Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (12)

Меню за разпети петък

„Двойствени“ — навярно това е най-точното определение за чувствата ми в дните между Страстния понеделник и Разпети петък. Хем се ядосвах на гипсовия младенец, че не иска да барабани, хем барабанът си остана само мой. От една страна, гласът ми се провали пред църковните прозорци, а от друга — при вида на читавото писано стъкло Оскар съхрани у себе си онова зрънце католическа вяра, което щеше да е извор на още много отчаяни богохулства.

И още едно противоречие: Ако на връщане от църквата „Сърце Христово“ изпробвах гласа си и песнобрулнах един тавански прозорец, от друга страна, триумфът над профанските мишени ме направи болезнено чувствителен към неуспехите ми в сакралната сфера. „Двойствени“ казах. Тая пукнатина си остана завинаги, не може да се затвори, зее и до днес и понеже не намерих мястото си нито в сакралното, нито в профанското, се оттеглих надалеч — в психоклиниката.

Маминка плати щетите за левия олтар. По Великден търговията вървеше добре, въпреки че по желание на Мацерат — нали беше протестант — в Разпети петък затваряха магазина. Маминка, която за всичко се налагаше, на Разпети петък отстъпваше, затова пък си запазваше правото по католически съображения да затваря колониала за деня на Тяло господне, да подменя опаковките „Персил“ и рекламните кутии за кафе „Хаг“ във витрините с една шарена, осветена от лампички Богородица, за да отиде на процесията в Олива.

Имаха си мукавена табелка. На едната й страна бе написано: „Затворено за Разпети петък“, а от опакото осведомяваше: „Затворено за процесията на Тяло господне“. Та оня Разпети петък, последвал безбарабанния и беззвучен Страстен понеделник, Мацерат закачи надписа „Затворено за Разпети петък“ и веднага след закуска поехме с трамвая за Брьозен. Но да си дойдем на думата: Двойствена бе и картинката на Лабесвег. Протестантите тръгваха за църква, а католиците миеха прозорци и бухаха по задните дворове всичко, що малко напомняше килим — тъй яко и екотливо, сякаш едновременно по всички дворища библейски раби приковаваха хиляди спасители по хиляди разпятия.

А нашата вечна семейна комбинация — маминка, Мацерат, Ян Бронски и Оскар — зарязахме тоя страстен килимен бухтеж, настанихме се в трамвай — деветка и поехме по Брьозенска, край летището, стария и новия учебен плац, а на разклона — при Заспенско гробище, изчакахме насрещния трамвай от Нойфарвасер за Брьозен. Маминка използува престоя за съпроводено с усмивчица, но някак житейски морно съзерцание. Малкото запустяло гробище, където под улогави борчета все още се крепяха климнали и буренясали плочи от миналия век — казваше тя, — било тъй хубаво, романтично и очарователно.

— Ех, тук ми се ще да почивам един ден, ама на̀ — зарязали са го! — бленуваше мама. Но според Мацерат почвата била прекалено песъчлива, пък и на избуялия магарешки бодил и див овес придиряше.

Ян Бронски се опасяваше, че шумът от летището и трамваите нарушавал покоя на инак толкоз идиличното кътче.

Насрещният трамвай ни подмина, кондукторът дрънна два пъти и оставяйки Заспе и гробището зад нас, потеглихме към Брьозен — морски курорт, който по това време, към края на април, имаше твърде печален и безутешен вид. Лимонададжийниците — заковани, балнео-хотелът — пуст, мостчето — без знамена, на плажа — 250 празни кабини в строен ред. На метеорологичното табло личат тебеширени следи от миналия сезон: температура на въздуха — 20°, температура на водата — 17°, североизточен вятър; изгледи — от ясно до облачно.

Уж първом всички пожелаха да се разходим до Глеткау, а после, без да се наговаряме, тръгнахме в противоположна посока, към вълнолома. Лениво и ширно, Балтийско море ближеше плажа. Чак до входа на пристанището от белия фар до знака на вълнолома не се мяркаше жива душа. Последният дъжд бе щампосал своя монотонен десен върху пясъка — ех, че гот да го разбутваш и да лепкаш печатчета с боси ходила! Мацерат хвърляше към морето меко загладени керемидки — същински гулденчета, — които подскачаха като жабки по зеленикавата вода, и проявяваше амбиция дори. Ян Бронски, къде по-непохватен, между „жабките“ се оглеждаше и за кехлибар, взе, че намери няколко люспици и парченце колкото черешова костилка, подари го на маминка, която припкаше из пясъка босонога като мен и току се обръщаше назад, сякаш влюбена в дирите си. Слънцето грееше боязливо. Беше хладно, спокойно, ясно; на хоризонта се мержелееше ивица, сиреч полуостров Хела, също две-три тънки пушечни байрачета и внезапно изскочилите над хоризонта мачти на търговски кораб.

Един — напред, друг — назад, стигнахме първите гранитни блокове в широката основа на вълнолома. Маминка и аз обухме чорапите и обувките си. Докато тя ми помагаше да завържа връзките си, Мацерат и Ян заподскачаха от камък на камък по грапавия гръбнак на вълнолома към открито море. Мокри бради от кафяви водорасли висяха безразборно от цепнатините. Ех, как му се щеше на Оскар да ги посреши! Обаче маминка ме улови за ръка и последвахме мъжете, които тичаха пред нас като ученици. При всяка крачка Барабанко се блъскаше в коляното ми; дори и тук не ми се искаше да го сваля. Маминка носеше светлосиньо манто с малиновочервени ревери. Иамъчиха се мамините токчета по тоя камънак. Както винаги в неделен и празничен ден, аз бях напъхан в моряшкото си палтенце със златни копчета и котвички по тях. Моряшката ми шапка бе обточена с една лентичка от сувенирната колекция на Гретичка Шефлер, явно от памтивека, защото имаше надпис „К. Н. В. 3айдлиц“ и как щеше да се вее, ако имаше вятър! Мацерат разкопча кафявото си палто. Ян, светски както винаги, с пардесю и лъскава кадифена яка.

Подскачахме чак до морския знак накрай вълнолома. Под фара седеше възрастен човек с докерско кепе и ватенка. До него лежеше чувал за картофи, който току пошавваше и потрепваше. Човекът, навярно родом от Брьозен или Нойфарвасер, държеше единия край на въже за пране, оплетено с морска трева. Другият край бе топнат в соленявите води на Мотлау, която — все още неориентирана в устието си и без подкрепата на откритото море — се шляпкаше по камънаците.

Всички бяхме любопитни защо човекът с докерското кепе лови риба с най-обикновено въже за пране и явно без поплавък. Маминка го попита добродушно-закачливо и го нарече „чичо“. Чичото се ухили, показа ни тютюнево — кафявите си останки от зъби и без да обяснява много-много, изцъка дълга слюнка на синджир, чиито брънки се надпреварваха във въздуха и цопваха в мътилката между омазаните с катран и мазут гранитни гърбици. Слюнката се полюля, полюля, докато пристигна една чайка и умело избягвайки камънаците, я гребна в полет с човката; и довлече подире си орляк кресливи посестрими.

Вече се канехме да си тръгваме, понеже на вълнолома беше хладно, пък и слънцето никак не помагаше, когато чичото с докерската шапка взе да изтегля въжето педя по педя. Въпреки това маминка настояваше да си вървим. Но никой не можеше да помръдне Мацерат. А Ян, който обикновено изпълняваше всяка мамина прищявка, този път не я подкрепи. На Оскар му бе все тая дали ще останем, или ще си вървим. Но тъй като останахме, аз си отварях очите на четири. Докато докерът — теглейки педя по педя и охлузвайки на всяко придръпване морската трева — трупаше въжето под чатала си, аз се уверих, че търговският кораб, който преди двайсетина минути едва се подаваше над хоризонта, сега легнал тежък във вода, промени курс и навлезе в пристанището. „Щом толкова е натежал, сигурно ще е някой швед с руда“ — прецени Оскар.

Зарязах шведа, когато докерът мудно се надигна.

— Ха да видим ся кво са й фанало! — Това рече на Мацерат, който нищо не разбра, ала кимна угоднически. И като редеше „Ха да видим ся…“, докерът продължи да сбира въжето, но сега с голям напън, посурна се по камъните срещу въжето и бръкна с широк размах — маминка не успя да отвърне навреме очи, — той бръкна в разбълбученото заливче между гранита, затърси нещо, хвана го, хубавичко го докопа, взе да тегли и крещейки „Пай’ся“, трясна в нозете ни нещо прогизнало тежко, росно живо: конска глава, свежа, истинска конска глава, глава от вран кон, черногрива конска глава, която може би само до вчера, до завчера бе цвилила; защото главата не бе разложена, не смърдеше на гнилоч, най-много да понамирисваше на водата от Мотлау; ала така миришеше целият вълнолом.

Чичото с докерската шапка — кацнала сега на тила — вече се бе разкрачил над парчето кранта, от която яростно се мятаха светлозелени змиорчици. Мъжът доста се затрудняваше, докато ги улови; тъй като змиорките шарят бързо и чевръсто по гладки, при това мокри камъни. Тозчас над нас долетяха с грак чайките. Те се стрелваха по три, по четири, чопваха коя по-ситна, коя по-едра змиорка и никой не можеше да ги разпъди, защото бяха господари на вълнолома. Въпреки това докерът, пляскайки и плячкосвайки между чайките, свари да натъпче двайсетина змиорчици в чувала, който Мацерат — нали си падаше по услугите — угодливо придържаше. Така улисан, той не можа да види как маминото лице прежълтя и как тя облегна първом ръка, а сетне и глава върху рамото и кадифената яка на Ян.

Но когато дребните и по-едрички змиорки бяха натъпкани в чувала, докерът, чието кепе в тоя напън бе хвръкнало, се зае да изскубва от леша по-тлъсти, тъмни змиорки, та се наложи маминка да приседне; Ян понечи да й отвърне главата, но тя не даде, бе изпулила кравешки очи право в това люпило червеи.

— Ха да видим ся! — пропъшкваше сегиз-тогиз той. — Ха да видим ся!

Като си помагаше с гумения ботуш, разчекна конската паст, тикна едно дърво в челюстта и виж ти картинка: жълтото конско чене се ухили до уши. А щом докерът — едва сега лисото му яйцевидно теме лъсна — завря две ръце в конското гърло и измъкна две парчета наведнъж — дебели и дълги, най-малко колкото човешка ръка, тогава и маминото чене зейна: цялата си закуска блювна върху камънаците на вълнолома — пресечен белтък на грахулки и слизести влакна от жълтък, проточили се по хлебните залчета из локвичката млечно кафе — и продължи да се дави, но нищо не излизаше вече; защото малко бе закусила. Нали имаше наднормено тегло, та на всяка цена искаше да отслабне, опитваше какви ли не диети, обаче рядко ги караше докрай и тайно мишкуваше. Само от гимнастиката не се отказваше за нищо на света, макар че Ян и Мацерат й се надсмиваха, когато всеки вторник нарамеше сака, поемеше към нейните смешни лелки от Женското дружество и в лъскаво синьо трико тренираше бухалки, но не хвърляше нито грам.

Та и тогава маминка да бе повърнала най-много четвърт кило върху камъните, но колкото и да се напъваше, повече от това не можа да отслабне. Не излезе нищо друго освен зеленикава слуз — но чайките излязоха. Излязоха още щом започна да повръща, кръжаха ниско, стрелкаха се тлъсти и уврътливи, боричкаха се за мамината закуска, не се бояха, че ще напълнеят, никой не можеше да ги разпъди — а и кой ли? — след като Ян Бронски се страхуваше от чайките и бе захлупил с длани хубавите си сини очи.

Не послушаха и Оскар, който, мобилизирал Барабанко, воюваше срещу това бяло с тремолиращи палки върху бял лак. Ала и това не помогна, само дето направи чайките още по-бели. А Мацерат нехаеше за маминка. Той се смееше и подражаваше, като маймунка на докера. Докерът почти привършваше, но накрая за капак издърпа една грамаданска змиорка из конското ухо, а със змиорката като лига се заточи всичкият разкашкан мозък на крантата, тогава и Мацерат прижълтя, ала не престана с фукнята, купи на безценица от докера две по-дребни и две едри змиорки, но пак продължи с пазарлъка.

Хвала на Ян Бронски! Аха-аха да ревне, но независимо от това помогна на маминка да си стъпи на краката, улови я с една ръка през кръста, а другата тури отпред и я поведе. Ех, че карикатура бяха! Маминка пристъпя на тънки токчета от камък на камък към плажа, коленете й се огъват на всяка крачка, ала все пак не си скърши глезените.

Оскар остана при Мацерат и докера, защото докерът, който пак бе наложил кепе, започна да обяснява и показва защо половината чувал трябвало да се напълни с морска сол. Солта била хубаво да ощави змиорките, да им се смъква слузта и от кожата, и от карантията, докато пукнат. Щото попаднат ли змиорки в сол, не ги свърта на място, шават, шават, докато пукнат и оставят слузта си в солта. Така се правело, ако човек искал да си опуши змиорка. Е, то полицията и Дружеството за защита на животните забранявали, ама змиорките трябвало да пощъкат в сол. Иначе как щяла да падне слузта от кожата и от карантията на тия пущини? Сетне мъртвите змиорки хубавичко се обтривали със сух торф и се повесвали в кадилницата над букови цепеници да се опушат.

Мацерат се съгласи с докера, че змиорките трябвало да пощъкат в сол.

— Та нали сами си се врат в конската глава — каза той.

— И в човешки трупове също — каза докерът. — Особено след битката в Скагерак^[1] как ли са се пооблажили. А преди няколко дни един лекар от психото ми разказа как някаква омъжена жена се задоволявала с жива змиорка. Но веднъж змиорката тъй я клъвнала, та чак до болница се стигнало и жената останала бездетна.

Докерът обаче завърза чувала с осолените змиорки и — шавлив не шавлив — го метна на плещи. Надяна през врат навитото въже й докато търговският кораб акостираше в пристанището, той тежко-тежко закрачи към Нойфарвасер. Параходът имаше към хиляда и осемстотин тона и не беше шведски, а фински и караше не руда, а дърво. Докерът с чувала, изглежда, познаваше някого от екипажа на финския кораб, защото махна за поздрав към ръждивата гемия и извика нещо. От борда на финеца помахаха в отговор и също извикаха. Защо обаче Мацерат махна и изрева някаква глупост от рода на „Кораб, ахой!“ — така и не можах да проумея. Защото бе израсъл в долината на Рейн и понятие си нямаше от флот, а и пукнат финландец не познаваше. Но това си му беше навик — да маха винаги когато други махат, да се смее, крещи и ръкопляска винаги когато други се смеят, крещят и ръкопляскат. Ето защо рано — рано бе влязъл и в партията — нещо хем ненужно, хем без сметка, само му изяждаше целия неделен предобед.

Оскар вървеше бавно след Мацерат, чичото от Нойфарвасер и натежалата финска гемия, сегиз-тогиз обръщах поглед към конската глава, която докерът бе захвърлил под морския знак. Но от главата нямаше и следа, понеже чайките я бяха наперушинили. Едно бяло въздушно петънце в бутилковозеленото море. Един току-що окъпан облак, който всеки миг можеше грациозно да се издигне във въздуха, притуляйки със силен грак една конска глава, която не цвилеше, а грачеше.

Като ми втръсна, побягнах от чайките и Мацерат, както тичах, потупвах с юмрук Тенекийко, подминах докера, който сега пушеше къса лула, и настигнах Ян Бронски и маминка накрай вълнолома. Ян Бронски държеше маминка както преди, само дето едната му ръка се бе шмугнала през ревера под палтото й. Но Мацерат и друго не видя — че и мамината ръка се бе напъхала в Яновия джоб; защото той бе останал далеч зад нас и тъкмо увиваше във вестник, измъкнат измежду камънаците на вълнолома, четирите змиорки, които докерът бе зашеметил с камък.

Щом ни настигна, Мацерат загреба във въздуха с връзката змиорки и се провикна:

— Искаше ми един и петдесет, но аз му дадох само гулден и нито пфениг повече.

Маминка се бе посъвзела, двете й ръце отново се бяха върнали на място.

— Само не си въобразявай, че ще ям змиорки — рече тя. — До края на живота си няма да хапна риба, пък за змиорки — и дума да не става.

Мацерат се разсмя:

— Я не се превземай, малката ми! Та нали винаги си знаела как се ловят змиорки и въпреки това си ги яла, и то пресни. Ще видиш, след като моя милост ги приготви от вкусно по-вкусно, с всичкия му майсторлък и зелена салатка.

Ян Бронски, който своевременно бе оттеглил ръка от мамината пазва, нищо не каза. През целия път до Брьозен барабаних, за да не започнат отново със змиорките. Също на спирката и в трамвая пазех тримата от разговори. Змиорките се бяха поукротили. Не спряхме на Заспе, защото другият трамвай беше вече там. Малко след летището, въпреки цялото ми думкане, Мацерат взе да разправя, че умирал от глад. Маминка не реагираше и сякаш не ни забелязваше, докато Ян не й предложи една „Регата“. Щом той й поднесе огънче, а тя захапа златния мундщук, маминка се усмихна на Мацерат, защото знаеше колко му е неприятно да пуши на обществено място.

Слязохме на площад „Макс Халбе“, а маминка — противно на очакванията ми, — напук на всичко, вместо да хване Ян, улови Мацерат под ръка. Ян вървеше с мен, хванал ме за ръчичка, и допушваше мамината цигара.

На Лабесвег домакините — католички продължаваха да тупат килими. Докато Мацерат отключваше апартамента, видях на стълбището госпожа Катер, която живееше на четвъртия етаж, в съседство с Майн Тромпетиста. Бе провесила през дясно рамо навит бежов килим и го подпираше с месести зачервени ръце. Под мишниците й се мъдреха русоляви космици, навързани и солени от потта. Килимът се бе огънал одве. Със същия успех и някой пияница можеше да нарами, ала мъжът й се беше вече поминал. Когато разтресе сланини край нас в лъскава черна пола от тафта, ме блъсна зловонна миризма: амоняк, саламура и карбид — изглежда, беше в мензис.

Скоро откъм двора отекна оня ритмичен бухтеж от тупалки, които ме подгони из къщи, който ме преследваше навред, но най-сетне му избягах, шмугвайки се в гардероба на спалнята, защото зимните палта приглушаваха донякъде най-неприятната част от предвеликденската врява.

Ала не само тупащата госпожа Катер ме натика в гардероба. Маминка, Ян и Мацерат не си бяха съблекли още палтата, когато се скараха за менюто в Разпети петък. Но разправията не свърши само, със змиорките, за кой ли път трябваше да стана изкупителна жертва заради прословутия ми плонж от стълбата в мазето:

— Ти си виновен, ти си виновен. — Ей — сега ще направя супа от змиорки, стига си се превземала. — Прави каквото щеш, само змиорки — не, в мазето има достатъчно консерви, иди донеси пънчушки, само че гледай хубаво да затвориш капака, да не стане пак някоя беля. — Стига си ровила стари истории, ще сготвя змиорки и баста — с мляко, горчица, магданоз и варени картофи, и дафинов лист ще туря, и карамфил. — Не, няма да ги вкуся. — Остави, Алфред, щом не иска. — Не се бъркай, дето не ти е работа, за какво съм ги купувал тия змиорки, хубаво ще ги изчистя! — Не и не! — Ще видим, като ги сложим на масата, кой ще си ближе пръстите.

Мацерат тръшна вратата на дневната, изчезна и заблъска демонстративно в кухнята. Доубиваше змиорките с кръстат разрез на главата, а маминка — нали имаше твърде жива фантазия — трябваше да поседне на кушетката; Ян Бронски незабавно я последва и ето че вече се бяха уловили за ръце и си шептяха по кашубски.

Когато тримата възрастни се разпределиха по тоя начин из апартамента, аз също седях в дневната, а не в гардероба. До камината имаше детско столче. Бях седнал на него и люлеех крачка, а Ян ме фиксираше и усещах, че им преча, макар да не можеха да вършат кой знае какво, защото отвъд стената Мацерат — е, наистина невидимо, но пък осезаемо плашеше с умирающите змиорки и ги размахваше като камшик. И така, размениха си ръцете, притискаха и придърпваха двадесетте си пръста, та кокалчетата им пукаха и с тоя пукот ме довършиха без остатък. Не ми стигаше лупането на Катерката в двора, ами и те! Проникваше през всички стени, прииждаше, макар да не се усилваше.

Оскар се хързулна от столчето, поседя миг — два до камината — не биваше отбоят му да боде в очи! — а сетне, уж захласнат в Барабанко, се изпързули през прага в спалнята.

За да избегна шума, оставих вратата на спалнята открехната и със задоволство установих, че никой не ме повика обратно. Поумувах още къде да се смуши Оскар — под леглото или в гардероба. Предпочетох гардероба, тъй като под леглото щях да оцапам капризното си флотскосиньо костюмче. Докопах се до ключето, превъртях го веднъж, отворих огледалните врати и разгърнах с палки стройната редица палта и други зимни дрехи. За да стигна и помръдна тежките платове, трябваше да стъпя върху Барабанко. Зейналата дупка в гардероба не бе огромна, ала бе достатъчна да побере един издрапал вътре и свил се на кълбо Оскар. Дори успях, малко трудно, да придърпам огледалните врати и да ги притворя с един шал — бях го намерил на дъното на гардероба и тъй го защипнах за летвичката, та през тясната пролука хем да влиза въздух, хем да мога да надникна при аварийна ситуация. Турих Барабанко на колене, но не барабанех, тихичко даже, а безволно се оставих на миризмата на зимните палта да ме упойва и просмуква.

Хубаво, че го имаше тоя гардероб и тия тежки, едва пъхтящи платове, които ми позволяваха да събера почти всичките си мисли, да ги завържа в букет и да ги даря на една своя мечта, достатъчно богата, за да приеме моя дар със сдържана, почти неуловима радост.

Винаги когато се концентрирах и заживявах съобразно своите способности, се пренасях в кабинета на доктор Холац на Брунсхьофервег и се наслаждавах на оная част от петъчните ни визити, която бе от голяма важност за мен. Така мислите ми не се въртяха около все по-педантично лекуващия ме доктор, а край сестра Инге, неговата асистентка. Той й позволяваше да ме съблича, облича и сама да ме мери, тегли и тестува; накратко — сестра Инге най-добросъвестно, макар понацупено, провеждаше с мен всички опити на доктор Холаци всеки път — не без докачение — обявяваше поредния пълен неуспех, който доктор Холац тутакси прекръщаваше на „частичен успех“. Рядко поглеждах сестра Инге в лицето. Очите и понякога препускащото ми сърце на барабанчик намираха покой в колосаната белота на сестринската й престилка, в безтегловното образувание, което носеше като касинка, в семплата; украсена с червен кръст брошка. Колко хубаво бе да проследявам все по новому падащите дипли на униформата й! Имаше ли плът под плата? Повяхващото с годините лице и кокалестите, въпреки големите грижи, ръце издаваха, че сестра Инге все пак е жена. Е, тя не култивираше от ония телесни миризми, които да доказват наличие на плът, каквато притежаваше например маминка, когато ян или Мацерат я разголваха пред очите ми. На сапун ухаеше тя, и притомителни медикаменти. Колко често сънят ме оборваше, докато сестра Инге прислушваше малкото ми — и както си мислеха — болно телце! Лек, роден от белите дипли сън, обвеян с карбол сън, беззрачен сън; било защото отдалеч брошката й се уголемяваше — бог знае в какво: в море от знамена, в алпийско сияние, в поле макове, готово за бунт — бог знае против кого: против индианци, череши, кръвоизливи от носа, против петльови гребени, червени кръвни телца, докато червено заля полезрението ми като фон на една страст, която тогава — пък и днес — ми се вижда естествена, ала как да се назове, защото думичката „червено“ нищо не говори и кръвоизливът от носа — също нищо не значи, и знамената избеляват, а ако все пак кажа „червено“, червеното ме отблъсква и почернява: чума черна чернее, чер Черньо страшнее, восък жълт жълтее, син синчец синее, мами-синьо, лъжи-синьо, не ми се синее, не ми зеленее; зелен ковчег ме скрива, зелен покров ме завива, зелено бяло белее, бяло жълто жълтее, черно ме кръщава, черно страх внушава, плаши — черно, страши — черно, не ми се синее, не ми зеленее, не ми зеленее, а червенее. Червенееше брошката на сестра Инге, червено кръстче носеше тя — и нека уточним — на подвижната яка на сестринската си престилка; но това видение, най-едноцветното от всички видения — било в гардероба, било другаде — рядко се задържаше.

Гръмнала в дневната, силна врява блъсна вратите на гардероба и ме сепна от оборилия ме, посветен на сестра Инге полусън. Изведнъж отрезнял и с надебелял език седях с барабан на колене сред палта от различен десен, душех партийната униформа на Мацерат, кожени колани, нагръдни ремъци висяха край мен, ала и помен нямаше от белите дипли на сестринската престилка: сукно тежеше, камгарн висеше, рипс загръщаше фланел, над мене — колекция от шапки — мода от последните четири години, а в нозете ми: обувки и обувчици, ваксани гамаши и токове, с кабари и без кабари, ивица светлина, проникваща отвън, която обясняваше всичко; Оскар съжали, задето е оставил огледалните врати открехнати.

Та какво ли можеха да ми предложат ония тримата в дневната? Най-много Мацерат да е спипал двамата на кушетката, нещо почти невъзможно, защото Ян винаги — не само на партия скат — си имаше едно наум. Или може би Мацерат — така се и оказа впоследствие — бе сложил на масата супника с умъртвени, изкормени, изкиснати, сварени, подправени и докарани на вкус змиорки във вид на змийска чорба и се бе осмелил, понеже никой не искаше да заповяда на масата, сам да похвали гозбата си, изброявайки всички прибавки и каканижейки някаква рецепта. Маминка врещеше. Врещеше на кашубски. Мацерат не можеше ни да разбере, ни да понесе крясъците й, ала къде да върви, слушаше и комай схвана накъде бие мама; можеше да става дума само за змиорките и — както винаги, когато маминка врещеше — за моя плонж от стълбата в мазето. Мацерат й отговори. Та нали знаеха ролите си. И Ян вметваше по някоя реплика. Къде ти сцена без Ян? После — действие второ: капакът на пианото се вдига с трясък, нозе върху педали, без партитура, по памет; хорът на ловците от „Вълшебният стрелец“ — кой напред, кой назад — запява триото в нестроен рев: такова нещо не се среща на света. И насред ловджийското айларипи капакът се хрясва по пианото, нозете се отделят от педалите, табуретката пада, маминка иде, вече е в спалнята, бърз поглед в огледалните врати, и се просва — видях я през пролуката, — просна се напреко на брачното ложе под синия балдахин, захлипа и закърши многопръсти ръце подобно каещата се, обрамчена в злато Магдалена от цветната гравюра над брачната крепост.

Още дълго чувах маминия хленч, леко проскърцване на пружината, приглушен шепот от дневната. Ян успокояваше Мацерат. Мацерат молеше Ян да успокои маминка. Шепотът отслабна, Ян влезе в спалнята. Действие трето: Ян стои пред леглото, поглежда ту маминка, ту каещата се Магдалена, присяда внимателно на ръба на спалнята, гали гърба и дупето на проснатата по корем маминка, теши я нежно на кашубски — но тъй като думите вече не помагат, пъха ръка под полата й, докато тя не спира да скимти, и чак тогава Ян сваля поглед от многопръстата Магдалена. Трябва непременно да види човек как се надига Ян след свършена работа, как леко прокарва носна кърпичка по пръстите, после високо и вече не по кашубски заговаря маминка, като натъртва на всяка дума, та Мацерат от дневната или кухнята да го чуе:

— Хайде, Агнес, ела, да забравим това! Алфред отдавна изсипа змиорките в клозета. Хайде да направим едно скатче, ако питате мен, с миза от четвърт пфениг, а щом се поразсеем, Алфред ще ни забърка едни гъби с яйца и ще ни изпържи картофки.

Маминка нищо не каза, отърколи се от леглото, приглади жълтия юрган, понатъкми прическа пред огледалните врати и излезе подир Ян от спалнята. Отместих око от пролуката и скоро чух, че разбъркват картите. Лек, предпазлив смях, Мацерат сече, Ян раздава и наддаването започва. Ян откри, Мацерат пасува още на 23. След което маминка вдигна на 36, та и Ян се принуди да каже „пас“, а маминка каза „гранд“, но с малко загуби. Следващата игра на кари спечели Ян с бомбастичен успех, а маминка едва изкара третата игра — купи от ръка без два.

Положително този семеен скат щеше да се проточи чак до среднощ — за малко прекъснат от бърканите яйца, гъбите и пържените картофки, — затуй и не надавах ухо на следващите игри, а по-скоро се опитвах да се върна към сестра Инге и нейните бели, сънотворни сестрински дрехи. Но съдено било престоят в кабинета на доктор Холац да ми бъде помрачен. Не само защото зеленото, синьото, жълтото и черното току заговаряха на червения език на червенокръстката брошка, а и сутрешните събития натрапчиво се намесваха: всеки път, щом вратата към кабинета и към сестра Инге се отвореше, вместо да изплува лекото и чисто видение на сестринската престилка, се явяваше вълноломът с морския знак и докерът на Нойфарвасер, който скубеше змиорки от капещата, гъмжаща от змийчета конска глава, а бялото петно, което исках да свържа с образа на сестра Инге, всъщност бяха крилете на чайките — те за миг измамно скриваха стръвта и змиорките в стръвта, докато раната отново се пукваше, но не кървеше и не бликаше червено: черна бе крантата, бутилковозелено — морето, малко ръжда внасяше финецът, натоварен с дърво, а чайките — не искам и да чуя вече за гълъби, — рояк чайки като облак налетяха на жертвата и топнаха във водата крайчеца на крилете си, и подхвърлиха змиорката към сестра Инге, а тя я улови, полюбува й се и се преобрази на чайка, преобрази се, но не на гълъб, та ако ще Свети дух да е приел образа му, а на чайка, и се спусна като облак над месото и празнува Петдесетница. Останал без сили от усилия, зарязах гардероба, вкиснат бутнах огледалните врати, излязох навън, огледах се и установих, че съм си същият, но бях доволен, че госпожа Катер е престанала да тупа килими. Велики петък бе приключил за Оскар, но страдалчески дни му предстояха едва след Великден.