Ю Несбьо
Червеношийката (3)

Трета глава

Улица „Карл Юхан“, 5 октомври 1999 г.

— Ще умреш.

Думите още отекваха в ушите на стареца, когато излезе на стълбите и застана там, заслепен от яркото есенно слънце. Докато зениците му бавно се свиваха, той се хвана за парапета и задиша дълбоко и бавно. Заслуша се в какофонията от коли, трамваи, пискащи светофари. И гласове — превъзбудени и радостни гласове, които бързо минаваха край него с тракащи обувки. И музика. Дали някога бе чувал толкова много музика? Но нищо не бе в състояние да заглуши звука от думите:

— Ще умреш.

Колко пъти бе стоял тук, на стълбите пред кабинета на доктор Бюер? Два пъти годишно в продължение на четиридесет години, значи осемдесет пъти. Осемдесет обикновени дни, точно като днес, но никога преди не беше забелязвал какъв живот кипи по улиците тук, каква весела глъчка, каква ненаситна жажда за живот. Беше октомври, но приличаше на майски ден. На деня, в който се възцари мирът. Дали не преувеличава? Чуваше гласа й, виждаше как силуетът тичешком се отделя от слънцето, съзираше контурите на лицето й, изчезващо в ореол от бяла светлина.

— Ще умреш.

Бялото се оцвети и се превърна в „Карл Юхан“. Заслиза по стълбите, спря се и се огледа надясно и наляво, сякаш неспособен да реши в коя посока да тръгне, и потъна в размисъл. После се сепна като ужилен и тръгна към Двореца. Вървеше с колебливи крачки, с поглед забит в земята, а болезнено слабото му тяло се губеше в широкия за него вълнен костюм.

— Появили са се метастази — осведоми го доктор Бюер.

— Ясно — погледна Бюер и се почуди дали в медицинската академия ги учат как се постъпва в такива случаи, дали ги съветват да си свалят очилата, когато ще казват нещо важно, или само някои късогледи лекари го правят, за да не гледат изражението в очите на пациента. Вече заприличваше на баща си, доктор Конрад Бюер, сега, когато бе започнал да оплешивява и торбичките под очите му придаваха нещо от бащината му аура на угриженост.

— Накратко? — попита старецът с гласа на човек, от когото не бе получавал вест повече от петдесет години. Беше глухият, хрипкав звук от гърло, сковано от страха пред настъпващата смърт.

— Ами, всичко е въпрос на…

— Умолявам ви, докторе. И преди съм усещал смъртта до себе си.

Повиши глас, подбра думи, които принудиха гласа му да остане непоколебим; така искаше да звучи пред Бюер. Така искаше да звучи и пред себе си.

Погледът на доктора зашари по бюрото, плъзна се по изтъркания паркет и се спря на мръсния прозорец. Скри се някъде навън за малко, после се върна и срещна погледа на стареца. Ръцете му бяха открили парче плат, с което нервно чистеха очилата.

— Знам как…

— Нищо не знаете, докторе — старецът чу собствения си кратък, сух смях. — Не се обиждайте, Бюер, но точно сега ви гарантирам: вие не знаете нищо.

Видя как Бюер се притесни и веднага чу, че в другия край на стаята от кранчето капе вода — нов звук, сякаш изведнъж и незнайно как отново се бе сдобил със сетивата на двадесетгодишен.

После Бюер си сложи очилата, повдигна някакъв лист, в се едно там е написано онова, което се готвеше да каже, изкашля се и оповести:

— Ще умреш.

Възрастният човек би предпочел да му говорят на „ви“.

Спря се до група хора, чу как някой подрънква на китара и изпълнява песен, навярно стара за всички освен за него. Беше я слушал отдавна, сигурно преди четвърт век, но за него това бе сякаш вчера. Така ставаше с всичко колкото по-отдавна се бе случило, толкова по-близко и понятно му се струваше то. Сега си спомняше за неща, за които не се бе сещал от години, а може би дори никога преди. Неща, за които някога му се налагаше да рови из дневниците си, за да ги провери, сега виждаше като на филмова лента пред себе си, стига да затвори очи. „Би трябвало да ти остава поне година живот.“

Една пролет и едно лято. Забелязваше всяко отделно пожълтяло листо по клоните на дърветата в Студентерлунцен, сякаш се бе сдобил с нови очила с по-силен диоптър. Същите дървета бяха там и през 1945 година или пък грешеше? Тогава не ги виждаше особено ясно, тогава не виждаше нищо ясно. Усмихнатите лица, ядосаните лица, виковете, едва стигащи до него, затръшнатата врата на колата и май тогава той заплака, защото, когато се сети за знамената, с които хората тичаха по тротоарите, очите му се зачервиха и се напълниха със сълзи. Виковете им: Престолонаследникът се върна!

Заизкачва се по склона към Двореца, където няколко човека вече очакваха смяната на караула. Ехото от командите на Гвардията, от ударите от ложите на пушките и от токовете на ботушите отекваха в бледожълтата каменна фасада. Чуваше се щракане на фотоапарати и той долови няколко думи на немски. Млада двойка японци стояха прегърнати и весело наблюдаваха зрелището. Затвори очи, опита се да вдиша мириса на униформи и масло за оръжие. Пълни глупости — нищо тук не излъчваше миризмата на неговата война.

Отново отвори очи. Какво ли знаеха те, тези облечени в черно войничета, парадните фигури на социалната монархия, изпълняващи символични действия, но поради своята невинност и младост неспособни нито да го осъзнаят, нито да го почувстват. Пак се замисли за онзи ден, за младите норвежци, облечени като войници или като шведски войници^[1], както ги наричаха.

В неговите очи онези войници бяха аматьори, не знаеха как да носят униформа, камо ли пък как да се отнасят с военнопленник. Изплашени и жестоки, захапали цигарени угарки, с предизвикателно накривени фуражки, те се вкопчваха в наскоро раздадените им огнестрелни оръжия и се опитваха да преодолеят страха, като притискаха приклада на пушката към гърба на арестантите.

— Нацистки свине — викаха те, когато удряха, сякаш за да получат поне моментно опрощаване на греховете си.

Пое си дълбоко въздух, усети вкуса на топлия есенен ден, но в същия миг болката се обади. Олюля се, направи крачка назад. Вода в белите дробове. След дванадесет месеца, а нищо чудно и по-рано, вследствие на възпаление и гноясване ще се отделя вода и ще се събира в дробовете му. Това било най-лошото.

— Ще умреш.

После идваше есента така неумолимо, че тези, които се намираха най-близко, неволно се отдалечаваха.