Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (44)

Безименният пръст

— Хм, та значи не ви се работи, а? — негодуваше Цайдлер.

Дразнеше се, че Клеп и Оскар киснат ту в стаята на Клеп, ту в стаята на Оскар и хайлазуват. Наистина бях платил октомврийския наем и за двете стаи с последните пари от аванса, който доктор Дьош ми бе дал на Южни гробища след погребението на Шму, но и ноември заплашваше с мрачни финансови перспективи.

А работа ни предлагаха доволно. Можехме да свирим джаз по ресторанти и барове. Ала на Оскар не му се свиреше вече джаз. Направо се изпокарахме с Клеп. Той твърдеше, че новият ми стил нямал нищо общо с джаза. Аз не възразявах. Тогава той ме нарече идеен предател за джазовата музика.

Едва когато в началото на ноември Клеп си намери нов джазбандист — Боби от „Еднорога“, тоест солиден човек, а заедно с джазбандиста и ангажимент в Стария град, пак заговорихме приятелски, нищо че тогава в духа на ГКП Клеп вече започваше повечко да приказва, отколкото да мисли.

А на мен ми оставаше само една отворена вратичка — към концертната агенция на доктор Дьош. При Мария не можех и не исках да се върна, тъй като нейният ухажор Щенцел смятал да се развежда, та след развода да прекръсти моята Мария в Мария Щенцел. Сегиз-тогиз изчуквах по някоя епитафийка при Корнев на Молитвен път, отбивах се и в Академията, позволявах на усърдните послушници на изкуството да ме пречернят и абстрахират, често посещавах — ала без задни мисли — Муза Ула, която малко след екскурзията ни до Атлантическия вал трябваше да развали годежа си с художника Ланкес, защото Ланкес искаше да рисува вече само скъпи картини с калугерици и не му се щеше дори да побийва Муза Ула.

А визитката на доктор Дьош лежеше кротко, но натрапливо върху масата ми до ваната. Когато един ден я скъсах и изхвърлих, защото не исках да имам нищо общо с този доктор Дьош, с ужас установих, че мога да издекламирам като стихотворение адреса и телефона на концертната агенция. Цели три дни си ги рецитирах, не можех да мигна заради проклетия телефон, затова на четвъртия ден влязох в една кабина, набрах номера, Дьош вдигна, реагира така, като че ли с часове ме бе чакал, и ме покани следобеда в агенцията, за да ме представи на шефа си: Шефът очаква господин Мацерат.

Концертна агенция „Запад“ се намираше на осмия етаж в нов небостъргач. Преди да вляза в асансьора, се запитах дали зад това име не се крие някоя досадна политическа клопка. Щом има агенция „Запад“, в някой подобен небостъргач непременно ще има и агенция „Изток“. Името бе подбрано сполучливо, защото начаса предпочетох агенция „Запад“, а щом слязох на осмия етаж, усетих, че съм се ориентирал правилно. Меки килими, изобилие от месинг, дискретно осветление, навсякъде звукова изолация, врата до врата — в сговорчиво съседство, дългокраки секретарки, прошумоляващи край мене, довяваха аромата на шефски пури; насмалко не подминах канцелариите на агенция „Запад“.

Доктор Дьош ме посрещна с разтворени обятия. Слава богу, че не ме прегърна. Щом влязох, пишещата машина на едно зеленопуловерно момиче тутакси млъкна, ала след това навакса всичко, което бе пропуснала при влизането ми. Дьош съобщи на шефа си за мен. Оскар приседна на крайчеца — в най-лявата шестинка на аленочервен фотьойл. Сетне се отвори една портална врата, пишещата машина притаи дъх, нещо ме засмука от тапицерията, вратите се люшнаха зад мен, един килим се разля отпред в светлата просторна зала, килимът ме поде, а масивна тръбна мебел — сигурно тежеше цял тон — ми подсказа: Оскар стои пред писалището на шефа. Вдигнах сини очи и потърсих шефа зад безкрайно пустия дъбов плот. В инвалидна количка, която се вдигаше и въртеше като зъболекарски стол, открих моя приятел и учител Бебра, скован от парализа, живец трепкаше само в очите и връхчетата на пръстите му. Ах, да, имаше и глас! Издън Бебра долетя:

— Доживяхме да се видим, господин Мацерат! Не ви ли казах преди години, когато предпочетохте да срещнете света като тригодишен малчуган: Нашего брата не се губи?! Но за жалост виждам, че неразумно и неизгодно сте променили пропорциите си. Не бяхте ли навремето деветдесет и четири сантиметра?

Кимнах и насмалко не заплаках. На стената, зад автоматичната равномерно жужаща количка на Учителя, в барокова рамка висеше една-единствена картина — портретът на моята Розвита, на великата Рагуна в естествена големина. Без да проследява погледа ми, той знаеше накъде е насочен, и заговори Бебра, а устните му едва помръднаха:

— Ах, да, милата Розвита! Дали новият Оскар щеше да й хареса? Надали. Тя обичаше другия Оскар, тригодишния бузанко Оскар, изгарящия от любов Оскар. Тя го боготвореше — както ми оповести, а не сподели. Но един ден той отказа да й донесе кафе, тогава тя отиде да си вземе сама и загина. Това — доколкото зная — не е единствената смърт, която е причинил някогашният Оскар. Мигар не вбарабани в гроба клетата си майчица?

Кимнах. Слава богу — успях да заплача и не свалих очи от Розвита. Тогава Бебра нанесе следващия удар.

— А как постъпи с пощенския секретар Ян Бронски, когото тригодишният Оскар благоволяваше да нарича свой предполагаем татко? Предаде го на палачите. И те го простреляха в гърдите. Господин Оскар Мацерат, вие, който се осмелявате да ми се явите в нов образ, ще ми обясните ли какво стана с втория ви предполагаем баща — с бакалина Мацерат?

Тогава признах и това убийство, признах как съм се отървал от Мацерат, разказах как се е задушил по моя вина, не се прикрих зад руския автомат, а рекох:

— Аз го убих, учителю. Аз го извърших, аз извърших и едното, и другото убийство, аз съм виновен. Милост, учителю!

Бебра се засмя. Откъде ли идеше тоя смях? Инвалидната количка се тресеше, ветри развяваха бялата му гномска коса над стоте хиляди бръчици, съставляващи лицето му.

Още веднъж захленчих за милост, заговорих със сладко гласче, защото знаех, че ще го трогне, захлупих лице с пръсти, защото знаех, че са трогателно хубави: — Милост, драги учителю Бебра! Милост!

Тогава Бебра, който бе станал мой съдник и възхитително играеше своята роля, натисна едно копче върху малкото контактно табло от слонова кост, поставено между коленете и китките му.

Килимът зад мен въведе зеленопуловерното момиче. Някаква папка внесе то, разгърна я върху дъбовия плот, издигащ се до ключицата ми върху плетеницата тръби, та не можех да видя какво разгърна пуловерното момиче. Автоматична писалка ми подаде то: с подписа си трябваше да откупя благоволението на Бебра.

И все пак осмелих се да задам към инвалидната количка няколко въпроса. Трудно ми беше да поставя слепешком подписа си на местенцето, което ми сочеше един лакиран нокът.

— Това е трудов договор — обясни Бебра. — Необходимо е пълното ви име. Напишете Оскар Мацерат, за да знаем с кого ще работим.

В мига, когато подписах, брумът от електромоторчето се усили петорно, вдигнах поглед от писалката и успях да видя само как количката препуска по паркета, свива се, смалява се и хлътва в една странична врата.

Някой може да си помисли, че като подписах договора в два екземпляра, съм продал душата си или съм се задължил да върша чудовищни злодеяния. Нищо подобно! Когато после в преддверието доктор Дьош ми помогна да се запозная с договора, бързо схванах задълженията на Оскар — да изнася соло — концерти на барабан, да барабани като тригодишен малчуган и музикант от „Луковичарника“. Концертната агенция се задължаваше да организира турнетата и да бие барабан, че „Оскар Барабанчика“ ще изнесе самостоятелен концерт на своя Тенекийко.

Докато траеше рекламната кампания, аз преживявах от втория аванс, който концертна агенция „Запад“ великодушно ми отпусна. От дъжд на вятър прескачах до кантората в небостъргача, срещах се с журналисти, снимаха ме фоторепортери, веднъж дори се изгубих из етажите, където всичко миришеше и изглеждаше еднакво — просто да не смее да го пипне човек, като нещо крайно неприлично, напъхано в супереластичен, всеизолиращ презерватив. Доктор Дьош и пуловерното момиче се отнасяха любезно към мен, само Учителя Бебра не видях повече.

Впрочем още преди първото турне можех да си наема по-добро жилище. Но останах у Цайдлер само заради Клеп, исках да се сдобря с приятеля, който се сърдеше, че контактувам с менажерите, но аз не отстъпих, не излязох повече с него в Стария град нито на бира, ни на прясна кървавица с лук, а се хранех — за да се подготвя за бъдещите си пътувания с железниците — в превъзходните гарови ресторанти.

Няма да ми стигне мястото да описвам надълго и нашироко успехите на Оскар. Седмица преди първото турне се появиха и първите скандални афиши, които подготвяха успеха ми и ме представяха като маг, знахар, месия. Започнах с градовете в Рурската област. Излизах в зали с по хиляда и петстотин две хиляди места. Прожекторът издайнически ме фиксираше. Бях облечен в смокинг — сам на сцената, пред черна плюшена стена. Както и да барабанях, почитателите ми не станаха младежите, любители на джаза. Слушаха ме, почитаха ме по-улегнали хора, над четиридесетте. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че една четвърт от публиката ми беше от четиридесет и пет до петдесет и пет. Те бяха по-младите ми поклонници. Друга четвърт се състоеше от дами и господа между петдесет и пет и шейсет години. Бабите и дядовците съставляваха преобладаващата и най-признателна половина от слушателите ми. Обръщах се към старците, а те ми отговаряха, не мълчаха, щом заговореше тригодишният Барабанко, и се радваха не със старчески брътвеж, а с хлапашки бъблеж, с „Рашу, Рашу, Рашу!“ пригласяха те, щом Оскар барабанеше нещо от чудноватите приключения на още по-чудноватия Распутин. Ала далеч по-голям успех от Распутин — твърде претенциозен за повечето слушатели — имах с теми и безсюжетни състояния, които титулувах така: „Първите млечни зъбки“, „Мъчителният коклюш“, „Ох, как боцкат тези дълги вълнени чорапи“, „Който огън сънува, ще подмокри креватчето“.

Страшно се харесваха на старите хорица. Направо се прехласваха. Как страдаха, защото им избиваха млечни зъбчета. Две хиляди старци се давеха от кашлица, защото им пусках бацила на коклюша. А как се чешеха, защото им надявах дълги вълнени чорапи. Тук старица, там — старик, подмокряха дънце и тапицерия, защото запалих в съня на дечицата голям пожар. Не помня къде беше — във Вупертал или в Бохум, не, в Реклингхаузен беше: свирех пред публика от стари миньори, профсъюзът финансира концерта, рекох си — тия стари въглекопачи цял живот с черни въглища се разправят, ще понесат и една черна страхотийка. И тъй Оскар забарабани „Черната чума“ и изживя чудо — хиляда и петстотин миньори, препатили газ гризу, наводнени галерии, стачки, безработица, сега само заради злата Черна чума нададоха неистов вой — затова споменавам и тази история, — който въпреки дебелите завеси, взе в жертва доста стъкла в празничния салон. Така по околен път преоткрих стъкловзривния си глас, ала не се възползвах от него, за да не проваля бизнеса.

Защото турнето ми бе чист бизнес. Щом се завърнах и се разплатихме с доктор Дьош, се оказа, че тенекиеният ми барабан е златна мина.

Без да попитам за Учителя Бебра — бях загубил надежда да го срещна отново, — доктор Дьош ми съобщи, че Бебра ме очаква.

Второто ми посещение при маестрото протече малко по-различно. Този път Оскар не трябваше да стои пред тръбния мебел, защото точно срещу Бебра го очакваше електрическа, въртяща се количка, конструирана специално за него. Дълго седяхме, мълчахме и слушахме съобщенията и отзивите в пресата за изкуството на Оскар Барабанчика, които доктор Дьош бе записал на магнетофон и ни бе пуснал сега. Бебра изглеждаше доволен. Но аз се чувствувах крайно неловко от венцехваленията на вестникарите. Те ме издигаха в култ, приписваха на мен и Барабанко лечителски способности Можели да лекуват склероза, за първи път се появи понятийцето „Оскарнизъм“, което скоро щеше да се превърне в шлагер.

После пуловерното момиче ми поднесе чай, а на маестрото сложи две хапчета върху езика. Поприказвахме. Той не ме обвиняваше вече. Беше както преди години, когато седяхме в „Четирите годишни времена“, само дето Синьора я нямаше — нашата Розвита. Забелязах, че Маестро Бебра е задрямал пред нескончаемите излияния за Оскаровото минало и десетина минутки си поиграх с количката: побръмках с моторчето, повъртях го вляво, после вдясно, а сега — хоп! — столът порасна, хоп! — пак се смали, поразходихме се из стаята, с мъка се откъснах от тоя универсален мебел, който с безграничните си възможности ме изкушаваше като безобиден порок.

Второто ми турне съвпадна с коледните празници. Съобразих програмата си с тях — що химни ми пяха католически и протестантски вестници след това. Та нали успявах да накарам престари, закоравели грешници да запеят коледни песни с трогателно тънки, детски гласчета. „Исусе, за тебе живея, Исусе, за тебе ще умра“ — пееха две хиляди и петстотин баби и дядовци, от които на тия години никой не би очаквал толкова чист религиозен плам.

А под знака на карнавала премина третото ми турне. Представленията ми бяха по-весели и по-безгрижни от детски карнавал; всяка треперлива бабка, всеки кекав дядо се вдетиняваше, тя — като глуповата пиратска булка, той — като надаващ бойни викове пиратски вожд: „Ухуу!“

След карнавала подписах договорите с компанията за грамофонни плочи. Записите правех в студио, първо се смутих от свръхстерилната атмосфера, но впоследствие поръчах да окачат по стените фотоси на стари хорица, каквито се срещат в старопитала и по пейките в парка, и пак барабанях със същия успех, както на представление в зали, стоплени от човешко присъствие.

Плочите се разграбваха като топли кифли и Оскар се замогна. Мигар това бе причина да напусна сиромашката бивша баня в Цайдлеровия апартамент? Не, нямаше да я напусна. Защо ли? Заради приятеля си Клеп и заради опустялото стайче зад вратата с млечнобяло стъкло, където някога бе дишала сестра Доротея. А какво направи Оскар с многото пари? Направи предложение на Мария, на своята Мария.

Ето какво рекох на Мария: Ако разкараш Щенцел, но не само като жених, а го напъдиш завинаги, ще ти купя магазин за деликатеси — модерен и в най-цветущо състояние; защото ти си родена за търговка, мила Мария, а не за тоя допилял се бог знае откъде господин Щенцел.

Не се бях излъгал в Мария. Тя напъди Щенцел, отвори с моя капитал луксозен деликатесен магазин на Фридрихщрасе, а преди седмица — както ми се похвали вчера с радост и признателност — открила в Оберкасел филиал на магазина, създаден само преди три години.

Дали се връщах от седмото или осмото си турне? Във всеки случай бе по юлските жеги. От Централна гара взех такси и отидох направо в концертната агенция. И на гарата, и тук, пред агенцията, ме налетяха досадни събирачи на автографи, пенсионери и бабички — защо не си гледаха внуците по-добре. Накарах да съобщят на шефа за мен, крилете на вратата се отвориха, килимът пак ме отведе пред тръбното писалище; ала зад масата не седеше Учителя, нито ме очакваше инвалидна количка, а усмивчицата на доктор Дьош.

Бебра беше мъртъв. От няколко седмици Учителя Бебра го нямаше вече. Такава била волята на Бебра — да не ми казват за тежкото му състояние. Нищо, дори неговата смърт не бивало да прекъсва турнето ми. Съгласно завещанието, което отвориха скоро, аз наследих цяло състояние и портрета на Розвита, но същевременно понесох и чувствителни загуби, защото отказах две договорирани турнета в последния момент — из Южна Германия и Швейцария — и трябваше да платя неустойка.

Ако изключим няколкото хиляди марки, смъртта на Бебра ме засегна дълбоко и за дълго. Заключих Барабанко и никой не можеше да ме помръдне от стаята. Отгоре на това приятелят ми Клеп тъкмо тогава реши да се жени, взе си за булка рижата продавачка на цигари, само защото някога й подарил една своя снимка. Малко преди сватбата, на която не ме каниха, освободи стаята си, пресели се в Щокум и Оскар остана единственият квартирант на Цайдлер.

Отношенията ми с Тарльо се бяха попроменили. Откак почти всички вестници печатаха името ми с тлъсти букви, той се отнасяше най-почтително с мен, срещу дребен бакшиш ми даваше ключа за празното стайче на сестра Доротея; а впоследствие изцяло наех стаята, за да не пусне друг наемател.

Моят траур имаше свой маршрут. Отварях вратите на двете стаи, тръгвах от ваната в стаята ми и по кокосовата пътека в коридора отивах в стайчето на сестра Доротея, втренчвах се в празния гардероб, понасях подигравките на присмехулното огледало, отчайвах се пред грубия, гол креват, спасявах се в коридора и по кокосовата пътека избягвах в стаята си, ала и там не ме свърташе.

Навярно залагайки на клиентела от самотници, някакъв предприемчив прусак, загубил имот в Мазурия, недалеч от нас си бе отворил дюкян със скромната и красноречива фирма „Кучета под наем“.

Оттам наех Лукс — силен, охранен ротвайлер с чер лъскав косъм. С него излизах на разходка, за да не препускам насам-натам из апартамента на Цайдлер — от моята вана до празния гардероб на сестра Доротея.

Кучето Лукс често ме отвеждаше на Рейн. Там налайваше корабите. Кучето Лукс често ме отвеждаше в Графенбергската гора. Там налайваше влюбените двойки. В края на юли петдесет и първа кучето Лукс ме отведе в Гересхайм — предградие на Дюселдорф, погражданило се с помощта на малко индустрийка, с неголяма стъкларница. Отвъд Гересхайм имаше овощни и зеленчукови парцели, а между, до и зад тях се заключваха пасища, люлееше се жито, ръж май беше.

Споменах ли, че него ден, когато кучето Лукс ме поведе към и извън Гересхайм сред ръжените поля, бе страшна жега? Щом подминахме крайните къщи, отвързах Лукс. Ала той не се отделяше от мен, предано куче беше, изключително предано — нали бе фирмено куче и трябваше да служи на много господари.

С други думи ротвайлерът Лукс ми се подчиняваше сляпо и това ми било дакел. Тази кучешка преданост ми се виждаше чак досадна — по-добре да потича, даже го сритах веднъж — дваж да се поразмърда; ала то се помайваше гузно, час по час извиваше лъскав черен врат и ме гледаше с пословично предани очи.

— Чиба, Лукс! — подканях го аз. — Чиба!

Лукс се подчини на няколко пъти, ала толкова за кратко, че се зарадвах, когато веднъж се позабави, шмугна се в житата, не в житата, а в ръжта, разлюляна от вятъра, какво от — вятъра ли, какъв вятър — беше тихо, тихо като пред буря.

Сигурно е подгонил заек — рекох си. А може би има нужда да остане само, за да се почувствува и то куче, както и Оскар искаше да остане за малко без куче, та да се почувствува човек.

Не поглеждах околността. Ни парцелите, ни Гересхайм, нито сплеснатият като тепсия в омарата град мамеха погледа ми. Седнах върху гола ръждясала макара за кабел — изкушавам се да я нарека „кабелен барабан“, защото Оскар едва я възседна и забарабани с кокалчета по нея. Душно беше. Костюмът ме стягаше, не беше съвсем летен. Лукс бе изчезнал, бавеше се. Е, разбира се, кабелният барабан не можеше изцяло да замести тенекиения барабан: бавно поех назад в годините, а когато вече нямаше накъде и се заповтаряха картините с болнична среда от последните години, тогава взех две сухи клечки и си рекох: Чакай, Оскар. Я да видим кой си и откъде идеш. Тогава светнаха двете шейсетватови крушки от часа на моето рождение. Нощният пришълец пърхаше помежду им, нейде далеч буря местеше тежки мебели, обади се Мацерат, миг след него и маминка. Той ми обеща бакалницата, тя ми обеща играчка, на три години трябваше да получа тенекиен барабан, Оскар претупа набързо тия три годинки: папках, сучех, аках, чишках, наддавах; позволявах да ме теглят, повиват, чипкат, решат, пудрят, ваксинират, да ми се радват, да ми викат на име, смеех се по поръчка, гуках по диктовка, заспивах навреме, събуждах се точно и правех насън муцунка, която възрастните наричат ангелско личице. Няколко диарии, чести настинки, пипнах коклюш, задържах го, пуснах го едва когато хванах сложния му ритъм и го съхраних завинаги в китките си. Защото — както знаем — етюдът „Коклюш“ е включен в моя репертоар и щом Оскар забарабанеше магарешка кашлица, се разкашляха две хиляди дядовци и бабички.

Лукс изскимтя пред мен и се отърка в коленете ми. Куче под наем, което ми бе наела моята самота. Стоеше на четири крака, въртеше опашка, куче с поглед на куче и стискаше нещо в олигавена муцуна: клечка ли, камък ли, друга ли кучешка ценност.

Лека-полека ми се изплъзваше онази толкова важна за мен бебешка възраст. Болката във венеца от първите зъбки премина, уморено се отпуснах назад — един порасъл гърбушко, изискано облечен, но не според сезона, с ръчен часовник, паспорт и пачка банкноти в портфейл. Вече бях пъхнал цигара между устните си, поднесох клечка кибрит и оставих тютюна да замени бебешкия дъх на мляко в устата ми.

А Лукс? Лукс се триеше в мен. Бутнах го, духнах му пушек в муцуната. Пушекът не му понесе, но той не се помести и не престана да се трие в мен. Ближеше ме с поглед. Огледах се за лястовици по близките жици — да ме спасят от досадни кучета. Ала нямаше лястовици и не можах да пропъдя Лукс. Завря муцуна между крачолите ми и ме боцна право в чатала, като че ли кучкарят от Източна Прусия нарочно го бе дресирал така.

Забих два пъти ток в него. Кучето се отдръпна, трепереше четириного насреща ми и продължаваше да вири натрапливо муцуна, сякаш не държеше пръчка или камък, а портфейла ми, който усещах в сакото си, или часовника, който цъкаше осезаемо на ръката ми.

Какво ли стискаше толкова? Толкова важно, че иска да го покаже?

Бръкнах в топлата муцуна, само миг — и вече държах нещото в ръка, веднага схванах какво държа и все пак се помаях малко, уж се чудя що ли е довлякъл Лукс от ръжената нива.

Има части от човешкото тяло, които — откъснати и отделени от центъра — могат да се разглеждат много по-спокойно и прецизно. Беше пръст. Женски пръст. Безимен пръст. Женски безимен пръст. Женски пръст с изящен пръстен. Някъде между метакарпа и първото кокалче, около два сантиметра под пръстена, пръстът бе позволил да го клъцнат. Разрезът беше безупречен и ясно откриваше сухожилието на разтегателния мускул.

Беше красив, изразителен пръст. От пръв поглед прецених скъпоценния камък — аквамарин, прищипнат с шест златни нокътчета, и — както се оказа впоследствие — бях познал. Самият пръстен — на едно място бе така отънял, аха — аха да се счупи — явно бе предаван от поколение на поколение. Въпреки че нокътят бе пълен с кал и се бе образувало черно овално ръбче, все едно пръстът бе дращил и ровил из пръстта, той оставяше впечатление за грижливо поддържан маникюр. Иначе щом го извадих от дъхаво — топлата кучешка муцуна, го усетих студен; а и от жълтеникавата му бледост лъхаше хлад. От няколко месеца Оскар носеше в джобчето на сакото си копринена кърпичка, чието триъгълно крайче кокетно надничаше навън. Та това парцалче коприна измъкна той, разгъна го, положи безименния пръст върху него и по линийките между свивките, почти досами връхчето, заключи, че този пръст е бил усърден, амбициозен и ревностен честолюбивко.

След като скътах пръста в кърпичката, се надигнах от кабелния барабан, потупах кучето Лукс по шията и се запътих с кърпичка и пръст към къщи, за Гересхайм, и както си кроях едно-друго с тая находка, неусетно съм стигнал до плета на близката градина — и ме сепна гласът на Витлар, кацнал върху чатала на едно ябълково дърво и наблюдавал мен и находчивото куче с плячката.