Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.

История

  1. — Добавяне

Книга трета

Кремък и надгробен камък

Сънлива, добродушна сланинка: Защо й бе трябвало на Густе Тручински да си сменя фамилията на Густе Кьостер, като бе допуснала Кьостер да се развихря отгоре й само двете седмици годеничество, преди отплуването му за Арктическия фронт, а сетне през отпуска, когато се венчаха, си бяха полягали най-вече в противовъздушните ложета. Макар да нямаше вест за местонахождението на Кьостер след капитулацията в Курландия, запитаха ли я за съпруга й, Густе убедено отвръщаше, сочейки с палец кухненската врата:

— Амчи пленник е в Русия. Кат се върне, всичко ще преобрази.

Предвидените за Кьостер преобразования на апартамента в „Билк“ все на гърба на Мария се пишеха, а в крайна сметка — и на Бебо Курт.

Когато ме изписаха от болницата — на изпроводяк обещах на медсестричките да наминавам понякога, — аз се упътих с трамвая за „Билк“: към Мария, Густе и сина ми Курт, и още от прага гледам — втория етаж на изгорялата отгоре сграда превърнат в черноборсаджийска централа, а Мария и шестгодишният ми син, пресмятащ нещо на пръсти, въртят съмнителни гешефти.

Лоялна и предана на своя Мацерат дори в далаверите, Мария търгуваше със синтетичен мед. Загребваше от кофи без надпис, пльосваше синтетиката на домакинските везни и още неуспял да се окопитя в теснотията — ме хвана да увивам стограмовите пихтийки.

Бебо Курт седеше до един сандък от „Персил“ като зад бакалски тезгях, уж своя завърнал се, изцелен баща гледа, а очите му — все така зимно сивкави — вперени в нещо, дето трябва да бе интересно и можеше да се види през мен. Пред него лежеше лист, върху който Бебо Курт нанизваше имагинерни колонки числа, виж го ти, нямаше месец и половина, откак ходеше на училище из разни претъпкани и студени ветрилници, а вече приличаше на мислител и кариерист.

Густе Кьостер пиеше кафе. Истинско кафе — забеляза Оскар, — когато тя му побутна една чаша. Докато си пилеех времето с меда, тя любопитно и не без съчувствие към сестра си Мария оглеждаше гърбицата ми. Едва се сдържаше да не стане и да не ме погали по нея; защото според женската логика, да погалиш гърбица носело щастие, а за Густе в случая щастието се състоеше в завръщането на преобразителя Кьостер. Но се сдържа, наместо гърбицата — уви, злощастна тя! — погали чашата с кафе и изпусна онази въздишка, която следващите няколко месеца щях да слушам всеки божи ден:

— Ама главата си режа, ако не стане така! Само да се върне Кьостер веднъж, всичко ще преобрази, и то — от мах!

Густе уж осъждаше гешефтарството, ала това не й пречеше сладко-сладко да си пийва кафе, трампено за синтетичен мед. Дойдеха ли клиенти, тя демонстративно напускаше дневната, затътряше се в кухнята и в знак на протест се раздрънчаваше до бога.

А клиенти — колкото щеш. Още в девет след закуска започваха да звънят: късо — дълго — късо. Вечер към десет Густе изключваше звънеца въпреки протестите на Бебо Курт, който заради училището губеше половин работен ден.

— Синтетичен мед? — питаха посетителите.

Мария леко кимваше:

— Сто или четвърт?

Ала някои не търсеха мед и питаха:

— Кремък?

Тогава Бебо Курт, който учеше на смени, изплуваше от числените си колонки, бръкваше под пуловера, напипваше платнената торбичка и със звънък, нафукано момчешки глас изстрелваше няколко числа във въздуха на дневната:

— Колко ще обичате — три, четири? Най-добре вземете пет. Скоро цената им ще стигне минимум двайсет и четири. Миналата седмица вървяха по осемнайсет, сутринта им исках двайсет, а ако бяхте дошли само преди два часа, когато се върнах от училище, щях да ви ги дам за двайсет и една парчето.

В периметър от четири улици надлъж и шест нашир Бебо Курт владееше пазара за кремък. Имаше някакво свое „изворче“, ала никому не го казваше и все повтаряше, дори преди сън промърморваше наместо вечерна молитва:

— Имам си аз едно изворче!

А аз като татко претендирах да разбера тайното изворче на сина си. Затова щом обявеше — и то не тайнствено, а нахакано: „Имам си аз едно изворче“, тутакси изстрелвах въпроса:

— Откъде вземаш кремъка? Казвай веднага откъде вземаш кремъка!

Дежурният упрек на Мария в ония месеци, докато издирвах въпросното изворче, бе:

— Остави детето на мира, Оскар! Първо не ти влиза в работа, второ — ако някой трябва да го разпитва, ще го разпитвам аз, и трето — не се дръж като негов баща. Допреди няколко месеца името си не можеше да кажеш!

Но аз не мирясвах и най-вироглаво продължавах да ровя за тайното изворче. Тогава Мария шляпваше по кофата с мед, та чак лактите й затреперваха от гняв, и се нахвърляше върху мен и Густе, защото тя ме подкокоросваше:

— Виж ги ти хубавците! Да му съсипете търговията ли искате? А живуркате на негов гръб! Оскар си опапва за два дни мижавите калорийки, дето му отпускат по болест. Кат си помисля, направо ми призлява, но нейсе!

Откровено казано, в ония дни ми се бе отворил такъв вълчи апетит, че само благодарение на Бебовото изворче, което внасяше вкъщи много повече от меда, Оскар закрепна след мизерните дажби в болницата.

Нямаше как, бащата млъкваше посрамен и с прилична милостиня от синчето Курт се измъкваше от апартамента, за да не гледа собствения си позор в очите.

Плеяда мастити критици на икономическото чудо колкото по-слабо си спомнят ония времена, толкова по-силно се въодушевяват днес:

— Ех, чудни времена бяха преди паричната реформа! Това се казваше живот! Хората с празни търбуси, а на опашка за театър се редят. А импровизираните празненства с картофена ракия — за чудо и приказ и къде по-весели от днешните партита с шампанско и чер хайвер!

Така говорят романтиците за пропуснатите шансове. Всъщност и аз би трябвало да се вайкам по този начин, защото в ония години, докато бликаше кремъчното изворче на Бебо Курт, аз се образовах едва ли не безплатно заедно с хиляди доучващи и жадни за знания ученолюбци, посещавах курсовете във Вечерния университет, бях постоянен посетител на „British Center“, известен под името „Мостът“, разисквах с католици и протестанти колективната вина и се самоуспокоявах като всички: Веднъж да си стъпим на краката, сетне всичко ще се забрави, а щом настъпи подем, няма защо да ни гризе съвестта.

Все пак на Вечерния университет дължа скромните си познания с щедро обилие от празноти. Тогава много четях. Христоматията, която преди растежа ми стигаше, за да присъдя половината свят на Гьоте, а другата — на Распутин, както и Флотският календар на Кьолер от 1904 до 1916 година не ме задоволяваха. Не помня вече какво съм изчел. Четях в тоалетната. Четях по километричните опашки пред театъра, притиснат сред четящи момичета с плитки ала Моцарт. Четях, докато Бебо Курт продаваше кремък, четях, докато опаковах синтетичен мед. Нямаше ли ток, четях на лоеници — благодарение на Бебовото изворче ни се намираше по някоя свещ.

Срам ме е да кажа, но прочетеното през ония години вместо да се влее, се изля през мен. Някоя мисъл, някой друг афоризъм — и толкова. А театърът? Имена на актьори: госпожа Хопе, Петер Есер, неподражаемото „р“ на мадам Фликеншилд[1], бъдещи актриси в студиото се стараеха да „рр“-кат още по-неподражаемо от мадам Фликеншилд, Грюндгенс[2], в ролята на Тасо, с черно одеяние, смъква от перуката назначените от Гьоте лаври, понеже зелените клонки пърлели къдрите му и пак Грюндгенс, в подобно черно одеяние — в ролята на Хамлет. А мадам Фликеншилд твърди, че Хамлет бил дебел. И черепът на Йорик ме покърти, защото Грюндгенс говореше твърде покъртителни неща за него. Сетне играха „Отвън пред вратата“[3] пред потресената публика в студени салони, а вместо Бекман със строшени очила си представях мъжа на Густе Кьостер — как се завръща, как преобразява всичко, как затрупва кремъчното изворче на сина ми Курт.

Днес всичко е минало и аз зная, че опиянението след войната е чисто пиянство, довлекло оня махмурлук, който се обажда и до днес и обявява за история нашите дела и злодеяния, до вчера все още пресни и кървави. Затова днес повече ценя уроците на Гретичка Шефлер сред множество Се-Че-Ре сувенири, плетки и плетчици: малко Распутин, умерено Гьоте, най-важното от Кайзеровата история на Данциг: снаряжението на един отдавна потънал боен кораб, скоростта във възли на японските торпедоносци, участвували в битката при Цушима, Велизарий и Нарзес, Тотила и Тея от „Битка за Рим“ на Феликс Дан.

Още през пролетта на четиридесет и седма напуснах Вечерния университет, „British Center“ и пастор Нимьолер[4] и се простих от втори балкон с Густав Грюндгенс, който все още фигурираше в програмата като Хамлет.

Нямаше и две години, откакто на Мацератовия гроб бях решил да порасна, а животът на възрастните вече ми опротивя. За изгубените пропорции на тригодишен малчуган бленувах аз. Исках завинаги да си върна своите деветдесет и четири сантиметра, да бъда по-нисък от приятеля Бебра, от блаженопочившата Розвита. Оскар тъгуваше за Барабанко. Дълги разходки го отвеждаха до Градската болница. Понеже и бездруго веднъж месечно трябваше да ходи на преглед при професор Ирдел, който го нарече интересен случай, той се отбиваше при своите медсестрици и макар понякога да нямаха време за него, се чувствуваше добре и едва ли не щастлив край белите, забързани, вещаещи изцеление или смърт престилки.

Сестрите ме обичаха, закачаха се с гърбицата ми — ала не злостно, а по детски някак, черпеха ме с нещо по така и ме посвещаваха в безкрайните си, заплетени, притомителни интриги. Изслушвах ги, давах съвет, дори посредничех при някои дребни спречквания, тъй като старшата сестра имаше слабост към мен. Сред тия двайсет-трийсет девойчета, скрити под сестрински престилки, Оскар бе единственият мъж — обект на странни възжделения.

Бруно вече спомена: Оскар има красиви изразителни ръце, чуплива пухкава коса и достатъчно сини, все още подкупващи очи ала Бронски. Навярно гърбицата и тесният, изтумбен току под брадичката гръден кош изтъкват още повече финеса на ръцете и очите, прелестта на косите ми, във всеки случай доста често, когато се заседявах в стаята на медсестрите, те улавяха ръцете, играеха с пръстите ми, обсипваха с нежност и ласки косата ми, а пътем си казваха:

— Като го гледаш в очите, направо забравяш останалото.

Значи превъзхождах гърбицата си и сто на сто щях да развъртя някоя и друга любовчица в болницата, стига само да имах барабан и да бях сигурен в доказаната си потентност на барабанчик. След тия нежни прелюдии, за да избегна главното действие, аз бързо се измъквах — посрамен, несигурен и без капка вяра в евентуалните трепети на тялото си, разтоварвах се, обикалях из градината или край телената мрежа — опасваща района на болницата, — която със ситната си равна плетка ми вдъхваше безгрижно спокойствие.

Зяпах трамваите за Верстен и Бенрат, шляех се по алеите до колоездачните пътеки и се подхилквах на напъните на природата, която си играеше на пролет и по план взривяваше пъпки като гърмящи жабки.

От ден на ден нашият всемирен живописец багреше дърветата на Верстенското гробище с все по-сочна и свежа зеленина. Гробищата винаги са ме изкусявали. Те са добре поддържани, еднозначни, логични, мъжествени и живи. От гробищата човек черпи смелост и решения, едва на гробищата животът придобива контури — не, не заради бордюрите край гробовете — и не само контури, а и смисъл, ако щете.

Там, край северния зид на гробището, минаваше Молитвен път. Там се конкурираха седем магазина за надгробен камък. Големи фирми като Ц. Шноог или Юлиус Вьобел. А между тях каменоделските работилнички на Р. Хайденрайх, Й. Боа, Кюн & Мюлер и П. Корнев. Нещо средно между барака и ателие с големи — кои пресно боядисани, кои едва различими — фирми по покривите. Надгробни плочи — Надгробни паметници и бордюри — Естествен и изкуствен камък — Изкусни гравюри и скулптури. Над бараката на Корнев разчетох буква по буква: П. Корнев — каменоделец и скулптор.

Между работилницата и мрежата околовръст върху обикновени и двуетажни пиедестали прегледно бяха строени паметници за единични и семейни гробове. Току зад телената ограда под шарената сянка на ромбчета кротуваха по-непретенциозни възглавници от мушелкалк, полирани плочи от диабаз с пикирани палмови клонки, детски плочи от силезийски мрамор с нежни жилки и стандартна височина — 80 см, — по краищата обточени с жлебове, а в горната част с гравюра от прекършени рози. Сетне редица прост камък, червен пясъчник — произхождащ от фасадите на бомбардирани банки и магазини — тук празнуваше своето възкресение, ако може да се каже така за надгробен камък. А в центъра на това изложение най-разкошният модел: паметник от синкаво-бял тиролски камък с тристъпален постамент, две крила и масивна, богато гравирана плоча. Върху плочата величаво се издигаше фигура — по каменоделски наречена корпус. Тоя корпус бе с извърнати вляво колене и глава, с трънен венец и три пирона, голобрад, с разтворени длани и оскъдно кървяща рана на гърди — май пет капки бяха.

Макар че на Молитвен път имаше куп такива паметници с ориентиран наляво корпус — в края на зимата над десет исусовци разперваха ръце, — най ми допадаше Корневият Христос, защото… — ами да! — защото както бе стегнал мускули и напомпал гърди, най-много приличаше на моя атлет, увиснал над главния олтар в черквата „Сърце Христово“. С часове висях край тая ограда. Бръмчах с пръчка по ситно оплетената мрежа, пожелавах си едно — друго, мислех за всичко или за нищо. Корнев дълго се кри. От единия прозорец се измушваше кюнец — много пъти чупнал коляно, но накрай все пак щръкнал над плоския покрив. Жълтият пушек от лошите въглища се издигаше на тънки струйки, сетне се стелваше по мукавения покрив, процеждаше се през прозорците, спускаше се по олука и се губеше между неодялан камък и крехък мрамор. Пред плъзгащата врата под няколко платнища — сякаш камуфлирана против въздушни нападения — чакаше триколка. Шумовете от работилницата — дърво биеше желязо, желязо взривяваше камък — издаваха, че каменоделецът работи.

През май платнищата се вдигнаха, вратата се отвори. В сивкавата паст на работилницата сивееше камък върху камък, мернах бесилото на шлайфмашина, лавици с гипсови модели и най-сетне — Корнев. Вървеше сгърбушен, на всяка крачка коленете му се подгъваха. С главата напред — като схванат. Розови лепенки с черни мазни петна се кръстосваха по врата му. Корнев излезе с един търмък и — нали беше пролет — взе да търмъчи между изложения надгробен камък. Търмъчеше най-грижливо, оставяше менливи браздички в чакъла, обра и ланшната шума, полепнала по някои паметници. Докато греблото внимателно минаваше край възглавниците от мушелкалк и плочите от диабаз, гласът му изненадващо гръмна досами оградата:

— А бре, момче, да не са те изпъдили от къщи, а?

— Вашите плочи страшно ми харесват — изчетках го аз.

— Това не го казвай на глас, щот мойш отнесе някой пердах.

Едва сега той поразмърда схванат врат и ме измери с кос поглед — не мен, а по-скоро гърбицата:

— Леле, ко са ти сторили бре, момче? Не ти л’ пречи да спиш?

Изчаках го хубавичко да се насмее, а сетне му обясних: защо да ми пречи — едно, че съм я надраснал, друго, че някои жени и момичета дори си падат по гърбици и не само се нагаждат към особените пропорции и възможности на гърбавия мъж, а и — направо казано — се забавляват с подобна гърбица.

Корнев размишляваше, побил брадичка в дръжката на греблото:

— А бре може, таквоз чудо никогаш не бях чувал.

Отпосле ми разправи за времето, когато работел в базалтовите кариери на Айфел и си имал туй — онуй с някаква женска с дървен крак — май левия беше, — който можел да се откача, нещо подобно на моята гърбица, с тая разлика, че моята „буца“ не можела да се откача. Надълго, нашироко и с излишни подробности каменарят се ровеше в спомени. Търпеливо изчаках да свърши и женската пак да закачи крака си, а сетне го помолих да разгледам работилницата.

Корнев отвори тенекиената портичка посред телената мрежа, насочи гостоприемно греблото към зиналата работилница и чакълът захрущя под нозете ми, докато не ме упои миризма на сяра, варовик и влага.

Тежки крушовидни бухалки с мъхнати вдлъбнатини, които подсказваха силен равномерен удар, бездействуваха върху грубо дялана, но минала вече три пасировки плоча: бучарди, шмиргели и репици, току-що клепани и още синкави от калявката шкарпели; дишлии за мрамор, шлайфмаса, съхнеща върху дървени магарета, а върху дървени валци — аха, да се изтърколи — опряна на ребро, полирана и пикирана плоча от травертин: мазна, жълта, бледа, пореста, за двуместен гроб.

— Туй е бучарда, туй — шкарпел, туй — шило, а пък туй… — Корнев вдигна една летва — педя широка, три лакътя дълга — измери ръба с поглед: — … пък туй е мастарът. С него потупвам чираците, гат не слушат.

— Ама вие и чираци ли имате? — Въпросът ми бе повече от любезен.

— Пет мож да зема. Ама де ги? — заоплаква се Корнев. — Днес всякой гледа черната борса.

И каменоделецът като мен не одобряваше далаверите, които пречеха на много кадърни момчета да изучат почтен занаят. Докато Корнев ми демонстрираше върху една Золнхофска плоча как се полира с груб и с фин шмиргел, в главата ми заподскача една идейка. Пемза, шоколаденокафяв шеллак за груба полировка, цинаж — хубаво да излъска всяка грапавина и моята идейка, която блещукаше все по-силно. Корнев ми показа образци за различните шрифтове, разправи ми за релефни и гравирани надписи, как се позлатявали букви и че позлатяването не било голям масраф: с един стар талер можел да се позлати цял кон с ездач и пред очите ми тозчас изплува паметникът на император Вилхелм на Земеделски пазар в Данциг, вечно препускащ към пясъчната кариера — нека полските хранители на паметници си го позлатяват, ако щат, — ала ни кон, ни конник в тънко златно покритие ме отвлякоха от моята малка, все по-драгоценна идейка, жонглирах с нея, формулирах я, докато Корнев ми обясняваше действието на трикраката пунктирмашина и почукваше с кокалче по ориентираните наляво или надясно гипсови модели на Разпнатия:

— Значи бихте си наели чирак?

Моята мъничка идейка си проправяше път.

— Значи си търсите чирак, а?

Корнев се почеса по врата с циреите.

— Дали бихте ме взели за чирак?

Зле поставих въпроса и тутакси се поправих:

— Моля ви, не ме подценявайте, драги господин Корнев! Само краката ми са слабовати. Но ръцете ми държат!

Въодушевен от собствената си решителност, заложих всичко — ако ще е, да е: разголих лява ръка и стегнах жилавото си като говежда мръвка мускулче Корнев да го пипне, но тъй като Корнев не пожела да го пипне, взех една бучарда от мушелкалка и красноречиво заподхвърлях шестстенното желязо върху мускулното си хълмче — същинска топчица за пинг-понг, прекъснах демонстрацията едва когато Корнев включи шлайфмашината, сивкаво-синият шмиргел с писък се завъртя над травертиновия постамент, а накрая, без да изпуска машината от очи, Корнев надвика грохота й:

— Наспи се таз нощ, момче, и реши. Туй не е шега работа. Тогаз ела! Ще ми станеш нещо като чирак.

Послушах каменаря и преспах с моята малка идейка не една нощ, а цяла седмица денем сравнявах кремъка на Бебо Курт с надгробния камък на Молитвен път и понасях упреците на Мария:

— Тежиш на кесията ни, Оскар! Захвани се с търговия на чай, какао или сухо мляко! — Ала аз нищо не захващах, ласкаех се от похвалите на Густе по параграф Blackmarket[5], която се разсипваше да превъзнася отсъствуващия Кьостер, но ужасно страдах, че улисан да измъдря и записва колонки от числа, синчето Курт ме игнорира по начин, както аз години наред бях игнорирал Мацерат.

Тъкмо обядвахме. Густе беше изключила звънеца да не би някой клиент да се изтърси на бъркани яйца със сланинка.

— Виж, Оскар, позволяваме си всичко туй, щот не стоим със скръстени ръце.

Бебо Курт въздъхна. Цената на кремъка бе паднала на осемнайсет. Густе нагъваше лакомо и мълчаливо. Аз й подражавах, похапвах си сладко и както си похапвах сладко — навярно защото яйцата бяха на прах, — се почувствувах нещастен, а като сгризах някакъв хрущял в сланината, внезапно и до мозъка на костите изпитах нужда от щастие, напук на здравия разум поисках щастие, целият ми скептицизъм не можеше да надмогне копнежа ми по щастие, безпределно щастлив исках да бъда аз и докато другите с апетит дояждаха яйчената каша, станах от масата, отидох до скрина, като че ли там се пазеше щастието, бръкнах в чекмеджето си и зад фотоалбума, под христоматията намерих — не, не щастието, а двата плика дезинфекционни препарати на господин Файголд, и изрових от единия плик — не, не щастието, а добре дезинфекцираното рубинено колие на клетата маминка, което в една зимна снежноуханна нощ Ян Бронски бе прибрал от една витрина, а миг преди това Оскар — тогава все още щастлив и способен да стъклоломства — бе пробил с песен кръгъл отвор в нея. Излязох с колието от къщи, видях в колието първата крачка към… и се упътих към… отпътувах към… Централна гара, защото — рекох си — ако успея…, сетне дълго се пазарих и добих ясна представа, че… Но Едноръкия и Саксонеца, когото наричаха Асесора, имаха представа само от стока и не подозираха, че узрях за щастието, когато срещу колието на клетата маминка ми дадоха една чанта от естествена кожа и петнайсет картона американски цигари „Лъки Страйк“.

Следобеда се прибрах при своите в „Билк“. Разтоварих петнайсет картона „Лъки Страйк“; цяло състояние, по двайсет пакета в картон, всички зяпнаха от учудване, наринах им жлътнявата планина тютюн и рекох: На ви и от днес нататък ме оставяте на мира, дано с тия цигари откупя спокойствието си. И още нещо, от днес нататък всеки ден искам по канче храна, защото от днес нататък всеки ден смятам да нося това канче в кожената си чанта от къщи до моята работа. Ако вие намирате щастие в синтетичния мед и кремъка — рекох без упрек и гняв, — аз ще се посветя на друго изкуство: занапред моето щастие ще се вписва или — професионално казано — ще се гравира в надгробен камък.

Корнев ме взе като помощник за сто марки месечно. Направо без пари, но си струваше трудът; Още първата седмица се видя, че силите ми не стигат за тежко каменоделство. Трябваше да пасирам гранитна плоча за четириместен гроб, но след по-малко от час така капнах, че едва държах шилото, а ръката с бучардата вече не я чувствах. Наложи се да оставя пикировката за Корнев, а аз сръчно се заех с финото изчукване и фестониране, визирах плочата с два мастара и рифелувах доломита по краищата. Седях върху импровизирано столче — едно трупче с дъсчица, същинско „Т“, — с дясната държах шилото, а изпод лявата — въпреки протестите на Корнев, който искаше да ме прави десничар, — изпод лявата звънтяха и трещяха дървени круши, железни чукове, млатове, а шейсет и четирите зъба на бучардата същевременно захапваха и громяха камъка.

О, щастие — е, не е като да имаш барабан, — щастие, просто имах един сурогат, но и щастието може да бъде сурогат, или може би щастието съществува само като сурогат, щастие — сурогат, тъй се наслоява: щастие — мрамор, щастие — скала, пясъчник от Елба, пясъчник от Майн, мой пясъчник, твой пясъчник, наш пясъчник, щастие от Кирххайм, щастие от Гренцхайм. Твърдо щастие — мрамор от Карара. Крехко щастие на жилки — алабастър. Щастие на хромова стомана, проникваща в диабаз. Доломит: зелено щастие. Меко щастие: туф. Цветно щастие от реката Лан. Зърнесто щастие: базалт. Студено щастие от реката Айфел. Като вулкан изригваше щастието, вдигаше прах, наслояваше се и скърцаше между зъбите ми.

Най-щастлива се чувствуваше ръката ми, докато гравираше надписи. Дори Корнев надминах и започнах да изчуквам всичките орнаменти: акантови листа, прекършени рози за детски плочи, палмови клонки, християнски символи като ИНЦЮ, канелюри и пръчици, йоники и фаски. С невъобразими орнаменти ощастливяваше Оскар надгробен камък с най-различна цена. След като цели осем часа бях топлил с дъха си някоя полирана плоча от диабаз, за да гравирам надпис като тоя:

Тук почива в Бога моят любим съпруг — нов ред — Нашият добър баща, брат и сродник — нов ред — Йозеф Есер — нов ред — род. на 3.04.1885 поч. на 22.06.1946 — нов ред — Смъртта е врата към живота.

Четейки накрая този текст, аз се чувствувах щастлив, сурогатно щастлив, тоест приятно щастлив. Бях благодарен на покойния шейсет и една годишен Йозеф Есер и на жилките в зеления диабаз, престаравах се на деветте О-та в епитафията на Есер и любимата буква на Оскар се изтумбяше в равно и безкрайно, но възголямшко „О“.

В края на май започна моята каменоделска ера, в началото на октомври Корнев цъфна с още два цирея на врата, а трябваше да закараме на Южни гробища травертина за Херман Вебкнехт и Елзе Вебкнехт, по баща Фрайтаг. До тоя ден майсторът все още нямаше много вяра в телесните ми сили и нито веднъж не бе пожелал да ме вземе на гробищата. Обикновено за превозване на плочите му помагаше един полуглух, но иначе годен работник от фирмата „Юлиус Вьобел“. Затова пък Корнев се притичваше на помощ, когато на Вьобел му дотрябваха хора, макар че Вьобел държеше осем души. Постоянно си предлагах услугите да помагам на гробището — но напусто: нещо ме влечеше натам, макар че в тоя момент нямах решения за вземане. За късмет, октомври — преди да хванат големите студове — за Вьобел бе разгарът на сезона и той не можеше да се лиши от нито един човек; сега Корнев разчиташе само на мен.

Травертиновата плоча вдигнахме върху два сандъка зад триколката, положихме я върху дървени валци и я изтърколихме на колата върху платформата, изтикахме пиедестала до нея, завихме ръбовете с книжни чували, натоварихме инструменти, цимент, пясък, чакъл, прътите и сандъците за разтоварване; аз хлопнах капака, Корнев седеше вече зад кормилото и бе запалил мотора, сетне измуши глава през прозорчето вкупом с циреите по врата и викна:

— Хайде, момче! Земай канчето и се качвай!

Бавно избиколихме Градската болница. Пред централния портал пърхат сестрици — бели облачета. Между тях познавам една — сестра Гертруд. Махам й, тя ми маха. Отново ми се усмихна щастието — мисля си, отново или все още, трябва да й се обадя някой път, нищо, че се изгуби от погледа ми, защото свръщаме към Рейн, на какво ли да я поканя, отиваме към Капесхам, на кино или на театър да гледаме Грюндгенс, ето го и театъра, жълта тухлена постройка, ще я поканя някога, ала не на театър, крематориумът в гробището бълва пушек над почти олиселите дървета, какво ще кажеш, сестро Гертруд, да посменим малко десена, а? Други гробища — други магазини за надгробен камък, почетна обиколка пред централния вход — в чест на сестра Гертруд: Бойц & Краних, Естествен камък — Потгисер, Надгробни гравюри — Бьом, Цветя за аранжиране на гробове — Гокекелн; проверка на входа, не е лесно да се влезе в гробищата, пазачът с фуражка, травертин за двуместен гроб №79, VIII поле, Херман Вебкнехт, пазачът лепва два пръста до козирката, оставяме канчетата с храна в крематориума, за да я постоплят; а пред Дома на покойника стои Шугер Лео.

Викам на Корнев:

— Тоя с белите ръкавици не е ли Шугер Лео?

Корнев — почесва циреите си на врата:

— Туй е Забер Вилем, не е Шугер Лео, живей тъдява! Как можех да се задоволя с този отговор? Та нали преди време бях в Данциг, сега — в Дюселдорф, а все Оскар се казвах.

— В Данциг имаше един, дето все по гробищата обикаляше. Досущ като тоя и се казваше Шугер Лео. А по-рано, когато се казвал просто Лео, учел в семинарията.

Корнев — с лява ръка върху циреите, а с дясната завъртя колата пред крематориума:

— Та туй си е истина. Таквиз чиляци знам колко щеш. Първом били в семинарията, а сетне по гробищата поминуват и другояче се казват. На тоя тук Забер Вилем му викат!

Минахме край Забер Вилем. Приветствува ни с бяла ръкавица и аз почувствувах Южните гробища като свой роден дом.

Октомври, гробищни алеи, капят косите и зъбите на света — искам да кажа: безспир танцуват пожълтели листа към земята. Покой, врабци, хора на разходка, нашата триколка пърпори към поле номер осем, което все още е много далеч тук-таме баби с лейки и внучета, окъпан в слънце чер шведски гранит, обелиски, разсечени колони — символично или реално наследство от войната, ангел със зеленикав слой патина, потулен зад един тис или тисоподобен храсталак. Жена, заслепена от собствения си мрамор, е засенила очи с мраморна длан, Христос, обут с каменни сандали, благославя брястовете, а друг Христос на четвърто поле благославя една бреза.

Хубави мисли по алеята между поле четири и поле пет. За морето например. А то между другото изхвърля един труп на брега. Откъм сопотското казино — цигулков концерт и плахи опити за фойерверк в полза на слепите от войната. А аз — Оскар, тригодишният малчуган — свеждам глава над морския дар с надежда да видя Мария или навярно сестра Гертруд — кога най-сетне ще я поканя! Но това е хубава Луци, бледа Луци, както ми показва и доказва излитащият навъзбог фойерверк. И както винаги, когато има зли помисли, тя е с везано баварско жакетче. Мокро е плетеното жакетче, което посягам да съблека. Мокър е и елекът отдолу. И пред очите ми пак разцъфва в звезден дъжд едно баварско жакетче. А накрая, когато фойерверкът е вече изтлял и проплакват само цигулки, под плетка, на плетка, в плетка откривам — сърцето й, увито в тенисфланелка на СеНеДе — сърцето на Луци, едно малко, студено надгробно камъче с надпис Тук почива Оскар… Тук почива Оскар… Тук почива Оскар…

— Събуди се, момче! — Корнев секва моите блянове, изхвърлени от морето, озарени от илюминацията. Свърнахме вляво и пред нас се разстла — изгладняло и равно — поле номер осем, ново поле без дървета и тук-таме надгробен камък. Сред тая монотония отчетливо се извишаваха пет съвсем пресни и затова неугледни могилки: хълмчета от гнилоч и посърнали венци с клюмнали и размити от дъжда панделки.

Бързо намерихме гроб №79, на четвърти ред открая към поле номер седем, което с няколкото си бързорастящи дръвчета и с потъналите в трева плочи — повечето силезийски мрамор — имаше по-приветлив вид. Влязохме заднишком пред седемдесет и девети парцел, разтоварихме инструментите, цимента, чакъла, пясъка, пиедестала и травертина — лъснал като масло. Триколката подскочи като жива, когато избутахме по валците масивния къс от багажника. Корнев измъкна от гроба временния дървен кръст с надпис върху раменете Х. Вебкнехт и Е. Вебкнехт; подадох му кирката и той се зае да копае две дупки, дълбоки метър и шейсет, съгласно гробищните разпоредби, в това време аз донесох вода на поле седем и забърках бетона, за да съм готов, когато на метър и половина той викна „готово“ и аз започнах да наливам, а Корнев — пръхтейки — се насади върху травертина и заопипва циреите си:

— Скоро ша избият, пущините. Усещам ги как зреят и всеки момент ша са пукнат.

Наливах бетона и, кажи-речи, за нищо не мислех. Откъм поле седем през осем къмто девет пъплеше протестантско погребение. Когато минаха през три реда от нас, Корнев се изсули от травертиновата плоча и съгласно гробищните разпоредби, снехме шапки — като се почне с пастора и се свърши с най-близкия сродник. Подир катафалката креташе сама дребна и превита женица в черен креп. А зад нея вървяха все едри здравеняци.

— Тюх, да му се не видят и пущините — изпъшка Корнев до мен. — Ша изпопукат, преди да сварим да дигнем плочата.

Междувременно погребението бе стигнало поле девет, скупчи се там и тая купчина роди лъкатушния глас на свещеник. Сега можехме да вдигнем пиедестала, тъй като бетонът бе хванал. Но в тоя момент Корнев се просна по корем върху травертина, подложи кепе под чело и яростно нави яките на ризата и куртката си, разголи врат, докато от поле девет подробно ни запознаваха с житието и битието на покойника. Не само травертина трябваше да изкатеря, а и задницата на Корнев яхнах и на мига разбрах: Каква беля! Цели два наведнъж! Един закъснял опечален препускаше с огромен венец към поле девет и заупокойната проповед, която бавно отиваше към своя край. Дръпнах рязко лепенката и обърсах с буков лист ихтиола, после огледах двете еднакво едри, възкафяви изжълтяващи по края пъпки.

— Да се помолим — довея вятърът откъм поле девет.

Приех го като знак божи, извърнах глава и здраво натиснах с палци буковия лист.

— Отче наш…

Корнев изръмжа през зъби.

— Не натискай, ами опъвай.

Опънах…

— … да се свети името Ти.

Корнев дори успяваше да приглася на молитвата.

— … да дойде царството Ти.

Сетне пак стиснах, защото с опъване нищо не ставаше.

— Да пребъде волята Ти както на небето, така и на земята…

Как не тресна като бомба, чудя се.

И пак: — Дай ни днес насъщния ни хляб…

Корнев отново влезе в крак.

— И не ни въвеждай в изкушение…

Охо, голяма работа излезе!

— Защото твое е Царството и Силата, и Славата…

Изцедих шарения остатък до дъно.

— … Навеки. Амин!

И пак стиснах, а Корнев: „Амин“, и стисках ли, стисках: „Амин!“ Дори когато на поле девет започнаха да си раздават съболезнования, Корнев пак викаше „Амин!“, лежеше проснат и спасен на травертина, пропъшка „Амин“, а сетне:

— Имаш ли още бетон за пиедестала?

Да, имах. А той: „Амин!“

Последните лопати бетон изринах, за да укрепя двете подпори. Сетне Корнев се изхързули от епатифията на полираната плоча и поиска да види есенно обагрените букови листа с подобно обагрената гной от циреите. Наложихме кепета, подхванахме камъка и вдигнахме паметника на Херман Вебкнехт и Елзе Вебкнехт, по баща Фрайтаг, докато погребалното шествие от поле девет се разотиваше.

Бележки

[1] Елизабет Фликеншилд (род. 1905 г.) — прочута актриса и филмова звезда. Също авторка на разкази, пиеса и спомени. — Б.пр.

[2] Густав Грюндгенс (1899–1963 г.) — известен актьор, режисьор и директор на драматични театри в Берлин, в Дюселдорф и в Хамбург. Голям успех в страната и чужбина му донася постановката „Фауст“, през 1960 г. — филмирана. — Б.пр.

[3] Драма от Волфганг Борхерт (1921–1947 г.), отразява безнадежното положение на завърналите се в родината от Втората световна война. — Б.пр.

[4] Мартин Нимьолер — евангелистки теолог. Участвува в Първата св. война като капитан на подводница. През 1933 г. в знак на протест срещу нац.— соц. истерия и „Немските християни“ основава „Бедствен съюз на евангелистките пастори“, от който по-късно се разгръща силно движение срещу официалната райхсцърква. — Б.пр.

[5] Черна борса (англ.) — Б.пр.