Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (41)

На кокосовата пътека

Ето как тогава Оскар предостави на приятеля си Клеп мотиви да стане. Колкото и превъзрадван да скочи той от спарените чаршафи, дори допусна вода до себе си и се превърна в човек, който вика „Хопала“ и „Светът е мой“, днес, когато Лежачката се казва Оскар, бих рекъл: Клеп иска да ми отмъсти, да ми отрови радостта от моята психокошара, защото и аз му бях отровил радостта от леглото в спагетницата.

Веднъж в седмицата трябва да изтърпявам посещението му, да изслушвам неговите оптимистични тиради за джаза и музикално-комунистически манифести, защото ако в дните на вечната лежачка той се пишеше предан роялист и привърженик на английската кралска корона, наскоро след като му отнех леглото и Гайдата — Елизабетка, той започна да плаща членски внос на ГКП. А и до днес върти това нелегално хоби, докато се налива с бира, унищожава кървавица и изброява пред безобидни мъжленца, виснали на бара и изучаващи етикетите на бутилките, предимствата на ощастливяващите общности като преуспял джазбенд и съветски колхоз.

Днес за напъдения мечтател съществуват малко възможности. Веднъж отчужден от улегналото ложе, Клеп можеше да стане комунист — и то нелегален, което подсилваше гъдела. Джазът бе втората предложена му религия. И трето, роденият протестант можеше да се покръсти и да стане католик.

Трябва да му се признае: Клеп си остави вратички и към трите религии. Предпазливостта, лъскавите му телеса и неговият поминуващ от аплодисменти хумор му дадоха една хитростно — селяшка рецепта, според която учението на Маркс трябвало да, се поомеши с мита за джаза. Ако един ден на пътя му излезе някой поп с по-лява ориентация, тип работнически поп, и ако освен това попът има фонотека с диксиленд, от него ден нашият джазопреживен марксист всяка неделя ще се причестява и ще смесва гореописаната си телесна миризма с изпаренията в някоя неоготическа катедрала.

От подобна участ ме спаси моята психокошара, а младежът иска да ме примами с топли обещания. Жалба подир жалба носи в съда, работи рамо до рамо с моя адвокат, настоява делото да се преразгледа: оправдателна присъда, свобода за Оскар иска той — вън Оскар от лудницата! — и то само защото Клеп ми завижда за леглото.

Въпреки това не съжалявам, че като поднаемател у Цайдлер бях превърнал един лежащ приятел в приятел, който стои, разтъпква се и дори ходи. Като се изключат напрегнатите часове на тежка размисъл, които посвещавах на сестра Доротея, тогава водех безгрижен живот.

— Здрасти, Клеп! — тупнах го по рамото. — Хайде да си основем джазбенд, а?

А той потупа гърбицата ми, която обичаше почти колкото тумбака си.

— Двамата с Оскар сме решили да си основем джазбенд! — тръбеше той наляво и надясно. — Само че ни трябва и свестен китарист, но да разбира и от банджо.

Правилно — де се е чуло и видяло барабан и флейта без втори мелодичен инструмент. Нямаше да е зле един контрабас, ако и от чисто оптически съображения, но още тогава трудно се намираха контрабасисти и затърсихме усърдно липсващия китарист. Ходехме често на кино и — както казах още в началото — два пъти седмично се снимахме, а сетне на бира, кървавица и лук вършехме с паспортните снимчици какви ли не щуротии. В ония дни Клеп се запозна с рижата Илзе, най-лекомислено й подари една своя снимка и плати глупостта си със сватба — само китарист не намерихме.

Макар чрез професията си на академичен модел да бях поопознал отчасти стария Дюселдорф с тумбестите прозорчета, със сирене и горчица, с дъх на бира, с долнорейнски песни и клатушки, едва в компанията на Клеп успях да опозная истински стария град. Търсехме китариста около черквата „Св. Ламберт“, по кръчмите и най-вече в „Еднорога“ на Ратингерщрасе, защото там свиреше Боби, понякога ни пускаше на сцената с флейта и тенекиен барабан и възторжено аплодираше Тенекийко, въпреки че Боби бе отличен тимпанист, но — уви! — му нямаше един пръст на дясната ръка.

Не намерихме китарист в „Еднорога“, затова пък добих известна рутина, а като прибавех и своя опит от полевия театър, скоро щях да минавам за приличен тимпанист, ако сестра Доротея понякога не ме проваляше.

Половината ми мисли постоянно кръжаха около нея. И това щеше да се преживее, ако поне другата половина не мърдаше от Барабанко. Ала ставаше така, че някоя мисъл уж започваше от Барабанко, а свършваше в червенокръстката брошка на сестра Доротея. Клеп, който умееше майсторски да замазва с флейтата моите гафове, видеше ли ме наполовина отнесен, се загрижваше за мен:

— Какво, да не си гладен? Да поръчам ли кървавица?

Зад всяка мъка на тоя свят Клеп надушваше вълчи глад, затова вярваше, че всяка мъка може да се излекува с порция кървавица. Що кървавица и лук на колелца погълнах в ония дни, що бира изпих — за да повярва приятелят ми Клеп, че мъката на Оскар се нарича глад, а не сестра Доротея.

Обикновено още в ранни зори напускахме Цайдлеровия апартамент на Юлихер Щрасе и закусвахме в Стария град. В Академията ходех само ако ни потрябваха пари за кино. Междувременно Муза Ула се бе сгодила за трети или четвърти път — този път за художника Ланкес, та не можеше да се откопчи, защото Ланкес получи първите си крупни промишлени поръчки. А що за удоволствие — Оскар да позира без Муза; обезобразяваха го; пречерняха го отвратително, затова се посветих всецяло на приятеля си Клеп, защото при Бебо Курт и Мария също нямах спокойствие. Там всяка вечер хазяйничеше нейният женен шеф, ухажорът Щенцел.

Един ден — рано есента на четирийсет и девета — двамата с Клеп излязохме от стаите си, срещнахме се в коридора на меридиан Вратата с млечнобяло стъкло и тъкмо се канехме да излезем с инструментите си от апартамента, когато иззад леко открехнатата врата на Цайдлеровата дневно — спалня ни застигна гласът на Цайдлер.

Подхазяинът изтика едно килимче към нас, навито на тясно, но дебело руло и поиска да му помогнем да го опъне в коридора. Всъщност килимчето не бе килимче, а пътека от кокосови влакна. Тази пътека бе дълга осем метра и двайсет сантиметра. Но тъй като коридорът на Цайдлер бе дълъг само седем метра и четирийсет и пет сантиметра, двамата с Клеп трябваше да клъцнем седемдесет и пет сантиметра от пътеката. Режехме седешком, защото рязането на кокосово влакно се оказа трудна работа. А накрая пътеката излезе с два сантиметра по-къса. Тъй като пътеката имаше ширината на коридора, Цайдлер помоли — бил се секнал и не можел да се навежда — ние двамата с дружни усилия да заковем пътеката. Оскар предложи, докато ковем, да опъваме пътеката. Така успяхме почти да докараме ония два сантима. Зачуквахме гвоздеи с едри глави, защото по-дребничките щяха да потъват в рехавия кокос. Ни Оскар, ни Клеп си удари някой палец. Само дето изкривихме няколко пирона. Ала не по наша вина; а заради качеството на пироните, тъй като бяха от запасите на Цайдлер, тоест отпреди паричната реформа. Когато половината кокосова пътека легна здраво на дъските, кръстосахме чукове върху пода и вперихме погледи в Тарльо — който надзираваше работата ни — е, не чак настоятелно, но очаквателно. Той наистина се шмугна в своята дневно — спалня и се върна с бутилка ракия и три ликьорени чашки от неговия запас. Пихме за здравината на кокосовата пътека, сетне — пак не настоятелно, но очаквателно — подхвърлихме: кокосовото влакно отваря глътка на човек. Но и тарльовите ликьорени чашки не може да не се радваха, че преди да се превърнат в стъкълца при следващия семеен бяс на Тарльо, имаха възможност няколко пъти поред да подържат по малко ракия. Клеп неволно бутна една празна чашка върху кокосовата пътека, но чашката не се счупи и звук не издаде. Що хвалби се изсипаха за кокосовата пътека! Но когато госпожа Цайдлер, надничаща иззад вратата на дневно — спалнята, не остана по-назад и похвали кокосовата пътека, задето предпазвала падащите ликьорени чашки от счупване, Тарльо изпадна в дива ярост. Стъпка ветролеещия се още край от пътеката, сграби трите празни ликьорени чашки и натоварен тъй, изчезна в Цайдлеровата дневно — спалня, чухме как витринката звънна — явно Тарльо взимаше още чаши, та къде ще му стигнат само три чашки — и миг след това Оскар чу познатата музика: пред вътрешните очи на Оскар се яви Цайдлеровата печка с горно горене, осем ликьорени чашки лежат строшени в краката й, а Цайдлер се навежда за лопатата и метлата и смита купчината стъкълца, която е направил Тарльо. Но госпожа Цайдлер стоеше кротко на вратата, макар че зад гърба й трещеше и звънтеше — храс, прас! Интересът й към нашата работа се бе повишил — тъй като пак бяхме хванали чуковете, откак Тарльо се бе разфучал. Той не се върна повече, но остави бутилката с ракията. Отначало малко се притеснявахме от госпожа Цайдлер, когато ту Клеп, ту аз надигахме шишето. Ала тя кимаше любезно, което съвсем не беше повод да й предложим глътка. Но добре пипахме и нанизвахме пирон след пирон в кокосовата пътека. Докато Оскар работеше пред стайчето на медсестрата, при всеки удар млечнобелите стъкла издрънчаваха. Ах, как болезнено го досягаше този звън и за един дълъг многострадален миг той отпусна чук. Но щом подмина вратата с млечнобялото стъкло, олекна и на Оскар, и на чука. Но както всичко си има край, така стигнахме края и на кокосовата пътека. От ъгъл до ъгъл бяха нанизани гвоздеите, потънали до гуша в дъските, те виреха широки главички току над живите, разбушувани водовъртежчета от кокосови влакна. Самодоволно крачехме напред — назад по коридора, любувахме се на опънатото килимче, хвалехме работата си, като не пропуснахме да изтъкнем, че никак не е лесно да се опъва и кове кокосова пътека преди закуска, на празен стомах, докато накрая постигнахме целта си — госпожа Цайдлер се осмели да пристъпи по чисто новата — бих казал — девствена пътека, мина по нея до кухнята, наля ни кафе и ни пръжна по едни яйца на очи. Хапвахме в моята стая, Цайдлерова се изнесе към канцеларията на Манесман, оставихме вратата отворена и докато дъвчехме, морно съзерцавахме своя майсторлък — как отсреща се излива влакнестият кокос.

Защо хабя толкова думи за една евтина пътека, която най-много да е имала стойност преди паричната реформа? Въпросът е основателен, Оскар го очаква и ще побърза да отговори: На тази кокосова пътека следващата нощ аз за пръв път щях да срещна сестра Доротея.

Прибрах се късно, към полунощ, напращял от бира и кървавица. Бях оставил Клеп в Стария град да търси китарист. Налучках ключалката на Цайдлеровия апартамент, налучках кокосовата пътека на коридора, налучках пътя край, тъмното млечнобяло стъкло, налучках стаята, — налучках леглото, измуших се първо от дрехите си, само дето пижамата не налучках — бях я дал на Мария за пране, — затова пък налучках онова седемдесет и пет сантиметрово парче, дето бяхме клъцнали от въздлъжката пътека, постлах го вместо килимче пред леглото, налучках леглото, ала не налучках съня.

Няма защо да ви разправям за всички смислия и безсмислия, които се въртяха из главата на Оскар, за безсъницата си. Но днес вярвам, че съм открил причината й. Преди да се кача в леглото, стъпих с боси нозе върху новото си килимче — остатъка от пътеката. Кокосовите влакна се съешиха с голите ми стъпала, проникнаха през кожата в кръвта: отдавна вече лежах, а като че ли още стоях върху кокосовите влакна, затова не заспивах; защото няма нищо по-възбуждащо, по-съногонно и мислородно от стоенето с боси нозе върху кокосово килимче.

Още дълго след полунощ, трябва да е било някъде към три заранта, Оскар стоеше и лежеше буден върху килимчето и в леглото едновременно, когато откъм коридора проскърца първом една врата, сетне втора. Сигурно е Клеп — рекох си аз, — сигурно пристига без китарист, но пък хубавичко се е напълнил с кървавица, макар да знаех, че не Клеп е отворил ни едната, ни другата врата. В тоя ред на мисли добавих: няма защо да лежиш напразно в леглото, а кокосът да те боцка по босите нозе, я се вдигай от това легло и не гъделичкай само въображението си, а наистина стъпи върху кокосовото килимче пред леглото. Оскар така и стори. Ала не мина без последствия. Едва — що стъпил на килимчето, и седемдесет и пет сантиметровото парче напомни чрез стъпалата ми за своя произход — кокосовата пътека в коридора, дълга седем метра и четиридесет и три сантиметра. Дали от съжаление към осиротялото парче, дали защото бях чул шума от отварянето на врати в коридора, или защото допусках, ала не вярвах, че Клеп се прибира — във всеки случай Оскар се наведе и тъй като одеве не бе напипал пижамата, улови с по два пръста двата края на кокосовата черджица, хубаво се разкрачи, за да стъпи на дъските, издърпа седемдесет и пет сантиметровото парче през чатала нагоре и прикри голото си тяло — на бой само метър двайсет и един — и най-благоприлично покри срамотията си, но сега пък от рамена до колене се изложи на дразненията на кокосовите влакна. А дразнението се засили още повече, когато зад влакнестия си щит Оскар се измъкна от тъмната стая в тъмния коридор и така се озова върху кокосовата пътека.

Нищо чудно, че при толкова много влакнест гъдел в стремежа си да се спася изприпках със ситна стъпка към едно спасително кътче, незастлано с кокосови влакна — тоалетната.

Уж бе тъмно като в коридора и стаята на Оскар, а вътре имаше някой. Кратък писък издаде, че е жена. Пък и кокосовият ми пещемал — новата ми кожа — се бухна в коленете на седнал човек. Тъй като не отстъпих назад — понеже в гръб ме дебнеше кокосовата пътека, — седналата пред мен се опита да ме изпъди навън:

— Кой е? Какво искате? Махайте се! — проплака отпреде ми гласец, който в никакъв случай не можеше да принадлежи на госпожа Цайдлер. Едно такова жално — милно: — Кой е?

— Ха познайте сега, сестрице Доротея! — опитах с шега да замажа нелепата ни среща. Да, но тя не искаше да отгатва, надигна се, пресегна се в тъмното към мен, помъчи се да ме изтика навън върху пътеката, ала не ме улучи, ръцете й хлътнаха във въздуха над главата ми, сетне се залутаха по-долу, но вместо мен, напипаха влакнестия пещемал, кожата ми от кокос, и пак изахка — о, защо ли жените винаги изахкват? — и комай ме обърка с някого, защото сестра Доротея се разтрепери и зашепна:

— О, господи, дяволът! — При което аз тихичко, ала незлобливо изхихиках. А тя наистина помисли, че дяволът хихика, но думичката „дявол“ на мен не се понрави, затова — когато тя за втори път попита, още по-плашливо: „Кой е?“, Оскар отговори: „Аз съм сатаната, дошъл съм при сестра Доротея!“ А тя в отговор: „О, господи, ама защо?“

Лека-полека влизах в ролята си, а сатаната в мен суфлираше:

— Защото сатаната обича сестра Доротея.

— Да, но аз не искам! — успя да каже тя, сетне се опита да избяга, но отново налетя на сатанинските влакна на кокосовата ми одежда — нощничката й беше ефирно тънка, — пръстлетата й неочаквано се заровиха в съблазнителната джунгла на сладострастието, сестра Доротея отмаля и се отпусна. В сладостна отмала тя политна напред. Запретнах пещемала и с него прихванах отмалялата, задържах я толкова, колкото да взема подходящо за сатанинската си роля решение. Отстъпих назад и я пуснах на колени, ала внимавах да не опре студените плочи в тоалетната, а кокосовата пътека в коридора, сетне я положих, възнак с главата на запад, тоест към стаята на Клеп, изпружих я в цял ръст върху кокосовата пътека, но тъй като снагата й допираше най-малко метър и шейсет от пътеката, метнах отгоре й същата влакнеста тъкан. Но нали разполагах само с жалките седемдесет и пет сантиметра, забих пещемала до брадичката й, но долният край стигна досред бедрата, та се наложи да придърпам пещемала десетина сантиметра по-нагоре, връз устата й, носът на сестра Доротея оставаше отвит, така че можеше спокойно да диша; даже здравата се разпъхтя, когато и Оскар, от своя страна, легна, легна върху бившия си пещемал и раздруса хилядите влакънца, не че търсеше пряк допир със сестра Доротея, не, първом искаше да пусне в ход кокосовите влакна и пак подхвана разговор със сестра Доротея, а тя продължаваше да шепне в лека изнемога „Ах, господи! Ах, господи!“ и питаше ли, питаше кой е той и отгде се е взел, и се разтрепери между кокосовата пътека и кокосовия пещемал, когато се нарекох сатана, „сатана“ просъсках сатанински, с щрих — два обрисувах пъкъла като свой дом, докато се разгрявах на моя пещемал и не спирах да го движа, защото кокосовите влакна доста шумничко извикваха у сестра Доротея подобно чувство, каквото преди години лимонаденият прах бе извикал у моята любима Мария, само че лимонаденият прах ме бе влудявал докрай, всецяло и победоносно, докато върху кокосовия пещемал изживях позорно падение — не успях да хвърля котва. Ако по лимонадено време, пък и след това, малкият ми приятел бе щръквал целеустремено напред, тук, под знака на кокосовите влакна, климна глава, равнодушно показваше шест и половина, нищо не бе в състояние да го помръдне — нито интелектуалните ми кандърми, нито въздишките на сестра Доротея, която шептеше, пъшкаше, скимтеше:

— Хайде, влез, сатана, влез! — А аз как ли не я успокоявах и тешах: — Ей-сегичка, ей-сегичка, сатаната иде! — мрънках с преправен сатанински глас и говорех насаме с моя сатана, кой-, то от деня на кръщавката ми бе уседнал в мен — и още си живее там.

— Не ми разваляй удоволствието, сатана! — гълчах го аз.

— Моля те, спести ми тоя срам! — умолявах. — Ти не си такъв! — подмилквах се. Помниш ли Мария, ами стрина Грефова. А как из любовен Париж лудувахме двама с чаровна Розвита?

Ала той отвръщаше сърдит и без страх да се повтори:

— Не искам, Оскар. А сатаната не иска ли, тогава надвива добродетелта. И сатаната има право поне веднъж да не иска.

С такива и подобни мъдрости той ми отказа своята помощ, а аз бавно предавах фронта — търках кокосовия пещемал, та ожулих и изподрах кожата на горката сестрица, накрая отвърнах на жадните й стенания: „Ох, ела, сатана, ела!“ с един отчаян, без смислен и с нищо немотивиран напън под кокосовите влакна: опитвах с празен пистолет да улуча мишената. А тя навярно искаше да помогне на своя сатана, измъкна ръце изпод кокосовия пещемал, понечи да ме прегърне и ме прегърна, напипа гърбицата ми, моята човешки топла, съвсем не влакнеста плът, ала там не бе сатаната, за когото жадуваше тя, усети липсата му, престана да мълви: „Ела, сатана, ела!“, наместо това се покашля и повтори първия си въпрос вече в по-нов регистър:

— Но за бога, кой сте вие и какво искате?

Тогава трябваше да подвия опашка, да призная, че по кръщелно се казвам Оскар Мацерат, че съм й съсед по квартира и че искрено я обичам.

Ако някой зложелател мисли, че с ругатня или кроше сестра Доротея ме е хвърлила върху кокосовия тепих, Оскар ще ви каже с малко удовлетворение и тъга, че сестра Доротея бавно, бих казал — умислено и колебливо отлепи ръце от моята гърбица, което приличаше на неизразимо печална ласка. И последвалият хленч докосна нежно слуха ми. Почти не усетих как се измуши изпод мен и кокосовия пещемал, но се изхлузи, и хързулна мен на пода, а пътеката попи стъпките й. Врата хлопна, ключ щракна, а подир миг шестте квадратчета млечнобяло стъкло пред стайчето на сестра Доротея се изпълниха със светлина и живот.

Оскар продължаваше да лежи на пода, само се покри с кокосовия пещемал, съхранил малко топлинка от сатанинската игра. Очите ми не се отлепваха от осветените четириъгълници, сегиз-тогиз по млечнобялото стъкло пробягваше сянка. Сега отива към гардероба — мислех си, а сега към тоалетката. Един последен опит рискува Оскар — също като псе. Пропълзях с пещемела до вратата, задращих по дървото, понадигнах се малко, прокарах жадна, умоляваща длан по двете долни стъкла, ала сестра Доротея не отключи, постоянно сновеше между гардероба и тоалетката с огледало. Разбрах, ала не исках да приема истината: сестра Доротея си стягаше багажа, бягаше, от мене бягаше.

Трябваше да погреба дори плахата надежда да видя поне на излизане лицето й, осветено от електрическа светлина. Но първо притъмня зад млечнобялото стъкло, сетне чух прещракването на ключа, вратата се отвори, обувки по кокосовата пътека — посегнах към нея, напипах куфар, чорапосан крак; че като ме ритна в гърдите с тежкия си туристически кундур, дето бях видял в гардероба, повали ме на пътеката, и докато Оскар се окопити и още веднъж се помоли „Сестро Доротея“, външната врата се затръшна: една жена ме изостави.

Вие и всички, които разбират мъката ми, сега ще ми кажат: Хайде, лягай си, Оскар. Що търсиш още след тази срамна история на коридора? Четири часът е. Лежиш гол върху една кокосова пътека и се покриваш с някакво мизерно пещемалче. И ръцете, и коленете си ощави, Сърцето ти кърви, членът те боли, позорът ти въпиющо крещи. Ще събудиш господин Цайдлер. Той ще събуди жена си. Ще дойдат, ще отворят вратата на своята дневно — спалня и ще те видят. Хайде лягай, Оскар. Скоро ще удари пет!

И аз същото си виках, докато лежах на пътеката. Зъзнех, ала лежах. Опитвах да си върна тялото на сестра Доротея — уви! Само кокосови осили усещах, разни влакна ми се моткаха из устата. А сетне ивица светлина се плъзна по Оскар: вратата на Цайдлеровата дневно — спалня се открехна една педя, подаде се тарлестата глава на Цайдлер, над нея — друга, обкичена с металически ролки — госпожа Цайдлерова. Облещиха очи, той се покашля, тя захихика, той ми извика, аз не отвърнах, тя пак захихика, той й забрани, тя запита какво ми има, той рече, тая няма да я бъде, тя каза това е порядъчен дом, той заплаши да ме изхвърли, аз си мълчах, защото чашата още не беше преляла. Тогава Цайдлерови отвориха вратата и той светна в коридора. Тогава настъпиха към мен, свиха зли, страшно зли очи, комай тоя път му идеше да излее гнева си не върху ликьорените чашки, бе надвиснал над мен и Оскар очакваше Тарльовия гняв. Но Тарльо не можа да излее гнева си, защото откъм стълбището се разнесе тупурдия, някакъв ключ замушка по вратата и най-сетне улучи дупката, защото се изтърси Клеп с още един пиян като него: Шоле, най-сетне намерения китарист.

Двамцата успокоиха Цайдлер и съпруга. Наведоха се над Оскар, нищо не попитаха, награбиха ме и отнесоха мен и сатанинския пещемал в моята стая.

Клеп ме разтри и сгря. Китаристът подаде дрехите ми. Двамата ме облякоха и подсушиха сълзите ми. Захлипах. Пред прозореца отвън се сипваше зората. Клеп нахлузи Барабанко на врата ми и извади своята малка дървена флейта. Хлип — хлип. Китаристът преметна китара през рамо. Врабчета. Край мен — приятели, взеха ме помежду си, поведоха хлипащия Оскар който тръгна без съпротива — от апартамента и от къщата на Юлихер Щрасе — при врабчетата, спасиха го от кокосовия осил, поведоха ме през утринните улици, през Кралската градина към Планетариума, чак до брега на Рейн, поел сив към Холандия и понесъл кораби с пърхащи платна — развени ризи сякаш.

В онова мъгливо септемврийско утро Клеп Флейтиста, Шоле Китариста и Оскар Барабанчика седяха от шест до девет заранта на десния бряг на Рейн, творяха музика, репетираха, посръбваха от една бутилка, примижаваха към тополите на отвъдния бряг, зареждаха с бързи леки ритми и жален прочувствен джаз от Мисисипи — ривър корабите от Дуисбург — които, натежали от въглища, едва пъплеха срещу течението, — и умуваха как да кръстят току-що основания джазбенд.

Когато слънцето леко пробагри утринната мъглица и в музиката зазвуча копнеж за богата закуска, Оскар стана, заглушил с Барабанко изтеклата нощ, извади пари от джоба си, което означаваше закуска, и обяви пред приятелите си името на новородения бенд: „Тройката от Рейн-ривър“ и отидохме да закусим.