Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (4)

Фотоалбумът

Пазя си едно съкровище. През всички тия тежки години, нанизани само от календарни дни, съм го пазил, кътал и пак вадил; при бягството с говеждия вагон свидно го притисках към гърди, а спях ли, Оскар спеше върху своето съкровище — фотоалбума.

Какво ли щях да правя без тоя красноречив, отворен семеен гроб? Сто и двайсет страници е. На всяка страница една под и до друга са налепени снимки — правоъгълни, грижливо сортирани, къде в симетрия, къде без — по четири, по шест, а някъде по две. Подвързан е с кожа и колкото по-остарява, толкова по-силно дъхти на кожа. Имаше времена, когато го връхлитаха ветрове и бури. Снимките се отлепяха, изпопадали изглеждаха тъй безпомощни, клетите, че ме подканяха да търся време и сгода да закрепя с лепило почти загубените снимчици на законното им място.

Кой роман, какво друго на тоя свят би могло да притежава епичната широта на един албум? Нека дядо Боже — тоя запален аматьор, дето всяка неделя ни щрака отгоре, сиреч ужасно скъсени, а сетне, кога скопосани, кога не, ни залепва на кадро в своя небесен албум — ме поведе уверено през моя албум, и дано ме пази да не се заплесвам неприлично дълго пред своите любимци и потиска склонността ми към лабиринтното; защото горя от желание да ви представя персонажите от снимките.

Да хвърлим бегъл поглед: що униформи, що моди, що прически, ето ти маминка налята, Ян — увехнало лале, а тия тук не ги знам, там пък кой ли е снимал, накрая това изкуство съвсем запада и художествената снимка от началото на века се изражда в потребителската снимка на нашите дни. Да вземем онзи паметник на дядо Коляйчек и паспортната снимка на приятеля ми Клеп. Само за миг да сложим кафеникавия дядов портрет до лъскавата паспортна снимка на Клеп, която плаче само за едно печатче, и ще видим докъде ни е докарал прогресът във фотографията. А пискюл на всичко — моменталното фото. Ала себе си, не Клеп трябва да коря, защото собственик на албума съм аз и съм длъжен да поддържам нивото му. Ако някой ден е писано да горим в ада, едно от най-изтънчените мъчения ще бъде да затворят голия грешник сам в стая с рамкираните снимки от земните му дни. Давай малко патос: О, ти, човеко, сред моментални, ненадейни и паспортни снимки! О, ти, човеко, в магнезиева светлина, о, ти, човеко, изправен до наклонената кула в Пиза, о, ти, човеко във фотостудио, изложил за снимка дясно ухо, за да станеш паспорто-достоен! Хайде сега пък без патос: И този ад може да бъде поносим, защото най-опасните снимки са само сънувани, не направени, а ако бъдат направени, не ще бъдат експонирани.

Клеп и аз ходехме да ни снимат и проявяват през първите ни срещи на Юлихер Щрасе, където се сприятелихме, похапвайки спагети. Тогава лелеех планове за пътешествия. Тоест бях толкова тъжен, че исках да замина на екскурзия, а за тая цел трябваше да кандидатствувам за паспорт. Но тъй като парите не ми стигаха за пълноценно пътешествие — до Рим, Неапол или поне Париж, — се радвах на безпаричието си, защото няма нищо по-тъжно от това да пътешествуваш в тежка депресия. Затова пък парите ни стигаха да обикаляме кината, в ония дни с Клеп си отходихме на кино, където, улучвайки вкуса на Клеп, въртяха уестърни, а съобразно моята потребност — филми, в които Мария Шел си поплакваше в ролята на медицинска сестра, а Борше като шеф на клиника след изключително тежка операция свиреше сонати на Бетховен пред отворена балконска врата и проявяваше възвишено чувство за отговорност.

Дразнеше ни краткостта на двучасовата прожекция. Та ни се пощяваше да видим някои филми втори път. Често свърши филмът и се засилим към касата да си купим билети за следващата прожекция. Ала току излезли от залата, като видехме проточилата се опашка пред гишето, всичкият ни кураж се изпаряваше. Хайде, остави срама от касиерката, но и разни непознати типове като вземеха да разхождат най-безочливи погледи по физиономиите ни — върви, че удължавай опашката.

От немай — къде след почти всяка прожекция се отбивахме в едно фотоателие недалеч от площад „Граф Адолф“, за да си направим паспортни снимки. Там ни познаваха вече, е, поусмихваха се, щом влезехме, ала най-учтиво ни канеха да седнем: нали сме клиенти, значи уважавани люде. Щом кабинката се освободеше, една госпожица, за която си спомням само, че беше мила, ни бутваше един подир друг вътре, нагласяваше и натъкмяваше с няколко попипвания — първо мен, после Клеп, — и ни караше да се блещим в една точка, докато светкавицата и свързаното с нея звънче не известяха, че шест насинджирени портретчета са се отпечатали върху плаката.

Току фотографирани и с все още леко опънати ъгълчета на устните, госпожицата ни настаняваше в два удобни плетени стола и мило, крайно мило, а и мило облечена, ни молеше за пет минутки търпение. А ние чакахме с удоволствие. Нали очаквахме нещо — нашите паспортни снимчици, горяхме от любопитство да видим как са излезли. След има-няма седем минути — все още мила, ала инак неописуема — госпожицата ни подаваше две пликчета и ние плащахме.

Какъв триумф в опулените очи на Клеп! Щом имахме вече пликчетата, имахме и повод да кривнем в първата кръчма; защото никой не обича да разглежда собствените си паспортни снимки насред улицата, сред прахоляк и шумотевица, изпречкал се в потока пешеходци. Както бяхме верни на нашето ателие, така си имахме и наша кръчма на Фридрихщрасе. Ще си поръчаме бира, кървавица с лук и ръжен хляб, а преди да ни донесат поръчката, ще разпрострем леко влажните снимки върху кръглата масичка и над бързо пристигналата бира с кървавица ще се вдълбочим в спиртосаните си физиономии.

Винаги си носехме снимки от предишния киноден. Така ни се предлагаше повод за сравнение; а когато се предлага повод за сравнение, простено му е на човек да си поръча втора, трета, че и четвърта бира, та да му светне пред очите или — както казват по Рейн — за настроение.

Далеч съм от мисълта, че някаква си лична паспортна снимка би могла да излекува един тъжен човек от собствената му безплътна тъга; понеже истинската тъга сама по себе си е безплътна, поне моята и Клеповата нямаше откъде да дойдат, и тъкмо с тази своя едва ли не фриволна безплътност нашата печал налагаше безгорестната си сила. Можехме да пофлиртуваме с тъгата си единствено чрез снимките, защото на тия серийно нащракани портретчета не личахме много ясно, ала — което е по-важно — изглеждахме пасивни и неутрализирани. Докато правехме с нас каквото си щем, пийвахме биричка, безчинствувахме с кървавицата, чакахме да ни дойде настроение и играехме. Пречупвахме, прегъвахме, режехме портретчетата с ножички, които винаги носехме специално за тази цел. Сглобявахме нови със стари анфаси, правехме се на еднооки или триоки, окичвахме си носове вместо уши, приказвахме или мълчахме с уста на дясното ухо, лепвахме челото вместо брадичка. Ала тия монтажи не сполитаха само физиономията на единия; Клеп ще вземе детайли от мен, аз ще си изкрънкам по нещичко негово, успявахме да сътворим нови и както си мислехме — по-щастливи създания. И току дарявахме някого със снимка.

На всяко отиване в кръчмата, а тя ни посрещаше поне веднъж седмично, ние — говоря само за себе си и за Клеп, а не за новомонтираните личности — бяхме навикнали да подаряваме по снимка на келнера, когото кръстихме Руди. Руди беше тип, който заслужаваше да има дванайсет деца и да бъде настойник на още други осем, знаеше неволята ни, притежаваше вече дузини снимки в профил и още повече портретчета анфас, ала всеки път, когато след дълго съвещание и педантичен избор му ги връчвахме, той правеше съпричастна физиономия и ни благодареше. На бюфетчийката и рижото момиче с подвижната сергийка на корем Оскар не подари ни една снимка; защото на жена снимки не се подаряват — тя може само да злоупотреби с тях. Клеп обаче, който при цялата си добродушна шишкавост се разтапяше пред жените и общителен до глупост, бе готов да излее душицата си пред всяка фуста, някой ден трябва да е подарил без мое знание снимка на девойчето с цигарите, понеже се сгоди за нахаканата хлапачка, а след време взе, че се и бракосъчета с нея, тъй като искаше да си вземе снимката обратно.

Предварително посветих много думи на последните страници от фотоалбума. А не си струва човек да се занимава с тия пошли моментални снимки, може да ги използува само за сравнение, което да изтъкне как величествено и непостижимо, как артистично ми въздействува и до днес портретът на дядо Коляйчек от първа страница.

Нисък, че набит, той стои до една вита масичка. За жалост не се е снимал като подпалвач, а като доброволеца Вранка. Та липсва му, значи, мустакът. Ала напетата пожарникарска униформа с медал от спасителна акция и огнеборска каска, превърнала масичката в олтар, достойно заместват подпалваческия мустак. И колко сериозен е погледът му, сякаш сбрал всичката мъка на тия мъченически години в края на века! Този горд, макар и трагичен поглед, види се, е бил обичан и обичаен през годините на Втория райх, но и Грегор Коляйчек го има — уж пияница, но на снимките, току-виж, трезв барутчия. По-мистична, защото е правена в Ченстохова, е снимката, хванала държащия светена вощеница Винцент Бронски. Създаден със средствата на ранната фотография, един момчешки портрет на хилавия Ян Бронски представлява свидетелство за свенливо меланхолна мъжественост.

На жените в ония времена този поглед с подобаваща поза се удавал къде по-рядко. Дори баба Анна, която все пак — за бога! — е била личност, се кипри глуповато ухилена по снимките отпреди Първата световна война и с нищо не загатва предлагащата убежище бухлатост на четирите си тъй скромно надиплени поли.

И през военните години те продължавали да се усмихват на заврелия глава в торба и фръцкащ дупе фотограф. Оттогава е и дебелата снимка двоен формат с тъкмо двайсет и три милосърдни сестри — сред тях маминка като помощник-медсестра в лазарета „Зилберхамер“, — подплашено скупчени около предлагащия опора щабдоктор. Лазаретните дами изглеждат по-разпуснати в живописната сцена от някакъв маскен бал, където участвуват и почти изцерени фронтоваци. Мамчето си е позволила да намигне с око и да изпружи устни за целувка, с която — въпреки ангелските криле и сърмените коси — иска да каже: „И ние, ангелите, имаме пол.“ Мацерат, коленичил в нозете й, си е избрал костюм, дето с мерак би подносил всеки ден: издокарал се е като готвач с колосана готваческа шапка и размахан черпак. Затова пък в униформата, окичена с Железен кръст II степен, и той — подобно всички Коляйчекови и Бронски — съзнателно е забил печален поглед напред, непостижим за жените от всички снимки.

След войната лицата са се променили. Сега мъжете гледат по-безгрижно след уволнението, а жените са се изперчили в съответния формат снимка и имат причина да гледат сериозно и дори когато се усмихват, не прикриват сянката на натрупаната болка. Прилягаше им тая тиха меланхолия на жените от двайсетте години. Наистина ли не съумяваха — седнали, станали и полегнали, прилепили по слепоочия черни полумесеци от коса — да съчетаят в хармоничен съюз мадона и продажност? На снимката с двайсет и три годишното майче — трябва да е правена малко преди забременяването й — се вижда млада жена, леко склонила топчеста, спокойно ваяна глава върху здрава, чувствена шия, но въпреки това тя те гледа право в очите и размива тая чувственост със злободневната си меланхолна усмивка и с чифт очи — по-скоро сиви, отколкото сини, — свикнали да виждат душите на ближните и собствената си душа като твърд предмет; като кафена чашка, да речем, или цигаре. Бих казал, че за маминия поглед не е достатъчно да се прикачи атрибут като думичката „чувствен“.

По-безинтересни, но по-достъпни за преценка, а оттам и по-показателни са груповите снимки от онзи период. Колко по-гиздави, колко по-сватбарски са били венчалните дрехи, когато се е подписвал договорът при Рапало^[1]. На сватбената си снимка Мацерат все още носи колосана яка. Изглежда добре, елегантен, почти интелектуален. Изнесъл десен крак напред — същинска филмова звезда! — Хари Лидке едва ли не. Тогава носели късо. Булчинската рокля на булката — мама — бялото й хилядодиплесто плисе стига малко под коленете — открива стройните й крака и нежното танцьорско глезенче в бели обувки с тока. На други фотоси се е скупчила цялата сватбарска компания. Сред позиращите и наконтени по граждански се хвърлят в очи с провинциалната си строгост и вдъхващ доверие свян баба Анна и нейният осенен брат Винцент. Ян Бронски, който подобно маминка произлизаше от същата картофена нива, както леля си Анна и своя отдаден на небесната дева баща, е прикрил селско — кашубския си произход чрез празничната елегантност на полски пощенски секретар. Макар да се губи маломерен и застрашен от високообемните бабанки наоколо, макар да стои най-встрани, необикновеният поглед и, кажи-речи, женствената съразмерност на лицето му го превръщат в център на всяка снимка.

От доста време разглеждам един групов портрет, правен малко след сватбеното тържество. Ще трябва пак да прибегна до Барабанко и пред излинелия кафяв четириъгълник да призова със заклинателните палки върху лакиран Тенекийко това смътно различимо тричело съзвездие.

Сгода за тази снимка е предложил явно ъгълът „Магдебургска“ — „Хересангер“, близо до полското студентско общежитие, сиреч в дома на Бронски, защото отзад се вижда — хем слънчев, хем наполовина затулен с декоративен боб — балкон с конструкция, каквато залепяли само по фасадите в Полския квартал. Маминка седи, Мацерат и Ян Бронски стоят. Ама как само е седнала тя и как стоят двамата! Леле, че съм глупчо, сума време меря и премервам разположението на тоя триумвират — понеже маминка с пълна сила замества цял мъж — посредством линийка, триъгълник и пергел, та се наложи Бруно и пергел да ходи да ми купува. Ъгъл на наклонен врат, триъгълник с неравни страни; та успоредни ли не пренасях, та еднаквост ли не търсех, макар нийде да я нямаше, та дъги ли не чертах, които многозначително се пресичаха из бобовата шума в точка; защото аз, точкопредан точкоман, търсех Точката: опорната точка, изходната точка, ако не и гледната точка.

Нищо не излезе от дилетантската ми мереница освен ситничките, ала досадни дупчици, дето изчопках с острието на пергела по възловите места на това скъпоценно кадро. Чудя се с какво пък толкова е забележителна тази снимка? Отгде ми влезе в главата да търся — ако щете, и да намеря — в тоя четириъгълник математически, а и направо абсурдни космически съотношения? Трима души: една седнала жена, двама прави мъже. Тя — с тъмни ондулирани лимби, русокъдрата глава на Мацерат, зализаният назад перчем на Ян. И тримата се усмихват: Мацерат по-щедро от Ян Бронски, двамата, белнали горни зъби петорно по-широко от мамчето — в ъгълчето на устните й трепка само лека следа от усмивка, а в очите — ни помен. Мацерат е отпуснал лява длан върху дясното мамино рамо; Ян се е задоволил само да облегне лекичко лява ръка върху гърба на стола. Тя — извърнала надясно колене, но с торс към обектива, държи нещо като папка в скута си, която дълго време смятах за филателен албум на Бронски, после за модно списание, а напоследък за колекция снимчици на филмови звезди от цигарени кутии. Ръцете на мамчето сякаш се канят да я разлистят веднага щом снимката бъде щракната и плаката — осветена. И тримата цъфтят от щастие, сякаш доволни от своята неуязвимост към разни сюрпризи, дето всеки от тоя триумвират може да сервира ако си има нещо скрито — покрито. Тримката на снимката несъмнено са зависели от някакъв четвърти човек — от жената на Ян, Хедвига Бронски, по баща Лемке, навярно вече бременна с бъдещия Щефан, — за да насочи обектива към щастието на тая троица, та това щастие да се съхрани поне със средствата на фотографията.

Отлепих от албума и други четириъгълници и ги наредих до този. Пейзажи, на чийто фон се виждат ту маминка с Мацерат, ту маминка с Бронски. На нито една от тия снимки неизбежното, единствената развръзка не се долавя толкова ясно, както на балконската снимка. Ян и маминка на кадър: тук понамирисва на трагизъм, алчност и възбуда. Мацерат до маминка: семейна идилийка, тук прокапва неделна похот, там цвъртят виенски шницели, тук скандалче преди ядене, там прозявки за десерт, някой виц преди лягане или приказка за данъци, та бракът да се обагри духовно. Все пак предпочитам тази документирана скука пред отвратителната изненадваща снимка от по-късни години, където маминка се е насадила в скута на Ян Бронски пред декора на Оливайската гора край Фройдентал. Тая гадост — ръката на Ян шава под полата на мама — фиксира сляпата страст на нещастната двойка, прелюбодействуваща от първия ден на брака „Мацерат“, а залюханият фотограф — предполагам — е самият Мацерат. Няма и помен от оная ведрина, от деликатно предпазливите жестове на балконската снимка, които комай са бивали възможни само когато двамата мъже са заставали зад и до маминка, или са лежали в нозете й, както на плажа в Хойбуде; виж снимката.

И още една снимка, на която е пак триъгълникът от главни герои в първите ми години. Макар да не е чак толкова наситена като балконската, тя излъчва същият зареден с напрежение мир, който може да се сключи и евентуално подпише само между трима. Нека си ругаят прословутия любовен триъгълник в театъра! Тъй де: двама души сами на сцената — какво друго им остава, освен да спорят до смърт или тайничко да копнеят за третия. А на моята снимчица те са и тримата. Играят скат. Сиреч подредили са картите като хубаво разгърнати ветрила, но вместо да си гледат козовете и анонса, зяпат в апарата. Дланта на Ян лежи отпусната до купчинката дребни монети с изключение на вдигнатия показалец, Мацерат е забил нокти в покривката, маминка си е позволила една малка — и, струва ми се, сполучлива шегица: изтеглила е някаква карта, показала я на обектива, ала на партньорите — не. Колко лесно — с един-единствен жест, само с едно обръщане на дама купа — човек може да извика един ненатраплив символ; защото кой не би заложил на дама купа?

Скатът — както знаем, е игра за трима — бил не само най-удобната игра за маминка и двамата й мъже; той бил тяхно убежище, тяхно пристанище, към което се връщали винаги когато животът ги подлъжел да играят глупаво сантасе и дама, чифтосани в една или друга комбинация.

Стига с тия тримата, дето са ме изкарали на бял свят, макар нищо да не им е липсвало. Преди да ми дойде редът, една дума за Гретичка Шефлер, мамината дружка, и за нейния съпруг — Александър Шефлер Фурнаджията. Той — олисял, тя — ухилена с конското си чене, поне наполовина пълно със златни зъби. Той — късокрак, седнал — краката му все педя над килима, тя — в плетени рокли, нейно производство, бъкани с мотиви и мотивчета. По-скорошни снимки на двамата Шефлер в шезлонги или пред спасителните лодки на СеЧеРе^[2] — кораба „Вилхелм Густлов“ и на палубата на „Таненберг“ (Източнопруско параходно дружество). Година след година те пътешествували и влачели сувенири от Пилау, Норвегия, Азорските острови или Италия невредими на Клайнхамервег, където той печеше земели, а тя поръбваше калъфки с дантелки. Когато Александър Шефлер не говореше, неуморно поблизваше горна джука с връхчето на езика — навик, който приятелят на Мацерат, Греф Зарзаватчията, живеещ в отсрещната къща, порицаваше като неприлична безвкусица.

Макар да бе семеен. Греф бе по-скоро скаутски водач, отколкото съпруг. На една снимка го виждаме як, сух и здрав със скаутска униформа: къси панталонки, водачески нашивки и скаутска шапка. До него в същия екип е застанало русоляво, кажи-речи, тринайсетгодишно момче с малко възголемшки очи, Греф е метнал лява лапа на рамото му и благосклонно го притиска. С момчето така и не се запознах, ала с Греф се запознах по-късно покрай неговата стрина Лина и се научих да го разбирам.

Губя се сред множеството снимки със СеЧеРе — туристи и свидетелства за нежна скаутска еротика. Та ще прескоча няколко страници, за да стигна до себе си, до първото си фотографско портретче.

Хубаво дете съм бил. Снимката е правена на Петдесетница, двайсет и пета година. Бил съм на осем месеца, с два месеца по-малък от Щефан Бронски, който е кадросан на следващата страница в същия формат и излъчва неописуема посредственост. Ръбчетата на пощенската ми картичка са като къдраво фестонче, на гърба са разчертани линии за адреси, сигурно са я извадили в по-голям тираж за фамилна употреба. Самата снимка върху легналия четириъгълник — паспарту е изрязана във вид на прекалено симетрично яйце. Голичък и същинско олицетворение на жълтък, аз лежа по корем върху бялата кожа, която някоя благотворителна полярна мечка е завещала на въпросното източноевропейско ателие за деца. Както за много други снимки от онова време, така и за първото ми кадро са избрали онзи неподражаем топлокафеникав тон, бих го нарекъл човешки топъл в контраст с нечовешки лъскавата чернобяла снимка от наши дни. Някакъв размазан, види се, декоративен листак дава тъмния, тук-таме поосвежен със светлисти пръски фон. Докато гладкото ми здраво телце се е отпуснало в хоризонтален покой на верев върху кожата, топлено от прегръдките на арктическата мечешка родина, валчестата ми глава с мъка се вири нагоре и с блеснали очи гледа съзерцателя на собствената си голота.

Снимка като снимка — някой ще рече. Но вгледайте се в ръцете: Съгласете се, че най-ранното ми кадро категорично се различава от неизброимите бисери с милички бебета в куп фотоалбуми. Ще ме видите със свити юмручета. А не с пухкави като наденички пръсти, които — следвайки някакъв смътен хаптически инстинкт — зареяно дърпат чорлавите кичури на мечешката козина. Вглъбено стиснати, малките пестничета трептят край главата, готови всеки момент да тупнат и забият. Какво да забият? Барабан!

Няма го още подаръка, дето ми бяха обещали под електрическите крушки за третия рожден ден; а колко му е на един опитен фотографчия да монтира едно клишенце на детски барабан, без да ретушира позата ми ни на йота. Само че първом е трябвало да махнат оттам глупавата парцалена животинка, на която не съм обърнал капка внимание. Тя е като чуждо тяло в тази инак хармонична композиция, ознаменуваща една остроумна, далновидна възраст, когато покарват първите млечни зъбки…

По-късно не са ме проскали вече по мечи кожи. Трябва да съм бил на годинка и половина, когато са ме возели във висока бебешка количка пред някаква дървена ограда, чиито триъгълни калпачета сняг ясно ми подсказват, че снимката е правена през януари двайсет и шеста. Колкото по̀ гледам грубия, дъхащ на катран стобор, толкоз по ми напомня предградието Хохщрис, чиито безкрайно дълги казарми навремето са приютявали хусарите на Макензен, а по мое време — жандармерията на Свободния град. Но тъй като не помня никого да е живял в споменатото предградие, допускам, че снимката е правена при някое посещение на родителите ми у хора, с които след това или не са се виждали, или са се срещали само случайно.

Хванали бебешката количка помежду си, въпреки зимния сезон, маминка и Мацерат са без палта. Маминка по блуза, чиято руска бродерия ефектно се откроява на снежния пейзаж: сякаш в най-дълбоката руска провинция фотографират царското семейство, Распутин държи апарата, аз съм царевичът, а зад стобора съзаклятничат меншевики и болшевики, майсторят бомби и подготвят гибелта на автократската фамилия. Но Мацератовата коректна средноевропейска — и както ще видим отсетне — бъдещеносна дребнобуржоазност гилотинира дремещата в кадъра кръвнина. Били сме на гости в тихото предградие Хохщрис, излезли са за малко навън без палта — достатъчно време домакинът да ги щракне с дребния Оскар по средата, погледнал по поръчка закачливо, за да им стане после хем топло, хем сладко, хем приятно на кафе, сладкиши и сметана.

Има още дузина снимки на едногодишния, двегодишния, две и половина годишния, лежащ, седящ, пълзящ и тичащ Оскар. Снимките ги бива горе — долу, всички те водят към оня портрет в цял ръст, който са ми направили по случай третия рожден ден.

Ето го вече и Барабанко. Ето го — виси на корема ми, шарен — писан, на червени и бели триъгълници. Ето ме и мен — със сериозна решителна физиономия, кръстосал дървени палки върху тенекиения барабан. Ето го и пуловера на ивици. Ето ме — нахлузил лачени чепички. Ето и косите ми — наежени като пощръкляла да чисти четка, а във всяко от сините ми очи се отразява оная воля за власт, която трябваше да се справи без каквато и да е свита. Ето ме — за пръв път заел позиция, от която нямах повод да се отказвам. И казах, и реших, и постанових за нищо на света да не ставам политик, а още по-малко бакалин и да сложа точка, да остана такъв — и си останах такъв, запазих си тоя ръст, тези дрехи дълги години напред.

Малки и големи хора, Малък Белт и Голям Белт^[3], малко „а, б“ и голямо „А, Б“, Малечко — Палечко и Карл Велики, Давид и Голиат, мъниче и левент; но аз си останах тригодишният, гномът, Палечкото, вечният Педя — човек си останах, за да се отърва от Малък и Голям катехизис, и да не порасна голям, и да не стана сто седемдесет и два сантиметра — тъй наречен възрастен, и да не попадна в ръцете на мъжа, дето очи в очи с огледалцето за бръснене се наричаше мой баща, за да не ме набута в търговията и по желание на Мацерат бакалницата да се превърне в моя съдба. За да не се наложи да подрънквам с някоя касичка, аз се вкопчих в барабана и след третия си рожден ден не мръднах нито пръст, останах си тригодишният, ала триж по-умният, когото всички възрастни надвишаваха по ръст, но не и по интелект. Оскар не искаше да се равнява по тях, защото външно и вътрешно бе съвършен, а те до дълбока старост щяха да брътвят за развитие; той се утвърждаваше, а те трупаха опит с мъка, а често и с болка; той нямаше нужда всяка година да сменя по-голям номер панталон и обувки, само за да доказва, че нещо расте.

Тъкмо тук Оскар все пак трябва да признае известно развитие, нещо в мен растеше — макар и невинаги в моя полза, — а накрая доби месиански размери: но кой ли възрастен по мое време се вслушваше или вглеждаше в неизменно тригодишния барабанчик?