Ю Несбьо
Червеношийката (46)

Четиридесет и шеста глава

Драмен, 7 март 2000 г.

Хари не проумяваше защо точно Драмен отнася най-много подигравки. Не че градът е прелест, но с какво Драмен е по-грозен от повечето други уродливи селца в Норвегия? Мислеше да спре по пътя за чаша кафе, но прецени, че няма време.

Едвард Мускен живееше в червена дървена къща с изглед към хиподрума. Пред гаража видя паркиран стар мерцедес-комби. Самият Мускен стоеше на вратата. Дълго време разглежда служебната карта на Хари, преди да проговори:

— Роден сте през 1965-а? Изглеждате по-възрастен, Хуле.

— Лоши гени.

— Жалко за вас.

— Мда. Докопах се до филми за осемнадесетгодишни, когато бях на четиринадесет.

Бе невъзможно да се определи дали Едвард Мускен оцени духовитата забележка. Той даде знак на Хари да влезе.

— Сам ли живеете? — попита Хари, докато Мускен му показваше накъде е всекидневната. В апартамента, чист и добре поддържан, имаше малко, но педантично подредени лични вещи — типично за мъже, които сами решават как да изглежда жилището им. Напомняше на Хари за собствения му дом.

— Да. Съпругата ми ме напусна след войната.

— Моля?

— Обра си крушите. Офейка. Тръгна си.

— Разбирам. Деца?

— Имах син.

— Имахте ли?

Едвард Мускен млъкна и се обърна.

— Неясно ли се изразявам, Хуле?

Едната побеляла вежда бе повдигната под остър ъгъл на високото му гладко чело.

— Проблемът е в мен — обясни Хари. — Трябва да ми подават информацията с лъжичка.

— Добре. Имам син.

— Благодаря ви. С какво се занимавахте, преди да се пенсионирате?

— Бях собственик на няколко камиона. „Мускен Транспорт“. Продадох фирмата преди седем години.

— Вървеше добре, нали?

— Достатъчно добре. Купувачите запазиха името.

Разположиха се от двете страни на ниска масичка. Хари разбра, че няма да му предложат кафе. Едвард седеше на канапето, наведен напред със скръстени ръце, сякаш казваше: Хайде да свършвате по-бързо.

— Къде бяхте в нощта срещу 22 декември?

На път за тук Хари реши да започне разговора с този въпрос. Като изиграе единствения си коз, преди Мускен да намери сгоден случай да опипа почвата и да разбере, че не разполагат с нищо друго. Хари се надяваше да предизвика красноречива реакция. Отговор на въпроса дали Мускен има какво да крие.

— Заподозрян ли съм в нещо? — попита Мускен. Лицето му издаваше единствено леко учудване.

— Най-добре отговорете на въпроса ми, Мускен.

— Както желаете. Бях тук.

— Бързо отговорихте.

— Какво искате да кажете?

— Не ви бе нужно време за размисъл.

Мускен изкриви лице в гримаса: по устата се изписа пародия на усмивка, а очите само гледаха обезсърчено.

— Когато човек остарее, помни вечерите, когато не е бил сам у дома.

— Синдре Фауке ми даде списък на норвежците от Зенхайм. Гюдбран Юхансен, Халгрим Дале, вие и самият Фауке.

— Забравяте Даниел Гюдесон.

— Така ли? Той не е ли загинал преди края на войната?

— Да.

— Защо тогава го споменавате?

— Понеже беше заедно с нас в Зенхайм.

— От Фауке разбрах, че в Зенхайм сте били повече норвежци, но само вие четиримата сте оцелели след войната.

— Вярно е.

— Тогава защо споменавате специално Гюдесон?

Едвард Мускен се вторачи в Хари. После премести поглед във въздуха.

— Понеже беше дълго време с нас. Мислехме, че ще оцелее. Да, дори си мислехме, че Даниел Гюдесон е безсмъртен. Той не беше обикновен човек.

— Знаете ли, че Халгрим Дале е мъртъв?

Мускен поклати глава.

— Не изглеждате особено изненадан?

— И защо да съм? Днес се изненадвам повече, ако чуя, че някой от тях е още жив.

— Ами ако ви кажа, че е убит?

— Е, това е друго нещо. Защо ми го казвате?

— Какво знаете за Халгрим Дале?

— Нищо. За последно го видях край Ленинград. Тогава изживяваше шок от избухнала граната.

— Не пътувахте ли заедно до Норвегия?

— Нямам представа как са се прибрали Дале и останалите. Самият аз бях ранен през 1944-а от ръчна граната, хвърлена в окопа от руски пилот на изтребител.

— От пилот на изтребител ли? От самолет?

Мускен се усмихна накриво и кимна.

— Когато дойдох в съзнание в лазарета, отстъплението беше в разгара си. В края на лятото на 1944-а се озовах в лазарета на Синсен Скуле в Осло. После обявиха капитулацията.

— Значи не сте видели никого от другите, след като са ви ранили?

— Само Синдре. Три години след войната.

— След като сте излежали присъдата си?

— Да. Случайно се засякохме в един ресторант.

— Какво мислите за дезертьорството му?

Мускен вдигна рамене.

— Сигурно си е имал причини. Все пак той избра страна в момент, когато още не знаехме какъв ще бъде изходът. Това е по-добро от нещата, които могат да се кажат за норвежците по принцип.

— Какво имате предвид?

— През войната имаше поговорка: който не бърза да избира, винаги прави правилния избор. На Коледа през 1943-а виждахме, че нашият фронт отстъпва, но не предполагахме колко зле всъщност е било положението. Затова никой не може да обвини Синдре, че е ветропоказател. Като онези в Норвегия, които си седяха на задника през цялата война и изведнъж много се разбързаха да се запишат в Отечествения фронт през последните месеци преди края й. Наричахме ги светците на последните дни. Днес някои от тях смело изтъкват героичната подкрепа, която норвежците са оказали на правилната страна.

— Мислите ли за някого конкретно?

— Човек винаги се сеща за един или друг, окичил се с незаслужена героична слава след войната. Но това не е толкова съществено.

— Какво ще кажете за Гюдбран Юхансен, помните ли го?

— Разбира се. Той ми спаси живота в края на войната. Той…

Мускен прехапа долната си устна. Сякаш издаде нещо повече, помисли си Хари.

— Какво стана с него?

— С Гюдбран ли? Знам ли. Онази граната… в окопа бяхме Гюдбран, Халгрим Дале и аз, когато тя се търколи по леда и улучи каската на Дале. Помня само, че Гюдбран бе най-близо, когато гранатата избухна. Щом се свестих от комата, нямаше кой да ми каже какво се бе случило нито с Гюдбран, нито с Дале.

— Какво имате предвид? Изчезнали ли са?

Очите на Мускен потърсиха прозореца.

— През този ден започна масирана руска офанзива, навсякъде цареше, меко казано, хаос. Когато дойдох в съзнание, окопът, където това се случи, отдавна се бе озовал в руски ръце. Ако Гюдбран е оцелял, вероятно щеше да попадне в лазарета на полк „Нурлан“, в Северния корпус. Същото важи и за Дале, ако е бил ранен. И аз би трябвало да съм там, но се съвзех на съвсем друго място.

— Името на Гюдбран Юхансен не фигурира в Регистъра на населението. Мускен вдигна рамене.

— В такъв случай сигурно гранатата го е убила. Така си помислих тогава и аз.

— И никога не сте се опитали да го откриете?

Мускен поклати глава.

Хари потърси наоколо нещо, което да подсказва, че Мускен пие кафе в дома си — кана, чаша. Над камината имаше снимка на жена в златна рамка.

— Озлобен ли сте заради случилото се с вас и другарите ви след войната?

— Що се отнася до наказанието — не. Реалист съм. Съдебното възмездие ме застигна, защото го налагаше политическата необходимост. Загубих война. Не се оплаквам.

Едвард Мускен внезапно се засмя — звучеше като кискаща се сврака — без Хари да разбере защо. После пак стана сериозен.

— Най-много ме заболя, задето ни заклеймиха като национални предатели. Но се утешавам с мисълта, че защитавахме родината с цената на живота си.

— Политическите ви убеждения оттогава…

— Питате дали са същите и днес?

Хари кимна и Мускен се усмихна суховато.

— Не е трудно да ви отговоря, инспектор Хуле. Не. Сгреших. Съвсем просто е.

— Имали ли сте по-късно контакти с неонацистките среди?

— Опазил ме Бог — не! Преди няколко години имаше някакви мероприятия на Хоксюн и един идиот от тях ми се обади и ме попита дали искам да отида и да говоря за войната. Май се наричат „Blood and Honour“^[1]. Нещо подобно.

Мускен се наведе над масичката. В единия й ъгъл прецизно подреденият куп списания бе подравнен с ръбовете на плота.

— Какво всъщност цели ПСС този път? Да картотекира неонацистите ли? В такъв случай сте сбъркали адреса.

Хари, макар и несигурен колко информация ще разкрие, отговори пределно откровено:

— Не знаем какво целим.

— Звучи точно като онази ПСС, която познавам, да.

Пак се засмя като сврака. Звукът отекна висок и неприятен.

По-късно Хари щеше да стигне до извода, че сигурно комбинацията от този ехиден смях и факта, че не му предложиха кафе, изигра решаваща роля да зададе следващия си въпрос по следния начин:

— Как мислите са се чувствали децата ви, растейки край баща с минало на нацист? Дали е изиграло ключова роля за живота на Едвард Мускен-младши, който лежи в затвора с присъда за наркотици?

Хари видя гнева и болката в очите на стареца и веднага съжали за въпроса си. Нищо не му пречеше да научи каквото му бе нужно и без удар под пояса.

— Онзи процес беше същински фарс! — изсъска Мускен. — Адвокатът, който дадоха на сина ми, е внук на съдията, който ме осъди след войната. Искат да накажат децата ми, за да скрият собствения си срам от поведението си по време на войната. Аз…

Внезапно млъкна. Хари изчака за продължение, но такова не последва. Неочаквано, без всякакво предупреждение някой сякаш опъна халки от кучешка верижка в стомаха му. Усещането не се беше обаждало от известно време. Имаше нужда от питие.

— Някой от светците на последните дни ли? — уточни Хари.

Мускен вдигна рамене. Хари разбра, че темата е приключена за момента. Мускен погледна към часовника.

— Имате планове ли? — попита Хари.

— Ще се поразходя до хижата.

— Така ли? Далеч ли е?

— В Гренлан. Ще използвам времето, преди да се стъмни.

Хари се изправи. В преддверието се засуетиха в търсене на подходящи думи за сбогуване и Хари изведнъж се сети за нещо:

— Казахте, че през зимата на 1944-а са ви ранили край Ленинград и в края на лятото сте се озовали в Синсен Скуле. Къде бяхте през останалото време?

— Какво имате предвид?

— Току-що прочетох една от книгите на Евен Юл. Той е историк и се занимава с войната.

— Много добре знам кой е Евен Юл — натърти Мускен с неразгадаема усмивка.

— Пише, че полк „Норвегия“ е разпуснат при Красно село през март 1944-а. Къде се намирахте от март до пристигането ви в Синсен Скуле?

Мускен дълго не свали поглед от Хари. После отвори входната врата и погледна навън.

— Почти нулева проходимост — констатира той. — Карайте внимателно.

Хари кимна. Мускен се изправи, заслони очи с длан и се загледа с полуотворени очи към безлюдния хиподрум, където чакълестата писта изпъкваше като сива окръжност на фона на мръсния сняг.

— Намирах се на места, които някога са имали имена — отговори Мускен. — Но бяха толкова променени, че вече никой не ги разпознаваше. На картите ни имаше само пътища, езера и минни полета, но не и имена. Ако кажа, че съм бил в Перну в Естония, може и да се окаже вярно, не знам и едва ли някой знае. През пролетта и лятото на 1944-та лежах на смъртен одър, слушах картечни залпове и мислех за смъртта. Не разсъждавах къде съм.

 

 

Хари шофираше бавно край реката и спря на червена светлина пред моста. Другият мост, на Е18, минаваше като скоба за зъби през пейзажа и затваряше изгледа към фиорда на Драмен. Е, добре де, хората от Драмен нямаха голям късмет. Хари всъщност имаше намерение да спре за кафе на път към вкъщи, но се отказа. Сети се за близката бирария. Светофарът светна зелено. Хари потегли.

Едвард Мускен реагира бурно на въпроса за сина му. Хари реши да проучи по-подробно кой е бил съдията на делото срещу Мускен. После хвърли последен поглед към Драмен в огледалото за обратно виждане. Със сигурност има и по-лоши градчета.