Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.


Последният трамвай или поклонение пред един консервен буркан

Ама че глас извади: нафукан, превзет и гъгнив. Легнал в чатала на ябълката и вика:

— Много способно куче имате, господине!

Аз в отговор, леко стъписан:

— А вие какво правите на тази ябълка?

Усука се на ябълковия чатал, отегна длъгнест труп:

— Ооо, не се бойте, моля ви, само капушки са!

Тогава го срязах:

— Какво ме засягат вашите капушки? И няма от какво да се боя!

— Амии, може да ме вземете за райска змия — закълчи език той. — Та нали и по райски времена е имало капушки?

Аз — разярен:

— Алегорични нелепици!

Той — дяволито:

— Мигар смятате, че само десертните плодове си заслужават греха?

Я по-добре да се омитам оттук. В оня момент само дискусия за райски плодове ми липсваше. Тогава той ми излезе в упор, чевръсто скочи от ябълковия чатал, източи се дълъг, кух досами стобора:

— Какво домъкна вашето куче от ръжта, а?

Дявол знае защо, изтърсих:

— Един камък.

Това избиваше на разпит:

— И значи този камък напъхахте в джоба си, а?

— Обичам да си нося камъни в джоба.

— Нещо ми се видя като клечка май?

— Камък е и туйто! Клечка или не, аз думата си назад не връщам!

— Значи все пак е клечка?

— Ако питат мен, все едно: клечка или камък, капушка или десертен плод…

— Шаваща клечица, а?

— Кучето иска да се прибира, трябва да вървя!

— Клечица с телесен цвят?

— Я по-добре си гледайте капушките! Хайде, Лукс!

— Шаваща клечица с телесен цвят и пръстен?

— Какво искате от мен? Просто се разхождам с куче под наем.

— О, виждате ли, и на мен ми се иска да си взема нещичко под наем. Дали не бих могъл да надяна за миг на кутрето си онзи красив пръстен, който искреше на вашата клечица и я превръщаше в човешки пръст? Витлар се казвам. Готфрид фон Витлар. Последна издънка на Витларовия род.

Така се запознах с Витлар, сприятелихме се още него ден, и до днес го имам за приятел, затова преди няколко дни — на свиждане — му рекох:

— Скъпи Готфрид, радвам се, че навремето тъкмо ти, приятелю, направи донос в полицията, а не някой случаен човек.

Ако има ангели, сто на сто приличат на Фон Витлар: дълъг, кух, жизнен, сгъваем, по-скоро готов да прегърне най-яловия от всички улични фенери, отколкото някоя пухкава лапнишаранка.

Витлар не се забелязва от пръв поглед. Извърти се на някоя страна и според обстановката ту се източи като конец или щръкне като бостанско плашило, ту се превърне в закачалка или полегне като чатал. Затова не го бях забелязал сред клоните на ябълката, докато седях на кабелния барабан. Дори кучето не го налая, защото къде се е чуло и видяло куче да надуши, да види или налае ангел.

— Драги Готфрид, бъди така добър — помолих го по-завчера — и ми изпрати препис от твоя донос, дето направи преди две години и заведоха дело срещу мен.

Ето го и преписа, нека чуем показанията на свидетеля пред съда:

Аз, Готфрид фон Витлар, него ден лежах в мамината градина върху чатала на ябълката, която всяка година ражда толкова капушки, колкото ябълков мармалад могат да поберат седемте ни буркана. Лежа си аз на чатала, значи извъртян на страна лежа, а левият ми хълбок хлътнал в най-ниското, на мекичко върху мъха. Нозете ми сочеха стъкларницата в Гересхайм. И гледам — накъде гледах ли? — напред гледах и чаках — ха дано нещо излезе на хоризонта.

И ето че обвиняемият, днес мой приятел, излезе на хоризонта. Съпровождаше го някакво куче, увърташе се край него, държеше се, както подобава на куче, и се казваше Лукс — както сподели по-късно обвиняемият, порода ротвайлер, наел го от бюро „Кучета под наем“, недалеч от черквата „Св. Роко“.

Обвиняемият седна върху една празна макара от кабел, която още от войната лежи пред градината на моята майка Алис фон Витлар. Както е известно на почитаемия съд, обвиняемият е гърбав и дребен на ръст. Това забелязах веднага. Но още по-странно ми въздействува поведението на дребния, добре облечен господин. Взе да барабани с две сухи клечки върху поръждавелия барабан. Но ако се вземе предвид, че обвиняемият е барабанчик по професия и — както се оказа — упражнява професията си където седне и стане, а кабелният барабан — ненапразно се нарича така — може да изкуши всекиго да побарабани, дори лаика, трябва да кажа. В оня душен летен ден обвиняемият Оскар Мацерат седна върху въпросния кабелен барабан пред градината на госпожа Алис фон Витлар и с две различни по дължина върбови клечки отмери ритмично подредени шумове.

По-нататък ще доложа, че кучето Лукс потъна в налятата ръж и доста се бави. На въпроса колко точно се бави не бих могъл да отговоря — много ли, малко ли — не знам, защото легна ли върху чатала на нашата ябълка, губя чувство за време. Но щом казвам, че кучето доста се бави, това значи, че съм усетил липсата му, защото ми бяха харесали черната козина и клепналите му уши.

Обвиняемият обаче — все пак би трябвало да кажа — не забелязваше липсата на кучето.

Когато кучето Лукс изскочи от налятата ръж, носеше нещо в муцуна. Не че познах веднага какво е захапало. За пръчка го взех, за камък, за гилза, за лъжица дори. Едва когато обвиняемият извади корпус деликти от кучешката муцуна, разбрах за какво става дума. От мига, в който кучето взе да трие пълна муцуна в крачола на обвиняемия — май в левия крачол беше, до момента — за жалост не може точно да се определи, — когато обвиняемият бръкна в нея и докопа плячката, изтекоха доста минути, но точно колко — не смея да кажа.

Как ли не се мъчеше кучето да привлече вниманието на своя господар на заем: но той продължаваше да барабани по онзи монотонно — набиващ се, ала невъобразим начин — като дете. Едва когато кучето прибегна до един безсрамен жест, завря влажна муцуна в чатала на обвиняемия, същият пусна върбовите клечки и срита кучето — спомням си точно — с десния крак. То описа дъга, пак се присламчи треперливо като куче и навири пълна муцуна.

Без да се надигне, значи седнал, обвиняемият бръкна — този път с лявата ръка — между зъбите на кучето. Освободило се от находката, кучето Лукс отстъпи няколко метра. Но обвиняемият продължи да седи, подържа находката в ръка, затвори длан, пак я отвори, затвори, отвори — и нещо присветна. След като обвиняемият свикна с вида на находката, вдигна я между палец и показалец, някъде на височината на очите.

Едва сега идентифицирах находката като пръст, уточних понятието — заради блясъка — като безимен пръст с пръстен и без да подозирам, дадох име на един от най-интересните процеси след войната: В края на краищата нали мен, Готфрид фон Витлар, ме водят за най-важния свидетел в Процеса за безименния пръст.

Тъй като обвиняемият запази спокойствие, аз също запазих спокойствие. Да, неговото спокойствие се предаде и на мен. А когато обвиняемият грижливо уви пръста в кърпичката, която преди това аристократично бе надничала от малкото му джобче, изпитах симпатия към човека върху кабелния барабан: порядъчен господин — рекох си, — трябва да се запознаеш с него.

Ето защо, когато тръгна с кучето под наем за Гересхайм, му извиках. Той обаче в първия момент реагира гневно, едва ли не арогантно. И до днес не мога да разбера защо повиканият видя в мое лице — дали защото лежах на ябълката! — символ на змия. Освен това заподозря и капушките на майка ми, каза, че сигурно били от райско потекло.

Е, може злото наистина да обича да се спотайва по чаталите на дърветата. Мен обаче привична скука ме караше неведнъж седмично да се опъна в ябълковото си ложе, А може би точно скуката е олицетворение на злото. Кое обаче бе докарало обвиняемия извън пределите на Дюселдорф? Самотата — както ми призна по-късно той. Но не е ли самотата малкото име на скуката? Правя всички тези разсъждения не за да утежня, а за да осветля положението на обвиняемия. Дали сатанинският му маниер да барабани, стилът му да разлага злото в ритъм ме предразположи дотолкова, че да го заговоря и завържа приятелство с него. Също и доносът, който цитира пред височайшия съд мен като свидетел, а него като обвиняем е игра, измислена от нас, средство за да поразсеем и подхраним скуката и самотата си.

По моя молба, след кратко колебание, обвиняемият свали с лекота пръстена и го намуши на лявото ми кутре. Прилепна ми — за моя радост. Разбира се, преди да пробвам пръстена, аз слязох от ябълковото си ложе. Стояхме от двете страни на оградата, казахме си имената, поговорихме на някои политически теми, а сетне той ми даде пръстена. Пръста задържа, държеше го внимателно. Бяхме единодушни, че се касае за женски пръст.

Докато понося пръстена и си посветкам с него, с лявата си свободна ръка обвиняемият затропка по оградата весел танцов ритъм. А стоборът край градината на майка ми е толкова паянтов, захлопа, затресе се и откликна на барабанческия плам на — обвиняемия по своя дървен маниер. Не помня колко време сме стояли така, разговаряйки с очи. В тази безобидна игричка се открихме взаимно, когато не много високо забоботи самолет.

Вероятно се готвеше да кацне в Лохаузен. Макар и двамата да бяхме любопитни дали кацащият самолет е дву — или четири-моторен, ние не откъснахме очи един от друг и не погледнахме самолета, а впоследствие, когато пак играехме тази игричка, я наричахме „аскетизма на Шугер Лео“, защото обвиняемият твърди, че преди години имал приятел с това име и двамата я играели предимно по гробищата.

След като самолетът откри своята писта за кацане — наистина не мога да кажа дали беше дву — или четиримоторен, — аз върнах пръстена. Обвиняемият го мушна на безименния пръст, пак го опакова в кърпичката и ме покани да му направя компания.

Това се случи на седми юли хиляда деветстотин петдесет и първа година. Вместо трамвая от крайна спирка в Гересхайм, взехме такси. Впоследствие често се случваше обвиняемият да прояви щедростта си към мен. Отидохме в града, таксито ни изчака до църквата „Св. Роко“, докато върнем кучето Лукс, пак се качихме в таксито, минахме през „Билк“, „Обербилк“ за Верстенски гробища, там господин Мацерат плати повече от дванайсет марки, едва тогава отидохме в ателието на каменоделеца Корнев.

Вътре беше страшна мръсотия и се зарадвах, че каменоделецът за час изпълни поръчката на моя приятел. Докато приятелят подробно и с любов ми обясняваше инструментите и различните видове камък, господин Корнев — без да разпитва — направи гипсов калъп на пръста без пръстена. Пусках по половин око и към майстора, пръстът първо трябваше да се подготви; тоест, намаза го с мас, обточи го по профила с конец, едва тогава положи гипса, но преди гипсът да се втвърди, той разполови формичката с конеца. Всъщност — нали по професия съм декоратор — отливането на гипсов калъп не е нещо ново за мен, ала щом каменоделецът го взе, пръстът изглеждаше някак неестетичен, но след сполучливата отливка обвиняемият го взе, почисти го от маста, зави го в кърпичката и пръстът пак доби вид. Приятелят ми се разплати с каменоделеца, който отпърво не искаше нищо да вземе, понеже господин Мацерат му бил колега. Каза също, че и господин Мацерат навремето му изстисквал циреите на вересия. Когато отливката се втвърди, каменоделецът отвори калъпчето и подаде копието на приятеля ми, обеща през следващите дни да извади още няколко и ни изпрати през своето изложение от надгробен камък до Молитвен път.

Второ такси ни отведе на Централна гара. Там обвиняемият ме покани на гала-вечеря в изискания гаров ресторант. От фамилиарния тон със сервитьорите заключих, че господин Мацерат е редовен клиент. Вечеряхме задушени гърди с прясна ряпа, също сьомга от Рейн и сирене за следястие, а накрая изпихме бутилчица шампанско. Когато пак заговорихме за пръста, посъветвах обвиняемия да го предаде в службата за намерени вещи, понеже е чужда собственост, още повече че сега притежава гипсово калъпче. Но обвиняемият твърдо и категорично заяви, че се смята за пълноправен собственик на пръста, защото му бил обещан по рождение във вид на барабанна палка; можел също да изтъкне белезите на приятеля си Херберт Тручински, които — дълги като пръсти — предрекли безименния пръст; после гилзата — намерена на гробището „Заспе“ — имала размера и стойността на бъдещия безимен пръст.

Ако в първия момент ме напуши смях от аргументите на новия ми приятел, впоследствие трябва да призная, че всеки човек с по-широки разбирания би трябвало да схване връзката между барабанна палка, белег, гилза, безимен пръст.

След вечерята трето такси ме откара вкъщи. Уговорихме се след три дни да посетя обвиняемия, а когато отидох, той ми бе подготвил изненада.

Първо-ме разведе из жилището, тоест из стаите си, понеже господин Мацерат живееше под наем. Отначало наел само бившата ужасно мизерна баня, след време, когато барабанческият талант му донесъл богатство и слава, той започнал да плаща наем за второ стайче без прозорци — което назова като стайчето на сестра Доротея, — а напоследък хвърлял грешни пари и за трета стая, която преди цържал някой си господин Мюнцер, музикант и колега на обвиняемия, понеже господин Цайдлер, подхазаинът, знаел за благосъстоянието на господин Мацерат и най-безсрамно вдигал наема.

В иженарицаемото стайче на сестра Доротея обвиняемият ми бе подготвил своята изненада. Върху мраморния плот на умивалника с огледало имаше буркан — в такива буркани майка ми Алис фон Витлар затваряше ябълковия мармалад. А въпросният буркан бе подслонил плуващия в спирт безимен пръст. Обвиняемият гордо ми показа няколко дебели наръчника, които го напътствували при консервирането на пръста. Поразлистих томчетата, почти не погледнах илюстрациите, но се съгласих, че обвиняемият е успял да съхрани автентичния вид на пръста, а пред огледалото — като декоратор винаги мога да го потвърдя — стъкленицата с експоната изглеждаше доста симпатично и интересно от декоративна гледна точка.

Щом обвиняемият усети, че свиквам с буркана, той сподели; че понякога се кланял на буркана като пред божество. С любопитство и известно нахалство тутакси пожелах да ми демонстрира едно такова поклонение. В замяна и той ме помоли за услуга, даде ми молив и лист, искаше да запиша молитвата и да го разпитвам за пръста, а той — молейки се — щял да ми отговаря по съвест.

Тук като доказателство ще приведа думите на обвиняемия, моите въпроси, неговите отговори — поклонение пред един буркан. Аз се покланям. Кой се покланя? Оскар или аз? Аз — смирено, Оскар — разсеяно. Всеотдайно, безспир, без страх от повторения. Аз — прозорливо, защото съм без памет. Оскар — прозорливо, защото е пълен със спомени. Студено, жарко, топло — аз. Виновен при следствие. Невинен без следствие. Виновен защото, пропаднал защото, обвинен въпреки, оправдан от, прехвърлих вината на, преуспях чрез, запазих се от, смях се над- на- за-, плаках за — пред — без, богохулствах говорейки, мълчах богохулствайки, не говоря, не мълча, моля се. Прекланям се. Пред какво? Пред буркан. Какъв буркан? За консерва. Какво е консервирано в него? Пръст. Какъв пръст? Безимен пръст. Чий пръст? На блондинка. Каква блондинка? Среден ръст. Метър и шейсет? Метър шейсет и три. Отличителни белези? Бенка. Къде? Под мишницата. Безимен пръст откъде? От лявата ръка; Сгодена? Да, но невенчана. Вероизповедание? Калвинистка. Девствена? Девствена. Родена кога? Не зная. Къде? Около Хановер. Кога? През декември. Стрелец или Козирог? Стрелец. Характер? Боязлив. Добродушна? Старателна и бъбрива. Сдържана? Пестелива, трезва и весела. Свенлива? Лакома, честна и благочестива. Бледа, мечтае най-често за пътешествия, нередовна менструация, инертна, обича да страда и да се оплаква, без въображение, пасивна, оставя се на съдбата, умее да изслушва, кима одобрително, скръства ръце, говори с притворени клепки, заговорят ли я, отваря широко очи, гълъбовосиви с кафяви точки край зеницата, пръстен — подарък от шефа, а той — семеен, първо тя не иска да го вземе, взема го, ужасно преживяване, влакнест, сатана, много бяла, заминава, изнася се, пак се връща, не може да скъса, също ревност, но неоправдана, заболява, но не тя, умира, но не тя, о не, не зная, не искам, беряла метличина, тогава дошла, не тя била с нея, не мога вече… Амин? Амин.

Аз, Готфрид фон Витлар, прилагам към показанията си пред съда записаната молитва — колкото и объркана да изглежда — само защото данните за притежателката на безименния пръст до голяма степен съвпадат със съдебно издирените данни за убитата медицинска сестра Доротея Кьонгетер. Не е моя работа да оспорвам тук показанията на обвиняемия, че нито е убивал медицинската сестра, нито й е виждал очите.

Нещо забележително, говорещо в полза на обвиняемия, е всеотдайността, с която моя приятел бе коленичил пред стола с буркана и биеше своя барабан, здраво приклещен между коленете му.

В продължение на година често имах възможност да наблюдавам обвиняемия как се моли и барабани, защото срещу богато възнаграждение той ме направи свой спътник в турнетата, които бе прекъснал за дълго, но скоро след намирането на безименния пръст отново ги поднови. Обиколихме Западна Германия; получихме покани от Източната зона, та дори от чужбина. Но господин Мацерат не искаше да излиза извън страната, според думите му не искал да попада в обичайния водовъртеж, на гастролите. Никога не се молеше и не барабанеше преди концерт. Едва след представление и след разточителна вечеря се оттегляхме в неговата хотелска стая: той барабанеше и се молеше, аз задавах въпроси и записвах, накрая сравнявахме молитвата с молитвите от предишни дни и седмици. Молитвите са по-къси и по-дълги. Понякога думите влизат в конфликт, а на другия ден пак потичат спокойно и безспир. Все пак събраните от мен молитви, които предоставям на височайшия съд, не съдържат повече информация от първите записки, приложени към моите показания.

През тази година на пътешествия, в паузите между турнетата, се запознах — макар бегло — с някои близки и познати на господин Мацерат. Така обвиняемият ми представи своята мащеха, госпожа Мария Мацерат, която той боготвори, макар да не го демонстрира. Него следобед ме поздрави и природеният му брат, Курт Мацерат, единайсетгодишен добре възпитан гимназист. Също сестрата на госпожа Мария Мацерат, госпожа Аугусте Кьостер, остави приятно впечатление у мен. Както сподели обвиняемият, през първите години след войната отношенията със семейството му били дълбоко разстроени. Едва когато господин Мацерат купил голям магазин на мащехата си, където се продават деликатеси и южни плодове, а в кризисни моменти подпомагал финансово магазина, мащеха и заварен син се съюзили.

Господин Мацерат ме запозна и с няколко свои бивши колеги, предимно джазмузиканти. Колкото весел и общителен да ми се стори господин Мюнцер, когото обвиняемият нарича галено Клеп, до днес не съм събрал желание и смелост да поддържам контакт с него.

Благодарение щедростта на обвиняемия нямаше нужда да работя вече като аранжор, но от любов към професията, след турне аранжирах по няколко витрини. А обвиняемият от любезност проявяваше интерес към моя занаят, често стоеше до късно през нощта на улицата и не се уморяваше да гледа скромното ми изкуство. Понякога, щом свършехме работа, ние се разхождахме през нощен Дюселдорф, ала избягвахме Стария град, защото обвиняемият не може да гледа изтумбени стъкла и старовремски табели на гостилници. И така — вече привършвам с показанията — една среднощна разходка през Унтерат ни изведе пред трамвайното депо.

Стояхме единодушно и гледахме последния трамвай, пристигащ по график. Чудесна гледка! Наоколо тъмнее градът. Отдалеч — нали е петък — реве пиян бачкатор. Инак тишина, защото последните трамваи се прибират безшумно дори когато звънят и пищят по завоите. Повечето гарираха направо в депото. Други се бяха източили — кой насам, кой натам — върху релсите, безлюдни, но празнично осветени. Чия беше идеята ли? Наша беше идеята, но аз рекох:

— Е, драги приятелю, какво ще кажеш?

Господин Мацерат кимна, качихме се спокойно в един трамвай, аз седнах в кабинката, веднага се ориентирах, потеглих леко и бързо набрах скорост, добър ватман излязох, което господин Мацерат — ярко осветеното депо бе останало далеч зад нас — любезно отчете със следното изреченийце:

— Сто на сто си католик, Готфрид, иначе не би могъл да караш толкова добре трамвай.

Наистина тази временна работа ми доставяше огромна радост. Изглежда, от депото не бяха забелязали нашето потегляне, защото никой не ни преследваше, а можеха без проблем да дръпнат и шалтера. Карах в посока Флингерн, минах Флингерн, тъкмо смятах след „Ханиел“ да завия вляво към Рат и Ратинген, когато господин Мацерат ме помоли да продължа по линията Графенберг — Гересхайм. Макар че се страхувах от височината пред танцлокала „Лъвската дупка“, изпълних желанието на обвиняемия, изкачих стръмното, но тъкмо подминах локала, се наложи да ударя спирачки, защото трима мъже стояха на релсите и по-скоро ме принудиха, отколкото помолиха да спра.

Още след „Ханиел“ господин Мацерат бе потънал някъде из трамвая, за да изпуши една цигара. Ето защо в качеството си на ватман трябваше да извикам: „Качвай се, моля!“ Направи ми впечатление, че единият, когото водеха другите двама със зелени фуражки и черни околници, на два — три пъти не улучи стъпалото, сакат ли беше, недовиждаше ли — не знам. Неговите придружители или надзиратели грубо го наблъскаха първо в кабината ми, а сетне навътре в трамвая.

Вече потеглях, когато чух изотзад първо жално скимтене и нещо като плющене на шамари, а после — за мое успокоение — се обади твърдият глас на господин Мацерат и предупреди новодошлите да не бият един ранен полуслепец, който страда от липсата на очилата си.

— Я си гледайте работата! — изрева едната зелена фуражка.

— Днес ще види той звезди посред бял ден! Отдавна го търсим. Най-сетне ни падна в ръчичките!

Докато карах бавно към Гересхайм, приятелят ми, господин Мацерат, запита какво престъпление е извършил бедният полуслепец. Разговорът тозчас прие странен обрат: още първите две изречения ни върнаха към войната, по-скоро към 1 септември 1939, към избухването на войната; наричаха полуслепия „мръсен хайдук“, защищавал незаконно някаква Полска поща. Най-странното бе, че господин Мацерат — по онова време да е бил на не повече от петнайсет години, — също се оказа в течение, дори позна полуслепеца, нарече го Виктор Велун, силно късоглед нещастник, пощенски раздавач, който затрил очилата си при сраженията и се измъкнал на ченгетата без очила. Но те не мирясали, преследвали го докрай, дори след войната, показаха също една хартийка, заповед за разстрел, издадена през 1939 година.

Най-сетне го пипнали — крещеше едната зелена фуражка, — а другата уверяваше колко се радва, че най-сетне разчистили сметките си с историята. Всяка свободна минута похабил, пожертвал отпуските си, само и само тая заповед от 1939 най-сетне да бъде изпълнена, а имал и друга работа, бил търговски представител. И колегата му като емигрант от Изтока си имал проблеми, защото трябвало да почне от нулата, бил зарязал едно чудесно шивашко ателие в Източната зона, но сега вече щели да си отдъхнат; тази нощ ще изпълнят заповедта и ще приключат с миналото — добре че хванали последния трамвай.

Така неволно изпаднах в положението на ватман, който кара към Гересхайм един осъден на смърт и двама палачи със заповед за разстрел. Завих вдясно по пустото, леко наклонено пазарище на Гересхайм, смятах да закарам трамвая на последна спирка, недалеч от стъкларницата, там да разтоваря зелените фуражки и полуслепия Виктор, а ние с приятеля да се прибираме вкъщи. Три спирки преди целта господин Мацерат дойде напред и остави чантата с буркана на мястото, където професионалните ватмани слагат ламаринените си кутии със сандвичи.

— Трябва да го спасим. Това е Виктор, клетият Виктор! — Господин Мацерат бе явно възбуден. — Та той още не си е намерил подходящи очила. Едва вижда, ще го застрелят, а той няма да знае накъде да гледа.

Аз смятах, че палачите не са въоръжени, но господин Мацерат бе забелязал доста издутите балтони на фуражките.

— Той беше раздавач в Полската поща на Данциг. Сега разнася записи във Федералната поща. Ала след работа продължават да го гонят само заради тая заповед за разстрел.

Макар да не разбирах напълно господин Мацерат, обещах да присъствувам на разстрела и по възможност заедно да го осуетим.

След стъкларницата, малко преди градините — можах да зърна на лунна светлина и градината на майка ми с ябълката — спрях трамвая и извиках назад:

— Последна спирка, всички да слизат, моля!

Мигом довтасаха зелените фуражки с черни околници. Полуслепецът пак трудно улучи стъпалото. Сетне слезе господин Мацерат, преди това измъкна барабана изпод сакото си, а на слизане ме помоли да взема чантата с буркана.

Оставихме трамвая, който още дълго светеше в тъмнината, и тръгнахме по петите на палачите и жертвата.

Вървяхме край градински огради. Капнах от умора. Когато тримата отпред спряха, видях, че са избрали за разстрела градината на майка ми. Не само господин Мацерат, и аз протестирах. Но ония не обърнаха внимание на протестите ни, събориха бездруго гнилата ограда, вързаха полуслепеца, когото господин Мацерат нарича клетия Виктор, за ябълката точно под моето ложе, и тъй като не спирахме да протестираме, осветиха с джобния фенер изпомачканата заповед за разстрел, подписана от някой си Зелевски инспектор на военнополеви съд. Струва ми се, датата беше 5 октомври 1939, Сопот и печатите отговаряха, нищо не можеше да се направи. И все пак поговорихме за Обединените нации, за демокрация, за колективната вина, за Аденауер и прочее, и прочее; но едната зелена фуражка съсипа всичките ни доводи само с една реплика, да не се бъркаме в тия работи, още не бил подписан мирен договор, и той като нас щял да гласува за Аденауер, но що се отнасяло до заповедта, тя още била валидна, те ходили с нея до най-висши инстанции, консултирали се, в крайна сметка изпълнявали проклетия си дълг и туйто, по-добре да сме си тръгвали.

Но ние не си тръгнахме. Вместо това, когато зелените фуражки разкопчаха балтони и вирнаха автомати, господин Мацерат намести своя барабан, в същия момент месечината — голяма, кръгла, леко измаляла — се измуши между облаците и с метален блясък ги нащърби като консервена кутия — върху подобна, ала здрава тенекия господин Мацерат удари палки и как отчаяно ги удари. Нов ритъм, а ми звучеше познат. Все по-често и все отново се оформяше буквата „и“: згинела, не згинела, йешче Полска не згинела! Ала това вече бе гласът на клетия Виктор, който пригласяше на барабана на господин Мацерат: Докато сме живи, Полша няма да загине! Изглежда, и зелените фуражки познаваха този ритъм, защото изтръпнаха зад своята очертана от луната железария. Мигар този марш, с който господин Мацерат и клетият Виктор огласиха градината на майка ми, не призоваваше полската кавалерия на бой. Може би луната помагаше барабан, луна и хрипливият глас на късогледия Виктор с дружни усилия да възкресят толкова обяздени жребци: да загърмят копита, да запръхтят ноздри, да зазвънят шпори, да зацвилят жребци: Дий! Дий! Юхуу! Нищо подобно, нищо не загърмя, не зацвили, не зазвъня, не запръхтя, не ревна „Дий!“ и „Юхуу!“, а литна безшумно над ожънатите нивя на Гересхайм, литна полски ескадрон улани — защото бяло — червени, като лакирания барабан на господин Мацерат, трептяха вимпелите на пиките, не, не трептяха, а плуваха под луната, както плуваше целият ескадрон, навярно идещ от луната и възвивайки вляво към нашата градина, безплътен, безкръвен и все пак плуващ, като ескадрон оловни войници, призрачни като възлените отрочета, навързани от болногледача на господин Мацерат: Полска кавалерия от възелчета — леконога уж, а грохотлива, безплътна, безкръвна, а все пак полска и вихрена — изгърмя над нас, та се хвърлихме ничком, докато месечината и полският ескадрон прелетяха над нас, над всички грижливо поддържани градини прелетяха те, ала не опустошиха ни една, взеха само бедния Виктор, двамата палачи и изчезнаха в далнината под месеца — згинела, незгинела, галопираща на Изток, към Полша, зад месечината.

Запъхтени изчакахме нощта да притихне безсъбитийна, небето да се заключи отново и прибере оня светлик, който успя да възкреси за последна атака отдавна изтлялата кавалерия. Надигнах се пръв и поздравих господин Мацерат за големия успех, макар да не подценявах влиянието на луната. Ала той махна морно и дълбоко покрусен.

— Успех ли, драги Готфрид? В живота си съм имал твърде много успех. Иска ми се поне веднъж да имам неуспех. Но е много трудно и изисква сизифов труд.

Не ми хареса това изказване, защото аз се трудя цял живот, а не съм прокопсал. Черен неблагодарник е този господин Мацерат — рекох си аз и го смъмрих:

— Ти си арогантен, Оскар! — подзех аз несмело, понеже тогава вече си говорехме на „ти“. — Всички вестници пишат за теб. Ти си знаменитост. Не става дума за парите. Как, мислиш, я карам аз, простосмъртният, дето не споменава нито един вестник, до теб, галеника на съдбата. А ми се иска поне веднъж да извърша нещо голямо, нещо изключително, като това, което ти току-що извърши, но съвсем сам да го извърша и името ми да се появи във вестниците с големи букви: Това е дело на Готфрид фон Витлар.

Засегна ме смехът на господин Мацерат. Той лежеше възнак, валяше гърбица в рохкавата пръст, скубеше трева с две ръце, подхвърляше я във въздуха и се кискаше като зъл бог, който може всичко.

— Приятелю, няма нищо по-просто от това! Ето ти чантата ми! За щастие тя отърва копитата на полската кавалерия. Подарявам ти я. Вътре е бурканът с безименния пръст. Вземи и тичай в Гересхайм, трамваят е все още там, озарен в светлина. Качвай се и карай към „Княжески вал“, занеси моя подарък в полицейското, направи донос и още утре ще видиш името си с едри букви във всички вестници!

Отначало се опъвах, възразих, че няма да може да живее без пръста в буркана. Но той ме успокои, че цялата тази история с пръста до гуша му е дошла, освен това имал няколко гипсови калъпчета, бил си поръчал и една отливка от чисто злато, хайде, да съм вземал чантата, обратно в трамвая и право в полицейското.

И тъй хукнах и още дълго чувах смеха на господин Мацерат. Защото той остана да лежи, искаше — докато аз подрънквам с трамвая към града — да вкуси от магията на нощта, да скубе трева и да се смее; Благодарение на този донос — направих го едва на другата сутрин — и добрината на господин Мацерат името ми се появи няколко пъти във вестника.

А аз, Оскар, добрият господин Мацерат, лежах и се смеех в нощночерната трева край Гересхайм, въргалях се и се смеех под няколкото блещукащи, ужасно сериозни звезди, риех гърбица в топлата земя и си мислех: Спи, Оскар, поспи още час, преди да се е събудила полицията. Кога друг път ще лежиш така свободно под луната?

А щом се събудих, преди да забележа, че е съмнало, забелязах, че нещо, че някой ближе лицето ми: топло, грапаво, равномерно, влажно.

Не ще да те ближе полицията, Витлар да я е събудил и тя да е долетяла завчас? Все пак не отворих веднага очи, а се оставих да ме поближат топло, грапаво, равномерно, влажно — блаженствувах, все едно кой ме ближе: дали полицията, или някоя крава — разсъждаваше Оскар. Едва тогава отворих сини очи.

Тя беше на черни и бели петна, лежи до мен, диша и ме ближе, докато не отворих очи. Беше просветляло съвсем, от ясно до облачно, и си рекох: Оскар, не се застоявай при тази крава, колкото и ангелски да те гледа, колкото и усърдно да успокоява и изглажда паметта ти с грапав език. Съвсем е просветляло, мухите бръмнаха, хайде, бягай! Витлар ще те предаде, следователно трябва да бягаш. На един истински донос се полага истинско бягство. Остави кравата да мучи и бягай! Все едно — ще те пипнат, но какво от това.

И така — облизан, умит и причесан от една крава — се впуснах в бягство и още при първите крачки избухнах в утринно ясен и свеж смях, оставих Барабанко при кравата, която продължаваше да лежи и мучи, докато аз бягах и се смеех.