Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (11)

И не стана чудо

Днес, в моята психокошара, често се разтъжавам от липсата на оная пробивно-услужлива сила, която през лед и мрак топеше скрежни цветчета, прорязваше витрини и повеждаше ръката на крадеца.

А как ми се ще например да обезстъкля стъклената шпионка в горната третина на вратата, за да може Бруногледача да ме наблюдава направо.

Как страдах от немощта на своя глас в годината, преди да ме затворят! Когато, луднал за успех, ала без успех стрелнех писък по нощната улица, стигах дотам — аз, който ненавиждам насилието — да грабна камък и да прасна някой кухненски прозорец в бедняшкото предградие на Дюселдорф. Най исках да се изфукам с номера си пред Витлар Аранжора. Когато нощем го познаех — зад витрината я на мъжки бутик на Кьонигсалее, я на парфюмерията до бившата концертна зала — по червено — зелените вълнени чорапи, заничащи изпод скрилото го дополовина перде, идеше ми да писна тогава и да му песнобрулна стъклото аз на него — ако ще и последовател да ми е, или да ми стане, понеже и до днес не зная Юда ли, Йоан ли да го назова.

Витлар е аристократ — човек с малко име Готфрид. След всеки конфузно пропаднал брули — напън лекичко забарабанявах и привличах вниманието на аранжора, а той ще слезе за десетина минути пред здравата витрина, ще се поразговори с мен, ще се поглуми с аранжорските си дарби, аз пък от немай — къде Готфрид ще му викам, защото гласът ми не бе способен вече на чудотворство, та да го наричам Йоан или Юда.

Песента пред бижутерския магазин, която превърна Ян Бронски в крадец, а маминка — в собственица на рубинено колие, на първо време сякаш сложи край на моето песнопение към витрините с примамливи стоки. Маминка стана набожна. Кое я направи набожна ли? Набожна и петимна за светите тайнства я направиха сладостните мъки на една жена — изневерница. Колко лесно се редеше грехопадението: В четвъртък — среща в града: оставят малкия Оскар при Маркус, поуморяват се на Тишлергасе по най-удовлетворителния начин, поосвежават се сетне на сладкиш и мока в кафене „Вайцке“, маминка прибира синчето от евреина, получава няколко комплимента и кутийка почти харизани ибришими, поемат към спирката на трамвай — петица, усмихната и с блуждаещи мисли маминка се любува на пътуването през Оливайската порта и по Хинденбург Алее, надали забелязва онази Майска поляна до Спортна зала, където Мацерат прекарва неделните си предобеди; стисва зъби на завоя край Спортна зала: Колко грозна изглежда тая сграда — отвратителен сандък! Особено когато си преживял нещо хубаво — още един ляв завой и ето зад прашните дървета Конрадинумът и питомците му с червени барети — колко щеше да му прилича на малкия Оскарчо една такава червена баретка със златен монограм; щеше да е на дванайсет години и половина, в трети гимназиален клас, щеше да учи вече латински и да се държи като истински малък, прилежен, е, малко нагличък конрадинец!

След подлеза на железницата в посока „Райхсколони“ и училище „Хелене Ланге“ мислите на госпожа Агнес Мацерат винаги се отплесваха по Конрадинума, по пропуснатите възможности на синчето Оскар. Още един ляв завой, покрай „Христова църква“ с луковичето кубе, а на площад „Макс Халбе“, пред кафетерията на Кайзер, тя слизаше, хвърляше още един поглед към витрините на конкуренцията и се потътряше по Лабесвег, нейната Голгота: начеващата раздразнителност, с това ненормалче за ръка, с нечиста съвест и копнеж всичко пак да се повтори; с неудовлетвореност и досада, с отврата и милозлива благосклонност към Мацерат — с мен, новия ми Барабанко, кутийката почти харизани ибришими маминка бъхтеше по Лабесвег към бакалията, към овесените ядки, към газта до качето с херинги, към бели и черни стафиди, към бадеми и ароматни подправки, към бакпулвера на доктор Йоткер, към „Перете с персил“, към „Мойта вакса е Урбин“, към супички „Маги“ и „Кнор“, към „Катрайнер“ и кафе „Хаг“, към маргарини „Витело“ и „Палмин“, към оцет „Кюне“ и мармелад „Асорти“, към двете жужащи в различни регистри мухоловки, които висяха меденосладки над тезгяха и лете трябваше да се подменят през ден, докато маминка всяка събота със също тъй меденосладка душа, която и зиме, и лете, цяла година подмамваше високо и ниско жужащи грехове, отиваше в черквата „Сърце Христово“ и се изповядваше на Преподобния Винке.

Както в четвъртък маминка ме помъкваше в града и — тъй да се каже — ме правеше свой съучастник, така и в събота тя ме повеждаше през черковната порта по хладните католишки плочки. Преди това бутваше Барабанко под пуловера или палтенцето ми, защото без Барабанко никъде не мърдах, без Тенекийко на корем никога не бих се прекръстил по католишки — с пръсти по чело, гърди и рамене, подгънал коляно, все едно се обувам, — а и не бих кротувал върху излъсканите черковни скамейки с бавно съхнеща светена вода между очите.

Спомнях си черквата „Сърце Христово“ още от кръщенето си: бяха изникнали трудности заради езическото име, но родителите ми държаха на Оскар, пък и Ян като кръстник също си каза думата под черковния портал. После Преподобния Винке духна трижди в лицето ми, за да прогони сатаната от мен, сетне се прекръсти, положи ръка върху главата ми, поръси сол и предприе още нещо против сатаната. В църквата — още един престой пред параклиса за кръщавки. Мирувах, докато ме въвеждаха в правата вяра и ми пееха „Отче наш“. След това Преподобния Винке счете за уместно пак да повтори „Махни се, сатана“ и като си въобразяваше да ми открие сетивата, докосна носа и ушите на Оскар, на мен, дето бях посветен по рождение; Сетне май пак пожела да чуе ясен и висок отговор, та попита:

— Отричаш ли се от сатаната? И от всичките му пъклени деяния? И от всичкия му разкош?

Не успях да поклатя глава — понеже и през ум не ми минаваше да се отричам от сатаната, — но Ян като мой пълномощник се отрече три пъти:

— Отричам се, отричам се, отричам се.

Без да си бях развалил отношенията със сатаната, Преподобния Винке ме мироса по гърдите и между плешките. Пред кръщелния купел още веднъж вероизповедна молитва, най-накрая — слава богу! — топнаха ме трижди в светена вода; мазнаха темето ми с елей, облякоха ме в бяла рокличка — само за лекьосване, вощеница за тъмни дни, и най-сетне отпущение, Мацерат плати, а когато Ян ме изнесе пред портите на черквата, където при ясно до облачно време ни очакваше таксито, аз попитах сатаната в себе си:

— Удържахме ли, а?

Сатаната подскочи и прошепна:

— Видя ли черковните прозорци, Оскар? Всичко е от стъкло, всичко е от стъкло!

Църквата „Сърце Христово“ бе строена през ранния период на немския ампир^[1], ето защо минаваше за неоготика. Тъй като тухлената зидария бе потъмняла и медното кубе бързо бе хванало патина, различията между средновековните тухлени църкви и модерната тухлена готика дразнеха окото само на познавача. А хората се изповядваха по един и същи начин и в стари, и в нови църкви. Досущ както Преподобния Винке стотици още преподобия седяха всяка събота в изповедната след затваряне на кантори и магазини и надаваха космато свещеническо ухо към лъскавата катраненочерна решетка, а енориашите се опитваха да вдянат през телените й дупки в свещеническото ухо онази греховна връв, на която мънисто по мънисто се нижеше греховно евтино бижу.

Докато маминка, следвайки изповедния въпросник, уведомяваше през ушния канал на Преподобния по-високите инстанции на единствено богоспасяемата църква за своите простъпки и опущения, помисли, думи и дела, аз — тъй като нямах какво да изповядвам — се изсулвах по излъсканата пейка и стъпвах на плочника.

Признавам — плочите в католишката църква, миризмата на католишката църква, целият католицизъм и до ден-днешен необяснимо как ме пленява като червенокосо момиче, въпреки че бих искал да пребоядисам червените му коси, и че същият тоя католицизъм ми внушава богохулства, които постоянно напомнят, че макар и напразно, съм завинаги кръстен католик. Често при най-баналните действия — докато мия зъбите си, да речем, или облекчавам червата си — се улавям как редя мисли за литургията: На светата литургия по безкръвен път се подновява жертвоприношението на Христа, пролива се за твоето пречистване, това е чашата с неговата кръв, виното става действително, Христовата кръв, която се пролива, истинската Христова кръв е драгоценната кръв, която умива греховете на света, при преосъществлението потича кръвта, кървави петна по корпорала; гласът на Христовата кръв прониква през всички небеса; Христовата кръв разлива благоухание пред лика господен.

Ще признаете, че донякъде съм запазил верния католишки тон. Преди не можех да чакам трамвай, без да помена Дева Мария. Наричах я любвеобилна, благословена майко божия, дева на девиците, майко на милосърдието; ти, осанна, ти, достойна за почитание, ти, която си го родила, сладка майко, целомъдрена майко, чудотворна Дево, позволи ми да вкуся от сладостта на името Христово, тъй както си вкусила от нея с майчиното си сърце, истински достойно и справедливо, дължимо и благотворно, царице, осанна, осанна…

Понякога и особено в събота, когато маминка и аз посещавахме черквата „Сърце Христово“, тази думичка „осанна“ така ме подслаждаше и тровеше, че бях благодарен на сатаната в мен, задето е оцелял на кръщенето и ме е заредил с противоотрова, та можех да крача по плочите на черквата „Сърце Христово“ — е, макар богохулно, но все пак изправен. Христос, на чието сърце беше посветена църквата, освен в сакраментите, се явяваше многократно, живописван върху пъстрите иконки на Кръстния път, трижди в пластично изпълнение, но пак цветен и в различни пози.

Сред тях бе и пластиката от боядисан гипс. Дългокос и в прускосиня роба, той стоеше по сандали върху златен постамент. Бе открехнал плащ и напук на всяка природа, показваше едно доматеночервено, чутовно и стилизирано кървящо сърце, та църквата да бъде посветена на тоя орган.

Още при първия оглед на открито — сърдечния Исус забелязах угнетително съвършената прилика между Спасителя и моя кръстник, чичко и предполагаем татко Ян Бронски. Ах, тия наивно самоуверени сини очи на мечтател! Тия розовки, разцъфнали за целувки устица, винаги готови да заплачат! Мъжката болка, изтъкваща линията на веждите! Пълните румени бузи — само да ги шляпкаш. И двамата имаха изкусителни лица — хем да ги шляпкаш, хем да ги милваш — и женствено морни ръце, които, поддържани и мързеливи, излагаха Христовите си рани като шедьоври на придворен бижутер. Най ме притесняваха изрисуваните върху лицето на Христа бащински неразбиращи ме очи на Ян Бронски. Нима и аз имах тоя синеок поглед, който можеше да въодушевява, но не и да убеждава?

Оскар се отвърна от кървящото сърце Христово в десния кораб, че като хукна по Кръстния път — от първата спирка, където Христос нарамва кръста, чак до седмата, където той за втори път рухва под тежестта му — и стигна централния олтар, над който висеше още един триизмерен Христос. Но дали от изнемога, или за да се концентрира — Исус бе затворил очи! Какви мускули, какво чудо! При вида на тоя шампион по десетобой начаса забравих сърцето Бронски — Исусово и всеки път, когато маминка се изповядваше на Преподобния Винке, аз се вглъбявах и благоговейно съзерцавах атлета над централния олтар. Ако щете вярвайте, но аз се молех! Сладки ми предтечо на гимнастиците — наричах го аз, — спортист на спортистите, шампион по висене на кръст с едноцолови гвоздеи! И как не трепна нито веднъж! Вечната светлина трептеше, а той чупеше рекорди. Хронометрите цъкаха. Засичаха времето му. Мърляви министрантски пръсти вече лъскаха в сакристията златния му медал. Но Христос се състезаваше не за слава. И ме осеняваше вярата. Коленичех, стига коляното ми да позволеше, изтропвах католишкия кръст върху Барабанко и се опитвах да свържа думи като „осанна“ или „многострадални“ с Джеси Оуенс и Рудолф Харбиг от ланшната Олимпиада в Берлин; но не винаги успявах, защото осъждах Христа в неспортсменство към двамата разбойника^[2]. Така го дисквалифицирах и обръщах глава наляво, поглеждах с ново упование третата пластика на божествения гимнастик във вътрешността на църквата.

— Позволи да се помоля, след като трижди зърнах твоя лик — замънквах аз, сетне опирах подметка о плочите и все по шахматния десен тръгвах към левия страничен олтар и на всяка стъпка усещах: Той те гледа, светиите те гледат: Петър, увесен с главата надолу, Андрей, прикован на кривия кръст — а оттам и Андреев кръст. Освен латински кръст или разпятие, има и гръцки кръст. Анабаптистки кръстове, тевтонски кръстове и тристъпални латински кръстове са изобразени върху текстил, картини и книги. Кръст-лапа, кръст-котва и кръст-детелина видях пластично кръстосани. Красив е кръстът-меч, възжелан — малтийският кръст, забранени пречупеният, голисткият и лотарингският кръст, а при морски битки вдигат Антонов кръст: Crossing the T. На синджирче — кръст с халкица, грозен — вилорогий кръст, папски — папски кръст, а пък руски кръст се казва още Лазаров кръст. И Червен кръст има. Посинял без алкохол, се е скръстил Синий кръст^[3]. „Жълтий кръст“^[4] ще те отрови, кръстосвачи потъват, кръстоносен поход ме покръсти, паяци-кръстоносци се самоизяждат, на кръстопът ти кръстосах път, разпъвам на кръст, кръстосан разпит, кръстословица подканя — я ме реши! С отмалял кръст се обърнах, оставих кръста зад себе си, обърнах гръб на гимнастика на кръста, въпреки че като нищо можеше да ме ритне в кръста, защото пристъпих към Богородица с Младенеца върху дясно бедро.

Оскар стоеше пред левия страничен олтар в левия църковен кораб. Мария имаше такова изражение, каквото навярно е имала и маминка — седемнайсетгодишна продавачка в Тройл без пари за кино — и вместо филми, унесено е гледала афишите с Аста Килсен.

Девата не гледаше Исус, а бе съсредоточила вниманието си върху малчугана до дясното й коляно, когото — за да избегна недоразумения — веднага ще назова по име: Йоан Кръстител.

Двете момчета имаха моя бой. Ако ме запитат, бих притурил на Христосчо два сантиметра отгоре, макар според писанията да бил по-малък от Кръстителчето. С каква ли наслада скулпторът е ваял тригодишното Спасителче голо и розовко? Иоан бе заметнат — нали по-късно е отишъл в пустинята — с шоколаденокафява рунтава кожа, скриваща наполовина гръд, корем и чучурче.

Оскар би предпочел да се поспре пред централния олтар или просто ей така да се завърти край изповедната, вместо тия двама многознайковци, чиито погледи ужасяващо приличаха на неговия. Естествено имах същите сини очи и кестенява коса. Само дето скулпторът — фризьор не бе сресал двамата Оскарчовци на алаброс и не им бе клъцнал глупавите детски къдри, навити на масур.

Не ми се ще да се спирам дълго на Кръстителя, който сочеше Младенеца с ляв показалец, като че отброяваше:

Ала — бала — ница…

Без да се впускам в броилки и да превъзнасям Христос, отсякох; „Еднояйчни близнаци!“ Като нищо можеше да ми бъде брат — близнак. Имаше и моето телосложение, моето чучурче, тогава употребявано все още само като чучурче. Той гледаше света през кобалтовосиньо с моите очи ала Бронски и се перчеше — за което най му се сърдех — с моите маниери.

И двете си ръце бе вдигнал моят двойник и тъй бе свил пестничета, че можеше спокойно да се пъхне нещо в тях, например палките ми; и ако скулпторът ги бе изваял и бе отлял върху розовкото му бутче моя червено — бял Барабанко, тогава в скута на Девата щях да седя аз, съвършеният Оскар, и щях да сбарабанявам цялата енория. Има неща на тоя свят, които — колкото и да са свети — човек не може да подмине!

Три стъпала, повлекли със себе си едно килимче, възлизаха към Девата със сребристо-зелено одеяние, към шоколаденокафявата чорлава кожа на Йоан и розовкия като варена шунка Младенец. Отпред имаше олтар на Богородица с анемични вощеници и цветя на всевъзможни цени. На тая троица — зелена Дева, мургав Йоанчо и розов Исусчо — бяха лепнати на тила ореоли с размер на тави; варак оскъпяваше тавите.

Ако ги нямаше стъпалата, никога не бих се качил до олтара. Стъпала, брави и витрини блазнеха Оскар в ония дни, пък и днес — макар че тая психокошара би трябвало да му стига — той не е равнодушен към тях. Оскар се поддаде на съблазънта и заизкачва стъпало по стъпало, а все си стоеше върху същото килимче. Тримата край олтарчето на Богородица се озоваха досами Оскар и той можеше да почука с кокалче по тая троица колкото пренебрежително, толкоз и почтително. А на ноктите му се предложи сгода да си почегъртат по боята, та отдолу да се белне гипсът. Диплите на девичата дреха се гонеха, правеха завои и стигаха чак до пръстите на нозете върху облачния пиедестал. Едва загатнатият й пищял внушаваше, че скулпторът първо е изваял плътта, за да я залее сетне с поток от дипли. Докато Оскар хубавичко опипваше, галеше и лекичко натискаше чучурчето на Младенеца, необрязано по погрешка, сякаш щеше да го размърда, усети хем приятно; хем вълнуващо ново чувство в собственото си чучурче; и остави на мира Исусовото, за да миряса и неговото.

Обрязано или не, оставих го на мира, измъкнах Барабанко изпод пуловера, измуших го от врата и като гледах да не счупя ореола, го надянах на Христосчо. При моя ръст това ми създаде трудности. Трябваше да се покача на скулптурата, за да мога — от пряспата облаци, които заместваха пиедестал — да докарам Исус с Тенекийко.

Оскар не стори това при първото влизане в черква след кръщенето си, през януари трийсет и шеста, а по време на Страстната седмица същата година. Цяла зима маминка едва смогваше да навакса с изповеди своите рандевута с Ян Бронски. Следователно Оскар имаше достатъчно време и съботи да скрои, отрече, оправдае и прекрои своя замисъл, да го огледа от всички страни, накрая — отхвърляйки предишните си планове — да го осъществи — просто, направо и с помощта на стъпалната молитва — в Страстния понеделник.

Понеже маминка изпита въпиюща нужда да се изповяда преди разгара на великденската суетня, нея вечер тя ме хвана за ръка и ме поведе по Лабесвег, покрай Нов пазар, по Елзенщрасе, Мариенщрасе, край касапницата на Волгемут и вдясно от Клайнхамерпарк, през ж.п. подлеза, където винаги капеше гнусна жълтеникава помия — към и във черквата „Сърце Христово“ — отвъд банкета.

Позакъсняхме. Пред изповедната чакаха само две бабки и един угнетен младеж. Докато маминка изпитваше съвестта си — прелиствайки с наплюнчен пръст изповедния въпросник, все едно из бакалски тефтери се ровеше и данъчна декларация калъпеше, — аз се хързулнах от дъбовата пейка и без да се навирам в очите на Сърце Христово и разпнатия гимнастик, се упътих към левия олтар.

Въпреки че трябваше да побързам, не пропуснах интроитуса. Три стъпала: Introibo ad altare Dei — към Бога, който ме радваше от най-ранно детство; Измуших Барабанко от врата си и провлачил възгласа „Господи, помилуй“, хайде, хоп! — на облачната пряспа, никакво заплесване по Христовото чучурче, а току пред „Слава във висините богу“, надянах Тенекийко на врата Христов — само лекичко с ореола, и беж! — от облачната пряспа — опрощение, помилване и снизхождение, но първом палките в пестничетата на Христа — тъкмо по мярка, едно, две, три стъпала, вдигам взор към планините, още малко килимче, най-сетне на шахматните плочи и молитвено столче за Оскар, той коленичи на меката възглавничка и сключва барабанчески длани пред лице, Gloria in excelsis Deo — премига край молитвено сключени длани към Христос и Барабанко и зачака чудо: дали ще забарабани, или не може да барабани, или не бива да барабани; трябва да барабани, инак не е истински Христос; ако не забарабани, тогава по-скоро Оскар е истинският Христос.

Ако човек се надява на чудо, трябва да умее да чака. И зачаках — отпърво търпеливо, а може би не дотам търпеливо, защото докато повтарях и завтарях думите „всички очи към теб са обърнати, господи!“ — но вместо очи, съответно наострих уши — все по-силно се разочароваше Оскар върху молитвеното възглавниче. А даде на господ всякакъв шанс: и очи затвори, да не го гледа, дано Христосчо се реши да забие барабан, ако ще и неумело — е, хайде де! — след третия символ на вярата, след Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез когото всичко е станало: Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. В една света и апостолска Църква…

Не, тогава само го помирисах, тоя католицизъм. За вяра и дума вече не можеше да става. И на тамяна не отдадох значение, исках друго да ми предложат, Тенекийко исках да чуя, Христос да ми покаже нещо — едно малко дискретно чудо! Не че исках да гръмне навъзбог, та мигом да дотърчи викарият Рачая, Преподобния Винке тежко да потътри сланини към това чудо невиждано и да литнат доклади към епископа в Олива, а епископското заключение — в посока Рим. Не, не бях честолюбив, Оскар не искаше да става светец. Едно малко частно чудо искаше той, за да чуе, види и веднъж завинаги да разбере за или против Него да барабани, за да се прогласи кой от двамата синеоки еднояйчни близнаци има право да се нарича Христос.

Седях и чаках. Маминка сигурно вече е в изповедната и е стигнала до седмата божа заповед — притеснявах се аз. Старикът, който постоянно куцука по църквите, изкуцука край централния, сетне край левия олтар, поздрави Девата с малчуганите, забеляза комай Барабанко, ала не разбра що дири там. И потътри крак нататък; и тъй старееше.

Времето течеше, а Христос не барабанеше. Откъм хора долетяха гласове. Само дано не засвири органът! — уплаших се аз. От тях може всичко да се очаква, репетират за Великден, ако забоботят с органа, ще заглушат нежното тремоло на Младенеца.

Ни на орган засвириха. Ни Христос забарабани. И не стана чудо, надигнах се от възглавничката, коленете ми изпукаха, отегчен и навъсен, изкретах по килимчето, повлякох се от стъпало на стъпало, ала нехаех за всички стъпални мотиви, метнах се на гипсовия облак, разпилявайки китки на изгодна цена, и посегнах да си взема Барабанко от тоя гол глупец.

Казвам го днес и винаги ще го повтарям: Грешката си е моя! Тръгнал съм да го уча. Отгде ми щукна да измъкна палките, а да му оставя Тенекийко и първом тихо, а сетне с нетърпението на припрян маестро да избарабаня едно показно на тоя Лъже-Христос; а сетне пак да тикна пръчките в ръцете му, та да покаже какво е научил от Оскар.

Преди да успея да измъкна барабан и палки от най-вироглавия ученик на света, без да се съобразявам с ореола му, Преподобния Винке бе вече зад мен — моят барабанен гръм бе измерил църквата нашир и длъж — и викарий Рачая зад мен, и маминка зад мен, и старикът зад мен, и викарий ме дръпна, и Преподобни ме шляпна, и маминка ме оплака, и Преподобни зашепна, и викарий подви коляно и задрапа нагоре, и изтръгна пръчиците от Христа, и пак подви коляно с пръчици в ръка, и пое нагоре към Барабанко, Барабанко взе, ореола огъна, блъсна Христа по чучурчето, отчупи късче облак и се посурна надолу по стълбите — по коляно, по коляно и отказа да ми даде Барабанко, та още ме разлюти, принуди ме да ритна Преподобни и маминка да посрамя, която наистина се засрами, защото ритах, хапех и дращех, а после се отскубнах от Преподобни, викарии, старик и маминка и на мига се озовах пред главния олтар; а сатаната подрипваше в мен и чух гласа му, както при кръщенето: „Оскар — шептеше сатаната, — я се огледай, навред — прозорци; всичко е от стъкло, всичко е от стъкло!“

И запях над главата на гимнастика, който не трепваше и мълчеше, запях към трите високи прозореца на апсидата с дванайсетте апостола в червено, зелено и жълто на син фон. Но не умерих ни Марка, ни Матея. В гълъба над тях се прицелих, който летеше с главата надолу и празнуваше Петдесетница, в Светия Дух се прицелих, завибрирах, ударих с диаманта си птицата: Това аз ли бях? Или невъзмутимият гимнастик протестираше? Нима това бе чудото, непонятно за никого? Видяха ме как треперя и беззвучно се изливам към апсидата и помислиха — ала не и маминка, — че се моля, а аз жадувах да пада стъкло; но Оскар се провали, не бе му дошло време. Свлякох се на плочките и горчиво заридах, защото Христос се провали, защото Оскар се провали, защото Преподобния и Рачая не ме разбраха и тутакси замърмориха за разкаяние. Само маминка не се провали. Тя разбираше сълзите ми, макар че трябваше да се радва, защото се бе разминало без бели.

Тогава маминка ме взе на ръце, поиска си Барабанко и палките от викария, обеща на Преподобния да плати щетите, получи опрощение едва сега, защото им бях прекъснал изповедта; пък и Оскар мазна от благословията; но каква от това?

Докато маминка ме изнасяше от черквата „Сърце Христово“, аз броях на пръсти: днес е понеделник, утре — Велики вторник, Велика сряда, Велики четвъртък, а в Разпети петък е свършено с Него, щом не може да барабани, щом не ме зарадва с малко счупено стъкло; макар да прилича на мен, пак е фалшив и мястото му е в гроба, а аз ще барабаня и занапред и никога няма да мечтая за чудеса.