Ю Несбьо
Червеношийката (32)

Тридесет и втора глава

Йоханесбург, 28 февруари 2000 г.

Полицейското управление „Хилброу“ в центъра на Йоханесбург приличаше на крепост: бодлива тел увенчаваше стените на оградата, а телени мрежи защитаваха малките като бойници прозорци.

— Само в този район снощи са убити двама чернокожи — обясняваше полицай Есайас Бърн, докато превеждаше Хари през лабиринт от коридори, боядисани в бяло с излющени стени и изтъркан линолеум. — Видяхте ли огромния хотел „Карлтън“? Затворен е. Белите отдавна се евакуираха в предградията и сега стреляме само по нашите.

Есайас повдигна панталоните си. Беше мургав, висок, с криви крака и възпълничък. Под мишниците на бялата му найлонова риза имаше петна от пот.

— Към днешна дата Андреас Хохнер лежи в затвора Sin City^[1] извън града — допълни той. — Днес го доведохме тук заради разпитите.

— Има ли и други желаещи освен мен? — попита Хари.

— Ето че пристигнахме — Есайас зави към една врата.

Влязоха в стая, където двама мъже стояха със скръстени ръце и гледаха през боядисания в кафяво прозорец на стената.

— Прозрачно е само от нашата страна — прошепна Есайас. — Той не ни вижда.

Двамата пред прозореца кимнаха на Есайас и Хари и се отдръпнаха.

Есайас и Хари се вгледаха в тясна, затъмнена стая, по средата със стол и малка маса. На масата имаше пепелник, пълен с фасове, и микрофон на поставка. На стола седеше тъмноок мъж с гъсти и черни, увиснали мустаци. В негово лице Хари веднага разпозна онзи тип от неясната снимка на Райт.

— Норвежецът ли е? — промърмори единият от двамата мъже и кимна към Хари. Есайас Бърн мълчаливо потвърди.

— Окей — каза мъжът с лице към Хари, но дори за миг не изпусна от очи мъжа в малката стая. — Твой е, норвежецо. Имаш двайсет минути.

— В телефакса пишеше…

— Майната му на телефакса, норвежецо. Знаеш ли колко държави искат да разпитат или, най-добре, да екстрадират този негодник?

— Ами, не.

— Радвай се, че въобще имаш възможността да говориш с него — отсече мъжът.

— Защо се е съгласил да говори с мен?

— Откъде да знаем? Питай го.

Хари се опита да диша със стомаха си, когато влезе в тясната, задушна стаичка за разпит. Ивици червена, течаща ръжда образуваше върху стената фигура, подобна на решетка. Точно там висеше часовник. Показваше единадесет и половина. Хари мислеше за полицаите, наблюдаващи го с бдителни очи. Навярно затова по дланите му изби студена пот. Тялото на стола бе свито на кълбо, а клепките му — полузатворени.

— Андреас Хохнер?

— Андреас Хохнер ли? — повтори шепнешком мъжът на стола, вдигна поглед и придоби вид на човек, току-що забелязал нещо, което копнее да стъпче. — Не, той си е вкъщи и чука майка ти.

Хари седна внимателно. Струваше му се, че чува гръмкия смях от другата страна на черното огледало.

— Аз съм Хари Хуле от норвежката полиция — тихо се представи той. — Съгласил си се да говориш с нас.

— Норвегия ли? — скептично попита Хохнер. Наведе се напред и усърдно заразглежда личната карта, която му показа Хари. После се усмихна малко глуповато:

— Извини ме, Хуле. Не са ме уведомили, че днес е ред на Норвегия, нали разбираш. Очаквах ви.

— Къде е адвокатът ти? — Хари сложи папката на масата, отвори я и извади лист с въпроси и бележник.

— Забрави за него, нямам му доверие. Този микрофон включен ли е?

— Не знам. Има ли значение?

— Не искам негрите да ни слушат. Имам интерес да сключа сделка. С теб. С Норвегия.

Хари вдигна очи от листа. Часовникът тиктакаше над главата на Хохнер. Бяха изминали три минути. Нещо му подсказваше, че едва ли разполага с отпуснатото му време.

— Каква сделка?

— Микрофонът включен ли е? — процеди през зъби Хохнер.

— Каква сделка?

Хохнер завъртя очи с досада. После се наведе напред над масата и бързо прошепна:

— В Южна Африка се присъжда смъртно наказание за нещата, които казват, че съм извършил. Разбираш ли накъде бия?

— Да речем. Продължавай.

— Ще ти разкажа някои неща за онзи мъж в Осло, ако ми гарантираш, че твоето правителство ще помоли тукашния негърски кабинет да ме помилват. Понеже съм ви помогнал, нали? Вашата министър-председателка беше тук, обикаляше с Мандела и двамата се прегръщаха. Сега големците от Африканския национален конгрес^[2] взимат решенията, а те харесват Норвегия. Вие ги подкрепихте, бойкотирахте ни, когато негърските комунисти искаха да ни бойкотирате. Ще ви послушат, разбираш ли?

— Защо не направиш бартер, като помогнеш на тукашната полиция?

— Мамка му! — Юмрукът на Хохнер се стовари върху масата с такава сила, че пепелникът подскочи и наоколо се разлетяха фасове. — Нищо ли не разбираш глупако! Мислят, че съм убил негърчета!

Ръцете му се вкопчиха в плота на масата. Гледаше Хари с широко отворени очи. После лицето му сякаш се пръсна, сбръчка се като спукана топка. Зарови лице в ръцете си.

— Искат само да ме видят на бесилото, нали!

Последва отчаяно ридание. Хари го изучаваше с поглед. Колко ли часа онези двамата бяха държали Хохнер буден тук и го бяха разпитвали, преди да се появи той. Пое дълбоко въздух. После се наведе напред над масата, сграбчи микрофона с едната си ръка, а с другата дръпна кабела.

— Deal^[3], Хохнер. Имаме две секунди на разположение. Кой е Урия?

Хохнер го погледна между пръстите си.

— Какво?

— Побързай, Хохнер, скоро ще влязат!

— Той… той е един дъртак, сигурно над седемдесет. Виждал съм го само веднъж, при доставката.

— Как изглежда?

— Стар, както ти казах…

— Опиши го!

— Носеше палто и шапка. А и беше в полунощ на зле осветено товарно пристанище. Сини очи, мисля, среден ръст…

— За какво си говорихте? Бързо!

— За какво ли не. Първо говорихме на английски, но сменихме езика, щом разбра, че знам немски. Разказах му, че родителите ми са от Елзас. Каза, че е бил там, в Зенхайм.

— Каква е задачата му?

— Не знам. Но е аматьор, говореше много, а щом се сдоби с пушката, каза, че повече от петдесет години не е пипвал оръжие. Мразел…

Вратата рязко се отвори.

— Какво мрази?

В същия миг усети как някой стисна ключицата му с всичка сила и изсъска в ухото му:

— Какво, по дяволите, правиш!

Хари не отлепи очи от Хохнер, докато го влачеха заднишком към вратата. Погледът на Хохнер бе безизразен, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Хари видя как устните му се раздвижиха, но не чу какво казва.

После вратата пред него се затвори с трясък.

 

 

Хари търкаше брадичката си, докато Есайас го караше към летището. Бяха пътували двадесет минути, когато Есайас заговори:

— Работихме по този случай цели шест години. Онзи списък с доставките покрива повече от двадесет държави. Опасявахме се точно от това, което се случи днес: някой да се изкуши да обещае дипломатическа помощ, за да се сдобие със сведения.

Хари повдигна рамене.

— Е, и? Вие сте го заловили и сте си свършили работата, Есайас. Само ви остава да се закичите с медали. Не е ваш проблем какви уговорки се правят между Хохнер и правителството.

— Ти си полицай, Хари, знаеш какво означава да гледаш как престъпниците се разхождат на свобода: тези хора убиват, без да им мигне окото. И знаеш, че ще продължат да правят същото, веднага щом се озоват отново на улицата.

Хари не отговори.

— Разбираш, нали? Добре. В такъв случай имам предложение. Явно ти си получи твоя дял от сделката с Хохнер. Значи от теб зависи дали ще спазиш уговорката. Или ще я нарушиш. Understand — izzit’^[4].

— Само си върша работата, Есайас, а по-късно Хохнер може да ми потрябва за свидетел. Съжалявам.

Есайас удари волана толкова силно, че Хари подскочи.

— Нека ти разкажа нещо, Хари. Преди изборите през 1994 година, когато все още имахме правителство на бялото малцинство, Хохнер стреля по две чернокожи момичета — единадесетгодишни — от водоснабдителна кула извън училищния двор в едно от гетата за чернокожи. Предполагаме, че зад атентата стои някой от Afrikaner Volkswag. Партията на апартейда. Училището имаше съмнителна репутация, защото там учеха само трима бели ученици. Хохнер е използвал сингапурски куршуми, със същите са стреляли и в Босна. След сто метра се пръскат и пробиват като дрелка всичко, изпречило се на пътя им. И двете момичета бяха улучени във врата и този път по изключение нямаше значение, че линейките обикновено се появяват в гетата за чернокожи повече от час след подадения сигнал.

Хари не отговори.

— Но грешиш, ако си мислиш, че искаме мъст, Хари. Не можем да изградим ново общество на базата на отмъщението. Това вече сме го осъзнали. Точно затова първото чернокожо правителство на мнозинството създаде комисия за разкриване на престъпленията по времето на апартейда. Не става дума за отмъщение, а за признаване на вината и прошка. Подходът изцели много рани и се отрази благоприятно на цялото общество. Но същевременно сме на път да изгубим борбата срещу престъпността, и то особено тук, в Йоханесбург, където нещата напълно излязоха извън контрол. Ние сме млада и ранима нация, Хари, и ако искаме да оцелеем, трябва да покажем, че законът и редът означават нещо, а хаосът не може да се използва като оправдание за престъпления. Всички помнят убийствата през 1994 година, сега всички следят процеса във вестника. Това се оказва по-важно от твоя и моя план, Хари.

Сви пестник и отново удари по волана.

— Не е важно да се правим на съдници над живота и смъртта, а да върнем на обикновените хора вярата в справедливостта. А понякога е нужно смъртно наказание, за да повярват.

Хари извади цигара, открехна прозореца и се загледа в жълтите шлакови възвишения — единствения цветен щрих сред монотонния, скучен пейзаж.

— Та какво ще кажеш, Хари?

— Че трябва да дадеш газ, за да хвана самолета, Есайас.

Есайас удари толкова силно, че Хари се удиви как воланът не се откачи.