Ю Несбьо
Червеношийката (2)

Втора глава

Осло, вторник, 5 октомври 1999 г.

— Ето, това е голямата измяна — гладко избръснатият мъж наведе очи към ръкописа. Главата, веждите, подутите предмишници, а даже и огромните ръце, които стискаха катедрата: всичко бе току-що избръснато и чисто.

Той се наведе напред към микрофона.

— След 1945 година враговете на националсоциализма властваха над земята, развиха и упражняваха своите демократични и икономически принципи. Впоследствие светът не видя и бял ден без военни действия. Дори и тук, в Европа, преживяхме войни и геноцид. В Третия свят милиони хора умират от глад, а Европа е застрашена от масова имиграция, която ще причини хаос, мизерия и борба за съществуване.

Той спря и се огледа. В залата цареше гробна тишина, само един от слушателите на пейките зад него изръкопляска плахо. Продължи разпалено. Малката лампа под микрофона светна в зловещ червен цвят. Явно магнетофонът получаваше деформирани сигнали.

— Не е далеч денят, когато и ние ще се разделим с безгрижното си благоденствие и ще се наложи да разчитаме само на себе си и на нашата общност. Една война, една икономическа или екологична криза — и цялата мрежа от закони и правила, които бързо ни превръщат в пасивни социални клиенти, изведнъж изчезва. Предната голяма измяна бе на девети април 1940 година, тогава така наречените ни национални лидери избягаха от врага, за да спасят собствената си кожа.^[1] И отмъкнаха със себе си златния резерв, за да финансират луксозния си живот в Лондон. Сега врагът пак е тук. А тези, които трябва да защитават нашите интереси, пак ни предават. Те му позволяват да строи джамии насред земята ни, да граби от родителите ни и да смесва кръвта си с тази на жените ни. Наш дълг като норвежци е да опазим нашата раса и да прочистим редиците си от предатели.

Обърна на следващата страница, но дискретно покашляне от подиума го накара да спре и да вдигне очи.

— Благодаря ви, мисля, че това е достатъчно. — Съдията погледна над очилата си. — Обвинението има ли още въпроси?

Слънчевите лъчи падаха косо в зала 17 в съда в Осло и придаваха на гладко избръснатия измамно величие. Той носеше бяла риза и тясна вратовръзка, вероятно по предложение на адвоката си, Юхан Крун, в момента седнал облегнат назад, люлеейки писалка между показалеца и средния си пръст. Побъркваше го цялата ситуация: и посоката, която взимаше разпитът на прокурора, и откровените обяснения на клиента му Свере Улсен относно програмата му, и фактът, че Улсен бе сметнал за у местно да запретне ръкавите на ризата си така, че и съдията, и съдебните заседатели да видят паяжините, татуирани на лактите му, и редицата свастики на лявата му ръка. На дясната пък се мъдреше ивица от древноскандинавски символи и ВАЛКИРИЯ с черни, готически букви. „Валкирия“ се наричаше една от бандите, които бяха част от неонацистката общност около Сетеркрюсе на Нурщтран.

Но най-много Крун се дразнеше от усещането, че нещо в целия процес куца. Не разбираше обаче какво точно.

Прокурорът, дребен мъж на име Херман Грот, наведе микрофона към себе си с малкия си пръст, украсен с пръстен със символа на адвокатската гилдия.

— Само няколко заключителни въпроса, господин съдия — прозвуча меко и приглушено гласът.

Лампичката под микрофона светна в зелено.

— Значи, когато на трети януари в девет часа сте влезли в заведението „Дюнерите на Денис“, сте имали ясното намерение да изпълните своята част от всеобщия ни дълг да защитаваме расата си, за който говорихте? Юхан Крун се спусна към микрофона:

— Клиентът ми вече отговори, че е избухнала свада между него и виетнамския собственик. — Червена светлинка. — Бил е провокиран — уточни Крун. — Няма никакъв повод да се намеква за предумисъл.

Грот затвори очи:

— Ако вярваме на адвоката ви, Улсен, значи вие по чиста случайност сте носели бейзболна бухалка?

— За самозащита — прекъсна го Крун и изтощено разпери ръце: — Господин съдия, клиентът ми вече отговори на тези въпроси.

Съдията потърка брадичка, наблюдавайки адвоката. Всички знаеха, че Юхан Крун младши е бъдеща звезда в бранша, напълно равностоен на самия Юхан Крун, и вероятно именно заради последния факт съдията трябваше да признае с известно раздразнение:

— Съгласен съм със защитата. Ако обвинението няма нови хрумвания, моля да продължим.

Грот отвори широко очи. От горната и долната страна на ирисите му се появи бяла ивица. Кимна. После отегчено размаха във въздуха вестник.

— Това е вестник „Дагбладе“ от двадесет и пети януари. В интервю на осма страница един от съмишлениците на обвиняемия казва…

— Възразявам… — обади се Крун.

Грот въздъхна.

— Да кажем тогава човек, който изразява расистки убеждения.

Съдията кимна, но същевременно хвърли предупредителен поглед към Крун. Грот продължи:

— В коментара си за нападението в „Дюнерите на Денис“ този мъж споделя, че имаме нужда от повече расисти като Свере Улсен, за да си възвърнем Норвегия. В интервюто думата „расист“ се използва като почетно звание. Обвиняемият смята ли се за расист?

— Да, расист съм — потвърди Улсен, преди Крун да успее да го прекъсне. — В смисъла, който влагам в думата.

— И кой е той? — усмихна се Грот.

Крун сви юмруци под масата и погледна към подиума, където от двете страни на съдията седяха съдебните заседатели. От тях тримата зависеше съдбата на клиента му през следващите години, а и неговия собствен статус сред столичния елит през идните месеци. Двама обикновени представители на народа, на всеобщото чувство за справедливост. Преди ги наричаха „съдии-аматьори“, но изглежда се досетиха, че изразът е близък по звучене със „съдии-амортисьори“. Съдебният заседател от дясната страна на съдията, млад мъж в евтин, строг работен костюм, не смееше да вдигне очи. Младата, леко закръглена жена от лявата страна имаше вид на човек, който само симулира, че следи развитието на процеса, и се стараеше да държи главата си добре изправена, за да не си личи вече оформящата се двойна брадичка. Средностатистически норвежци. Какво знаеха те за такива като Свере Улсен? Какво искаха да узнаят?

Осмина свидетели бяха видели как Улсен влиза в улична закусвалня с бухалка под мишница и как след кратка размяна на ругатни удря по главата собственика Хо Дай, четиридесетгодишен виетнамец, избягал с лодка в Норвегия през 1978 година. Ударът бил толкова силен, че Хо Дай няма да може да ходи повече. Когато Улсен започна да говори, Крун вече обмисляше как да оформи обжалването на присъдата.

— Раси-зъм — прочете Улсен, след като намери сред листовете това, което искаше. — Това е вечна борба срещу наследствени болести, дегенерация и изтребване, а също мечта и надежда за по-здраво общество с по-добър житейски стандарт. Смесването на расите е форма на двустранен геноцид. В свят, където се планира да се създадат генни банки, за да се спаси и най-нищожния бръмбар, е общоприето да се смесват и заличават човешки раси, които са се развивали в продължение на хилядолетия. През 1972 година в статия на уважаваното американско списание „Американски психолог“ петима американски и европейски учени предупреждават за потулването на наследствено теоретична аргументация.

Улсен спря, обхвана с поглед зала 17 и вдигна десния си показалец. Беше се обърнал към прокурора и Крун виждаше бледата татуировка „Sieg Heil“^[2] на гладко избръснатата издутина между задната част на главата му и врата — безгласен вик и гротесков, забележителен контраст с хладната реторика. Последва мълчание.

По шума в коридора Крун разбра, че зала 18 е излязла в обедна почивка. Секундите се нижеха една след друга. Крун се сети за нещо, което бе прочел. По време на масовите срещи със симпатизанти Адолф Хитлер правел такива преднамерени паузи, стигащи понякога до три минути. Когато продължи, Улсен натъртваше всяка дума, като тактуваше с пръст, сякаш искаше всичко, казано от него, да се запечата в съзнанието на присъстващите:

— Ако сред вас някои се опитват да се преструват, че не се води расова борба, то те са или слепи, или предатели.

Отпи от чашата с вода, поставена пред него от съдебния служител. Прокурорът се намеси:

— И в тази расова борба единствено вие и вашите привърженици, част от които присъстват тук, имате право да нападате?

Скинарите на пейките в залата нададоха възмутени викове.

— Ние не нападаме, ние се защитаваме — уточни Улсен. — Това е право и дълг на всяка раса.

Някой от присъстващите извика нещо, Улсен го чу и повтори с усмивка:

— Всъщност и в лицето на човек от друга раса можем да открием убеден националсоциалист.

Сред публиката се чу смях и отекнаха отделни аплодисменти. Съдията помоли за тишина, преди да погледне въпросително към прокурора.

— Това е всичко — заключи Грот.

— Желае ли адвокатът да зададе други въпроси?

Крун поклати глава.

— В такъв случай моля да влезе първият свидетел на обвинението.

Прокурорът кимна към съдебния служител, той отвори вратата в дъното на залата, провря главата си и каза нещо. Отвън изскърца стол, вратата се отвори широко и вътре се втурна едър мъж. Крун забеляза, че мъжът носи окъсяло сако, черни дънки и подходящи на осанката му кубинки. Почти гладко избръснатата му глава и атлетичното, елегантно тяло бяха на мъж в началото на тридесетте. Но зачервените очи с торбички под тях и бледата кожа на лицето с тънки капиляри, на места разпукали се като червена мрежа, показваха, че наближава петдесетте.

— Полицай Хари Хуле? — попита съдията, когато мъжът седна на свидетелската скамейка.

— Да.

— Виждам, че личният ви адрес не е написан?

— Пази се в тайна — Хуле посочи с палец над рамото си. — Пробваха да влязат у дома.

Последваха викове „ууу“.

— Дали ли сте потвърждение за показанията си, Хуле? Клетва, имам предвид?

— Да.

Главата на Крун се клатушкаше като на онези кученца, които някои шофьори обичат да закачат на задното стъкло. Той започна трескаво да рови из документите.

— Работите в Отдела за борба с насилието като полицай, разследващ убийства — подхвана Грот. — Защо се заехте с този случай?

— Защото сгрешихме в преценката си — отвърна Хуле.

— Моля?

— Не очаквахме Хо Дай да оживее. Обикновено човек не оцелява, когато има счупен череп, а част от съдържанието му изтича навън.

Крун забеляза как лицата на съдебните заседатели неволно се изкривиха в ужасени гримаси. Но не това беше проблем в момента. Той бе открил листа с имената на заседателите. И точно там бе грешката.