Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.

История

  1. — Добавяне

Рождествена пиеса

В ония дни хората много говореха за оръжия-чудо и за крайната победа. Ние, Кокалярите, ни за едното, ни за другото говорехме, но си имахме оръжието-чудо.

Когато поемаше водачеството на близо четирийсет членната банда, Оскар поиска първо Щьортебекер да му представи главатаря от Нойфарвасер. Моркене, седемнайсетгодишен юноша, син на влиятелен чиновник в лоцманската служба на Нойфарвасер, накуцваше — десният му крак бе с два сантиметра по-къс — и заради недъга не го бяха взели ни помощник-авиатор, ни войник. Въпреки че Моркене нахакано парадираше със своята хромавост, той бе свенлив и говореше тихо. Дяволито усмихнатият младеж бе първенецът на горните класове в Конрадинума и имаше всички шансове — стига само руската армия да нямаше възражения — да издържи блестящо матурата; Моркене искаше да следва философия.

Също както Щьортебекер благоговееше пред мен, така и Хромия виждаше в мое лице Христос-предводителя на Кокалярите. Още в началото двамата показаха на Оскар склада и касата, защото двете групи трупаха плячката от набезите си в едно мазе. Сухо и просторно, то се намираше в една закътана аристократична вила на Иешкенталски път в Лангфур. Родителите на Амуретката, които се наричаха „Фон Путкамер“, живееха в това имение, оплетено във всевъзможни увивни растения и отделено от пътя с меко възвишаваща се поляна — тоест господин Фон Путкамер, благородник от померанско-полско-пруско потекло и носител на Рицарски кръст, се подвизаваше в красива Франция като дивизионен командир, а госпожа Елизабет фон Путкамер бе болнава жена и от месеци се лекуваше в Горна Бавария. Волфганг фон Путкамер, с прякор Амуретката, се ширеше сам из вилата; а старата полуглуха слугиня, която се грижеше из горните етажи за комфорта на младия господар, така и не видяхме, понеже слизахме в мазето през пералнята.

В склада се трупаха консервени кутии, тютюневи изделия и топове коприна за парашути. На една етажерка висяха две дузини вермахтски часовници, които по заповед на Щьортебекер Амуретката редовно навиваше и сверяваше. Освен това трябваше да почиства автомата, пистолетите и двата автоматични пистолета. Показаха ми истински „Железен юмрук“, картечни ленти и двайсет и пет ръчни гранати. Всичко това и една внушителна редица бидони с бензин бяха подготвени за щурма срещу интендантството. Затова първата заповед на Оскар-Христос гласеше:

— Оръжието и бензинът да се закопаят в градината! Ударниците на пушките да се предадат на Христос! Друго е нашето оръжие.

Когато момчетата ми показаха кашон от пури, пълен с плячкосани ордени и почетни значки, с усмивка им разреших да си поделят тия кичила. И парашутистките ножове трябвало да им прибера, защото след време се възползуваха от остриетата, така примамливо втъкнати в канията, сякаш молеха да бъдат употребени.

Сетне ми донесоха касата. Оскар ги накара да броят парите, после сам брои и нареди да запишат наличност 2420 марки. Беше началото на септември четиридесет и четвърта. А когато в средата на януари четиридесет и пета Конев и Жуков направиха пробив при Висла, се принудихме да зарежем касата в мазето. Амуретката направи признание и върху масата на Апелативния съд се струпаха и свързаха на пачки 36 000 марки.

Подчинявайки се на природата си, при акциите Оскар стоеше в сянка. Денем най-често сам — в краен случай съпроводен от Щьортебекер — търсех изгодна цел за нощните подвизи, сетне предоставях организацията на Моркене или Щьортебекер, а аз — ето ви го оръжието-чудо — по-далекобойно отпреди брулипеех в тъмна нощ от спалнята на мама Тручински: по партерни прозорци на партийни клубове, по задния прозорец на печатницата за продоволствени карти, а веднъж — волю — неволю и по кухненските прозорци на някакъв старши учител, комуто момчетата искаха да отмъстят.

Това вече стана през ноември. Докато ракетите „Фау-1“ и „Фау-2“ летяха към Англия, аз брулипеех и — следвайки дървесния фонд на Хинденбург Алее, сетне прехвърляйки Централна гара, Стария и Десния град — отвъд Лангфур открих музея на Флайшергасе и пуснах момчетата вътре да търсят дървената статуетка от галеона — Ниоба.

Не я откриха. В стола до мен — непоклатимо, но поклащайки глава — бе заседнала мама Тручински; имаше нещо общо помежду ни: щом Оскар запееше далекобойна песен, тя потъваше в далекобойна мисъл — претърсваше небето за сина си Херберт и фронта — за сина си Фриц. А и най-голямата си щерка Густе трябваше да търси из далечен Дюселдорф, понеже в началото на четирийсет и четвърта се бе венчала в Ренания и там бе домът на оберкелнер Кьостер, макар че той пребиваваше в Курландия; Густе бе могла да го покъта и поопознае за има-няма две седмици отпуск.

Спокойни вечери бяха. Оскар присядаше до нозете на мама Тручински, помечтаваше с Барабанко, изваждаше си печена ябълка от фурната, шмугваше се в тъмната спалня със спаружения бабешко-бебешки плод, вдигаше затъмнителната хартия, открехваше прозореца, пускаше вътре късче студ и нощ и пращаше целенасочената си далекобойна песен навън, ала не възпявах трептелива звездица — що да диря по Млечния път, търсех площад „Винтерфелд“ и не радиото там, а сградата отсреща, където врата до врата бяха нанизани шефските канцеларии на Хитлерюгенд.

При ясно време се справях за по-малко от минута. Е, междувременно печената ябълка се поохлаждаше на отворения прозорец.

Дъвчейки, се връщах при мама Тручински и Барабанко, скоро си лягах уверен, че докато Оскар спи, Кокалярите плячкосват в името на Христа: партийни каси, продоволствени карти и най-важното — печати, формуляри или списъци на патрулите от ХЮ.

Великодушно оставях Щьортебекер и Моркене да вършат всевъзможни щуротии с фалшифицирани документи. Та нали главният враг на бандата бяха патрулите. Нека си правят пир на душата — да ги сгащват, да ги кокалират, пък — ако питат мен и топките да им посмачкат — това си бе патент на Въглокрад.

И бездруго не се бърках в тия операции, защото бяха само прелюдия към големите ми замисли, та не мога да потвърдя дали през септември четиридесет и четвърта Кокалярите са спипали двама патрулни — важни клечки от Хитлерюгенд, между тях и страшилището Хелмут Найтберг — оковали ги и удавили в Мотлау над Говежди мост.

След време плъзнаха слухове, че Кокалярите били поддържали връзка с кьолнските „Еделвайс-пирати“, че полски партизани от Тухолската пуста не само насърчавали, а и ръководели акциите ни; аз, Оскар — Христос, двойният предводител на бандата, съм длъжен да опровергая тия нелепици и да ги отнеса в царството на легендите.

На процеса ни приписаха връзки също с атентаторите и заговорниците от двайсети юли, защото бащата на Амуретката, Аугуст фон Путкамер, бил от антуража на фелдмаршал Ромел и се самоубил. Амуретката, който през войната само четири-пет пъти бе мервал баща си набързо и все с нов пагон, едва на нашия процес научи за тая — всъщност безразлична нам — офицерска история и се разциври така жаловито и безсрамно, та се наложи Въглокрад, съседът му, да го изкокалира пред съдиите.

През цялата ни дейност един-единствен път възрастни влязоха във връзка с нас. Корабостроители — комунисти се опитаха да привлекат нашите чираци от Шихау и да ни превърнат в подмолно движение на червените. Чираците бяха, кажи-речи, склонни. Но гимназистите отхвърлиха всяка политическа тенденция. На една от сбирките на бандата Мистъра, циник и теоретик на Кокалярите, формулира гледището си така:

— Ние нямаме работа с партиите, ние воюваме против родителите си и всички възрастни, все едно каква кауза защитават.

Макар че Мистъра доста се поизхвърли, всички гимназисти го подкрепиха; бандата се разцепи на две. Тогава чираците от Шихау — страшно съжалявах за тях, чудесни момчета бяха — си създадоха собствено дружество, ала въпреки възраженията на Щьортебекер и Моркене, и занапред щяха да си останат Кокаляри. На процеса — защото и те изгърмяха заедно с нас — стовариха върху тях цялата вина за пожара на кораба-майка в района на корабостроителницата. Над сто мичмани и капитани на подводници, в момента на обучение, бяха загинали по най-жесток начин. Пожарът, избухнал на палубата, отрязал пътя на спящите долу екипажи, осемнайсетгодишните мичмани помъчили да се измъкнат през люковете в спасителните води на пристанището; но хълбоците им се заклещили, бързо лумналият огън ги грабнал изотзад; и понеже пищели кански и безспир, наложило се да ги застрелят от баркасите.

Ние не бяхме подпалили пожара. Може би чираците от Шихау или Вестерландската група, но не и ние. Кокалярите не бяха подпалвачи, макар че аз, духовният им глава, може и да носех подпалваческия ген на дядо Коляйчек.

Добре си спомням оня монтьор, преместен от заводите край Кил в корабостроителницата на Шихау, който ни посети малко преди разцеплението на Кокалярите. Ерих и Хорст Пицгер, синове на някакъв докер от Фуксвал, го бяха довели във вилата на Путкамерови. Той внимателно огледа склада ни, липсвали важни боеприпаси, но все пак откъсна от сърцето си няколко похвални думи. Сетне попита за главатаря на бандата, но когато Щьортебекер веднага, а Моркене колебливо го препратиха към мен, той избухна в такъв неудържим и подигравателен кикот, че Оскар насмалко не го пусна на Кокалярите да го изкокалират.

— Тоя гном ли бе? — хохотеше той към Моркене и ме сочеше с палец през рамо.

Преди смутено усмихнатият Моркене да скалъпи своя отговор, Щьортебекер додаде със застрашително спокойствие:

— Той е нашият Христос.

Ала слухът на монтьора, който се назова Валтер, не можа да понесе тази думичка и си позволи да вресне в главната ни квартира:

— Вие какво, революционери ли сте или хрисими министранти, дето разучават коледни пиеси?

Щьортебекер отвори вратата, даде знак на Въглокрад, из ръкава на якето му щръкна острие на кама и Щьортебекер рече по-скоро на бандата, отколкото на монтьора:

— Да, министранти сме и разучаваме коледни пиеси.

— Ала нищо болезнено не сполетя господин монтьора. Завързаха му очите и го изведоха от вилата. Скоро след това се разделихме, защото чираците от Шихау се отцепиха, създадоха група под водачеството на монтьора и сто на сто те бяха подпалили кораба-майка.

Според мен Щьортебекер правилно отговори. Политиката не ни интересуваше, а откак сплашените патрули на ХЮ вече почти не напускаха клубовете си — най-много да проверяха паспорта на някоя по-слабовата шантонерка на Централна гара, — ние се прехвърлихме в черквите и според думите на радикално настроения монтьор — започнахме да разучаваме коледни пиеси.

Първо трябваше да се намери попълнение на мястото на безценните подлъгани чираци. В края на октомври двама министранти от черквата „Сърце Христово“, братята Феликс и Паул Ренванд, положиха клетва пред Щьортебекер. Щьортебекер се бе запознал с тях чрез сестра им Луци. Въпреки протестите ми, тая хлапачка, ненавършила още седемнайсет години, присъствува на клетвата. Братя Ренванд трябваше да положат лява длан върху барабана ми, в който момчетата — ексцентрични до безподобие — виждаха своего рода символ, и да повторят клетвата на Кокалярите: един глупав текст с много ала-бала вътре, та не мога да го възстановя.

Оскар наблюдаваше Луци по време на клетвата. Бе сгушила глава в рамене, бе вцепенила триъгълна лисича муцунка, хапеше долна устна, в лявата й ръка леко потреперваше сандвич със салам, погледът й прогаряше гърба на Щьортебекер. Тревожех се за бъдещето на Кокалярите.

Заехме се с преустройството на избените помещения. От жилището на мама Тручински ръководех доставката на мебелите в сдружение с министрантите. От „Св. Катарина“ получихме бюста на един автентичен Йосиф — както се оказа впоследствие — от шестнайсети век, — няколко канделабри, малко утвари и една хоругва с тялото господне. Едно нощно посещение в черквата „Света Троица“ ни донесе дървен ангел с тромпет — макар и без художествена стойност — и гоблен, който ставаше за стенна украса. Копието по стария оригинал представляваше префърцунена дама с преданото ней митическо животно, наречено Еднорог. Щьортебекер заключи — пък и с право, че везаната усмивка на момичето от гоблена излъчва същото коварство, както лисичата муцунка на Луци, но все се надявах, че зам.-главатарят не е способен на преданост като митическия Еднорог. Когато гобленът висна на фронталната стена, преди нашарена с всевъзможни щуротии като „Мъртвешки череп“ и „Черна ръка“, а мотивът с Еднорога най-сетне завладя всичките ни сбирки, се запитах: Оскар, защо, след като имаш вече една Луци, която влиза тук като у дома си и хихика зад гърба ти, защо ти е тая втора, везана Луци, която превръща заместниците ти в еднорози, жива или везана, тя е хвърлила на тебе око, защото ти, Оскар, ти си единственото-митично същество тук, единственият виторог екземпляр.

Добре че наближаваше Коледа и че скоро затулихме гоблена с множество наивно дялани фигури от Рождество с човешки бой — бяхме ги евакуирали от близките църкви — и притчата загуби шансове да се играе на живо. Към средата на декември Рундщедт[1] започна своята офанзива в Ардените, а ние приключихме подготовката на нашата голяма изненада.

След като няколко недели поред бях посещавал литургията в десет — уловен за ръката на Мария, която за голямо разочарование на Мацерат бе заживяла с католицизма, — а цялата банда бе започнала да се черкува по моя заповед, нощта срещу деветнайсети декември — добре запознати с обстановката — проникнахме в черквата „Сърце Христово“ с помощта на министрантите Феликс и Паул Ренванд, без Оскар да троши стъкло.

Прехвръкваше сняг, който се топеше още във въздуха. Трите ръчни колички оставихме зад сакристията. У Ренванд — младши беше ключът за главния портал. Оскар вървеше отпред, в колона по един заведе момчетата до купена със светена вода и ги накара да коленичат с лице към централния олтар. Сетне разпореди да метнат едно войнишко одеяло върху статуята на Христа, за да не пречи синеокият поглед на работата им. Тако и Мистъра превозиха инструментите пред левия олтар в левия черковен кораб. Първо в централния кораб трябваше да се изнесе целият обор, пълен с елхови клонки и дървени пастири, ангели, овце, магарета и крави. Имахме богати запаси от тях. Бяхме напълнили мазето със статисти; само главните герои ги нямаше. Велизарий вдигна цветята от олтара. Тотила и Тея навиха килимчето на руло. Въглокрад извади инструментите. А Оскар коленичи зад едно молитвено столче, за да следи демонтажа.

Първо отрязаха малкия Йоанчо с шоколаденокафявото руно. Добре че имахме трион. Вътре в гипса метални пръчки, пръст дебели, свързваха Кръстителчето с облака. Въглокрад режеше с триона. Режеше като истински гимназист — сиреч кьопаво. За кой ли път усетихме липсата на чираците корабостроители. Щьортебекер смени Въглокрад. Живна малко работата и след половин час шумотевица успяхме да повалим Кръстителчето, да го увием във вълнено одеяло и да се потопим в среднощния покой на черквата.

Обработката на Исусчо, чучнал дупе върху лявото бедро на Девата, отне повече време. Цели четирийсет минути се бъхтиха Въглокрад, Ренванд — старши и Лъвското сърце. Но защо го нямаше Моркене? Нали сам бе предложил да доведе хората си от Нойфарвасер направо тук, в черквата, за да не бием на очи, ако се изсипем всички наведнъж. Щьортебекер нямаше настроение, виждаше ми се изнервен. Непрекъснато питаше братята къде е Моркене. А когато накрая — така и предполагахме — се изплъзна именцето Луци, Щьортебекер спря да разпитва, дръпна триона от кашкавалените ръце на Лъвското сърце и настървено довърши малкия Исусчо.

Докато полагаха фигурата, нимбът се строши. Щьортебекер ми се извини. Едва сдържах раздразнението, което сега наежи и мен, наредих да сберат парчетиите от позлатената гипсова чиния в две шапки. Въглокрад смяташе, че ще може да се залепи. Подпъхнаха възглавнички под отрязания Христос, а сетне го повиха в две вълнени одеяла.

Възнамерявахме да клъцнем Багородица над таза, а втори разрез да направим между стъпалата и облака. Облака щяхме да оставим в църквата, а в нашето мазе „Фон Путкамер“ да пренесем само двете половинки на Богородица, Христос на всяка цена и по възможност — Кръстителчето. Гипсовите отливки се оказаха много по-леки, отколкото бяхме предвиждали. И троицата бяха излети кухи, да бяха най-много два пръста дебели, ала железният скелет здравето ни взе.

Момчетата капнаха от умора — особено Въглокрад и Лъвското сърце. Полагаше им се малко отдих, защото другите, и братя Ренванд в това число, не можеха да държат трион. Бяха се пръснали по пейките и зъзнеха. Щьортебекер стърчеше прав и мачкаше велурената си шапка, която бе свалил на влизане в църквата. Не ми харесваше това настроение. Трябваше да се направи нещо. Момчетата се измъчваха в сакралната нощна пустота. Пък и заради Моркене негодуваха. Братя Ренванд, явно сплашени от Щьортебекер, стояха настрана и си шушукаха, докато Щьортебекер не им заповяда да млъкнат.

Бавно и комай с въздишка се надигнах от молитвената възглавничка и пристъпих към осиротялата Дева. Погледът й — инак нарочен за Йоан — сега се бе забил в стълбичката пред олтара, потънала в гипсов прах. Десният й показалец, сочил допреди малко Христа, стърчеше в празнотата или по-скоро в сумрака на левия черковен кораб.

Стъпало по стъпало възлязох към олтара, сетне погледнах назад, потърсих дълбоките очи на Щьортебекер; те блуждаеха отнесено, докато Въглокрад не го сръга, за да реагира на подканата ми. Той ме погледна колебливо, какъвто не го бях виждал никога — отпърво не схвана, сетне схвана или не, но тръгна бавно, много бавно, с един скок взе стълбичките пред олтара и ме вдигна върху бялото нащърбено от триона бедро на Девата — кажи-речи, копие на Христосчовото дупе.

Щьортебекер тозчас се врътна кръгом, с една крачка се намери върху плочника, за да потъне отново в размисъл, ала сетне пак извърна глава; присви сближените си очи в блещукащи контролни лампички и подобно другите от бандата по пейките, трябваше да се покаже поразен, като ме видя тъй божествено и естествено курдисан на Христосчовото място.

Не трябваше дълго да умува, схвана бързо моя план и дори го доразви. Нареди на Синята брада и Нарзес да осветят мен и Богородица с двата щабфенера, които бяха държали по време на демонтажа, заповяда да ги пуснат на червено, защото тия мъждила ме заслепяваха, повика братя Ренванд, пошушна им нещо, но те не искаха това, което той искаше, Въглокрад пристъпи към тях без знак от Щьортебекер и показа готови закокалиране кокалчета; тогава братята склониха и конвоирани от Въглокрад и Мистъра, хлътнаха в сакристията. Оскар спокойно чакаше, намести Барабанко по-удобно и никак не се учуди, когато длъгнестият Мистър се върна в пиянета, а двоица братя Ренванд — в червено-бяло министрантско облекло. Въглокрад, полумаскиран като викарий, изнесе всички такъми за литургия, подреди ги на облака и изчезна нанякъде. Ренванд-старши държеше кандилницата, а младши — звънчетата. Въпреки торбестото си одеяние, Мистъра добре докарваше Преподобния Винке, започна първо с хъшлашки цинизъм, ала сетне се увлече от светото слово и сюжет и представи на всички — и особено на мен — не някоя глупава пародия, а истинска литургия, която впоследствие пред съда се обозначаваше като литургия — макар и светотатствена.

Тримата юноши подеха първо стъпалната молитва, бандата по пейки и плочи подви коляно, стори кръстния знак, а Мистъра, познаващ текста оттук-оттам, подкара литургията под вещия съпровод на министрантите. Още при интроитуса раздвижих леко палки върху Тенекийко. „Господи помилуй“ съпровождах по-енергично. Gloria in excelsis Deo[2] — славословех на Барабанко, приканвах за молитва, вместо епистолата — вмъкнах дълга интродукция. Рефренът „Алилуя!“ се получи чудесно. При кредото забелязах, че момчетата ми вярват, за приношението сниших тенекиения гръм, гледах Мистъра как принася нафората, как смесва виното с водата, изчаках да окадят чашата и мен, наблюдавах целия ритуал с умиването на ръцете. Oratre, fratres[3] барабанях аз на червената светлина, подготвях за преосъществление. Това е моето тяло. Oremus[4] — пееше Мистъра, откликвайки на повелите свише — момчетата по скамейките ми поднесоха две версии на „Отче наш“, но Мистъра успя да обедини протестанти и католици при светото причастие. Още докато си похапваха нафората, подех конфитеора. Богородица сочеше с пръст Оскар Барабанчика. Нали бях следовник на Христа. Литургията вървеше като по часовник. Гласът на Мистъра ту се извисяваше, ту се снишаваше. Колко хубаво въздаваше благословията! Разрешение и опрощение, а когато довери на черковната зала заключителните думи на отпущението „ite missa est“ — Идете си с мир — наистина настъпи всеобщо духовно отпущение и цивилната власт срещна Кокалярите с укрепнала вяра в името на Оскар и Христа.

Бях чул джиповете още по време на литургията. И Щьортебекер обърна глава. Така че само ние двамата не се изненадахме, когато от главния портал, откъм сакристията и десния страничен портал гръмнаха гласове, токове зачаткаха по черковните плочи.

Щьортебекер изтича да ме вдигне от бедрото на Девата. Не му позволих. Разбра ме, кимна, нареди на бандата да посрещне криминалната полиция на колене, и момчетата останаха долу е, трепереха им мартинките, — някои паднаха на две колени, ала изчакаха безмълвно, докато ченгетата нахлуха откъм сакристията, през левия и централния кораб и обградиха левия олтар.

Блеснаха множество фенери, непревключени на червена светлина. Щьортебекер се надигна, прекръсти се, излезе пред джобните фенери, подаде велурената си шапка на коленичилия Въглокрад и се запъти в дъждобран към един бухлат силует без фенер — Преподобния Винке. Издърпа иззад силуета отпред на светлината нещо тъничко и буйствуващо — Луци Ренванд и не спря да налага лукавата триъгълна муцунка под такето, докато юмрукът на един полицай не прати Щьортебекер между пейките:

— Боже мой, Йешке! — чух от скута на моята Богородичка.

— Я виж ти, синът на шефа! — възкликна един полицай.

Естествено Оскар изпита леко задоволство, че е имал такъв предан заместник — сина на самия префект, но влезе в ролята на тригодишния, подведен от хулигани малчуган, разсополиви се и доброволно мина под покровителството на полицията: Преподобния Винке ме взе на ръце.

Само полицаите крещяха. Отведоха момчетата. Но Преподобния Винке пак трябваше да ме пусне на плочника, тъй като в пристъп на слабост се свлече на близката пейка. Намерих нашите инструменти, а зад чуковете и длетата открих кошницата със сандвичи, които Тако бе намазал малко преди акцията.

Кошницата взех, пристъпих към мършавката, зъзнеща в тънко палто Луци и й поднесох сандвичи със салам. Тя ме вдигна, гушна ме отдясно, отляво се отрупа със сандвичи, вече стискаше една филия между пръсти, миг след това и между зъби, а аз наблюдавах пламналата й нашамаросана муцунка: очите неспокойно шаваха между двете черни чертици, набитата кожа — с чук сякаш налагана, дъвчещ триъгълник, кукла, Чума черна, плюскаща небелен салам, а докато плюскаше, ставаше все по-тънка, по-гладна, по-триъгълна и по-кукленска — гледка, жигосала ме завинаги. Кой ще изтрие триъгълника от и зад челото ми? Докога ще продължава да дъвчи в мен салам, обелки, човеци, а на всичко отгоре да се усмихва, както може да се усмихва само един триъгълник и разни дами от гоблен, които дресират еднорози?

Когато двама чиновници отвеждаха Щьортебекер и той обърна окървавено лице към Луци и мен, погледът ми се плъзна блуждаещ край него и под конвоя на пет — шест полицая бях изнесен в прегръдката на плюскащата Луци подир моите бивши Кокаляри.

Що остана подир нас? Остана Преподобния Винке с нашите два щабфенера, пръскащи все още червена светлина насред бързо хвърлените министрантски дрехи и свещеническото расо. Чашата и дарохранителницата останаха върху стъпалата пред олтара. Отрязаните Йоанчо и Христосчо останаха при Девата, която трябваше да възстанови баланса в нашето мазе, нарушен от дамата и Еднорога на гоблена.

А Оскар бе понесен към един процес, който и до днес наричам втория процес на Христа, приключил с моето и Христовото отпущение.

Бележки

[1] Рундщедт, Карл Рудолф Герд Фон (1875–1953) — ген. фелдмаршал на немската фашистка армия. — Б.пр.

[2] Слава във висините богу. (лат.) — Б.пр.

[3] Молете се, братя. (лат.) — Б.пр.

[4] Да се помолим. (лат.) — Б.пр.