Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (28)

Последователите на Христа

Ето ме — пак у дома! В двайсет часа и четири минути отпускарският влак пристигна на Централна гара Данциг. Феликс и Кити ме изпратиха до площад „Макс Халбе“, на раздяла Кити се просълзи, сетне двамата се упътиха към Главната квартира в „Хохщрис“, а Оскар малко преди девет закрачи с багажа си по Лабесвег.

Отново у дома. В наши дни се шири един порочен обичай: ако младеж подправи дребно чекче, забегне в Чуждестранния легион, а след година — две позастарял се върне и започне да разказва какви ли не истории — го обявяват за модерен Одисей. Сбърка някой влака от разсеяност, замине за Оберхаузен вместо за Франкфурт, преживее нещо пътьом — и защо не! — и дошъл не дошъл, зажонглира с имена като Цирцея, Пенелопа и Телемах.

Оскар не можеше да мине за Одисей, дори само защото у дома свари всичко, както си е било. Неговата любима Мария, която Оскар — Одисей би трябвало да прекръсти на Пенелопа, не бе обсадена от похотливи женихи, а все още коландреше своичкия си Мацерат, за когото се бе прежалила още преди заминаването на Оскар. Дано заради сомнамбулната й професията по-образованите сред вас не видят в клетата ми Розвита мъжевлудяващата Цирцея. Накрая — що се отнася до синчето Курт, — той пет пари не даваше за баща си, тоест за нищо на света не можеше да бъде Телемах, макар да не позна Оскар.

Щом сме започнали със сравнения — а виждам, че възвръщенецът трябва да приеме някои сравнения, — тогава нека аз бъда блудният син; защото Мацерат ми отвори вратата и ме посрещна като роден, а не набеден баща. О, как се зарадва той на Оскар! Дори заплака с истински, безмълвни сълзи, ето защо от него ден аз започнах да се наричам не само Оскар Бронски, но и Оскар Мацерат.

Мария ме посрещна по-спокойно, ала не нелюбезно. Тя седеше на масата и лепеше продоволствени карти за интендантството, а масичката за пушене вече бе отрупала с още неотворени подаръци за рождения ден на Бебо Курт. Каквато си беше практична, първо ми създаде телесен комфорт, съблече ме, окъпа ме, както някога, без да забележи руменеца ми, и ме чучна по пижама на масата, където Мацерат междувременно ми бе сервирал яйца на очи с пържени картофки; Отпивах мляко и докато пиех и хапвах, разпитът започна:

— Де потъна бе, дете? Всичко обърнахме. И полицията се утрепа да те търси, и пред съд ни викаха да се кълнем, че не сме те пречукали. А ето те теб. Кви дертове брахме, белки се свършат дотук, ама надали, щот пак трябва да съобщим в участъка. Дано не те вкарат в лудницата! Ама тъй ти са пада! Кат не казваш де отиваш!

Мария прояви далновидност. Не мина без дертове. Довлече се някакъв министерски чиновник от Здравеопазването и шушу-мушу — на Мацерат, но Мацерат като кресна, цялата къща огласи:

— И дума да не става! Обещал съм на жената на смъртния одър! Аз съм бащата, а не санитарната полиция!

Така отървах лудницата. Но от него ден през две седмици току пристигаше по някое служебно писъмце, подканващо Мацерат да драсне едно подписче; ала Мацерат не искаше да подпише, затова грижата все по-дълбоко браздеше лицето му.

Оскар бе прибързал и трябваше пак да оглади бръчките на Мацерат, защото вечерта при завръщането ми той сияеше, кахъреше се по-малко от Мария и по-малко питаше, стигаше му тая радост, че съм се върнал жив и здрав, тоест държеше се като истински баща.

— Има да се радва Бебо Курт, че батко си е дошъл! — рече той, докато ме слагаха да спя у направо сащисаната мама Тручински. — Пък на всичко отгоре утре ще празнуваме рождения му ден!

Освен тортата с трите свещи, синът ми Курт намери на празничната маса един виненочервен пуловер, производство Гретичка Шефлер, но не му обърна капка внимание. И една грозна жълта топка имаше, която яхна, поязди, а накрая наръга с кухненския нож. Сетне зацока от гумената рана оная сладникава течност, отлагаща се във всички напомпани топки. Едва топката се изкоруби завинаги, Бебо Курт се зае с такелажа на платнохода, за да го превърне в крушенец. Непипнати, но в застрашителна близост до Бебо останаха пеещият пумпал и шибалката.

Отдавна обмислял рождения ден на сина си, Оскар хукна на изток в най-драматичните събития, за да не пропусне третия рожден ден на своя наследник; Той стоеше отстрани, гледаше разрушителното дело на войнствения малчуган, любуваше му се, сравни своя бой с ръста на синчето и угрижено си рече: В твое отсъствие Бебо Курт те е надминал, близо седемнайсет години ти успя да опазиш своите деветдесет и четири сантиметра от третия си рожден ден, а момченцето ги е надхвърлило с цели три сантиметра; време е да го направиш барабанчик и да обуздаеш прибързания му растеж.

Изрових един чисто нов Тенекийко от реквизита, който бях скътал заедно с големия си „самоучител“ зад купчината керемиди на тавана — защото възрастните не се сетиха, — за да дам на сина същия шанс, какъвто клетата маминка — удържайки обещанието си — ми бе дала някога на моя трети рожден ден.

С основание допусках, че Мацерат, нарочил ме навремето да поема бакалията след провала с мен вече виждаше бъдещия бакалин в лицето на Бебо Курт. Но макар да си викам „Пази, боже!“, не мислете Оскар за върл противник на бакалството. Защото и концерн да ми обещаеха — било на мен или на сина, — и цяло кралство в комплект с колониите да наследях, пак така щях да постъпя. Оскар не искаше да поема нищо от втора ръка, затова искаше да подтикне сина си към подобно поведение — и тук беше грешката ми, — да направи сина барабанчик на пожизненото трилетие, сякаш за всеки изпълнен с надежди младеж не е еднакво противно какво ще наследи — бакалница или барабан.

Така разсъждава Оскар днес. Но навремето имаше една мечта: до бащата-барабанчик да застане синът-барабанчик и тоя дует барабанчици да гледа големите изотдолу, и да създаде родова династия барабанчици; защото моето дело — тенекиено и червено — бяло — трябваше да се предава от поколение на поколение.

Ех, какъв живот ни очакваше само! Двамата заедно, но в отделни стаи, рамо до рамо, но той — на Лабесвег, аз — на Луизенщрасе, той — в мазето, аз — на тавана, Бебо Курт — в кухнята, Оскар — в нужника; баща й син можеха тук или там и понякога заедно да бият барабан, а при сгода да се пъхнат двамина под полите на моята баба и негова прабаба Анна Коляйчек, да поживеят там, да барабанят и да вдъхват миризмата на леко граниво масло. Седнали пред портичката на бабчето, щях да разправям на Бебо Курт:

— Надникни вътре, сине! Оттам сме дошли. Ако слушаш, ще ни пуснат да влезем за час — два при компанията, която ни очаква.

А Бебо Курт ще занича под полите; ще рискува едно око и най-учтиво ще помоли татко си за някои обяснения.

— Оная красива дама в средата — ще зашушне Оскар, — дето играе с изящните си ръце и има нежен овал на лицето — просто да те разплаче, е моята клета маминка и твоя добра баба. Спомина се — дали от чорбата змиорки, или от захарното си сърце — дявол знае.

— Разказвай, тате, разказвай! — ще препира Курт. — А кой е оня мустакат чичко там?

— Това е прадядо ти Йозеф Коляйчек — тайнствено ще сниша глас. — Я виж как горят подпалваческите му очи! Каква божествено полска налудничавост и практично кашубска дяволитост се чете между веждите му! Забележи и плавателните ципи между пръстите му! През тринайсета година, когато пускали кораба „Колумб“ на вода, прадядо ти попаднал под един сал и дълго трябвало да плува, докато стигнал Америка и станал милионер. Ала понякога пак се връща във водата, доплува обратно, гмурва се тук отдолу, където Подпалвача за пръв път намерил убежище и дал своя пай за мамчето.

— А онзи хубав господин, който се криеше зад дамата — моя баба, а сега седна до нея и взе да гали ръцете й? Я виж, той има същите очи като твоите, тате!

Тогава аз, неблагодарният юдин син, ще сбера целия си кураж, за да отговоря на послушното си момче.

— Това са чаровните очи на всички Бронски, дете мое. А твоите очи са сиви — като на майка ти. Но и ти като Ян, дето целува ръцете на клетата маминка, и като баща му Винцент си един чудесен, по кашубски земен Бронски. Някой ден и ние ще се върнем там, при извора, пръскащ леко гранивия дъх на масло. Ех, че хубаво!

Едва в утробата на баба Коляйчек или в бабината буталка за масло — както обичах да се шегувам — според тогавашните ми теории можехме да заживеем пълнокръвен семеен живот. Дори днес, когато с едно мръдване на пръста мога не само да достигна, но и да надскоча Бог Отец, Сина божи, Единородния и — което е по-важно — лично Свети Дух, когато с неохота служа на Христа и на всичките си други професии, сега, когато най-недостъпното нещо за мен са бабините поли, рисувам идилични картини от живота на нашата рода.

Най обичам да фантазирам в дъждовни дни: бабчето разпраща покани и се срещаме в нея. Пристига Ян Бронски, набучкал цветя, май карамфили, в дупките от куршуми по полската си пощенско — бранителска гръд. Мария, получила покана по мое настояване, пристъпва плахо към маминка и — за да спечели нейното благоволение — й показва заведените от мама и безукорно водените от Мария бакалски книги, а мама прихва в най-кашубския си смях, прегръща любимата ми, целува я по бузата и казва, намигайки:

— Ех, момиче, не се притеснявай! Та нали и двете се венчахме за един Мацерат, а отгледахме един Бронски!

Строга забрана за всичките ми измишльотини: за сина, заченат от Ян, износен от мама в бабината утроба, а накрая излязъл от бутилчицата на баба Коляйчек. А тази мисъл като лавина може да посурне и други мисли подире си. Ще вземе да щукне на несъщия ми брат Щефан — нали и той е наша кръв — някоя идейка ала Бронски, да хвърли първом око, а после и още нещо на моята Мария. Затова нека фантазията ми се ограничи с една безобидна родова среща! Не ми трябва ни трио, ни квартет барабанчици, ще се задоволя само с Оскар и Бебо Курт и ще разкажа върху Тенекийко на всички присъствуващи нещо за Айфеловата кула, която ми заместваше бабиното подполие в чуждата страна. Ще се радвам, ако с барабанния си дует позабавляваме гостите, също домакинята Анна Коляйчек и — подчинявайки се на ритъма, — те запляскат един другиму по колени.

Колкото и да е примамливо да разгърнеш и вместиш в бабината утроба света с цялата му взаимосвързаност и многопластие, сега Оскар — понеже и той като Мацерат е само един уж-баща — трябва да се върне към събитията от дванайсети юни четирийсет и четвърта, към третия рожден ден на Бебо Курт.

Пак ще повторя: пуловер, топка, платноход, камшик и пеещ пумпал получи малчуганът, оставаше само аз да му дам червено — белия барабан. Едва — що Курт бе видял сметката на платнохода, Оскар се приближи с тенекиения дар зад гърба, а неговият овехтял Тенекийко се люшна под корема му. Стояхме на педя един от друг: Оскар Палечкото и Курт Палечкото — само че с два сантиметра по-висок. Лицето му се разкриви от дивашки бяс — продължаваше да ломи платнохода, — а когато извадих барабана и го вдигнах високо, се строши и последната мачта на „Памир“ (така се казваше ветроходът).

Курт пусна крушенеца, пое барабана, стисна го, превъртя го веднъж — дваж и малко се поукроти, но чертите на лицето му все още бяха леко напрегнати. Сега е моментът да му дам палките. Но за жалост погрешно схвана двойния ми жест, почувствува се застрашен, изби ги с барабана от пръстите ми и тъкмо се наведох да ги вдигна, той измъкна някакъв подарък изотзад и ме шибна с него, понеже пак бях взел пръчиците и му ги предлагах повторно: мене, а не пеещия пумпал шибаше той, Оскар шибаше той, не пумпала, който има жлебове за тая цел, да види родният му баща как пее и се върти пумпал, плющи с камшика и си вика: „На ти сега, братле!“. Така налагаше Каин Авела, докато Авел се завъртя, първом олюлявайки се, а сетне все по-живо и уверено, и запя Авел, заръмжа сърдито, а сетне все по-звънко зажужа песничката на лудия пумпал. И все по-нагоре ме засукваше на Каина камшикът, и гласът ми се натебешири, и сякаш утринна молитва заромони от устата на тенор, могат да пеят тъй само от сребро ковани ангели, Виенските момчета и школувани скопци — трябва и Авел да е пял така, преди да рухне, както и аз се строполих под камшика на момчето Курт.

Макар че ме видя проснат така, жално помърквайки, още много пъти изшиба той стайния въздух, сякаш насита нямаше тая негова ръка. Даже докато най-щателно оглеждаше барабана, пак ме държеше недоверчиво под око. Първо хубавичко очука червено — белия лак в ръба на един стол, сетне подаръкът се приземи на дъските и Бебо Курт затърси и докопа масивния корпус на някогашния платноход. И с тоя кютук взе да бие барабана. Той не биеше, той разбиваше барабана. Дори най-прост ритъм не излизаше изпод неговата ръка. С безумно втрещен поглед той налагаше Тенекийко равно и монотонно — горкия, не бе очаквал такъв барабанчик, нали бе създаден за игривото тремоло на най-леките палки и не понасяше блъскането на тежкия батареен таран. Барабанът се огъна, искаше да избяга, откъсвайки се от обръча, искаше да стане невидим, като оттръска червено — белия лак и остави сиво — синята тенекия да проси милост. Но синът бе неумолим към бащиния си дар. А когато бащата още веднъж опита да посредничи и въпреки множеството еднакво силни болки се посурна по килима и дъските към сина, шибалката пак се намеси: изнемощелият пумпал добре познаваше госпожа Шибалка, отказа да се върти и пее, а барабанът завинаги се прости с надеждата за по-нежен, игриво тремолиращ барабанчик, който върти палките живо, но не грубиянски.

Когато Мария влезе, барабанът беше вече за боклука. Тя ме гушна, целуна отеклите ми очи, цепнатото уше, облиза кръвта и моравите ивички по ръцете ми.

Ех, защо Мария целуваше само нещастното пребито уродче? Де да беше познала сломения татко и по всяка рана — любимия! Каква утеха, какъв негласен, но истински съпруг щях да й бъда през следващите тежки месеци!

Първият удар сполетя — макар да не засегна пряко Мария — моя полубрат Щефан Бронски, който по това време вече носеше името на пастрока си Елерс. Внезапната му смърт на Арктическия фронт завинаги провали офицерската кариера на неотдавна повишения лейтенант. Докато Щефановият татко Ян бе скътал в пазвата си една карта от скат, куртката на лейтенанта бе окичена с Железен кръст — II степен, пехотинска значка и — тъй наречения — медал на замразената мръвка.

В края на юни мама Тручински получи лек удар, защото пощата й донесе лоша вест. Подофицер Фриц Тручински бе загинал геройски за три неща наведнъж: Фюрер, Народ и Отечество. Това бе станало на Централния участък на фронта, а вещите на Фриц — портфейла със снимки на мили, все усмихнати момичета от Хайделберг, Брест, Париж, Бад Кройцнах и Солун; както и Железни кръстове — I и II степен — не помня вече каква значка за какво нараняване, — бронзова пръчица за храброст, две лентички за унищожени танкове и две-три писма — изпрати някой си капитан Канауер направо от фронта в Лангфур на Лабесвег.

Мацерат всеотдайно помагаше и мама Тручински скоро се почувствува по-добре, макар че никога вече нямаше да се чувствува съвсем добре. Тя здраво бе сраснала със стола до прозореца и току запитваше я мен, я Мацерат, който се качваше по два-три пъти дневно да донесе нещо, къде бил Централният участък, далеч ли било, не можело ли в неделя да се иде с трена дотам.

При най-добро желание Мацерат не можеше да я осветли. Та на мен се падаше — нали бях поовладял географията от извънредните съобщения и информационния бюлетин на вермахта — през дългите следобеди да барабаня пред непоклатимо заседналата, ала все пак поклащаща глава мама Тручински разни версии за все по-гъвкавия напоследък Централен участък на фронта.

А Мария, силно привързана към фриволния Фриц, се отдаде на бога. В началото, през целия юли, се залъгваше с нейната си религия, всяка неделя ходеше при пастор Хехт в протестантската църква, а Мацерат я придружаваше понякога, макар че тя предпочиташе да ходи сама.

Но протестантското богослужение не стигаше на Мария. И посред седмицата — в четвъртък или петък — не помня, но всеки случай преди затваряне на магазина — Мария повери бакалията на Мацерат, улови за ръка мен, католика, и поехме към Нов пазар, после свърнахме по Елзенщрасе, по Мариенщрасе, подминахме месаря Волгемут и стигнахме Клайнхамер Парк. Сигурно отиваме на Лангфурската гара и ще си направим излетче, защо не до Бисау в Кашубия — но тъкмо си го помислих, и свихме вляво, пред железопътния подлез суеверно изчакахме един товарен влак, сетне минахме подлеза, където подлизваше гнусна помия, но не тръгнахме към Филмпаласт, а хванахме пътя вляво край банкета. Или ще ме завлече в кабинета на доктор Холац на Брунгсхьофер Вег или ще се покръства в черквата „Сърце Христово“ — гадаех аз.

Черковният портал гледаше към банкета. А между банкета и отворения портал спряхме ние. Късен августовски следобед, въздухът жужеше. Зад нас върху релсите няколко украинки с бели забрадки чоплеха чакъла с кирки и лопати. Стояхме, загледани в сенчестия, струящ хлад черковен търбух: в дъното обаятелно примамваше огнено око — вечната светлина. Украинките зад нас, върху насипа, спряха да копаят и гребат. Просвири рог, зададе се влак, изниза се, мина, замина, просвири рог, украинките продължиха да гребат. Мария се колебаеше, не знаеше с кой крак да тръгне, после тръсна цялата отговорност върху мен, свързания по кръв и кръщелно с единствено богоспасяемата църква; за пръв път от години насам, от ония две седмици, пълни с лимонаден прах и любов, тя отново се остави Оскар да я поведе.

Тогава оставихме банкета и шумотевицата му, август и августовския брум отвън. Меланхолно и мечтателно потропвайки с пръсти върху скрития под ризката Барабанко, ала все пак с вглъбено и равнодушно лице, си спомних литургиите, тържествените архиерейски служби, молитвеното смирение на вечерня и съботните изповеди с клетата маминка. Малко преди смъртта си тя бе станала страшно набожна заради бурния си роман с Ян Бронски и от събота на събота се облекчаваше с изповед, в неделя се подкрепяше със светото причастие, за да може — така облекчена и подкрепена — следващия четвъртък отново да се срещне с Ян на Тишлергасе. А как се казваше Преподобния тогава ли? Преподобния се казваше Винке, все още бе пастор в черквата „Сърце Христово“, проповядваше гальовно — тихо и неразбираемо, припяваше Символа на вярата тъй изтънко и плачливо, че насмалко и у мен да се промъкне малко вяра тогава, ако не беше левият олтар с Богородица, Младенеца и Кръстителя.

Та нали тоя олтар ме подмами да задърпам Мария от слънчевия зрак към портала, а сетне по плочите — в черковния кораб.

Оскар не бързаше, седеше спокоен и все по-охладен в дъбовия трон до Мария. Години бяха минали, а като че ли все същите хора — методично прелиствайки въпросника за изповед — чакаха ред за ухото на Преподобния Винке. Седяхме по-встрани, към централния кораб. Исках да предоставя и облекча избора на Мария. От една страна — хем да не бъде в смущаваща близост до изповедната, сиреч да се покръсти мълком и без официалности, от друга — наблюдавайки приготовленията за изповед, да вземе решение, да намери пътя към ухото на Преподобния и да обсъди с него тънкостите по приемането й в лоното на единствено богоспасяемата църква. Дожаля ми, като я гледах толкова мъничка и с все още непохватни ръце — как коленичи под мирис, прахоляк, гипсови орнаменти, усукани ангели и пречупена светлина, между измъчени светци, пред, под и сред сладостно многострадалния католицизъм и как за пръв път се прекръсти наопаки. Оскар побутна Мария, показа й кръстния знак, посочи на любознателната къде точно зад челото, дълбоко в гърдите и в раменните стави са уседнали Отец, Син и Свети Дух и как да сключи ръце за молитва. Мария послуша, сбра молитвено длани и започвайки с „амин“, замълви молитвата.

Отначало и Оскар опита да помене с молитва неколцина покойника, но като взе да се моли и пазари с господ за вечния покой на Розвита и достъпа й до небесните радости, той така затъна в земни дреболии, че вечният покой и небесните радости накрая се озоваха в един парижки хотел. Намерих спасение в префациото, там поне никой не можеше да ме хване натясно, измърморих едно во веки веков, sursum corda, dignum et justum — това е достойно и право, реших, че е достатъчно и загледах Мария отстрани.

Католическата молитва й прилягаше. Мария беше хубава като картинка в религиозното си смирение. Молитвата удължава ресниците, изписва веждите, багри страните, челото натежава, шията става гъвкава, ноздрите затрептяват. Ала богомолците не бива да се смущават, богомолците не бива нито да съблазняват, нито да се съблазняват, макар за молитвата да е поощрително, а за богомолеца приятно да го наблюдават.

Затова се изсулих от излъсканото черковно дърво, сложих чинно ръце върху Барабанко, изтумбен под ризката ми — и беж да ме няма! Оскар избяга от Мария, стъпи на плочите, промъкна се край спирките на Кръстния път в левия кораб, не спря при свети Антоний — между нас да си остане, — защото двамата с Тенекийко не бяхме изгубили ни портфейл, ни ключ от къщи; и свети Адалберт Пражки^[1], посечен от ония езичници брусите^[2], подминахме отляво, не мирясвахме, скок — подскок, от плочка на плочка — същинска шахматна дъска! — докато едно килимче не подсказа стъпалата към левия страничен олтар.

Няма да ми повярвате, но в новоготическата тухлена черква „Сърце Христово“, следователно и в левия страничен олтар, всичко си беше по старому. Розовият гол Исусчо още седеше върху лявото бедро на Девата, няма да я наричам Дева Мария, за да не я объркате с моята покръстваща се Мария. Към дясното коляно на Девата все още се притискаше Кръстителчето, сиромашки заметнато с шоколаденокафявата чорлава кожа. А тя самата, както някога, сочеше Христос с десен показалец, пък гледаше Йоан.

Но след няколко години отсъствие не ме интересуваше толкова майчината гордост на Девата, колкото боят на двамата малчугани. Христос, кажи-речи, бе колкото тригодишния ми син Курт, значи с два сантиметра по-висок от Оскар. Йоан, който според източниците бе по-голям от назарянина, имаше моя ръст. Но и двамата бяха с рано помъдрели лица, нещо присъщо и на мен, перманентно тригодишния малчуган. Нищо не се бе променило. Пак гледаха нафукано, както преди еди-колко си години, когато идвахме с клетата маминка в църквата „Сърце Христово“.

Нагоре по пътечката върху стълбите, ала без обичайния интроитус. Всяка дипличка проучих, бавно и без нищо да изпусна, прокарах палка — много по-чувствителна от целия ми набор пръсти — по вапцания гипс на двамата голишарковци: по бедрата, корема, ръцете; преброих всички гънчици и трапчинки — цял Оскар — същия ръст, моята свежа плът, силните ми закръглени колене, късите, но мускулести ръце на барабанчик. Пък ги е вдигнало и по същия начин, хлапето му с хлапе! Седеше върху бедрото на Богородица с вдигнати ръце и юмручета и току-виж, започнал да барабани — все едно не Оскар, а Христос беше барабанчик, все едно бе чакал точно Тенекийко и тоя път сериозно си бе наумил да импровизира някакъв очарователен ритъм за мен, Йоан и Богородица.

— И сторих, както преди години, свалих Барабанко от врата и реших да изпитам Христа. Полека — да не закача вапцания гипс, положих Оскаровата червено — бяла любов върху розовите му бедърца, не че очаквах като глупец чудо някакво, направих го ей така — за удоволствие, просто исках да видя пластичния образ на немощта. Какво като седеше там и виреше юмруци, какво като имаше моя ръст и жилавата ми снага, какво като беше от гипс и без усилия се докарваше за тригодишен малчуган, а аз с толкова мъки и лишения едва крепях своето трилетие. Но не може да барабани, само се надува и фука: „Ще мога, само ми дайте барабан!“ И рекох му: „На̀ ти, ама пак не можеш — ха-ха“ — и бучнах двете палки между пръстите му — десет наденички сякаш, щях да се пукна от смях: Ха барабани сега де, сладки Исусчо, чуйте, чуйте, шареният гипс барабан ще бие, а ти, Оскар — марш назад, по трите стъпала, по килимчето и долу, на плочника — ха сега де, почвай, Младенецо, Оскар ще отиде още по-назад. Отстъпва и се гъне от смях, защото Христосчо седи насреща му, да барабани не може, а как ли му се иска. Такава скука ме загриза! И о, чудо — той барабанеше, той биеше барабан!

Нищо наоколо не пошавваше: а той барабанеше, с лявата, с дясната, сетне с двете палки, кръстосваше ги, не тремолираше лошо, много професионално, игриво сменяше ритъма, беше добър и в простия, и в сложния ритъм, не търсеше евтини ефекти, водеше се по барабана, не звучеше ни религиозно, ни плебейски, а като чисто изкуство, не пропусна и шлагерите, изпълни две-три популярни мелодии, „Всичко отминава“ и разбира се — „Лили Марлен“. Бавно, сякаш на пресекулки извърна към мен русокъдрата си глава със сини очи ала Бронски, усмихна се малко арогантно и засвири китка от любимите пиески на Оскар: започна със „Стъкльо, стъкльо, стъкълце“, загатна мотива от „Седмичната програма“ и също като мен малкият негодник насъска Гьоте срещу Распутин, изкачи с мен Щоктурм, пропълзя с мен под трибуната, лови змиорки на вълнолома, покрачи подир стеснения към нозете ковчег с клетата маминка и току се пъхваше — шашках се направо — под четирите фустана на баба Анна Коляйчек.

Тогава Оскар пристъпи напред. Нещо го теглеше напред. Искаше на килима, не искаше вече на плочника. Стъпало по стъпало го издигнаха към олтара — нагоре, нагоре! И така аз възлязох горе, а ми се искаше той да слезе долу.

— Исусе Христе — едва изчегъртах сетните останки от гласа си. — Не сме се пазарили така. Я си ми дай барабана! Ти нали си имаш разпятие, то ти стига?

Не рязко, а плавно стихна барабанното соло, с прекалено старание той кръстоса палки върху Тенекийко и безропотно ми върна онова, което лекомислено му бях преотстъпил.

И тъкмо смятах без дума благодарност да хукна като дузина дяволи по стълбите, надолу и навън от католицизма, когато един приятен, макар заповеднически глас досегна рамото ми:

— Оскар, обичаш ли ме?

Както бях гърбом — отвърнах:

— Отде да знам.

А той — със същия равен глас:

— Оскар, обичаш ли ме?

Троснато отвърнах:

— Съжалявам, ама хич.

Тогава ми досади за трети път:

— Оскар, обичаш ли ме?

Христос тогава видя лицето ми:

— Мразя те, копеле, мразя теб и всичката ти шарлатания! Чудно нещо — вместо хулите ми да го сразят, гласът му тържествуваше. Показалец вдигна той като начална даскалица и ми повели:

— Ти си скалата, Оскар, върху тая скала ще вдигна своя храм. Последвай ме!

Можете да си представите възмущението ми. От гняв настръхнах като варена кокошка. И едно гипсово пръстче му чупнах, ала той не помръдна.

— Само го кажи пак — просъска Оскар — и ще ти смъкна боята!

Но думица не отдума, само дето откак свят светува, се потътри оня старик, който тътри крак из всички църкви. Левия страничен олтар почете той, а мен дори не забеляза, потътри се нататък и щом стигна Адалберт Пражки, аз се запрепъвах по стъпалата надолу, от килимчето на плочника и без да се обърна ни веднъж, по шахматния десен се добрах до Мария, която тъкмо се кръстеше по католишки — безпогрешно и според моите напътствия.

За ръка я улових, заведох я до купена със светена вода, изчаках я в централния кораб, вече досами портала, да се прекръсти още веднъж с лице към олтара, но без мене, само преди да коленичи, я издърпах навън — на слънце.

Беше се свечерило. Украинките на банкета си бяха отишли. Затова пък извън гарата маневрираше товарен влак. Рояци комари висяха на гроздове във въздуха. Отгоре долетяха камбаните. Тракането на влака попи камбанния звек. Комарите продължаваха да висят на гроздове. Лицето на Мария бе окъпано в сълзи.

Идеше ми да изкрещя. Що да сторя с Христа? Да отприщя глас. Що да сторя с разпятието? А добре знаех, че гласът ми е безсилен да се справи с прозорците на неговия храм. Нека си строи храм върху людете — върху Петър, Петрун и каквито иска Петровци, но не и на мен!

— Внимавай, Оскар, недей да чупиш прозорците на тази църква! — прошепна сатаната у мен. — Ще ти съсипе гласа.

Ето защо хвърлих само един-единствен поглед нагоре, измерих един новоготически прозорец, сетне откъснах очи от църквата, не запях, не последвах него, а се повлякох с Мария към подлеза пред гарата, сетне през сълзящия тунел, нагоре по Клайнхамервег, вдясно по Мариенщрасе, край месарницата на Волгемут, вляво по Елзенщрасе и през Щрисбах до Нов пазар, където копаеха водоем за противовъздушна отбрана. Дълъг бе Лабесвег, ала се дотътрихме някак и беж да ме няма — далеч от Мария, по деветдесетте стъпала, горе в сушилнята на тавана. Там висяха спални чаршафи, зад чаршафите бе струпана купчина пясък за противовъздушна отбрана, а зад пясъка и кофите, зад връзки вестници и куп керемиди бях скътал моя самоучител и запаса си фронтовашки барабани. В една кутия от обувки се въргаляха няколко изгорели, ала все още крушовидни крушки. От тия крушки взе Оскар една, строши я с песен, взе втора, разби я на стъклен прах, полека откъсна шишкавата глава на третата, с изящен шрифт гравира ХРИСТОС върху четвъртата, сетне смля на прах и стъклото, и надписа, искаше да повтори, но крушките бяха свършили. Измалял се отпуснах върху купчината пясък: Оскар все още имаше своя глас. Или може би Христос имаше последовател. А на мен Кокалярите щяха да станат първите ми ученици.