Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (10)

Витрините

Доста време, по-точно до ноември трийсет и осма, сврян с Барабанко под трибуните, малко или много свидетел на успех, аз разпръсвах митинги, карах оратори да пелтечат, префасонирах маршове и хорали във валсове и фокстрот.

Днес, като частен пациент на психоклиника, тъй като всичко това е вече история, ала все още ревностно се кове, макар и като студено желязо, съм се дистанцирал порядъчно от барабанните си подвизи под трибуните. Дори през ум не ми е минавало да се пиша за борец от съпротивата само защото съм разтурил шест-седем митинга и с Барабанко съм опетлявил три-четири парада и манифестации. А думата „съпротива“ е станала много модерна. За „дух на съпротивата“ се говори, за „заслужили от съпротивата“. Та и „вътрешна съпротива“ измислиха, сиреч „вътрешна емиграция“. Да не говорим пък за ония христолюбиви господа на честта, които сега минават за „борци от съпротивата“, за „герои от съпротивата“ само защото през войната Службата за противовъздушна отбрана им друснала по някоя глоба, че от нехайство не затъмнили прозорците на спалните си.

Да хвърлим още един поглед под трибуните на Оскар! Дали Оскар бе отбарабанил нещо на тях? Дали след съвета на Учителя Бебра командва вече парада и раздвижва народа пред трибуната? Дали бе объркал сметките на оная стара гаулайтерска, лисица Льозбак? Дали в една „Яхниена неделя“^[1] през август трийсет и пета тремолото на моя — е, наистина червено-бял, но не полски — барабан за пръв път, а впоследствие и още няколко пъти бе разпръсквал възкафяви митинги?

Да, всичко това е моя заслуга, ще се съгласите вие. Но бива ли само заради това аз, пациентът на психоклиника, да се пиша за борец от съпротивата? Не, бива и моля всички вас, дето не сте пациенти на психоклиника, да ме приемете само като единак, който от лични, при това естетически, подбуди и съгласно предупрежденията на Учителя Бебра отхвърлят цвят и кройка на униформи, такт и гръмкост на казионната трибунна музика, ето защо посбарабаних малко протест на една нищо и никаква детска играчка.

В ония дни хората по и пред трибуните все още можеха да се подхванат с един нещастен Барабанко и — право да си кажа — подобно далекобойната си стъкловзривна песен, бях усъвършенствувал и тоя си трибунен трик. Не разбарабанявах само събрания на кафявите. Оскар се мушеше също под трибуните на червените и черните, на скаутите и спаначените ризи на Пе Хикс^[2], на „Свидетелите на Йехова“^[3] и Кифхойзербунд^[4], на вегетарианците и Младите поляци от движението за озон. Каквото и да пееха, надуваха, каканижеха или прокламираха, Барабанко си знаеше работата.

Та значи делото ми беше разрушително. Каквото не съсипех с барабан, убивах с глас. Така покрай бялденшните си саботажи против трибунната симетрия аз разгърнах и нощна дейност: през зимата на трийсет и шеста — трийсет и седма влязох в ролята на изкусител. Първите уроци по изкушение на ближния получих от баба Коляйчек, която в оная сурова зима отваряше по празниците една сергия на Вторник — пазар в Лангфур — ще се курдиса тя в четирите си фустана и ще заопява зад сергията: „Пресни яйчицааа, масло — жълто кат’ жълтици и гъсчица — ни тлъстичка, ни мършавка!“ — Пазарът ставаше веднъж седмично. Тя пристигаше с теснолинейката от Фирек, малко преди Лангфур изуваше плъстените пантофи, с които пътуваше по железницата, намъкваше безформени галоши, нанизваше по кошница на лакът и се заклатушваше по Банхофщрасе към сергията, където висеше табелка: АННА КОЛЯЙЧЕК, БИСАУ. Колко евтини бяха яйцата тогава! За гулден човек можеше да си купи цяла дузина, а кашубското масло вървеше по-евтино и от маргарина. Бабчето се наместваше между две търговки на риба, които се провикваха: „Пресна писия-я, молим!“, „Айде на треската-а!“ Студът вдървяваше маслото, опазваше яйцата пресни, наточваше рибените люспи тънко — тънко като бръснач и осигуряваше работа и прехрана на един мъж, който се казваше Швердфегер, беше едноок, подгряваше тухли върху жарава от дървени въглища и, увити във вестник, ги заемаше на женорята от пазара.

Бабчето му бе заръчала точно през час да пъхва по парлива тухла под четирите й фустана. Швердфегер вършеше тая работа с ръжен. Ще тикне жежкото димящо пакетче под леко вдигнатите поли, ще разтовари, ще натовари и ръженът на Швердфегер се измъкваше с почти изстиналата тухла изпод бабините фусти.

Как завиждах само на тия увити във вестник тухли, попиващи и даряващи топлина! И до ден-днешен не ми е минал меракът да полежа под полите на бабчето като една такава хубавичко напечена тухла и час по час да бъда подменян със самия себе си.

Ще попитате: Какво ще дири Оскар под бабините си поли? Нима и той като дядо си ще резили старата жена? Или пък търси забрава, родина и най-подир Нирвана?

Оскар ще отговори: търсех Африка под бабините поли, а може би Неапол, който — както знаем — човек непременно трябва да види, преди да умре. Там се сбираха всички реки, там минаваше вододелът, там духаха особени ветрове, ала там можеше да настъпи и пълен покой, там ромолеше дъжд, но човек си седеше на сушинка, там корабите пускаха или вдигаха котва, там до Оскар седеше кога милозливият бог, който всякога е обичал топлината, кога дяволът чистеше своя далекоглед, там ангели играеха на сляпа баба; под полите на бабчето бе вечно лято, дори когато палехме коледна елха, дори когато търсех великденски яйца или празнувах Вси светии. Никъде другаде според календара не можех да живея по-спокойно освен под бабините поли.

Ала тя много рядко ме пускаше на гости под тях, а когато бе на Вторник-пазар — никога. Седях на щайгата до нея, получавах в замяна топлинка от ръката й, гледах как пристигат и си заминават тухлите и тогава научих от бабчето номера с изкушението. Завързваше с конец старата кесия на Винцент Бронски и я хвърляше като стръв върху утъпкания сняг, който беше толкова мръсен от пръснатия пясък, че само бабчето и аз виждахме конеца.

Домакини минаваха и заминаваха, нищо не купуваха, макар стоката да бе евтина, навярно искаха да им я дадат даром или дори да получат нещо отгоре, защото една дама се наведе към подхвърлената Винцентова кесия, но тъкмо пръстите й да докоснат кожата, бабчето дръпна въдицата ведно с леко смутената милостива госпожа, примами богато облечената риба на сергията и любезно предложи:

— Е, госпожа, кво ша обичате, малко масълце, жълто кат’ жълтици, или яйчица, дузина за гулден?

По тоя способ Анна Коляйчек продаваше стоката си. А аз разбрах магията на изкушението, не на онова изкушение, което примамваше четиринайсетгодишните хлапаци със Зузи Катер в мазето, за да си поиграят на чичо доктор. Тая игра не ме изкушаваше, мразех я, откакто махленските гаменчета Аксел Мишке и Нухи Айке като кръводарители, а Зузи Катер в ролята на докторка ме обявиха за свой пациент, който трябваше да гълта лекарства, естествено не чак толкова песъчливи като керемидената супа, но все пак с вкус на вмирисана риба. Моето изкушение бе едва ли не безплътно и спазваше дистанция между мен и жертвите.

Дълго след като се смрачеше, час — два подир затваряне на магазините, аз се измъквах на маминка и Мацерат и излизах в зимната нощ. Прислонил се в някой вход на тихите, почти безлюдни улици, наблюдавах витрините отсреща, изложили деликатеси, галантерия, обувки, часовници, бижута; сиреч дребни, но желани неща. Не всички витрини бяха осветени. Естествено предпочитах магазини, които предлагаха стоките си далеч от уличните фенери, в полумрак, защото светлината привлича всекиго, дори и най-непретенциозния, сумракът обаче задържа само избраниците.

Не ме интересуваха минувачи, дето пътьом ще хвърлят поглед към бляскавите витрини — по-скоро към цената, отколкото към стоката, нито пък тия, дето се оглеждаха в тях, за да видят как им стои шапката. Клиентите, които очаквах било в сух, безветрен студ, било зад мрежа от едри снежинки, сред тихо сипещ се гъст сняг или под изцъклилата се според студа месечина; тия клиенти се заковаваха пред витрините като по сигнал, погледите им не се лутаха по рафтовете, а мигом се спираха на един определен предмет.

Излизах, за да си играя на ловджия. За тая цел е нужно търпение, хладнокръвие и смело, набито око. Бяха ли всички предпоставки налице, гласът ми поразяваше дивеча — без кръв, без болка, а с изкушение. Но към какво?

Към кражба: защото с беззвучния си боен писък изрязвах кръгъл отвор във витрината току пред най-долния рафт, а където можеше — пред желаната вещ, с още едно последно извисяване на гласа бутах парчето навътре, та се чуваше само бързо глъхнещ звън, но не звън от пръскащо се стъкло; аз самият не го долавях, Оскар бе твърде далеч. Ала младата жена с кафявото, колко ли пъти обръщано палто със заешка яка, чу звъна от стъкленото парче, та чак заешката кожа настръхна, и аха да побегне през снега, но остана — дали защото валеше сняг, пък вали ли сняг, но силен, гъст сняг, всичко е позволено. И се поозърна, озърна, сякаш заподозряла снежинките, озърташе се, сякаш зад снежинките нямаше други снежинки, а кой знае какво, и се озърташе, докато дясната й ръка се измъкна от обточения също със заек маншон! А после, вече без да се озърта, пъхна ръка в кръглата дупка, отмести първом стъклото, захлупило примамливата вещ, леко измуши дясната, сетне лявата черна чортова обувка, без да драсне ни токчетата, ни пръстите. Обувките потънаха отляво в джобовете на палтото. За миг само, за пет снежинки време, Оскар зърна хубавичък, ала безличен профил — същински манекен от търговска къща „Щернфелд“ — чудно нещо! — къде ли е тръгнал из снега, но в тоя миг силуетът се разля в падащия сняг; мярна се още веднъж в жълтата светлина на близкия фенер и дали като млада булка, или еманципирана кукличка, завинаги изчезна в мрака.

След свършеното дело — но да висиш, да дебнеш, да не барабаниш, а накрая да пропееш и скрежно стъкло да топиш, никак не е лесно — не ми оставаше нищо друго, освен и аз като крадлата, макар без плячка, но с разгорещено и разхладено сърце, да се прибера.

Не винаги успявах — както в гореописания случай — да издигна изкуството на съблазънта до триумфални висоти. Така моите амбиции нараснаха — исках да превърна някоя влюбена двойчица в апашка двойка. Но кога двамата не щяха, кога той ще посегне, а тя ще му дръпне ръката; друг път тя ще се престраши, а той ще пълзи по корем и ще я умолява, докато я разубеди — и тя го намразваше навеки. Веднъж пред една парфюмерия съблазних двама влюбени — почти деца сред сипещите се снежинки. Той, да се покаже герой, открадна един одеколон. Че тя като ревна, като залъготи — не искала никакви парфюми. Той пък искаше тя да му благоухае и удържа до първия фенер. Там обаче малката глезла — най-демонстративно, сякаш за да ме ядоса — се повдигна на пръсти и го целуна, а той, глупчото, изтича обратно в стъпките и си върна одеколона на витрината.

Подобни изненади ми сервираха понякога и по-възрастните господа, от които очаквах повече, отколкото обещаваше напетата им крачка в зимната нощ. Те благоговейно спираха пред витрината с пури, мислите им политаха към Хавана, Бразилия или островите Брисаго, но щом гласът ми резнеше точно по мярка и кръгчето хлопнеше върху кутийка „Черна мъдрост“, в тоя момент сякаш джобно ножче щракваше в ония господа. Врътваха се, пресичаха улицата — гребейки с бастун, профучаваха край мен и моя вход, без да ме мернат, а Оскар се подсмихваше на разстроените им, сякаш от дявола разтреперани дядковски лица — с усмивка, обвеяна от лека тревога, тъй като господата, все пушачи на преклонна възраст, се обливаха в студена и гореща пот, а при туй променливо време като нищо можеха да пипнат някоя простуда.

През оная зима се наложи застрахователните дружества да изплащат значителни обезщетения за кражба на застрахованите магазини в нашето предградие. Макар да не допусках големи обири и умишлено отрязвах малки дупки, за да излязат до един — два предмета, бяха се натрупали толкова инциденти, класифицирани като взломни кражби, та полицията в чудо се видя, на всичко отгоре пресата постоянно я набеждаваше, че дреме. От ноември трийсет и шеста до март трийсет и седма, когато във Варшава полковник Кок образува правителство на Националния фронт, бяха регистрирани шестдесет и четири започнати и двадесет и осем довършени обира, всичките с еднакъв почерк. Е, случваше се понякога полицаите да приберат плячката на позастаряла госпожа или даскал в пенсия, на тезгяхно конте или малко слугинче, които не бяха закоравели крадци; или пък мнозина от крадците-аматьори, след като предметът на техните въжделения не им бе дал да мигнат цяла нощ, на другия ден отиваха в участъка и си признаваха:

— Простете, ама това няма да се повтори. Изведнъж на витрината зейна дупка; но когато се посъвзех от уплахата и пробитата витрина бе останала няколко пресечки назад, забелязах, че по незаконен начин съм прибрал в левия джоб чифт великолепни, да, навярно скъпи, ако не и безценни, мъжки ръкавици от фина кожа.

Но нали полицията не вярва в чудеса, всички, които бяха пипнати, и всички, които доброволно се бяха предали, трябваше да излежават присъди по месец — два.

Аз самият често бях наказван с домашен арест, защото маминка естествено се досещаше, макар да не искаше да признае нито пред себе си, нито пред полицията — и съвсем благоразумно, че моят стъклорежещ глас е замесен в тая престъпна игра.

А Мацерат за авторитет провеждаше по някой разпит, но аз отказвах да дам показания и все по-хитро се прикривах зад Барабанко и зад неизменния ръст на тригодишен недораслек. След подобни разпити маминка винаги се провикваше:

— За всичко е виновно онуй проклето джудже, дет целуна Оскарчо по челото! Знаех си аз, че таз работа не е на хубаво, щот оттогаз Оскар съвсем се промени.

Признавам, господин Бебра ми оказа бързо и трайно влияние. Но и домашните арести не ме спряха с малко повечко късмет да се измъкна за час в естествено — неразрешен отпуск, достатъчен, за да изрежа с гласовия си диамант прословутото кръгче в галантерийната витрина и да превърна един благонадежден момък, който се бе заплеснал по асортимента, в собственик на виненочервена копринена връзка. Ако ме запитате кой дявол подщрекна Оскар с педя-отвор да засили и бездруго силното изкушение на добре лъснатата витрина, ще ви отговоря: Самият дявол. Макар и само защото се криех по тъмните входове. Тъй като всеки вход — както може би знаете — е любимо свърталище на нечестивия. От друга страна, без да омаловажавам пъкленото си дело, днес, когато съм загубил способност и склонност към изкушение, нека го кажа — на себе си и Бруно Гледача: „Оскар, ти не само изпълняваше дребните или по-едри желания на мълчаливите поклонници на зимни разходки и ги даряваше с предмета на техните въжделения, а помогна на всички тези хора да опознаят себе си. Коя солидна, изискана дама, кой достопочтен чичо или вече стара мома, но пък вечно млада християнка, щяха да прозрат крадливата си същност, ако твоят глас не ги бе изкушил към кражба, а и някои граждани промени, които преди бяха смятали всеки най-дребен и непохватен джебчия за опасен вагабонтин.“

Докторът по право Ервин Шолтис, прокурорът-страшилище от апелативния съд, сякаш бе станал по-благ, по-снизходителен и едва ли не по-човечен в присъдите си, откак бе посегнал на една четка за бръснене от естествен язовски косъм и се бе превърнал в неуловим за властите крадец; бях го причаквал вечери наред и три пъти ми бе отказвал кражбата, докато накрая се принесе в жертва на Оскар, малкия полубог на крадците.

В една януарска, нощ на трийсет и седма доста време зъзнах срещу една реномирана бижутерия в нашето предградие, въпреки че бе закътана в що-годе тиха квартална улица със стройна редица явори. Пред витрината с накити и часовници понякога се навърташе дивеч, който щях да стрелна на часа и без колебание, ако беше пред други витрини — пред дамски чорапи, велурени шапки или стъкла ликьор.

Какво ли не правят тия бижута? Човек става придирчив и муден в избора, нагажда се според линията на безкрайните нанизи и не с минути, а по перлени години мери времето, като изхожда от факта, че перлата ще надживее врата, че ще изсъхне китката, а не гривната, че не пръсти, а пръстени са открити в стари гробници; — накратко — човекът пред витрината бе или твърде претенциозен, или твърде дребнав, за да го накичвам с бижута.

Витрината на бижутера Банземер не беше претрупана. Няколко изящни часовника, прецизна швейцарска изработка, палитра венчални халки върху небесносиньо кадифе, а в средата шест-седем още по-изящни накита: една тройно увита змия, изработена от цветно злато, чиято фино цизелирана глава с украса от един топаз, два брилянта, два сапфира — вместо очи, бе изключително ценна. Не обичам черното кадифе, но тази подложка много подхождаше за змията на бижутера Банземер, и сивото кадифе също, което разливаше гъделичкащо спокойствие изпод пленително семплите и удивително хармонични сребърни накити. Един пръстен с камея бе толкова нежен; та се виждаше, че му е нужна една не по-малко нежна ръка, че ще става все по-нежен и ще постигне оная степен на безсмъртие, отредено само за накита. Огърлички, които са слагани не безнаказано, огърлици, които са уморявали, а там, върху кадифената кремава възглавничка, проста имитация на деколте — колие с най-въздушна изработка. Майсторска шлифовка, касетката — раздвижена, с ажурена паяжина. Кой ли паяк е изпуснал златна нишка, за да вплете шест малки и един по-голям рубин в мрежата си? И къде ли се е притаил, какво ли чакаше? Положително не чакаше други рубини, а по-скоро някого, чиито очи ще бъдат примамени от впримчените рубини, блеснали като излята в калъпчета кръв. С други думи: Кого да даря с това колие, кого да послушам — себе си или златоплетния паяк?

На осемнайсети януари трийсет и седма, една нощ, която дъхтеше на много сняг, на много — много сняг, добре дошла за всеки, готов да припише всичко на снега, по скриптящата снежна пъртина се зададе Ян Бронски, пресече вдясно от прикритието ми, мина край бижутерийния магазин, без да вдигне поглед, после се поколеба или по-скоро спря; обърна се или нещо го обърна — и ето че Ян стоеше пред витрината между бяло загуглените смълчани явори.

Крехкият Ян, вечно готов да заплаче, верноподан — в службата, честолюбив — в любовта, колкото глупав, толкова и вманячен естет, Ян Бронски, който живееше от мамината плът, който — както и до днес хем ми се вярва, хем не — ме създаде от името на Мацерат, стоеше в елегантния си балтон, ушит сякаш от варшавски модист, същински паметник на самия себе си, и тъй вкаменен и символичен стърчеше той пред витрината, стоеше в снега подобно Парцифал, но не кървави пръски виждаше по снега, а рубините на златното колие.

Можех да го върна, да го отбарабаня назад. Та нали Барабанко вървеше с мен? Под палтото си го усещах. Стига да разкопчаех едно копче само и той мигом щеше да изскокне в мразовитата нощ. Едно бръкване в джобовете и палките щяха да са ми подръка. И свети Хуберт Ловеца не стрелял, когато насреща му излязъл чудноват елен. И Савел се преобразил на Павел. И Атила отстъпил, когато папа Лъв вдигнал пръста с пръстена. Но аз стрелях, не се преобразих, не отстъпих, останах си ловецът Оскар, гонех целта си докрай и не се разкопчах, и не пуснах Барабанко да мръзне на студа, не кръстосах палки върху скрежнобял Тенекийко, не превърнах януарската нощ в барабанна нощ. А креснах беззвучно, креснах, както може би звезда крещи или както риба от водните дълбини, креснах първом в мразовитата нощ, та се посипа нов сняг, после креснах в стъклото, в плътното стъкло, в скъпото стъкло, в евтиното стъкло, в прозрачното стъкло, в разделящото стъкло, в стъклото между световете, в целомъдреното, мистичното, в стъклото между Ян Бронски и рубиненото колие, креснах и пробих отвор с познатия ми размер Янова ръкавица; и стъклото зейна като капак, като райски двери или пъклени порти; Ян не трепна; фино кожената му ръка изникна от джоба и влезе в рая, а ръкавицата напусна пъкъла и извади от рая ли, от пъкъла ли едно колие, чиито рубини биха подхождали на всички ангели, та дори и на падналите, и върна в джоба си шепата, пълна с рубини и злато, и стоеше пред пробитото стъкло, макар да беше опасно, макар рубините вече да не кървяха, за да приковат погледа му или погледа на Парцифал.

О-о-о, в името на Отца, Сина и Светаго духа! Беше време да се пораздвижи Духът, ако не и Ян Отеца. Оскар Сина си разкопча палтото, въоръжи се с барабанни палки и викна върху Тенекийко: „Татко, татко!“, а Ян Бронски бавно се обърна, още по-бавно пресече улицата и намери във входа мен, Оскар.

Колко хубаво, че заваля сняг тъкмо когато Ян ме погледна с леден поглед малко преди ледът да се разтопи. Подаде ми ръка вместо ръкавицата, докосвала рубините, и мълчаливо, ала без притеснение ме поведе към къщи, където маминка се тревожеше за мен, а Мацерат не на сериозно — ала с обичайната си престорена строгост — ме заплаши с полиция. Ян не даде никакво обяснение, не се застоя дълго, не пожела да играе скат, въпреки че Мацерат извади бира и го покани. На тръгване Ян погали Оскар, а Оскар не разбра какво иска Ян — дискретност или приятелство.

Скоро след тоя случай Ян Бронски подари колието на маминка. Тя го слагаше за по няколко часа, докато Мацерат го нямаше вкъщи, навярно осведомена за произхода на накита, тя го носеше или за свое удоволствие, или заради Ян Бронски, а може би заради мен.

Малко след войната изтъргувах това колие на дюселдорфската черна борса срещу дванайсет картона американски цигари „Лъки Страйк“ и едно дипломатическо куфарче.