Ю Несбьо
Червеношийката (113)

Сто и тринадесета глава

Осло, 17 май 2000 г.

Сигне е мъртва. Екзекутирах я като предателка преди три дена, куршум прониза лицемерното й сърце. След като толкова дълго проявявах завидна решителност, се разколебах, когато Даниел ме напусна след изстрела. Остави ме объркан и самотен, позволих на съмненията да ме нападнат и прекарах ужасна нощ. Болестта влоши нещата още повече. Изпих три хапчета от онези, дето доктор Бюер ми поръча да взимам само по едно, и въпреки това болките бях непоносими. Но накрая заспах и на следващия ден се събудих отново с Даниел до себе си и с подновена смелост. Това бе предпоследният етап и ние продължаваме да се съвещаваме непринудено.

Ела на кладата по късна доба

и виж как пламък силен аленее.

Очаква вярност и във гроба

водачът, що победата копнее.

Наближава денят, когато Голямата Измяна ще бъде отмъстена. Не се страхувам.

Най-важното, разбира се, е Измяната да стане всеобщо достояние. Ако неподходящ човек открие тези мемоари, рискувам да бъдат унищожени или укрити поради опасения от реакцията на хората. За всеки случай оставям някои следи на млад полицай от Полицейската служба за сигурност. Остава да видим колко интелигентен ще се окаже той, но интуицията ми подсказва, че все пак е човек, който умее да мисли самостоятелно.

Последните дни се оказаха доста драматични.

Започна се от деня, в който реших да приключа със Сигне. Тъкмо й се обадих и я предупредих, че съм тръгнал да я взема, на излизане от ресторант „Скрьодер“ през голямата витрина на уличното кафене от другата страна на улицата видях лицето на Евен Юл. Престорих се, че не съм го забелязал, и продължих пътя си, но очаквах той да се досети за някои неща, стига само да се позамисли.

Вчера ме посети полицаят. Надявах се подхвърлените му от мен следи да не са толкова явни и да не успее да проумее връзките между събитията, преди да съм приключил със задачата си. Но се оказа, че е разбрал за пребиваването на Гюдбран Юхансен във Виена. Следователно трябваше да спечеля време, поне още четиридесет и осем часа. Затова му разказах история за Евен Юл, която си бях съчинил именно, за да ми послужи в подобна ситуация. Описах му Евен като наранена душа, достойна за съжаление, защото Даниел се е вселил в него. От една страна, историята щеше да насочи полицаите към идеята, че зад всичко стои Юл — той е виновен и за убийството на Сигне. От друга, представляваше начин инсценираното самоубийство, което планирах за Юл, да изглежда по-достоверно.

Полицаят си тръгна и аз веднага се захванах за работа. Евен Юл не изглеждаше особено учуден, когато днес отвори вратата и ме видя на стъпалата пред дома му. Остана загадка дали защото бе обмислил основно положението, или защото вече просто не бе в състояние да се учудва. Та той изглеждаше вече мъртъв. Опрях нож до гърлото му и го уверих, че ще го заколя с такава лекота, с каквато заклах кучето му, понечи ли да мръдне. За да се убедя, че разбира какво му говоря, отворих чувала за смет, който носех със себе си, и му показах животното. Качихме се в спалнята и той не се възпротиви, като му заповядах да стъпи на стола и да завърже кучешката каишка за куката на тавана.

— Не желая полицията да разполага с допълнителни улики, преди да съм приключил, затова това трябва да изглежда като самоубийство — обясних му аз. Но той не реагира, имаше напълно равнодушен вид. Кой знае дали пък не му направих услуга?

Заличих отпечатъците от пръстите си, пъхнах чувала с кучето във фризера, а ножовете — в килера. Всичко вървеше по план: остана ми само да проверя спалнята за последен път, но неочаквано чух шум от хрущящ чакъл и видях полицейска кола край пътя. Беше спряла, сякаш чакаше нещо и аз предусетих, че ще ме хванат натясно. Гюдбран, естествено, изпадна в паника, но за щастие Даниел се намеси и бързо намери изход.

Извадих ключовете от другите две спални, единият от тях съвпадаше с ключа на стаята, където бе обесен Евен. Оставих ключа на пода от вътрешната страна на вратата, а извадих оригиналния и с него заключих отвън. После го смених с ключа, който не пасва — този, втория — като го пъхнах в ключалката от външната страна. Накрая преместих оригиналния ключ в ключалката на другата спалня. Всичко това ми отне няколко секунди. Спокойно слязох на първия етаж и набрах номера на мобилния телефон на Хари Хуле.

И в следващия миг той влезе в къщата.

Макар да усещах как смехът ми напира, смятам, че успях да се престоря на изненадан. Вероятно защото наистина изпитвах лека изненада. Един от полицаите ми изглеждаше познат. Видях го онзи път в парка на Двореца. Но не допускам да ме е разпознал. Вероятно защото тогава видя Даниел. И, да, не забравих да изтрия отпечатъците от пръстите си по ключовете.

— Хари! Какво правиш тук? Всичко наред ли е?

— Слушай, съобщи по уоки-токито си, че…

— А?

Училищният духов оркестър на Болтельока минаване покрай тях с шумни барабани, които се опитваха да пробият въздуха с ударите си.

— Казвам ти да… — извика Хари.

— А? — отговори Халвуршен.

Хари дръпна уоки-токито:

— Я слушайте внимателно, до всички идиоти. Оглеждайте се за мъж на седемдесет и девет години, синеок, с бяла коса. Вероятно е въоръжен, повтарям, въоръжен и изключително опасен. Налице е съмнение, че подготвя покушение, затова огледайте отворените прозорци и откритите покриви в района. Повтарям…

Хари повтори съобщението, а Халвуршен го гледаше втрещен с полуотворена уста. Хари приключи и му хвърли уоки-токито.

— Сега е твоя работа да прекратиш тържеството за Седемнадесети май, Халвуршен.

— Какво?

— Ти си на работа, а аз изглеждам сякаш… идвам от кръчмата. Няма да ме послушат.

Халвуршен огледа небръснатия Хари, омачканата му, накриво закопчана риза, а после и обувките на бос крак.

— Кой няма да те послуша?

— Наистина ли все още не си загрял за какво говоря? — изръмжа Хари и посочи с треперещ пръст.