Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (16)

Вяра — Надежда — Любов

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет. Живеел в мансардата на една четириетажна къща, гледал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк, и от сутрин до вечер си сръбвал от едно шише хвойнова. Преживявал така, докато нещастието го отрезвило.

Днес Оскар не вярва много в знамения. И все пак в ония времена имаше достатъчно знамения, които вещаеха нещастие, то намъкваше големи-големи чизми и с тия големи-големи чизми правеше големи-големи крачки, за да разнесе нещастието навсякъде. Тогава се помина и моят приятел Херберт Тручински от рана в гърдите, която му нанесе една дървена жена. Жената не се помина. Запечатаха я и я свалиха в музейното хранилище, за реставрация уж. Но нещастието не може да се заключи в хранилище. То се оттича с помията по канализацията, вмъква се в газопроводите, влиза във всеки дом и никой не подозира, че слагайки тенджерата върху синкавите пламъци, нещастието вари храната му.

На погребението на Херберт в Лангфур за втори път видях Шугер Лео, с когото се бях запознал на гробището в Брентау. На всички нас — на мама Тручински, Густе, Фриц и Мария Тручински, на дебелата госпожа Катер, на Стария Хайланд, който по празници колеше за мама Тручински от зайците на Фриц, на моя набеден татко Мацерат, който великодушно — за какъвто умееше да се представя — пое половината от разноските по погребението, на Ян Бронски, дошъл само за да види Мацерат — а навярно и мен — на неутрална гробищна земя, ако и да не познаваше Херберт; на всички нас — с потекли лиги и с треперливи, мухляво бели ръкавици Шугер Лео поднесе своите налудничави съболезнования, неразличаващи радост от печал.

Когато Шугер — Леовите ръкавици запърхаха към Майн Музиканта, дошъл в полуцивилно, полувоенно облекло, се яви още една прокоба.

Стреснат отскочи побледнелият плат на Леовата ръкавица, отхвръкна надалеч и повлече Лео със себе си през гробовете. Чуваше се да крещи; но откъслеците, полепнали по гробищната флора, не бяха обичайните съболезнования.

Никой не се отдръпна от Майн Музиканта. И все пак той стоеше самотен сред опечалените, разпознат и белязан от Шугер Лео, и смутено въртеше в ръце тромпета, донесен за случая, на който преди това възхитително бе свирил надгроба на Херберт.

Възхитително, защото Майн си бе посръбнал малко хвойнова макар отдавна да не сръбваше, — тъй като смъртта на набора му Херберт го бе потресла, а ние с Барабанко бяхме онемели пред тая смърт.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет. Живеел в мансардата на нашата четириетажна къща, гледал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк, и от сутрин до вечер си сръбвал от едно шише хвойнова, докато — в края на тридесет и шеста или в началото на тридесет и седма — постъпил в ездитните отреди на СА и там като тромпетист в духовата музика свирел на тромпет наистина безпогрешно, но вече не възхитително, защото напъхвайки се в кожените кавалерийски бричове, се отказал от шишето хвойнова и надувал трезво и силно своето тенеке.

Щом се поминал Херберт Тручински, приятелят на Майн Щурмовака от младини, с когото през двадесетте години заедно плащали членския си внос — първо в комунистическата младежка група, а сетне в „Червения сокол“, — та когато приятелят му трябвало да отиде в дупката, Майн посегнал към своя тромпет и към шишето хвойнова. Понеже му се прищяло да посвири не трезво, а възхитително; макар възседнал кафяв кон, той бил запазил музикалния си слух, сръбнал на гробището още глътка и не свалил цивилния балтон за тромпетното соло, при все че смятал да посвири на гробищна земя в униформено кафяво, било то и гологлав.

Имало едно време един щурмовак от СА, докато свирел на тромпет на гроба на приятеля си от младини, възхитително и хвойно — просветлен, той останал с цивилния балтон върху щурмовашката униформа. Когато Шугер Лео — а всяко гробище си има по един Шугер Лео — пожелал да поднесе съболезнованията си, всички опечалени получили съболезнования. Само щурмовакът от СА не могъл да се докосне до бялата Леова ръкавица, защото Лео познал щурмовак от СА, уплашил се и с крясък оттеглил ръкавица и съболезнования. И щурмовакът от СА се прибрал без съболезнования и с хладен тромпет вкъщи, където намерил в мансардата на нашата къща четирите си котарака.

Имало едно време един щурмовак от СА, той се казвал Майн. От дните, когато още редовно посръбвал хвойнова и възхитително свирел на тромпет, Майн гледал в мансардата си четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк. Един ден Майн Щурмовака се прибрал от погребението на своя стар приятел Херберт, опечален и отново изтрезнял, защото еди — кой си го лишил от съболезнования, и се озовал сам в мансардата с четирите си котки. Котките се умилквали край кавалерийските му ботуши, а Майн им сложил цял вестник глави от херинга, та те отвлекли вниманието на котките от ботушите. Него ден мансардата ужасно смърдяла на четирите котки, всъщност не котки, а котараци, единият от които се казвал Бисмарк и пристъпял катраненочер върху бели лапички. Майн обаче нямал хвойнова подръка. Ето защо му смърдяло все по-непоносимо на котки, сиреч на котараци. И като нищо щял да отскочи до нашата бакалия за бутилка хвойнова, ако не живеел на четвъртия етаж под покрива. Но се страхувал от стълбите, страхувал се от съседите, пред които неведнъж се клел музикантските му уста никога да не близват капчица хвойнова, че започва нов, въздържателски живот и че от тоя ден се посвещава на реда, а не на увлеченията от похабената си бохемска младост.

Имало едно време един мъж, който се казвал Майн. Един ден се озовал сам в мансардата с четирите си котарака, единият от които се казвал Бисмарк, котарашката миризма особено не му понесла, понеже сутринта преживял нещо болезнено, пък вкъщи нямало нито грам хвойнова. И понеже болката и жаждата нараствали и усилвали котарашката миризма, Майн, музикант по професия и тромпетист в музиката на кавалеристите от СА, грабнал ръжена от студената печка и взел да налага котараците, докато не решил, че всичките четири, в това число и котаракът Бисмарк, не са предали богу дух; макар котарашката миризма да не изгубила никак от натрапчивостта си.

Имало едно време един часовникар, той се казвал Лаубшад и живеел на първия етаж в нашата къща, в двустаен апартамент, чиито прозорци гледали към двора. Лаубшад Часовникаря бил ерген, член на Националсоциалистическия съюз за обществено подпомагане и на Дружеството за защита на животните. Добро сърце имал Лаубшад и вдигал на крака всички немощни люде, болни животни и повредени часовници. Един следобед, както си седял до прозореца, потънал в съзерцание и размисъл за сутрешното погребение на съседа, часовникарят видял Майн Музиканта, който живеел в мансардата на четвъртия етаж, как изнесъл на двора един полупълен чувал за картофи, прогизнал отдолу и капещ, и го пуснал в кофата за смет. Но тъй като кофата била почти пълна, музикантът едва успял да затвори капака.

Имало едно време четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк. Тия котараци били собственост на един музикант на име Майн. И тъй като котараците не били кастрирани и издавали остра и силна миризма, един ден — кой знае как — тая миризма особено не понесла на музиканта и той пречукал четирите котарака с ръжен, натикал труповете в чувала за картофи, свалил го по четириетажното стълбище и бързо го набутал в кофата за смет до лоста за тупане, понеже зеблото пропускало и още на втория етаж прокапало. Но кофата за смет била почти пълна, та музикантът трябвало здраво да натъпче чувала, за да затвори капака. Едва излязъл на улицата — не му се прибирало при котешката воня, в осиротялото без котки жилище, — натъпканият боклук се размърдал, надигнал чувала, а с чувала и капака на кофата.

Имало едно време един музикант, който пречукал четирите си котарака, погребал ги в кофата за смет, излязъл от къщи и тръгнал да потърси някой приятел.

Имало едно време един часовникар, който седял замислен до прозореца и видял как Майн Музиканта натъпкал един полупълен чувал в кофата за смет, а сетне напуснал двора, видял също как миг — два след излизането му капакът на кофата за смет се повдигнал и малко по малко продължил да се вдига.

Имало едно време четири котарака, които в един особен ден се разсмърдели особено силно и затова били пречукани, натъпкани в чувал и погребани в кофата за смет. Котараците обаче, единият от които се казвал Бисмарк, не били издъхнали съвсем, а били жилави като котки. Разшавали се в чувала, размърдали капака на кофата за смет и раздразнили любопитството на Лаубшад Часовникаря, който продължавал да седи замечтан на прозореца: Ха познай какво има в чувала, дето Майн Музиканта напъха в кофата за смет?

Имало едно време един часовникар, който не можел спокойно да гледа как нещо шава в кофата за смет. Ето защо излязъл от апартамента на първия етаж в двора, отворил кофата за смет и чувала, прибрал четирите смазани от бой, ала все още живи котарака, за да се погрижи за тях. Но те умрели още същата нощ под часовникарските му пръсти и не му оставало нищо друго, освен да направи донесение в Дружеството за защита на животните, където членувал, и да уведоми ръководството на местната партийна група за тоя компрометиращ партията садизъм.

Имало едно време един щурмовак от СА, който пречукал четири котарака, но тъй като котараците все още берели душа, той бил предаден от котараците и наклепан от един часовникар. Дали го под съд и щурмовакът трябвало да плати глоба. Ала случаят бил разгледан в СА и щурмовакът трябвало да бъде изключен от СА за недостойно държане. Въпреки че през нощта на осми срещу девети ноември тридесет и осма, по-късно наречена Кристалната нощ, щурмовакът проявил изключителна смелост и подпалил Лангфурската синагога на Михаелисвег заедно с други като него, а следващото утро енергично се включил в акцията по опразване на множество белязани магазини; при цялото си усърдие не успял да спаси членството си в СА. Заради садистична жестокост към животните бил разжалван и зачеркнат от списъците на личния състав. Едва след година успял да влезе в хаймвера, погълнат по-късно от бойните отряди на СС.

Имало едно време един бакалин, който в един ноемврийски ден затворил бакалията, защото в града ставало нещо, хванал своя син Оскар за ръка и с трамвай петица отишли до Ланггаската порта, защото и тук — както в Сопот и в Лангфур — синагогата горяла. Синагогата била, кажи-речи, изгоряла, но противопожарната охрана охранявала да не се подпалят съседните сгради. Цивилни и униформени измъквали книги, обредни предмети, чудновати свещенически одежди и ги трупали пред развалините. Грамадата била подпалена, а бакалинът се възползувал от случая да посгрее пръстите и чувствата си на обществения огън. Синът му Оскар обаче, като видял баща си тъй погълнат и възпламенен, измъкнал се крадешком и забързал към безистена на Арсенала, защото се притеснил за своите Барабанковци от червено — бяла тенекия.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Зигисмунд Маркус и продавал между другото и червено — бели тенекиени барабани. Оскар, за когото току-що стана дума, бил главният изкупвач на тези барабани, защото по професия бил барабанчик и не можел и не искал да живее без барабан. Ето защо хукнал от горящата синагога към безистена на Арсенала, защото там живеел пазителят на неговите барабани; но го заварил в такова състояние, което от тоя ден или на тоя свят му отнемало всяка възможност да продава тенекиени барабани.

Същите пожарникари, от които мислех, че съм избягал, ме бяха изпреварили и посетили вече Маркус, бяха топнали четката в боята и написали напреко на витрината на Зютерлин шрифт „еврейска свиня“, после, навярно неудовлетворени от собствения си почерк, бяха строшили витрината с токове, та човек можеше само да гадае за званието, което бяха прикачили на Маркус. Презрели вратата, те бяха нахълтали в магазина направо през разбития прозорец и в тоя момент по свой недвусмислен начин играеха с детските играчки.

Заварих ги да играят, когато влязох в магазина също през витрината. Неколцина бяха смъкнали панталони и снасяха кафяви салами, по които все още личаха полусмлени грахови зърна — в платноходи, по маймуни с цигулки и върху моите тенекиени барабани. Всички до един изглеждаха като Майн Музиканта, носеха щурмовашки униформи като Майн, само дето Майн го нямаше тук; а тези, дето бяха тук, ги нямаше някъде другаде. Един бе извадил камата си и разпаряше кукли. И всеки път, когато от натъпканите тела и крайници се посипеше само талаш, той оставаше разочарован.

Безпокоях се за моите барабани. Моите барабани не се харесваха на ония. Моят Тенекийко нямаше да издържи на техните безчинства, трябваше да си кротува и да подвие коляно. Но Маркус се бе избавил от техните безчинства. Когато им скимна да поговорят с него, без да почукат, изкъртиха вратата, ала тя не беше заключена.

Продавачът на играчки седеше зад писалището си. Както обикновено бе надянал ръкавели върху тъмносивата си работна риза. Изпопадалият пърхот по раменете издаваше заболяването на косата му.

Един щурмовак с петрушки на ръка го сръга с Баба Яга в ребрата, ала Маркус не можеше вече нито да отговори, нито да се обиди. Пред него на писалището стоеше водна чаша, жаждата го бе принудила да я изпразни в момента, когато небцето му бе пресъхнало при трясъка от свличащата се витрина.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар. Когато му отнели продавача на играчки и опустошили магазина за играчки, той разбрал, че за барабанчиците — гномове настъпват злочести дни. Затова преди да напусне магазина, изровил от развалините един оцелял и два по-здрави барабана и накачулен по тоя начин, напуснал безистена на Арсенала, за да потърси на Въглищарски пазар баща си, който пък навярно търсел него.

Навън бил късен ноемврийски предобед. До Градския театър, недалеч от трамвайната спирка стояли набожни жени и зъзнели грозни момичета, раздавали религиозни брошури, събирали подаяния в кутии, а на два пръта разпънали един плакат, който цитирал част от посланието на апостол Павел до коринтяните, глава тринайсета: „Вяра — надежда — любов“ успя да прочете Оскар и започна да жонглира с трите думички: лековерие, доверие, любовни бисери, Добра надежда, любовта на Богородица, верноподаници. Вярваш ли, че утре ще вали? Един цял лековерен народ вярваше в Дядо Коледа. Но в действителност Дядо Коледа бе доставчикът на газ. Мислех си, че мирише на бадеми и орехи. Но миришеше на газ. Скоро щяла да настъпи Коледа — разправяха. И първата, и втората, и четирите седмици преди Коледа се извъртяха, все едно се отвъртяха кранове за газ, за да заухае по-правдоподобно на бадеми и орехи и да се събуди вярата у всички орехотрошачки:

Ето го, иде! Иде! Но кой иде! Младенецът, Спасителят? Или небесният доставчик на газ с газов часовник под мишница, който тиктака безспир? И каза той: „Аз съм Спасителят на този свят, без мен не можете да готвите.“ И ставаше благоречив, предлагаше твърде изгодна тарифа, отвърташе излъсканите кранчета за газ и пускаше Свети дух, та гълъбът добре да уври. И раздаваше орехи и бадеми, които тозчас биваха строшавани и също изпускаха дух и газ, тъй че сред плътния синкав въздух лековерните по-лесно да видят във всички доставчици на газ пред универсалните магазини множество дядо коледовци и младенчета във всевъзможни големини и разценки. И тъй те повярваха в единствено богоспасяемата газостанция, която с покачващото и спадащото ниво на газометрите олицетворяваше съдбата и осигуряваше нормални цени за коледните празници, в чиято провиждаща Бъдни вечер мнозина вярваха, напрегнати пусти часове изживяваха само онези, които не бяха успели да си купят бадеми и орехи, тъй като запасите не бяха стигнали, макар всички да вярваха, че ще стигнат.

След като се оказа, че вярата в Дядо Коледа е всъщност вяра в Дядо Крематориум, без да се съобразявам с последователността в Посланието на апостол Павел към коринтяните, опитах с любовта:

Обичам те, бе казано, о, колко те обичам. А ти обичаш ли себе си? Обичаш ли ме, кажи, наистина ли ме обичаш? И аз те обичам. И от голяма любов те се наричали един друг репички, обичали репички, хапели репички, хапели се, една репичка от любов отгризвала на другия репичката. И си разправяли истории за чудна, небесна, ала също и земна любов между репички и току преди да се сгризат, шептели свежи, сладки и люти: „Репичке, кажи ми, обичаш ли ме? И аз обичам себе си.“

Но след като репичките се бяха изгризали и вярата в Дядо Крематориум бе прокламирана за държавна религия, след вярата и предварително споменатата любов остава единствено третата залежала стока от Посланието на апостол Павел към коринтяните: Надеждата. И докато все още хрупаха репички, орехи и бадеми, те вече се надяваха, че скоро ще настъпи краят и ще започнат нов живот, или ще продължат да живеят с надеждата, че след заключителната музика или още по време на заключителната музика на края ще му се види краят. Макар че все още не знаеха на кой край. Само се надяваха, че скоро ще настъпи край на скорошния край, още утре ще бъде край, днес навярно не ще бъде край на скорошния край; защото какво щяха да правят с внезапния край. А щом дойдеше краят, бързо го превръщаха в многообещаващо начало; защото тук, в страната, краят е винаги някакво начало и надежда във всичко, също и в окончателния край. Така е и писано: Докато човек се надява, все отново и отново ще започва с вярата в надеждния край.

Аз обаче не зная. Не зная например кой се крие под брадите на дядо коледовците, не зная какво носи ратаят Рупрехт в торбата си, не зная как се пускат и спират крановете за газ; защото коледните седмици пак си текат или може би все още текат, не зная, или пробно, не зная, за кого тая проба, не зная дали да вярвам, че излъскват с любов крановете за газ, за да пеят, не зная коя заран, коя вечер, не зная за кой час на деня става дума; защото любовта не познава часовете на деня, а надеждата е без край, и вярата не познава граници, само знанието и незнанието са объркани с граници и времена и свършват при брадите, торбите, бадемите, и пак трябва да кажа: Не зная, о, не зная например с какво се пълнят червата, чии черва трябва да се напълнят, не зная и с какво, макар цените на тоя пълнеж — фин или груб — да са четливи, все пак не зная какво се включва в цената, не зная от що за речници буквоедствуват имената за различните пълнежи, не зная с какво пълнят речниците и червата, не зная чие месо, не зная чий език. Думите означават, месарите премълчават, аз режа стъкла, ти отваряш книги, аз чета каквото ми е по вкуса, ти не знаеш какво ти е по вкуса: резени салам и цитати — от черва и книги, и никога няма да узнаем кой е трябвало да бъде усмирен, да онемее, за да могат да се напълнят червата и се даде гласност на книгите, натъпкани, притиснати и гъсто изписани; не зная, просто се догаждам, това са същите ония касапи, които пълнят речниците и червата с език и салам, и не е имало никакъв Павел, а мъжът се е казвал Савел и е бил всъщност Савел и в качеството си на Савел е разправял на коринтяните разни небивалици за страшно изгодните цени на саламите, които нарекъл Вяра, Надежда и Любов, рекламирал ги като лесно смилаеми и до ден-днешен ги пласира в менливия образ на Савел.

На мен обаче те ми отнеха продавача на играчки, с него искаха да изтрият играчките от лицето на земята.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Маркус и продавал червено — бели тенекиени барабани.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и имал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар и разчитал на продавача на играчки.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и пречукал с ръжена четирите си котарака.

Имало едно време един часовникар, той се казвал Лаубшад и членувал в Дружеството за защита на животните.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар и му отнели продавача на играчки.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Маркус и отнесъл със себе си всички играчки от тоя свят.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн, и ако не се е поминал, живее и до днес и пак свири възхитително на тромпет.