Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.


Ниоба

През тридесет и осма качиха митата, а границата между Полша и Свободния град временно беше затворена. Бабчето не можеше вече да пътува с теснолинейката за Вторник-пазар в Лангфур и трябваше да затвори сергията. Насади се върху яйцата си, така да се каже, без да изгаря от желание да ги мъти. На пристанището вонята на херинга се разнасяше до небесата, стоката се трупаше на камари, а политиците се срещаха и споразумяваха; само моят приятел Херберт лежеше раздвоен и безработен на канапето, потънал в мисли като истински мислител.

А митницата предлагаше надница и хляб. И зелени униформи предлагаше тя и зелена, достойна за охрана граница. Херберт не отиде нито в митницата, нито искаше вече да келнерува, а искаше само да си лежи на канапето и да размишлява.

Но човек трябва да работи. Не само мама Тручински мислеше така. Макар че отказа на съдържателя Щарбуш да предума сина си Херберт да се върне келнер във Фарвасер, тя все пак искаше да го вдигне от канапето. Но скоро и на него май му втръсна двустайният апартамент и както си размишляваше уж, един ден прегледа обявите за някое докерско местенце в „Нойесте Нахрихтен“ и — неохотно макар — в нацисткия вестник „Форпостен“.

Как ми се щеше да му помогна. Що му трябваше на Херберт да захваща временно препитание вместо да си гледа хубавата работа в предградието? Да стигне до хамалин, да работи каквото му падне, да заравя скапана херинга. Не можех да си представя Херберт да виси по мостовете на Мотлау, да плюе по чайките и да жвака тютюн. А защо да не станем с Херберт комбина: два часа яка работа веднъж седмично или дори месечно и щяхме да се възмогнем като господа. Печен вече в тоя бранш, Оскар ще порва стъклата на отбрани витрини с гласовия си диамант същевременно ще охранява Херберт, докато той — както се казва — ловко ги пребарва. Не ни трябваха ни горелки, ни шперцове, ни сандъче с инструменти. Щяхме да се оправим без бокс и муниции. Арестантската камионетка и ние бяхме два свята, които не биваше да се срещат. А и Меркурий, богът на крадците и търговците, ни даде благословия, понеже аз, роденият под знака на Дева, притежавах печата му и при нужда го лепвах върху твърди предмети.

Би било глупаво да пропуснем тоя епизод. Ще го разкажа накратко, но нека не ви прозвучи като изповед: По времето, когато Херберт беше безработен, двамата се справихме с два дребни обира в деликатесни магазини и един по-тлъстичък в една кожухарница: забърсахме три сини лисици, тюленова кожа, астраганен маншон и кокетно, макар и не безценно палто от жребче, което клетата маминка сигурно би поносила с радост.

Отказахме се от кражбите не толкова заради онова чоглаво и понякога тегнещо чувство за вина, а по-скоро заради растящите трудности при превръщането на плячката в оборотен капитал. За да продаде изгодно стоката, Херберт пак трябваше да ходи в Нойфарвасер, защото свестните посредници се подвизаваха край пристанището. Но тъй като това място всеки път му напомняше за хилавото латвийско капитанче — язваджийче, той гледаше да пласира стоката където свари — по Шихгаугасе, край плетачницата, на Бюргервизен, навсякъде другаде, но не и в Нойфарвасер, където кожите щяха да вървят като топъл хляб. По тоя начин пласментът на плячката се протакаше толкова дълго, че накрая деликатесите се озоваха в кухнята на мама Тручински, пък астраганения маншон Херберт подари на нея, сиреч опита се да й го подари.

Щом мама Тручински видя маншона, цялата й радост се отрови. Е, продуктите бе приела мълчаливо, навярно защото си мислеше, че дребна кражба на храна — бива. Но маншонът означаваше лукс, луксът — лекомислие, а лекомислието — затвор. Така простичко и честно разсъждаваше мама Тручински, после присви миши очички, измъкна шиша от кокчето и каза с шиш в ръка:

— И ти ще свършиш кат’ баща си! — После тикна на своичкия Херберт „Нойесте Нахрихтен“ или „Форпостен“, което трябваше да означава някаква заплаха от сорта: Вземи, че си потърси работа, ама нещо порядъчно, инак няма да ти готвя повече.

Цяла седмица Херберт прекара на своето мислителско ложе, беше непоносим, не можех да го склоня ни за раздумка с белези, ни за безчинство из мамещи витрини. Проявих разбиране към приятеля, нека изживее мъката си докрай, поседявах при Лаубшад Часовникаря и неговите време — поглъщащи часовници, опитах още веднъж с Майн Музиканта, ала той не близваше вече ракия, а галопираше с тромпет по нотите на своята кавалерийска музика, носеше се изискан и енергичен, докато четирите му котарака — реликви от една пиянска, но високо музикална ера — вечно недохранени, умираха като псета. Затова пък късно вечер често сварвах Мацерат, който преди смъртта на маминка пийваше само в компания, със стъклен поглед зад куп ракиени чашки. Фотоалбума прелистваше, опитваше се — както и аз сега — да съживи клетата маминка от малките кои по-добре, кои по-зле експонирани четириъгълници, наплакваше се хубавичко към полунощ, сетне фамилиарно заговаряше Хитлер или Бетховен, които все още висяха мрачни един срещу друг, но сякаш му отговаряше само глухият гений, докато фюрерът — въздържател мълчеше, защото Мацерат, някакъв дребен, нафиркан целенлайтер, бе недостоен за провидението.

Един вторник — спомням си точно благодарение на Барабанко — въпросът се разреши: Херберт се стегна като франт, сиреч накара мама Тручински да изчетка сините му клош — панталони със студено кафе, едва натика тесните си калеври, изля се в жилетката с копчета и котвички по тях, напръска белия копринен шал, който имаше от Свободното пристанище, с одеколон, излязъл също от безмитното торище на Свободния град, и скоро стоеше — ъгловат и гипсиран — под синята фуражка.

— Отивам да се поогледам за работа — рече Херберт и кривна дръзко матроска фуражка ала принц Хайнрих към лявото ухо, а мама Тручински свали вестник.

На другия ден Херберт вече имаше служба и униформа. Тъмносиво носеше той, а не митническо зелено; глави се пазач в Морския музей.

Като всичко ценно за съхранение в този ценен за съхранение град, съкровищата на Морския музей изпълваха една стара патрицианска къща — музей с каменна веранда и игриво, но богато орнаментирана фасада, а отвътре бе с дъборезбован и витостълбен интериор.

Музейната сбирка бе посветена на грижливо каталогизираната история на пристанищния град, който се славел с амбицията да стане и остане баснословно богат между могъщите, но често бедни съседи. Ах, тия потвърдени с хрисовул привилегии, откупвани от тевтонски братя и полски крале! Тия цветни гравюри от различни обсади на крепостта край устието на Висла! А там, в крепостните стени на града, пребивава нещастният крал Станислав Лешчински, избягал от саксонския противокрал. Страхът му ясно се чете върху маслените краски. Също примас Потоцки и френският пратеник Де Монти треперят от страх, защото русите под командването на генерал Ласки обсаждат града. Всички тия сцени са надписани най-акуратно, дори имената на френските кораби под флага на „лилията“ могат да се разчетат. Една стрелка сочи, че с този кораб е избягал крал Станислав Лешчински в Лотарингия, когато градът бил обсаден от Август III. Голяма част от експонатите са трофеи от спечелени войни, защото загубените войни рядко или никога не оставят музейни трофеи.

Гордостта на колекцията бе статуетката от носа на голям флорентински галеон, чието родно пристанище бе Брюге, ала бе собственост на флорентинските търговци Портинари и Тани. През април 1473 година данцигските пирати и капитани Паул Бенеке и Мартин Бардениек, кръстосвайки край Зенландския бряг пред пристанище Слагелсе, успели да пленят галеона. Капитаните, офицерите и многочисленият екипаж минали под ножа, а кораба с целия товар откарали в Данциг. Двукрилият „Страшен съд“ на Мемлинг и Златният купел — изработени по поръчка на флорентинеца Тани за флорентинска църква — били прибрани в църквата „Св. Богородица“, а днес — доколкото ми е известно — „Страшният съд“ радва окото на католическа Полша. Какво е станало със статуетките от галеона след войната — не се знае. Но по мое време тя се пазеше в Морския музей.

Пищна дървена жена, зелена и гола; ръцете — вдигнати, китките — леко сключени, така че се виждаха всички пръсти; вглъбнати очи от кехлибар гледаха над решително устремени напред гърди. Тая жена, тая статуетка носеше нещастие. Била изработена по поръчка на търговеца Портинари от прочут с резбованите си статуетки майстор; моделът бил едно фламандско момиче, любимка на Портинари. Едва-що зелената фигура заела мястото си под бугшприта на галеона — според тогавашните обичаи, — момичето било дадено под съд за черна магия. Но преди да лумне в пламъци, при изтезанията тя обвинила своя благодетел, флорентинския търговец, и скулптора, който й бил взел прекалено точно мерките. Портинари — така разправят злите езици — се обесил, тъй като се уплашил от огъня. А на скулптора отсекли и двете даровити ръце, за да не ваят в бъдеще вещици за статуетки на галеони, Още докато в Брюге се водел процесът и се вдигнал голям шум, защото Портинари бил богаташ, корабът със статуетката попаднал в пиратските ръце на Паул Бенеке. Вторият търговец, синьор Тани, също бил съсечен от пиратска секира. Паул Бенеке бил следващата жертва: няколко години по-късно той си навлякъл омразата на патрициите в родния му град и най-безмилостно бил удавен в двора на Щоктурм. А корабите, на чийто нос след смъртта на Бенеке монтирали статуетката, изгаряли още в пристанището, подпалвайки и други кораби — освен статуетката, разбира се, защото огън не я ловял, а изящните й форми винаги намирали почитатели сред собствениците на кораби. Току заела своето място, зад гърба й се разбунтували най-хрисимите екипажи и хвръквала всяка десета глава. Безуспешният поход на Данцигската флота срещу Дания през 1522 под командването на даровития Еберхард Фербер довел до погрома на Фербер и до кървави размирици в града. Историята говори също и за религиозни походи — през двадесет и трета година протестантският пастор Хеге повел тълпа иконоборци на щурм срещу седемте енорийски църкви в града — но нека отдадем вината за това голямо бедствие на статуетката от галеона, което имало трайни последици: тя красяла кораба на Фербер.

Когато петдесет години по-късно Шефан Батори неуспешно обсаждал града, Каспар Йешке, абат на Оливайски манастир, в проповедите си за покаяние хвърлил вината за всички беди върху статуетката и греховната жена. Полският крал я бил получил в дар от градската управа на Данциг, закарал я в своя стан и се вслушвал в злите й съвети. Не ни е известно доколко дървената дама е повлияла шведските походи срещу Данциг и дългогодишното затворничество на религиозния фанатик доктор Егидиус Щраух, който съзаклятничел с шведите и също настоявал за изгарянето на зелената жена, върнала се отново в града.

Според някакво съмнително сведение един силезийски поет-емигрант на име Опиц, намерил убежище за няколко години в града, се поминал твърде рано, тъй като открил гибелната статуетка на някакъв таван и се опитал да я възпее в стихове.

Едва към края на осемнадесети век, при подялбите на Полша, прусаците, завладели със сила града, издали Кралски указ против „дървената статуетка Ниоба“. За пръв път статуетката се споменавала в официален документ и незабавно била евакуирана или по-точно карцирана в Щоктурм, в чийто двор бил удавен Паул Бенеке и откъдето за пръв път успешно бях изпробвал далекобойната си песен, та при вида на най-съвършените продукти на човешката фантазия — инструментите за инквизиция — Ниоба да мирува през целия деветнайсети век.

Когато през двайсет и трета година изкачих Щоктурм и поразих с гласа си прозорците на Градския театър, Ниоба, популярна сред народа като „зелената вещерка“ или „зелената веда“, отдавна бе извадена и слава богу! — от инквизиционната килия на кулата. Кой знае дали иначе ударът ми върху класицистичната сграда щеше да успее.

Изглежда, някой неосведомен музеен директор, пришълец в града, е измъкнал Ниоба от усмирителната килия и скоро след създаването на Свободния град я е поселил в подновената колекция на Морския музей. Не след дълго той починал от сепсис, тая инфекция усърдният уредник пипнал, докато поставял надписа за статуетката от галеона, която се обаждала на името Ниоба. Приемникът му, предвидлив човек, запознат с историята на града, решил отново да извади Ниоба. На град Любек смятал да хариже опасното дървено момиче, но тъй като любекчани не приели този дар, градчето на Траве, с изключение на тухлените църкви, оцеляло при бомбардировките.

И така Ниоба (или „зелената вещерка“) останала в Морския музей и за по-малко от четиринайсет години причинила смъртта на двама директори — не на предвидливия директор, защото той се преместил; края на един позастарял пастор, изтлял в нозете й; самоубийството на един студент от Политехниката, на двама абитуриенти, току-що издържали матурата си, и края на четирима надеждни пазача в музея, почти всички семейни.

Жертвите — в това число и студентът от Политехниката — били намерени с блаженопочивши лица и със забити в гърдите остри предмети, каквито могат да се намерят в един морски музей; моряшки ками, бордни куки, харпуни, фино цизелирани копия от Златния бряг, губерки за платна; само вторият гимназист се принудил да посегне първо към джобното ножче, а сетне и към пергела си, тъй като малко преди неговата смърт всички остри предмети в музея били окачени на верижки или поставени във витринки.

Макар че при всеки смъртен случай съдебните експерти констатирали поредното трагично самоубийство, из града, пък и по вестниците, плъзнал слух: „Това е работа на зелената вещерка.“ Ниоба била сериозно заподозряна, че е пратила от тоя на оня свят мъже и момчета. Оживено се коментираше, във вестниците се откри специална рубрика с читателски отзиви за „феномена Ниоба“, заприказва се за фатални произшествия. Градската управа заговори за анахронично суеверие: нямало да взема прибързани мерки, преди да има доказателства, че наистина става нещо зловещо.

Така зеленият къс дърво и занапред си остана венецът на Морския музей, тъй като Околийският музей в Олива, Градският музей на Флайшергасе и управата на „Артусхоф“ отказаха да приемат ненаситната на мъже нимфоманка.

Не достигаха музейни пазачи. И не само те отказваха да охраняват дървената девица, а и посетителите заобикаляха залата на ведата с кехлибарените очи. За дълго време утихна зад ренесансовите прозорци, които осигуряваха на скулптурата нужната светлина. Залата потъна в прах. Чистачките вече не влизаха в нея. Някога тъй напористите фотографи — един от, тях починал скоро след снимането на статуетката, е, наистина от естествена, ала твърде фрапираща смърт, и то във връзка с тая снимка — вече не снабдяваха пресата на Свободния град на Полша, на райха, та дори и на Франция със снимки от гибелната статуетка, а унищожаваха портретите на Ниоба в архивите си и от тоя момент фотографираха само посрещането и из пращането на разни президенти, държавни глави и крале — изгнаници, живееха под знака на планирани изложби на птици, конгреси в райха, ралита и пролетни наводнения.

Та нищо не беше се променило, когато Херберт Тручински се отказа от келнерството и митничарството, а облече мишата униформа на музеен пазач и седна на кожения стол до вратата на оная зала, която народът наричаше „салона на мадам“.

Още първия работен ден последвах Херберт до трамвайната спирка на площад „Макс Халбе“. Тревожех се за него.

— Я се връщай, Оскарчо. Не мога да те взема. — Но аз така упорито се навирах с барабан и палки в очите на своя приятел-гигант, че Херберт вдигна ръце:

— Е, добре, ела с мен до Високата врата. Но после ще се върнеш вкъщи и — да слушаш!

Но на, Високата врата не пожелах да се върна с петицата и Херберт ме заведе на улица „Св. Дух“, опита още веднъж, вече на стълбата на музея, да се отърве от мен, а накрая с въздишка купи един детски билет от касата. Всъщност бях навършил четиринайсет години и трябваше да си купя цял билет, но нали не им влизаше в кесията на тях.

Прекарахме приятен, спокоен ден. Без посетители, без инспектори. Ту аз ще побарабаня половин час, ту Херберт ще подремне за час. Ниоба бе вперила кехлибарени очи напред, устремила гърди към някаква цел, която обаче не беше нашата цел. Ние почти не забелязвахме Ниоба.

— И без туй не е мой тип жена — каза пренебрежително Херберт. — Я глей що сланинка има, пък и двойна гушка.

Херберт наклони глава и почна да сипе забележки:

— Ами кръста й, малей, цял двукрилен гардероб. Бачо ти Херберт си пада повечко по нежни мадамки, таквиз миньонки кат куклички!

Слушах Херберт как надълго и широко описва своя тип жена и гледах как вая с едри лопатести длани контура на грациозно създание от нежния пол, което задълго, та дори и днес — макар и под прикритието на сестринската престилка — си остана мой идеал.

Още на третия ден от нашата музейна ера се престрашихме да се отдалечим от стола край вратата. Ужким почистваме — а залата наистина бе в плачевно състояние — и както бършехме праха, обирахме паяжините с годеничетата в тях, преобразявайки помещението действително в „салона на мадам“, ние малко по малко се присламчихме до осветената и хвърляща сянка дървена снага. Не че Ниоба не ни вълнуваше. Твърде очебийно бе изпъчила своята пищна, но не и разплута хубост. Ала ние не я гледахме с очите на похотта. А се опитвахме да я погледнем с набитото око на тънки познавачи. Херберт и аз — двама хладнокръвни, ледено — страстни естети, които препускат с, палци по женските пропорции; с изключение на малко възкъсите й бедра, височината на Ниоба — осем глави — напълно отговаряше на класическия идеал, а всичко, що се простираше на ширина — таз, рамене, гръден кош — претендираше за преценка по-скоро по холандския, отколкото по гръцкия стандарт.

Херберт килна палец:

— Сигур е огън в леглото, не е за мен. Що схватки знае бачо ти Херберт от Ора и Фарвасер! За туй жена не ми требе. — Херберт беше врял и кипял. — Виж, да бе една стиска женче, таквоз мъничко, крехкичко, та да го варди човек да не му скърши талийката — е, тогаз може.

Ако ставаше дума за схватки, нямаше да имаме нищо против Ниоба и пехливанското й тяло. Херберт прекрасно знаеше, че пасивността или активността, която си пожелаваше у голите и полуоблечените жени, не е привилегия само на стройния грациозен тип, а табу за по-пълните и пищните; има нежни момичета, които не могат да се усмирят за минутка, и жени като каци, заспали като блатна вода. Ние нарочно омаловажавахме и свеждахме всичко до две прости неща, обиждахме Ниоба съзнателно и все по-непростимо. Така например Херберт ме вдигна, за да подумкам с палки по нянките на мадам, докато от нейните напръскани, уж необитаеми, пък многобройни дървоядини се закълбиха смешни облачета дървесна пудра. Докато барабанях, и двамата я гледахме в кехлибарените очи. Как не трепнаха, не мигнаха, не засълзиха, не заплакаха тия очи! Не се присвиха в застрашителни, излъчващи омраза цепки. Залата с целия й инвентар и част от огрените прозорци се отразяваха — като в криво огледало — в тия две шлифовани, по-скоро жлътняви, отколкото червеникави капки кехлибар.

Кой не знае, че кехлибарът е лъжовен! И ние знаехме за коварството на този въздигнат до накит смолист продукт. Въпреки това по най-дебелашки мъжки маниер класифицирахме всичко женско на активно и пасивно и тълкувахме явното равнодушие на Ниоба в наша полза. Чувствувахме се сигурни. Херберт й зачука, ехидно хъхрейки, един пирон в капачката на коляното: чак мен ме болеше коляното при всеки удар, а тя дори не повдигна вежда. И какви ли не идиотщини вършехме още пред очите на зелено напращялото дърво! Херберт намъкна шинела на британски адмирал, въоръжи се с далекоглед, наложи си адмиралска шапка. А аз — с червено елече и дългокоса перука — се издокарах като паж на адмирала. Разиграхме битката при Трафалгар, обстрелвахме Копенхаген, разпръснахме флотата на Наполеон при Абукир, избиколихме този или онзи нос, заемахме ту исторически, ту съвременни пози пред очите на статуетката от галеона, създадена по модел на някаква си холандска вещица. И си мислехме, че тя всичко одобрява или нищо не забелязва.

Днес зная, че и стените имат очи, че нищо не остава скрито-покрито, че дори тапетите имат по-добра памет от човеците. И не Дядо Боже вижда всичко от небето! Стига само един стол, една закачалка, един пепелник с фасове или дървеното копие на една жена, наречена Ниоба, и ето ти важен свидетел за всяка наша постъпка.

Две седмици или още някой ден отгоре служихме в Морския музей. Херберт ми подари барабан и донесе на мама Тручински две седмични заплати с надбавка за риск. Един вторник, тъй като в понеделник музеят почиваше, на касата отказаха да ми дадат билет и не ме пуснаха. Херберт попита защо. Касиерът, наистина малко троснато, но все пак доброжелателно ни обясни, че постъпила жалба да не пускат деца в музея. Бащата на малкия не бил съгласен, инак не възразявал да стоя долу на касата, понеже като търговец и вдовец нямал време да ме наглежда, но в „салона на мадам“ не бивало да ме пускат тъй безотговорно.

Херберт аха да отстъпи, но аз тъй го блъсках и ръгах, че той уж се съгласи с касиера, ала ме представи като свой талисман, ангел-хранител, поговори за детската невинност, която щяла да го закриля, накратко: Херберт почти се сприятели с касиера и ми издействува разрешение „за моя последен ден в Морския музей“ — както се изрази касиерът.

И така, уловен за ръката на моя приятел-гигант, аз още веднъж изкачих богато украсената, винаги лъсната вита стълба до втория етаж, където живееше Ниоба. Прекарахме един спокоен предобед и още по-спокоен следобед. Той седеше с притворени очи на кожения стол с жълти кабари. Аз седях в нозете му. Барабанко си мълчеше. Съзерцавахме с премрежени очи високобортовите ханзейски кораби, фрегатите, корветите, петмачтовите кораби, галеоните и шалупите, клиперите и крайбрежните платноходи, които висяха под дъбовата ламперия в очакване на попътен вятър. Оглеждахме с интерес флотилията моделчета, дебнехме заедно с нея свежия бриз, плашехме се от безветрието в „салона на мадам“, само и само да не гледаме страшната Ниоба. Мило и драго давахме да чуем работните щумове на някой усърден дървояд, за да докажат, че зеленото дърво — макар и бавно, но сигурно — ще бъде разядено и изкорубено, че Ниоба е тленна. Обаче не проскърца нито един червей. Консерваторът бе направил дървената снага неуязвима за червеи, безсмъртна. И така, оставаше ни единствено флотилията макетчета, безразсъдната надежда за попътен вятър, налудничавата игра със страха от Ниоба, правехме всичко възможно да си го спестим, да го игнорираме, да го забравим и може би щяхме да успеем, ако подиробедното слънце изведнъж не стрелна и възпламени лявото й кехлибарено око.

А този пламенеж не биваше да ни изненадва. Нали познавахме слънчевите следобеди на втория етаж в Морския музей, знаехме колко часът е ударило или ще удари, щом светлината слезе от корниза и залее ханзейските кораби. И черквите наоколо изпълняваха дълга си: да определят по време виещата прах светлина и с историческия звек на камбаните да поухажват нашата историческа колекция. Що за чудо — сякаш и слънцето стана историческо, влезе в експозицията и взе да заговорничи с кехлибарените очи на Ниоба.

Него следобед обаче, тъй като нямахме нито настроение, нито кураж за игри и предизвикателства, разжареният поглед на инак безчувственото дърво ни прогори дваж по-силно. Потиснати, едва издържахме половин час до края на работния ден. Музеят затваряше точно в пет.

Следващия ден Херберт сам застъпи на пост. Придружих го до музея, но тъй като не ми се висеше пред касата, потърсих си местенце срещу патрицианската къща. Яхнах с Барабанко едно гранитно кълбо с опашка, която възрастните използуваха вместо парапет. Безпредметно е да споменавам, че другата страна на стълбището също се охраняваше от такава една топка с чугунена опашка. Рядко барабанях, но наложеше ли се, отвратително думках, най-често в знак на протест срещу разни минувачки от женски пол, които току спираха при мен, за да ме разпитват как ми е името и да погалят с потна длан тогава вече хубавата ми, е, малко възкъса, ала чуплива коса. И така премина предобедът. В дъното на улица „Св. Дух“ под дебелата, тумбеста камбанария върху полог със зелени кулички мътеше керемидено-черната квачка Дева Мария. От зиналите дупки на камбанарията постоянно се стрелкаха гълъби. Снишаваха се до мен, бъбреха си врели-некипели и се чудеха още колко ли ще мъти, какво ли има толкова да мъти и дали това столетно мътене накрая няма да се превърне в самоцел.

По пладне Херберт излезе на улицата. Извади кутията за закуски, която мама Тручински така претъпкваше, та не можеше да се затвори, и ми подаде сандвич с мас и дебел резен кървавица. Кимна ми насърчително и машинално, защото не ми се ядеше. Най-сетне проядох, а Херберт, който не хапна нито залък, запуши цигара. Преди обаче музеят да си го получи обратно, той хлътна в една кръчма на Бротбенкенгасе да пийне две-три джинчета. Гледах адамовата му ябълка, докато той обръщаше чашките. Никак не ми харесваше тая работа, дето изливаше в гърлото си чаша подир чаша. Макар че отдавна бе изкачил витата стълба в музея, а аз отново бях възседнал гранитното кълбо, пред очите на Оскар продължаваше да подскача адамовата ябълка на приятеля му Херберт.

Следобедът пълзеше по бледата фасада на музея. От корниз на корниз подскачаше той, ядеше нимфи и рогове на изобилието, поглъщаше шишкави ангели, посягащи към цветя, насищаше рисувани кехлибарени гроздове, та презряваха, изтърси се в разгара на някакъв празник, поигра си на сляпа баба, залюля се на люлка от рози, облагороди неколцина търговци в потури, улови един елен, подгонен от хрътки, и най-сетне стигна до онзи прозорец на втория етаж, който позволяваше на слънцето за миг и все пак завинаги да озари едно кехлибарено око.

Полека се изхлузих от гранитното кълбо. Барабанът силно дрънна по грубия камък. Люспици лак се отрониха от бялата кутия и от алените пламъци и се посипаха бели и червени по стълбището пред терасата.

Може да съм издекламирал нещо, да съм измънкал някаква молитва, или да съм преброил до пет: но скоро линейката стоеше вече пред музея. От двете страни на входа се струпаха минувачи. Оскар успя да се шмугне вътре покрай доктора от „Бърза помощ“. Изпреварих санитарите, които би трябвало да познават разположението на залите от предишни злополуки.

Боже мой, колко смешен беше Херберт! Увесил се на врата на Ниоба, искаше да обязди дървото. Главата му покриваше нейната глава. Бе притиснал в обятия вдигнатите й сключени ръце. Съблякъл си бе и ризата. По-късно я намериха грижливо скатана на кожения стол до вратата. Гърбът му бе открил всичките си белези. Разчетох писмената, преброих буквите. Не липсваше нито една. Но нямаше и помен от нов знак.

Нахълталите малко след мен санитари доста се поизпотиха, докато откопчат Херберт от Ниоба. Полудял от страст, той бе откъснал от предпазния синджир една двуостра брадвичка, едното острие бе забил в дървеното тяло на Ниоба, а в другото при френетичния си щурм се бе нанизал той. Колкото и съвършена да бе спойката горе, долу, където дюкянът му зееше отворен, щръкнал и безразсъден, Херберт не бе успял да намери дъно за котвата си.

Щом хвърлиха върху Херберт чаршафа с надпис „Бърза помощ“, Оскар, както винаги, когато загубваше нещо, посегна към барабана си. Той продължаваше да налага Тенекийко с юмручета, когато служителите от музея го изведоха от „салона на мадам“ по стълбите, а после го откараха вкъщи с една полицейска кола. И днес в психото, когато извиква в паметта си оня опит за любов, между плът и дърво, Оскар отново си служи с юмруци, за да преброди още веднъж набраздения и ошарен гръб на Херберт Тручински, да се полута из загрубелия и чувствителния, всичко предричащия, всичко изпреварващия, всичко превъзхождащия по коравина и чувствителност лабиринт от белези. Подобно слепец чете Оскар писмената по този гръб.

Едва когато вече са смъкнали Херберт от бездушното му дървено чучело, идва Бруногледача с отчаяната крушовидна глава.

Внимателно отмества юмруците ми от барабана, окача го отляво на кошарата и приглажда одеялото.

— Господин Мацерат — предупреждава ме той, — ако продължавате да барабаните толкова силно, ще ви чуят. Починете си или барабанете малко по-тихо.

Да, Бруно, ще се опитам да продиктувам на Тенекийко следващата глава по-безшумно, макар че тъкмо тази тема крещи за виещ от глад барабанен оркестър.