Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (14)

Гърбът на Херберт Тручински

Нищо не можело да замени майката — казват. Наскоро след маминото погребение усетих загубата на клетата мама. Нямаше ги вече четвъртъчните визити при Зигисмунд Маркус, нямаше вече кой да ме води при бялата престилка на сестра Инге, особено в събота най-болезнено усещах мамината смърт: нямаше я мама да отиде на изповед.

И тъй — не ходех вече ни в стария град, ни в кабинета на доктор Холац, ни в черквата „Сърце Христово“. И към митингите бях загубил интерес. Как да подмамвам минувачи край витрините, щом дори професията на изкусителя бе загубила чара си за Оскар? Нямаше я вече мама да ме води на театър с коледни приказки, на цирк „Кроне“ или „Буш“. Сиротен и вечно намусен, аз се отдадох на просвещението си, шляех се до Клайнхамервег по правите улици на предградието, навестявах Гретичка Шефлер, която ми разказваше за своите СеЧеРе — екскурзийки из страната с полунощното слънце, докато аз неуморно сравнявах Гьоте и Распутин и понеже тия сравнения край нямаха, се спасявах от този омагьосан кръг на сияние и мрак в историческите си науки. Една „Битка в Рим“, Кайзеровата „История на Данциг“ и Кьолеровият „Флотски календар“ — моите стари стандартни трудове, ми даваха енциклопедично полуобразование. Ето защо днес мога да ви дам точни данни за построяването, пускането, огневата мощ, бронята и екипажа на всички бойни кораби, участвували в битката при Скагерак — кои са се повредили и кои потънали.

Наближавах четиринайсет, обичах самотата и се разхождах много. Барабанко си вървеше с мен, ала го щадях, защото след мамината смърт навременната доставка на тенекиени барабани бе и си остана проблематична.

Дали бе есента на тридесет и седма, или пролетта на тридесет и осма — не помня. Във всеки случай ситнех по Хиндербург Алее към центъра нагоре, тъкмо бях стигнал кафене „Четирите годишни времена“ — или се ронеха листа, или се пукаха пъпки, във всеки случай в природата ставаше нещо, — когато срещнах моя приятел и учител Бебра — потомъкът по нрава линия на принц Ойген и съответно на Луи XIV.

Цели три години не се бяхме виждали, но се познахме от двайсет крачки. Не беше сам, за ръката му се беше уловила нежна хубавица, южняшки тип, може би с два сантиметра по-ниска от него и с три пръста по-висока от мен, която Бебра ми представи като Розвита Рагуна, най-прочутата сомнамбула на Италия.

Бебра ме покани на чаша мока в „Четирите годишни времена“. Седнахме в Аквариума и лелките — кафеджийки зашушукаха:

— Лизбет, я виж лилипути! Видя л’ги? Дал’ играят в „Кроне“? Що не вземем да идем на цирк, а?

Бебра ми се усмихна и лицето му се надипли на хиляди ситни, едва забележими бръчици.

Келнерът, който ни донесе моката, беше много, много висок. Когато госпожа Розвита му поръчваше паста, погледът й го изкатери като върлина във фрак.

Бебра се вгледа в мен.

— Нашият „стъклоубиец“ не ми се вижда много щастлив? Какво ти е, приятелю? Стъклото ли не иска да те слуша или гласът не стига? Каквато зелена и буйна глава си беше, Оскар тозчас реши да покаже с едно номерче своето още неповяхнало изкуство. Огледах се за нещо подходящо, вече фиксирах голямата стъклена стена пред декоративните рибки и растителността в аквариума, но тъкмо да запея, Бебра ме спря:

— Недей, приятелю! Вярваме ви. Моля ви, без разрушения, наводнения и геноцид на риба!

Посрамен се извиних преди всичко на Синьора Розвита, която беше извадила едно миниатюрно ветрилце и възбудено си вееше.

— Мама почина — опитах се да обясня. — Не биваше да го прави. Никога няма да й го простя. А разправят, че майката всичко виждала, всичко чувствувала, всичко прощавала. Приказки за Майчин ден! За нея аз бях само един гном. И би премахнала този гном, стига да можеше. Обаче не можеше, защото децата, та дори и гномовете, са записани в регистрите и не могат да бъдат премахвани току-тъй. И понеже аз бях нейният гном, ако ме беше премахнала, щеше къс от себе си да премахне и да си навреди. „Аз или гномът“ — двоумеше се тя, а после сложи край на своя живот, ядеше само риба, поне да беше прясна, ритна любовниците си, а днес, когато почива в Брентау, всички разправят — и любовници, и клиенти: „С тоя барабан гномът я вкара в гроба. Заради Оскар не й се живееше вече, той я уби!“

Юнашки лъготех, за да направя впечатление на Синьора Розвита. Повечето хора виняха Мацерат и най-вече Ян Бронски за смъртта на мама. Бебра отгатна мислите ми.

— Преувеличавате, драги мой! От ревност се сърдите на покойната си майка. Чувствате се унизен, защото не вие, а досадните й любовници са я вкарали в гроба. Зъл и суетен човек сте вие, но така подобава на един гений!

И сетне с въздишка и кос поглед към Синьора Розвита:

— Никак не е лесно да просъществува човек с тоя ръст. Да останеш човечен, без видимо да растеш — каква мисия, какво призвание!

Розвита Рагуна, неаполитанската сомнамбула с гладка уж, пък сбабичасана кожа — сметнах я за осемнайсетгодишна, а само след дъх време я почитах като осемдесет — деветдесетгодишна старица. — Синьора Розвита поглади елегантния костюм английска кройка на господин Бебра, после ми дари своя черничевочер средиземноморски поглед, имаше дълбок, благоносен глас, който ме развълнува и вледени:

— Carissimo, Оскарнело! Колко добре разбирам болката ви! Хайде, andiamo, елате с нас: в Милано, Париж, Толедо, Гватемала!

Опиянявах се. Сграбчих тая момински свежа, прастара ръка на Рагуна. Средиземно море се разбиваше в моя бряг, маслинови дръвчета нашепваха в ухото ми: „Розвита ще ви бъде като майка, тя ще ви разбере. Тя, великата сомнамбула, която провижда всички освен себе си, mamma mia, освен себе си, Dio!“

Странно защо, но едва ме провидяла и облъчила с рентгенов, сомнамбулен поглед, изведнъж Розвита сепнато дръпна ръката си. Явно жадното ми четиринайсетгодишно сърце я бе ужасило! Дали не й бе проблеснало, че Розвита — девойка или старица — за мен е просто Розвита? Мълвеше на неаполитански, потреперваше, кръстеше се час по час, като че ли страхотиите, които четеше в мен, бяха безчет, а после безмълвно потъна зад ветрилото.

Смутен поисках обяснение, помолих господин Бебра да каже нещо. Но и Бебра, макар потомък на принц Ойген по права линия, бе загубил самообладание, замънка и накрая следното разбрах:

— Вашият гений, млади приятелю, божественото, но несъмнено и пъкленото във вашия гений смутиха малко добрата ми Розвита. Да ви призная, вашата невъздържаност и експлозивност са ми чужди, макар да не ме учудват. Ала независимо от нрава си — Бебра се овладя, — заповядайте с нас, включете се в трупата на чудесата. С малко повече самодисциплина и въздържаност, въпреки днешната политическа обстановка, сигурно ще съумеете да си намерите публика.

Веднага схванах. Бебра, който ме бе съветвал да стоя винаги на трибуната и никога пред трибуната, сам бе попаднал в пехотата, макар че продължаваше да излиза в цирка. И естествено — никак не се разочарова, когато любезно и със съжаление отклоних поканата му. А Синьора Розвита въздъхна шумно зад ветрилото и отново ми показа средиземноморските си очи.

Побъбрихме си още час, поръчах на келнера празна водна чаша, изрязах с песен едно сърце в стъклото, гравирах отдолу красив надпис с клупове и заврънкулки: „От Оскар за Розвита“, подарих й чашата, зарадвах я, а преди да си тръгнем, Бебра плати и остави тлъст бакшиш.

Изпратиха ме до Спортна зала. Посочих с палка голата трибуна в другия край на Майска поляна — сега се сетих, беше пролетта на тридесет и осма — и разказах на Учителя Бебра за кариерата си като барабанчик под трибуните.

Бебра смутено се усмихваше. Лицето на Рагуна бе сериозно. Синьората се отдалечи на няколко крачки, а Бебра на изпроводяк ми подшушна в ухото:

— Провалих се, драги приятелю. Как бих могъл да ви бъда учител? Мръсна политика!

После ме целуна по челото, както преди години, когато го бях срещнал между фургоните на цирка, мадам Розвита ми подаде ръка — сякаш от порцелан, а аз се наведох към пръстите й изтънчено, едва ли не обиграно за четиринайсетгодишен юноша.

— Пак ще се срещнем, сине! — махна ми господин Бебра за сбогом. — Каквито и времена да настъпят, нашего брата не се губи!

— Простете на вашите бащи! — поучи ме Синьората. — Трябва да приемете собственото си съществуване — за покой на сърцето и ужас на сатаната!

Сякаш Синьората ме кръсти за втори път, но отново напразно. Махни се, сатана! Но сатаната не се махна. Сподирих двамата с тъжен поглед и с пусто сърце, махнах, когато се качиха и изцяло потънаха в едно такси, защото фордът бе правен за големи и когато отфуча с приятелите ми, сякаш бе празен и си търсеше клиентела.

Опитах се да склоня Мацерат да идем на цирк „Кроне“, но той бе непоклатим, потънал в дълбок траур по клетата маминка, макар че никога не я бе притежавал изцяло. Но кой бе притежавал маминка изцяло? Да не би Ян Бронски, по-скоро аз, защото Оскар най-много страдаше от нейната загуба, която не само разстрои ежедневието му, но дори го застраши. Мама хубаво ме подреди. От татковците си нищо не можех да очаквам. Учителя Бебра си бе намерил учител — министъра на пропагандата Гьобелс. Гретичка Шефлер изцяло се бе отдала на акцията „Зимна помощ“. „Никой да не гладува, никой да не мръзне.“ А аз се осланях на Барабанко и самотувах върху просенения, някога бял Тенекийко. Вечер двамата с Мацерат седяхме един срещу друг. Той се ровеше из неговите си готварски книги, аз ридаех на моя инструмент. Понякога Мацерат си поплакваше, скрил глава в готварската книга. Ян Бронски все по-рядко се вестяваше. С оглед на политическата обстановка, двамата мъже смятаха, че човек трябва да бъде предпазлив, защото кой знае накъде ще задуха вятърът. И партийките скат се разредиха, и третият партньор все се сменяше, а организираха ли игричка, то само посред нощ под полилея в дневната, като избягваха политическите разговори. Баба Анна като че забрави пътя от Бисау до Лабесвег. Сърдеше се на Мацерат, а може би и на мен, та нали веднъж бях чул да казва:

— Милата Агнес, отиде си, щото не мойше да понася веке тоя барабан.

Макар да беше виновен за смъртта на клетата маминка, аз все по-здраво се вкопчвах в прокълнатия барабан: защото той нямаше да умре, както умира една майка, човек можеше да си купи нов, да го занесе на поправка на Стария Хайланд или на Лаубшад Часовникаря; той ме разбираше, винаги ми даваше верния отговор, той се осланяше на мен и аз на него. В ония дни, когато жилището ми станеше възтясно, а улиците ту възкъси, ту въздълги за моите четиринайсет години, когато денем не ми се предлагаше сгода да играя изкусителя пред витрините, а вечер изкушението да изкушавам не бе достатъчно силно, за да се притая в някой тъмен вход, аз марширувах в такт с Барабанко по четирите етажа стълби, отброявах сто и шестнайсет стъпала, поспирах на всеки етаж, вдъхвах миризмите, промъкващи се изпод петте врати, защото и на миризмите — като на мен — им бе станало възтясно в двустайните апартаментчета.

В началото сегиз-тогиз изваждах късмет с Майн Тромпетиста. Проснал се насмукан между чаршафите на тавана, той надуваше своя тромпет с такава нечувана музикалност, че разтапяше Барабанко от радост. През май тридесет и осма той се отказа от ракията и обяви на мало и голямо:

— От утре ставам нов човек!

Постъпи в музиката на кавалеристите от СА. От тоя ден все го виждах трезв като кукуряк, с чизми и бричове с кожена дъно да взема по пет стъпала наведнъж. Продължаваше да държи четирите си котарака, от които единият се казваше Бисмарк, защото — както можеше да се очаква — от време на време ракийката все пак надделяваше и го настройваше музикално.

Рядко почуквах на вратата на Лаубшад Часовникаря, кротък човечец сред стотици тиктакащи часовници. Такова прахосничество на време можех да си позволя само веднъж месечно.

Стария Хайланд все още държеше своята барачка в двора и изчукваше криви пирони. Имаше и зайчета, бяха се навъдили сума ти зайчета и зайчета от зайчета — също както навремето. Ала малчуганите в двора бяха други. Сегашните бяха с униформи и черни връзки и вече не варяха супи от стъргани тухли. Почти не познавах по имена подрастващото потомство, което стърчеше над мен. Растеше друго поколение, а моите връстници вече бяха завършили училище и учеха занаят: Нухи Айке стана фризьор, Аксел Мишке се готвеше за заварчик в корабостроителницата на Шихау, Зузи Катер стажуваше за продавачка в универмага „Щернфелд“ и си имаше сериозен приятел. Как се бе променило всичко само за три-четири години! Наистина и старият лост за килими беше все още там, а редът позволяваше вторник и петък да се изтупват килими, но тупалките отекваха твърде рядко и едва ли не виновно в тия два дни; след като Хитлер дойде на власт, прахосмукачките в домакинствата се бяха умножили; лостовете за тупане осиротяха и се използуваха само от врабци.

Така ми останаха единствено стълбището и таванът. Под холандските керемиди на покрива се отдавах на настолното си четиво, а закопнеех ли за хора, почуквах на първата врата вляво на втория етаж. Винаги отваряше мама Тручински. Откак ме бе уловила за ръка и завела до гроба на клетата маминка, тя винаги отваряше, щом Оскар застанеше с палки на прага.

— Недей думка толкоз силно, сине! Нек’ Херберт поспи още малко, пак е имал тежка нощ и го докараха с кола вкъщи.

После ме дръпваше вътре, наливаше ми малцово кафе с мляко, даваше ми бучка небет-шекер на конче да си поближа и посмуча. Пиех кафе, ближех шекер и оставях Барабанко да отдъхне.

Мама Тручински имаше дребна топчеста глава, покрита с толкова хилава пепелявосива косица, че розовият й скалп прозираше. Оскъдните влакънца се стремяха към върха на тила и се събираха там в кокче, което, въпреки незначителната си големина — беше по-дребно от билярдна топка, — можеше да се види от всички страни, накъдето и да врътнеше глава мама Тручински. Кокчето се крепеше от игли за плетене. Всяка сутрин мама Тручински натъркваше с червена амбалажна хартия от „Цикория“ валчестите си бузи, които — засмееше ли се — заприличваха на лепнати топки. Имаше миши очички. Четирите и деца се казваха Херберт, Густе, Фриц и Мария.

Мария бе на моите години, току-що бе завършила прогимназия и живееше у едно чиновническо семейство в Шидлиц да се понаучи на къщна работа. Фриц, който работеше във вагоностроителната фабрика, рядко се вестяваше. Въртеше по две-три приятелки наведнъж, които го приемаха на смени в леглата си, и ги водеше по забави на „Манежа“ в Ора. Държеше в двора зайци, „Сини виенчанки“, но за тях се грижеше мама Тручински, защото Фриц бе затънал в работа по своите приятелки. Густе, спокойна душа, към трийсетте, беше сервитьорка в първокласния хотел „Еден“ до Централна гара. Все още мома, и тя като останалия хотелски персонал живееше на последния етаж във високия „Еден“. И накрая Херберт, най-големият, който единствен живееше при майка си — е, случваше се и монтьорът Фриц да пренощува някога у дома, — работеше като келнер в пристанищното предградие Нойфарвасер. Та за него ми е думата. Защото след смъртта на клетата маминка за един кратък щастлив период Херберт Тручински стана обект на моите въжделения; а и до днес го смятам за приятел.

Херберт келнеруваше при Щарбуш. Тъй се казваше съдържателят на шведската кръчма. Точно срещу протестантската моряшка църква се намираше и посетителите й — както подсказваше фирмата „При шведа“ — бяха предимно скандинавци. Но идваха също руснаци, поляци от Свободното пристанище, докери от плавашия док и матроси от поспрели на гости кораби от райхсфлота, Не бе съвсем безопасно да си келнер в тази наистина европейска кръчма. Само благодарение на натрупания опит в „Манежа“ на Ора — преди да иде в Нойфарвасер, Херберт бе поработил в тоя долнопробен танцувален локал — той успяваше да надделее многоезичния вулкан на шведската кръчма със своя предградиен долнонемски, изпъстрен с английски и полски думички. Така или иначе, веднъж — дваж месечно една линейка го докарваше вкъщи — е, не по негово желание, но пък гратис.

Тогава се налагаше Херберт да се просне по корем, да попъхти тежко и с почти стоте си кила да помачка някой друг ден леглото. Я такива дни мама Тручински гълчеше безспир, но също тъй неуморно се грижеше и за здравето му, а всеки път, щом сменеше превръзката, почукваше с единия измъкнат от кокчето й шиш по остъкления портрет срещу леглото — по един фотографиран, ретуширан, мустакат с втренчен, сериозен поглед мъж, който приличаше на част от ония мустакатковци, населяващи първите страници на моя фотоалбум.

Но оня господин, когото сочеше шишът на мама Тручински, не беше от моята фамилия, а беше таткото на Херберт, Густе, Фриц и Мария.

— И ти ще свършиш кат’ баща си — чавкаше тя в ухото на пъшкащия, стенещ Херберт. Но нито веднъж не каза къде и как точно е намерил или навярно потърсил смъртта си мъжът от черната лакирана рамка.

— Ся ко стана? — разпитваше сивокосата мишка над скръстените си ръце.

— Както винаги, шведи и норвеги. — Поместеше ли се Херберт; леглото проскърцваше.

— Както винаги, както винаги! Мен не мож излъга! Оня път са били някви поганци от учебния кораб, как му викаха, кажи го де, от „Шлагетер“ — а май, та ко рекох, а ти все за разни шведи и норвеги ми хортуваш.

Ухото на Херберт — не виждах лицето му — пламна чак до връхчето.

— Тия хаплювци, кат’ отворят едни ченета и кат’ ми се задуят!

— Остави ги ти тях! Ко ти пречат? Кат’ ги срещне човек из града, харни момчета, ша речеш. Сигур пак си им мътил главите с твоя Ленин или си набъркал Гражданската в Испания, а?

Херберт замълча и мама Тручински се потътри към своето малцово кафе в кухнята.

Щом гърбът му оздравееше, Херберт ми даваше да го разгледам. Тогава той сядаше на кухненския стол, смъкваше тиранти върху сини крачоли и мудно, сякаш тежки мисли го разколебаваха, събличаше вълнената си риза.

Гърбът бе охранен, раздвижен. Мускули шаваха неуморно. Розовка полянка, осеяна с лунички. Под плешките край потъналия в ложе от тлъстини гръбнак буеше рижа вълна. Къдреше се надолу, докато хлътнеше в ония наполеонки, които Херберт носеше и зиме, и лете. От ластика на наполеонките до вратните жили гърбът бе нашарен с тлъсти белези, накъсващи руното, изличаващи луничките, набръчкващи кожата, сърбящи и от жега, и от студ, многоцветни, с всички нюанси от мораво-синьо до белезникаво жълто-зелено. Тия белези можех да опипвам. Мигар аз — човекът в кошарата, който гледа през прозореца, уж от месеци гледа, а дори не забелязва стопанската сграда в двора и Обератската гора отзад — съм могъл някога да пипна нещо тъй кораво, тъй чувствително, тъй смущаващо като белезите но гърба на Херберт? Срамните части на няколко жени и момичета, моичкия си член, гипсовото пиле на Христосчо и оня безимен пръст, дето преди около две години кучето ми донесе от ръжената нива и цяла година кътах в един буркан — толкова изразителен и съвършен пръст, че и днес — взема ли барабанните палки — мога да напипам и отброя всяка негова костица. Винаги когато исках да си припомня белезите по гърба на Херберт Тручински, аз сядах, барабанейки, пред буркана с пръста, за да подпомогна с Барабанко паметта си. Винаги когато обследвах някое женско тяло — макар и рядко, тъй като белегоподобните части на жената много — много не ми вдъхваха вяра, си представях белезите на Херберт Тручински. Но едно мога да кажа: Още първият досег до набъбнатините по широката гърбина на приятеля ми обеща познанство и възможност временно да обладая онези краткотрайни удебеления у готовите за любов жени. Знаковете по Хербертовия гръб — макар и рано — ми обещаваха безименния пръст, а преди тях — на третия ми рожден ден, барабанните палки ми бяха обещали белезите, размножителните органи и накрая безименния пръст.

Но да се върна още по-назад; като ембрион, преди Оскар да се е казвал още Оскар, докато си играех с пъпната връв, тя ми обеща барабанните палки, белезите на Херберт, навремени блювващите кратери на млади и по-стари жени, а най-подир безименния пръст. И в същото време, като се почне с пилето на Христа, и на мен обеща пиле, което нося неизменно със себе си — като капризен паметник на моята неспособност и ограничени възможности.

Днес отново се върнах към барабанните палки. За белези, меки части, за моя рядко надигащ глава атрибут най-много да си спомня по околен път, както нареди Барабанко. Трябва да навърша тридесет, за да мога пак да отпразнувам третия си рожден ден. Сигурно сами се досещате: — Оскар иска да се върне до пъпната си връв; затова лиричното отстъпление и помайването пред белезите на Херберт.

Преди да опиша и разтълкувам докрай приятелската гърбина, нека предварително кажа: освен един белег на левия пищял, където го бе захапала някаква проститутка от Ора, отпред на широкото му, почти незащитимо тяло — чудесна грамадна мишена — нямаше други белези. Само в гръб можеха да го ударят. Само отзад го застигаха финските и полските ками, ножовете на докерите от Шпайхеринзел и на кадетите от учебните кораби; бяха му клъцвали само гърба.

Щом Херберт се наобядваше — три пъти седмично имаше картофени тиганици, никой не умееше да ги майстори тъй тънички, пръхкави и хрупкави като мама Тручински, — та щом Херберт бутнеше чинията встрани, аз му подавах „Нойесте Нахрихтен“. Той изхлузваше тиранти, отлющваше риза от гръб и докато четеше, ме оставяше да поразпитам белезите. При тези разпити и мама Тручински обикновено седеше край масата, разплиташе стари чорапи, подхвърляше кога одобрителни, кога неодобрителни забележки и не пропускаше случай — логично е да се предположи — да напомни за ужасяващата смърт на мъжа, който висеше — фотографиран и ретуширан — зад стъклото срещу леглото на Херберт.

Разпитът започваше, щом пипнех с пръст някой белег. Понякога пипах и с барабанната палка.

— Натисни още веднъж, момче. Че не се обажда, май се е поудрямал. — Тогава натисках пак, но по-яко.

— А, тоз ли? Тоз е от украинеца. Счепкаха се нещо с някакъв тип от Гдиня. Както си седяха на масата кротко кат’ братлета, оня от Гдиня вика: „Ти руски.“ Че кат’ се докачи украинецът, всичко мойше да преглътне, ама не и руски да му рекат. Дърво по Висла прекарвал, а преди туй и по още няколко реки, пък ботушът му с пари тъпкан, но полвината при Щарбуш изпразни, и както си черпяваше компанията, оня негодник от Гдиня му каза „руски“, та трябваше да ги разтървавам, тихо и кротко, както аз си знам. Бая работа му отвориха на бачо ти Херберт, та тогаз украинецът ми вика „полски жабар“, а полякът, дет по цял ден товари боклук с багера, ми рече нещо кат „нацист“. Е, Оскарчо, нали знаеш бачо си Херберт: тозчас смачках тая бледа физиомутра и я сгърчих в гардероба. И тъкмо да обясня на украинеца кой е „полски жабар“ и кой данцигски гражданин, когато оня ме ръгна в гърба — и ето ти го белега.

Щом Херберт кажеше „и ето ти го белега“, в тоя момент отгръщаше вестника и като да потвърди думите си, отпиваше глътка малцово кафе. А сетне ми позволяваше да натисна друг белег кога веднъж, кога дваж.

— А, тоз ли? Тоз е скромна работа. Туй беше преди близо две години, флотилията торпедоносци от Пилау хвърли котва тук. Че кат’ взеха да се фукат тез ми ти „синковци“, кукличките полудяха по тях. Само как оня гад се бе намъкнал във флота и до днес манерката ми го не побира. А пък родом от Дрезден, представи си, Оскарчо, от Дрезден! Ама ти не мойш да разбереш кво значи матрос да е родом от Дрезден.

Мислите на Херберт съвсем се запиляха по красивия град на Елба и за да не се скитат немили-недраги и да ги подмамя обратно в Нойфарвасер, побутнах пак „скромния“ според него белег.

— Е, та, както ти рекох. Той беше сигналист на торпедоносеца. Та тоз хвалипръцко все на едро ги мяташе и взе да се подбива с един кротък шотландец, чиято гемия бе изкарана на док. Взе да дрънка нещо за Чембърлейн, чадъри и куп дивотии. Посъветвах го тихо и кротко, както аз си знам, да зареже тия глупости, а пък шотландецът бъкел не кълве и си шари по масата с ракиен пръст. Та както казах, остави тез приказки, момче, думам, тук не си си у дома, а в Лигата на нациите, и тогаз фрицът от торпедото „мръсен шваба“ ще ми вика той, и то на саксонски, загряваш ли — че като му забих няколко крошета, укроти се мерзавецът. А след половин час, навеждам се аз да взема един гулден, изтърколил се под масата, пък под масата — страшна тъмница, и в тоя момент саксонецът вади нож и хръц — удар в гърба. Херберт през смях прелисти „Нойесте Нахрихтен“ и додаде:

— И ето ти го белега! — после тикна вестника в ръцете на мърморясващата мама Тручински и понечи да стане. Бързо, докато Херберт не е отишъл в клозета — познах по физиономията му накъде се е запътил, — вече се надигаше, облегнат на масата, та побързах да пипна един мораво — син шит белег — широк колкото карта за скат.

— На Херберт му се ходи по нужда, сине. После ще ти разправя. — Но аз побутнах белега още веднъж, ритах и се глезех като тригодишен хлапак; това винаги помагаше.

— Е, добре тогаз. Мир да има. Ама съвсем набързо. — И Херберт пак поседна. — Това се случи по Коледа трийста година. На пристанището — пълна скука. Докерите подпираха зидовете и се обзалагаха кой ще плювне най-далеч. След нощната литургия — тъкмо приготвихме пунша — и от моряшката църква отсреща, грижливо причесанки и спретнатки в сини униформи, се задават шведите и финците. Надушвах нещо лошо, стоя си аз на вратата, гледам уж физиономиите им хрисими, ама въртят нещо лъскавите копчета и ето ти патакламата почна: „Дълги са ножовете, къса е нощта!“ Е, да, шведите и финците винаги са си имали вземане — даване. Ама какво имаше бачо ти Херберт да взема — дава с тях — дявол знае. Гаче чавка му пиеше ума, щом ставаше нещо. И аз хайде — вън, а Щарбуш свари само да викне подире ми: „Пай се, Херберт!“ Бях тръгнал да помогна на пастора, един младок, току-що пристигнал от Малмьо, направо от семинарията и не бе карал още Коледа в моряшката църква заедно с шведи и финци, та него тръгнах да спасявам, едно рамо да му дам, за да се върне жив и здрав у дома, току бях докопал божия човек за пеша, и бандитският нож — храс! — в гърба и си рекох: „Ха честит’ ти Нова година!“ — макар да беше едва Бъдни вечер. Щом се посъвзех, гледам — лежа проснат на тезгяха и хубавичката ми кръв тече ли, тече на вересия в бирените чаши, а Щарбуш се задава с аптечката да ми сложи — дет й казват — временна превръзка.

— Що се бъркаш, де не ти е работа? — загълча мама Тручински и измъкна шиша от кокчето си. — А кракът ти поне да бе стъпвал в черква. Пък то!

Херберт махна с ръка и смъкнал тиранти, повлякъл риза, се потътри към клозета. Гневно тръгна и гневно рече: „И ето ти го белега“ — и тръгна, сякаш веднъж завинаги искаше да избяга и от църквата, и от свързаните с нея ръганици с нож, сякаш клозетът бе мястото, където можеше да бъде, да стане или да остане свободомислещ.

Няколко седмици по-късно заварих Херберт онемял и без настроение за раздумка. Видя ми се отчаян, а пък нямаше превръзка на гърба. Заварих го да лежи нормално по гръб на канапето в дневната. Уж не беше ранен, а приличаше на тежко ранен. Херберт въздишаше, господ, Маркс и Енгелс зовеше и кълнеше. Току размахваше юмрук из стайния въздух, сетне го отпускаше върху гърди, другият юмрук се притичваше на помощ и Херберт се думкаше по гърдите като католик, викащ в екстаз: „Mea culpa, mea maxima culpa“^[1].

Херберт беше пречукал някакъв латвийски капитан. Наистина съдът го оправда — както се случва в неговата професия; бе действувал при самозащита. Но латвиецът, въпреки оправдателната присъда, си оставаше мъртъв латвиец и тежеше на съвестта на келнера като цял тон, макар да разправяха на капитана, че бил крехко човече — язваджийче.

Херберт бе напуснал работа. Бе подал оставка. Често наминаваше съдържателят Щарбуш, присядаше или край канапето с Херберт, или при мама Тручински на кухненската маса, изваждаше от чантата си джин „Щобе“ — огненица 100° за Херберт, и четвърт кафе на зърна от Свободното пристанище — за мама Тручински. И ту Херберт ще запредумва, ту мама Тручински, та тя да предума сина си. Обаче Херберт си оставаше твърд или мек — както искате го речете — и не искаше да келнерува в Нойфарвасер, а срещу моряшката черква — още по-малко. Въобще не искал вече да келнерува, понеже който келнерувал, го наръгвали, а щом го наръгвали, един ден все щял да пречука някое латвийско капитанче, та да оварди тялото си и да не даде на латвийския нож да прибави латвийския си белег към всички фински, шведски, полски, данцигски и великогермански белези върху разораната надлъж и шир гърбина на Херберт Тручински.

— По-добре в митницата, отколкото келнер в Нойфарвасер — казваше Херберт. Но не отиде в митницата.