Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (34)

Растеж в говеждия вагон

Тия болки и до днес продължават. Тия болки току-що повалиха главата ми. Тия болки ме щракат в коленете и глезените и ме превръщат в скърцало — което ще рече, че Оскар трябва да скърца със зъби, за да не чува скърцането на собствените си кокали в ставите. Оглеждам пръстите си, да призная — отекли са. Напоследък опитите ми да барабаня доказват, че пръстите на Оскар са не само отекли, но за момента и негодни за тази професия; палките се изхлузват от тях.

А и писалката не слуша вече ръката ми. Трябва да помоля Бруно за студени компреси. Сетне с хладни превръзки на китки, нозе и колене, с кърпа на чело ще снабдя Бруногледача с лист и молив, защото не обичам да си давам писалката. А дали Бруно ще може, ще иска и да слуша също добре? И дали преразказът му ще отрази справедливо онова пътуване в говеждия вагон, започнало на 12 юни 1945? Бруно седи на масичката под картината с анемонии. Сега обръща глава, показва ми тази страна, която се нарича лице, и плъзва поглед на митологично животно вляво и вдясно край мен. И как само е лепнал молив о тънки нацупени устни — в позата на чакащ. Да допуснем, че наистина чака да заговоря, чака знак да запише разказа ми — и все пак мислите му постоянно се въртят край неговите си възлени скулптурки. Върви ще наплита той, докато задачата на Оскар е да разплете с думи заплетената си предистория. Сега Бруно пише:

Аз, Бруно Мюнстерберг, родом от Алтена в Заерланд, ерген и без деца, съм болногледач в частното отделение на местната психиатрична клиника. Господин Мацерат, настанен тук от година, е мой пациент, Имам и други пациенти, за които не му е мястото да говоря тук. Господин Мацерат е най-безобидният ми пациент. Никога не буйства и не се е налагало да викам за помощ други гледачи. Само дето повече пише и барабани. За да щади уморените си пръсти, днес ме помоли да пиша вместо него и да оставя възлените си отрочета. Но за всеки случай пъхнах в джоба си някоя връвчица, та докато той разказва, аз да заплета нова фигура откъм нозете, която — следвайки разказа на господин Мацерат — ще нарека „Бежанец от Изтока“. Това няма да е първата фигура, взета от разказите на пациента ми. Досега съм навъзлил неговото бабче, което кръстих „Картоф в четири фустана“; оплетох от върви и дядо му, салджията, и го нарекох малко смело „Колумб“; с моя канап от клетата му маминка се получи „Хубавата рибоядка“; от двамата му татковци Мацерат и Ян Бронски навъзлих композиция, която се казва „Двама скатаджии“; освен това изтъках от върви и белязания гръб на приятеля му Херберт Тручински, нарекох релефа „Разоран участък“; пресъздадох също възел по възел отделни сгради, като: Полската поща, Щоктурм, Градския театър, Арсенала, Морския музей, мазето на зарзаватчията Греф, училище „Песталоци“, Брьозенския плаж, черквата „Сърце Христово“, кафене „Четирите годишни времена“, шоколадената фабрика „Балтик“, няколко бункера на Атлантическия вал, Айфеловата кула, Щетинската гара в Берлин, Реймската катедрала и не на последно място къщата, в която господин Мацерат е дошъл на бял свят; решетките и камъните по гробищата в Брентауи Заспе предлагаха на моя канап орнаментите си за модел; и така — клуп след клуп — потекоха Сена и Висла, заблъскаха по канапени брегове вълните на Балтика и Атлантика, преобразявах върви в кашубски картофища и в ливадите на Нормандия и населих тъй възникналия ландшафт — който ще нарека просто „Европа“ — с множество фигури като Защитници на Пощата. Търговци с колониални стоки. Хора по трибуни. Хора под трибуни. Първолаци с първолашки фунии. Измиращи музейни пазачи. Малолетни престъпници се подготвят за Бъдни вечер. Полска кавалерия пред залез-слънце. Мравки творят история. Полеви театър играе за войска и подофицери. Стоящи хора дезинфекцират лежащи хора в концлагера Треблинка. А сега започвам фигурата на бежанеца от Изтока, която най-вероятно ще прерасне в композиция бежанци.

На дванайсети юни 1945 година към единайсет сутринта господин Мацерат потеглил от Данциг — по това време градът вече се казвал Гданск. Придружавали го вдовицата Мария Мацерат, която пациентът ми сочи като своя бивша любовница, и Курт Мацерат, иже нарицаемият син на моя пациент. Освен това, в говеждия вагон се намирали още трийсет и двама души, между които четири францисканки в монашески раса и едно малко момиче със забрадка — някоя си госпожица Луци Ренванд — както твърди господин Оскар Мацерат. Но след няколкото ми запитвания пациентът признава, че момичето се казвало Регина Рек, ала не спира да говори за някакво триъгълно лисиче лице, което уж било анонимно, а той често го нарича Луци, това не ми пречи да запиша тук онова момиче като госпожица Регина. Регина Рек пътувала с родителите си, дядо си, баба си и един болен чичо, който освен цялата си челяд, повел на Запад и един злокачествен тумор в стомаха, и тоя хлевоуст чичо веднага след тръгването се представил като бивш социалдемократ.

Доколкото си спомня моят пациент, до Гдиня, която в продължение на четири години и половина се казвала Готенхафен, пътували спокойно. Две жени от Олива, няколко дечица и един възрастен господин от Лангфур плакали до Сопот, а монахините се отдали на молитва.

В Гдиня влакът имал пет часа престой. Вкарали във вагона още две жени с шест деца. Социалдемократът запротестирал, защото бил болен и като бивш социалдемократ отпреди войната настоявал за специални грижи. Но началникът на конвоя, един полски офицер, хубавичко го напляскал, защото не искал да се поотмести, и на доста свободен немски му обяснил, че не знае що е това социалдемократ. По време на войната му се наложило да пребивава на доста места в Германия, ала такава думичка „социалдемократ“ не бил чувал. Стомашноболният социалдемократ не успял да обясни на полския офицер целите, същността и историята на Германската социалдемократическа партия, защото офицерът слязъл от вагона, бутнал вратите и ги зарезил отвън.

Забравих да напиша, че всички във вагона лежели или седели върху слама. Когато привечер влакът потеглил, няколко жени се развикали:

— Връщаме се в Данциг!

Но това било заблуда. Влакът само маневрирал, а сетне поел на запад към Щолп. Пътували четири дни до Щолп, защото бивши партизани и банди полски младежи постоянно спирали влака насред полето. Момчетиите отваряли вагоните, пускали малко свеж въздух вътре и заедно с мръсния въздух отмъквали и част от багажа. Когато момчетиите превземели вагона на господин Мацерат, четирите монахини ставали и вдигали високо кръстовете, висящи на расата им. Четирите разпятия правели силно впечатление на момчетата. И те се прекръствали, преди да изхвърлят раниците и куфарите на пътниците върху банкета.

Когато социалдемократът размахал пред момчетата някакъв лист, с който полските власти в Данциг или Гданск удостоверявали, че от 1931 до 1937 година той редовно е плащал членския си внос в Социалдемократическата партия, момчетата не се прекръстили, а избили хартийката от пръстите му, докопали неговите два куфара и раницата на жена му; също и елегантния балтон на едри карета, върху който лежал социалдемократът, отнесли на свежия поморски въздух.

Все пак момчетата направили приятно впечатление на господин Оскар Мацерат с дисциплината си. Той отдава това на влиянието на техния главатар, който въпреки шестнайсетте си години, бил завършена личност и болезнено приятно напомнил на господин Мацерат за главатаря на Кокалярите — Щьортебекер.

Когато двойникът на Щьортебекер задърпал и накрая издърпал раницата от ръцете на госпожа Мария Мацерат, господин Мацерат успял да грабне семейния фотоалбум, който за късмет се случил отгоре. В първия момент главатарят побеснял. Ала щом пациентът ми разгърнал албума и показал на момчето портрета на баба си Коляйчек, а то, явно спомнило си за своята баба, пуснало раницата на госпожа Мария, отдало чест с два пръста до ъгловатото полско кепе, рекло на семейство Мацерат „Do widzenia!“, вместо Мацератовата раница, докопало куфара на други пътници и слязло с хората си от вагона.

Освен малко бельо, в раницата — останала семейна собственост благодарение на семейния албум — се намирали бакалските книги, разписките от данъчното, влоговите книжки и едно рубинено колие, наследство от майката на господин Мацерат, което пациентът ми бил скрил в един пакет дезинфекционни средства; и неговата христоматия, наполовина — извадки от Распутин, наполовина — Гьотеви писания, пътувала на Запад.

Пациентът ми твърди, че през целия път държал на колене албума, а понякога и своята христоматия, разлиствал двете книги, които — въпреки адските болки в ставите — му поднесли много приятни мигове, но и часове на размисъл.

По-нататък пациентът ми споделя: Друсането и клатушкането, пресичането на кръстовища и стрелки и постоянно вибриращата предна ос, където господин Оскар бил опънал снага, спомогнали за растежа му. Вече не наддавал на ширина, а отхвръкнал на височина. Наедрелите, ала здрави стави се поотпуснали. Та дори ушите, носът и половият му член — както чувам — пораснали под съпровода на тракащите колелета. Докато влакът се движел, господин Мацерат очевидно не усещал болки. Но щом спрял — било защото партизани или хулигани пожелавали да им направят поредната визита, — пак започвала острата режеща болка, която — както казахме — облекчавал с болкоуспокояващия албум.

Освен Щьортебекер Полски, мнозина други малки бандитчета, а също и някакъв позастарял партизанин проявили интерес към семейните снимки. Ветеранът дори поседнал удобно, изпросил си цигара, разгръщал бавно албума, като не пропускал нито един четириъгълник, започнал от портрета на дядо Коляйчек, проследил богатия на снимки възход на фамилията чак до моменталните снимки на госпожа Мария Мацерат с едногодишния, двегодишния, три — и четиригодишния син Курт. Пациентът ми го забелязал дори да се усмихва пред една или друга картинка на семейна идилия. Само някои ясно различими партийни значки по костюмите на покойния господин Мацерат, по реверите на господин Елерс, селския фюрер в Рамкау, венчал се за вдовицата на защитника на Пощата Ян Бронски, извиквали неодобрението му. Та пациентът ми — за удоволствие на критичния човек — изстъргал с ножче фотографираните партийни значки.

За разлика от много други псевдопартизани — както ми обяснява господин Мацерат в момента, — тоя партизанин бил истински партизанин. Защото истинските партизани не са партизани от ден до пладне, а са партизани за цял живот, те издигат на власт свалени правителства или свалят от власт издигнати правителства. Според тезата на господин Мацерат — която мозъкът ми трябваше да смели — сред всички отдадени на политиката хора най-големите таланти са непоправими партизани, подриващи почвата под собствените си нозе, защото веднага отричат онова, което току-що са създали.

Същото мога да кажа и за себе си. Колко пъти и аз самият съм смазвал с юмрук възлените си отрочета, преди още да са се закрепили в гипса? И особено поръчката на моя пациент, която ми възложи преди няколко месеца — да оплета от най-прост канап хибрид от руския баяч Распутин и немския крал на поезията Гьоте, да създам една-единствена фигура, която, по искане на пациента ми трябва изключително да прилича на него — възложителя. Бог знае колко километра връв съм навързал вече, за да се получи най-сетне желаният възлен хибрид от двете екстреми. Ала и аз като оня партизанин, когото господин Мацерат прехвалява като пример за подражание, си оставам недоволен и упорит; онова, което дясната оплете, лявата ще разплете, лявата оформи нещо, а десният юмрук ще се стовари отгоре му.

Но и господин Мацерат не е праволинеен в разказа си. Като изключим четирите монахини, които той нарича ту францисканки, ту винцентянки, най-вече младото създание с две имена и едно-единствено иже нарицаемо лисиче лице постоянно разлива изложението му така, че би трябвало да запиша две-три версии за пътуването от Изток на Запад. Но тъй като не ми е професия, ще се придържам към социалдемократа, който през целия път — естествено според уверенията на пациента ми — не сменил боята си и почти до Щолп постоянно обяснявал на спътниците си как до трийсет и седма и той бил своего рода партизанин, как докато разлепял афиши, рискувал здравето си и жертвувал свободното си време, защото бил от малцината социалдемократи, които разлепяли афиши при дъжд.

Така разправял чак до Щолп, където влакът за кой ли път бил спрян и една по-голяма шайка младежи предизвестила посещението си. Но тъй като багажът вече бил попривършил, момчетата се насочили към дрехите на пътниците. Младежите благоразумно се спрели на мъжко горно облекло. Но социалдемократът не можел да ги разбере, защото смятал, че един добър майстор — шивач би могъл да изкара от разточително широките раса на монахините няколко прилични костюма. Социалдемократът — както наивно обявил — бил атеист. Но младите бандити — без да обявяват наивно — били предани на единствено богоспасяемата църква и не пожелали обилието от вълнен плат, на монахините, пожелали едноредния костюм на атеиста. Той обаче не пожелая да съблече сакото, жилетката и панталона си, а взел да разправя за кратката си, ала бляскава кариера като социалдемократски разлепвач на афиши и тъй като не преставал да дърдори и при събличането се заинатил като магаре, отнесъл един ритник в корема от бивш вермахтски ботуш.

Социалдемократът си изповръщал червата, повръщал обилно, продължително, а накрая и кръв. И никаква грижа не проявил за костюма си, та момчетата загубили всякакъв интерес към наистина оплескания плат, макар че можел да се спаси с основно химическо почистване. Отказали се от връхното мъжко облекло, но затова пък смъкнали светлосинята найлонова блузка от гърба на госпожа Мария Мацерат, а на девойчето, което не се казвало Луци Ренванд, а Регина Рек — везаното баварско жакетче. Сетне бутнали вратата на вагона, но не я затворили добре и влакът потеглил тъкмо когато социалдемократът започнал да бере душа.

Два — три километра преди Щолп влакът спрял на глуха линия и прекарали там нощта — ясна, звездна, ала хладна юнска нощ.

Същата нощ — както казва господин Мацерат — издъхнал оня социалдемократ, дето бил силно привързан към своя еднореден костюм, гръмко и цинично хулел господ, призовавал работническата класа на борба — също като на кино, прославял свободата и повален от силен спазъм, накрая изпълнил с ужас целия вагон.

И нито вопъл след това — разказва пациентът ми. Стихнало в говеждия вагон. Само госпожа Мария потраквала със зъби, защото зъзнела без блуза, а с последното бельо била завила сина си Курт и господин Оскар. Призори две храбри монахини из ползували случая, че вратата е отворена и поразтребили вагона, изхвърлили опиканата слама, лайната на възрастни и деца и бълвоча на социалдемократа.

В Щолп влакът бил инспектиран от полски офицери. Там им раздали топла супа и някаква кафеподобна напитка. Конфискували трупа от вагона на господин Мацерат поради опасност от епидемия, неколцина санитари го вдигнали с една дъска. Монахините се застъпили пред някакъв по-висш офицер и той разрешил на близките му да го почетат с кратка молитва. Позволили им също да съблекат костюма на мъртвеца и да събуят чорапите и обувките му. Докато траела сцената на събличането — накрая покрили трупа с празни чували от цимент, — пациентът ми наблюдавал племенницата на събличания. За сетен път, въпреки че се казвало Рек, момичето — колкото отблъскващо, толкова и обаятелно, — му напомнило за Луци Ренванд, която пресъздадох от канап като възлено отроче и нарекох „Лапачката на сандвичи“. Само че при вида на ограбвания си чичо момичето във вагона не посегнало към сандвич със салам и не го излапало с обелките, а най-активно се включило в плячкосването, тя наследила жилетката от чичовия си костюм, навлякла я наместо откраднатото си жакетче, огледала новата си, съвсем прилична премяна в едно огледалце, с това огледалце уловила господин Мацерат върху кушет-мястото му — така си обяснявам паническия страх у моя пациент, продължаващ и до днес — и го наблюдавала лъстиво и студено с две цепки от един триъгълник.

Пътуването от Щолп до Щетин продължило два дни. Заредили се пак непредвидени престои и привичните вече посещения на въоръжените с автомати и парашутистки ножове момчета, но тия визити ставали все по-кратки и по-кратки, защото почти нямало вече какво да се вземе от пътниците.

Пациентът ми твърди, че от Данциг — Гданск до Щетин, тоест в рамките на седмица, бил порасъл девет, ако не и десет сантиметра. Издължили се предимно бедрата и подбедрениците, но гръдният кош и главата едва наедрели. И макар през целия път пациентът ми да лежал по гръб, това не попречило да му изникне гърбица, леко изместена към лявата плешка. Господин Мацерат признава също, че след Щетин — междувременно във влака се качил немски персонал — болките се усилили и той не можел да ги потисне само с разлистване на семейния фотоалбум. И завил от болки — продължително и неведнъж, наистина не причинил щети на нито едно жп стъкло по гарите (Мацерат: Гласът ми бе загубил стъклобойната си мощ!), но докарал с воя, си четирите монахини до своя кушет, където те потънали в нескончаема молитва.

Повече от половината спътници, в това число госпожица Регина и близките на покойния социалдемократ, слезли в Шверин. Господин Мацерат много се натъжил, толкова бил свикнал с образа на младата госпожица, та не можел без нея и след заминаването й го разтърсили силни спазми, съпроводени от висока температура. Според думите на госпожа Мария Мацерат, той безутешно зовял някоя Луци, себе си наричал митологично животно и Еднорог и сякаш искал, но се страхувал да скочи от трамплина на десетметрова кула.

В Люнебург закарали господин Оскар Мацерат в болница. Въпреки треската, там се запознал с няколко милосърдни сестри, но скоро бил преместен в Хановерската университетска клиника. Там успели да смъкнат температурата му. Господин Мацерат рядко виждал госпожа Мария и сина й Курт, но тя постъпила като санитарка в клиниката и пак ги виждал всеки ден. Ала тъй като за госпожа Мария и малкия Курт не се намерила стая в клиниката или някъде наблизо, а животът в бежанския лагер ставал все по-тежък, госпожа Мария трябвало да пътува всеки ден в претъпканите влакове по три часа, а често висяла, и по стъпалата — толкова отдалечен бил лагерът от клиниката; въпреки сериозните си възражения, докторите склонили да прехвърлят пациента в Градската болница на Дюселдорф, защото госпожа Мария представила разрешително за преселване. Сестра й Густе, която по време на войната се омъжила за някакъв дюселдорфски оберкелнер, предоставила на госпожа Мацерат едната стая от двустайния си апартамент, тъй като на оберкелнера стая не му трябвала, бил в руски плен.

Апартаментът бил на удобно място. Всички трамваи, пътуващи от „Билк“ за Верстен и Бенрат, минавали край Градската болница.

Господин Мацерат лежал там от август четиридесет и пета до май четиридесет и шеста. Вече повече от час ми разправя за няколко медицински сестри едновременно. Казват се: сестра Моника, сестра Хелмтруд, сестра Валбурга, сестра Илзе и сестра Гертруд. Той си спомня най-незначителни клюки от болницата, отдава прекомерно значение на медсестринския живот и на работното им облекло. Но не казва нито дума — доколкото си спомням — за мизерната дажба и лошо отоплените болнични стаи по онова време. Само медсестри, истории и скучни компании с медсестри му се въртят из главата. Как се шушукало и говорело под сурдинка, как сестра Илзе подсказала кое-що на старшата сестра, как старшата сестра не се посвенила да обходи квартирите на стажант — сестричките малко след обедната почивка, как откраднали нещо и несправедливо заподозрели една сестра от Дортмунд — май Гертруд я каза. Надълго и нашироко разправя за разни млади докторчета, които тичали по сестричките, за да им отмъкнат купоните за цигари. Страшно интересна му се вижда анкетата по повод някакъв криминален аборт, направила го една лаборантка, не сестра, сама или с помощта на някой асистент. Не разбирам защо моят пациент хаби духовна енергия за такива баналности.

Господин Мацерат току-що ме помоли да го опиша. С радост ще изпълня желанието му и ще прескоча част от ония истории, които разказва надълго и нашироко и кичи с помпозни слова само защото в тях се говори за медсестри.

Пациентът ми е висок метър двайсет и един. Главата му — възголяма дори за нормално развит човек — се гуши между раменете върху почти липсващ врат. Гръдният кош и гърбът, който може да се обозначи като гърбица, са се изтумбили отпред и отзад. Има сини лъчисти очи с интелигентно жив, а понякога и мечтателен поглед. Гъста и чуплива е тъмнокестенявата му коса. Обича да показва силните в сравнение с тялото му ръце и — както сам твърди — красивите си китки. Особено когато барабани — управата на клиниката разрешава на господин Оскар да барабани по три-четири часа дневно, — пръстите му сякаш се откъсват и принадлежат на друго, по-хармонично тяло. Господин Мацерат е натрупал капитал от грамофонни плочи, а и до днес печели от тях. Интересни хора го посещават в дните за свиждане. Още преди да заведат процес срещу него и преди да постъпи при нас, знаех името му, защото господин Мацерат е прочут изпълнител. Лично аз вярвам, че е невинен и затова не съм сигурен дали ще остане при нас, или ще излезе, за да довърши бляскавата си кариера. А сега трябва да го премеря, въпреки че преди два дни съм го мерил.

Няма да си правя труда да проверявам преразказа на Бруно Гледача, а пак ще взема писалката.

Бруно току-що ме премери с метър. Опъна метъра върху мен и обявявайки гласно резултата, излезе от стаята. Изтърва даже възлената си плетеница, която скришом измайстори, докато разказвах. Допускам, че е отишъл да повика госпожица д-р Хорнщетер.

Ала преди лекарката да дойде, за да потвърди измерванията на Бруно, Оскар ще ви каже: През трите дни, докато разказвах на Бруно Гледача историята на моя растеж, аз се сдобих — ако това е придобивка? — с още два сантиметра височина.

Следователно от днес Оскар е висок метър двайсет и един. А сега ще ви разкаже как преживяваше Оскар след войната, когато го изписаха от Градската болница в Дюселдорф — е, наистина гърбав, но, кажи-речи, здрав, говорещ, плахо пишещ, гладко четящ, за да започне — пълен с надежди — нов и вече зрял живот.