Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.

История

  1. — Добавяне

Седмичната програма

Клеп често убива времето си с разработване на седмични програми. Фактът, че при тия разработки непрестанно лапа кървавица и претоплена леща, подкрепя моята категорична теза: Мечтателите са лапачи. А усърдието, с което Клеп попълва всяка графа, доказва втората ми теза: Само пословичните търтеи могат да правят изобретения, спестяващи труд.

И тази година Клеп се понапъна две седмици, за да планира дните си по часове. Вчера, като ми дойде на свиждане, първо сума време си придава тайнственост, ала после измъкна от вътрешния си джоб сгънат на хармоника лист и ми го подаде със сияен и самодоволен вид — беше направил поредното си изобретение, спестяващо труд.

Хвърлих едно око на хартийката, но нищо ново не видях: в десет — закуска, до обяд — размишления, след обяд — часче сън, после — кафе, по възможност в леглото, час флейта — седнал в леглото, час гайда в стаята — вече станал и с маршова стъпка, половин час гайда — в двора на въздух, през ден — по два часа бира с кървавица или два часа — кино, но и в двата случая — пред киното или в кръчмата — дискретно вербуване за нелегалната ГКП — само половин час, да не се прекалява! Три вечери от седмицата бяха запълнени със свирене на танцова музика в „Еднорога“, съботната следобедна бира с вербуването за ГКП бе прехвърлена за вечерта, защото следобедът бе предвиден за баня с масаж на Грюнщрасе; след банята — три четвърти час хигиена с девойче в „U9“[1], после с девойчето и приятелката на девойчето — на кафе и паста при Шваб, а малко преди да затворят бръснарниците — бръснене и ако трябва — подстригване, бързо снимка във „Фотоматон“, после — бирата, кървавицата, агитацията за ГКП и отдих.

Аз хвалех Клеп за калиграфските заврънкулки на готическия му шрифт, молех го да ми препише програмата, любопитствувах как преодолява някои мъртви точки.

— Спя или мисля за ГКП — отвръщаше Клеп след мигновено замисляне.

Дали съм му разказвал как Оскар се запозна с първата си седмична програма ли?

Всичко започна най-безобидно със забавачката на леля Кауер. Всяка сутрин Хедвига Бронски ме вземаше от къщи и ме водеше с нейния Щефан при леля Кауер на Посадовски път, където трябваше да си играем до припадък с десетина хлапетии — все имаше по няколко болни. Добре че Барабанко минаваше за играчка, та не ми дотягаха с разни кубчета, а люлеещи се кончета яхах по принуда, само когато им потрябваше барабанчик на кон с книжен шлем. За партитура ми служеше хилядокопчестата черна рокля на леля Кауер. Спокойно мога да кажа — по няколко пъти дневно току раз- и за- копчавах върху Тенекийко копринената й рокля и успявах, барабанейки, да съ- и о- блека мършавата, изтъкана само от бръчици госпожица — ала не защото ме интересуваше тялото й.

Следобедните разходки по алеите с кестените до Йешкенталската гора, край паметника на Гутенберг и по Ербското възвишение бяха толкова приятно скучновати и безгрижно глуповати, че и днес бих предпочел разходките из илюстрованите книжки, уловен за мукавената ръка на леля Кауер.

Независимо дали бяхме осмина или дузина хлапетии, винаги ни впрягаха в сбруя. Тази сбруя се състоеше от плетено светлосиньо въже, което служеше за ок. Отляво и отдясно на вълнения ок се образуваха шест двойки вълнени юздички за общо дванайсет малчугана. На всеки десет сантиметра висеше звънче.

Сегиз-тогиз леля Кауер запяваше „Исусе, за тебе живея, Исусе, за тебе ще умра“ или „Привет, звезда ти морска…“ и доверявайки на свежия октомврийски въздух — „… О, Мария, помогни…“ и „… Майко божия, сла-а-дка“, изпълвахме с умиление минувачите. Когато пресичахме главната улица, ставаше задръстване. Що трамваи, автомобили и каруци се струпваха, докато прекарвахме Морската звезда през платното. Всеки път, сякаш хартия запукваше, когато леля Кауер благодареше с ръка на упътилия ни полицай.

— Христос ще ви възнагради — обещаваше тя и отшумоляваше с копринената рокля.

Та страшно съжалих, когато през пролетта след шестия си рожден ден Оскар трябваше да напусне раз- и за- копчаемата госпожица Кауер заради и заедно с Щефан. В дъното беше политиката, а има ли политика, има и насилие. Бяхме изкачили Ербското възвишение, леля Кауер ни свали вълнената сбруя, младата гора сияеше, сред клоните се бяха листнали първите пъпки. Леля Кауер бе поседнала на един покрит с мъх крайпътен камък, където бяха отбелязани различни маршрути за едно — или двучасови разходки. Подобно девойче, което не знае какво му става напролет, тя си тананикаше, спазматично поклащайки глава — същинска токачка, и сплиташе нова юздичка за нас, огненочервена трябваше да стане тая юздичка, но за жалост така и не можах да я опитам: защото в същия момент от храсталака се разнесоха писъци, госпожица Кауер изпърха от мястото си и заситни с плетката, повлекла червения вълнен конец подире си, на своите токчета — кокили ала Луи Кенз към писъците и храсталака. Последвах нея и конеца и тутакси пред очите ми се разля обилна червенина: от носа на Щефан шуртеше кръв, а друг един на име Лотар, къдрокос и със сини венички по слепоочията, бе яхнал гърдите на крехкия, жално хленчещ дребосък и така го налагаше, като че искаше да му набие носа навътре.

— Гаден поляк! — съскаше той между ударите. — Мръсен долен поляк!

Пет минути по-късно, когато тя отново ни впрегна в светлосинята юздичка — само аз останах извън строя и намотавах червения конец, — леля Кауер закаканижи една молитва, която обикновено се казва между освещаването и причастието.

„Засрамете се, пълни с болка и покаяние…“

После надолу по хълма и престой пред паметника на Гутенберг. Посочвайки с дълъг показалец Щефан, който скимтеше и притискаше нос с кърпичка, тя благо ни поучи:

— Та той не е виновен, че се е родил поляче.

По неин съвет Щефан спря да ходи на забавачка. Оскар, който макар че не бе поляк и не ценеше кой знае колко Щефан, се солидаризира с него. А сетне дойде Великден и решиха да пратят Оскар на училище. Зад очилата си с дебели рогови рамки доктор Холац заключи, че не било зле да се опита и заключението обяви на всеослушание:

— Няма да навреди на малкия Оскар.

Ян Бронски, който също след Великден реши да изпрати своя Щефан в полското училище и никой не можа да го разубеди от това му решение, постоянно повтаряше на маминка и Мацерат: Той бил чиновник на полска служба и за добра работа в Полската поща държавата му давала добри пари. Пък най-сетне бил поляк, а и Хедвига щяла да получи полско гражданство, щом одобрели молбата й. Освен това едно будно и изключително надарено дете като Щефан щяло да научи немски и вкъщи, а що се отнасяло до малкия Оскар — колкото пъти кажеше „Оскар“, той леко въздъхваше — и Оскар бил на шест годинки като Щефан, е, още не можел да говори добре, въобще бил доста поизостанал за възрастта си, пък и с растежа си, но трябвало да опитат задължителното образование било хубаво нещо — стига само училищните власти да нямали възражения.

Училищните власти естествено имаха възражения и поискаха медицинско свидетелство. Холац ме обяви за „истински юнак“, който по ръст приличал на тригодишен малчуган, но по интелект — въпреки затрудненията с говора — по нищо не отстъпвал на едно пет — шест годишно дете. Намеси също и щитовидната ми жлеза.

На всички прегледи, докато ме подлагаха на тестове, с които вече бях свикнал, аз се държах спокойно, равнодушно, та дори благодушно, стига само някой да не речеше да ми вземе барабана. Споменът за съсипаната Холацова колекция от змии, крастави жаби и ембриони все още вдъхваше страх у всички, които ме преглеждаха и тестуваха.

Само у дома, и то първия учебен ден, се принудих да пусна в ход режещия диамант на гласа си, тъй като, напук на здравия разум, Мацерат настоя да извървя пътя до училище „Песталоци“ срещу Фрьобелова поляна без моя Барабанко и да не го нося на училище.

Когато накрая се опита да вземе със сила онова, което хем не му принадлежеше, хем не можеше да употреби и за което му липсваше и най-малък усет, аз разполових с писък една празна ваза — е, за нея твърдяха, че уж била антика. След като антиката се разпиля под формата на антични стъкълца по килима, Мацерат, влюбен във вазата, посегна да ме удари. Но в тоя момент скочи маминка, намеси се и Ян, изтърсил се случайно и набързо у нас заедно с Шефан и шарената му първолашка фуния.

— Алфред, моля те — каза той с присъщото си шарланено спокойствие, а Мацерат, пронизан от синия поглед на Ян и сивия на маминка, отпусна ръка и я пъхна в джоба на панталона.

Училище „Песталоци“ бе нова керемиденочервена сграда — кафез на три етажа, модерно украсен със сграфито и фрески, то бе построено от Сената на многодетното ни предградие по гръмкото настояване на тогава все още твърде активните социалдемократи. Биваше я горе — долу тая школска сграда, с изключение на миризмата и атлетите в стил сецесион по сграфитото и фреските.

Неестествено дребни, на всичкото отгоре и напъпили дръвчета се мъдреха помежду обезопасителните, подобни на епископски жезли чугунени прътове, забити в чакъла пред портала. От всички посоки се стичаха майки, които държаха пъстри фунии и мъкнеха подире си я пискун, я послушно детенце. Никога досега Оскар не беше виждал толкова много майки, устремени към една цел. Сякаш бързаха за пазар, за да предложат за продан първо — или второродните си чада.

Още в салона ме блъсна оная често описвана школска миризма, която превъзхожда по интимност всички познати парфюми по света. Върху плочките във фоайето, небрежно подредени, стояха четири-пет гранитни корита, от чиито дъна едновременно из няколко чешмички бликаше вода. Рояк малчугани, някои на моя възраст, се бяха накачулили върху чешмите и ми напомниха чичо Винцентовата свинка в Бисау, която понякога се тръшваше на една страна и изтърпяваше бруталното попълзновение на ожаднелите прасенца.

Момчетиите се навеждаха над чешмите и над отвесните, постоянно свличащи се водни кулички, перчемите им падаха напред, а гейзерчетата се въвираха в устите им. Така и не разбрах дали си играят, или пият. Понякога две хлапета почти заедно се изправяха с издути бузи и изгрухтяваха с неприличен шум в лицата си примесената със слюнка и набъбнали трохи позатоплена вода. Още при влизането си в коридора най-лекомислено взех, че надникнах през отворената отляво врата на физкултурния салон и при вида на кожения кон, на върлините и въжето, на ужасяващата висилка, винаги изискваща титаничен мах, ме налегна естествена, с нищо неутолима жажда, та и на мен като на другите малчугани ми се припи глътчица вода. Ала как да помоля маминка, която ме държеше за ръка, да повдигне Оскар Малечкото над едно от коритата. И Барабанко да си подложех, пак нямаше да стигна. Когато обаче с лек подскок мернах над ръба на една чешма, че каналът е запушен с мазни хапки хляб, а в коритото се е насъбрала гнусна мътилка, мина ми всичката жажда, която бях натрупал мислено, докато телом се лутах между гимнастическите уреди из пустошта на физкултурния салон.

Маминка ме поведе нагоре по монументални стълби, сечени за гиганти сякаш, през кънтящи коридори към една стая, над чиято врата висеше табелка с надпис I-а клас. Вътре бе пълно с мои връстници. Майките на малчуганите бяха лепнали гръб в стената срещу прозорците и сключили ръце през традиционните пъстри фунии, затъкнати с креп — хартия и щръкнали високо над мен. И маминка държеше шарена фуния.

Когато влязох с нея за ръка, пепелчукът, че и мамите на пепелчука прихнаха. Един шишко посегна да думне по Барабанко и за да не се налага да трошипея, го сритах яката по пищяла, а сополанкото взе, че падна, фрасна си перчема в един чин, за което маминка ми обърса един по врата. Че като писна тоя ми ти сополанко — леле-мале! Естествено аз не писнах, защото писвах само когато искаха да ми вземат Барабанко. Маминка след тоя конфуз побърза да ме натика в първия чин на редицата до прозорците. Разбира се, чинът беше възголям. Но пък задните чинове, където пепелчукът ставаше все по-недодялан и луничав, бяха още по-грамадни.

Направих се на непукист, седнах си спокойно на чина, понеже нямаше защо да се безпокоя. Маминка, която все още ми се виждаше сконфузена, се смуши между другите майки. Сигурно се стесняваше пред себеподобните си заради моята псевдонеразвитост, а те как се пъчеха — и за какво ще ми се пъчат със своите набързо избуяли дангалаци.

Не можех да надзърна от прозореца към Фрьобелова поляна, понеже и височината на перваза, и размерът на чина не бяха съобразени с моя ръст. А как ми се искаше да хвърля поглед към Фрьобелова поляна, където — доколкото знаех — под ръководството на Греф Зарзаватчията скаутите разпъваха палатки, играеха на карти и — както подобава на истински скаути — вършеха добри дела. Не че ме интересуваше техният прехвален лагерен живот. Любопитно ми бе що за картинка е Греф в къси панталонки. Комай любовта му към нежните, но пък едрооки, макар бледолики, момчурляци бе толкова силна, че я бе облякъл в униформата на скаутския родоначалник Бейдън Поуъл.

Лишен от съблазнителната гледка поради някаква си безчестна архитектура, аз съзерцавах късчето небе и най-сетне намерих удовлетворение. Все нови и нови облаци се преселваха от северозапад на югоизток, като че ли тая посока би могла да им предложи нещо по-привлекателно. Притиснах с колене Барабанко под чина, при все че досега нито за миг не се бе канил да забегне. Предназначената за гръб облегалка пазеше чак тила на Оскар. Зад мен врещяха, ревяха, смееха се, плачеха и вилнееха моите тъй наречени съученици. Замеряха ме с хартиени топчета, но аз не се обръщах, гледката на целеустремените облаци ми се струваше по-естетична от ордата кривящи се, безнадеждно превъртели гаменчета.

I-а клас се усмири при появата на една особа, която впоследствие се назова госпожица Шполенхауер. Аз нямаше защо да се усмирявам, тъй като поначало си седях мирно и вглъбено очаквах предстоящи събития. Нека бъда откровен докрай: Оскар не намираше за нужно да очаква предстоящи събития, та той не се нуждаеше от развлечения, следователно не чакаше, а седеше на чина, усещайки само своя Барабанко, и се забавляваше с облаците зад или по-скоро пред великденско измитите прозорци.

Госпожица Шполенхауер носеше костюм с ръбеста кройка, който й придаваше суховато — мъжествен вид. Това впечатление се засилваше от твърдата й, както ми се виждаше, подвижна яка на ризата, закопчана чак до гръкляна и набръчкала шията й. Едва влязла в класа с ниски туристически обуща, в желанието си веднага да спечели симпатиите, тя попита:

— Е, мили деца, ще ми изпеете ли някоя песничка? В отговор се получи нестроен рев, който тя прие като положителен отговор, защото с превзет фалцет даде тон за пролетната песен „Дошъл е май“ макар да беше едва средата на април. Едва — що бе възвестила май и настана истински ад. Без да дочака знака да започнат, без да знае добре текста, без най-елементарен усет за простия ритъм на песничката, тая измет зад гърба ми зарева един през друг, та чак мазилката се зарони.

Въпреки жълтеничавия й цвят, ниско подстриганата коса и мъжката вратовръзка, надничаща изпод яката, дожаля ми за Шполенхауерова. Откъсвайки се от облаците, които тоя ден явно нямаха училище, аз се стегнах, измъкнах бързо палки изпод тирантите, забарабаних гръмко и категорично такта на песента. Ала оная паплач зад мен нямаше ни слух, ни усет за такт. Само госпожица Шполенхауер ми кимна насърчително, усмихваше се на прилепения в стената сонм майки и прискляпаше най-вече към маминка. Възприех това като знак и продължих да барабаня — първо спокойно и просто, но сетне разгърнах всичките си заложби в сложен ритъм. Ордата зад мен отдавна бе прекъснала варварския си вой. Вече си представях как моят Барабанко преподава, учи съучениците ми и ги превръща в мои ученици, когато Шполенхауерова спря пред чина, загледа се в ръцете и палките ми внимателно, но не дебелашки, по-скоро с унесена усмивка, дори опита да тактува заедно с Барабанко; за минутка само се показа като не дотам антипатична стара мома, която — забравила даскалския си занаят, излюпила се от набедената си карикатурност — заприличва на човек, тоест става детински непринудена, любопитна, многопланова, недисциплинирана.

Ала все пак госпожица Шполенхауер не успя да влезе в такт с Барабанко и отново зае старата си, правоверно глупава, на туй отгоре и ниско платена роля, овладя се, както сегиз-тогиз се налага на всяка даскалица, и каза:

— Ти сигурно си малкият Оскар? За теб вече много сме слушали. Как хубаво биеш барабан! Нашият Оскар е славен барабанчик, нали, деца?

Дечурлигата изреваха, мамите се посгъстиха още повече; Шполенхауерката отново се развихри.

— Хайде сега — изтъни гласец тя, — нека приберем барабанчето в шкафа, защото сигурно е уморено и му се спинка. А свършим ли часовете, пак ще си го вземеш.

Още докато редеше лицемерните си глупости, тя откри ниско изрязаните си даскалски нокти и десет ниско изрязани нокътя посегнаха към Барабанко, който — за бога! — нито беше уморен, нито му се спинкаше. Първом здраво го стиснах, сключих пуловерни ръце около цилиндъра на бели и огненочервени езици после погледнах нея; погледнах през нея и тъй като бе стопроцентово олицетворение на допотопната и шаблонна начална даскалица, открих в душата на госпожица Шполенхауер аморалност, достатъчна да напиша три глави, но понеже се отнасяше до Барабанко, аз се откъснах от нейния интимен живот и когато погледът ми се намери между лопатките, провидях върху добре запазената й кожа бенка с косъмчета — голяма колкото гулден.

Дали защото се почувствува прозрачна, или заради гласа ми, с който, без да напакостя, предупредително драснах дясното й очило, тя се отказа от голата сила, която натебешири кокалчетата й и май не понесе стръгването по стъклото, та настръхна като папуняк, разтреперана пусна барабана и рече:

— Ама ти си бил лошо момче, Оскар. — И отправи укоризнен поглед към маминка, а тя от неудобство не знаеше къде да дене очи; остави ми бодрия като кукуряк барабан, връцна се, измарширува на ниски токове до катедрата, изрови от учителската си чанта друг чифт очила, вероятно за четене, смъкна с решително движение старите, по които гласът ми бе стръгнал, както нокът по стъкло, намръщи се, сякаш бях опозорил цайсите й, намести с разперено кутре новата рамка на носа си и тъй опъна снага, та чак изпука; и докато заровичка пак из чантата, обяви:

— Сега ще ви прочета седмичната програма.

Измъкна от свинската кожа топче листа, отдели един за себе си, останалите раздаде на майките, включително и на маминка, и най-сетне съобщи на нетърпеливите първолаци седмичната програма:

— Понеделник — вероучение, писане, смятане, телесно възпитание; вторник — смятане, краснопис, пение, естествознание; сряда — смятане, писане, 2 часа рисуване; четвъртък — отечество, смятане, писане, вероучение; петък — смятане, писане, 2 часа телесно възпитание.

Госпожица Шполенхауер оповести този продукт на някой прогимназиален учителски съвет като тяхна неотменима съдба със строг, неотхвърлящ нито буква глас, но после — спомняйки си какво са я учили — изведнъж стана напредничаво блага и засия в порив на педагогическа веселост:

— А сега, мили деца, хайде да повторим програмата всички заедно. Хайде — понеделник…

Ордата изрева „понеделник“.

След това тя:

— Вероучение?

Покръстените езичници изреваха в хор думичката „вероучение“. Аз щадях гласа си, затова избарабаних вероучителните срички върху Тенекийко.

Зад мен, насърчавана от Шполенхауерова, ордата скандираше:

— Пи — са — не!

Барабанко даде трикратен ответ.

— Смя — та — не! — Още три удара.

И тъй отпред продължаваше молитвата на Шполенхауерката, отзад — дивашкият рев, а аз — с благодушна физиономия към тази хлапашка игра — отмервах сричките върху моя Тенекийко, докато изведнъж — не зная какво я прихвана — Шполенхауерката скочи, явно вбесена, ала не на ония дръвници отзад, а на мен се вбеси; и заради мен избиха охтичави петна по бузите й; а горкият Барабанко на Оскар стана ябълката на раздора и виртуозният барабанчик бе порицан.

— Оскар, а сега ще слушаш мен! Четвъртък — О-те-чес-тво.

Игнорирах думичката „четвъртък“, ударих четири пъти за отечество, за смятането и писането по три пъти, на вероучението посветих не седем, както подобава, а три триединни, богоспасяеми барабанни удара.

Ала Шполенхауерката не долавяше нюансите. Всяко барабанене й бе противно. Още веднъж, както и преди, тя ми показа десетте си подкастрени до месо нокти и с десет пръста посегна към Барабанко.

Но преди да го докосне, аз нададох стъклобойния си писък, който премахна горните стъкла на трите грамадни прозореца в стаята. Жертва на втория писък станаха средните прозорци. Благотворният пролетен въздух безпрепятствено нахлу в класната стая. С трети писък унищожих и долните стъкла — всъщност беше излишно, направо чиста глезотия от моя страна, защото още с поражението на горните и средните Шполенхауерката прибра хищните си нокти. Вместо да посягам на оцелелите стъкла от чиста злоба със съмнителна художествена стойност, Оскар — бог ми е свидетел! — щеше да постъпи по-разумно, ако не бе изпускал из очи Шполенхауерката, когато, залитайки, отстъпи назад.

Дявол знае откъде измъкна бамбуковата шибалка. Във всеки случай тя изведнъж се оказа там, потреперваща в омешения пролетен и стаен въздух, и в тая въздушна смес развъртя шибалката Шполенхауер, и как свистеше, как се виеше тя — прегладняла, зажадняла, полудяла да цепи кожа, да съска, да спуска многобройни невидими завеси за наслада и на двете страни. И изплющя върху моя чин така силно, че от мастилницата плисна виолетова струйка. А когато отказах да подложа длани да ги напердаши, тя шибна барабана. Тенекийко ще ми бие тя! Тя, Шполенхауерката, биеше Барабанко. Как така ще го бие? Ако и се искаше да бие, защо пък Барабанко? Я гледай колко умити дръвници седяха отзад. Защо тъкмо Барабанко? Откъде-накъде тя, която нямаше капка понятие от барабанно изкуство, ще ми скверни барабана? Какво зверче светкаше в очите й и налиташе на бой? От кой зоопарк бе избягало, що за плячка търсеше защо се бе настървило така? Това зверче овладя и Оскар, намъкна се в него, отде се появи, от какви незнайни дълбини: от подметките, през петите изпълзя нагоре в гърлото и превзе гласните му струни, отприщи неистовия му вой — вой на ранен звяр, способен да обезстъкли живописните прозорци на цяла велелепна, светлоулавяща, светлопречупваща готическа катедрала.

С други думи произведох двоен писък, който буквално разби на сол двете лупи на Шполенхауерката. С леко разкървавени вежди и примижавайки зад опразнените рамки, тя отстъпи пипнешком, а накрая се разциври грозно и крайно неприлично за една начална учителка, докато ордата зад гърба ми боязливо притихна, някои залегнаха под чиновете, други затракаха зъби. Неколцина се посурнаха по чиновете към майките си. А те, схванали размера на щетата, се огледаха за виновника, готови да се, нахвърлят върху маминка, и щяха да се нахвърлят, ако не бях си взел Барабанко и не се изхлузих от чина.

Промъкнах се край полуослепялата Шполенхауерка и се намерих до моята застрашена от фуриите маминка, улових я за ръка и я изведох от ветровитата стая на I-а. В кънтящи коридори. С каменни стъпала за деца-великанчета. Край бликащи гранитни водоскоци с прогизнали огризки хляб. В отворения физкултурен салон под висилката потреперваха малчугани. Маминка все още стискаше листчето с програмата. Но пред портала на училище „Песталоци“ го взех от ръката й и смачках ненужната хартия на топче.

На фотографа обаче, дето чакаше първолаците с шарени фунии и майки пред портика, Оскар даде да го снима заедно с оцелялата в суматохата първолашка фуния. Слънцето изгряваше, над нас жужаха класни стаи. Фотографът курдиса Оскар пред бутафорната черна дъска с надпис:

Моят пръв учебен ден!

Бележки

[1] Код на известна подводница. — Б.пр.