Ю Несбьо
Червеношийката (35)

Тридесет и пета глава

Товарното пристанище в залива Бьорвика, 29 февруари 2000 г.

Хари паркира до строителен фургон, единственото наклонено място, което откри в равнинния район на пристана в Бьорвика. От неочаквано мекото време се разтопи снегът, слънцето печеше и, накратко, денят бе прекрасен. Тръгна между контейнерите, натрупани един върху друг като гигантски кубчета от лего; огрени от слънцето, те хвърляха сенки по асфалта. Буквите и знаците подсказваха, че идват от далечни части на света като Тайван, Буенос Айрес и Кейп Таун. Хари застана в края на пристана, затвори очи и се пренесе там, докато вдишваше с пълни гърди смесицата от солена вода, затоплена от слънчевите лъчи смола и дизел. Когато пак ги отвори, в полезрението му тутакси попадна корабчето, плаващо към датския бряг. Приличаше на хладилник. Хладилник, който пренася едни и същи хора напред-назад и пътуването му е чиста загуба на време.

Знаеше, че е прекалено късно да открие следи от срещата между Хохнер и Урия, дори не бе сигурно дали са се срещнали на това товарно пристанище, може да е било и друго. Но все пак се надяваше мястото да му подскаже нещо, да му даде нужния за въображението му начален тласък.

Ритна палуба, щръкнала над ръба на пристана. Защо ли не си купи лодка, та да изведе баща си и Сьос на морска разходка през лятото? Баща му има нужда да поизлезе. След като майка му почина преди осем години, някога общителният мъж се превърна в самотник. А и Сьос не се справя много добре сама, макар че човек често можеше да забрави, че е болна от синдрома на Даун.

Въодушевена птичка се спусна над контейнерите. Синият синигер лети с 28 километра в час. Елен му го каза. А зеленоглавата патица с 62. Справяха се що-годе добре. Не, няма опасност за Сьос, притесняваше се повече за баща си.

Хари се опита да се съсредоточи. Записа в доклада всичко казано от Хохнер, дума по дума, и сега отново извика в паметта си спомена за лицето му, за да провери дали се сеща какво е изрекъл. Как изглежда Урия? Хохнер не успя да даде кой знае колко сведения, но когато човек описва някого, по принцип започва с най-набиващото се на очи, с различното. А най-напред Хохнер определи Урия като синеок. Освен ако Хохнер не считаше сините очи за нещо страшно отличително, това би означавало, че Урия няма видим недъг, нито говори, нито върви по особен начин. Говорил на немски и английски и бил в Германия, в Зенхайм. Ами ако е само измислица на Хохнер? Вероятно нищо съществено.

Хохнер спомена, че Урия изпитва омраза. В такъв случай предположението му търсеният човек да има личен мотив е вярно. Но какво мрази той?

Слънцето се скри и бризът в района на фиорда на Осло веднага захладня. Хари се загърна в палтото си и тръгна обратно към колата. А половината милион? Дали Урия го е получил от поръчител, или действа самостоятелно, със собствени пари?

Хари извади мобилния си телефон — миниатюрна „Нокия“, само на две седмици. Дълго се противи, но накрая Елен успя да го придума да си я купи. Набра номера й.

— Здрасти, Елен, Хари съм. Сама ли си? Добре. Искам да се съсредоточиш. Да, ще поиграем малко. Готова ли си?

Много пъти го бяха правили. „Играта“ се състоеше в подаване на ключови думи. Хари не й описваше предисторията, нито споменаваше къде се е затруднил, даваше само откъслечна информация, състояща се от една до пет думи в произволен ред. С течение на времето усъвършенстваха метода. Най-важното правило гласеше сведенията да са най-малко пет, но не повече от десет. Идеята тръгна от Хари: веднъж се обзаложи на едно нощно дежурство, че Елен няма да успее да запомни поредността на картите в тестето, след като ги е гледала две минути, тоест на карта се падат две секунди. Той загуби три нощни дежурства, преди да се предаде. После тя му обясни как ги запомня. Не мислела за картите като за карти, а свързвала всяка карта с личност или събитие и така съчинявала история според реда на картите. После Хари се опита да се възползва от нейната комбинативност в работата. Понякога резултатът бе изумителен.

— Седемдесетгодишен мъж — бавно подхвана Хари. Норвежец. Половин милион крони. Синеок. Пушка „Мерклин“. Говори немски. Няма недъзи. Незаконно оръжие на товарното пристанище. Пробна стрелба до Шиен. Това е.

Седна в колата.

— Нищо ли? Така си и мислех. Въпреки всичко си струваше да опитаме. Благодаря все пак. Чао.

Хари стигна до голямото кръстовище пред Централната поща и тъкмо там внезапно му хрумна нещо. Звънна й отново.

— Елен? Пак съм аз. Ей, забравих. Слушаш ли внимателно? Не е пипвал оръжие повече от петдесет години. Повтарям. Не е пипвал… да, знам, че са повече от четири думи. Все още нищо ли? Мамка му, сега си пропуснах отбивката. Ще се чуем, Елен.

Остави мобилния си телефон на съседната седалка и се съсредоточи върху шофирането. Тъкмо направи обратен завой и телефонът изписука.

— Да, моля. Какво? Как, по дяволите, се сети? Добре де, добре, не се ядосвай, Елен, понякога забравям, че и ти самата не знаеш какво става в собствената ти тиква. Глава. Твоята голяма, изключителна, прекрасна глава, Елен. И, да, сега, като го казваш ти, има смисъл. Благодаря ти.

Затвори и в същия момент се сети, че все още й дължи трите нощни дежурства. Сега, когато вече не работи в Отдела за борба с насилието, трябва да измисли нещо друго. Замисли се за не повече от три секунди.