Ю Несбьо
Червеношийката (63)

Шестдесет и трета глава

Къщата на семейство Улсен в квартала Бярке, 2 май 2000 г.

Свере Улсен пусна радиото. Прелистваше бавно последния брой на „Жени и облекло“ на майка си и същевременно слушаше съобщението за писмените заплахи, отправени към лидерите на Държавната организация. От улука капеше непрекъснато точно над прозореца на трапезарията. Той се засмя. Звучеше като план на Рой Квинсет. Дано поне този път няма толкова много печатни грешки.

Погледна часовника. Следобед щяха да обсъждат новината край масите в „Пицарията на Херберт“. Нямаше пукнат петак, но тази седмица поправи старата прахосмукачка и се надяваше майка му да се смили и да му заеме стотачка. Дяволите да го вземат Принца! Преди цели четиринадесет дни за последно повтори, че Свере ще си получи парите „след няколко дена“. Междувременно някои от хората, на които Свере дължеше пари, започнаха да му говорят със заканителни нотки в гласа. Най-лошото — масата му в „Херберт“ бе заета от други хора. Нападението в „Дюнерите на Денис“ вече губеше актуалност.

В последно време, седейки в „Херберт“, понякога го обземаше внезапно, почти непреодолимо желание да се изправи и да извика високо, че той уби полицейската вещица на пешеходната пътека по поречието на Акершелва; че след последния му удар кръвта й изригна нагоре като гейзер; че тя умря, крещейки от болка. Не изпитваше желание за повече откровения: например не е подозирал каква точно жена убива — полицайка — или за малко да повърне при вида на кръвта.

Дяволите да го вземат Принца, през цялото време със сигурност е знаел, че тя е ченге!

Свере си заслужи четиридесетте хилядарки, никой не можеше да го отрече. Но какво му оставаше да направи? След случката Принца му забрани да му се обажда. Като вид предпазна мярка, докато нещата се поуталожат, обясни той.

Навън се чу как пантите на портата изскърцаха. Свере се изправи, изключи радиото и забърза към коридора. Качвайки се по стълбата към горния етаж, долови стъпките на майка си по чакълестата пътека. От стаята си чу как ключовете й издрънчаха в ключалката. Докато тя трополеше на долния етаж, той стоеше насред стаята и се оглеждаше в огледалото. Поглади с ръка темето си и усети как току-що поникналите косми бодат пръстите му като четка. Беше взел решение. Независимо от четиридесетте хиляди, ще си намери работа. Писна му да стои вкъщи и, честно казано, започна да му омръзва и от „другарите“ в „Херберт“. До гуша му дойде да се мъкне след хора, които не вървяха наникъде. Та в техникума той се учи да поправя електропроводи с високо напрежение и умееше да ремонтира електроуреди. Много електротехници си търсеха чираци и помощници. След няколко седмици косата му щеше да е достатъчно дълга, за да скрие татуировката „Sieg Heil“ на тила му.

Косата му, вярно. Внезапно се сети за полицая, който снощи му позвъни и го попита дали има червена коса! На сутринта Свере си мислеше, че е било само сън, но на закуска майка му все пак попита що за хора му звънят в четири през нощта.

Свере отмести поглед от огледалото и го плъзна по стените на стаята. Снимка на фюрера, концертни плакати на метълпроекта „Бюрзум“, флаг със свастика, железни кръстове и плакат с надпис „Blood & Honour“ — доста добра имитация на старите пропагандни плакати на Йозеф Гьобелс. За пръв път му хрумна, че стаята му изглежда като тийнейджърска. Ако смени флага на шведската нацистка организация „Бяла арийска съпротива“ с емблема на „Манчестър Юнайтед“, а снимката на Хайнрих Химлер с фотография на Дейвид Бекъм, мястото щеше да заприлича на стаята на четиринадесетгодишен хлапак.

— Свере! — извика майка му.

Той затвори очи.

— Свере!

Няма отърване. Никога няма да престане.

— Да! — изкрещя той толкова пронизително, че викът отекна в главата му.

— Тук един човек иска да говори с теб!

Тук ли? С него? Свере отвори очи и се огледа нерешително в огледалото. Тук не идваше никой. Доколкото му бе известно, даже никой не знаеше, че той живее тук. Сърцето му леко се разтуптя. Дали не е пак полицаят дето му звъня нощес?

Тъкмо понечи да се запъти към вратата и тя се открехна.

— Добър ден, Улсен.

Понеже ниското пролетно слънце от прозореца светеше точно над най-горното стъпало, видя само силует, застанал на вратата. Но по гласа веднага разбра кой е.

— Не се ли радваш да ме видиш? — Принца затвори вратата зад гърба си. Започна любопитно да оглежда стените.

— Ама че хубаво местенце си имаш.

— Защо те е пуснала…

— Показах това на майка ти — Принца размаха карта с позлатен кралски герб на светлосин фон. От другата страна пишеше ПОЛИЦИЯ.

— О, мамка му — Свере преглътна с мъка. — Истинска ли е?

— Кой знае? Спокойно, Улсен. Седни.

Принца посочи леглото, а самият той възседна наобратно стола до бюрото.

— Какво правиш тук? — попита Свере.

— Ти как мислиш? — усмихна се широко на Свере, седнал в крайчеца на леглото. — Часът на разплатата дойде, Улсен.

— Часът на разплатата ли?

Свере все още не бе успял да се съвземе напълно от изненадата. Откъде знае Принца къде живее той? Ами полицейската карта. Свере го погледна и се досети, че Принца би могъл да е полицай — семпла подстрижка, студени очи, почерняло от солариум лице и атлетично тяло, късо яке от мека черна кожа и сини дънки. Странно как досега не му е хрумвало.

— Да — Принца продължаваше да се усмихва. — Дойде часът на разплатата — извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на Свере.

— Най-после — с трескава, нервна гримаса Свере пъхна пръсти в плика. — Какво е това? — попита той и извади сгънат лист.

Списък с осемте лица, които Отделът за борба с насилието в най-скоро време ще посети, почти сигурно ще им вземе кръвни проби и ще ги изпрати за ДНК-анализ, за да провери дали съвпадат с ДНК-то от следите от кожа, които откриха по шапката ти на местопрестъплението.

— По шапката ми ли? Та ти каза, че си я намерил в колата си и си я изгорил!

Свере гледаше втрещено Принца, който поклати глава със съжаление.

— Изглежда съм се върнал на местопрестъплението. Там млада обезумяла от ужас двойка чакаше полицията. Трябва да съм „изтървал“ шапката в снега само на няколко метра от трупа.

Свере се хвана за главата с две ръце. После отново я пусна.

— Изглеждаш объркан, Улсен?

Свере кимна и се опита да се усмихне, но крайчетата на устата му сякаш не искаха да се подчинят.

— Искаш ли да ти обясня?

Свере пак кимна.

— При убийство на полицай случаят се ползва с приоритет, независимо колко време ще отнеме. Не го пише в никоя инструкция, но никога не се задават въпроси относно използваните ресурси, когато жертвата е от редиците на полицията. Точно това е проблемът при убийството на полицаи — разследващите просто не се предават, докато не хванат…

Той посочи Свере.

— … виновника. Въпрос на време е. Затова си позволих да помогна малко на разследващите, та периодът на изчакване да не е толкова продължителен.

— Но…

— Сигурно се чудиш защо съм помогнал на полицията да те открие, като е повече от вероятно, че ще ме издадеш, за да намалиш присъдата си?

Свере преглътна с усилие. Опита се да мисли, но се оказа свръх силите му и всичко се обърка.

— Трудно е да се проумее, разбирам — Принца погали с пръст имитацията на железния кръст, закачен на пирон на стената. — Нищо не пречеше, естествено, да те застрелям веднага след убийството. Но тогава полицията щеше да разбере, че имаш съучастник, който иска да прикрие следите си, и щеше да продължи търсенето.

Той откачи веригата от пирона и я сложи на врата си върху коженото яке.

— Друг вариант бе набързо да „разреша“ случая на своя глава, да те застрелям по време на арест и да подредя нещата да изглежда, че си оказал съпротива. Проблемът в този случай щеше да бъде от друго естество — подозрително умело е човек сам да разреша подобен случай. Някой може да се позамисли, особено като се има предвид факта, че аз последен съм видял Елен Йелтен преди смъртта й.

Млъкна и се засмя.

— Не се стряскай толкова, Улсен. Всичко това са само възможности и аз съм ги отхвърлил. Аз направих друго. Непрекъснато наблюдавах разследването и се постарах да затегнат обръча около теб. През цялото време планът ми беше да изчакам, докато се приближат, и да се присъединя, да поема щафетата и сам да пробягам последната обиколка. Впрочем един пияница от ПСС надуши следите ти.

— Ти… ти полицай ли си?

— Отива ли ми? — Принца посочи железния кръст. Майната му. И аз съм войник като теб, Улсен. Всеки кораб трябва да има плътни водонепромокаеми прегради, ако ли не — и най-малката пробойна ще го потопи във водата. Знаеш какво би означавало сега да ти издам самоличността си, нали?

Устата и гърлото на Свере пресъхнаха до степен да не може да преглъща. Премигваше, изплашен до смърт.

— Означава да не те пусна да излезеш жив от тази стая. Схващаш ли?

— Да — изскърца дрезгаво гласът на Свере. — П-парите ми…

Принца мушна ръка под коженото яке и извади пистолет.

— Не мърдай.

Отиде до леглото, седна до Свере и хванал пистолета с две ръце, го насочи към вратата.

— Това е „Глок“, най-сигурното огнестрелно оръжие на света. Вчера ми го донесоха от Германия. Фабричният му номер е пропуснат. Стойността му на улицата е около осем хиляди крони. Погледни на това като на първа вноска.

Пистолетът гръмна и Свере подскочи. Втренчи се ужасен в малката дупка високо горе на вратата. Прахът танцуваше в малката ивица слънчева светлина, проникваща през дупката като лазерен лъч и пронизваща цялата стая.

— Вземи го — Принца пусна пистолета в скута му. После стана и тръгна към вратата. — Дръж го здраво. Перфектно балансиран е, нали?

Свере неохотно хвана дръжката на оръжието. Усети полепналата от пот тениска на гърба си. На тавана има дупка. Можеше да мисли само за това. Ето, куршумът проби нова дупка, а още не са извикали майстор. После настъпи онова, което очакваше. Той затвори очи.

— Свере!

Вика сякаш се дави. Той стисна пистолета. Винаги вика така, все едно се дави. После отвори очи и видя как Принца се завъртя на забавен каданс пред вратата, как ръцете му се вдигнаха нагоре и в тях блесна черният револвер „Смит & Уесън“, който държеше.

— Свере!

От дулото изхвръкна жълта искра. Пред очите му се мярна майка му, застанала на най-долното стъпало. После куршумът го достигна, премина през челото му, излезе от задната част на главата, където отнесе със себе си и „Heil“ от татуировката „Sieg Heil“, влезе в дървената греда на стената, мина през изолацията и се спря от вътрешната страна на оцветената външна бетонна стена. Но тогава Свере Улсен бе вече мъртъв.