Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (46)

На трийсет

Ах, да, бягството! Само за него остана да ви разкажа. Избягах, за да вдигна цената на Витларовия донос. А бягство без цел може ли — рекох си. И така, Оскар, накъде? Политическата обстановка, тъй наречената Желязна завеса, ми затваряше пътя към Изтока. Ето защо зачеркнах като цел четирите фустана на баба Анна Коляйчек, които и до днес закрилнически се издуват по кашубските картофища, макар да съзнавах, че си струва единствено многообещаващото бягство към бабините поли.

Между другото днес чествам трийсетгодишнина. На трийсет години човек трябва да говори за бягство по мъжки, а не хлапашки. Когато донесе тортата с трийсет свещи, Мария рече:

— Вече си на трийсет, Оскар. Време е да се вразумиш! Клеп, моят приятел Клеп, ми подари както винаги плочи с джаз и изгори пет клечки кибрит, докато запали трийсетте свещи на празничната торта:

— Животът започва едва на трийсет! — каза Клеп; той е на двайсет и девет.

А Витлар, моят приятел Готфрид, който най ми лежи на сърце, донесе сладкиши, наведе се над кошарата и загъгна:

— На трийсет Христос поел на път и сбрал ученици.

Витлар открай време обичаше да ме обърква. Да не иска да стана от леглото и да сбирам ученици само защото съм навършил трийсет години! Сетне пристигна и моят адвокат, размаха една хартийка, изтръби своите благопожелания, окичи кошарата ми с найлонова шапка и възвести пред мен и всички гости:

— Ето това се казва щастливо съвпадение! Моят довереник празнува трийсетгодишнина и тъкмо днес получавам известие, че процесът за безименния пръст се подновява, открили нова следа, сестра Беате, нали знаете…

Онова, от което се бях опасявал две години, от деня на бягството, ми се сервираше точно днес, на трийсетия рожден ден: ще открият истинския виновник, ще подновят процеса, ще ме оправдаят, ще ме изпишат от психоклиниката, ще ми отнемат любимата кошара, ще ме изхвърлят на улицата, на дъжда и студа, и ще принудят трийсетгодишния Оскар да сбира ученици край себе си и своя барабан.

Значи сестра Беате — позеленяла от ревност — е убила моята медсестра Доротея.

Навярно си спомняте още? Имаше един доктор Вернер, който — както често се случва по филмите и в живота — се разкъсвал между две медсестри. Тъжна история: Беате обичала Вернер. Но Вернер обичал Доротея. А Доротея не обичала никого, или може би тайно обичала малкия Оскар. Но ето че Вернер се поболял. Доротея се грижела за него, защото лежал в нейното отделение. Подобно нещо Беате не можела да гледа и търпи Ето защо склонила Доротея да се поразходят и я убила, не, по-скоро я премахнала в ръжените ниви край Гересхайм. Сега Беате спокойно можела да се грижи за Вернер. Но тя така се погрижила за него, че той вместо да оздравее, избрал тъкмо обратното. Навярно нещастно влюбената сестра си е мислела: Докато е болен, е само мой. Дали му е дала свръхдоза? Или е сбъркала лекарствата? Във всеки случай доктор Вернер починал от предозирани или сбъркани лекарства, но пред съда Беате не признала ни грешка, ни свръхдоза, нито разходката в ръжените ниви, която станала последната разходка на сестра Доротея. А Оскар нищо не призна, нали имаше едно уличително пръстче в буркан, осъдиха го заради ръжените ниви, обявиха го за смахнат и го вкараха в лудницата за наблюдение. Но преди да го осъдят и приберат, Оскар избяга, защото чрез бягството искаше да вдигне цената на доноса, направен от приятеля му Готфрид.

Когато избягах, бях на двайсет и осем. Само преди няколко часа край празничната ми торта лениво капеха трийсет свещи. И навремето, когато избягах, пак беше септември. Роден съм под знака на Дева. Ала не за рождението под голите крушки, а за бягството ми става дума.

Пътят на Изток, посока бабче, бе отрязан и се принудих — както всеки в наши дни — да бягам на Запад. Щом висшата политика ти пречи да идеш при баба си, тогава бягай при дядо Коляйчек в Бъфало. Оскар, бягай в Америка! Пък докъдето стигнеш!

Тази идея за моя американски дядо Коляйчек ми хрумна още докато кравата ме ближеше, а аз лежах със затворени очи на ливадата край Гересхайм. Трябва да беше седем сутринта и си рекох: в осем отварят магазините. Побягнах със смях, зарязах Барабанко при кравата: Готфрид беше уморен — казах си, — ще те предаде в полицията най-рано в осем, осем и половина, използувай преднината. За десет минути успях да повикам в сънливото предградие Гересхайм такси по телефона. То ме закара до Централна гара. По път преброих своя капитал, но постоянно бърках, защото ме напушваше утринно ясен и свеж смях. Сетне разгърнах паспорта си, благодарение грижите на концертна агенция „Запад“ открих една валидна виза за Франция и една за Щатите; доктор Дьош открай време мечтаеше да ощастливи тия две страни с концертни турнета на Оскар-Барабанчика.

Voila — рекох си, — да забегнем в Париж, хем удобно, хем престижно достойно за филм, с Габен, който ме преследва добродушно, пафкайки лула. А кой ще играе моята роля? Чаплин? Пикасо? Ухилен и насърчен от мисли за бягство, аз все още пошляпвах омачканите си панталони, когато таксиметровият шофьор поиска седем марки. Платих и закусих в ресторанта на гарата. До рохкото яйце бях разтворил разписанието на Федералните железници, открих един удобен влак, след закуската успях да изтегля малко валута, купих си също куфарче от фина кожа и — понеже се боях да се покажа на Юлихер Щрасе — го напълних със скъпи, ала не мой размер ризи, притурих още една резедава пижама, четка, паста за зъби и прочие, тъй като нямаше защо да пестя, взех си билет първа класа и скоро се разположих удобно в меката тапицерия край прозореца; бягах без да тичам. Меките възглавнички подпомагаха мислите ми: щом влакът потегли и бягството започна, Оскар се замисли за нещо страшно, защото бягство без страх не може — рекох си аз не без основание. Но какво е хем страшно, хем достойно за бягство, щом при мисълта за ченгетата те напушва смях — утринно ясен и свеж смях?

Днес съм на трийсет години, бягството и процесът са минало, но остана страхът, който си втълпявах по време на бягството.

Дали от люшкането, или песента на колелетата — монотонно зазвучаваха думите, изкристализираха малко преди Аахен, загнездиха се в главата ми, както се гушех във възглавничките на първа класа, откроиха се още по-натрапливи и страшни след Аахен — минахме границата към десет и половина, — зарадвах се на митничарите, че ме поразсеяха малко; те се интересуваха повече от гърбицата, отколкото от името и паспорта ми. „Ах, този Витлар, поспаланко такъв!“ Вече отива обяд, а той още не е отърчал с буркана в участъка, пък аз заради него от ранни зори съм се втурнал да бягам и си втълпявам страх, за да ме насърчава. Как се страхувах в Белгия, докато колелата пееха: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да! Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да…

Днес съм на трийсет години, ще възобновят процеса, най-вероятно ще ме освободят, за да ме вдигнат от леглото и да бъда изложен на страшните думи по влакове и трамваи: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да!

Но въпреки и напук страха от Черната чума, чиято страшна поява очаквах на всяка гара, пътуването мина добре. Останах сам в купето — може би тя се е настанила в съседното купе, — запознах се с белгийските, сетне с френските митничари, сегиз-тогиз позадрямвах за по пет минути, събуждах се с тих стон, а за да не бъда беззащитно заловен от Черната чума, разлиствах последния брой на „Шпигел“ — в Дюселдорф едно вестникарче ми го подаде през прозореца, — за кой ли път се смайвах от многознайността на журналистите, открих дори кратка бележка за моя менажер, доктор Дьош от концертна агенция „Запад“. Там потвърждаваха това, което вече знаех: Оскар Барабанчика бе стожерът в агенцията на Дьош, а вдясно — една хубава моя снимка. И така почти до Париж Оскар Стожера си представяше катастрофата, която щеше да сполети агенция „Запад“ с моя арест и страшната поява на Черната чума.

Откакто се помня, никога не съм се страхувал от Черната чума. Едва по време на бягството — нали исках да изпитам страх — тя пропълзя в душата ми и там дреме вече трийсет години, до ден-днешен, като приема различни образи. Ето защо мога да изпищя от думичката Гьоте и страхливо да се свра под одеялото. Макар от дете да четях и препрочитах краля на поезията, неговото Олимпийско спокойствие винаги ми е внушавало страх. И ако днес, навръх рождения ми ден, той застане пред моята кошара — не като класик светозарен, а черен като Черна чума, по-злокобен от мрачния Распутин и ме попита „Тука ли си, Чумо черна?“ — ще примра от страх.

— Да-да-да! — тракаше железницата, понесла бягащия Оскар към Париж. Всъщност очаквах да видя служителите на Интерпол още на гара „Север“ в Париж — Gare du Nord, както казват французите. Заговори ме само един носач, който така смърдеше на червено вино, че при най-добро желание не можех да го взема за Черна чума, а доверчиво му подадох куфарчето да го занесе само до пропуска на перона. Навярно ченгетата и Черната Чума не са искали да се харчат за перонни билети и те причакват зад бариерата, там ще те препитат и арестуват — мислех си аз. Я по-добре прибери куфарчето си. Наложи се да го влача до метрото, защото ченгетата ги нямаше, за да ме разтоварят.

Не ми се разправя за прословутата миризма на метрото. Напоследък четох, че човек може да си купи такъв парфюм и да заухае на метро. А което ме порази най-много: първо — и метрото подобно влака, макар в по-друг ритъм, питаше и разпитваше за Черната чума, второ — сякаш всичките ми спътници познаваха Чумата, защото от тях лъхаше страх и ужас. Смятах да отида с метрото до „Порт д’ Итали“, а оттам да взема такси до летище Орли; е, щом не ме задържаха на гара „Север“, представи си, арестуват те на прочутото летище Орли, а Чумата — стюардеска — страхотна пикантерия! Трябваше да се прехвърля веднъж, бях доволен, че куфарчето ми е леко, а после, докато метрото ме отвличаше на юг, аз размишлявах: Боже мой, къде си, Оскар? Какво може да му се случи на човек за един ден! Заранта в окрайнините на Гересхайм те ближеше крава, ти беше безстрашен и весел, а ето те сега в Париж… Къде да слезеш? Къде ще те пресрещне тя, черната, зловещата? На площада или на Арката? Слязох на „Мезон Бланш“, една спирка преди Арката, защото си рекох: те сигурно мислят, че аз мисля, че ме чакат на Арката. Ала тя знаеше какво мисля аз и какво те, До гуша ми бе дошло. Бях капнал от бягството и от усилията да поддържам страха си. Не ми се ходеше вече на летище Орли, „Мезон Бланш“ беше много по-оригинално място от летището — и излязох прав; защото на тази гара имаше ескалатор, който щеше да ми вдъхне възвишени чувства и монотонния ломот: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да!

Оскар изпадна в затруднение. Бягството отива към своя край, а с него ще свърши и разказът му; Дали ескалаторът е достатъчно висок, стръмен и символичен, за да изтрополи като финален акорд на неговите записки?

Но днес чествам трийсетгодишнина. Ако за някои ескалаторът дрънчи нетърпимо или не се страхуват от Черната чума — на тях предлагам като финал моя трийсети рожден ден. Нима има по-значителен празник от трийсетгодишнината на човек? Хем включва трите години, хем подсказва и елиминира шейсетте. Когато тази сутрин на тортата ми пламнаха трийсет свещици, насмалко не заплаках от радост и вълнение, но се засрамих от Мария: На трийсет човек не бива да плаче.

Щом ме пое първото стъпало на ескалатора — ако един ескалатор може да има първо стъпало, — ме напуши смях. Смеех се напук на страха или заради страха. Бавно възлизахме по стръмното, а горе бяха те. Успях да изпуша половин цигара. Две стъпала пред мен безсрамничеха двама влюбени. През стъпало зад мен стоеше старица, която в първия момент неоснователно заподозрях като Черната чума. Имаше шапка, натруфена с декоративни плодове. Докато пушех, доста се постарах да извикам всички асоциации, които може да внуши един ескалатор: първо, Оскар се видя като поета Данте, който се връща от ада, а горе, накрай ескалатора, го причакват енергичните репортери от „Шпигел“ и питат: „Е, Данте, как е там долу?“ Същата игричка разиграх с краля на поезията Гьоте, а журналистите от „Шпигел“ ме разпитваха как е там долу, при майките. Накрая поетите ми дотегнаха и си рекох: Горе не стоят нито репортери от „Шпигел“ нито господа със значки под ревера, горе стои тя — Чумата, ескалаторът трака: „Тука ли си, Чумо черна?“, а Оскар отвръща: „Да-да-да.“

До ескалатора имаше и обикновена стълба. По нея се слизаше от улицата за метрото. Изглежда, вън валеше. Хората бяха мокри. Малко се притесних, защото в Дюселдорф не успях да си купя дъждобран. Ала с един поглед нагоре Оскар видя, че господата с неочебийно очебийни лица носят цивилни чадъри — което не поставяше под съмнение съществуването на Черната чума.

Как да ги заговоря? — умувах аз, докато пушех бавно и с наслада цигарата си върху един ескалатор, който също тъй бавно засилваше възвишените чувства и обогатяваше прозренията ми: върху ескалатора човек се подмладява, върху ескалатора човек остарява. Трябваше да избирам дали да сляза от ескалатора като тригодишен или шейсетгодишен, дали да срещна Интерпол като малчуган или като старец, с детински или старчески страх да се плаша от Черната чума.

Навярно вече е късно. Металната ми кошара изглежда толкова изморена. А Бруногледача вече на два пъти лепва грижовно кафяво око на шпионката. Там, под акварела с анемонии, стои непокътната тортата с трийсет свещи. Мария сигурно вече спи. Някой — струва ми се, Мариината сестра Густе — ми пожела щастие през следващите трийсет години. Мария има завидно здрав сън. А какво ми пожела синчето Курт, гимназистът, първенецът и примерът на класа? Когато Мария спи, спят и мебелите край нея. О, да, сега се сетих: Бебо Курт ми пожела бързо оздравяване. А аз си пожелах късче от съня на Мария, защото съм уморен и трудно намирам думи. Младата женичка на Клеп е съчинила една глуповата, но незлоблива поемка за моята гърбица. И принц Ойген е бил гърбав, но въпреки това завзел Белградската крепост и града. Защо Мария най-сетне не разбере, че гърбицата носи щастие. Също и принц Ойген е имал двама бащи. Сега аз съм на трийсет, но гърбицата ми е по-млада. Луи ХIV е бил единият предполагаем баща на принц Ойген. Преди, и то най-често красавици, попипваха гърбицата ми насред улицата — за щастие. Принц Ойген е бил гърбав, затова е умрял от естествена смърт. Ако Христос имаше гърбица, малко трудно щяха да го разпнат на кръста. Дали само защото съм навършил трийсет трябва да тръгна по света и да сбирам ученици?

Тази мисъл ми хрумна върху ескалатора! Все по-високо и по-високо ме издигаше той. Пред и над мен — безочливите влюбени. Зад и под мен — старицата с шапото. Навън валеше, а горе, най-горе стояха господата от Интерпол. Ребристи скари покриваха стълбите на ескалатора. Докато човек стои на ескалатора, още веднъж подлага всичко на преоценка: Откъде идваш? Накъде отиваш? Кой си? Как се казваш? Какво искаш?

Облъхваха ме ухания: Ваниловият дъх на Мариината младост. Мазнината от тлъстите сардини, която клетата маминка притопли и изпи гореща, а тя изстина и отиде под земята. Ян Бронски, който прахоснически се заливаше с одеколон и въпреки това диханието на ранната смърт се просмука в него през всичките му илици. На картофи миришеше складът на Греф Зарзаватчията. Още веднъж миризмата на изпръхнали гъбички, полюшващи се край първолашки шистови плочи. И моята Розвита, ухаеща на канела и индийско орехче. Сякаш върху карболов облак плувах, когато господин Файнголд пръскаше трескавото ми тяло с дезинфекционни препарати. Ах, а католишкият дъх на черквата „Сърце Христово“, на множество непроветрени олтарни покривала, на студен прах, а аз — пред левия страничен олтар поверявам Барабанко… — на кого?

Все пак тази мисъл ми хрумна на ескалатора. Днес искат да ме разпнат на кръст и казват: Ти си на трийсет. Следователно трябва да сбереш ученици. Спомни си какво каза, когато те арестуваха. Преброй свещите на празничната торта, ставай от леглото и сбирай ученици! Пред един трийсетгодишен човек се откриват много възможности. Така например, ако наистина ме прокудят от лудницата, бих могъл да направя второ предложение на Мария. Днес шансовете ми безспорно са нараснали. Оскар й откри магазин, стана прочут, печели добре от грамофонни плочи, междувременно узря, остаря. На трийсет човек би трябвало да се ожени! Или ще остана ерген, ще избера една професия, ще си купя каменоломна, ще наема каменоделци, ще вадя мушелкалк и ще го доставям направо от каменоломната за строителството. На трийсет човек трябва да си уреди съществуването! Ако с времето производството на фасадни плочи ми втръсне, тогава ще потърся Муза Ула и редом с нея ще служа като вдъхновяващ модел на изящните изкуства. А някой ден може да се венчая за тъй често и краткотрайно годяваната Муза. На трийсет човек би трябвало да се ожени! Или ако Европа ме отегчи, ще се изселя в Бъфало, Америка — моята отколешна мечта: ще потърся дядо си — понастоящем милионера Джо Колчик, а някога бившия подпалвач Йозеф Коляйчек. На трийсет човек трябва да си свие гнездо! Или ще се предам, ще се оставя да ме разпнат, ще изляза навън само защото съм на трийсет и ще се преструвам на месия, за какъвто ме смятат, напук на здравия разум — ще превърна Барабанко в нещо повече, отколкото представлява в действителност, ще го издигна в символ, ще създам секта, партия или може би ложа.

Въпреки двойката влюбени пред мен и госпожата с шапото след мен, ме осени тази ескалаторна идея. Споменах ли, че двамата влюбени са на две стъпала пред мен и че аз оставих куфара помежду ни? Странно нещо е френската младеж! Докато ескалаторът ни отнасяше нагоре, тя разкопча коженото яке на младежа, сетне — ризата и заопипва голата му осемнайсетгодишна плът. Вършеше това тъй усърдно, с такива непрофесионални, ежедневни и нееротични движения, че у мен се зароди подозрение: Да не би властите официално да плащат на младите хора да демонстрират по улиците любовна страст, за да не падне реномето на френската столица? Но когато двамата се зацелуваха, подозрението ми изчезна: той насмалко не се задуши от нейния език и продължи да се дави в кашлица, когато изгасих фаса си, за да срещна ченгетата като непушач. Старицата с шапото след мен — всъщност шапото се движеше наравно с главата ми, защото дребният ми ръст стопяваше разликата от две стъпала — не правеше нищо особено, само мърморясваше и кълнеше под нос, но това бе нормално явление за мнозина старци в Париж. Гумираните перила на ескалатора се изкачваха заедно с нас. Човек можеше да сложи ръка върху перилото, ръката му да се повози. Бих се възползвал от случая, ако си бях взел ръкавици. Кахлите на стълбището отразяваха по капчица електрическа светлина. Кремави тръби и големи връзки кабели съпровождаха нашето възнесение. Не мислете, че ескалаторът вдига адски шум. Дори звучеше приятно, въпреки механичната си природа. Въпреки похлопващия стих за ужасната Черна чума, гарата на „Мезон Бланш“ ми се струваше приятна, едва ли не уютна. Чувствувах се на ескалатора като у дома си, въпреки страха и детския ужас, щях да бъда щастлив, ако край мен пътуваха не чужди хора, а живи и покойни приятели или мои близки: клетата маминка между Мацерат и Ян Бронски, сивокосата мишка — мама Тручински с нейните деца Херберт, Густе, Фриц и Мария, също Греф Зарзаватчията и неговата повлекана стрина Лина, естествено Маестро Бебра и грациозната Розвита — всички, които обкръжаваха проблематичното ми съществуване и които се провалиха чрез него — а горе, където дъхът на ескалатора секваше, ми се искаше да видя антипода на Черната чума: баба Анна Коляйчек, тя трябваше да седи там — непоклатима като планина, за да прислони след щастливото възнесение мен и моята свита — под полите и в лоното си.

Но там стояха двама господа, които не носеха бухлати фустани, а дъждобрани американска кройка. Към края на своето възлизане не мога да не призная — десетте пръстчета в обувките ми се поусмихнаха, — че безсрамната двойка влюбени пред мен и мърморясващата старица след мен са най-прости ченгета.

Какво да ви кажа още: Роден под електрическите крушки, на три години съзнателно прекъснал растежа си, получил барабан, песноломствал, стъклоломствал, вдъхвал ванилия, покашлял из черквите, нахранил Луци, съзерцавал мравките, Барабанко погребал, на Запад заминал, Изтока загубил, каменоделство изучил, като модел позирал, към Барабанко се върнал и бетона посетил, пари напечелил, безимен пръст кътал, пръста подарил, с усмивка избягал, възлязъл, арестуван, осъден, прибран, а сетне освободен — днес чествам трийсетгодишнина, а все още се страхувам от Черната чума — Амин!

Пуснах изгасената угарка на ескалатора. Потъна в процепа на скарата. След като дълго възлизах по стръмния наклон от четирийсет и пет градуса и още три крачици водоравно, ескалаторът ме изплю от сгъваемата скара върху неподвижната желязна площадка след безсрамната полицейска двойка и преди бабката — полицайка. Щом криминалните се легитимираха и ме назоваха с името Мацерат — следвайки моята идейка от ескалатора, — Оскар каза първо на немски: „Аз съм Христос!“, но тъй като се оказа очи в очи с Интерпол, каза на френски, а накрая на английски: „I am Jesus“.

Въпреки това бях задържан под името Мацерат. Без съпротива минах под закрилата на полицаите и полицейските чадъри, тъй като навън, на авеню „Италия“, валеше, ала неспокойно се озъртах и боязливо търсех, и неведнъж открих в тълпата на авенюто — нали Чумата може да се преобразява — в навалицата край полицейската кола ужасяващо спокойното лице на Черната чума.

Сега думите наистина вече ми бягат, но все пак трябва да обмисля какво ще прави Оскар след неизбежното изписване от психоклиниката. Да сключи брак? Да остане ерген? Да се изсели? Да позира? Да си купи каменоломна? Да сбере ученици? Или да създаде секта?

Всички възможности, които днес се откриват пред един трийсетгодишен човек, трябва да се проучат, но как, ако не с моя барабан. Ето защо ще отмеря на Тенекийко песничката, която звучи все по-реално и по-зловещо, ще призова и разпитам Черната чума, за да съобщя утре заран на Бруно Гледача какъв живот възнамерява да води трийсетгодишният Оскар занапред под сянката на все по-черния детински страх; защото какво ли не ме плашеше преди — по стълбите, в мазето, като слизах за въглища, нещо ще изръмжи и трябваше да го прогонвам със смях, да, но все пак то съществуваше, с пръсти ще заговори, през ключалката ще покашля, в печката ще въздъхне, с вратата ще проскърца, от комина ще пухне, когато корабите надуваха роговете в мъгла, когато между прозорците с часове агонизираше муха, или змиорките искаха маминка, а маминка искаше змиорките, когато слънцето потъваше зад хълмите и заживяваше свой живот, кехлибар! За кого ли мислеше Херберт, когато обязди дървената статуя? А зад централния олтар — какво щеше да бъде католицизмът без Чумата, която хвърля черна сянка върху всички изповедни? Тя хвърляше сянка, когато трошаха играчките на Зигисмунд Маркус, когато гаменчетата от нашия двор Аксел Мишке, Нухи Айке, Зузи Катер и Хензи Колин варяха тухлена супа и пееха: „Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да! Ти си виновна, ти си виновна, ти и само ти. Тука ли си, Чумо черна…“ Тя винаги е била тук — дори в лимонадения прах от лазарец, макар да се пенеше толкова невинно резедава; във всички гардероби, където се свирах, се свираше и тя, а по-късно зае от Луци Ренванд триъгълната лисича муцунка, плюскаше салам с обелките и заведе Кокалярите на високата кула за скокове — само Оскар оцеля, съзерцаваше мравките и знаеше: това е нейната сянка, която се е умножила и търси сладки удоволствия, и думите: Богородице благословена, многострадална, чудотворна Дево на девиците… и всичкия камък: базалт, туф, диабаз, шупли в мушелкалка, мек алабастър… и всички стъклоломици: взривено стъкло, прозрачно стъкло, ефирно изваяно стъкло… и бакалски стоки: брашно и захар в сини кесии по четвъртинка и половинка. След време четири котарака, от които единият се казваше Бисмарк, стената, която трябваше да бъде варосана, Полша — в екзалтацията на смъртта, също извънредни съобщения — кой кога какво потопил, картофи, които изтрополяват от кантара, сандъци, които се стесняват към нозете, гробища, на които съм стоял, плочи, върху които съм коленичил, кокосови влакна, на които съм лежал… всичко, що е трамбовано в бетон, сълзотворният сок на лука, пръстена и пръста, и кравата, която ме ближеше…

А Оскар няма ли да попита коя е тя? Бягат му думите. Защото онова, което преди ми седеше в гръб, а сетне целуваше гърбицата ми, сега и занапред иде насреща ми:

Черна чума по петите ме преследва.

Ето я сега срещу ми — черна.

Думите, палтото си обърна — черна.

С черни пари плаща — черна.

А запеят ли децата, повече не пеят:

Тука ли си, Черна чумо? Да-да-да!