Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (8)

Далекобойна песен — от върха на Щоктурм^[1]

Госпожица доктор Хорнщетер, моята лекуваща лекарка, всеки ден се отбива в стаята ми за една цигара време, но вместо тя мен, аз нея лекувам и всеки път си излиза успокоена, тая саможивка, която в действителност води интимен живот само с цигарите си, ще ми твърди, че като малък съм бил саможиво дете и рядко съм играел с другите деца.

Е, що се отнася до другите деца, може и да има право. Така бях погълнат от училището на Гретичка Шефлер, така разкъсван между Гьоте и Распутин, че и при най-добро желание не намирах време ни за „Пускам, пускам кърпа“, ни за разни „Ала-баланици“. Но колкото пъти — както истинските учени понякога — оставех книгите, та дори ги кълнях, че са гробница за букви, и подирвах контакт с простолюдието, все на махленските гаменчета налитах и бях доволен, че след краткото общуване с тия канибали съм се завърнал цял — целеничък при четивото си.

От бащиния дом Оскар можеше да излезе на Лабесвег през бакалията или като затръшне вратата на апартамента, да се озове на стълбището, а оттам през входа вляво се измъкваше или направо на улицата, или изкачваше четирите етажа до тавана, дето Майн Музиканта надуваше своя тромпет; само от немай-къде излизаше в задния двор. Улицата беше настлана с павета. По утъпкания пясък в двора се развъждаха зайци и се тупаха килими. Освен редките дуети с опиянчения господин Майн, таванът предлагаше гледка, поглед в далечината и онова томително, но измамно чувство за свобода, което търсят всички покорители на кули и което превръща обитателите на мансарди в мечтатели.

Докато дворът бъкаше от опасности за Оскар, таванът му предлагаше, сигурност, но един ден Аксел Мишке и неговата банда го прокудиха и оттам. Дворът беше с дължината на сградата откъм късата й страна, но бе само седем крачки широк, а оградата му с катраносани летви и венец от бодлива тел опираше в други три двора. От тавана този лабиринт се виждаше като на длан: къщите по Лабесвег, Хертащрасе и Луизенщрасе отстрани и Мариенщрасе отпред в далечината затваряха внушителен четириъгълник от дворове, който включваше една фабрика за ментов дропс и няколко занаятчийски работилнички. Тук-таме през оградите надничаха дървета и храсти и подсказваха сезона. Дворовете бяха различни по размер, ала по зайците и лостовете за тупане всички бяха от един сой. Докато зайците щъкаха там целогодишно, то килимите — според правилника за вътрешния ред — се тупаха само вторник и петък. В такива дни проличаваше колко голям е дворният комплекс. От тавана Оскар чуваше и виждаше всичко: над стотина килима, килимчета и пътечки биваха натърквани със зелева чорба, после изчетквани, изтупвани и накрая насилвани да демонстрират втъканите си мотиви. Стотина домакини, свили коси и фризури под смешни двуроги тюрбанчета, виреха голи ошишкани ръце, изнасяха като трупове от къщите рула килими, мятаха ги през лостовете, грабваха плетените бухалки и със сухи удари взривяваха възтесните дворове.

Оскар мразеше тоя единогласен химн към чистотата. Той отчаяно се бореше против тоя бухтеж със своя Барабанко, но макар и на тавана — все пак от известно разстояние, — се признаваше за победен. Сто тупащи женища могат да издънят цялото небе и да подрежат крехките крилца на ластовичетата, така че с няколко удара успяваха да срутят отбарабаненото храмче, което Оскар бе съградил в априлския въздух.

В дните, когато не се тупаха килими, съседските хлапетии се премятаха на дървения лост. Аз рядко излизах на двора. Единствено в барачката на стария господин Хайланд се чувствувах донякъде защитен, защото Стария пъдеше хъшлаците от вехтошарницата си, но мен ме пускаше да позяпам колекцията му развалени шевни машини, велосипедите на чаркове, менгеметата, скрипците и цигарените кутии, пълни с криви или изчукани гвоздеи. Всъщност това бе основното му занимание: ако не вадеше пирони от стари сандъци, той изчукваше върху наковалнята вчера вадените пирони. Освен че гледаше да не стане зян някой пирон, той отзивчиво се притичваше на помощ на съседа да се пренесе в друго жилище, за празници колеше зайци и плюеше сдъвкан тютюн навред из двора, стълбището и тавана.

Един ден дечурлигите — детиша си работа! — бяха турили да варят чорба край неговата барачка и Нухи Айке помоли Стария Хайланд да плювне три пъти в тази помия. Стария изцвъка слюнката отдалеч, после хлътна в съборетината си и пак продължи да изчуква пирони, а Аксел Мишке забърка в гозбата следващия продукт — натрошена тухла. Оскар с любопитство наблюдаваше тези кулинарни ексцеси, ала стоеше по-встрани. Аксел Мишке и Хари Шлагер бяха вдигнали нещо като палатка от парцали и вехти покривки — да не би някой възрастен да надникне случайно в тенджерата. Щом тухленото брашно възвря, Хензи Колин изпразни джобове вътре и пожертвува за манджата два живи жабока, които бе уловил в Акцийно блато. Зузи Катер — единственото момиче в палатката — нацупи устица страшно разочарована и огорчена, задето жабоците цамбурнаха в чорбата без вопъл и стон и хич не се понапънаха за сетен скок. Пръв Нухи Айке, без да му пука от Зузи, разкопча панталонки и се изпика в тенджерата. Аксел, Хари и Хензи — да не останат по-назад — хайде и те. И Мъник — Кезо искаше да се докара пред десетгодишните, но чучурчето му капчица не пусна. Сега всички извърнаха очи към Зузи, а Аксел Мишке й подаде една емайлирана, персиленосиня, олющена по ръбовете тенджера. Оскар насмалко да избяга. Но все пак изчака, докато Зузи, която май не носеше гащички под роклята си, клекна над тенджерата, обгърна колене и оглади очи, сетне сбърчи носле, когато тенджерата с тенекиен звън съобщи, че Зузи е дала нещо за манджата.

И тогава побягнах. Де да не бях побягнал, трябваше спокойно да си тръгна. Но тъй като се разтичах, всички, които само допреди миг бяха забили очи в тенджерата, сега погледнаха към мен. Отзад записука гласчето на Зузи Катер: „Олеле, тоя бльончо ся ша ни занесе, кво търчи кат луд!“, и тоя гласец ме пронизваше в гръб, докато се препъвах нагоре по четирите етажа стъпала и едва на тавана успях да си поема дъх.

Карах седмата година. Зузи май беше на девет. Мъник — Кезо отиваше към осем. Аксел, Нухи, Хензи и Хари бяха на десетина — единайсет. Имаше и една Мария, но тя никога не излизаше на двора, а си играеше на кукли в кухнята край мама Тручински или с кака си Густе, която ходеше да помага в Евангелистката забавачка.

Нищо чудно, че и до днес не понасям женско шупуртене в нощно гърне. Него ден, когато Оскар бе успокоил слуха си при допира с Барабанко и вече си мислеше, че е избягал от врящата долу помия, всички, дето бяха дали своята лепта за супата, се домъкнаха — боси или по сандали — на тавана, а Нухи носеше тенджерата. Навъртяха се край Оскар; като опашка се довлече и Мъник — Кезо. Те се посбутаха и засъскаха: „Хайде, плюскай бе!“ — докато накрая Аксел сграбчи Оскар изотзад, изви му ръцете, да не може да шавне, а Зузи с ухилен език между влажни равни зъби не намираше нищо лошо в това. Тя грабна алуминиевата лъжица от Нухи, калайдиса я до блясък о кълките си, топна я в димящата тенджера и като добра домакиня бавно-бавно започна да бърка кашата, за да я пробва на гъстота, одуха пълната лъжица, а накрая взе да храни Оскар, мен хранеше тя, никога повече не вкусих подобна гадост, но завинаги ми остана тоя вкус.

Едва когато тая загрижена за благоутробието ми пасмина се омете, защото на Нухи му призля, допълзях до единия ъгъл на сушилнята, където същия ден висяха само няколко чаршафа, и блювнах червеникавия бълвоч, ала не можах да открия и помен от жабите. Покачих се върху един сандък под отворената капандура, зареях поглед над далечните дворове и докато хрусках тухлени песъчинки, изпитах жажда да извърша нещо, огледах далечните прозорци по къщите на Мариенщрасе, искрящото стъкло и писнах, запях с далекобоен глас натам, ефекта не видях, но бях тъй дълбоко убеден в силата на далекобойната си песен, че от тоя момент дворът и дворищата като че отесняха за мен. Изгладнял за простор, пространство и перспектива, аз използувах всеки случай, който ме извеждаше вън от Лабесвег и от предградието — сам или уловен за мамината ръка, — и това ме спасяваше от гоненията на всички майстор-чорбари във възтесния ни двор.

Всеки четвъртък маминка излизаше на покупки в центъра. Обикновено ме вземаше със себе си. Вземаше ме винаги когато трябваше да купува ново барабанче от Зигисмунд Маркус в безистена на Арсенала на Въглищарски пазар^[2]. По онова време, някъде между седмата и десетата си година, виждах сметката на един барабан, има-няма, за две седмици. От десет до четиринайсет години не минаваше и седмица и Тенекийко бе вече издънен. По-късно се случваше веднъж да опухам Барабанко за един-единствен барабанен ден, а друг път — уж яко, ала гальовно биех барабан, защото бях в душевно равновесие — минаваха три-четири месеца, без на Тенекийко да му проличи освен пукнатините по лака тук-таме.

Та дума ставаше за ония дни, когато напусках нашия двор с лоста за тупане, със стария, изчукващ пирони Хайланд, с махленските майстор — чорбари и два пъти месечно влизахме с маминка в магазинчето на Зигисмунд Маркус да си избера нов Тенекийко от наличния асортимент. Понякога маминка ме вземаше, дори ако барабанът си бе що-годе здрав. Ех, как се любувах на тия следобеди в колоритния старинен град, приличен на музей, вечно огласян от тая или оная църковна камбана.

Най-често тия наши разходчици преминаваха в приятно еднообразие. Някоя и друга покупка при Лайзер, Щернфелд или Махвиц, сетне идваше ред на Маркус, комуто беше станало навик да обсипва маминка с най-отбрани комплименти и ласкателства. Несъмнено я ухажваше, но — доколкото знам — никога не се впусна в големи овации, най-много беззвучно да целуне пламенно уловената, според думите му „златна“ мамина ръчица — освен веднъж, когато й падна на колени, но за това ще стане дума по късно.

Маминка, наследила загладената, внушителна снага на баба Коляйчек, както и очарователното кокетство, съчетано с мек характер, ползуваше услугите на Зигисмунд Маркус по-често, особено когато сегиз-тогиз вместо да й продава, той направо й подаряваше комплект евтини ибришими и купени на безценица, ала инак редовни дамски чорапи. Да не говорим за моите Барабанковци през две седмици, които ми харизваше през тезгяха на смешно ниска цена.

При всяко посещение в магазина точно в четири и половина маминка молеше Зигисмунд да ме наглежда, защото трябвало да направи набързо още някои важни покупки. Тогава Маркус се покланяше с особена усмивка и с порой баналности обещаваше на маминка да пази мен, Оскар, като зеницата на окото си, докато вършела тъй важните си покупки. Една лека, но безобидна ирония придаваше на думите му явен намек и караше маминка понякога да се изчервява и да си мисли, че Маркус всичко знае.

Но и аз знаех за естеството на тия покупки, дето маминка наричаше важни и щеше да си изпотроши краката да ги върши.

Та нали по едно време я придружавах до един евтин хотел на Тишлергасе, където тя изчезваше по стълбището, за да се появи след около три четвърти час; а през туй време аз трябваше да търпя компанията на посръбващата най-често „облак“ хотелиерка, да седя зад безмълвно поднесената ми, всеки път еднакво гадна лимонада, докато маминка се върнеше, кажи-речи, без промяна, казваше едно „довиждане“ на хотелиерката, която не благоволяваше да вдигне поглед от „облака“ си, улавяше ме за ръка и забравяше, че жарта на дланта й я издава. И с тоя огън, ръка за ръка, отивахме в кафене „Вайцке“ на Волвебергасе. Маминка си поръчваше кафе мока, а Оскар — лимонов сладолед, и ето че тъкмо в тоя момент, уж случайно, ще довтаса Ян Бронски, ще се насади до нас, ще си поръча също мока и ще зачака да му я поднесат върху успокояващо хладния мрамор.

Те разговаряха най-спокойно пред мен и думите им доказваха онова, което отдавна вече знаех: мама и чичко Ян почти всеки четвъртък се срещаха в хотелската стая на Тишлергасе, наета от Ян, за да се позалисват взаимно три четвърти час. Навярно Ян е настоял да не ме взимат повече на Тишлергасе и в кафене „Вайцке“. Впрочем той си беше свенлив и беше далеч по-стеснителен от маминка, която не намираше нищо лошо в това, че ставах свидетел на един отшумяващ любовен час, в чието законно право никога, дори и след него, тя не се усъмни.

Така по желание на Ян аз прекарвах почти всеки четвъртък от четири и половина докъм шест със Зигисмунд Маркус и спокойно можех да разглеждам, да използувам целия му арсенал тенекиени барабани — та къде другаде Оскар можеше да подумка толкоз много барабани наведнъж? — и да гледам Маркус с физиономия на тъжно куче. Макар да не знаех откъде идеха мислите му, подозирах накъде отиват, че блуждаят из Тишлергасе и току дращят по номерираните врати на хотелските стаи или клечат — подобно бедния Лазар — под мраморната масичка в кафене „Вайцке“. Какво ли очакваха? Трохи?

Маминка и Ян Бронски не оставяха ни трохица. Сами си изпапваха всичко. Те страдаха от оная бездънна лакомия, дето никога не секва и да има как — собствения куйрук ще си заръфа. Бяха тъй улисани, че във всички случаи щяха да вземат мислите на Маркус под масата за натрапчива милувка на въздушен повей.

През един от онези следобеди — сигурно е било през септември, защото маминка напусна магазина на Маркус, облечена с ръждивокафяв есенен костюм — видях как Маркус си седи зад тезгяха занесен, залутан и навярно загубен в мисли, и нещо ме примами навън с моя току-що купен Барабанко, излязох в безистена, в хладния сумрачен тунел, отстрани се нижеха пищните витрини на бижутерии, луксозни колониали и книжарници. Но не ме свърташе пред вероятно евтините, ала недостъпни за мен стоки: по-скоро нещо ме теглеше от тунела към площада навън. Сред прашната светлина се намерих аз — пред Арсенала, чиято базалтовосива фасада бе шпекована с различни по размери гюллета от различни по периоди обсади, с цел тези железни гърбици да напомнят на всеки минувач историята на града. На мен гюллетата нищо не ми говореха, макар да знаех, че не са се самонабучкали там и че в тоя град има някой зидар, назначен и платен от Градската строителна управа и Службата за консервация на паметници, за да вгражда муниции от минали столетия по фасадите на разни църкви, кметства, както по лицето и гърба на Арсенала.

Исках да стигна в Градския театър, който кипреше колонада отдясно на Арсенала през една тясна тъмна уличка. Както и предполагах, по това време театърът бе заключен — вечерната каса отваряше едва в седем; готов за отбой, аз колебливо забарабаних наляво и — Оскар се озова между Щоктурм и Ланггаската порта. Не посмях да мина през Портата и все по Ланггасе да свърна вляво по Волвебергасе, понеже там седяха маминка и Ян Бронски, а ако още не бяха седнали, може би тъкмо в тоя момент приключваха на Тишлергасе или пък бяха на път към своето ободрително кафенце около мраморната масичка.

Дявол знае как съм пресякъл площада, по него непрекъснато сновяха трамваи: едни се мушваха под арката, а други изхвърчаха — дрънчейки — от нея и пищейки, се виеха по завоя, за да поемат към Дърводелски пазар и Централна гара. Навярно някой чичо или леля, или най-вероятно полицай ме е превел грижовно за ръчичка през транспортните опасности.

Стоях пред тухлената, подпряла небето кула и някак случайно, ей тъй от чиста скука, затъкнах палки между зидарията и желязната рамка на вратата. Едва-що вдигнал поглед нагоре и ето ти препятствие, не можех да го плъзна спокойно по фасадата, понеже от нишите и бойниците постоянно изхвърчаха гълъби, за да спрат миг след това по водостоци и еркери за кратък, премерен за гълъби отдих, а после пак да литнат край зида и да увлекат погледа ми надолу.

Ядосваше ме тая суетня на гълъбите. Дожаля ми за моя поглед, оттеглих го и за да поразсея гнева си, яко натиснах затъкнатите палки като лост: вратата поддаде и преди още да я бе избутал докрай, Оскар вече се намери вътре, вече тичаше по витата стълба, вече се изкачваше и — пристъпяйки напред с десния, а привлачвайки левия крак — стигна първите тъмнични решетки, навинти се още по-нагоре, подмина килията за инквизиции с грижливо консервираните и назидателно етикетирани инструменти. На път към върха — сега поведе левият крак, а се посурна десният — Оскар хвърли поглед през едно ситно зарешетено прозорче, измери на око височината, проучи дебелината на зида, сплаши няколко гълъба, на следващата извивка пак срещна същите гълъби — пак поведе с десен, за да повлече ляв — и след още някоя и друга смяна на началния крак стигна върха, и ляв, и десен крак бяха натежали, но му се чинеше, че още толкова стъпала може да изкачи. Но стълбата се предаде. За миг схванах безсмислието и безсилието на този род постройки.

Не зная колко висока е била и все още е тая кула, защото оцеля през войната. Ала нямам никакво намерение да моля Бруно Гледача да ми търси справочник за източнонемската тухлена готика. По моя преценка Щоктурм от подножието до върха има-няма четиридесет и пет метра.

Трябваше да поспра в галерията около върха — и то само заради тая уморителна, навъртяна като тирбушон стълба. Седнах, провесих нозе между колонките на балюстрадата, наведох се напред и прегърнал отдясно една колонка, по нея, по нея погледнах надолу към площада, а отляво проверих как се чувствува Барабанко, който се бе катерил заедно с мен.

Не искам да ви отегчавам с описанието на откриващата се от птичи поглед панорама над Данциг с множеството кули, с камбанния му звек — стародавна панорама, като че ли все още обвеяна от дъха на Средновековието, изобразена по хиляди гравюри. Няма да се захласвам и по гълъби и гълъбици, ако ще да разправят, че гълъбите били удобна тема за литературата. За мен собствено гълъбът нищичко не значи, е, чайката — малко повече. Изразът „гълъб на мира“ звучи дори парадоксално. По-скоро на ястреб, дори на лешояд бих поверил едно мирно послание, отколкото на гълъба, най-големия свадливец под небето. С две думи: на Щоктурм имаше гълъби. Ала в крайна сметка гълъби има по всяка що-годе прилична кула, която се поддържа с помощта на отговорни блюстители на исторически паметници.

Нещо друго бе спряло погледа ми: Градският театър, който бях намерил затворен на излизане от безистена под Арсенала. Тая сграда с купола си отгоре приличаше на неразумно раздута класицистична кафемелачка, макар да й липсваше обичайната манивела, за да смели на чудовищна плява цяла петактна, пиеса ведно с актьори, кулиси, суфльорка, реквизит и все завеси във вечно претъпкания вечер храм на музи и образование. Вбесяваше ме тая сграда, особено обградените с колони прозорци във фоайето, които омаломощеното привечерно слънце червеше от тлъсто по-тлъсто.

В оня час от върха на кулата, на цели тридесет метра от Въглищарски пазар, над трамваи и запразнили вече служители, високо над сладко ухаещото магазинче на Маркус, над хладната мраморна масичка в кафене „Вайцке“ с двете чаши мока, високо над маминка и Ян Бронски, издигнат над нашата къща, двора и дворищата, над криви и изправени пирони, съседчета и керемидена супа — аз, който до тоя ден бях крещял само по принуждаващи причини, станах кресльо без причина и принуждение. Ако до тоя ден бях отправял пронизителната си песен към структурата на стъклото — в сърцето на електрически крушки, по бутилки изветряла бира само щом понечеха да ми отнемат Барабанко, — сега писнах отвисоко, без да е замесен той.

Никой не искаше да отнеме барабана на Оскар, а той пищеше. Не че някой гълъб бе цвъкнал върху Тенекийко, та се изтръгна тоя писък. Наоколо по медните плочки имаше патина, но не и стъкло; въпреки това Оскар пищеше. Очите на гълъбите лъщеха възчервени, ала ни едно стъклено око не се пулеше насреща му; въпреки това той пищеше. Накъде отправяше писъка си? Какви разстояния го мамеха? Дали сега не насочи в цел оня писък, дето бе изпратил нахалост над дворищата след гощавката с керемидената супа? В кое стъкло се мереше Оскар? С кое стъкло — на всяка цена трябваше да е стъкло — искаше да експериментира?

Градският театър, тая драмомелачка, чиито прозорци с аления залез бяха подмамили моите модернистични, бих казал — граничещи с маниеризъм звуци, които първом бях изпробвал от нашия таван. След няколко минути пискане в различен регистър нищо не постигнах, успях да издам един едва ли не беззвучен тон и с радост и издайническа гордост Оскар се обади: двете средни стъкла на левия прозорец се простиха с кървавия залез на привечерното слънце, зейнаха два черни правоъгълника, нуждаещи се от незабавно остъкляване.

Налагаше се да потвърдя успеха си. Блеснах като художник-модернист, отдавна търсил и намерил своя самобитен стил, който дарява изумения свят с цял цикъл и виртуозни, и дръзки, и ценни, често еднакво форматни етюди от новия си маниер.

За има-няма четвърт час насмогнах да обезстъкля прозорците във фоайето и част от вратите. Пред театъра — както се виждаше отгоре — се сбра възбудена тълпа. Все се намират хора, жадни за зрелища. Поклонниците на моето изкуство не ме очароваха особено. Във всеки случай подсказаха на Оскар, че трябва още да изчисти формата. Тъкмо се канех да разголя душицата на нещата чрез още по-дързък експеримент, сиреч от зиналото фоайе през ключалката на някоя ложа да изпратя в още тъмния салон специален боен писък, който да удари гордостта на всички театрали — полилея на театъра с шлифованите му, отразяващи и пречупващи светлината фасетирани дрънкулки, когато в тълпата пред театъра мернах ръждивокафяво петно: маминка се бе завърнала от кафене „Вайцке“, изпила моката си, зарязала Ян Бронски.

Откровено казано, Оскар все пак изстреля един писък към полилея — парвеню. Види се, тоя писък ще да е минал без ефект, защото на другия ден вестниците съобщиха само за взривените, по мистериозни причини стъкла на фоайето и вратите в театъра. Седмици наред научни и псевдонаучни теории пълнеха последните страници на ежедневниците с колони фантастични нелепости. „Нойесте Нахрихтен“ писа за космически лъчения. Несъмнено начетени астрономи от обсерваторията говориха за слънчеви петна.

Тогава с все сили хукнах по витата стълба на Щоктурм — доколкото позволяваха късите ми крачка — и почти бездиханен, се мушнах в тълпата пред портика на театъра. Ръждивокафявият костюм на маминка вече не грееше там, сигурно е отърчала в магазина на Маркус и му разправя за разрушенията, причинени от моя глас. А Маркус, който приема моята псевдоизостаналост и диамантения ми глас като нещо най-естествено, ще залъсти връхче на език — връц натам, връц насам! — и ще потрива жълтеникави длани.

На прага на магазинчето пред мен се откри гледка, която ме накара да забравя всичките си далекобойни и певчески подвизи. Зигисмунд Маркус бе коленичил пред маминка, а и всичките плюшени животинки — мечовци, маймунки, кучета, спящи кукли дори, също пожарникарски коли, люлеещи се кончета и залежали по рафтовете палячовци — ха — ха — и те да паднат на колени. А той държеше с две луничави ръце ръцете на мамчето и плачеше.

Маминка гледаше сериозно, вживяла се в ситуацията, както подобава.

— Моля ви, Маркус, недейте — говореше тя, — моля ви, не тук, в магазина!

Но Маркус не млъкваше и комай се попревземаше малко, ала никога няма да забравя умолителната нотка в гласа му.

— Махнете го тоз Бронски, тоз от пощата, от Полонската поща, а туй на хубаво не е, от мен да го знайте, щот той е с Полонията. Не залагайте на полонеца, ако ша залагате, дръжте алеманеца, щот той ша преуспей, айом, махар^[3] — ша преуспей. Ама те май се поправиха и ша се въздигнат, а гиверет кат се е хванала с тоз Бронски… Кат ша рискувате, дръжте по-добре Мацерата. Пък що не и Маркуса, елате при Маркуса, гиверет, па и покръстен отскоро е. В Лондра ша ви заведа, гиверет, там хавери много и кесеф също. Ех, що не додете с Маркуса сега, ама вий Маркуса не го щете, щот го ненавиждате — жалко! От сърце ви моля, гиверет, махнете го онзи мешуга Бронски, дет се е заврял в Полонската поща, а нейната скоро ша свърши, кат додат алманите.

И тъкмо когато маминка, объркана от толкова възможности и невъзможности, едва не се разрида, Маркус ме съзря на вратата и пускайки едната мамина ръка, ме посочи с пет красноречиви пръста:

— Ама моля ви се, гиверет, и него в Лондра ша го земем. Кат мелех ша си живей, кат мелех!

Сега и маминка ме погледна и леко се поусмихна. Навярно се сети за обезстъклените прозорци на театъра, или пък изгледите да замине в Гранде Лондра я поразвеселиха. Но за моя изненада, тя тръсна глава и най-безгрижно, сякаш отхвърляше покана за танц, рече:

— Благодаря ви, Маркус, но няма да мога, наистина не мога — заради Бронски.

Схванал чичковото име като сигнал, Маркус тозчас се надигна, огъна се в поклон одве като джобно ножче и додаде:

— Простете на Маркуса, тъй си и знаех, че тая няма да стане заради полонеца.

Когато напуснахме магазина, Маркус го заключи отвън, макар да не му беше време, и ни изпроводи до трамвайната спирка на петицата. Пред Градския театър все още висяха минувачи и неколцина полицая. Но не се уплаших, пък и направо бях забравил своята победа над стъклото. Маркус се наведе към мен и прошепна по-скоро на себе си, отколкото на нас:

— Юнак — моче бил туй Оскар! Думне веднъж по барабана и на — скандал пред театрото!

При вида на пръснатите стъкълца маминка се притесни, а той с ръкомахания се помъчи да я успокои. Щом трамваят се зададе и ние се качихме в задния вагон, той пак тихичко се примоли, боейки се от чуждо ухо.

— Поне при Мацерата си стойте, не залагайте на Полонията!

Когато днес — седнал или легнал в моята психокошара, но барабанящ от всяка поза — Оскар се връща към безистена на Арсенала и Щоктурм, към драсканиците по тъмничните зидове, към смазаните инструменти за инквизиция и пак погледне отгоре към трите прозореца и зад колонадата на Градския театър и посети безистена с магазинчето на Маркус, за да очертае подробностите от един септемврийски ден, не може да не потърси и страната на поляците. Да я потърси, но как? С барабанните палки? А дали търси Полша с душата си? С всички сетива я търси той, ала душата не е сетиво.

И аз търся страната на поляците, една загинала страна, която още не е загинала^[4]. Напоследък у нас търсят страната на поляците с кредити, с фотоапарати „Лайка“, с компаси и радари, с вълшебни пръчици и делегации, с хуманизъм, с опозиционни лидери и нафталинирани землячески дружества в носии. Докато тук търсят страната на поляците с душа — кога с Шопен, кога с реванш в сърцето, — докато отхвърлят четирите разделения на Полша, пък планират петото, докато прелитат с „Ер Франс“ до Варшава и жалостиво оставят по цвете на мястото на някогашното гето, докато откъм нас търсят Полша с ракети, аз търся Полша със своя барабан и барабаня: Загинала, още не загинала, отново загинала, за кого загинала, скоро загинала, вече загинала, Полша загинала, всичко загинало, Йешче Полска не згинела.