Ю Несбьо
Червеношийката (17)

Седемнадесета глава

Главно полицейско управление, 5 ноември 1999 г.

Бярне Мьолер въздъхна и погледна през прозореца. Мислите му поеха по свой път, както имаха навика да правят напоследък. Дъждът бе спрял, но оловносивото небе все още тегнеше над Главното полицейско управление. Някакво куче се шляеше по кафявата, безжизнена тревна площ навън. В далеч по-спокойния Берген имаше свободно място за шеф на полицейски отдел. Срокът за кандидатстване изтичаше следващата седмица. Беше чувал от тамошен колега, че в Берген по принцип вали само два пъти през есента: от септември до ноември и от ноември до Нова година. Те постоянно преувеличаваха, тези бергенчани. Ходи там и градът му хареса. Надалеч от политиците в Осло, а и малък. Мьолер обичаше малките градове.

— Какво? — Мьолер се обърна и срещна изморения поглед на Хари.

— Тъкмо ми обясняваше, че ще ми се отрази добре, ако поспортувам.

— А?

— Това са твои думи, шефе.

— А, да. Точно така. Трябва да внимаваме животът ни да не навлезе в коловоз от стари навици и рутина. Нужно е да продължим напред, да се развиваме. Да се откъснем от старото.

— Да се откъснем, да се махнем. ПСС е само три етажа над нас, тук, в същата сграда.

— Тогава да се откъснеш от всичко останало. Шефът на ПСС, Майрик, смята, че ще се справиш отлично на новия пост.

— Не е ли редно такива постове официално да се обявят за свободни?

— Не мисли за това, Хари.

— Няма, но може ли да помисля защо, по дяволите, ме искате на работа в ПСС? Да не ви приличам на човек с шпионски заложби?

— Не, не.

— Не ли?

— Исках да кажа да. Не „да“, а всъщност… защо не?

— Защо не ли?

Мьолер яростно се почеса по тила. Лицето му аленееше от раздразнение.

— Мамка му, Хари, предлагаме ти работа като старши инспектор, пет нива по-висока заплата^[1], край на нощните дежурства и малко уважение от страна на мухльовците. Това са хубави неща, Хари.

— Нощните дежурства ми харесват.

— Никой не обича нощни дежурства.

— Защо не ми дадете свободния пост на старши инспектор тук?

— Хари! Направи ми услуга и просто кажи „да“!

Хари си играеше с картонената чаша.

— Шефе, от колко време се познаваме с теб?

Мьолер вдигна предупредително показалец.

— Не ми излизай с този номер. Не пробвай с приказки от сорта „заедно сме минали през огън и вода…“

— От седем години. И за тези седем години съм разпитвал хора, някои вероятно най-тъпите от ходещите на два крака в този град, и все пак не съм попадал на човек, по-непохватен лъжец от теб. Дори да съм глупав, все още са ми останали няколко мозъчни клетки, които ми служат, доколкото могат. И те ми казват, че едва ли служебната ми характеристика е причина да заслужа този пост. Нито пък резултатът ми от изпита по стрелба, където изненадващо се оказа, че имам най-добрия резултат на годишния тест по стрелба. Но ми подсказват, че назначението ми е свързано с ранения от мен агент на Сикрет Сървис. И не е нужно да казваш нещо, шефе.

Мьолер тъкмо си отвори устата, но след последната забележка затвори челюсти и вместо да заговори, демонстративно скръсти ръце. Хари продължи:

— Не ти командваш парада, разбирам. И макар че не виждам цялата картинка, в се пак имам въображение и се досещам за някои неща. И ако съм прав, то значи моите желания за избор на бъдеща кариера в полицията са от второстепенно значение. Затова ми отговори на един-единствен въпрос. Имам ли избор?

Мьолер мигаше ли, мигаше. Пак се замисли за Берген. За зимите без сняг. За неделните разходки със съпругата си и с момчетата на Фльойен. Място, където е приятно да растеш. Няколко забавни хрумвания на младежите и малко трева, никакви криминални банди и четиринадесетгодишни юноши, които взимат свръхдози. Полицията на Берген. Е, да.

— Не — каза той.

— Хубаво — кимна Хари. — Така си и мислех. — Смачка картонената чашка и се прицели в кошчето за смет. — Пет нива по-висока заплата ли каза?

— И собствен кабинет.

— Добре изолиран от другите, предполагам. — Хвърли чайката с бавно, отработено движение. — Ще плащат ли за извънредно работно време?

— Не чак толкова, Хари.

— В такъв случай ще бързам да се прибирам към четири.

Чашката падна на пода на половин метър от кошчето.

— Всичко ще бъде наред — успокои го Мьолер с тънка усмивка.