Ю Несбьо
Червеношийката (16)

Шестнадесета глава

Хотел „Радисън САС“, 5 ноември 1999 г.

Вети Андресен имаше светла, къдрава коса като на Доли Партън, която напомняше перука. Не беше перука, а и впрочем всички прилики с Доли Партън се изчерпваха с косата. Вети Андресен беше висока и много слаба, а когато се усмихнеше, както сега, само леко разтваряше устни и зъбите й едва-едва се показваха. Усмивката й бе предназначена за стареца пред гишето на рецепцията в хотел „Радисън САС“. Гишето не беше гише в обичайния смисъл на думата, а едно от няколкото малки многофункционални „очи“ с компютърни екрани, които позволяваха да се обслужват няколко госта едновременно.

— Добър предобед — каза Вети Андресен. Тя правеше разлика между различните части на деня, когато поздравяваше хората. Заимства го от специализираното училище по хотелиерство. Следователно допреди един час бе поздравявала с „добро утро“, след един час щеше да поздравява с „добър ден“, след шест часа с „добър следобед“, а след още два — с „добър вечер“. После щеше да поеме към двустайното си жилище в покрайнините на града и щеше да й се прииска там да я чака някой, на когото да каже „лека нощ“.

— Бих искал да разгледам стая на най-горния етаж.

Бети Андресен погледна втренчено мокрите рамене на костюма му.

Навън валеше като из ведро. Водата се стичаше по шапката на стареца и една капка колебливо увисна на периферията й.

— Искате да разгледате стая ли?

Усмивката на Бети Андресен не изчезна. Тя бе научена да се придържа към следния принцип: отнасяш се към всички като към гости на хотела, докато не бъде доказано противното. Но тя знаеше отлично що за старец стои пред нея: дошъл е в столицата и иска да види гледката от хотела на САС, без да плаща. Идваха непрекъснато, особено през лятото. И не само за да се насладят на гледката. Веднъж една дама я помоли да й покаже луксозния апартамент, тип suite, на двадесет и втория етаж, за да го опише на приятелите си, твърдейки, че е отседнала там. Даже предложи на Бети петдесет крони, ако я впише в списъка на гостите като доказателство, че е пренощувала там.

— Самостоятелна или двойна стая? — попита Бети. — За пушач или за непушач?

Повечето започваха да заекват още на този въпрос.

— Няма голямо значение — махна с ръка старецът. Най-важен е изгледът. Искам да разгледам стая, обърната на югозапад.

— Да, от нея ще виждате целия град.

— Именно. Коя е най-хубавата, която имате?

— Най-хубавата, естествено, е луксозният апартамент, тип suite, но почакайте да проверя дали няма обикновена свободна стая.

Тя започна да пише по клавиатурата и очакваше той да се хване на въдицата. Не отне много време.

— Бих искал да видя този suite.

Разбира се, че искаш помисли си Бети. Погледна възрастния мъж. Бети Андресен не беше неразбрана жена. Ако най-силното желание на един старец е да се наслади на гледката от хотела на САС, тя нямаше да му откаже.

— Елате да отидем и да му хвърлим един поглед — предложи му тя и му подари най-сияещата си усмивка, по принцип приоритет за редовните гости.

— Вероятно сте на гости на познати в Осло? — попита тя с любезна небрежност в асансьора.

— Не — старецът имаше побелели, гъсти вежди, каквито имаше и баща й.

Бети натисна копчето в асансьора, вратите се затвориха и кабината потегли. Бети така и не успя да свикне с чувството, че небето я засмуква. После вратите се отвориха и както винаги тя излезе с неопределеното очакване за един нов и различен свят, почти като момичето в приказката с капчука. Но пред нея неизменно се откриваше същият стар свят. Тръгнаха по коридора, чийто тапети подхождаха на цвета на килимите, и скъпи, скучни картини по стените. Тя мушна картата в ключалката на суита, каза „заповядайте“ и задържа вратата пред стареца, а той се промъкна край нея с нещо, което тя изтълкува като изпълнено с очакване изражение.

— Палъс-суитът има площ от сто и пет квадратни метра — обясни Бети. — Има две спални, всяка с легло с огромни размери, и две бани; и двете са с вани с душ и телефон.

Влезе в стаята, където старецът вече стоеше до прозорците.

— Мебелите са проектирани от датския дизайнер Поул Хенриксен — тя погали с ръка плота на масичката за кафе, направен от тънко като марля стъкло.

— Не желаете ли да разгледате баните?

Старецът не отговори. Той не бе свалил прогизналата си шапка и в последвалото мълчание Бети чу как капка вода падна върху паркета от черешово дърво. Застана до него. Оттук виждаха всичко, което си струваше да бъде видяно: Кметството, Стуртингът^[1], крепостта „Акершхюс“. Под тях в парка на Двореца дърветата протягаха зловещите си черни пръсти към оловносивото небе.

— Трябваше да дойдете през някой хубав пролетен ден — обади се Бети.

Старецът се извърна, погледна я неразбиращо и Бети осъзна какво е казала току-що. Спокойно би могла и да добави: Понеже и без това сте дошли само заради гледката. Бети се постара да се усмихне извинително.

— Когато тревата е зелена и по клоните на дърветата в парка пред Двореца има листа. Тогава е много красиво.

Погледна я, но мислите му сякаш витаеха другаде.

— Имате право — накрая кимна той. — Дърветата се разлистват, не помислих за това — посочи към прозореца: Това може ли да се отваря?

— Само малко — въздъхна с облекчение Бети, задето смениха темата. — Завъртате онази дръжка.

— Защо само малко?

— В случай, че някому хрумне някоя глупост.

— Някоя глупост ли?

Погледна го бързо. Този старец май беше малко слабоумен.

— Например, ако реши да скочи — обясни тя. — Тоест, да се самоубие. Има много нещастни хора, които…

Направи движение с ръка, да покаже какво правят нещастните хора.

— Значи това е глупост, така ли? — Старецът потърка брадичката си. На Бети й се стори, че по набръчканото му лице се изписа усмивка. — Дори когато човек е нещастен?

— Да — убедено потвърди Бети. — Във всеки случай в моя хотел е така. И по време на моето дежурство.

— По време на дежурството ми, — засмя се тихичко старият. — Добре казано, Бети Андресен.

Стресна се, като чу името си. Той, разбира се, го е прочел от баджа й. Със сигурност нямаше проблеми със зрението, името й бе изписано с много малки букви за разлика от надписа „РЕЦЕПЦИОНИСТ“. Тя се престори, че дискретно поглежда часовника.

— Е, сигурно имате и други задължения, освен да показвате изгледа на стаите — заключи той.

— Така е.

— Ще я наема — отсече старецът.

— Моля?

— Ще наема стаята. Не за довечера, но…

— Ще наемете стаята?

— Да. Нали се дава под наем?

— Ъъъ, да, но… е безбожно скъпа.

— Бих искал да платя предварително.

Старецът извади портфейл от вътрешния си джоб и взе оттам пачка банкноти.

— Не, не, нямах това предвид, а че струва седем хиляди крони за една нощ. Не бихте ли искали да погледнете…

— Тази стая ми харесва — настоя възрастният човек. Пребройте ги за всеки случай, ако обичате.

Бети погледна втренчено хилядарките, които той й подаде.

— Можем да уредим плащането, като дойдете — обясни тя — Ъъъ, кога искате да…

— Както ми препоръчахте, Бети. Някой ден през пролетта.

— Чудесно. На някаква специална дата ли?

— Разбира се.