Ю Несбьо
Червеношийката (76)

Седемдесет и шеста глава

Къщата на семейство Юл, 12 май 2000 г.

Сърцето й блъскаше като бясна шевна машина. Вдигна слушалката.

— Здравей, Сигне — каза гласът. — Аз съм.

Тя усети как плачът веднага стегна гърлото й.

— Престанете — прошепна тя. — Моля ви.

— Вярна и в смъртта. Ти го каза, Сигне.

— Ще повикам съпруга си.

Гласът тихо се засмя.

— Но той не си е у дома, нали?

Тя стисна конвулсивно слушалката, та чак ръката я заболя. Откъде знае той, че Евен не е вкъщи? И как така се обажда само когато Евен е навън?

При следващата мисъл сякаш някой я стисна за гърлото; не можеше да си поеме дъх и й причерня. Ами ако се обажда от място, откъдето вижда къщата им, откъдето гледа кога Евен излиза? Не, не, не. С усилие на волята тя успя да си възвърне присъствието на духа и се съсредоточи върху дишането си. Не дишай твърде бързо, а дълбоко и спокойно, каза си тя. Така говореше на ранените войници, когато ги донасяха от окопите; те ридаеха, изпаднали в паника и хипервентилирани. Тя овладя страха си. И по звуците в далечината разбра, че той звъни от място, където са се събрали много хора. Тук, в квартала, има само жилищни сгради.

— Беше толкова красива в медицинската си униформа, Сигне — продължи гласът. — Така безупречно чиста и бяла. Бяла, точно като Улаф Линдвиг в бялата си куртка, нали си го спомняш? Ти бе толкова чиста, че не допуснах вероятността да ни предадеш, не те мислех за такава. Мислех, че си като Улаф Линдвиг Видях как го докосваше, как го милваше по косата, Сигне. Една нощ на лунната светлина. Ти и той бяхте като два ангела, сякаш пратени от небето. Но сгреших. Впрочем знаеш ли — някои ангели не са пратени от небето, Сигне?

Тя не отговори. Мислите й раздробяваха чутото като воденичен поток. Имаше нещо, което го бе задействало. Гласът. Сега разбра. Той си преправяше гласа.

— Не — насили се да отговори тя.

— Така ли? А би трябвало. Аз съм такъв ангел.

— Даниел е мъртъв — каза тя.

От отсрещната страна настъпи мълчание. Чуваше се само дъхът, който се удряше в мембраната. После гласът пак се обади:

— Дойдох, за да съдя. Живи и мъртви.

После той захлопна слушалката.

Сигне затвори очи, стана и влезе в спалнята. Застана зад спуснатите завеси и се огледа в огледалото. Трепереше като трескава.