Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (43)

На атлантическия вал или бункерите не могат да се спасят от своя бетон

Толкова исках да помогна на Шму, съдържателя на „Луковичарника“. А той не можа да ми прости солото на барабан, превърнало платежоспособните му гости в ломотещи, безгрижно весели хлапета, които подмокриха гащички, а после заплакаха — без лук заплакаха.

Оскар се опитва да го разбере. Дали се страхуваше от конкуренцията ми? Защото гостите на заведението все по-често избутваха традиционния сълзотворен лук настрана и скандираха за Оскар, за Тенекийко, за мен, който можеше с Тенекийко да върне в детството всеки — дори по-стар — гост.

Ако до тоя момент Шму бе уволнявал само чистачките, сега уволни нас, музикантите, и ангажира един цигулар, който — ако човек си затвореше очите — можеше да мине за циганин.

Но тъй като след нашето уволнение възникна опасност „Луковичарника“ да загуби най-добрата си клиентела, след две-три седмици Шму се съгласи на компромис: три вечери скрибуцаше цигуларят, три вечери свирехме ние. Този път поискахме и получихме по-висок хонорар — по двайсет марки на вечер, а и тлъсти бакшиши капваха — Оскар си откри спестовен влог й се радваше на лихвите.

Но скоро се наложи спестовната книжка да ми помогне в беда, защото дойде Смъртта й ни отне съдържателя Фердинанд Шму, отне ни работа и прехрана.

Вече казах по-горе: Шму стреляше врабеца. Понякога ни вземаше в мерцедеса да го погледаме как стреля врабци. Въпреки разприте заради моя Барабанко, от които си патеха също Шоле и Клеп — защото бяха на моя страна, отношенията между Шму и неговите музиканти останаха дружески, докато — както казах — дойде Смъртта.

Качихме се в колата. Съпругата на Шму, както винаги, седна на волана. Клеп — до нея. А Шму — между Оскар и Шоле. Държеше малокалибрената си пушка на колене и току я милваше. Спряхме малко преди Кайзерсверт. По двата бряга на Рейн — кулиси от дървета. Съпругата на Шму остана в колата и разгърна вестник. Клеп си бе купил стафиди и похапваше от тях, кажи-речи, равномерно. Шоле, който бе следвал нещо си, преди да стане китарист, го биваше да рецитира стихове пред реката Рейн. А Рейн се показваше и от поетичната си страна, въпреки че според календара беше лято, освен обичайните шлепове, той носеше есенно обагрени листа, полюляващи се към Дуисбург; и ако малокалибрената пушка на Шму не се обаждаше сегиз-тогиз, следобедът под Кайзерсверт можеше да мине за спокоен.

Когато Клеп приключи стафидите и отри пръсти в тревата, Шму също приключи. До единайсетте вкочанени топчици перушина той положи и дванайсетия — както се изрази — все още пърхащ врабец. Стрелецът тъкмо увиваше плячката — понеже Шму по непонятни причини всеки път я отнасяше вкъщи, — когато върху разклонения дървесен корен, пропълзял в реката току до нас, кацна врабец, бе тъй напет, тъй сив, бе такъв разкошен екземпляр, че Шму не можа да устои; той, който никога, не стреляше повече от дванайсет врабеца на следобед, застреля тринайсети врабец — а не биваше да прави това.

След като положи тринайсетия врабец върху вестника, тръгнахме и намерихме госпожа Шму заспала в черния мерцедес. Първо Шму се качи отпред. Сетне Шоле и Клеп се качиха отзад. И аз трябваше да се кача, но не се качих. Искам да се поразходя — рекох, — ще взема трамвая, не се съобразявайте с мен. И те потеглиха към Дюселдорф без Оскар, който благоразумно бе отказал да се качи.

Тръгнах бавно подир тях. Но не стигнах далеч. Пътят бе в ремонт и се отклоняваше край кариерата за пясък. А долу, в пясъка, около седем метра под шосето, с колелата нагоре се бе обърнал черният мерцедес.

Неколцина работници от кариерата бяха измъкнали тримата ранени и трупа на Шму от колата. „Бърза помощ“ бе вече на път. Спуснах се долу в кариерата, скоро обувките ми се напълниха с камъчета, погрижих се криво-ляво за ранените — въпреки болките, те ме разпитваха, — но не им казах за Шму. А той бе оцъклил удивени очи към почти заоблаченото небе. Вестникът със следобедната плячка бе изхвръкнал от колата. Дванайсет врабеца преброих, тринайсетия не можах да открия, как ли не го търсих, докато прекараха линейката в кариерата.

Госпожа Шму, Клеп и Шоле бяха леко пострадали: дребни контузии и няколко счупени ребра. Когато впоследствие отидох да видя Клеп в болницата и го разпитах за катастрофата, той ми разказа удивителна история: Както пътували бавно по разнебитения път, изневиделица долетели стотина — не, стотици врабци, зароили се откъм трънките, храстите, овошките, като облак забулили мерцедеса, блъскали се в предното стъкло, уплашили съпругата на Шму и с едната врабчова сила причинили катастрофата и смъртта на съдържателя Шму.

Мислете каквото си искате за разказа на Клеп; но Оскар е скептичен, защото на погребението на Шму той вече не броеше врабците по Южни гробища, както преди години, когато работеше все още като каменоделец и гравьор. Затова пък с нает цилиндър вървях в траурното шествие подир ковчега и на девето поле видях каменоделеца Корнев, който заедно с някакъв непознат помощник вдигаше двукрила плоча от диабаз. Докато ковчегът със съдържателя Шму минаваше край каменоделеца към новото поле десет, Корнев свали кепе съгласно гробищните разпоредби, не ме позна — навярно заради цилиндъра, но почеса врат, значи циреите или избиваха, или вече бяха назрели.

Погребения, погребения! Водих ви вече на доста гробища, на едно място дори споменах: погребенията много си приличат — затова няма да разказвам за погребението на Шму и за спомените на Оскар в този момент. Погребаха Шму, както си му е редът, без да се случи нищо забележително; ала няма да скрия, че след погребението — всичко мина безболезнено, защото вдовицата беше в болница — ме заговори един господин, който се представи като доктор Дьош.

Доктор Дьош ръководел концертна агенция. Но не бил собственик на агенцията. Освен това доктор Дьош се представи като стар клиент на „Луковичарника“. Не бях го забелязал. Но явно е бил там, когато превърнах гостите на Шму в щастливи ломотещи дечурлига. И той самият — каза го фамилиарно — под влияние на Барабанко се върнал в честитите детски дни, а сега бил замислил нещо грандиозно с мен и моя, както се изрази — „луд номер“. Упълномощен бил да ми предложи договор, бомбастичен договор; можел съм да подпиша веднага. Точно пред крематориума, където Шугер Лео — само че дюселдорфският се казваше Забер Вилем — причакваше с бели ръкавици опечалените; той измъкна някакъв лист, с който срещу баснословни хонорари Оскар Барабанчика се задължаваше да изнася самостоятелни концерти в големи зали пред две-три хиляди зрители. Дьош бе неутешим, че не подписах веднага. Оправдах се със смъртта на Шму: Тъй като приживе Шму ми бе много близък — рекох, — не мога току — така още на гробищата да си търся нов работодател, но обещавам да размисля, може би ще замина за малко, а след това ще потърся доктор Дьош и евентуално ще подпиша тъй наречения трудов договор.

Макар да не подписах договора на гробищата, разклатеното ми финансово положение принуди Оскар да приеме и тури в джоб един аванс, който доктор Дьош му предложи дискретно в плик заедно с визитната си картичка, но извън гробищата, на площадката пред входа, където Дьош бе паркирал.

А аз заминах на екскурзия, дори компания си намерих. Всъщност по ми се щеше да замина с Клеп. Но Клеп лежеше в болница и не биваше да се смее, защото си беше счупил цели четири ребра. И с Мария бих заминал. Тъй като беше лятна ваканция, можехме да вземем и Бебо Курт. Но тя още се имаше с нейничкия Щенцел, който караше Бебо Курт да му вика „тати Щенцел“.

Накрая заминах с художника Ланкес. Вече познавате бившия Ланкес като оберефрейтор Ланкес и временен годеник на Муза Ула. Когато с аванс и спестовна книжка в джоб потърсих художника Ланкес на Зитардер Щрасе, където се намираше ателието му, надявах се да намеря там бившата си колежка Ула, защото исках да поканя Муза на екскурзия.

Заварих Ула при художника. Две седмици, откак сме сгодени — побърза да се похвали тя още от прага. С Хензи Крагес не вървяло, та се наложило да разтурят годежа — не съм ли знаел Хензи Крагес?

За жалост Оскар не знаеше последния годеник на Ула, сетне направи щедрото си предложение, но имала глава да пати — Ула още не бе успяла да приеме, когато присламчилият се художник Ланкес сам се тропоса за спътник на Оскар и хубавичко наплеска Муза, дългобедрата Муза, защото тя не искаше да си остане вкъщи и се разрева.

Но защо Оскар не протестира? Защо не се застъпи за Муза, нали искаше да замине с нея? Колкото и да ме блазнеше едно пътуване до бедърцето на Ула — стройно, русо и мъхнато, — все пак се страхувах от съжителството с една муза. По-добре човек да стои настрана от такива музи — рекох си, — инак целувката на музата ще се превърне в прозаичен навик. Я да замина аз с художника Ланкес, който вместо да нацелува своята Муза, хубавичко я нашляпка.

За целта на екскурзията не спорихме дълго. В Нормандия разбира се, къде другаде? Смятахме да посетим бункерите между Кан и Кабур, защото там се бяхме запознали през войната. Трудности имахме само с визите. Но за истории с визи Оскар няма да хаби думи.

Ланкес е страшна стипца. Колкото разточително плеска евтините или изпросени бои върху зле грундираното платно, толкова е стиснат за банкнотите и звонка. Никога не си купува цигари, а постоянно пуши. За да разберете системната му свидливост, ще ви кажа: Почерпи ли го някой с цигара, той веднага изважда десет пфенига от левия си джоб, проветрява монетката миг — два, а сетне я прехвърля в десния джоб при другите монети — дали повече или по-малко, зависи от съответния час на деня. А пуши като комин. Веднъж какво го прихвана, та сподели:

— Представи си, на ден спестявам по две марки от цигари! А онзи бомбардиран парцел във Верстен, дето Ланкес купил преди година, го бил изкарал, по-точно изкярил, само от цигари — аванта от близки и познати.

С тая стипца Ланкес Оскар замина за Нормандия. Взехме експреса. Ланкес предпочиташе да пътува на автостоп. Но тъй като аз го бях поканил и плащах, отстъпи. От Кан до Кабур пътувахме с автобус. Край пътя растяха тополи, отзад — ливади, разделени с трънлив плет. А с петнистите кафявобели крави пейзажът напомняше на реклама от млечен шоколад. Само дето върху лъскавата обвивка не можеха да се покажат все още видимите щети от войната, които придаваха и разваляха облика на всяко село, в това число и на селцето Баван, където бях загубил своята Розвита.

От Кабур тръгнахме пеша по плажа към устието на Орна. Не валеше. Щом стигнахме Льо Ом, Ланкес рече:

— Вече сме си у дома, младеж! Я черпи един цигар! Докато прехвърляше монетата от джоб в джоб, вечно навирената му вълча глава посочи един от множеството оцелели бункери в дюните… Награби дългорък раница, статив и дузина рамки отляво, а мен докопа отдясно и ме повлече към бетона. Багажът на Оскар се състоеше само от едно куфарче и Барабанко.

На третия ден от престоя ни на Атлантическия бряг — междувременно изринахме наветия пясък в бункера „Дора-7“, почистихме грозните следи, оставени от бездомни любовни двойки, и с помощта на един сандък и спалните си чували обзаведохме нашата квартира — Ланкес донесе от брега истинска риба — треска. Дали му я рибари. Нарисувал лодката им, а те му набутали тази треска в ръцете — няма как, взел я.

Тъй като все още наричахме бункера „Дора-7“, нищо чудно, че докато Оскар чистеше рибата, мислите му все към сестра Доротея летяха. Черният дроб и далакът на рибата се разплуха в шепите ми. Остъргвах люспите, с лице към слънцето — чудесен повод за Ланкес да изпраска набързо едно акварелче. Седяхме на завет зад бункера. Августовското слънце опираше чело в бетонния купол. Шпековах рибата със скилидки чесън. Сетне хубавичко натъпках опразнената утроба с плънка от лук, сирене и мащерка, но не изхвърлих далака и черния дроб, сложих тия два деликатеса в гърлото на рибата, а в муцуната втъкнах лимон. Ланкес разузнаваше наоколо. Превземаше бункер след бункер, потъна първо в „Дора-3“, после в „Дора-4“ и така нататък по цялата бойна линия. Върна се с няколко дъски и възголемшки картона; картоните скъта за рисуване, а с дъските подкладе огнеца.

Не беше трудно да поддържаме огъня цял ден; защото на всяка крачка по плажа бяха набучкани клечки — изхвърлени от водата, изсъхнали и леки като перца, — които хвърляха менливи сенки. Приспособих и скара — парче от желязна решетка, която Ланкес бе откършил от балкона на изоставена вила — и я турих върху жаравата от дървени въглища. Натърках рибата със зехтин и я положих върху нажежената, също намазана скара. Изцедих лимон — два върху пукащата треска и я оставих да се пече на бавен огън — защото рибата не бива да се пърли отведнъж.

Вместо маса надупихме няколко кофи и ги покрихме с голям картон, катраносан и целия начупен. Вилици и алуминиеви чинии си носехме от къщи. За да отвлека вниманието на Ланкес — с лешоядска стръв той се увърташе край спокойно припичащата се риба, — донесох Барабанко от бункера. Настаних го в пясъка и забарабаних срещу вятъра — ту игриво, ту бавно, — за да освежа тътена на прибоя и настъпващия прилив: полевият театър на Бебра гастролираше на бетона. От Кашубия в Нормандия. Двойката акробати Феликс и Кити се завързваха и отвързваха на фльонги върху бункера, рецитираха срещу вятъра — както и Оскар барабанеше сега срещу вятъра — поема, чийто рефрен още през войната възвести настъпването на нова ера — ерата на еснафски уют:

„… където по празник ще има варени картофки,

а в делник — яйца на очи и риба, и риба отвред:

Напред към страната — пантофка, напред!“

декламираше Кити със саксонски акцент; Бебра, моят мъдър Бебра и капитан на пропагандната рота, кимаше; Розвита, моята средиземноморска нимфа Рагуна, вдигна кошницата за пикник и сложи трапезата върху бетона на „Дора-7“; а оберефрейтор Ланкес също похапна бял хлебец, пийна течен шоколад и попуши от цигарите на капитан Бебра…

— Ей, Оскар! — върна ме Ланкес, художникът, в настоящето. — Де да можех да рисувам тъй, както ти барабаниш! Я дай един цигар!

Оставих Барабанко, почерпих спътника си с една цигара, погледнах рибата — чудесна риба: сочна, бяла, кротко оцъклила очи. Накрая изстисках още един лимон, бавно и без да пропусна нито сантим от кожицата на треската — оттук запечена, оттам попукана — ммм, че вкусотия!

— Ша пукна от глад! — препираше Ланкес. Току озъбваше пожълтели клечести зъби и се тупаше като маймуняк с два юмрука отпред по карираната риза.

— Главата или опашката? — предложих да избира и извадих рибата върху пергамента, застлан вместо покривка.

— Ти кво ша каиш? — Ланкес угаси цигарата и прибра фаса.

— Като приятел бих те посъветвал да вземеш опашката. Но като готвач мога да ти препоръчам само главата. А маминка, която страшно си падаше по рибата, сега щеше да каже: Господин Ланкес, вземете опашката и няма да сбъркате. Пък докторът съветваше баща ми…

— Я ги зарежи тез доктори! — пресече ме недоверчиво Ланкес.

— Доктор Холац винаги съветваше баща ми да яде само главата на треската.

— Тогаз вземам опашката. Кво ме баламосваш, нали виждам? — не ми хващаше вяра Ланкес.

— Още по-добре. И без това предпочитам главата.

— Тогаз ша взема главата, щом толкоз й се остриш.

— Не се мъчи, Ланкес! — исках да приключа диалога. — Главата е за теб, а аз вземам опашката.

— Е, май те метнах, а?

Няма що — Оскар призна, че Ланкес го е метнал. Нали знаех, че ще, му приседне, ако заедно с рибата не си похапва и порцийка тарикатлък. Как ли не го облазявах: „Стар хитрец си ти! Изпечен мошеник! Късметлия човек — туйто!“ А сетне и двамата се нахвърлихме на рибата.

Той взе главата, а аз изстисках останалия лимонов сок върху бялата, омекнала като мозък рибена опашка, от която се отрониха две-три скилидки чесън, сочни като масло.

Ланкес въртеше костиците между зъби, а погледът му — все в мен и опашката.

— Я дай да кусна от твойта опашка.

Кимнах, той кусна, изчака нерешително, докато и Оскар кусна от неговата половинка, и пак го успокои:

— Е, бива си те, пак пипна по-сладкия пай!

Към рибата пихме „Бордо“. Жалко, че в кафените чашки няма бяло вино! — съжалих аз. Но Ланкес разсея съмненията ми, защото по негово оберефрейторско време в „Дора-7“ преди да започне инвазията, само червено вино пиели:

— Леле, как ни сгащиха тогаз, здравата се бяхме насмукали! А Ковалски, Шербах и Лойтхолд Малкия даже не усетиха, че врагът е дошъл, сега всички лежат в едно гробище, хе там, отвъд Кабур. Ей там, при Ароманш, слязоха англичаните, а в нашия участък се изсипаха сума канадци. Не сварихме да си дигнем тирантите, когато довтасаха и се развикаха:

— How are you?

А сетне, бучкайки въздуха с вилица и плюейки костици, продължи:

— Знайш ли, днес в Кабур срещнах Херцог Натегача. Не го ли помниш? Виждал си го, като идвахте на турне тук. Оберлейтенант беше.

Разбира се, Оскар помнеше оберлейтенант Херцог. Ланкес заразправя над рибата, че всяка година Херцог идвал в Кабур и мъкнел разни карти и измервателни уреди, защото не можел да мигне заради бункерите. Щял да намине и край нас, в „Дора-7“, да премерел едно — друго.

Още докато похапвахме риба — гръбнакът й малко по малко лъсваше — и ето ти самият оберлейтенант Херцог. Беше в къс панталон цвят каки, с напращели прасци в кецове, а изпод разгърдената му ленена риза надничаха сивкаво-кафяви космици. Разбира се, че не станахме. Защо да ставаме? Ланкес ме представи като свой приятел и колега Оскар, а към Херцог каза оберлейтенант о. з…

Оберлейтенантът от запаса веднага се зае подробно да проучва „Дора-7“ с позволение на Ланкес, като обходи бункера отвън. Някакви таблици попълваше, носеше и една рогатка, с която досаждаше на околността и настъпващия прилив. Сетне тъй нежно взе да гали бойниците на „Дора-4“, точно до нас, сякаш полюбваше женичката си. Но когато пожела да огледа „Дора-7“ отвътре, Ланкес забрани:

— Херцог, брат, де да знам кво искате! Въртите се край бетона и бърникате нещо. Минаха толкова години оттогаз. Кому е нужно всичко това? Навремето беше актуално, но днес всичко е passe. „Passe“ беше любима думичка на Ланкес. Всичко, що е под слънцето, или е актуално, или „passe“. Но запасният оберлейтенант смяташе, че нищо не е passe, че тоя път сметките ни излезли криви, че трябвало да отговаряме пред съда на историята и затова настоявал да види „Дора-7“ отвътре:

— Надявам се, Ланкес, че ясно се изразих!

Сянката на Херцог вече се плъзваше по нашата маса и риба. Да ни подмине смяташе той и да се намъкне в бункера, над чийто вход все още имаше бетонни орнаменти, издаващи ваятелската ръка на оберефрейтор Ланкес.

Но Херцог не можа да мине край масата ни. Въоръжен с вилица, но без да я използува, Ланкес заби едно долно кроше на Херцог и хвърли запасния оберлейтенант в пясъка. Като клатеше глава и страшно съжаляваше за прекъснатия обяд, Ланкес се надигна, докопа с лява ръка оберлейтенанта за ленената риза, повлече го като бохча — оставяйки равномерна диря — и го метна от дюната, така че повече не се видя, но пък се чу. Херцог събра измервателните инструменти, които Ланкес бе запратил подире му, и се оттегли, като ругаеше нас и призоваваше всички исторически духове, обявени преди малко от Ланкес за „passe“.

— И той е прав за себе си, Херцог де. Ако ще и да е натегач. Ако тогава не бяхме толкоз фиркани, нямаше да им се размине на канадците.

Можех само да кимам одобрително, защото предния ден при отлива бях намерил сред мидите и раковините едно предателско копче от канадска куртка. Оскар скъта копчето в портфейла си и толкова му се зарадва, сякаш бе открил рядка етруска монета.

Макар набързо, посещението на оберлейтенант Херцог извика стари спомени:

— Ланкес, помниш ли, навремето идвахме с полевия театър на бетона и закусвахме на бункера? Повяваше лек бриз, както днес; изневиделица се появиха шест-седем монахини, които събираха рачета сред „Ромеловите таралежи“, наредиха ти да разчистиш брега и ти го разчисти със смъртоносна картечница.

Осмуквайки рибените кости, Ланкес потъна в спомени, дори имената им помнеше още: сестра Схоластика, сестра Агнета — изреждаше той — описваше ми послушницата като розово личице с много черно по края, рисуваше я тъй живописно, че вечно преследващият ме образ на моята светска медсестра Доротея не се изличи, но поизбледня; и още повече избледня, когато след няколко минути — е, не се изненадах чак толкова, че да го взема за чудо — вятърът довея откъм Кабур през дюните една монахинка, чието розово личице и много черно по края веднага се хвърли в очи.

Пазеше се от слънцето с голям черен чадър, досущ като ония, дето носят старите господа. Над очите й се извиваше отровнозелена пластмасова козирка, напомняща за енергични продуценти в Холивуд. Някой я повика откъм дюните. Изглежда, тъдява се навъртаха повечко монахини.

— Сестра Агнета! — зовеше гласът. — Сестра Агнетаа, къде се дянахте, за бога?

А сестра Агнета, младото създанийце, подвикна в отговор над ясно изпъкналия гръбнак на треската:

— Тук съм, сестро Схоластика! Тук, на завет!

Ланкес се захили и кимна доволно с вълчия си череп, като че тоя католически събор се състоеше в негова чест и нищо не би могло да го изненада.

Малкото монахинче ни забеляза и спря вляво от бункера.

„Ооо!“ — ахна розовото личице с две кръгли ноздрички между леко издадени, ала инак безукорни зъби.

Ланкес изви врат и глава, без да помести тяло.

— Е, сестрице, на разходка ли?

Колко бързо долетя отговорът:

— Веднъж в годината идваме на морето. Но аз виждам морето за първи път. Толкова е голямо!

Така беше — никой не можеше да го оспори. И до ден-днешен не съм чувал по-сполучливо описание на морето.

Ланкес прояви гостоприемство, човръкна в моя пай риба и предложи:

— Малко рибка, сестро! Още е топла.

Удивително — с каква лекота говореше Ланкес френски, и Оскар реши да опита на чуждия език.

— Не се стеснявайте, сестро. Днес е петък.

Но и тоя деликатен намек за навярно строгите правила на ордена не поблазни изкусно скритото в расо момиче да сподели трапезата ни.

— Вие все тук ли живеете? — обади се любопитството й.

Много симпатичен й се видя нашият бункер, но и малко смешен. Ала за беда, над гребена на дюните изникнаха игуменката и още пет монахини с черни чадъри и зелени репортерски козирки. Агнета мигом отхвръкна, първо здравата я нахокаха, доколкото можех да схвана от фризирания от вятъра словесен порой, а сетне я обградиха закрилнически.

Ланкес мечтаеше. Бе налапал вилицата откъм дръжката и заплеснато гледаше развяващите се раса навръх дюната:

— Туй не са монахини, а платноходки!

— Платноходките са бели — възразих аз.

— Ама туй са черни платноходи… С Ланкес не можеше да се излезе наглава.

— Туй вляво е адмиралският кораб. Агнета е бърза корвета. Попътен вятър. Килватерна колона, от кливера до задния щевен, трета мачта, гротмачта и фокмачта, всички платна вдигнати, пълен напред, към хоризонта и Англия. Представи си — утре томитата се събуждат, поглеждат навън и що да видят: двайсет и пет хиляди монахини, окичени с флагчета като коледни елхи, и ето бавно приближава първи борд…

— Нова религиозна война! — подсказах аз. — Адмиралският кораб трябва да се казва „Мария Стюарт“ или „Де Валера“, или най-добре „Дон Жуан“. Нова, по-маневрена армада ще отмъсти за Трафалгар! „Смърт на пуританите!“ — отеква боен вик, но този път англичаните няма да имат Нелсън в резерв. Нашествието може да започне: Англия беше някога!

Разговорът задълба в политика и Ланкес обяви:

— Сега монахините отпафкват.

— Отплават! — поправих го.

Е, дали отплаваха или отпафкваха — все тая, важното е, че вятърът ги отвя към Кабур. Нахлупили чадъри вместо слънчобрани. Една поизостана малко, навеждаше се, вземаше нещо, сетне пак го хвърляше… Останалата част от флота — нека не променяме метафората — с мъка пореше вятъра, крайцерувайки към изгорелите кулиси на някогашните крайбрежни хотели.

— Или не можа да вдигне котва, или има повреда в кормилото.

Ланкес продължаваше да си служи с моряшки език.

— Охо, туй не е ли бързата корвета Агнета?

Дали фрегата или корвета — към нас приближаваше послушницата Агнета, събираше мидички — една вземе, друга хвърли…

— Какво събирате, сестрице? — При това Ланкес чудесно виждаше какво събира.

— Миди! — произнесе тя по-така и се наведе.

— Мигар ви е позволено? Та това са земни блага.

Подкрепих послушницата Агнета:

— Бъркаш, Ланкес, Мидите никога не са били земни блага.

— Е, добре де, тогава са морски, във всеки случай са блага, а монахините не бива да ги притежават. Пост и молитва — такава е монашеската орис! Нали, сестро?

Сестра Агнета се поусмихна с леко издадени зъби:

— Но аз ще си взема само мъничко миди. За детската градина. Децата много обичат да играят с мидички, пък не са идвали на морето.

Агнета бе спряла пред входа на бункера и хвърли иночески поглед навътре.

— Харесва ли ви нашата къщичка? — заусуквах се аз. Но Ланкес направо атакува:

— Влезте да разгледате нашата вила, сестро! Един поглед нищо не струва!

Тя въртеше остроноси обувчици под тежкия плат. Сегиз-тогиз изритваше пясък, който вятърът подемаше и посипваше върху рибата ни. Сега вече малко по-плахо, ала с ведро кестеняви очи тя огледа изпитателно нас и масата помежду ни.

— Сигурно не бива — провокираше тя към възражения.

— Ох, не ще и питане, сестро! Заповядайте! — Художникът премахна всички пречки и се надигна. — От бункера се открива чудесен изглед. През бойниците може да се види целият плаж.

Тя още се колебаеше, обувките й сто на сто бяха пълни с пясък. Ланкес гостоприемно протегна ръка към бункера. Бетоновата орнаментика хвърляше наситена орнаментална сянка.

— А сме и почистили вътре!

Може би любезният жест на художника подмами монахинята да влезе.

— Но само за минутка! — каза тя решаващата си дума и се шмугна преди Ланкес в бункера. Той отри длани в крачоли — характерен художнически жест — и преди да хлътне вътре, заканително рече:

— И само да си ми пипнал рибата!

Но Оскар се беше наситил на риба. Преместих се от масата, оставих се на песъчливия порив на вятъра и пресилената шумотевица на прилива, на този древен титан. Притеглих с крак Барабанко и барабанейки, затърсих изход да се измъкна от този бетонен пейзаж, от този бункерен свят, от фауната, наречена „таралежи на Ромел“.

Първо, но почти безуспешно, опитах с любовта:

Някога и аз обичах една сестра. Ала не монахиня, а милосърдна сестра. В апартамента на Цайдлер живееше тя, зад една врата с млечнобели стъкла. Тя беше много хубава, ала аз никога не я видях. Имаше и един кокосов пещемал; който се напъха между нас. А беше страшно тъмно в Цайдлеровия коридор. Та усещах по-силно кокосовото влакно, отколкото тялото на сестра Доротея.

Тъй като тази тема бързо изтля върху кокосовата пътека, опитах да превърна в ритъм моята стара любов към Мария, за да избуи пред бетона подобно катерливи лиани. Но ето че сестра Доротея пак се изпречка пред моята любов — Мария: откъм морето повя миризма на карбол, чайки махаха в сестрински престилки, а слънцето изгря като брошка с червен кръст.

Оскар се зарадва, когато смутиха барабанните му флиртове. Игуменката, майка Схоластика, се връщаше с петте си калугерици. Бяха капнали от умора, а чадърите им се бяха килнали унило встрани.

— Да сте виждали една млада монахиня, нашата малка послушница? Тя е още дете. Идва за пръв път на морето. Сигурно се е изгубила? Сестро Агнета, къде сте, сестро Агнета?!

Нищо друго не ми оставаше, освен да изпратя тази ескадра, този път тласкана от попътен вятър, към устието на Орна, Ароманш, Порт Уинстън, където навремето англичаните бяха заграбили къс от океана за изкуствено пристанище. Пък и цялата тумба надали щеше да се побере в нашия бункер. В един миг ми щукна да зарадвам художника Ланкес с това посещение, но сетне приятелството, досадата и злобата надделяха и ме подсториха да обърна палец, към устието на Орна. Калугериците се подчиниха, послушаха палеца ми и закретаха по гребена на дюните — шест черни смаляващи се точици, разлюшквани от вятъра: а плачливият им зов „Сестро Агнета, сестро Агнета!“ все повече изтъняваше, докато накрая заглъхна в пясъка.

Ланкес пръв излезе от бункера. С характерния художнически жест: отри длани в крачолите, поотегна се на слънцето, изпроси си „един цигар“, мушна го в джоба на ризата и се нахвърли на студената риба.

— Как изгладнява човек от таз работа! — обясни той с циничен намек и ми плячкоса рибената опашка.

— Сигурно сега е много нещастна — упрекнах Ланкес и злорадо наблегнах на думичката „нещастна“.

— Що да е нещастна? Няма причина.

Ланкес не можеше да си представи, че неговият маниер на общуване би могъл да носи нещастие.

— Какво прави тя сега? — попитах, въпреки че исках да го попитам нещо друго.

— Кърпи — обясни Ланкес с вилица в ръка. — Скъса си малко расото, та го кърпи.

Кърпачката напусна бункера. Тя пак разтвори чадъра, затананика си нещо весело, но долавях в гласа й тревожна нотка.

— Наистина е хубав изгледът от вашия бункер. Вижда се не само целият бряг, а и морето.

Пред нашата трапеза с рибени руини спря тя.

— Може ли?

Кимнахме едновременно.

— Човек изгладнява на морския въздух — подсказах й аз, сега тя кимна на свой ред, зачопли рибата със зачервени, попукани пръсти, напомнящи тежката работа в манастира, лапна залък, дъвчеше сериозно, напрегнато и вдълбочено, сякаш заедно с рибата предъвкваше нещо, на което се бе наслаждавала допреди малко.

Надникнах под качулката й. Бе забравила зелената репортерска козирка в бункера. Нанизи от ситни равни перлички пот блестяха върху гладкото й чело, което с бялото си колосано ограждение сияеше с хубостта на мадона. Ланкес си изпроси поредната цигара, макар че още не беше изпушил предишната. Хвърлих му целия пакет. Докато той пъхаше три цигари в джоба на ризата си, а четвърта лепна между устни, сестра Агнета се връцна, захвърли чадъра, хукна към дюната — едва сега забелязах, че е боса — и изчезна към прибоя.

— Остави я. Или ще се върне, или няма да се върне — рече пророчески Ланкес.

Едва се стърпях миг — два, вперил очи в цигарата на художника. На бункера се качих и огледах изтласкания от прилива бряг.

— Е? — подпитваше Ланкес.

— Съблича се. — Но не можа да изкопчи нищо повече от мен.

— Май иска да се изкъпе. Да се поосвежи.

Опасен ми се виждаше приливът, а и толкова скоро след ядене. Бе нагазила във вода до колене и потъваше все по-дълбоко, а гърбът й беше един такъв объл. В края на август водата не би могла да бъде много топла, ала тя не трепваше: плуваше, и добре плуваше, сменяше стиловете и се гмуркаше под вълните.

— Остави я да плува! Хайде, слизай от бункера!

Погледнах назад и видях как Ланкес се е изтегнал на пясъка и спокойно си пафка. Завладяла масата, оглозганата рибена кост искреше на слънцето.

Когато скочих от бункера, Ланкес отвори художническите си очи и рече:

— Страшна картина ще стане: „Приливни калугерици“. Или „Калугерици при прилив“.

— Изверг такъв! Ами ако се удави! — изкрещях аз.

Ланкес затвори очи:

— Тогаз ще кръстя картината „Давещи се калугерици“.

— Ами ако се върне и ти падне в краката?

С отворени очи художникът произнесе присъдата си:

— Тогаз ще нарека нея и картината „Паднала монахиня“.

Той си знаеше своето: или… или, главата или опашката, удавена или паднала. Просеше цигари, хвърли оберлейтенанта от дюната, оплюска моята риба и тръгна да показва бункера на едно дете, обречено на небето, а докато тя отплуваше в океана, той рисуваше с груб, възлест крак картини във въздуха, определяше формата и ги титулуваше: Приливни калугерици. Калугерици при прилив. Давещи се калугерици. Падащи калугерици. Двайсет и пет хиляди калугерици. Легнал формат: Монахини на Трафалгар. Прав формат: Монахини побеждават Лорд Нелсън. Монахини при насрещен вятър. Монахини при попътен вятър. Монахини крайцеруват срещу вятъра. Черно, много черно, накъсано бяло и ледено-синкаво: Нашествието или Мистичен, Варварски и Отегчен — някогашният бетонен надпис от войната. И всички тези картини, прав и легнал формат, художникът Ланкес нарисува след завръщането си в Ренания, направи цял монашески цикъл, намери някакъв търговец, който беше луд по монахини — показа експозиция от четиридесет и три платна, седемнайсет продаде на колекционери, индустриалци, художествени галерии, дори на един американец, подлъга критиците да сравняват него, Ланкес, с Пикасо и с успеха си насърчи мен, Оскар, да изровя визитката на концертния менажер доктор Дьош, защото не само неговото, а и моето изкуство крещеше за хляб: бе дошло време да превърна чрез Барабанко целия предвоенен и военен опит на тригодишния барабанчик Оскар в самородния златен звонк на следвоенните години.