Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (38)

Тарльо

Оформена, подкастрена, изчистена, всеобхватна, избистрена, преосмислена — едва като пренаемател Оскар овладя изкуството на барабанната ретроспекция. Не само стаята, Тарльо, магазинът за ковчези на двора и господин Мюнцер спомогнаха за това; и сестра Доротея ми действаше като стимулатор.

Знаете ли кой е Парцифал? И аз не знам точно. Само историята за трите капки кръв в снега съм запомнил. Тази история е истина, защото много ми ляга. Навярно ляга на всеки, който има идея. А Оскар пише за себе си; затова тя му ляга подозрително точно, защото за него е писана.

А аз все още служех на изкуството, рисуваха ме в синьо, зелено, жълто и охра, пречерняха ме, поставяха ме пред фонове, заедно с Муза Ула оплодотворихме целия зимен семестър на Академията — а и през летния продължихме с нашата музоблагословия; но бе паднал вече сняг и той пое онези три капки кръв, приковали погледа ми, както на шута Парцифал, за когото шутът Оскар знае толкова малко, че спокойно се отъждествява с него.

Моята непохватна метафора сега ще ви се изясни: снегът е бялата манта на медсестрата; а червеният кръст на брошката, с която повечето медсестри закопчават яките си, както и сестра Доротея, аленееше вместо три капки кръв. И ето седях си там и не откъсвах очи от тях.

Но за да мога да седя в бившата баня на Цайдлеровия апартамент, наложи се доста да пообикалям. Зимният семестър свършваше, някои студенти освобождаваха квартирите си и се прибираха за Великден вкъщи, а после я се върнеха, я не. Моята колежка, Муза Ула, ми съдействува да си намеря квартира, заведе ме в Студентско бюро, там ми дадоха няколко адреса и препоръчително писмо от Академията за из път.

Преди да тръгна по адресите, отбих се у каменоделеца Корнев в работилницата на Молитвен път — сума време не го бях виждал.

Не само симпатия ме отведе там, но търсех и работа за ваканцията; защото с броените часове през този месец и половина, когато щях да позирам като частен модел у неколцина професори със или без Ула, едва ли щях да свържа двата края — а трябваше да заделя и някой грош за предплата.

Заварих Корнев приведен над плоча белгийски гранит, която бе минала трета бучарда, тъкмо я рифелуваше, все същият си беше, с два почти завехнали и един току напъпил цирей на врата. Поразговорихме се малко, а аз взех да си играя с няколко шкарпели — ха дано се сети, поразгледах и готовите плочи, които — шлифовани и полирани — ожидаха своите епитафии. Две двуметрови плочи за семеен гроб — едната мушелкалк, другата силезийски мрамор — изглежда, бяха продадени и чакаха само майстора — гравьор. Радвах се, че каменоделецът е прескочил тежките дни след реформата. Но ние още навремето се тешахме с житейската мъдрост: Дори една жизнеутвърждаваща парична реформа не може да спре хората да умират и да си поръчват паметници.

Животът го доказваше. Хората умираха и пак купуваха. Нещо повече, пристигаха поръчки, каквито преди обмяната не бяха идвали: облицоваха с пъстър луксозен мрамор месарниците не само отвън, но и отвътре, редица банки и търговски къщи се принудиха да подновят и стегнат окъртения пясъчник и туф, за да си възвърнат стария престиж.

Похвалих Корневото трудолюбие, попитах как се справя с толкова много работа. Отпърво заувърта, сетне призна, че понякога му се искало да има четири ръце, а накрая ми предложи да гравирам по половин ден: за врязана буква във варовик щял да ми плаща по 45 пфенига, а в гранит и диабаз — по 55; релефните шрифтове вървели някъде от 60 до 75 пфенига буквата.

Тутакси се залових с една плоча мушелкалк, пришпорих работа и букви и гравирах следния надпис:

АЛОИС КЮФЕР

род. 3.9.1887 — поч. 10.6.1946 г.

Приключих трийсетината букви и цифри за около четири часа, а на тръгване получих според тарифата 13 марки и 50 пфенига.

Това беше една трета от месечния наем, който си бях отпуснал. Повече от 40 марки Оскар не можеше, а и не искаше да даде, защото беше поел задължението да поддържа — макар и скромно — домакинството в „Билк“, Мария, момчето и Густе Кьостер.

От четирите адреса, които ми бяха предложили любезните хора от Студентско бюро, се спрях на адреса — Юлихер Щрасе 7, семейство Цайдлер, — защото се намираше най-близо до Академията.

В началото на май — беше душен, тежък, долнорейнски ден — поех на път с добре зареден джоб. Мария ми бе спретнала костюма и изглеждах адски шик. Сградата, на чийто трети етаж Цайдлер обитаваше тристаен апартамент, се гушеше с олюпената си мазилка зад прашасал кестен. Тъй като половината улица тънеше в развалини, трудно можеше да се говори за съседни и отсрещни къщи. Отляво планина отломки — обрасла в бурен и жълтурче, с щръкнали ръждиви трегери под формата на Т — подсказваше, че тук някога е имало четириетажна сграда, която се е опирала о Цайдлеровата къща. Отдясно бяха успели да възстановят една полуразрушена сграда до втория етаж. Но, изглежда, средствата не бяха стигнали. Оставаше да подновят окъртената и попукана фасада от черен шведски гранит. От фирмата „Погребално бюро Шорнеман“ липсваха доста букви — не си спомням вече кои. За щастие двете палмови клонки, изсечени в огледално гладкия гранит, се бяха запазили и окъртеният магазин излъчваше известен пиетет.

Складът на тази седемдесет и пет годишна фирма се намираше в двора и твърде често щеше да привлича погледа ми от прозореца към задния двор. С интерес наблюдавах работниците, които в хубаво време изнасяха няколко ковчега изпод навеса, нареждаха ги върху дървени магарета, за да лъснат с всевъзможни и невъзможни препаратчета политурата на тия сандъци, стеснени по добре познатия ми начин към долния си край.

Позвъних. Отвори ми самият Цайдлер. Измъдри се на прага нисък, тантурест, задъхан и натаралежен с очила като лупи, скрил брада под пухкава сапунена пяна, с четка за бръснене до дясната буза, с вид на алкохолик, а ако се съдеше по наречието — май беше вестфалец.

— Ако стаята не ви хареса, казвайте си направо, без хъката-мъката. Бръсна се, пък и краката си ще трябва да мия.

Цайдлер не обичаше да се церемони. Видях стаята. Как да ми хареса, като това си беше излязла от строя баня, до половина облицована с тюркоазеносини плочки, а над тях нервашки налепени тапети. Въпреки това не можах да кажа, че стаята не ми харесва. Без да ме е грижа за изсъхващата пяна по Цайдлер и за неумитите му крака, аз тупнах ваната оттук — оттам и попитах дали не може да се махне, и без това няма сифон.

Цайдлер с усмивка заклати сивата си тарльова глава, напразно се мъчеше да разпени пяната с четка. Това беше отговорът му и аз наех стаята с вана срещу 40 марки на месец.

Когато излязохме отново на пестеливо осветения маркучоподобен коридор с низ различно боядисани, отчасти остъклени врати, полюбопитствувах кой още живее в апартамента.

— Жена ми и няколко пренаемателя.

Посочих една врата с млечнобяло стъкло по средата на коридора, която се намираше само на крачка от входа.

— Тук живее медсестрата. Но това вас не ви засяга. И бездруго няма да й видите очите. Тя само нощува тук, и то не винаги.

Е, не искам да кажа, че при думичката „медсестра“ Оскар трепна. Глава поклати той, не посмя да разпитва за другите стаи, нали бе добре информиран за своята стая с вана — намираше се отдясно и вратата му затваряше дъното на коридора.

Цайдлер заби пръст в ревера ми:

— Можете да готвите в стаята, стига да имате спиртник. От мен да мине — ползувайте и кухнята, само печката да не ви дойде висока.

Това бе първият му намек за ръста на Оскар. Препоръчителното писмо от Художествената академия, което той прочете надве-натри, имаше ефект защото бе подписано лично от ректора проф. Ройзер. Дадох благословията си за всичките условия, запомних, че кухнята се намира вляво от стаята ми, обещах му да нося прането си навън, защото Тарльо се опасяваше за тапетите в банята, можех да му обещая твърдо, защото Мария се бе съгласила да ме пере.

Би трябвало да си тръгна, да донеса багажа си и да попълня адресните карти. Ала Оскар се помайваше. Той не можеше да се раздели току-така с тоя апартамент. Без да има зор, попита своя бъдещ хазаин за тоалетната. Собственикът посочи с палец една врата от шперплат, напомняща военните и първите следвоенни години. Оскар се канеше веднага да се възползува от тоалетната и Цайдлер, комуто сапунът вече се ронеше от лицето и го понасърбяваше тук-таме, светна лампата на едното местенце.

Вътре се ядосвах, защото Оскар нямаше и нямаше позиви. Но се заинатих, напънах се и пуснах няколко капки, обаче заради слабото налягане в мехура — пък и седалото ми идваше доста високо — беше трудно да не накапя в теснотията седалото и теракотения под. Избърсах с кърпичка следите по охлузената дъска, а с подметки размазах няколкото злополучни капки, цвръкнати върху плочките.

Въпреки неприятно втвърдилия се сапун по лицето, по време на отсъствието ми Цайдлер не бе прибегнал до бръснарското огледалце и топла вода. Чакаше ме на коридора, беше си паднал вече по мене.

— Ама и вие сте един! Още договора не сте подписали, а вече се пъхате в клозета!

Със студената спечена четка той пристъпи към мен — сигурно за да ми погоди някоя безвкусна шегица, — но сетне, без да ми досажда, отвори вратата. Докато Оскар се изтегляше заднишком към стълбището — покрай Тарльо и държейки част от Тарльо под око, — забелязах, че вратата на тоалетната се затваря между кухнята и вратата с млечнобялото стъкло, зад която сегиз-тогиз, тоест нередовно, нощувала някаква медсестра.

Когато късно следобед Оскар отново позвъни на Цайдлер с всичката си покъщнина, над която се полюшваше новият му барабан — подарък от майстора на мадони Разколников, — и размаха адресните карти, пресно обръснатият Тарльо — междувременно сигурно бе умил и краката си — ме въведе в Цайдлеровата дневна.

Там миришеше на студен пушек от пури. На много изпушени пури миришеше. Към това се прибавяше и дъхът на купища килими — настлани или навити по ъглите — и навярно ценни килими. Миришеше също на стари календари. Но не виждах никакви календари; явно килимите миришеха така. Чудно защо удобните кожени кресла на нищо не миришеха! Това разочарова Оскар, защото — макар досега никога да не бе седял в кожено кресло — той имаше толкова осезаема представа за миризмата на кожена тапицерия, че тутакси заподозря тапицерията на Цайдлеровите кресла и столове и я обяви за фалш.

В едно от тия гладки, безмирисни и — както се оказа впоследствие — кресла от естествена кожа седеше госпожа Цайдлер. Носеше сив спортен, нескопосан костюм. Бе придърпала пола върху колене и на корема й зяпаше три пръста комбинезон. Тъй като не оправи полата си, пък — и както се стори на Оскар — очите й бяха зачервени от плач, той не посмя ни да поздрави, ни да се представи, моят поклон остана безмълвен и в последната си фаза отново се насочи към Цайдлер, който с едно врътване на палеца и кратко покашляне ми представи жена си.

Голяма и квадратна беше стаята. Кестенът пред къщата хвърляше сянка и ту смаляваше, ту уголемяваше помещението. Оставих куфар и барабан близо до вратата, пристъпих с адресните карти към Цайдлер, който стоеше между прозорците. Оскар не чуваше стъпките си, защото вървеше върху четири килима — както успя да ги преброи по-късно, — настлани един над друг, малък върху голям, голям върху по-голям, а различните по цвят ръбове със или без ресни образуваха шарена стълба: най-долното й мораво стъпало започваше почти от стените, следващото, зеленикаво, чезнеше почти изцяло под мебелите: под тежкия бюфет, витрината, претъпкана с дузини ликьорени чашки, и под широката съпружеска спалня. Затова пък ръбът на третия килим — син с пъстра шарка — се точеше от край до край. На четвъртия килим от виненочервен велур се падаше задачата да носи кръглата разтегателна маса, завита с предпазна мушама, и четирите кожени стола с низ метални копчета.

Тъй като още няколко килима, макар да не бяха стенни, висяха по стените, а други — навити на рула — дремеха по ъглите, Оскар предположи, че преди обмяната на парите Тарльо е търгувал с килими, а после е останал на сухо върху килимите си.

Единствената картина, която висеше между две лъхащи на Ориент пътечки, беше остъкленият портрет на Бисмарк. Тарльо изпълваше едно кресло точно под канцлера и като че ли имаше родствена прилика с него. Когато дръпна адресната карта от ръката ми и заоглежда формуляра от двете страни зорко, критично и припряно, едва промълвеният въпрос от жена му дали нещо не е наред го хвърли в бяс, който го доближи още повече до железния канцлер. Креслото буквално го изплю. Върху четирите килима рипна той с формуляр в ръка, напомпа гърди и жилетка с въздух, сетне с един скок се озова на първия и втория килим и застреля жена си, привела се междувременно над ръкоделието, с истински словесен картеч — койсеобаждтукабездагопитатибездаимаправодаговоритукговорясамоазазаз! Нитодумаповече! Млък!

Тъй като госпожа Цайдлер кротуваше, не шукваше и бодикаше ръкоделието си, проблемът на безпаметно тъпчещия килимите Тарльо се състоеше в това как да намери убедителен отзвук и финал на гневния си изблик. С гигантска крачка той скочи пред витрината, отвори я със звън и трясък, внимателно прихвана между разперени пръсти осем ликьорени чашки, без аварии измъкна претоварените си ръце от витрината, заситни дебливо към зелената кахлена печка — приличаше на гостоприемен домакин, който иска да позабавлява седем гостенина с жонгльорска ловкост, — но изведнъж, забравил всякаква предпазливост, взе да замеря с чупливия товар студената чугунена врата на печката.

Удивителното бе, че по време на тези сцена, изискваща все пак известна точност на прицела, Тарльо не изпускаше из очи по своята женичка, която се бе надигнала и вдяваше някаква игла пред десния прозорец. Секунда само след като той бе изпотрошил чашките, тя успя в тази деликатна операция, доказваща спокойствието на ръката й. Госпожа Цайдлер се върна при още топлото си кресло, седна така, че полата й пак се свлече и разцъфнаха три пръста розов комбинезон. Интригантски снишен, ала все пак с предан поглед, Тарльо бе проследил маневрата на жена си до прозореца, вдяването на иглата и кръгома до креслото. Едва-що седнала и той бръкна зад печката, измъкна оттам лопата и метла, смете стъкълцата, изсипа ги върху един вестник, който вече бе преполовен с друга купчинка разбити ликьорени чашки, така че върху него надали щеше да се намери място за трети стъклоразбивачески бяс.

Ако читателят мисли, че в лицето на стъклохвърляча Тарльо Оскар е познал себе си, дългогодишния стъклотрошач Оскар, ще кажа, че читателят е на прав път — нали и аз някога обичах да изливам гнева си в строшена стъклария; ала никой не ме е виждал да посягам към метла и лопата!

Щом заличи следите от яростното си изстъпление, Цайдлер пак седна в креслото. За втори път Оскар му подаде адресната карта, която Тарльо бе трябвало да пусне, за да пъхне ръце във витрината.

Цайдлер подписа формуляра и ми даде да разбера, че в неговия дом цари железен ред, инак на какво щяло да заприлича, та той в края на краищата не бил лукова глава, а цели 15 години представител, и то представител на машинки за подстригване, знаел ли съм аз що е туй машинка за подстригване, а?

Разбира се, Оскар знаеше що е туй машинка за подстригване и направи няколко обяснителни движения из стайния въздух, откъдето Цайдлер можа да схване, че съм наясно по въпроса „машинки за подстригване“. Добре подстриганата му четина говореше, че е добър представител. След като ми обясни своята система на работа — една седмица пътувал, после два дни си стоял вкъщи, — той загуби интерес към Оскар, люлееше се натаралежен в скърцащата бежова кожа, святкаше с очила и дадакаше с повод и без повод — ясно, трябваше да си вървя.

Първо Оскар се сбогува с госпожа Цайдлер. Жената имаше студена безкостна, ала суха длан. Тарльо ми махна от креслото, махна ми накъм вратата, където беше багажът на Оскар. Тъкмо натоварих ръце, когато долетя гласът му.

— Кво е туй, дет са клати на куфара ви?

— Тенекиеният ми барабан.

— И смятате да го думкате тук ли?

— Е, не е задължително. Преди често барабанях.

— Ако питате мен, думкайте си го. И бездруго не си стоя вкъщи.

— Едва ли ще започна пак.

— А защо сте останали такъв мъник, а?

— Нещастен случай. Паднах лошо.

— Да не земете само да ми създавате главоболия? Разни припадъци и тем подобни.

— През последните години се оправих здравословно. Вижте само колко съм гъвкав!

Тогава Оскар издемонстрира няколко скока пред господин и госпожа Цайдлер и два-три едва ли не акробатични номера, които бях научил навремето във фронтовия театър, та госпожа Цайдлер се разхихика, а Тарльо — Тарлище продължаваше да се шляпа по бедрата дори когато излязох на коридора и повлякох багажа и Барабанко край млечнобялото стъкло на медсестрата, край клозетната и кухненската врата накъм стаята си.

Беше началото на май. От тоя ден мистерията „медсестра“ започна да ме изкусява, завладява, покорява: медсестрите ме поболяваха, неизлечимо ме поболяваха, защото дори днес, когато всичко е далечно минало, протестирам срещу твърденията на Бруногледача, че само мъжете можели да бъдат истински болногледачи; манията на пациентите да ги обслужват медсестри била допълнителен симптом за тяхното заболяване; докато мъжът болногледач най-добросъвестно се грижел за пациента и в някои случаи дори го излекувал, то медсестрата удряла по чисто женския път: съблазнявала пациента към изцеление или смърт, подсладена с примамливия привкус на еротиката.

Та така с Бруногледача, комуто с неохота давам право. Но човек, който през някоя друга година разбира защо живее тъкмо чрез медсестрите, им е вечно признателен и няма да позволи на някакъв навъсен, макар и симпатичен болногледач, пълен с професионална злоба, да го отчужди току-така от неговите медсестри.

Всичко започна с плонжа ми по стълбата в зимника, навръх третия ми рожден ден. Май сестричката се казваше Лоте и бе родом от Прауст. А сестрата на д-р Холац — Инге — носих няколко години в сърцето си. След защитата на Полската поща бях покорен роб на няколко медсестри едновременно. Запомнил съм само една от тях — сестра Ерни или Берни. Сетне куп безименни сестри в Люнебург, Хановерската университетска клиника, сестрите от Градската болница в Дюселдорф и най-вече сестра Гертруд. А накрая се яви тя, без да се налага да влизам в болница. В цветущо здраве Оскар бе отдаден духом и телом на някаква сестра — също пренаемателка в апартамента на Цайдлер. От тоя ден целият свят край мен загъмжа от медсестри. Тръгнех ли сутрин на работа, за да изчуквам букви при Корнев, аз се качвах от спирката пред болница „Дева Мария“. Нали все ще се мерне някоя медсестричка, една си отиваше, друга идваше — я пред тухления портал, я по отрупаното с цветя площадче пред болницата. Сестрички значи, чието тежко дежурство или свършваше, или предстоеше. Сетне идваше трамваят. Доста често се случваше да пътувам прав или седнал с тия — ако не съсипани, то морно гледащи — сестри. Отпърво вдъхвах миризмата им с отвращение, но скоро сам започнах да я търся и се присламчвах до, та дори между престилките им.

А сетне — на Молитвен път. При хубаво време гравирах отвън сред експозицията надгробен камък, виждах ги да се задават — по двенки, по четирки, наловени под ръце, весело разбъбрени — имаха почивка, — тогава Оскар вдигаше очи от своя диабаз, нехаеше за работата, защото един поглед му струваше 20 пфенига.

Филмовите афиши: в Германия винаги е имало множество филми за медсестри. Мария Шел ме примамваше в киното. Тя носеше бяла сестринска престилка, смееше се, плачеше, самоотвержено обгрижваше болните, свиреше класическа музика — усмихната и с касинка на глава, сетне изпадна в отчаяние, едва не раздра нощницата си, след опит за самоубийство пожертвува своята голяма любов — Борше в ролята на доктора, — ала не измени на професията си, тоест запази завинаги касинката и брошката с червения кръст. Докато малкият и големият мозък на Оскар се кискаха и вплитаха разни мръсотийки сред кадрите, сълзи се ронеха от очите на Оскар, лутах се полусляп из някаква пустиня от анонимни самарянки в бели престилки, търсех сестра Доротея, за която знаех единствено, че живее под наем у Цайдлер в стаята с млечнобяло стъкло.

Понякога чувах стъпките й, когато се връщаше от нощно дежурство. А друг път я чувах да се прибира към девет вечерта, когато бе приключила дневното си дежурство. Оскар невинаги се стърпяваше и ставаше от стола, щом сестричката прошумолеше откъм коридора. Често улавяше дори дръжката на вратата. Защото кой би устоял на подобно изкушение? Как да не ти трепне окото, щом нещо минава и може би само заради теб? Как да си седиш спокойно на стола, след като всеки съседски шум явно има една — едничка цел да накара спокойно седящия да скочи на крак?

А още по-лошо е с тишината. Бяхме изпитали силата й с онази статуетка от галеона, тъй като бе дървена, тиха и кротка. И ето първият пазач на музея лежеше в кърви. Тръгна мълва: Ниоба го е убила. Тогава директорът потърси нов пазач, защото не можеше да затвори музея. Когато и вторият пазач се спомина, се нададе страшен вой: Ниоба го уби. Тогава директорът в чудо се видя откъде да намери трети пазач — или може би не трети, а тринайсети пазач търсеше той — все едно! Един ден намереният с мъка пазач бе мъртъв. Мало и голямо писна: Ниоба, Ниоба зеленописана, Ниоба с очи кехлибарени. Ниоба — дървената, голата, не трепва, не зъзне, не се поти, не диша, без дървояд, защото я бяха напръскали с препарати, защото бе историческа и безценна. Една вещица бе изгоряла заради нея, отсекли бяха даровитата ръка на нейния майстор-резбар, кораби бяха потъвали, но тя бе изплувала. Дървена беше Ниоба, но огън не я ловеше, убиваше, но не губеше стойност. С мълчание бе накарала да замлъкнат гимназисти, студенти, един стар свещеник дори цял отбор музейни пазачи. Моят приятел Тручински я обязди и си замина навеки, ала Ниоба си стоеше на сухо и потъваше в още по-дълбоко мълчание.

Рано заран, някъде към шест, когато сестрата напуснеше стаята си, коридора и апартамента на Тарльо, наставаше мъртвило, макар че инак тя не вдигаше шум. За да понесе тишината, Оскар сегиз-тогиз проскърцваше с леглото, побутваше стол или търкулваше някоя ябълка към ваната.

Към осем часа нещо прошумоляваше. Това беше пощальонът, който пъхаше писмата и картичките през процепа на вратата и те се изсипваха направо върху пода в коридора. Освен Оскар и госпожа Цайдлер очакваше това изшумоляване. Като секретарка при Манесман тя започваше работа едва в девет и ми отстъпваше да проуча пръв изшумоляването. Гледах да изляза тихичко, макар да знаех, че тя ме чува; оставях вратата на стаята отворена, за да не светкам лампата, вземах всичките писма, мушвах евентуално в джоба на пижамата Марииното писмо, в което тя всяка седмица най-грижливо ме осведомяваше за себе си, детето и сестра си Густе, а сетне набързо прехвърлях останалите. Всичко с адрес до Цайдлерови и някой си господин Мюнцер от другия край на коридора — както бях кукнал, а не щръкнал — пързулвах отново по дъсчения под; а пощата на медсестрата — та я въртях, обдушвах, опипвах и не на последно място оглеждах за подателя.

Сестра Доротея рядко получаваше писма, ала все пак по-често от мен. Цялото й име беше Доротея Кьонгетер, но аз я наричах просто сестра Доротея, от време на време забравях фамилията й — че защо й е на една сестра фамилия. Пишеше майка й от Хилдесхайм, пристигаха писма и картички от най-различни болници в Западна Германия. Пишеха й колежки, с които заедно беше учила за медсестра. Сега поддържаше вяло и мъчително връзка с тях, само чрез картички, и получаваше тези отговори, които — както бе установил Оскар — бяха глупави и безсъдържателни.

И все пак от картичките с изгледи на обрасли с бръшлян болници понаучих кое — що за миналото на сестра Доротея; тя, сестричката, бе поработила известно време в Кьолнската болница „Св. Винцент“, после в частна клиника край Аахен, а накрая в Хилдесхайм. Оттам пишеше майка й. Следователно тя или беше родом от Долна Саксония, или като Оскар след войната бе пристигнала от Изтока и там бе намерила убежище. Освен това узнах, че сестра Доротея работи съвсем наблизо, в болница „Дева Мария“, и че някоя си сестра Беате е нейна приятелка, защото много картички подсказваха това приятелство, носеха поздрави и за въпросната Беате.

Не ми даваше мира тази приятелка. Нейното съществуване разпали фантазията на Оскар. Писма до Беате съчинявах, в едното я молех да ходатайства пред Доротея за мен, в следващото въобще не споменавах Доротея, исках първо да сваля Беате, а после да мина на приятелката й. Пет или шест писма нахвърлих на чернова, някои даже приготвих в плик. Неведнъж тръгвах към пощенската кутия, ала не пуснах нито едно.

А някой ден — какъвто си бях щурак — сигурно щях да пратя любовното си послание на сестра Беате, ако един понеделник — по това време Мария вече се имаше със своя работодател, с Щенцел, събитие, което чудно защо не ме трогна — не бях намерил на коридора онова злополучно писмо, трансформирало почти любовната ми страст в ревност.

Отпечатаният адрес на подателя ми откри, че писмото до сестра Доротея е написал някой си д-р Ерих Вернер от болница „Дева Мария“. Във вторник пристигна второ писмо. Третото писмо донесе четвъртъкът. Какво се случи него четвъртък ли? Оскар се добра до стаята си, тупна върху един от кухненските столове, които влизаха в покъщнината, измъкна ежеседмичното Мариино писмо от джоба на пижамата — въпреки новия си обожател, Мария продължаваше да пише редовно, грижливо и с подробности, — дори плика отвори, зачете, но нищо не прочете, дочу стъпките на госпожа Цайдлер в коридора, а миг след това и гласа й; викаше господин Мюнцер, който обаче не отговори, въпреки че трябваше да си е вкъщи, защото мадам Цайдлерица отвори вратата на стаята му, внесе пощата, а устата й не спираше да мели.

Престанах да чувам гласа й още докато дърдореше. На умопомрачителния тапет се отдадох аз, на вертикалната, хоризонталната и диагоналната умопомрачителност; на криволичещата, хилядократно умножена умопомрачителност, видях се в ролята на Мацерат, ядох заедно с него от съмнително вкусния хляб на всички рогоносци, с лекота костюмирах моя Ян Бронски като евтин сатана — прелъстител, който се явяваше ту в унаследения балтон с кадифена яка, ту с бялата престилка на д-р Холац, а миг след това и като хирурга д-р Вернер, за да прелъстява, покварява, позори, обижда, бие, измъчва — да извърши всичко, което върши всеки прелъстител, за да бъде прелъстител.

Днес ме напушва смях, щом се сетя за налудничавата идея, накарала Оскар да прежълтее и изпадне в тапетна лудост: поисках да завърша медицина, и то на мига. Доктор да стана, и то в болница „Дева Мария“. Щяхда го науча аз — тоя доктор Вернер, щях да го изгоня, да го изоблича в шарлатанство, дори в убийство от немарливост при една нищо и никаква ларинготомийка! Цял свят да разбере, че не е лекар, а самозванец — служил бил през войната в някакъв лазарет и понаучил нещичко оттук-оттам: Вън шарлатанина! А Оскар щеше да стане главен лекар — толкова млад, а вече на отговорен пост. И като нов професор Зауербрух — съпроводен от операционната сестра Доротея, обграден от белоснежна свита, — щеше да крачи по кънтящите коридори, да минава на визитация и в последния момент да решава дали ще оперира.

Слава богу, че такъв филм не се въртя!