Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (42)

В „Луковичарника“

Както ние обичахме рейнските ливади, така и гостилничарят Фердинанд Шму обичаше десния бряг на Рейн между Дюселдорф и Кайзерсверт. Репетирахме нашите музикални пиески най-често над Щокум. А Шму претърсваше с малокалибрена пушка крайбрежния храсталак за врабци. Това бе хобито му, така се разтоварваше. Щом се ядосаше в работата, Шму заповядваше на жена си да седне зад кормилото на мерцедеса и те тръгваха край реката, паркираха малко над Шокум, той поемаше с пушката — пешком и малко дюстабанлия — надолу през ливадите, помъкваше и жената подире си, която би предпочела да остане в колата, настаняваше я върху някой удобен крайречен камък и потъваше в трънака. Ние свирехме рагтайм, той пушкаше из храстите. Докато полагахме грижи за музиката, Шму стреляше по врабци.

Шоле, който също като Клеп познаваше всички гостилничари в Стария град, щом от зеленака изпукаше, казваше:

— Шму стреля врабци.

Тъй като Шму не е вече между живите, мога веднага да дръпна една възпоменателна реч: Шму беше добър стрелец, а навярно и добър човек; защото когато стреляше по врабци, Шму слагаше в левия джоб малокалибрените муниции, а десния натъпкваше с храна за птички, която с широк жест хвърляше на врабците — но не преди, а след стрелбата. — Шму никога не убиваше повече от дузина врабци на следобед.

Още приживе, в едно студено ноемврийско утро на четирийсет и девета, Шму ни заговори — от няколко седмици репетирахме край брега на Рейн — и не тихо, а нарочно се развика:

— Ей, какво сте надули тая музика, човек не може да постреля, пилците пропъдихте!

— Ооо! — възкликна Клеп и вдигна флейта за почест. — Значи вие сте господинът, който стреля в храстите тъй музикално и точно в ритъм с нашите мелодии? Моите почитания, господин Шму!

Шму се поласка, че Клеп го знае по име, ала все пак попита откъде знае името му. А Клеп зае обидена поза: Та всеки знае кой е Шму! Навред по улиците все за Шму говорят: Ето го Шму, Шму иде, не видяхте ли току-що Шму, къде е Шму днес, Шму стреля врабци.

Провъзгласен от Клеп за кумира Шму, Шму почерпи с цигари, попита за имената ни, поиска да му изсвирим нещо от репертоара, чу един тайгърраг, а сетне махна на жена си, която седеше в кожух на камъка и бленуваше над водите на Рейн. Тя пристигна в кожуха и пак трябваше да посвирим, изсвирихме „High Society“^[1], а щом свършихме, тя в кожуха рече:

— Фреди, това е тъкмо нещо за избата.

И той, изглежда, бе на подобно мнение, също мислеше, че е търсил и намерил хора като нас, но първо метна сръчно няколко плоски камъчета по реката Рейн, които заподскачаха като жабки, за да премисли и навярно пресметне, преди да направи предложението си: Какво ще кажат за „Луковичарника“, да свирят от девет до два през нощта, по десет марки на глава и на вечер, а може и по, дванайсет — Клеп каза седемнайсет, та Шму да вдигне на петнайсет, но Шму каза четиринайсет и петдесет и ние приехме.

Откъм улицата „Луковичарника“ приличаше на всички по-нови гостилнички, които се различаваха от старите с по-високите си цени. Цените се вдигаха първо заради екстравагантния интериор на заведенията — повечето обявени за „Клубове на твореца“, и второ заради фирмата — кое носеше деликатното име „Кътчето на Равиоли“, кое тайнствено екзистенциалното „Табу“, пиперливото „Люто чушле“, или например „Луковичарника“.

Фирмата „Луковичарника“ и натрапчиво наивният портрет на една луковица бяха изрисувани с преднамерена несръчност върху табелка от емайл, висяща по стар германски обичай на богато оплетено чугунено бесило. Изтумбени стъкла с бутилковозелен произход затулваха единствения прозорец. Пред миниевочервената желязна врата, която през тежките години явно бе затваряла противовъздушно скривалище, наметнат в груба овча кожа, стоеше портиерът. Не всеки можеше да влезе в „Луковичарника“. Особено в края на седмицата, когато надниците се превръщаха в бира; задължение на портиера бе да отпраща бохемите на Стария град, на тях и бездруго „Луковичарника“ щеше да им излезе доста солено. Който обаче биваше допуснат вътре; зад миниевочервената врата, веднага попадаше на пет бетонни стъпала, слизаше по тях, стигаше площадка — метър на метър, — рекламен афиш за изложба на Пикасо придаваше дори на тази чупка представителен и артистичен стил, — слизаше по още няколко стъпала, тоя път четири, и излизаше пред гардероба. „Моля, заплащайте след извършване на услугата!“ — предупреждаваше табелка с надпис, но и младежът на гардероба — обикновено някой брадат питомец на Художествената академия — никога не приемаше бакшиша предварително, защото „Луковичарника“ бе не само скъпо, а и реномирано заведение.

Съдържателят посрещаше всеки гост лично, вършеше това с изключително грациозни вежди и жестове, сякаш подготвяше всеки нов гост за свещен ритуал. Съдържателят се казваше — както вече знаем — Фердинанд Шму, от време на време стреляше по врабци и притежаваше усет за онова общество, бързо формирало се след паричната реформа в Дюселдорф и по-бавно — на други места.

Самият „Луковичарник“ — оттук преуспяващият нощен локал градеше солидна репутация — се намираше в една автентична, дори леко влажна изба. Напомняше дълъг усоен тунел с размери някъде четири на осемнайсет, отопляван от две също тъй автентични чугунени кюмбета. Но тази „изба“ фактически не бе автентична изба. Бяха отворили и вдигнали тавана с цял партерен етаж. Също и единственият прозорец на „Луковичарника“ не бе оригиналният избен прозорец, а бившият прозорец на партерното жилище, което незначително смъкваше реномето на преуспяващия нощен локал. Тъй като от прозореца все пак можеше да се гледа, не го бяха затулили с разни тумбести стъкла, а бяха използували високия таван и изградили вътрешна тераса със свръхоригинална кокоша лествица, та „Луковичарника“ можеше да мине за солиден нощен локал. Нищо че „избата“ не беше автентична — пък и не беше нужно.

Оскар пропусна да каже, че и кокошата лествица към вътрешния балкон не беше автентична, а нещо като бордова стълбица, защото от двете страни на тази опасно стръмна стълба се поклащаха две свръхоригинални въжета, те създаваха илюзия, че пътуваш по море и оскъпяваха допълнително „Луковичарника“.

Карбидни миньорски лампи осветяваха „Луковичарника“ и разпръскваха миризма на карбид — те покачваха цените още веднъж и пренасяха платежоспособния гост на деветстотин и петдесет метра под земята в галерия на калиева мина: забойчици с голи тела се трудят пред камъка, разкриват жила, скреперът извлича солта, боботят хаспели, пълнят се вагонетки, а в дъното, където галерията възвива към „Фридрихсхал Две“, потрепва светлинка, това е старши щайгерът, той приближава, поздравява: „Помага бог!“ и размахва карбидна лампа, досущ като лампите, дето висяха по криво-ляво варосаните стени — висяха, светеха, миришеха, повишаваха цени и пръскаха самобитна атмосфера.

Неудобните седала, най-обикновени сандъци, бяха надянати с чували от лук, затова пък дървените маси блестяха от чистота и приканваха госта от галерията в тихите битови кътчета, каквито виждаме понякога във филмите.

Това е всичко! А барът? Няма бар! Келнер, листата с менюто, моля. Няма ни меню, ни келнер. Имаше само нас — „The Rhine River Three“ Клеп, Шоле и Оскар седяха под кокошата лествица, всъщност бордова стълбица, пристигаха в девет, изваждаха инструментите и към десет започваха да свирят. Но тъй като в момента е девет и петнайсет, по-късно ще стане дума за нас. А сега да погледнем пръстите на Шму, с които сегиз-тогиз похващаше малокалибрената пушка.

Когато „Луковичарника“ се напълнеше с гости — щом се напълнеше до половина, избата минаваше за пълна, — съдържателят си мяташе шала край врата. Шалът, кобалтовосиня коприна, беше щампован, специално щампован и ще го спомена само защото мятането на шала имаше ритуален смисъл. Щампата представляваше златисти луковички. Едва когато Шму метнеше този шал, можеше да се каже, че „Луковичарника“ е отворен.

Гостите: търговци, доктори, адвокати, художнини, театрали, журналисти и киноартисти, прочути спортисти, а също висши чиновници от областната и градската управа, накратко — всички, които днес минават за интелектуалци, седяха по облечените с юта сандъци с приятелки, съпруги, секретарки, приложнички, а понякога също и с мъжки приятелки, преди Шму да метне шала на златисти луковички, те разговаряха приглушено, мъчително, почти угнетително. Опитваха се да завържат разговор, но не успяваха, въпреки най-доброто си желание, заобикаляха проблемите, а как искаха да отприщят тия души, да заговорят честно, открито какво им тежи, да изкрещят с все сила горчивата истина, да разголят човека, да не слушат разума — но не можеха. Тук-таме някой ще загатне с недомлъвки пропиляна кариера, разстроен брак — и дотам. Ето господинът отсреща с умната едра глава и с меки, едва ли не изящни ръце, види се, проблеми има със сина, комуто не отърва бащиното минало. А двете дами в норки, все още атрактивни на карбидна светлина, били загубили вяра, но в какво — не се знае. Още нищо не знаем и за миналото на едроглавия господин, не споменава нито дума и за проблемите, които му създава синът; простете на Оскар сравнението — но все едно че снасят яйца, напъват, напъват, ъ-ъ… и нищо.

И тъй се пънеха безплодно, докато съдържателят Шму не се появеше за миг с ритуалния шал, с благодарност приемаше всеобщия възглас „Аах“, сетне потъваше зад една завеса в дъното на „Луковичарника“, където се намираха тоалетните и складът, а след две-три минути пак се връщаше.

Но защо при повторната си поява съдържателят бива приветствуван от гостите с още по-радостно „ах“ на полуоблекчение?

Съдържателят на един реномиран нощен локал хлътва зад завесата, взема нещо от склада, скастря набързо чистачката, зачела се в някакво списание, отново излиза пред завесата и бива приветствуван като Спасителя, като легендарния чичо от Америка.

Надянал малка кошничка до лакът, Шму тръгваше между гостите. Кошничката бе покрита с кърпа на жълто и синьо каре. Върху кърпата имаше дъсчици за рязане с форма на прасенца и рибки. Тия идеално лъснати дъсчици съдържателят Шму раздаваше на гостите. И какви комплименти, какви поклони струваше, личеше си, че е израсъл в Будапеща и Виена. Усмивката на Шму бе същинско копие от копието на усмивката на истинската Мона Лиза може би.

А гостите поемаха дъсчиците с изключителна сериозност. Някои си ги разменяха. Един обичаше профила на прасенце, друг или друга — ако беше дама — предпочиташе тайнствената риба пред простото домашно прасе. Те обдушваха дъсчиците, побутваха ги насам-натам, а съдържателят Шму — след като обслужеше и клиентите на балкона — изчакваше да се усмири и последната дъсчица.

Сетне — сърцата тръпнеха в очакване, — сетне със замаха на илюзионист той дръпваше покривчицата, втора покривчица покриваше кошницата. А върху нея, неразличими от пръв поглед, лежаха кухненски ножове.

И както преди с дъсчиците, сега Шму обикаляше с ножовете. Но този път обикаляше по-бързо, засилваше напрежението до краен предел, което му позволяваше да повиши цените, вече не правеше комплименти, нямаше време и за обмен на ножове, в движенията му личеше добре дозирана чевръстина. „Готово! Внимание! Хайде хоп!“ — извикваше той, дръпваше кърпата, бръкваше в кошницата и раздаваше, разпределяше, разпръскваше лук сред народа, беше щедрият дарител, грижеше се за гостите си, даваше им лук — също тъй златистожълт и леко стилизиран, както луковичките по шала му, — най-прост лук, луковици, но не от лалета, а лук, какъвто го купува домакинята, лук, какъвто го продава зарзаватчийката, лук, какъвто го сади и вади селянинът, селянката или ратайкинята, лук, какъвто виждаме по натюрмортите на холандски миниатюристи — къде по-реалистичен, къде не — такъв — онакъв лук раздаваше съдържателят Шму на гостите, докато всеки получеше по глава и се чуеше само бумтенето на кюмбетата и песента на карбидните лампи. Така притихваше всичко след голямото лукораздаване, а Фердинанд Шму извикваше: „Моля, дами и господа!“: и с предстартов скиорски жест замяташе единия край на шала си върху лявото рамо — с това сигналът бе даден.

И започваха да белят лука. Седем кожи имал лукът — казват. Дами и господа деряха кожите на лука с кухненските ножове. Смъкваха първата, третата, светлата, златистата, ръждивокафявата или по-точно луковичнобледата люспа и белеха, докато луковицата станеше стъклиста, зелена, белезникава, влажна, лепливо — водниста и замиришеше, на лук замиришеше. Сетне кълцаха, както се кълца лук, кълцаха — един сръчно, друг не — върху дървени прасенца и рибки, кълцаха кой накъдето свари, та хвърчаха струйки сок и влучаваха въздуха; старите господа, непохватно хванали нож, внимаваха да не се порежат, някои се порязваха, но нищо не усещаха; а дамите, най-вече домакините, бяха къде по-сръчни, те знаеха как се кълца лук — за пържени картофи, за чер дроб с ябълка и лук на филийки. Но в „Луковичарника“ на Шму нямаше нищо за ядене, който искаше да яде, трябваше да отиде другаде, в „Рибока“ например, не в „Луковичарника“, защото там се кълцаше само лук. И защо всичко това? Заради фирмата на заведението и за атракция, и защото лукът, скълцаният лук, ако се погледне… О, не, гостите на Шму вече нищо не виждаха, или поне някои не виждаха, защото очите, не сърцата им преливаха; защото не е речено: Сърце пълно, очи пълни! — а нечии очи никога не се пълнеха, особено през последните десетилетия, затова след години щяха да наричат нашия век „век на безсълзие“, макар че има толкова много мъка по света. И за да няма безсълзие, по-заможните отиваха в „Луковичарника“ на Шму, получаваха от съдържателя по дъсчица — прасенце или рибка — и кухненски нож срещу осемдесет пфенига, а срещу дванайсет марки — една полско-градинско-кухненска глава лук и я кълцаха от ситно по-ситно, докато сокът не успееше, какво да успее? Да постигне онова, което светът и мъката на света не постигаха — да отрони кръглата човешка сълза. Тогава заплакваха. Най-сетне пак можеха да заплачат. Хубаво да поплачат, на воля да поплачат, от сърце да поплачат. Тогава сълзите бликваха и всичко измиваха. И дъжд дъждеше. И роса росеше. Сякаш шлюзи се затварят и вдигат пред очите на Оскар. Пороят разкрива бентовете. Но как се казваше онази река, дето напролет излиза от коритото си, а правителството нехае?

След това природно явление срещу дванайсет марки и осемдесет, след като хубаво се е наплакал, човек се разприказва. Отпърво плахо, удивени от собственото си откровение, а сетне, насядали по неудобните сандъци с ютени калъфи, гостите изливаха душите си пред своите сътрапезници и позволяваха да ги разпитват и преобръщат като извехтели палта. А Оскар седеше със сухи очи до Клеп и Шоле под псевдококошата лествица и ще бъде дискретен, от всички откровения, самообвинения, изповеди, разкрития, признания ще разкаже само историята на госпожица Пиох, която постоянно губела своя господин Фолмер, та сърцето й се вкаменило, а очите пресъхнали и все й се налагало да посещава скъпата изба на Шму.

Срещнахме се в трамвая — подхвана госпожица Пиох, след като хубаво се бе наплакала. — Тъкмо се прибирам от книжарницата — тя е собственица на великолепна книжарница, — трамваят бе претъпкан и Вили, тоест господин Фолмер, стоварва цялата си тежест върху десния ми крак. Не можех да стоя и се влюбихме от пръв поглед. Тъй като не можех и да вървя, той ми предложи ръката си, изпрати ме или по-точно занесе ме вкъщи и от този ден обгърна с любов онова нокътче — посиняло, почерняло от копитото му. Е, и мен полюбваше, докато един ден нокътят от десния ми палец се отлюпи и вече нищо не пречеше на новия нокът да расте. В мига, когато мъртвият нокът се отрони, изстина и любовта на Вили. И двамата страдахме от загубата. Вили още си падаше по мене, а двамата страшно си допадахме, тогава той подхвърли чудовищна идея: Дай да те настъпя по левия палец, та пак да посинее и почернее. Склоних, речено — сторено. И пак вкусих от сладостта на неговата любов, докато нокътят от левия палец също се отрони като повехнал лист; и пак настана есен в нашата любов. Сега Вили пожела да настъпи десния ми палец — нокътят междувременно бе покарал, — за да ми служи с обич. Но този път не му позволих. Рекох му — ако обичта ти наистина е силна и искрена, ще мине и без нокът. Той не ме разбра и ме остави. Срещнахме се след месеци в концертната зала. След антракта, без да ме попита, той седна на свободното място до мен. Свиреха „Деветата симфония“, щом встъпи хорът, изхлузих дясната си обувка и протегнах крак към него. Той яко ме настъпи, но звук не издадох — заради концерта. След седем седмици Вили пак ме напусна. Още два пъти бяхме заедно за по няколко седмици, защото още два пъти му подавах първо ляв, а сетне десен палец. Днес и двата ми пръста са закърнели. Ноктите не могат да покарат. Сегиз-тогиз Вили наминава да ме види, сяда пред мене на килима и потресен, изпълнен със съчувствие към себе си и мен, ала без обич, вперва безсълзен поглед в двете безнокътни жертви на нашата любов. Понякога му казвам: Вили, хайде да идем в „Луковичарника“ на Шму, веднъж да се наплачем както трябва. Ала не ще и не ще. Клетият, представа няма за великата тешителка, сълза.

За да задоволи любопитството ви, Оскар ще каже само, че след време и господин Фолмер, впрочем търговец на радиоапарати, дойде в избата при нас. Поплакаха си дружно, а наскоро се венчали — както ми съобщи вчера Клеп на свиждането.

Ако от вторник до петък — в неделя „Луковичарника“ почиваше — след атракцията с лука се изливаше истинският човешки трагизъм в най-богат регистър, то на понеделнишките гости се падаше да изиграят ако не най-трагичните, най-безутешните оплаквачи. В понеделник беше по-евтино. Тогава Шму даваше лука на половин цена. Обикновено идваха младежи — студенти и студентки от Медицината. Но също и от Художествената академия, най-вече кандидат-учители по рисуване отделяха част от стипендията си за лук. Но откъде вземаха пари гимназистите и гимназистките от най-горния клас — се питам и днес.

Младостта плаче по-различно от старостта. Но младостта си има други проблеми. Грижите й не свършват само с изпитите и матурата. О, какви конфликти бащи — синове и трагедии майки — дъщери лъсваха в „Луковичарника“! Макар да се чувстваше неразбрана, младежта не хабеше сълзи за някаква си неразбранщина. Оскар с радост гледаше как младежта — откак свят светува и до днес — плаче за чистата, не само плътска любов. Герхард и Гудрун например: първо седяха винаги долу, едва по-късно поплакваха заедно на балкона.

Тя — едра, мощна хандбалистка — следваше химия. Свиваше косата си в богат кок на тила. Обикновено вперваше кристално чист поглед напред от сиви, ала майчински топли очи — каквито бяхме виждали по плакатите на Женския съюз през войната. Макар челото й да се извиваше гладко, свежо и млечнобяло, лицето й носеше белега на злочеста орис. По страните, облата силна брадичка и врата чак до адамовата ябълка личаха грозни следи от мъжка брада, която нещастницата редовно бръснеше. Нежната кожа навярно не понасяше острия бръснач. Зачервеното, нацъфкано и пъпчиво злочестие на дамската брада, която постоянно покарваше, оплакваше Гудрун. Герхард дойде по-късно в „Луковичарника“. Двамата се запознали във влака, а не в трамвая, както госпожица Пиох и господин Фолмер. Връщали се от семестриална ваканция. Той седял срещу нея и я обикнал начаса — въпреки брадата; Тя не посмяла да го обикне — заради брадата, но се възхищавала на гладкото му като детско дупе лице, а това било неговото нещастие — момъкът бил кьосе и се стеснявал от момичета. Все пак Герхард заговорил Гудрун и щом слезли на Централна гара в Дюселдорф, се разделили като приятели. Оттогава се виждали всеки ден. Говорели за едно или друго, обменяли мисли, само непокаралата и постоянно покарващата брада не споменавали. А Герхард щадял Гудрун и нито веднъж не я целунал по ощавената кожа. Така любовта им си оставала целомъдрена, макар и двамата да не държали твърде на целомъдрието, понеже тя си падала по химията, а той искал да стане медик. Когато един общ приятел им препоръчал „Луковичарника“, двамата — скептични медик и химичка — се подсмихнали недоверчиво. Но накрая все пак отишли и както се уверявали взаимно — само с проучвателна цел. Оскар рядко е виждал млади хора да ридаят така. Те идваха редовно, отделяха шест марки и четиридесет от залъка си, за да оплачат непокаралата брада и брадата, съсипваща нежната моминска кожа. Понякога гледаха да си спестят „Луковичарника“, един понеделник дори прескочиха, но следващия понеделник пак пристигнаха и — мачкайки скълцания лук между пръсти — през сълзи признаха, че са искали да икономисат шестте марки и опитали в квартирата с евтин лук, но не било същото. Не ставало без слушатели. Човек плачел по-лесно в компания. Истински усещал своите братя по съдба, когато отляво, отдясно и горе на балкона гимназисти и колеги от разни факултети, от Академията дори, си изплакват душите.

В случая с Герхард и Гудрун те не само си поплакваха, а постепенно се излекуваха. Дали пороят от сълзи отнесе задръжките им, та се сближиха — както е думата. Той целуваше ощавената й кожа, тя се любуваше на гладкото му лице, а един ден не дойдоха в „Луковичарника“ — вече нямаха нужда. Няколко месеца по-късно Оскар ги срещна на Кьонигсалее; в първия момент не ги позна: кьосето Герхард имаше шумяща рижа брада, а над горната устна на ощавената Гудрун тъмнееше само нежен мъх, който й придаваше чар. Брадичката и страните на Гудрун сияеха гладки и без вегетация. Щастливо студентско семейство — Оскар ги чува след петдесет години как разправят на внуците си. Тя, Гудрун: „Това беше много отдавна, дядо ви още нямаше брада.“ Той, Герхард: „Това беше много отдавна, баба ви още си патеше от брада и всеки понеделник двамата ходехме в «Луковичарника»“.

Но защо — ще попитате — тримата музиканти е трябвало да седят под бордовата стълбица или под псевдококошата лествица? При всичкия хленч, рев и скърцане на зъби кому беше нужен професионален щатен оркестър?

Щом гостите се наплачеха и изплачеха, ние вземахме инструментите и осигурявахме музикалния преход към делничните разговори, та гостите облекчени да напуснат „Луковичарника“ и да освободят място за нови гости. Клеп, Шоле и Оскар не си падаха по лука. В договора ни с Шму имаше една точка, която забраняваше консумацията на лук по същия начин, както гостите на заведението. А и нямахме нужда от лук. Шоле, китаристът, нямаше причина да реве, винаги сияеше доволен и щастлив, ако ще две струни насред раггайма да се скъсат наведнъж от банджото му. За приятеля ми Клеп понятия като плач и смях и до днес са съвършено неясни. Плачът му се струва забавен; не съм го виждал да се киска така, както на погребението на леля си, която му е прала ризите и чорапите като ерген. А какво да кажем за Оскар? Оскар имаше достатъчно причини за плач. Защо да не измиеше със сълзи спомена за сестра Доротея и за една дълга, безплодна нощ върху една още по-дълга кокосова пътека? А моята Мария — мигар не ми даваше поводи за плач? Мигар нейничкият шеф Щенцел не влизаше и излизаше в апартамента на „Билк“ като у дома си? А Бебо Курт — мигар този синковец не викаше на онзи бакалин и самодеен палячо първо „чичо Щенцел“, а после „тати Щенцел“? А преди Мария — нима в далечното песъчливо гробище на Заспе и глината на Брентау не лежаха клетата маминка, оня глупак Ян Бронски, готвачът Мацерат, който умееше да изразява чувствата си само в супи? Всички те заслужаваха да бъдат оплакани. Ала Оскар беше от малцината щастливци, които все още можеха да се разплачат и без лук. Барабанко ми помагаше. Стигаха ми само няколко точно определени такта, за да заплача със сълзи, които не бяха ни по-добри, ни по-лоши от луксозните сълзи на „Луковичарника“.

И съдържателят Шму никога не сбъркваше да посегне към лука. Затова врабците, по които стреляше през свободното си време из храстите и трънака, пълноценно запълваха тази празнина. Та нали Шму неведнъж след стрелба нареждаше дванайсетте ударени врабеца върху вестник и заплакваше над тези понякога още топли пернати вързопчета и все още през сълзи хвърляше храна на птичките по рейнските ливади и чакълестия бряг? В „Луковичарника“ също можеше да излее болката си. Имаше навик веднъж седмично най-грубиянски да ругае чистачката на тоалетната и да я нарича с твърде старомодни епитети: куртизанка, мискинка, нечестивка, мръсна дърта брънтия, чума с чума!

— Вън! — ревеше Шму. — Пръждосвай се от очите ми, негоднице!

Уволняваше чистачките без предупреждение, назначаваше нова, ала скоро изпадна в затруднение, защото чистачките попривършиха и той се принуждаваше да взема жени, които вече бе изхвърлял веднъж или неведнъж. Чистачките на драго сърце се връщаха в „Луковичарника“, едно че не разбираха голяма част от ругатните на Шму, пък и добри пари изкарваха. Много по-често, отколкото в други ресторанти, плачът караше гостите да тичат до едното местенце; а разплаканият човек е по-щедър от човека със сухи очи. Особено господата, изчезващи за минутка „отзад“ с подпухнали, зачервени и облени в сълзи лица, се бръкваха дълбоко и с удоволствие в кесията. Освен това чистачките продаваха на гостите сувенирни носни кърпи с луковички и с диагонално щампираната фирма „В Луковичарника“. Забавно изглеждаха тези кърпи — можеха да се използуват не само за сълзи, а и като забрадки. Някои господа поръчваха да им ушият триъгълни флагчета от тях, закачаха ги отзад на колите си и през месеците за почивка разхождаха „Луковичарника“ на Шму из Париж, по Лазурния бряг, Рим, Равена, Римини, дори в далечна Испания.

Нашата музика и ние, музикантите, имахме друга задача: сегиз-тогиз някои гости скълцваха две глави лук поред и в „Луковичарника“ се развихряха страсти, които лесно можеха да избият в оргия. От една страна, Шму не обичаше крайната разпуснатост и щом някои господа разхлабеха вратовръзки, а някои дами поразкопчееха блузки, той нареждаше да засвирим и с музика да възпрем проявите на разгул; от друга страна — самият Шму насърчаваше донякъде към оргия, като мигом предлагаше втора глава лук на особено уязвимите гости.

Най-драматичният трус — доколкото знам — в историята на „Луковичарника“ не доведе до поврат в живота на Оскар, но се превърна в решаващо събитие за него. Съпругата на Шму, вятърничавата Били, не идваше често в избата, но дойдеше ли, винаги си водеше антураж, който никак не се нравеше на Шму. Една вечер тя пристигна с музикалния критик Воде и пушача на лула архитект Вакерлай. Двамата господа бяха от постоянното присъствие на „Луковичарника“, но влачеха доволно скучновати грижи: Воде плачеше по религиозни причини — искал да се покръства или вече се бил покръстил, за втори път ли се бил покръствал — нещо такова, а пушачът на лула Вакерлай плачеше за някаква професура, която отказал през двайсетте години заради една ексцентрична датчанка, но датчанката пристанала на друг, латиноамериканвц, народила му шест деца, а това обиждаше Вакерлай и лулата му постоянно гаснеше. Та оня гадник Воде подкокороса съпругата на Шму да нареже глава лук. Тя взе да кълца, заплака и занарежда едни, изложи съдържателя Шму — Оскар тактично ще ги премълчи, — че като скокна Шму, доста юнаци трябваше да го удържат; защото навред по масите кухненски ножове — колкото щеш. Държаха освирепелия Шму, докато лековерната Били успя да се измъкне с приятелите си Воде и Вакерлай.

Шму бе раздразнен и смутен. Издаваха го трескавите му ръце, които постоянно хвърчаха да оправят шала с луковичките. На няколко пъти потъваше зад завесата и навикваше чистачката, накрая излезе с пълна кошница и с изтерзана, пресилена веселост обяви пред гостите, че той, Шму, бил великодушно настроен, черпел всички с по глава лук и начаса започна да раздава.

Дори Клеп, който вкусваше с наслада от най-неловката човешка ситуация, в онзи момент гледаше ако не замислено, то напрегнато и държеше флейтата, готов да засвири. Нима знаехме колко е опасно да се предложи на това сантиментално и изтънчено общество двойна порция освобождаващ плач.

Шму видя, че сме приготвили инструменти и забрани да свирим. Ножовете подхванаха кълцаческата си дейност по масите. Първите чудно хубави люспици с цвят на розов храст бяха бутнати нехайно встрани. Стъклиста лучена месчина с резедави жилки попадна под ножа. Чудно защо — не заплакаха първо дамите. Все господа в най-хубава възраст: собственик на голяма мелница, хотелиер със своя леко гримиран приятел, благородник — генерален пълномощник, цяла маса фабриканти на мъжка конфекция, пребиваващи в града по повод някакво съвещание, и плешивият актьор, комуто лепнахме прозвището Скърцача, защото плачеше и скърцаше със зъби — всички те заплакаха, преди да се включат дамите. Но дамите и господата не избухнаха в облекчителен плач, както след първата глава лук, а изпаднаха в истерия: О, как ужасно скърцаше Скърцача, така добре играеше ролята си, че би накарал всяка публика да заскърца със зъби, мелничарят току лупваше изискана побеляла глава върху масата, хотелиерът припяваше в истеричен дует с грациозното си приятелче, а Шму стоеше до стълбата с провесен шал и с лукава усмивка наблюдаваше разгащената компания. Една дама на солидна възраст разкъса блузата си пред очите на своя зет. А приятелчето на хотелиера, чиято екзотична жилка от пръв поглед биеше на очи, закълчи гола мургава гръд в ориенталски танц и скачайки от маса на маса, обяви началото на бурна оргия, която първом разпали страстите; но няколкото блудкави номера не заслужават подробно описание.

Не само Шму се разочарова, и Оскар повдигаше отсечено вежди. Един — два хубави стриптийза, господа се кипреха с дамско бельо, амазонки си слагаха вратовръзки и тиранти, тук-таме двамина се свираха под някоя маса, но във всички случаи заслужава да споменем Скърцача, той разкъса със зъби цял сутиен, сдъвка го и комай погълна някоя друга парцалка.

Навярно ужасната врява и дивашките викове „Ухуу!“ „Ухаа!“, лишени от всякакъв смисъл, накараха съдържателя Шму, може би от страх да не дойде полиция, разочарован да напусне мястото си до стълбата. Както си седяхме под псевдококошата лествица, той се надвеси над нас, сръга първо Клеп сетне мен и просъска:

— Дай музика! Свирете нещо, ви казвам! Дай музика, да се спре тази свинщина!

Но се оказа, че непретенциозният Клеп добре се забавлява. Тресеше се от смях и дума не можеше да става за флейта. Шоле, който виждаше в Клеп своя маестро, му подражаваше сляпо, включително и в смеха. Оставаше само Оскар, а на мен Шму можеше да разчита. Измъкнах Барабанко изпод пейката, запалих си спокойно цигара и забарабаних.

Без идея какво ще свиря, уточнявах заедно с Тенекийко. Пренебрегнах казионната ресторантска музика. Затова не засвирих и джаз. Бездруго не обичах хората да ме гледат като луд джазбандист. Макар да минавах за добър тимпанист, не бях истински джазмузикант. Обичам джаз, но обичам и виенския валс. Можех да свиря и едното, и другото, ала нямаше нужда. Когато Шму ме помоли за подкрепа от Барабанко, не ударих каквото можех, а каквото ми идеше от сърце. Оскар успя да втъкне палки в юмручетата на някога тригодишния малчуган. Стари друми пребарабаних — назад и напред, показах света през погледа на тригодишните, първо поведох за юздите неспособното за оргия следвоенно общество, тоест заведох ги на Посадовски път, в градината на леличка Кауер, скоро зяпнаха устица, наловиха се за ръце, свиха пръсти на крачета и зачакаха мен — своя плъхоловец. И тъй напуснах мястото под кокошата лествица и ги поведох, първо изсвирих нещо за пробичка: „Печи, печи кейк“ — и отбелязах успех — дамите и господата се радваха като деца, тутакси им внуших ужас, забарабаних „Тука ли си, Чумо черна?“ Пуснах призрака на Черната чума — която ме бе плашила понякога като дете, но днес ме плаши все повече и повече — да повърлува огромен, въгленочер и необозрим из „Луковичарника“ и постигнах ефект, какъвто постигаше съдържателят Шму с лука: дамите и господата зарониха едри детски сълзи, премираха от страх и разтреперани молеха за милост, забарабаних — за да ги успокоя и да им помогна да си облекат дрехите, бельото, кадифето и коприната. „Зелени, зелени, зелени са всички мои дрехи“, „Червени, червени, червени са всички мои дрехи…“, а сетне „Сини, сини, сини…“, „Жълти, жълти, жълти…“, така изредих всички тонове и полутонове, докато пред очите ми отново стояха изискано облечени дами и господа. Строих детската градина за разходка, преведох ги през „Луковичарника“, все едно вървяхме по Йешкенталски път, след това възлязохме по Ербско възвишение, заобиколихме зловещия паметник на Гутенберг и сякаш на Йоанова поляна цъфтяха истински парички, та дамите и господата с детинска радост късаха цветец подир цветец. Накрая — за спомен от веселия следобед в детската градина — разреших на всички да се изчишкат и рекох на Барабанко — тъкмо бяхме стигнали Дяволската дупка и събирахме букови желъди: „А сега, дечица, можете да чишкате.“ Всички се подмокриха, дами и господа се подмокриха, съдържателят Шму и моите приятели Шоле и Клен също се подмокриха, дори чистачката на тоалетната в дъното подмокри гащички — всички подмокриха гащички и клекнали слушаха как всички правят — писсс, писс, писс. Щом заглъхна тази музика — Оскар замечтано бе акомпанирал на детския оркестър, — със силен, енергичен бой обявих началото на буйно веселие. С палавия ритъм на песничката

Стъкльо, стъкльо, стъкълце,

шоколади, бири,

Фрау Холе от сърце

на пиано свири

заведох дюдюкащата, хихикащата, ломотещата по детски компания първо в гардероба, където един брадат студент смаян раздаде палтата на малките гостенчета на Шму; сетне с популярната песничка „Я да видим славните перачки“ изкачихме бетонните стъпала, минахме край портиера с овчата кожа и излязохме навън. Пуснах дамите и господата под нощното пролетно небе на петдесета година, изцъклено от студ, но посипано с приказни звезди. Те продължили да лудуват из Стария град, не могли да намерят пътя до вкъщи, докато полицията не им помогнала да си спомнят за възраст, обществено положение и домашния телефонен номер.

А колкото до мен — Оскар хихикаше и милваше своя Тенекийко, — слязох в „Луковичарника“, където Шму продължаваше да пляска с ръце, стърчеше кривокрак и подмокрен до псевдококошата лествица и се чувствуваше в детската градина на леличка Качер така щастлив, както на рейнските ливади, когато възрастният Шму стреляше по врабци.