Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (9)

Трибуната

Докато песнобрулех стъклата във фоайето на нашия театър, за пръв път потърсих и намерих контакт със сценичното изкуство. Види се, него следобед, макар и заглавичкана от продавача на играчки Маркус, маминка е усетила моето пряко отношение към театъра, защото по Коледа купи четири билета: за себе си, Щефан, Марга Бронски и Оскар, и в предпразничната неделя ни заведе на коледно представление. Местата ни бяха втора ложа първи ред. Полилеят — парвеню, виснал над партера, се пънеше да свети с все сила. Ето защо се радвах, че не го бях песнобрулнал от върха на Щоктурм.

Тогава още имаше много, много деца. Повече деца, отколкото майки имаше по балконите, а в партера, където седяха по-заможните и по-предпазливите в разплождането, съотношението майки — деца бе, кажи-речи, едно към едно. Но седи ли дете мирно на място! Марга Бронски, която се настани между мен и що-годе послушния Щефан, току се изхлузваше от сгъваемия стол, мъчеше се да се качи пак върху него, но май по й харесваше да се клечи до парапета, по едно време се приклещи в стола, тозчас нададе вой, но пред останалите пискуни воят бе поносим и краткотраен, още повече че маминка затъкна глупавите й устица с бонбони. Смучейки бонбони, рано-рано капнала от тапицираната пързалка, сестричката на Щефан заспа малко след вдигането на завесата, но подир всяко действие трябваше да я будим за аплодисментите, в които тя разпалено се включваше.

Даваха приказката за Палечко, която по понятни причини мен лично ме очарова, грабна ме още от първата сцена. Умело направена пиеса — въобще не показаха Палечко, пускаха само гласа му, а възрастните все търчаха по петите на невидимия, но активен главен герой. Как — как взе, че се завря в ухото на коня, после баща му го продаде за много пари на двама скитника, сетне Палечко се поразтъпка върху полите на скитническата шапка, дръпна му една реч отвисоко, сетне се напъха в миша дупка, сетне — в охлювена черупка, сдуши се с банда крадци, скочи в сеното, а заедно със сеното — в шкембето на кравата. Ама взеха, че заклаха кравата, защото проговори с гласа на Палечко. А кравешкото шкембе заедно с Палечко отиде право на бунището и лакомият Кумчо Вълчо го излапа. Ама Палечко хитро го подмами в бащиния си килер и тъкмо Кумеца се накани да граби, че като вдигна Палечко една тупурдия! Краят беше, както става в приказките: бащата уби лошия вълк, майката разпори с ножица търбуха на гладника, отвътре изскочи Палечко, сиреч чу се само викът му:

— Ах, татенце, какво ли не препатих клетият аз — и в миша дупка бях, и в кравешкото шкембе, и във вълчи търбух даже: а сега оставам при вас.

Краят дълбоко ме покърти, а когато вдигнах замрежен поглед към маминка, видях я да подсмърча в носната си кърпа, защото действието на сцената и на нея й бе бръкнало в душицата. Изобщо маминка обичаше да се вълнува, през следващите седмици най-вече на Коледа току ме стисваше в прегръдка, целуваше ме и ми викаше ту закачливо, ту тъжно „Палечко“, „Мой Малечко — Палечко“, или „Бедни ми Палечко“.

Ядва през лятото на трийсет и трета се случи пак да ида на театър. Заради едно недоразумение по моя вина се получи пълно фиаско, но тази преживелица остави трайни следи у мен. Тя кънти и бушува до днес в душата ми, защото се случи в Горската опера на Сопот, където лете под нощното небе върху природата се лееше Вагнер.

Собствено само маминка обичаше опера. На Мацерат дори и оперетите му идваха множко. Ян се водеше по маминия вкус, припадаше по арии, макар че — въпреки музикалната си външност — бе съвършено глух за толкова красиви звуци. Затова пък познаваше братя Формела, негови бивши съученици от Картхауската гимназия, които понастоящем живееха в Сопот, отговаряха по елподдръжката на кея, за фонтана пред балнеохотела и казиното, а същевременно се бяха главили като осветители за фестивалите в Горска опера.

Пътят за Сопот минаваше през Олива. Цяла сутрин — в парка на двореца. Златоперки, лебеди, маминка и Ян Бронски в прочутата Пещера на шепота^[1]. После пак златоперки и лебеди, които работеха в съдружие с един фотограф. Докато ни щракнат, Мацерат ми разреши да го пояздя на рамене. Бях подпрял Барабанко на темето му и тази снимчица, лепната вече в албума, будеше всеобщ смях дори след години. Прощаване със златоперките, с лебедите, с Пещерата на шепота. Не само в парка беше неделя, а също пред желязната ограда, в трамвая за Глеткау, в казиното на Глеткау, където обядвахме, докато Балтийско море — като че ли си нямаше друга работа — настойчиво ни приканваше да се изкъпем, навред бе неделя. Когато крайбрежната алея ни отведе в Сопот, неделният ден ни посрещна пак любезно, а Мацерат трябваше да плати курортна такса за всички ни.

Предпочетохме Южния плаж, понеже ни се видя недотам претъпкан като Северния. Мъжете се преоблякоха в мъжката съблекалня, мен мама ме пъхна в една кабинка за жени и ме накара да се покажа гол на смесения плаж, докато тя — още тогава доста апетитна — се появи, изляла пищна плът в сламеножълт бански костюм. За да не срещна гол-голеничък хилядооката тълпа на смесения плаж, прикрих пилето си с Барабанко, а сетне се проснах по корем върху пясъка. Ех, как мамеха балтийските води! Ала аз не щях да влизам, защото криех срамотиите си и въртях политиката на австралийския щраус. Малей, колко смешни бяха Мацерат и Ян Бронски и едва ли не жалки с начеващите си шкембенца! Та чак се зарадвах, когато в късния следобед се върнахме в кабините, където всеки намаза поизгорялата си кожа с крем и напомаден с „Нивеа“, отново се намуши в официалните си дрехи.

На кафе и паста — в „Морска звезда“. Маминка поиска трето парче от пететажната торта. Мацерат бе против, Ян — и за, и против, мама си поръча, даде хапка на Мацерат, нахрани Ян, задоволи двамината си мъже, преди да набие възсладкия клин лъжичка по лъжичка в стомаха си.

О-о, ти, божествен маслен крем, о, ти, посипан с пудра захар, от ясен до облачен неделен следобед! Полски аристократи със сини очила седяха зад силно шипящи лимонади, до които не се докосваха. Дамите чоплеха лилавия си маникюр, а морският бриз довяваше нафталинен мирис от кожените пелеринки, взети под наем за сезона.

Според Мацерат това били чисти превземки. И маминка не би се отказала от една такава пелеринка, та дори само за един следобед. Ян твърдеше, че скуката сред полската аристокрация в момента процъфтявала, но въпреки растящите си дългове, тя не говорела вече френски, а от чиста проба снобизъм — най-обикновен полски.

Човек не може да се заседява с часове в „Морска звезда“ и непрестанно да гледа сините очила и виолетовите нокти на разни полски аристократи. Запълнената с торта мама пожела да се разтъпче. Морската градина ни пое, наложи се и магаре да яхна, и за още една снимка да позирам. Златоперки, лебеди — какво ли не й хрумва на природата? — и пак златоперки, лебеди, които вдигаха цената на сладководните езерца.

Сред фризираните тисове, които обаче, напук на хорските приказки, изобщо не шептяха, срещнахме братя Формела, Формела — осветители на казино, Формела — осветители на Горска опера. По-младият Формела не можа да се стърпи и на един дъх избълва всичките вицове, стигнали до осветителското му ухо. По-големият знаеше вицовете, но въпреки това от братска обич се кискаше заразително на съответните места, като обелваше един златен зъб в повече от братлето, което имаше само три. Отбиха се при Шпрингер да пийнат по джинче. Мама си падаше по марките с курфюрстове. После, сипейки още вицове от неизчерпаемите си запаси, младият, по-ларж Формела ни покани на вечеря в „Папагала“. Там срещнаха Тушел, а Тушел притежаваше половин Сопот, включително част от Горска опера и още пет кина. Беше шеф на братя Формела и много се възрадва, че се запознава с нас, а ние също се възрадвахме, че се запознаваме с него. Тушел неуморно въртеше на ръката си един пръстен, който обаче не беше ни вълшебен, ни магьоснически, защото абсолютно нищо не се случи, освен че Тушел на свой ред захвана да ръси вицове, и то сякаш ги вземаше от устата на Формела, само че по-объркано, защото имаше по-малко златни зъби. Въпреки това цялата маса се заливаше от смях, защото вицовете разказваше Тушел. Само аз се държах сериозно и опитвах с каменна физиономия да убивам вица във вицовете. Ех, каква задушевност внасяха само в нашето сепаре с изтумбени люкчета по стената залповете смях, макар да бяха фалшиви! Тушел разправяше виц подир виц, беше страшно признателен, поръча „Голдвасер“^[2] и олял се в смях и „Голдвасер“, изведнъж врътна пръстена си и ето че се случи случка.

Тушел покани цялата компания в Горска опера — та нали част от Горска опера била негова собственост; уви — той самият не можел да дойде, имал среща и нямало как, затова предоставял ложата си, сигурно щяла да ни хареса, била с меки столове, та детенцето можело да дремне, ако се умори; и със сребърен автоматичен молив драсна няколко Тушел — думи върху една Тушел — визитка, която щяла да отвори врати и вратички, обясни, той — както и стана.

Онова, което последва, може да се разкаже с малко думи: мека лятна вечер, Горска опера — пълна само с чужденци. Още преди да започне представлението, комарите бяха на линия. А щом пристигна последният комар, който все ще позакъснее за тежест, и обяви появата си с кръвожадно жужене, представлението наистина започна. Даваха „Летящият холандец“. Един кораб — по-скоро бракониерски, отколкото пиратски — изплува из същата гора, дала името на Горска опера. Моряците запяха към дърветата. Аз заспах на мекото Тушел — кресло, а когато се събудих, все още или отново пееха моряци „Щурман на вахта…“. Но Оскар пак се унесе и през сън се зарадва, че майка му тъй се е захласнала по „Холандеца“, божем се плъзга по вълни и вдишва и издишва по вагнеровски. И хич не забелязваше, че Мацерат и нейничкият Ян са скрили лица с длан, че са пуснали банцига и бичат два различно дебели пъна, пък и аз постоянно му се изплъзвах на Вагнер, но изведнъж Оскар се събуди, тъй като насред гората крещеше самотна жена. Бе сламеноруса и неистово крещеше, защото един осветител, като нищо младият Формела, я заслепяваше с прожектор и й досаждаше.

— Нее! — пищеше тя. — Горко ми! Кой ми причинява тази мъка?

Но Формела, който й причиняваше тази мъка, не угаси прожектора и писъкът на самотницата, която маминка впоследствие титулува като солистка, сегиз-тогиз бликваше във фонтан от звънливи вопли, които наистина попариха без време листата на Сопотската гора, ала не улучиха и не строшиха прожектора на Формела. Брилянтен глас — ама толкоз. Трябваше Оскар да се намеси, да открие невъзпитания прожектор и да го пръсне с един далекобоен писък, подбивайки натрапчивата конкуренция на комарите.

Не бях предвидил последвалото късо съединение, тъмнината, прехвръкналите искри и пожара в гората, който можеше да бъде потушен, но вдигна паника до бога, в блъсканицата не само изгубих маминка и двамата брутално събудени господа, а и Барабанко кой знае къде се дяна.

Третата среща навя маминка на мисълта — след вечерта в Горска опера тя внесе Вагнер в нашия дом в лек аранжимент на пиано — през пролетта на трийсет и четвърта да ме въведе в атмосферата на цирка.

Тук Оскар няма да губи време в празни приказки за сребристите дами върху трапеца, за тигрите на цирк „Буш“, за ловките тюлени. Никой не падна от купола на цирка. Нищо не отгризнаха на никой дресьор. И тюлените правеха заучените си номера: жонглираха с топки, за награда им подхвърляха живи херинги. Дължа на цирка много забавни мигове и онова съдбоносно за мен познанство с Бебра, музикалния клоун, който свиреше „Джими Тигъра“ на бутилки и ръководеше трупа лилипути.

Срещахме се в менажерията. Маминка и нейните двама кавалери се правеха на маймуни пред клетката с маймуните. Хедвига Бронски, която като никога се бе присъединила към компанията, показваше понитата на децата си. Един лъв се прозя във физиономията ми и аз най-лекомислено се заплеснах по една кукумявка. Опитах се да я фиксирам, ала тя така ме изфиксира, че Оскар леко — леко се изниза — стъписан, с пламнали уши и ранен в сърцето, шмугна се между синьо-белите фургони, защото там — освен няколко завързани кози — джудженца — нямаше други животни.

Той мина покрай мен по тиранти и пантофи с кофа в ръка. Погледите ни бегло се кръстосаха. Ала мигом се надушихме. Той остави кофата, наклони едра глава настрани, тръгна към мен и аз пресметнах, че е с около девет сантиметра: по-висок.

— Виж ти, виж ти! — завистливо изскрибуца той отвисоко.

— Какви времена дойдоха: тригодишните да не искат вече да растат! — Понеже не отговорих, той пак подзе: — Бебра се казвам, произхождам по права линия от принц Ойген^[3], чийто баща е бил самият Луи XIV, а не някой си случаен савоец, както разправят. — И тъй като дума не отдумвах, той продължи: — На десетия си рожден ден спрях да раста. Малко закъснях, ама карай!

Тъй като говореше искрено и аз се представих от своя страна, но не се заперчих с родословното си дърво, а се нарекох скромно Оскар.

— Я кажете, драги Оскар, сега коя годинчица карате — четиринайста ли, петнайста ли, шестнайста ли? Не може да сте на девет и половина, както казвате.

Сега беше мой ред да познавам годините му и умишлено ги посмалих.

— Ласкаете ме, млади приятелю. Трийсет и пет, кога беше то? През август ще чествувам петдесет и третия си рожден ден, спокойно мога да съм ви дядо.

Оскар похвали акробатичните му качества като клоун, музикалния му дар и обзет от леко честолюбие, и аз показах своя номер.

Първом три електрически крушки от осветлението на цирка сами се убедиха в Оскаровото умение, а господин Бебра възкликна „браво, брависимо“ и тутакси пожела да вземе Оскар в трупата.

Понякога и до днес съжалявам, че отказах. Но тогава го заусуквах по витийски:

— Знаете ли, господин Бебра, предпочитам да си остана сред зрителите. Нека скромното ми изкуство процъфтява в сянка, далеч от аплодисменти. Но ще съм последният, който би се поскъпил да аплодира вашето изпълнение.

Господин Бебра вдигна сбръчкан показалец и предупреди:

— Драги Оскар, повярвайте в опита на един ваш колега. Нашего брата никога не бива да седи сред зрителите. Нашего брата трябва да бъде на сцената, на арената. Нашего брата трябва да играе пред другите и да диктува действието, инак ония там ще диктуват действията му. И тогава тежко ни!

Шепнеше, едва ли не полазил в ухото ми, а очите му бяха стародавни като света:

— Те ще дойдат! Ще заемат празничните площади! Ще организират факелни шествия! Ще вдигнат трибуни, ще се качат на трибуните и високо от трибуните ще проповядват нашата гибел! Внимавайте, млади приятелю, внимавайте какво ще става по трибуните! Старайте се винаги да стоите на трибуната, но никога пред нея!

Тъй като в тоя момент ме повикаха, господин Бебра посегна към кофата си.

— Търсят ви, драги приятелю. Ще се срещнем пак. Твърде малки сме, за да се изгубим. А и Бебра си знае своето: за нас, малките хорица, все ще се намери местенце и на най-претъпканата трибуна. И ако не на трибуната, то поне под трибуната, ала никога пред нея! Това го казва Бебра, който по права линия произхожда от принц Ойген.

Зовейки Оскар, маминка се появи иззад един фургон и видя как господин Бебра тъкмо ме целува по челото, после той вдигна кофата си и като гребеше въздуха с рамене, се упъти към един от фургоните.

— Можете ли да си представите — възмущаваше се маминка пред Мацерат и семейство Бронски, — беше при лилипутите! И един гном го целуна по челото! Дано това само не е лош знак!

Тая целувка на Бебра по челото щеше да има голяма стойност за мен. Политическите събития през следващите години потвърдиха думите му: настъпи времето на факелните шествия и на парадите пред трибуните.

Аз изпълнявах напътствията на господин Бебра, а маминка, от своя страна, взе присърце част от съветите на Зигисмунд Маркус, които й бе дал в безистена на Арсенала и постоянно й напомняше при четвъртъчните ни визити. Макар да не замина с Маркус за Лондон — не че аз бих възразил против едно такова преселение — тя все пак остана при Мацерат и поразреди срещите си с Ян Бронски — кога на Тишлергасе за Янова сметка, кога на партия семеен скат, който струваше все по-скъпо на Ян, защото постоянно губеше. От своя страна, Мацерат, на когото маминка беше заложила, на когото — вслушвайки се в съвета на Маркус — бе заложила, но без да удвои мизата си, през тридесет и четвърта година, тоест сравнително рано нанюхал силите на реда, той влезе в партията, но я докара само до нищо и никакъв целенлайтер^[4]. По случай повишението му, което като всяко изключително събитие даде повод за игричка семеен скат, Мацерат за първи път вложи малко по-строга и загрижена нотка в упреците си към Ян Бронски относно чиновничеството му в Полската поща.

Инак не настъпиха съществени промени. Портретът на мрачния Бетховен, подарък от Греф, бе свален от пирона над пианото и на същия пирон бе окачен на показ не по-малко мрачният Хитлер. Мацерат, който нищо не разбираше от сериозна музика, искаше съвсем да прокуди глухия музикант. Но маминка, която си падаше по бавните пасажи от сонатите на Бетховен — бе разучила две-три от тях и ги претакаше от дъжд на вятър по-бавно и от партитурата, — настояваше да закачат Бетховен ако не над кушетката, то поне над бюфета. Така се стигна до най-злокобната от всички конфронтации: Хитлер и геният виснаха един срещу друг, гледаха се, провиждаха се, ала не можеха да се развеселят.

Парче по парче Мацерат си събра пълната униформа. Ако не се лъжа, започна от партийната фуражка с жулещия бузите подбрадник, която обичаше да носи дори в слънчеви дни. Някое време комплектоваше фуражката с бяла риза и черна връзка или пък с куртка и лента на ръкава. Само седмица, след като си бе купил първата кафява риза, той пожела да се сдобие с лайнянокафяви бричове и ботуши. Мама не му даде и трябваше да минат няколко седмици, докато Мацерат окончателно се издокара в униформа пълен комплект.

През седмицата имаше сума поводи да я носи, но Мацерат се задоволяваше да облича униформата само за неделните митинги на Майска поляна до Спортна зала. Щом бе в униформа, дори и в калпаво време, той упорито отказваше да вземе чадър, с вечното оправдание, което скоро се превърна едва ли не в крилата фраза.

„Службата си е служба, дружбата — дружба!“ — повтаряше Мацерат и след като приготвеше печеното за обяд, всяка неделя зарязваше маминка и ме поставяше в много деликатно положение, защото Ян Бронски, който явно имаше нюх за новата неделна политическа обстановка, навестяваше зарязаната маминка по своя цивилно недвусмислен маниер, докато Мацерат се строяваше и удряше крак.

Какво друго ми оставаше, освен да се изсуля тихом — мълком? Нямах никакво намерение нито да притеснявам, нито да наблюдавам двойката върху кушетката. Та щом униформеният ми татко изчезнеше от хоризонта, а цивилният, когото тогава вече смятах за свой вероятен баща, наближаваше да се появи, аз отбарабанявах от къщи към Майска поляна.

Ще попитате: „А защо към Майска поляна?“ Защото в неделя по пристанището не се случваше нищо, не можех да се реша на разходка сам из гората, а по онова време интериорът на църквата „Сърце Христово“ нищо не ми говореше. Е, имаше и скаутите на господин Греф, но пред оная угнетена еротика — честно казано — предпочитах тупурдията на Майска поляна; с риск сега да ме смятате за техен сподвижник.

Говореха ту Грайзер^[5] ту Льобзак, гаулайтер^[6] по идеологическата част. Грайзер никога не ми е правил особено впечатление. Беше прекалено умерен и след време бе сменен от някакъв пробивен баварец Форстер^[7]. А Льобзак бе най-подходящ да замести Форстер. Да, стига Льобзак да нямаше гърбица, баварецът от Фюрт трудно щеше да се наложи в пристанищния град. Оценила правилно Льобзак и открила в гърбицата му знак за висока интелигентност, партията го произведе в гаулайтер по идеологическата част. Човекът си разбираше от занаята. Докато Форстер постоянно крещеше с отвратителния си баварски акцент „Heim ins Reich“^[8], Льобзак навлизаше в тънкости, владееше всички особености на данцигското наречие, разказваше вицове за Болерман и Вилсуцки^[9], умееше да грабне вниманието на докера от Шихау и на простия човечец от Ора, на гражданина от Емаус, Шидлиц, Бюргервизен и Прауст. А имаше ли си работа с убийствено сериозните комунисти и блудкавите подмятания на някои социта, бе истинска наслада да слушаш дребното човече с гърбицата, която изпъкваше и се извисяваше още повече под кафявата униформа.

Льобзак имаше чувство за хумор, черпеше цялото си остроумие от гърбицата, наричаше гърбицата си гърбица, а подобно държане допада на народа. По-скоро гърбицата си щял да загуби, отколкото комунарите да дойдели на власт. Лесно можеше да се предвиди, че той няма да загуби гърбицата си, че гърбицата няма да помръдне от мястото си, значи гърбицата излизаше права, а с нея и партията — от което може да се заключи, че всяка гърбица дава идеалната платформа за една идея.

Когато говореха Грайзер, Льобзак или по-късно Форстер, те говореха от трибуната. Ставаше дума за оная трибуна, дето ми бе възхвалявал господин джуджето Бебра. Ето защо дълго време смятах оратора Льобзак — гърбав и кадърен, както се явяваше на трибуната — за пратеник на Бебра, който в кафявия си костюм отстояваше от трибуната своята, а и моята кауза.

Що е това трибуна? Независимо за кого и пред кого се издига една трибуна, при всички случаи тя трябва да бъде симетрична. И трибуната на нашата Майска поляна до Спортна зала се подреждаше симетрично. Отгоре-надолу — шест транспаранта с пречупен кръст. Сетне флагове, вимпели и щандарти. Сетне ред черноризи есесовци с подбрадници. Сетне два реда щурмоваци, които по време на хоруването и речуването държаха токите на коланите си. Сетне няколко реда седнали униформени нацисти, зад ораторския пулт също партикоси; водачки от Съюза на жените с матерински лица, цивилни представители от Сената, гости от райха, префектът или заместникът му.

Подножието на трибуната се освежаваше от Хитлеровата Млада смяна или — да сме точни — от фанфараджиите на областния Юнгфолк и духачите на Хитлерюгенд. За някои митинги отляво и отдясно, пак симетрично, се нареждаше смесен хор, който трябваше или да скандира, или да възпява тъй обичния източен вятър, дето — според текста — по̀ подхождал от други ветрове да раздипля знамената.

Когато ме целуваше по челото, Бебра ми каза:

— Оскар, никога не заставай пред трибуната! Нашего брата трябва да стои горе, на трибуната!

Обикновено успявах да си намеря местенце сред деятелките от Съюза на жените. За жалост въпросните дами не пропускаха случая по време на митинга да ме погалят с пропагандна цел.

Към тимпаните, фанфарите и барабаните в подножието на трибуната не можех да се присъединя заради Барабанко, защото той отхвърляше всякаква думканица. Уви — пропадна един опит да вляза във връзка и с гаулайтера по идеологическата част Льобзак. Дълбоко се бях заблуждавал в този човек. Той нито бе пратеник на Бебра — както се надявах, — нито пък, въпреки многообещаващата си гърбица, прояви разбиране за действителния ми ръст.

Когато една трибунна неделя се изтъпаних пред ораторския пулт и отдадох нацисткия поздрав, първом го погледнах с грейнали очи, после му намигнах и прошепнах заговорнически: „Бебра е нашият фюрер!“ Льобзак, вместо и той да грейне, ме погали точно като националсоциалистическото женство, а накрая — нали все пак трябваше да държи реч — нареди да свалят Оскар от трибуната, откъдето го поеха две фюрерки от Съюза на немските девойки и през целия митинг го разпитваха за „мама и тати“.

Нищо чудно, че още през лятото на тридесет и четвърта партията ме разочарова — ала не заради заговора на Рьом^[10]. Колкото по-дълго наблюдавах трибуната пред мене, толкова по-подозрителна ми ставаше симетрията, смекчавана само донякъде от гърбицата на Льобзак. Близо е до ума, че моята критика бе отправена към барабанджиите и фанфараджиите; но една знойна митинг — неделя през август тридесет и пета аз се озовах сред тях в подножието на трибуната.

Мацерат излезе от къщи още в девет. Бях му помогнал да лъсне кафявите си кожени гамаши, за да тръгне навреме. Дори в този ранен час вече бе нетърпим зной и още преди да се покаже навън, под мишниците на партийната му риза избиха тъмни пълзящи петна. Точно в девет и половина цъфна Ян Бронски в лек светъл костюм с изискано сиви чепици на дупки и сламена шапка. Ян поигра малко с мен — уж играе, а очите му все в маминка, която предната вечер си бе измила косата. Скоро забелязах, че присъствието ми смущава разговора на двамата, сковава поведението им и спъва движенията на Ян. Лекият му панталон видимо започна да отеснява, затуй се измъкнах и поех по стъпките на Мацерат, без да съм видял в него пример за подражание. Предпазливо избягнах улиците, пълни с униформи, запътили се към Майска поляна, и до плаца стигнах откъм тенискортовете все покрай Спортна зала. Благодарение на тая обиколка дължа гледката на трибуната изотзад.

Виждали ли сте трибуна изотзад? Преди да съберат народа пред нея, би трябвало — само предлагам — да му покажат как изглежда тя откъм гърба. Който веднъж е видял задницата на трибуна, и то добре видял, от този час той бива белязан и става неуязвим за всякакви магии, които се извършват в една или друга форма по трибуните. Подобна е гледката и зад олтарите, но за тях — после.

Оскар, който обаче проявява склонност към детайла, не се задоволи с гледката на голото, реално в грозотията си скеле, припомни си думите на Учителя Бебра, вмъкна се под създадения за гледане само отпред подиум откъм задната му грозна страна, промуши през тарабите тяло и барабан, без който никога не излизаше, закачи някаква летва, одра коляно на един злобно щръкнал пирон, дочу над главата си тропота на нацистки ботуши, после токчетата на дамското общество и накрая се свря в най-душното и подобаващо за месец август кътче: намери си доволно място и прикритие между стената и парче шперплат точно под катедрата, за да изпита — необезпокояван — акустичната наслада от един политически митинг в пълно спокойствие, без знамена да отклоняват вниманието му, без униформи да дразнят погледа му.

Под ораторската катедра клечах аз. Вдясно, вляво и над мен в разкрачена стойка — както вече знаех — примижали, заслепени от слънцето, бяха строени по-малките барабанчици на Юнгфолк и по-големите на Хитлерюгенд. А отсреща — многолюдна тълпа. Надушвах я през пролуките на дъските. Те стояха човек до човек, допрели лакти и празнични дрехи, дошли с трамвай или пеша, някои ходили вече на утринна литургия, но неудовлетворени от нея, бяха довели и невести под ръка, за да им предложат разнообразие, те всички искаха да присъствуват, когато се кове история, ако ще да пропилеят цяла заран.

„Не — рече си Оскар, — не току-така са били тоя път!“

И надзърна през една дупка от чвор, забеляза раздвижване откъм Хинденбург Алее. Идеха! Над главата му екнаха команди, капелмайсторът размаха палка, навириха фанфари, лепнаха мундщуци на уста и занадуваха по най-просташки маниер лъснатите със сидол тенекийчета, така че от сърцето на Оскар закапа кръв и той занарежда: „О, бедни щурмовако Бранд, и ти, хитлерюнгче Квекс^[11], напразно сте паднали в жертва!“

И сякаш да потвърди възпоминанието за падналите жертви, в тромпетния вой се вряза мощното „думба-лумба“ по телешките кожи. Пътеката, която водеше през тълпата до трибуната, още отдалеч подсказа, че приближават униформи и Оскар извика:

— А сега — внимание, народе мой!

Бях приготвил вече Барабанко. Божествено игриво затанцуваха палките в ръцете ми, с лекота подхванах такта на виртуозен, палав валс, който налагах все по-настойчиво и внушавах асоциации за Виена и Дунава, докато горе първи и втори юнгфолкски барабан харесаха валса ми, а хитлерюгчетата къде умело, къде не подеха подир мен. Е, между тях имаше и магарета без слух, които продължаваха да си думкат — дум-дум, думба-лумба-дум, докато аз все пак настоявах за три четвърти такт, тъй обичан от народа. Тъкмо Оскар отчаян да се предаде, когато фанфарите, сякаш муза ги целуна, а след тях и флейтите — О, Дунаве — синьо засвириха — Дунаве! Само капелмайсторите на фанфараджиите и духачите не повярваха в краля на валса и залаяха досадните си команди, но аз ги бях детронирал, сега звучеше моята музика. А народът ми беше благодарен. Пред трибуната се чу присмехулен кикот, ето че неколцина запяха „О, Дунаве, Дунаве“ — и по целия площад, тъй синьо, чак до Хинденбург Алее, тъй синьо, чак до Шефенспарк, тъй синьо — син, подрипваше моят ритъм, усилван от докрай надутия микрофон. И когато, без да спирам да барабаня прилежно, надзърнах през дупчицата, забелязах, че народът се забавлява с моя валс, подрипва пламенно, нозете са се разиграли: кралят на валса вече бе сватосал девет двойчици. Чудно защо валсовият такт не се понрави само на Льобзак, който беснееше с тумба крайслайтери и щурмбанфюрери, с Фостер, Грайзер и Раушнинг и с кафявата опашка на главния щаб се пукаше от яд насред тълпата, защото аха — аха шпалирът към трибуната да се затвори. Беше свикнал да бъде съпровождан до трибуната с праволинейна маршова музика. А тези лекокрили звуци разклащаха вярата му в народа. През чворовата дупка станах свидетел на всички Льобзакови страдания. През дупчицата духаше. И насмалко не ми се възпали окото, все пак съжалих Льобзак и ударих на чарлстон, „Джими Тигъра“ имаше същия ритъм, който клоунът Бебра чукаше в цирка по лимонадени бутилки; обаче момчетията пред трибуната не усетиха чарлстона. Бяха друго поколение. И естествено нямаха понятие от чарлстон и от „Джими Тигъра“. Те не барабаняха — о, добри ми приятелю Бебра! — ни Джими, ни Тигър, те думкаха китайския марш и надуваха с фанфари Содом и Гомора. Тогава флейтистите си рекоха: „Не думба, ами лумба.“ Тогава капелмайсторът заруга критяни и филистимяни. Но въпреки всичко момчетата барабаняха, свиркаха, тръбяха до полуда, така че в разгара на най-знойния тигърски август Джими стана наслада за сърцето, и хилядите, стотиците хиляди съотечественици, които се блъскаха пред трибуната, най-сетне разбраха: Джими Тигъра кани народа на чарлстон!

И ако някой на Майска поляна бе закъснял да полети във вихъра на танца, си улавяше една от последните свободни за улов дами. Само Льобзак трябваше да кавалерствува на гърбицата си, защото наоколо всичко, що носеше пола, бе вече заето, а въпросните дами от женския съюз, които можеха да му се притекат на помощ, се въртяха на твърдите пейки върху трибуната далеч от самотния Льобзак. Той обаче — такъв съвет му бе дала гърбицата — все пак танцуваше, искаше да изпише на лицето си добро чувство за злата Джими — музика и да спаси онова, което все още можеше да се спаси.

Но вече нямаше какво да спасява. Съотечествениците отлитаха с танц от Майска поляна, докато тя опустя — цялата изпотъпкана, но все още зелена. С „Джими Тигъра“ напред народът се пръсна по алеите на близкия Щефенспарк. Там се предлагаше джунглата, обещана от Джими, тигри пристъпяха на кадифени лапи — обезщетение за народа, който само допреди малко се тълпеше на поляната пред трибуната. Всякакъв закон и чувство за ред отидоха по дяволите. Почитателите на изкуството обаче можеха да слушат моята музика и по широката, грижливо поддържана Хинденбург Алее — за пръв път залесена през осемнадесети век, изсечена през обсадата на Наполеон в 1807 и отново залесена през 1810 в чест на Наполеон — танцьорите можеха да ползуват моята музика дори на историческа земя, защото микрофонът над мене не беше изкпючен, защото моя милост ехтеше до Оливайската порта, защото не спрях, докато аз и смелчаците долу до трибуната с помощта на разярения Тигър на Джими не опразнихме Майска поляна и не оставихме само жълтурчетата.

Дори когато дадох на Тенекийко отдавна заслужената почивка, юнгфолкчетата нямаха намерение да спират барабани. Трябваше време, за да стихне музикалното ми въздействие.

Остана само да кажем, че Оскар не можа да напусне веднага скривалището под трибуната, тъй като откомандировани части — от СС и СА цял час ритаха с ботуши дъските, по кафявите им и черни униформи цъфваха съдрани триъгълничета, явно жандарите търсеха нещо из скелето на трибуната: я някой социалист, я саботажна група комунари. Без да изброявам финтовете и заблуждаващите маньоври на Оскар, ще направя лаконичното заключение: не откриха Оскар, защото не бяха дорасли до него.

Най-сетне настъпи спокойствие в дъсчения лабиринт — голям може би колкото търбуха на оня кит, дето седял пророкът Иона^[12] и се омазал цял в рибено масло. Не, не, Оскар не беше пророк, от глад умираше той. Там нямаше господ, който да каже:

— Стани, иди в големия град Ниневия, та викай против него! Не беше нужно по волята божия да израсте и тиква, та на заранта червей да я прояде. Не хленчих нито за въпросната библейска тиква, нито за Ниневия, па макар градът да се наричаше Данциг. Пъхнах под пуловера Барабанко, който не беше библейски, имах си достатъчно свои грижи; без да се блъскам тук или там и да се закачам по разни пирони, се измъкнах от търбуха на трибуната за митинги от всякакъв сорт, която случайно имаше пропорциите на пророкоящния кит.

Кой ще ти гледа някакъв тригодишен сополанко, дето си свирука и бавно крачи по Майска поляна към Спортна зала? Отвъд тенискортовете набиваха крак моите юнаци от подножието на трибуната — с продълговати и плоски барабани, с флейти и фанфари. За наказание строева, установих аз и съжалих скачащите по свирката на своя фюрер. Встрани от скупчения фюрерски щаб, самотен с гърбицата си Льобзак крачеше напред — назад. В началото и края на целенасочения му маршрут, където обръщаше пета, трева и жълтурчета бяха изпасани до едно.

Когато Оскар се прибра, обядът вече го чакаше на масата; имаше фалшив заек с варени картофки и червено зеле, а за десерт — шоколадов крем с ванилен сос. Мацерат зъб не обелваше. А мислите на маминка витаеха някъде другаде. Затова пък следобеда имаше семеен скандал на ревност заради Полската поща. Привечер освежителна буря с проливен дъжд и чудно барабанящ град ни поднесе едно по-дълго представление. Изтощеният Тенекийко можеше вече да отдъхне и да послуша.