Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (22)

Лимонаденият прах

Знаете ли какво е това? По-рано го имаше през всеки сезон в плоски пликчета. Маминка продаваше в нашата бакалница пликчета с лазарец, едни такива гнусно зелени — просто да ти се повдигне. Други пликчета, придобили оранжа на недозрял портокал, минаваха за прах с портокалов вкус. Имаше още лимонаден прах с малинов вкус, също и прах, който, залят с бистра чешмяна вода, шипеше, кипеше, лудуваше, а отпиеше ли човек още преди да е откипял, отдалеч ухаеше на лимон, и на цвят в чашата го докарваше, само че малко по-лимонен — неестествен, отровножълт.

Какво друго пишеше на кесийката освен вкуса? Там пишеше: „Натурален продукт — Патентован — Да се пази от влага.“ А под една пунктирана линия: „Скъсай тук!“

Къде още можеше да се купи лимонаден прах ли? Не само при маминка, а и във всяка бакалница — освен в кафетерията на Кайзер и в деликатесните магазини. В бакалниците и по всички лимонададжийници гореописаното прахче струваше три пфенига.

Ние с Мария получавахме лимонадения прах гратис. Само когато не можехме да изтраем до вкъщи, се налагаше да пожертвуваме три, та дори шест пфенига в някой колониал или лимонададжийница, защото едно прахче не ни стигаше и си купувахме две.

Кой започна пръв лимонадената игра ли? Извечният спор между двама влюбени. Ако питате мен, Мария започна първа. Но Мария никога не е твърдила, че Оскар е започнал пръв. Замълчаваше си, а ако я притиснеха с въпроси, се измъкваше с думите:

— Лимонаденият прах започна пръв.

Разбира се, всеки ще се съгласи с Мария. Но Оскар не приемаше това обвинение. Никога нямаше да се съглася, че едно нищо и никакво пликче с лимонаден прах от три пфенига би могло да съблазни Оскар. Тогава бях на шестнайсет години и бях готов да обвиня себе си, в краен случай Мария, ала за нищо на света — лимонадения прах, който трябваше да се пази от влага.

Всичко започна няколко дни след рождения ми ден. Съгласно календара плажният сезон свършваше. А времето не искаше и да знае за септември. След дъждовния август лятото показа на какво е способно; закъснелите му постижения можеха да се прочетат на дъската до инструктажа за изкуствено дишане, закован на спасителния пост: въздух — 29°, вода — 20°, вятър — югоизточен, преобладаващо ясно време.

Докато Фриц Тручински, оберефрейтор в авиацията, изпращаше картички от Париж, Копенхаген, Осло и Брюксел — младежът постоянно обикаляше по командировки — Мария и аз понаправихме тен. През юли редовно ходехме на едно местенце, пред слънчевата стена на смесения плаж. Тъй като там Мария не бе защитена от дебелашките шеги на неколцина червеногащи прогимназисти от Конрадинума и от досадните любовни обяснения на един седмокласник — класик от гимназия „Петри“, към средата на август се преместихме и си намерихме по-спокойно място на евиния плаж, близо до водата, където разни дебели лелки, пресекулчесто пъхтящи като пресекулчестите вълни на Балтика, нагазваха в прииждащата вода до разширените венички в подколенните си ямки, а орляк голи дечурлига вироглаво воюваха със съдбата; тоест накамаряваха пясъчни замъци, които постоянно се свличаха.

Евиният плаж: ако останат сами жени, въобразявайки си, че никой не ги гледа, юноша като Оскар — а тогава той добре знаеше, че в него се крие съзряващият юноша — трябваше да замижи, за да не стане неволен свидетел на безсрамната женственост.

Лежахме на пясъка. Мария със зелен, обточен с червено бански, а аз сефтосвах сините си гащи. Пясъкът спеше, морето спеше, мидите бяха изпотрошени и нищо не чуваха. Кехлибарът, който държал хората будни, беше някъде другаде, а не тук, вятърът; който според метеорологичната дъска духаше откъм югоизток, лека-полека се удряма, необятното отмаляло висине току се прозееше лениво; Мария и аз също чувствувахме лека отмала. Вече се бяхме изкъпали, а след банята — в никакъв случай преди банята — бяхме похапнали. Сега черешите, превърнати във влажни черешови кокички, се въргаляха из морския пясък наред с побелелите, изсушени и олекнали кокички от миналото лято.

При вида на толкова много тление Оскар грабна в шепи пясък с еднолетните, хилядолетните и с още свежите черешови костилки и го посипа върху Барабанко, сиреч направи пясъчен часовник и като тропаше с кокали, си представи, че играе ролята на смъртта. Под топлата сънена плът на Мария си представях части от нейния навярно бодър скелет, полюбувах се на дупката между лъчевата и лакътната кост, поиграх си на броилки нагоре-надолу по гръбначния й стълб, бръкнах в двете дупки на таза и се позабавлявах с мечовидния израстък на гръдната кост.

Напук на цялото забавление, което разиграваше Смъртта с морско — пясъчния часовник, Мария се размърда. Тя посегна слепешком към плажната чанта, доверявайки се изцяло на пръстите си, и взе да рови из нея, а аз в това време поръсих останалия пясък с последните кокички върху вече почти погребания Барабанко. Тъй като Мария не намери това, което търсеше — навярно устната си хармоничка, — тя обърна чантата: миг след това върху плажния чаршаф се изтърси не хармоничката, а пакетче лимонаден прах от лазарец.

Мария уж се изненада. Може би наистина се изненада. Но аз действително се изненадах и все се питам, питам се и до днес: Откъде се взе това пакетче, тая евтиния, от която си купуваха само децата на безработните и хамалите, защото нямаха пари за свястна лимонада, откъде се взе тоя залежал боклук в плажната ни чанта?

Докато Оскар размишляваше, Мария ожадня. А и аз — да си призная — прекъснах размишленията си, инстинктивно усетих изгаряща жажда. Първо нямахме чаша, пък ако трябваше да се ходи до чешмата, Мария трябваше да измине най-малко трийсет и пет крачки, а аз — към петдесет. Но за да вземе чаша назаем от спасителя и да налее вода от кранчето при спасителния пост, човек първо хубаво трябваше да си поопари ходилата по жежкия пясък, между планини от месища — лъснали от нивеа — масло, наваляли се из пясъка, кой — по корем, кой — по гръб.

И двамата ни мързеше и оставихме пликчето да си лежи на чаршафа. Най-накрая аз го взех, след като Мария не пожела да го вземе. Но Оскар пак го остави на чаршафа — на Мария, да го вземе. Мария не го взе. Тогава аз го взех и го дадох на Мария. Мария го върна на Оскар. Благодарих и й го подарих. Ала тя не искаше да приема подаръци от Оскар. Принудих се пак да го оставя на чаршафа. И там си остана дълго да лежи, без да помръдне.

Нека поясня, че след мъчителна пауза не аз, а Мария посегна към пликчето. И нещо повече: Тя скъса пликчето точно по пунктира, под който пишеше: „Скъсай тук!“ После ми подаде отвореното пликче. Тоя път Оскар любезно отказа. Мария се нацупи. Тя решително остави отвореното пликче върху чаршафа. Нищо друго не ми оставаше, освен сега аз да взема пликчето, преди да влезе пясък в него, и да го поднеса на Мария.

Нека поясня, че не аз, а Мария първа мушна пръст в отвора на пликчето, сетне пак го извади и го вирна нагоре за оглед: на върха бе полепнало нещо синкаво — бяло — лимонаденият прах. Тя ми поднесе пръста си. Разбира се, аз го налапах. Въпреки че ми залютя в носа, лицето ми успя да изрази задоволство. И не аз, а Мария подложи шепа. А Оскар нямаше как и ръсна малко лимонаден прах в розовата паничка. Тя се чудеше какво да стори с купчинката. Хълмчето в дланта й бе нещо твърде ново и чудновато за нея. Тогава се наведох напред, сбрах всичката си слюнка, подарих я на лимонадения прах, плюх още веднъж и се изправих, когато слюнката ми свърши.

В Мариината длан започна да шипи и кипи. Тогава лазарецът изригна като вулкан. И кипна позеленялата ярост на някой незнаен народ. Тогава се случи нещо, което Мария не бе виждала и никога не бе изпитвала, защото ръката й трепна, затрепери, понечи да отлети, защото лазарецът я хапеше, лазарецът боцкаше кожата, лазарецът възбуждаше и разливаше у нея едно чувство, ох, какво чувство, чувство…

Колкото по̀ набъбваше зелената пяна, толкова по̀ червенееше Мария, после поднесе ръка към уста, източи език и заблиза длан, ближеше така отчаяно, та Оскар вече си мислеше, че езикът й не само не утолява така възбудителното чувство, а го разгаря и може би надхвърля нормалния предел за всички чувства.

Сетне чувството постихна. Мария захихика, озърна се дали някой не е видял лазареца, но тъй като морските крави, пръхтящи в бански костюми, бяха налягали равнодушно и с лъскав нивеа — тен наоколо, тя се отпусна върху чаршафа; върху твърде белия фон руменецът й постепенно изчезна.

Навярно в тоя пладнешки час морският въздух щеше да упои Оскар да подремне малко, ако след около половин час Мария не се надигна пак и не се осмели да посегне към преполовеното пакетче. Не зная дали се е борила със себе си, преди да изсипе останалия прах в шепата, която вече познаваше въздействието на лазареца кажи-речи, толкова време, колкото е нужно човек да си избърше очилата, тя подържа пликчето първо отляво, после отдясно на розовата купичка — неподвижно и диаметрално. Не, тя не бе вперила поглед в пликчето или в шепата, погледът й не мереше кое е пълно и кое — празно; нейде между кесийката и ръката бе втренчила поглед Мария, а очите й станаха строги и мрачни.

Но строгият поглед скоро щеше да се окаже далеч по-слаб от преполовената кесийка. Кесийката се приближи към шепата, шепата пресрещна кесийката, погледът загуби своята примесена с меланхолия строгост, стана любознателно жаден, а накрая само жаден. С мъка наложено равнодушие Мария струпа останалото прахче в пухкавата си и въпреки зноя суха длан, захвърли кесийката и равнодушието, подпря с освободена ръка пълната шепа, спря сивите си очи на праха, а сетне погледна мен, погледна ме сивоока, искаше сивогледа нещо от мен, слюнката ми искаше тя, защо не използуваше своята, Оскаровата почти се бе свършила, а тя положително имаше много повече, толкова бързо слюнка не се събира, нека бъде така любезна да използува своята, тя не бе по-лоша от моята, ако не и по-добра, във всеки случай трябваше да има повече от мен, защото тъй бързо не можех да сбера друга, пък и Мария беше по-голяма от Оскар.

Мария искаше моята слюнка. От самото начало бе ясно, че става въпрос само за моята слюнка. Тя не сваляше настойчив поглед от мен и аз стоварих цялата вина за тая садистична настойчивост върху слепнатите й, а не виснали ушни лобчета. Как ли не преглъщаше Оскар, представяше си неща, от които обикновено слюнката му потичаше, но уви! — дали от морския, дали от соления, или от соления морски въздух, слюнчените ми жлези изключиха, заставен от погледа на Мария, аз се надигнах и волю-неволю поех към спасителния пост. Няма що — без да поглеждам ни вляво, ни вдясно, трябваше да извървя над петдесет крачки през парливия пясък, да изкача още по-парливите стъпала към спасителната служба, да пусна кранчето, да извия глава и да подложа уста под водата, да пия, да жабуркам, да гълтам, за да сбера малко слюнка.

Щом преодолях разстоянието от спасителния пост до нашия бял чаршаф — колкото безкраен и ограден от ужасни гледки да бе пътят ми, — заварих Мария, просната по корем върху чаршафа. Бе прислонила глава между сключените си ръце. Плитките й лениво се бяха отпуснали върху загладения гръб.

Побутнах я, тъй като Оскар вече имаше слюнка. Мария не помръдна. Бутнах я пак. Никаква реакция. Внимателно разтворих лявата й длан. Мария не се възпротиви. Ръката бе празна, сякаш никога не бе виждала лазарец. Изправих пръстите на дясната й ръка: каква розова длан, а гънките — влажни; горещи и празни.

Дали Мария все пак бе насилила собствената си слюнка? Дали не е могла да потърпи? Или бе издухала лимонадения прах, бе сподавила чувството, преди да го изпита, бе отрила длан о плажния чаршаф, за да може пухкавата ръчица на Мария да възвърне обичайния си вид: с малко суеверната лунна могилка, с тлъстия Меркурий и напращелия венерин хълм.

Скоро си тръгнахме и Оскар никога не ще узнае дали него ден Мария повторно бе разпенила лимонадения прах, или микстурата от лимонадения прах и моята слюнка, едва след няколко дни, се превърна в траен порок и за двама ни.

Дали случайността, или подвластният на нашите желания случай ни поднесе тоя подарък, ала вечерта след току-що описания плажен ден — вечеряхме боровинкова супа и картофени тиганици — Мацерат надълго и широко взе да обяснява, че са го приели в малък скат — клуб към кварталната група и че две вечери седмично щял да се среща с новите си партньори — все целенлайтери — в ресторанта на Шпрингер, и Зелке, новият квартален, щял да наминава понякога, та макар само заради това не било лошо и той да ходи сегиз-тогиз и за жалост щял да ни оставя сами вкъщи. Най-добре било тия вечери Оскар да нощува у мама Тручински.

Мама Тручински веднага прие, защото това разрешение далеч по й допадна от предложението на Мацерат, което той бе направил без знанието на Мария предния ден — вместо аз да нощувам у мама Тручински, Мария да преспива два пъти седмично на нашата кушетка.

Преди Мария спеше в широкото легло, където някога бе полагал своя белязан гръб приятелят ми Херберт. Тая тежка мебел стоеше в по-малката вътрешна стая. Мама Тручински спеше в дневната. Густе Тручински, която открай време обслужваше студения бюфет в хотел „Еден“, живееше в хотела, понякога в почивен ден идваше, нощуваше рядко тук, но останеше ли, спеше на канапето. А щом някой отпуск довееше Фриц Тручински с подаръци от далечни страни, отпускарят или командированият фронтовак спеше в леглото на Херберт, Мария — в леглото на мама Тручински, а старицата си постилаше на канапето.

Тоя ред бе нарушен заради моите капризи. Първо смятаха да ме сложат на канапето. Това обидно предложение отхвърлих кратко, но ясно. После мама Тручински реши да ми отстъпи бабешкото си легло, а тя да легне на канапето. Тогава пък Мария възрази, че не била съгласна разни неудобства да смущават съня на старата и майка и без много приказки изяви желание да подели с мен някогашното келнерско легло на Херберт, и ето как го рече:

— Ша спим на едно легло с Оскарчо. Глей го колчав е — полвин порцийка!

И така след няколко дни Мария започна два пъти седмично да качва спалното ми бельо от партера на втория етаж и да застила лявата половина на леглото си за мен и моя Барабанко. През първата картаджийска нощ на Мацерат не се случи абсолютно нищо. Леглото на Херберт ми се виждаше огромно. Първо легнах аз, Мария дойде по-късно. Тя се бе измила в кухнята и пристигна в спалнята в смешно дълга и старомодно колосана нощница. Оскар очакваше да я види гола и окосмена, първо се разочарова, но сетне остана доволен, защото тая антика от прабабиния й скрин се гънеше на леки приятни фунийки, които му напомняха за белите дипли на сестринските престилки.

Застанала пред скрина, Мария разплиташе коси и подсвиркваше. Всеки път, когато се обличаше или събличаше, когато сплиташе или разплиташе коси, Мария си подсвиркваше. Дори когато се решеше, тя неуморно изцеждаше тия два тона между изшилени устни, въпреки това мелодия не се получаваше.

Но щом Мария остави гребена, и свирукането секна. Тя се обърна, тръсна още веднъж коса, с няколко движения подреди вещите върху скрина, редът я настрои палаво: изпрати въздушна целувка на своя фотографиран, ретуширан и мустакичест баща в абаносова рамка, сетне с все сила се бухна в леглото, запружинира, при последния тласък на пружината Мария дръпна пухената завивка, зарови се до брадичка под пухения хълм, въобще не се допряхме, макар че и аз лежах под собствения пух до нея, още веднъж измуши закръглената си ръчица изпод перушиняка, ръкавът на нощницата се свлече надолу, затърси пипнешком мързеливото копче над главата си, за да угаси светлината, напипа го, щракна и вече на тъмно ми каза с прекалено висок глас: „Лека нощ!“

Скоро Мария задиша равномерно. Тя, изглежда, не се преструваше, а наистина бързо заспа, защото ежедневното количество труд можеше и трябваше да се редува с порядъчно количество сън.

Пред очите на Оскар още дълго се мяркаха ярки, отпъждащи съня картини. Колкото и плътен да тегнеше мракът между стените и затъмнителната хартия по прозорците, над белязания гръб на Херберт се привеждаха руси коси, милосърдни сестри, а бялата измачкана риза на Шугер Лео — ах, този скорошен спомен! — се превърна в чайка, чайката литна, летя, летя и се блъсна в една гробищна стена и там грейна бяло, прясно варосано петно и прочие, и прочие… Едва когато един постоянно прииждащ притомителен мирис на ванилия замъгли филма, преди да заспя — лентата затрепка, сетне се скъса, Оскар се унесе в същото онова спокойно дихание, както Мария от доста време насам.

След три дни Мария повтори благоприличната сцена на девическо приготовление за сън. Пристигна в нощницата си, свирукаше, докато разплиташе коси, свирукаше, докато се разресваше, остави гребена, престана да свирука, подреди нещата върху скрина, прати въздушна целувка на снимката, направи лудешкия си скок, запружинира, хвана пухената завивка и съзря — аз наблюдавах гърба й, — тя видя едно кесийче — аз се любувах на дългите й прелестни коси, — тя откри върху пухената завивка нещо зелено — аз затворих очи и изчаках да свикне с кесийчето — видение, — после пружините изпищяха под тежестта на бухналата се заднишком Мария, после нещо прещрака и щом отворих очи при това щрак, Оскар се увери в онова, което вече знаеше: Мария бе изгасила лампата, дишаше неспокойно в мрака, не можеше да свикне с кесийчето — видение; но се питам дали пожеланата от нея тъмнина не подсили присъствието на лимонадения прах, не накара лазарецът да разцъфне, не предписа на нощта мехурчета кипнал бикарбонат.

Почти съм склонен да вярвам, че тъмнината бе на Оскарова страна. Тъй като след няколко минути — ако в непрогледен мрак може да се говори за минути — усетих раздвижване откъм възглавието на леглото; Мария търсеше да улови шнура на мързеливото копче, шнурът се улови на въдицата и миг след това отново се любувах на дългата прелестна коса на Мария, разсипана върху седящата нощница. Как равномерна и жълта се разливаше светлината в спалнята изпод диплестия абажур! Тумбест, опънат, неразгърнат, пухът все още стоеше скупчен при нозете. Пликчето върху пухения хълм не бе посмяло да шавне в тъмнината. Бабешката нощница на Мария прошумоля, единият ръкав с принадлежащата към него пухкава ръчица се надигна, а Оскар сбра слюнка в уста.

През следващите седмици двамата изпразнихме така повече от дузина пликчета, все с вкус на лазарец, а накрая, когато лазарецът свърши, преминахме на лимон и малина, разпенвахме ги с моята слюнка и насърчавахме едно чувство, което Мария все повече умееше да цени. Аз се тренирах в слюнкосъбирачество, използувах трикове, от които слюнката завчас рукваше, и скоро се научих с едно пакетче да ощастливявам Мария три пъти поред с възжеланото чувство.

Мария беше доволна от Оскар: притисне го в обятия, лепне му след лимонадения пир две-три целувчици някъде по лицето, похихика малко в тъмното, и хоп — заспи.

А мен сън не ме ловеше. На шестнайсет години бях, имах шавлив дух и разсънваща потребност да изразя любовта си към Мария чрез други, неподозирани средства — по-различни от ония, които дремеха в лимонадения прах и пробудени от моята слюнка, пораждаха едно и също чувство.

Размишленията на Оскар не се ограничаваха само с времето след изгасянето на светлината. И денем аз мъдрувах над Барабанко, ровех се из парцалосаните листи от Распутин, припомнях си някогашните педагогически оргии на Гретичка Шефлер и клетата маминка допитвах се и до Гьоте, когото също като Распутин имах в извадки от „Родства по избор“, и така — от знахаря взех първичността, облагородих я с натурфилософията у краля на поезията, превъплътявах Мария ту в образа на царицата, ту на Великокнягиня Анастасия, избирах дами от дворянско-ексцентричния антураж на Распутин, но скоро, отвратен от това прекомерно разпътство, открих Мария в ангелската кристалност на една Отилия или в целомъдрено сдържаната страст у Шарлоте. Себе си Оскар виждаше ту като Распутин, ту като неговия убиец, най-често като капитан, по-рядко като оня мухльо, Шарлотения съпруг, и веднъж — да си призная — като гений с Гьотеви черти, витаещ над спящата Мария.

Странно защо, но вдъхновение очаквах от литературата, а не от голия живот. Какво можеше да ме научи един Ян Бронски например, когото безброй пъти бях гледал как размачква плътта на клетата маминка. Макар да знаех, че онова, състоящо се веднъж от мама и Ян, веднъж от Мацерат и мама кълбо, задъханото, разпъшкано, накрая морно разпаднато с проточени нишки кълбо, се нарича любов, на Оскар не му се вярваше, че тая любов е любов и търсеше от любов друга любов, ала все се връщаше към любовното кълбо и мразеше тая любов, преди да бе вкусил от нея, и трябваше да отбранява от себе си единствено истинната и възможна любов.

Мария приемаше лимонадения прах, лежейки. Понеже всеки път, щом прахът закипеше, краката й започваха да се тресат и лудеят, а нощницата й още при първия сеанс се сбираше над бедрата. При втория лимонаден вулкан нощницата обикновено успяваше да се покатери по корема и да се свлече до гърдите. След като седмици наред бях пълнил лявата шепа на Мария, една вечер съвсем спонтанно — без да бях прочел нещичко у Гьоте или Распутин — изсипах остатъка от малиновия прах в пъпното трапче на Мария и преди тя да се усети, слюнката ми потече отгоре, а щом кратерчето заклокочи, Мария забрави аргументите си за протест: защото клокочещият пъп къде-къде превъзхождаше дланта. Наистина прахчето бе същото, мойта слюнка беше същата, а и чувството не бе по-друго, само по-силно, много по-силно. Тъй се разрази това чувство, че Мария едва не откачи. Тя се виеше напред, искаше да угаси с език пенливите малини в пъпното гърненце, както обикновено усмиряваше буйството на лазареца в шепа, след като си бе изпълнил задължението, ала езикът й бе толкова къс; а пъпът й бе по-далеч от Африка или Огнена земя. Но близо лежах аз и потопих език в него, търсех малини и намирах все повече и повече и тъй се увлякох в тоя малинобер, че стигнах гори тилилейски, където ни лесничей, ни дявол питаха за разрешително, чувствах се длъжен да откъсна всеки плод; в очите, в ума, сърцето, в слуха ми имаше само малини, ухаеше само на малини. Оскар така се бе въодушевил по малините, та пътьом забеляза: Мария е доволна от твоето усърдие на събирач. Затова угася светлината. Затова доверчиво се отдава на съня и ти позволява да търсиш още и още малини; защото Мария бе богата, пребогата на малини.

А когато малините свършиха, случайно открих на други места гъбки-припънки. Но тъй като гъбките се криеха под мъха, езикът ми не можа да ги стигне, а понеже десетте ми пръста също не успяха, поникна ми единайсети пръст. Така Оскар се сдоби с третата си барабанна палка — дорасъл бе за нея. И забарабаних не по тенекия, а по мъх. И вече не знаех кой барабани — дали аз или Мария? Дали това е моят мъх или нейният мъх? Дали мъхът и единайсетият пръст принадлежат другиму, а припънките само на мен? Дали господинчото там долу има своя глава, своя воля? Кой вършеше всичко това — Оскар, той или аз?

А Мария, която горе спеше, а долу бодърствуваше, с безобидната си ванилия и тръпчивите гъбки-припънки под мъха, която искаше лимонадения прах, но не и тоя господинчо, когото и аз не исках, който своеволничеше и се перчеше със собствена глава, който изразяваше своя, а не моя воля, който ставаше, когато аз лягах, който имаше по-други мечти от мен, който и до днес върви по свои друми, който се отдръпна от мен още в деня, щом го усетих за пръв път, който е мой враг, а все трябва да се съюзявам с него, който ме предава и зарязва в беда, когото бих искал да предам и продам, заради когото се срамувам, от когото съм уморен, когото мия, който ме петни, който нищо не вижда, а всичко надушва, който ми е толкова чужд, че бих му заговорил на „Ви“, който има съвсем други спомени, за разлика от Оскар: Защото когато днес Мария прекрачи прага на моята стая и Бруно дискретно се измъкне на коридора, тоя господинчо не познава Мария, не иска, не може и най-флегматично се отпуска, докато сърцето на Оскар лудува, а езикът му се преплита от вълнение:

— Мария, чуй, нежни предложения: бих могъл да си купя пергел и да оградя двама ни в кръг, с пергела бих могъл да измеря наклона на врата ти, докато четеш, шиеш или както сега, въртиш копчето на транзистора ми. Остави транзистора, чуй нежни предложения: Бих могъл да ваксинирам очите си, за да ми потекат отново сълзи. Оскар би занесъл сърцето си в близката месарница, за да го смелят в машинката, ако и ти направиш същото с душата си. Бихме могли да си купим плюшена животинка, за да кротува помежду ни. Ако аз намеря червеи, а ти търпение: бихме могли да идем за риба и да бъдем по-щастливи. Или лимонадения прах, помниш ли го още? Ти ще ме наричаш лазарец, а аз ще закипя, ти ще поискаш още, аз ще те опия до безпаметство — Мария, лимонаден прах, нежни предложения!

Защо все въртиш копчето на радиото, само радио ли можеш да слушаш, или изгаряш от луд копнеж по извънредни съобщения?