Ю Несбьо
Червеношийката (11)

Единадесета глава

Ленинград, 1 януари 1943 г.

Даниел вече имаше ледени кристалчета под носа, в крайчетата на очите и в сгъвките на устата, когато го отнесоха. Често имаха навика да ги оставят в снега, докато се вкочанят, така се носеха по-лесно. Но Даниел пречеше на мъжете, които щяха да стрелят с картечницата. Затова двамина го довлякоха до изпъкнала част от окопа малко по-нататък и го положиха върху два вече празни от боеприпаси сандъка, които скриха преди време, за да се отопляват с тях. Халгрим Дале омота чувал за дърва около главата му, за да не гледат грозната гримаса на мъртвеца. Едвард се свърза с масовата гробница в Северния корпус и обясни къде се намира Даниел. Обещаха през нощта да изпратят носачи на трупове. После командирът заповяда на Синдре да остави болничното легло и да поеме поста заедно с Гюдбран. Най-напред трябваше да почистят изцапаната картечница.

— Сринали са Кьолн от бомбардировки — каза Синдре.

Лежаха рамо до рамо на ръба на окопа в тясна вдлъбнатина, откъдето се откриваше изглед към ничията земя. Гюдбран си помисли, че не му допада прекалената близост до Синдре.

— А Сталинград ще отиде по дяволите — продължи Синдре.

Гюдбран не усещаше студа, сякаш памук запълваше главата и тялото му и вече нищо не го засягаше. Усещаше само ледения метал, който гореше кожата му, и вкочанените пръсти, отказващи да се подчинят. Направи втори опит. Ложата и спусъчният механизъм на картечницата вече се намираха върху вълненото одеяло до него в снега, но изпитваше големи затруднения да развие затвора. В Зенхайм тренираха как да разглобяват и сглобяват картечница със завързани очи. Зенхайм в красивия, топъл, немски Елзас. Беше различно, когато не си усещаш пръстите.

— Не си ли чул? — не млъкваше Синдре. — Руснаците ще ни видят сметката. Както сториха с Гюдесон.

Гюдбран се сети колко много се забавлява немският капитан от Вермахта, когато Синдре му разказа, че е роден в чифлик.

Затворът така и не се разхлабваше.

— Мамка му! — Гласът на Гюдбран трепереше. — Всичко е в кръв, частите са замръзнали.

Свали ръкавиците, допря затвора до гърлото на малкото шише, пълно с оръжейно масло, и натисна. Поради студа жълтеникавата течност бе станала гъста и лепкава, но той знаеше, че маслото разтваря кръвта. Бе лекувал ухото си с такова масло, когато имаше отит. Внезапно Синдре се наведе към Гюдбран и започна да търка с нокът един от патроните.

— Исусе Христе — възкликна той. Погледна нагоре към Гюдбран и се ухили с мръсните си зъби. Бледото му, небръснато лице бе съвсем близо и Гюдбран долови дъха на гнило; на гнило лъхаше от всички след известно време, прекарано навън. Синдре вдигна пръста си.

— Кой би си помислил, че Даниел има толкова много мозък?

Гюдбран се извърна.

Синдре разглеждаше върха на пръста си.

— Но не го използваше кой знае колко. Иначе щеше да дезертира онази нощ. Чух ви да говорите, че ще бягате. Ами да, вие си бяхте… много добри приятели, вие двамата.

Гюдбран първо не го чу, думите сякаш идваха отдалече. После ехото им стигна до него и той внезапно усети как топлината започна да нахлува обратно в тялото му.

— Немците никога няма да ни позволят да обявим капитулация — отсече Синдре. — Ще си умрем тук, всички до един. Да бяхте се махнали. Сигурно болшевиките няма да са толкова сурови колкото Хитлер към такива като теб и Даниел. Към такива добри приятели, имам предвид.

Гюдбран не отговори. Усещаше топлината чак във върховете на пръстите си.

— Мислехме да избягаме тази нощ — сподели Синдре. Халгрим Дале и аз. Преди да е станало късно.

Обърна се в снега и погледна Гюдбран.

— Не се прави на потресен, Юхансен — захили се той. Защо мислиш казахме, че сме болни?

Гюдбран размърда пръстите на краката си в ботушите. Наистина вече чувстваше, че са там. Беше топло и приятно. Имаше и нещо друго.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Юхансен? — попита Синдре.

Въшките! Беше му топло, но не усещаше въшките! Даже бученето под каската беше престанало.

— Значи ти си разпространявал онези слухове — констатира Гюдбран.

— А? Какви слухове?

— Даниел и аз говорехме, че ще ходим в Америка, не при руснаците. И не сега, а след войната.

Синдре вдигна рамене, погледна часовника и се изправи на колене.

— Ще те застрелям, ако се опиташ — предупреди го Гюдбран.

— И с какво точно ще го направиш? — попита Синдре и кимна към частите от оръжието върху одеялото. Пушките им останаха в бункера. И двамата знаеха, че Гюдбран няма да успее да отиде дотам и да се върне, преди Синдре да е изчезнал.

— Остани тук и умри, ако искаш, Юхансен. Предай поздрави на Дале и му кажи да ме последва.

Гюдбран мушна ръка под униформата и извади байонета. Лунната светлина се отрази в матовата стомана.

Синдре поклати глава.

— Момчета като теб и Гюдесон са мечтатели. Остави ножа и ела с мен. Руснаците получават нови провизии по Ладожкото езеро. Прясно месо.

— Не съм предател — просъска Гюдбран.

Синдре се изправи.

— Ако се опиташ да ме убиеш с байонета, караулът на холандците ще ни чуе и ще обяви тревога. Опичай си акъла. Как мислиш, на кого ще повярват, че е попречил на другия да избяга? На теб, спечелил си вече славата на потенциален беглец, или на мен, член на партията?

— Седни си отново, Синдре Фауке.

Синдре се засмя.

— Ти не си убиец, Гюдбран. Сега ще бягам. Дай ми петдесет метра преднина, преди да пуснеш алармата, та да си на чисто.

Те се изгледаха втренчено. Помежду им се сипеха малки, леки като перца снежинки. Синдре се усмихна:

— Лунна светлина и сняг по едно и също време се виждат много рядко, а?