Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (2)

Под сала

Никак не е лесно да лежиш тук, на тоя хубаво умитичък креват в психоклиниката, пред тая оцъклила се, оборудвана с Бруново око шпионка, а да рисуваш димни валма на огньове по кашубски картофища и щрихи на октомврийски дъжд. Ако си нямах Барабанко, дето при умела и търпелива употреба се сеща за всички важни подробности, а аз записвам най-същественото, и ако болничната управа не ми бе разрешила да оставям Тенекийко да си побъбри три-четири часа дневно — щях да бъда жив за оплакване, без спомен за дядо и баба.

Ето какво разправя моят барабан:

През оня октомврийски подиробед на лето деветдесет и девето, докато в Южна Африка Ом Крюгер^[1] причесвал рунтави англофобски вежди, някъде между Диршау и Картхаус, близо до тухларната Бисау, сред пушек, страхове и въздишки, под четири единобагрени поли, под косия дъждец, страдалчески припяваните имена на светци, под блудкавите въпроси и помътените от дима погледи на двама селски стражари маминка Агнес била зачената от ниския, че набит Йозеф Коляйчек.

Анна Бронски, моята баба, още под прикритието на черната нощ сменила името си, сиреч с помощта на някакъв щедро раздаващ светите тайнства отец позволила да я прекръстят на Анна Коляйчек и последвала своя Йосиф — е, ако не до Египет, то поне до главния град в поречието на Мотлау, където Йозеф си намерил работа като салджия и поне засега си отдъхнал от жандармерията.

За по-интересно на първо време ще премълча името на оня град край устието на Мотлау, макар че като роден град на маминка заслужава да го спомена още тук. В края на юли през хиляда деветстотната година — тъкмо приели грандиозната програма за удвояване на военния флот — под знака на зодия Лъв мама зърнала светлика на белия свят. Самоувереност и мечтателност, великодушие и кокетство. Първият й дом, наричан още Domus vitae^[2], се намирал под влиянието на изгряващия знак — лесно податливите Риби. Констелацията на Слънцето в опозиция с Нептун, седмият Дом или Domus matrimonii^[3] щял да й поогелпи живота. Венера в опозиция със Сатурн, наречен още „киселата планета“, който — и баба знае — носи болести на далака и черния дроб, който властвува при Козирога, а под знака на Лъва губи силата си, комуто Нептун предлага змиорки, а получава в замяна къртица, който обича лудо биле, луковици и кръмно цвекло, който плюва лава и вкисва виното; та той обитавал с Венера осмия Дом на смъртта и вещаел беда, докато зачатието сред картофената нива обещавало рисковано щастие под закрилата на Меркурий в Дома на роднинството.

Тук трябва да вмъкна протеста на маминка, защото тя упорито отрича, че била зачената на картофището. Е, нямало що да си криви душата — признаваше все пак тя, — баща й се проявил още там, ама нито неговото положение, нито позата на Анна Бронски били тъй сполучливо натаманени, та да създават условия на Коляйчек да я забремени.

— Или през нощта на бягството, или в чичо Винцентовата каруца е станала таз работа, пък може и в Тройл^[4], когато салджиите ни приютили в една стаичка.

С кажи-речи такива думи маминка обикновено уточняваше мига на земното си учредяване, а бабчето, което би трябвало да знае най-добре, отпосле кимаше търпеливо и осветляваше по въпроса:

— Чунки знам, баби, дал’ в бричката е било, дал’ в Тройл — я не знам. Сал в картофището не ще да е било, щот и ветер дуеше, и дъжд валеше, как небо се не продъни…

Винцент се казваше бабиният брат. Жена му млада се споминала и той отишъл на поклонение в Ченстохова, но там Матка Боска Ченстоховска^[5] му дала знак да види в нея бъдещата кралица на Полша. Оттогава все се ровичкал из разни чудати книги, във всяко изречение откривал претенциите на майката божия към полския престол, та на ръцете на сестра му легнали и къщата, и няколкото нивици.

Ян, синчето му, тогава четиригодишен хилав сополанко, готов всеки момент да се разциври, пасял гъските, събирал шарени картинки и — гибелно рано за възрастта си — пощенски марки.

Та тъкмо в онова оброчено на небесната полска кралица стопанство бабчето завлекла кошниците с картофи и Коляйчека, че Винцент, като разбрал каква са я свършили, отърчал в Рамкау и задумкал у отчето, докато не го измъкнал по нощница и боне от леглото — да стяга сакраментите и хайде с него Анна за Йозеф да венчае. Едва — що Негово сънено високопреподобие изкаканижил проточилата се дълго — предълго поради прозявки благословия и снабден с дебел резен сланина, показал светейшия си гръб, Винцент запрегнал каручката, натоварил младоженците отзад, стъкмил им ложе от слама и празни чували, чучнал зиморничавия, тънинко хленчещ Ян върху капрата до себе си и дал на кобилката да разбере, че трябва да препусне напред и право в нощта: виновниците за сватбеното пътешествие препирали.

Във все още тъмната, ала вече измаляла нощ талигата стигнала речния пристан на главния град. Неколцина приятели, салджии като Коляйчек, приютили двойката бегълци. Винцент вече можел да обърне и подкара кобилката обратно към Бисау: една крава, козата, свинката с прасенцата, осем гъски и дворното куче чакали да бъдат нахранени, а синчето Ян — пренесено в леглото, защото го втрисало.

Йозеф Коляйчек се укривал три седмици, привикнал косата си към нова прическа — на път, обръснал мустак, набавил си изправни документи и под името Йозеф Вранка се хванал на работа като салджия. И що ли му трябвало на Коляйчек пак да се навърта край складовете за дърва и дъскорезниците — нали си имал в джоба документите на салджията Вранка, който при някаква патаклама бил блъснат от сала и се удавил в Буг над Модлин, без властите да надушат? Защото навремето пак бил зарязал салджийството и постъпил в една дъскорезница край Швец, но имала глава да пати — там си навлякъл гнева на началството заради някаква ограда, наплескана от ръката на Коляйчек в дразнещо бяло и червено.

Дали за да оправдае поговорката: „Откърши летва от стобора и ето ти готов спора“, майсторът откършил една бяла и една червена летва от стобора, надробил полските летви по кашубската гърбина на Коляйчек на толкова много червено — бели подпалки, та това дало достатъчен повод на обруления Коляйчек още същата ясна звездна нощ да хвърли в червени пламъци чисто новата белосана дъскорезница в чест на разкъсаната, но тъкмо затова единна Полша.

И тъй Коляйчек бил подпалвач, подпалвач рецидивист, защото отподир дъскорезниците и складовете за дърва в цяла Западна Прусия се превърнали в прахан за разгарящи се в два цвята национални чувства. Отвори ли се дума за съдбините на Полша, все и Дева Мария е замесена в тези пожари, а очевидците — някои може би живи и днес — разправят, че върху рухващите покриви на много дъскорезници видели майката божия, увенчана с полската корона. Разправят още, че народът, който винаги се стичал на големи пожари, подемал химна за Богородица, майката божия — защо тогава да не вярваме, че Коляйчековите подпалвачески подвизи са се превръщали в истински празници: и що клетви са се клели.

Колкото подсъден и търсен бил подпалвачът Коляйчек, толкова безукорен, сиротен, безобиден, та дори скудоумен и от никого нетърсен, кажи-речи — неизвестен бил салджията Йозеф Вранка, който си разпределял тютюна за дъвчене на дневни дажби, докато един ден реката Буг го погълнала и три дажби тютюн останали неизползвани заедно с документите в шубата му. И тъй като удавеният Вранка повече не могъл да се обади, пък и не се намерил кой да поставя неудобни въпроси за удавения Вранка, Коляйчек — с почти същия бой и топчест череп като на удавника — припълзял първо в неговата шуба, а после и в официално документираната му неосъждана кожа, отучил се от лулата, заджвакал тютюн, дори си присвоил най-най-неговия белег — пелтеченето, така че през следващите години се вживял в ролята на кроткия, пестелив, припелтечващ салджия и със сала свличал в долината цели гори по Немен, Бобър, Буг и Висла. Грехота е да не споменем, че Коляйчек чак до ефрейтор я докарал като лейбхусар на принца при фелдмаршал Макензен, тъй като Вранка още не бил служил, затова пък Коляйчек, с четири години по-голям от удавника, бил завещал на артилерията в Торн чудно досиенце.

Повечето от най-върлите крадци, убийци и подпалвачи, докато крадат, убиват и палят, изчакват да им се отвори сгода за по-солиден занаят. И ето ти на някои — случайно или не — капне тоя шанс: в кожата на Вранка Коляйчек бил примерен съпруг и дотолкова се изцерил от запалителния си порок, че само да зърнел кибрит, тутакси се разтрепервал. Кибритените кутийки, които се търкаляли ей така самодоволно по кухненската маса, никога не се чувствували сигурно в присъствието на човека, дето като нищо можел да бъде техен изобретател. Изкушението Коляйчек изхвърлял през прозореца. Бабчето едва смогвала да сложи обяда навреме и топъл на масата. Често семейството седяло на тъмно, защото газеничето оставало без огнец.

Все пак Вранка не бил тиран. Всяка неделя водел своята Анна Вранка на черква в Нидерщадт и позволявал на законно венчаната за него да надява четирите си фустана един връз друг, както нявга на картофището. А зиме, щом лед сковял реките и за салджиите настъпели сушави дни, той си кротувал в Тройл, дето живеели само салджии, хамали и корабостроители, и наглеждал дъщеричката Агнес, която — по всичко личало — била същински бащичко, защото ако не изпълзявала под леглото, се пъхала в гардероба, а щом дойдели гости, се свирала с парцалените кукли под масата.

Та значи момиченцето Агнес все гледало да се скъта в някое скришно местенце и там откривала — е, малко по-друго удоволствие, но пък същата сигурност, както Йозеф под полите на Анна. Коляйчек, подпалвачът, се бил напарил достатъчно, за да разбере у дъщеря си тая потребност от приют. Та като взел да кове зайчарник върху балконоподобната пристройка към маломерното им жилище, измайсторил и колибка — досущ по мерките на Агнес. В тези дъсчени покои маминка прекарала детството си, играела на кукли и така пораснала.

По-късно, щом тръгнала на училище, захвърлила куклите и за първи път проявила своя нюх за крехка красота в игрите с джаминки и пъстри пера.

Позволете ми — макар че изгарям от нетърпение да обявя мига на собствената си поява — да оставя семейния сал на Вранка да се носи спокойно по житейски води до тринайсета година, когато при Шихау пускали кораба „Колумб“ на вода; тъкмо тогава полицията — нали нищо не забравя — открила дирите на Лъже — Вранка.

Всичко започнало през август тринайсета година, когато Коляйчек — както в края на всяко лято трябвало да се спусне с големия сал от Киев по Припят, през канала и по Буг до Модлин, а оттам — надолу по Висла. Тръгнали всичко дузина салджии с влекача „Радауне“, който пуфкал в служба на тяхната дъскорезница — от Западен Нойфер^[6] по Мъртва Висла до Айнлаге, сетне нагоре по Висла край Кеземарк, Лецкау, Чаткау, Диршау и Пикел, а надвечер хвърлили котва в Торн. Там се качило и новото началство на дъскорезницата, което щяло да ръководи покупките на трупи в Киев. Когато в четири заранта „Радауне“ отблъснал, се разнесло, че той е вече на борд. За първи път Коляйчек го видял на закуска в камбуза. Дъвчейки, седели един срещу друг и сърбали ръжено кафе. Коляйчек начаса го познал. Широкогърдото олисяло началство пратило да донесат водка и да налеят и опразнените кафени чашки. Както си млящел, а в другия край разливани водката, той се представил:

— За ваше сведение, аз съм новият началник, казвам се Дюкерхоф и при мен лабаво няма!

По негова заповед салджиите казали имената си един подир друг, както били насядали, и обръщали чашите, та чак адамовите им ябълки подрипвали. Коляйчек първо гаврътнал водката; сетне забол с очи Дюкерхоф и рекъл „Вранка“. Дюкерхоф кимнал, както кимал всеки път, и повторил „Вранка“, както повтарял и другите имена. Ала на Коляйчек се сторило, че Дюкерхоф май понаблегнал името на удавения салджия — е, не чак толкова, но някак по-особено, замислено.

„Радауне“ поклащал нос срещу кално — мътното, знаещо само една посока течение, ловко избягвайки плитчините с помощта на сменящите се лоцмани. Вляво и вдясно отвъд дигите се ширело еднообразно — къде равно, къде нахълмено — вече ожънатото поле. Трънливи плетища, друми сред хълмите, долчинка с жълтуга, равно поле със самотни чифлици, сътворено сякаш за кавалерийски атаки, за дивизия улани, възвила вляво през пясъчника, за хусари, политнали над трънака, за блянове на млади ротмистри, за отшумяла или бъдеща битка, за батална живопис: снишени татарите, възправени драгуните, грохващи рицари, кавалери — багрещи плащове, ни драскотинка по бронята, само една — посечена от Мазовския херцог, а конете — и в цирка няма такива жребци: тръпнещи, с пискюли обкичени, жилите — филигранно опънати, ноздрите — издути, карминени, облачета край тях, промушени от пики — с вимпелчета, напред сведени, саби — разсичащи небосвода и вечерното зарево; а там, на заден план — нали всяка картина си има заден план — здраво залепнало на хоризонта, между задните крака на врания кон, кротко дими селце: сгушени къщурки, обрасли с мъх, покрити със слама, и не къщурки — туй ще се помни навеки, — а кокетни танкчета^[7], бленуващи за деня, когато ще нахлуят в картината, ще навлязат в полето, отвъд дигите на Висла — като жребчета сред тежка конница.

Някъде към Влоцлавек Дюкерхоф дръпнал Коляйчек за шубата:

— Я ми кай, Вранка, да сте работил нявга на резачницата в Швец? Дет’ сетне изгоря де?

Коляйчек ситно-ситно заклатил глава, сякаш вратът му се прищипнал, и издокаросал такива жални, милни очи, та Дюкерхоф, подложен на тоя поглед, запазил всички други въпроси за себе си.

Когато при Модлин, където Буг се вливала във Висла, а „Радауне“ свърнала по Буг, Коляйчек — увесен на перилото като всички салджии — плюнал триж във водата, Дюкерхоф се премъдрил с пура до него и му поискал огънче. Тази думичка, както и думичката „кибрит“, бръквали в душицата на Коляйчек.

— Кво се изцърви кат госпоица, зарди огъня ли?

Едва когато подминали Модлин, червенината се дръпнала от лицето на Коляйчек, о-о! — тя не била израз на свян, а закъснелият отблясък на подпалените от него дъскорезници.

Между Модлин и Киев, сиреч докато „Радауне“ пуфкал нагоре по Буг, после през канала, свързващ Буг и Припят, та чак до Днепър, не се случило нищо, което би могло да се сметне за разговор между Дюкерхоф и Коляйчек — Вранка. Ала на влекача сто на сто са се поразменили някои любезности — кога между самите салджии, кога между огняри и салджии, между щурман, капитан и огняри, между капитан и постоянно сменящите се лоцмани — тъй разговаряли по мъжки — пък и защо не. Не изключвам салджиите — кашубци и щурмана — щетинец да са се ступали, а дори да понамирисвало и на бунт: сбор на бака, чоп хвърчал, пароли се издавали, ками се точели.

Както и да е. Но не се стигнало нито до политически крамоли нито до немско — полски побоища с ками, нито до зрелища в моряшки стил — метеж, зароден от социални несгоди. Послушно гълтайки въглища, влекачът „Радауне“ — пуфта-пафта! — си кретал по пътя — е, веднъж заседнал в една плитчина, май нейде над Плоцк, ала без ничия помощ успял отново да се измъкне. Кратко, но остро спречкване между капитан Барбуш от Нойфарвасер и лоцмана — украинец, това било всичко — и бордовият журнал надали можел да съобщи нещо повече.

Ако се наложеше или ми скимнеше да заведа дневник за Коляйчековите мисли или за Дюкерхофовия интимно — шефски живот, щях да имам богат материал за описване — що перипетии и приключения, и подозрения, и уверения, и съмнения и току-виж — съмненията пак се разсеяли. Страх ги гонел и двамата. Дюкерхоф повече от Коляйчек; понеже се намирали в Русия. Та нали Дюкерхоф като нищо можел да цамбурне зад борд, както клетият Вранка навремето, или сетне в Киев на тържището за дърва, толкова голямо и необгледно, че в такъв дървен лабиринт човек лесно можел да загуби своя ангел — хранител, ненадейно да се озове под някоя неудържимо посурнала се камара трупи — или пък да бъде спасен. Спасен от Коляйчек, който или щял да измъкне шеф-бичкиджията от водите на Припят или Буг, или щял да го дръпне на косъм от свличащата се дървена лавина на киевското тържище, тъй бедно откъм ангел-хранители, и да отърве кожата му. Де да можех сега да ви кажа как Дюкерхоф, полуудавен или полуразплескан, пъхтейки и със смъртен страх в очите, пошушнал на Лъже — Вранка: „Сполай ти, Коляйчек, сполай!“, а сетне, след задължителната пауза: „Сега сме квит. Тури му пепел!“ Как се погледнали по мъжки приятелски, със смутени усмивки и мигащи през сълзи очи, и как стиснали плахо мазолести длани.

Тази сцена познаваме от влудяващо хубавите филми с фамозни артисти, когато на режисьора му щукне да побратими двамина заклети врагове, че да ги прати през земи и моря да преодоляват заедно хиляди несгоди.

Но Коляйчек не намерил случай ни да удави Дюкерхоф, ни да го изтръгне из ноктите на хързулналата се с трупите смърт.

Предан и загрижен за печалбата на своята фирма, Дюкерхоф купил дървесината в Киев, наставлявал стъкмяването на деветте сала, и — както се полага — разпределил между салджиите един тлъстичък аванс в руска валута за връщането през долината, а сетне се метнал в трена, който през Варшава, Модлип, Дойч-Айлау^[8], Мариенбург, Диршау го откарал до неговата фирма, чиято дъскорезница се намирала на товарното пристанище между корабостроителниците на Клавитер и Шихау.

Преди да съм спуснал салджиите от Киев по реките, канала и накрая, след няколко седмици къртовски труд — по Висла, все още умувам дали Дюкерхоф е бил сигурен, че е разпознал във Вранка Коляйчек Подпалвача. Докато началството пътувало на един влекач с безобидния добряк и въпреки простодушието си всеобщ любимец Вранка, все се надявало, че спътникът му не ще да е оня разбойник Коляйчек. С тази надежда се простил, щом потънал в мекото купе на трена.

Едва-що тренът стигнал крайната си цел и дотърколил колела до Централна гара — сега вече ще ви кажа града: Данциг — Дюкерхоф взел своето дюкерхофско решение, изпроводил куфарите си по един файтон вкъщи и с бодра стъпка, понеже без багаж, поел към близкия участък на „Вибенвал“, взел стъпалата по две, по три наведнъж до парадния вход, след кратко, но тънконюхно издирване открил онази канцелария, която — обзаведена достатъчно делово — трябвало да предразположи Дюкерхоф към стегнат, делови доклад.

Е, не че началството направило донос. То просто помолило да се провери случаят Коляйчек — Вранка, за което получило уверенията на полицията.

През следващите седмици, докато дърва, тръстикови колибки и салджии бавно напредвали по течението — що хартия се изписала по служби и службички. Изискали от военния архив досието на Йозеф Коляйчек, прост топчия в еди-кой си западноруски артилерийски полк. На два пъти били вкарвали опасния топчия по три дни в карцера, задето ревал с цяло гърло анархистки лозунги — къде на немски, къде на полски, и то в пияно състояние. Ето, такива позорни петна не можели да се открият в досието на ефрейтор Вранка, служил като батальонен ординарец във втори лейбхусарски полк в Лангфур. Забележително се проявявал Вранка, при маневрите направил приятно впечатление, затова получил награда един престолонаследнически талер лично от престолонаследника, чийто джоб винаги бил пълен с талери.

Ала тоя талер не бил отразен в досието на ефрейтор Вранка, за него признала, горко опявайки, баба Анна, когато я разпитвали заедно с брат й Винцент.

И не само въпросния талер размахала тя срещу думичката „палеж“. И документи представила, които многократно потвърждавали, че Йозеф Вранка още през хилядо деветстотин и четвърта постъпил в Доброволната пожарникарска дружина на Данциг — Нидерщадт, а зиме, когато салджиите почивали, той погасявал и големи, и малки пожари. И грамота имало, дето показвала че при големия пожар в Тройлския вагоностроителен завод, през хилядо деветстотин и девета, Йозеф Вранка не само гасил, но и две чирачета — шлосерчета спасил. В същия дух говорил и призованият като свидетел капитан Хехт от пожарникарската служба. Той дал следните показания: „Как може един огнеборец да бъде подпалвач! Ето — виждам го още на стълбата край горящата черква в Хойбуде. Истински феникс; излитнал из пламъците и пепелта, погасяващ не само огъня, не само пожара на този свят, но и жаждата на нашия бог Христос! А на вас следното ще ви река: Който дръзне да опетни честта на мъжа с огнеборската каска, дето винаги тича пръв, дето почитат всички застрахователни дружества, дето винаги носи в джоба си шепа пепел — било от суеверие, било от любов към професията; сквернословецът, който дръзне да нарече славния феникс подпалвач, заслужава да му окачат воденичния камък на шията…“

Навярно сте подразбрали, че капитан Хехт, освен добър огнеборец, бил и хлевоуст словоборец и докато траело следствието срещу Коляйчек — Вранка, не пропуснал нито неделя, за да проповядва от амвона на енорийската черква „Света Барбара“ на „Ланггартен“ и да набива в главите на енориашите иносказания за божествения огнеборец и пъкления подпалвач.

Но тъй като полицейските агенти не посещавали черквата „Света Барбара“, тъй като думичката „феникс“ прозвучала в техните уши като обида за Негово величество, а не като оправдание за Вранка, то доброволният труд на Вранка в пожарната още повече утежнил положението на Коляйчек.

Насъбрали сведения от сума ти дъскорезници, мнения от местните енории: Вранка съзрял в Тухел светлината на тоя свят; Коляйчек пък бил родом от Торн. Малки разногласия в показанията на по-старите салджии и по-далечните роднини. Веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода — какво друго й оставало, освен да се счупи. Дотам напреднали разпитите, когато флотилията салове стигнала земите на райха: след Торн я наглеждали отдалеч, а по пристаните я следели отблизо.

Дядовите преследвачи му се хвърлили в очи едва след Диршау. Очаквал ги. Дали моментно прихванала го апатия, или почти дълбока меланхолия му попречили да се реши на бягство — я в Лецкау, я в Кеземарк — което все още било възможно с помощта на неколцина доброжелателни салджии в познатата му местност. След Айнлаге, където саловете кандил-мандил се избутали в Мъртва Висла, някаква рибарска гемия с възмножко екипаж на борда очебийно — неочебийно се заувъртала край тях. Малко след Пленендорф два полицейски катера запукали от крайбрежните тръстики и щурайки се ха нагоре — ха надолу, разпенявили солено — блудкавите води в устието на Мъртва Висла. След моста за Хойбуде се проточвал полицейският кордон на „сините“. Навред гъмжало от синьодрешковци — по площадките с трупи, пред корабостроителницата на Клавитер, из по-малките докове и все по-разливащото се, плъпнало към Мотлау товарно пристанище, по пристаните на отделните дъскорезници и на пристанчето пред тяхната си фирма, където чакали близки и роднини; само на отвъдния бряг, при Шихау, ги нямало, там всичко било обкичено със знаменца, там се вдигала врява до бога, там нещо щяло да бъде пуснато на вода, там се тълпял народ, това подлудявало чайките, там устройвали празник — мигар в дядова чест?

Едва когато съзрял пристанището синьо-посиняло от униформи, когато катерите взели по-застрашителен курс и разплискали вълни върху саловете, а дядо схванал, че тия разточителни маньоври се въртят в негова чест, едва тогава трепнало подпалваческото сърце на стария Коляйчек и той изплюл кроткия Вранка, излюпил се от пожарникарската кожа на доброволеца Вранка, отрекъл се с цяло гърло и без пелтечене от пелтека Вранка и търтил да бяга — хукнал през саловете, хукнал по разлюляната дървена шир, бос по нерендосаните дъски, от дърво на дърво към Шихау напред, където знамената лудеели на вятъра, през дърволяка напред, дето „нещото“ очаквало да бъде пуснато на вода, но във водата имало и греди, дето се държали чудни речи, дето никой не подвиквал подире му ни Вранка, ни Коляйчек, дето звучали думите: „Кръщавам те «К. Н. В. Колумб»“, Америка, над 40 000 тона водоизместимост и 30 000 конски сили, Кораб на Негово Величество, с първокласна пушалня, второкласна кухня на бака, мраморен гимнастически салон, библиотека, Америка — Кораб на Негово величество, модерен стабилизатор, палуба за разходка, „Слава на героя в лавров венец“^[9], гюисът на родното пристанище, принц Хайнрих се възправя до щурвала, а дядо Коляйчек — босоног, едва досягащ облите талпи, напред към духовата музика. О, какви принцове има тоя народ, от сал на сал, народът, ликува, „Слава на героя в лавров венец!“, и всички пристанищни и корабни сирени, сирени на влекачи и увеселителни корабчета, Колумб, Америка, свобода, а два пощурели от радост катера пърпорят край дядо, от сал на сал, салове на Негово величество, и му отрязват пътя, и му объркват цялата игра, и секват великолепния му полет, и той трябва да спре, сам върху своя сал, и вече вижда Америка, но отстрани се задават катерите, и той — бух във водата: и видели дядо да плува, към сал един, плъзнал в Мотлау. И трябвало да се гмурне под вода — заради катерите, и да остане там долу — заради катерите, а салът се повлякъл над него и като че ли свършек нямал, и раждал се сал подир сал: сал от твоя сал, во веки веков — сал.

Катерите изключили моторите. Неумолими чифтове очи шарили по водната повърхност. Но Коляйчек си заминал завинаги, избягал от духовата музика и сирените, от корабните бани и кораба на Негово величество от кръщелното слово на принц Хайнрих и от обезумелите чайки на Негово величество, избягал — от „Слава на героя в лавров венец!“ и от смазочната грес на Негово величество, за да се хлъзне леко корабът на Негово величество, избягал от Америка и от „Колумб“, от всички полицейски гонения — под безкрайното дървено море.

Нийде не открили дядовия труп. Макар да съм твърдо убеден, че под сала дядо е намерил смъртта си, няма как — в интерес на истината ще се наложи да повторя всички слухове за невероятните му спасения.

Едни разправяха, че дядо открил някаква пролука между дъските на сала; бая широчка откъм дъното, та дядо могъл да си подаде носа над водата, но толкова тясна отгоре, че полицаите уж до тъмно претърсвали — и по саловете, и по тръстиковите колибки върху саловете, ала не я забелязали. После, под закрилата на мрака — така разправят по-нататък, — той се оставил на течението и със сетни сили, но и с малко късмет се довлякъл до другия бряг на Мотлау и до корабостроителницата на Шихау, скрил се там в гробището за старо желязо, а по-късно вероятно гръцки моряци го качили на един от онези олети в мазут танкери, приютили не един беглец.

Други твърдяха: Коляйчек, който бил добър плувец със забележителни дробове, се гмурнал не само под сала; но прекосил под вода и значителната ширина на Мотлау, благополучно излязъл пред празнично украсената корабостроителница Шихау и тихомълком се омешил първо с докерите, а после и с цялата възторжена тълпа, попял с народа „Слава на героя в лавров венец“, изслушал с бурен възторг още и кръщелното слово на принц Хайнрих за кораба на Негово величество „Колумб“, а след успешния старт на кораба се измъкнал заедно с тълпата с кажи-речи поизсъхнали дрехи и още на другия ден — тук първата и втората версия по спасението съвпадат — бил издигнат в длъжност „Пасажер без билет“ на един от ония прословути със славата си гръцки танкери.

За да бъда изчерпателен докрай, ще спомена тук и третата, най-бомбастична версия, според която дядо ми бил отнесен като плавей в открито море, където веднага бил уловен от бонзакски рибари, които щом излезли от трите мили гранична зона, го прехвърлили на някакъв шведски риболовен кораб. Там, в Швецията, дядо като по чудо успял да се освести лека — полека, отишъл сетне в Малмьо и прочие, и прочие…

Всичко това са нелепости и рибарски небивалици. Пукната пара не давам и за приказките на разни очевидци — тия шарлатани по всички пристанища се срещат: наскоро след Първата световна война уж били видели дядо в Бъфало, САЩ. Прекръстил се бил на Джо Колчик. Станал мастит търговец на дървен материал в Канада, собственик на кибритени фабрики, учредител на застрахователни дружества при пожар. Мултимилионер и саможивец — тъй описвали дядо: седнал в небостъргача зад грамадно писалище, пръстите му отрупани с искрящи камъни, движел се с лична охрана, облечена в огнеборски дрехи, която пеела полски песни, и се казвала Гвардия на феникса.