Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (39)

В гардероба

Едва ли някой ще допусне, че целият живот на Оскар минаваше под знака на медицинските сестри. Та аз си имах и професионален живот! Летният семестър в Художествената академия беше започнал и се наложи да оставя сезонната работа като гравьор, защото Оскар можеше само да седи и да взема добри пари, а срещу него да се утвърждават стари техники, чрез него и Муза Ула да се експериментират нови стилове. Правеха ни безплътни, отхвърляха ни, отричаха ни, чертаеха върху платно и картон линии, четириъгълници, спирали, куп измишльотини, ставащи евентуално за тапети, и кръщаваха тия потребителски десени, в които нищо не липсваше освен Оскар и Ула, тоест — тайнственото напрежение, с панаирджийски имена: „Сплетено нагоре“, „Химн към времето“, „Червено в нови пространства“.

Този стил използуваха предимно първокурсниците, които още не умееха да рисуват. Старите ми приятели от групата на професор Кухен и Марун, майстор-студентите Циге и Разколников, разполагаха с толкова богата палитра от багри и черни тонове, за да възпяват нищите с бледи кравайчета и анемичен щрих.

В своето земно битие обаче Муза Ула проявяваше подчертан художествено — занаятчийски вкус, така се палеше по новите тапети, че бързо забрави живописеца Ланкес, зарязал я наскоро, и се прехласна по едрите и дребни десени на един позастаряващ художник на име Майтел — намираше ги сладки, весели, закачливи, фантастични, страхотни, дори шик. Това, че тя скоро се сгоди за художника, показващ предпочитание към захарно-сиропните форми на великденските яйца, не значеше нищо; защото впоследствие често й се случваше да се годява, дори в момента — сподели тя завчера на свиждане, когато донесе бонбони за Бруно и мен, — пак й предстояла сериозна връзка, както всеки път уверяваше.

В началото на семестъра Муза Ула благоволяваше да удостои с изгледа си само новия — а тя дори не забелязваше — колко сляп уклон. Нейният яйцеписец Майтел й бе пуснал мухата и вместо годежен подарък, й бе поднесъл такъв речников фонд, който тя репетираше с мен в разговори за изкуството. За шаблони говореше тя, за конфигурации, акценти, перспективи, грануларни структури, топилни процеси и ерозивни феномени. Тя, която по цял ден нагъваше само банани и се наливаше с доматен сок, ще ми говори за протоклетки, за цветни атоми, които в динамичните си хоризонтални траектории намирали не само естествените си позиции в силовите полета, а… кажи-речи, по тоя начин разговаряше Ула с мен през почивките или когато понякога сядахме да изпием по чаша кафе на Ратингер Щрасе. Дори след като годежът с динамичния яйцеписец се развали и след кратката авантюра с някаква лесбийка, Ула изпадна при един ученик на Кухен, а чрез него и в предметния свят; остана й само снобският речник, който така затормозяваше дребното лице на Муза, че край музическата й уста се вдълбаха две малко фанатични бръчици.

Откровено казано, идеята на Разколников да нарисува Муза Ула с Оскар като медсестра не беше само негова. След „Мадона-49“ той ни нарисува в „Похищението на Европа“ — бикът бях аз. А наскоро след доста оспорваното Похищение се появи картината „Шут лекува медсестра“.

Една моя думичка падклади фантазията на Разколников. Той мъдруваше мрачен, риж, лукав, миеше четките си, докато напрегнато фиксираше Ула, приказваше за Престъпление и Наказание, тогава аз му подсказах да види мен като Престъпление, а Муза Ула — като Наказание; да, Престъплението ми личало от пръв поглед, а Наказанието можело да се заметне със сестринска престилка.

Ако впоследствие тази великолепна картина получи друго име, заблуждаващо друго име, това бе заслуга на Разколников. Аз собствено бих я нарекъл „Изкушението“, защото нарисуваната ми десница натиска ръчката на някаква врата, отваря вратата, а зад нея стои медсестрата. Картината на Разколников можеше да се нарече просто „Ръчката“; ако аз трябваше да дам ново име на изкушението, бих предложил думата „ръчка“, защото този удобен за хващане израстък желае да бъде изкушаван, защото знаех ли, че Тарльо Цайдлер е на път, медсестрата — в болницата, а госпожа Цайдлер — в кантората на Манесман, аз винаги изкушавах ръчката за стаята на сестра Доротея.

Тогава Оскар се измъкваше от своята стая със запушена вана на Цайдлеровия коридор, заставаше пред стаята на медсестрата и отдаваше меката си длан на ръчката.

Докъм средата на юни — а аз я опитвах почти всеки ден — вратата не поддаде. Тъкмо вече се примирих, че заради отговорната си професия медсестрата е човек на строгия ред и едва ли някога ще забрави вратата отключена, тъкмо вече реших, че е разумно да се откажа, когато един ден вратата все пак се отвори, но аз начаса я захлопнах с глупав жест.

Кожата на Оскар отесня и той доста минути не можа да шавне в нея, главата му напращя от порой разнородни мисли, сърцето му едва смогваше да организира тази атака в нещо като план.

Едва когато присадих мислите си в други обстоятелства — представих си Мария и нейния ухажор, Мария има ухажор, ухажорът подарява на Мария каничка за кафе, в събота ухажорът и Мария отиват в „Аполо“, Мария говори на „ти“ с ухажора само след работа, но в магазина Мария му говори на „ви“, защото ухажорът е собственик на магазина, — едва когато бях огледал Мария и нейния ухажор от всички страни, успях да въдворя малко ред в клетата си глава, — в тоя миг отворих вратата с млечнобяло стъкло.

Винаги си бях представял това помещение без прозорци, защото горната матирана част от вратата не бе пропускала нито струйка дневна светлина. Също както в моята стая напипах ключа за лампата отдясно на вратата. За големината на тази килийка — възтясна, за да се нарича стая — четирийсетватовата крушка беше напълно достатъчна. Стреснах се, когато изведнъж се видях до кръста в огледалото отсреща. Но Оскар не избяга от огледалния си и в никакъв случай издайнически образ, защото тоалетните принадлежности пред огледалото силно ме привличаха и канеха Оскар да се вдигне на пръсти.

По белия емайл на легена бяха избили синкаво-черни петна. Мраморният плот, в чийто отвор бе хлътнал легенът до ръб, бе също нащърбен. Лявото ъгълче на мрамора бе чупнато, лежеше пред огледалото и му показваше жилките си. Следи от олющено лепило по пукнатините издаваха несръчен опит за ремонт. Как ме засърбяха каменоделските длани! Защо не беше тук на Корнев мраморният кит, който превръщаше най-крехък мрамор в трайна облицовка, налепвана по фасадите на големите месарници.

Сега — след като досегът със свидния варовик ме накара да забравя грозно разкривения си образ в нацъфканото огледало — успях да позная онази специфична миризма, блъснала ме още от прага.

Миришеше на оцет. По-късно и наскоро, преди няколко седмици, се мъчех да оправдая подкиселения въздух с разни догадки: сигурно сестрата предишния ден е мила главата си и преди да си изплакне косата, е сипнала във водата оцет, но на тоалетката нямаше помен от шишенце с оцет. И в съдинките с други етикети не можах да подуша оцет, в същото време си мислех: Сестра Доротея едва ли ще тръгне да топли вода в кухнята на Цайдлер, а преди това да иска специалното му позволение, за да се мие по такъв неудобен начин в стаята, след като в болницата има най-модерни бани с душове. Нищо чудно обаче, ако старшата сестра или болничната управа с изрична заповед са забранили на сестрите да ползуват някои санитарни възли и сестра Доротея от немай — къде трябва да мие косите си тук, в този емайлиран леген, пред това измамно огледало.

Макар върху тоалетката да не се намери шише с оцет, върху изящния мрамор все пак имаше достатъчно шишенца и кутии. Пакет памук и полупразна опаковка с дамски превръзки така стреснаха Оскар, че той не посмя да провери съдържанието на кутийките. Но и до днес съм убеден, че съдържаха само козметични кремчета и евентуално безобидни мехлеми.

Сестрата бе втъкнала гребена си в четката за коса. Трябваше да превъзмогна себе си, за да го измъкна от четината и да го хвана на фокус. Добре че го измъкнах, защото в този момент Оскар направи най-важното си откритие: медсестрата имаше руси или може би пепеляворуси коси; но по мъртви, окапали косми човек трябва да внимава със заключенията, затова ще се огранича с констатацията: сестра Доротея имаше руси коси.

Освен това подозрително богатият товар по гребена говореше, че медсестра Доротея страда от косопад. Вината за тази неприятна болест, несъмнено озлобяваща едно женско създание, тутакси отдадох на сестринските касинки, ала не осъдих касинките; защото как така без касинки в реномирана болница.

Колкото и неприятна да бе за Оскар миризмата на оцет, фактът, че косата на сестра Доротея капе, събуди у мен не нещо друго, а обич, облагородена от състрадание и загриженост. Показателно за мен и състоянието ми беше, че начаса се сетих за два — три ефикасни лосиона, които при сгоден случай смятах да — поднеса на сестра Доротея. Потънал в блянове за първата ни среща — Оскар си я представяше под топлото и спокойно лятно небе, сред разлюлени жита, — обрах сиротните косми от гребена, свих си снопче, овързах го със самите косъмчета, поодухах клъбцето от прах и пърхут и грижовно го пъхнах в набързо опразнената преградка на портфейла си.

Щом скътах в сакото портфейла с плячката, пак взех гребена, който Оскар бе оставил на мраморния плот, за да борави по-свободно с ръце и портфейл. Вдигнах гребена срещу голата крушка, така че стана прозрачен, огледах едрите, огледах ситните зъбци, установих, че липсват два от групата на по-анемичните, не можах да се стърпя да не побръмкам и прокарах нокътя на левия си показалец по хребета на едрите зъбци; радвах Оскар, докато свирех на гребен, с няколко лъскащи косъмчета, оставени нарочно, за да не будя подозрение.

Най-сетне гребенът окончателно потъна в четката. Парясах тоалетната масичка, която ми даваше твърде едностранчива представа. По път към леглото на сестра Доротея се блъснах в един дървен стол, на който висеше сутиен — засечен и боядисан по ръбовете.

Двете негативни формички на тази подпорка Оскар нямаше с какво да запълни освен с юмруци, ала те не ги запълниха, не, те — нещастни, чужди, възкорави, твърде изнервени — се движеха свободно като в купички, от чиято незнайна храна с апетит бих си гребвал всеки ден по лъжичка; но не изключвах момента гадене, защото от всяка каша човек може да повърне, а после пак да му стане сладко, прекалено сладко, или толкова сладко, че чувството гадене да му се услади и да постави на изпитание силата на любовта.

Сетих се за доктор Вернер и извадих пестници от чашките на сутиена. Но доктор Вернер мигом изчезна и аз можах да спра пред леглото на сестра Доротея. Леглото на сестра Доротея! Колко пъти Оскар го бе рисувал в представите си, а то какво било — същата отвратителна рамка в кафяво, която обграждаше моя сън или безсъние. Бял метален креват с месингови топки, с ефирна решетка — такова легло й бях пожелавал, а не тая трътлеста, бездушна мебел. Вцепенен, с натежала глава, неспособен на страст, камо ли на ревност — аз постоях пред спалния олтар, който вместо от пух, сякаш беше от гранит, сетне обърнах гръб на тягостната гледка. Оскар никога не би могъл да си представи сестра Доротея и нейния сън в тази тъй противна нему гробница.

И отново на път към тоалетката, навярно движен от намерението да отворя най-сетне кутийките с предполагаемите мазила — ала гардеробът се изпречка насреща ми и ме принуди да зачета ръста му, да забележа възкафявия му цвят, да обгледам фриза му и накрая да го отворя; защото всеки гардероб иска да бъде отворен.

Врътнах пирона нагоре, който служеше за райбер и придържаше вратите затворени, начаса и без моя помощ дървото зейна с въздишка и ми откри такова пиршество за окото, че трябваше да отстъпя няколко крачки, за да наблюдавам с хладен поглед над скръстени ръце. Оскар не искаше да се губи в дреболии, както одеве пред тоалетката, не искаше — затормозен от предразсъдъци — да раздава присъди, както пред леглото; съвсем чист, като в първия си ден искаше да срещне той гардероба, защото и гардеробът го посрещна с разтворени обятия.

Все пак Оскар — непоправимият естет — не можа да не изкритикува: Кой варварин бе откълцал крачетата на гардероба, така припряно и щърбаво, за да го тръшне разкривен направо на дъските?

Но вътре цареше безукорен ред. В три дълбоки прегради отдясно в стройни купчинки се издигаха блузите и бельото. Бяло и розово се редуваше с неизбеляващо нежносиньо. На дясното крило досами преградките с бельо висяха две свързани с връв мушамени торбички на червено и зелено каре, в горната бяха закърпените, а в долната — чорапите с бримки. В сравнение с Мариините чорапи, които получаваше от своя шеф — ухажор, тия в мушамените торби ми се виждаха е, не груби, но по-плътни и трайни. В лявата, по-широка част на гардероба висяха колосаните, искрящо бели сестрински престилки. В рафта за шапки отгоре се кипреше низ нежни, плашливи от допир на несведуща ръка свенливо — кокетни касинки. Хвърлих бегъл поглед на подредените вляво от бельото цивилни дрехи. Нехайният и евтин подбор потвърди тайните ми надежди: сестра Доротея отделяше твърде скромно внимание на тази част от облеклото си. Същото впечатление оставяха и три-четири саксийоподобни шапки, нахлупени една връз друга до касинките, затиснали смешните си изкуствени цветя — тази купчина приличаше на невтасал сладкиш. Пак върху рафта с шапките, на кутия от обуща — пълна с кълбенца вълнена прежда, бяха облегнали шарени гръбчета десетина книги.

Оскар наклони глава, трябваше да се приближи, за да прочете заглавията. Със снизходителна усмивка пак изправих глава: милата тя — чете криминалета. Стига толкова за цивилния сектор от гардероба. Подмамен веднъж от книгите, аз запазих удобна позиция пред гардероба, нещо повече, наведох се навътре, вече не потисках нарастващото желание да стана частица от него, съдържание на този гардероб, на когото сестра Доротея поверяваше немалко от външността си.

Дори не се наложи да отместя практичните спортни обуща, които почиваха долу върху ниските си токове и педантично лъснати, чакаха да тръгнат нанякъде. Редът в гардероба бе тъй прикоткващ, че без да докосне нито една дреха, Оскар можеше да подвие колене, да седне на пети и да се прислони удобно в средата на тази колибка. Затова се намъкнах вътре, изпълнен с очакване.

Ала не можах да се съсредоточа веднага. Оскар имаше чувството, че мебелите и крушката го наблюдават. За да направя престоя си в гардероба по-интимен, опитах да затворя вратите отвътре. Доста се поизмъчих, защото риглите бяха развалени и дървото горе отзяпваше; пак влизаше светлина, но не толкова, че да ме дразни. Затова миризмата стана по-наситена. Миришеше на старо, на чисто, вече не на оцет, а едва доловимо на препарат за молци, миришеше на хубаво.

Какво вършеше Оскар в гардероба ли? Склони чело най-близката дреха на сестра Доротея — престилка с ръкави и копчета до врата — и пред него мигом се отвориха дверите към всички болнични отделения, тогава десницата ми посегна назад, навярно за опора, плъзна се покрай цивилните дрехи, полута се, изгуби равновесие, докопа нещо, нещо гладко и гъвкаво, а накрая — все още с гладкото нещо в юмрук — намери къде да се подпре и се хързулна по една летва, закована хоризонтално там, за да удържа мен и гърба на гардероба; ето че десницата пак се прибра отдясно на Оскар, можех да бъда доволен, тогава показах на себе си какво съм докопал отзад.

И що да видя — черен лачен колан, дори нещо повече от лачен колан, тъй като в сумрака лачените колани не могат да бъдат само обикновени лачени колани. Този колан можеше да бъде и нещо друго, нещо също тъй хлъзгаво и източено — както онова, което аз, неизменно тригодишният барабанчик, бях видял на вълнолома в Нойфарвасер: клетата маминка с морскосиньо манто и малинови ревери, Мацерат с балтон, Ян Бронски — с кадифена яка, моряшката шапка на Оскар и лентичката със златно везмо „К.Н.В.Зайдлиц“ също участвуваха в излета, балтонът и кадифената яка заподскачаха пред мен, а маминка, заради високите токчета, не можеше да подскача от камък на камък към морския знак, където седеше рибарят с въжето и чувала, пълен със сол и шавливост. Като видяхме чувала и въжето, полюбопитствувахме защо човекът под знака лови риба с въже за пране, ала чичото от Нойфарвасер или от Брьозен — все едно откъде — се ухили и изхрачи лепкаво — гъста кафява струйка във водата, толкова гъста, че още дълго тя се полюшва край зида, докато една чайка не я клъвна и отнесе; защото чайката не подбира — нито е капризен гълъб, нито медсестра, а и щеше да е много просто, ако всичко, облечено в Бяло, можеше да се пъхне под един знаменател или в един гардероб. Същото важи и за Черното, защото тогава още не се страхувах от Черната чума, хем седях без страх в гардероба, хем не седях там, а стоях — пак без страх — в пълното безветрие на Нойфарвасерския вълнолом, тук държах лачения колан, там — нещо друго, пак черно и хлъзгаво, но не лачен колан. Тъй като седях в, гардероба, потърсих подходящо сравнение, защото гардеробите подтикват към сравнения позовах Черната чума, но в ония дни тя не ме вълнуваше, бях по-сведущ по въпросите на Бялото. Почти не можех да различа една чайка от сестра Доротея, но отпъждах разни гълъби и тем подобни далеч от себе си, макар в деня, когато заминахме за Брьозен, а сетне на вълнолома да беше Разпети петък, а не Петдесетница — пък и нямаше гълъби над морския знак, под който седеше чичото от Нойфарвасер с въжето за пране, седеше, също плюваше. А когато чичото от Брьозен взе да тегли въжето — тегли, тегли, докато въжето свърши и стана ясно защо толкова трудно го изтегли от соленявите води на Мотлау, а сетне клетата маминка сложи длан върху рамото и кадифената яка на Ян Бронски, защото мляко сякаш побели лицето й, защото тя искаше да си тръгне, а трябваше да гледа как чичото пльосна конската глава върху камънака, как по-дребните морскозелени змиорчици се поръсиха из сплъстената грива, а едрите по-тъмни парчета той скубеше от мършата, все едно отвърташе винтове, а някой разпори пухен юрган, искам да кажа — чайки налетяха, защото когато са по три и повече, лесно се справят с дребосъка, докато по-едрите рибоци им създават мъчнотии. Сетне чичото разчекна конската паст, втъкна едно дърво между челюстите й, та крантата се ухили, а той завря в нея космато ръчище, напипа нещо, стисна — както и аз напипах и стиснах в гардероба — и изтегли — както и аз изтеглих лачения колан, — но той изтегли два наведнъж и ги размаха из въздуха, шляпна ги върху камънака, а из лицето на клетата маминка като гейзер блъвна цялата й закуска, състояща се от млечно кафе, яйце, малко мармалад и няколко хапки бял хляб, но достатъчно обилна, че чайките мигом пикираха, преместиха се етаж по-ниско, кацнаха с разперени криле — няма да споменавам силния грак и злите им очи, това всеки го знае. Никой не можеше да ги пропъди, най-малкото Ян Бронски, защото се боеше от чайките и бе захлупил с две шепи две сини, кукленски очи, и Барабанко не послушаха, а лакомо навървяха, докато аз яростно и въодушевено търсех нов ритъм. На клетата маминка й бе все едно, тя бе изцяло заета и се давеше ли, давеше, но вече нищо не излизаше, защото не беше яла много — нали пазеше талия и два пъти седмично ходеше да се поразкършва в женотбора по гимнастика, но и гимнастиката не помагаше, защото тя все мишкуваше и намираше по някоя вратичка, както и чичото от Нойфарвасер, напук на всички теории и като капак на всичко, когато всички вече мислеха, че нищо не е останало, изскубна от ухото на крантата една змиорка. Бе оваляна в мозък, защото се бе ровила из конското пипе. Ала биде размахвана дотогава, докато мозъкът се оттръска до шушка, змиорката показа лака си и лъсна като лачен колан — тъкмо за това ми е думата: такъв лачен колан носеше сестра Доротея, когато излизаше по лична работа и без брошката с червения кръст.

Все пак си тръгнахме, въпреки че на Мацерат никак не му се искаше, защото в тоя момент акостираше някакъв финландски кораб и със своите близо 1800 тона разпличка морето. Чичото заряза конската глава на вълнолома. Кон арап мигом побеля и заврещя. Ала не врещеше, както кон врещи, а като облак, бял облак, който стръвно и вресливо поглъща чер арап в бяла паст. Което всъщност бе приятна гледка, защото крантата се изгуби от погледа, ако и човек да знаеше какво се крие под това умопомрачение. Пък и финският кораб, натоварил с дърва и ръждив като гробищна решетка от Заспе, привлече вниманието ни. Но клетата маминка ни финландеца поглеждаше, ни чайките. Много й бе дошло. По-рано не само бе свирила, но и пяла „Малка чайко, полети към Хелголанд“, сега вече не пееше тази песничка, изобщо нищо не пееше, отпърво не искаше и риба да яде, но един хубав ден започна да се тъпче с много риба, с тлъста риба, докато вече не можеше, не, не искаше, дотегнало й бе не само от змиорки, също от живота и най-вече от мъже, ако не и от Оскар, във всеки случай тя, която от нищо не се лишаваше, изведнъж стана непретенциозна, сдържана и позволи да я погребат в Брентау. Сигурно на нея съм се метнал, защото хем от нищо не искам да се лиша, хем без нищо мога да мина; само без пушени змиорки не мога да живея, макар че още са безбожно скъпи. И без сестра Доротея не мога, макар че никога не я видях, а коланът й беше средна хубост, все пак не можех да се откъсна от него, свършек нямаше, дори се размножаваше, защото разкопчах със свободната ръка дюкяна си и здравата се опретнах — за да си представя пак медсестрата, чийто образ се бе изгубил сред гъмжилото лъскави змиорки и акостиращия фински кораб.

Лека — полека и неведнъж връщайки се към вълнолома, а накрая и с помощта на чайките, Оскар успя да намери света на сестра Доротея, поне в онази половина от гардероба, подслонила празното, но примамливо сестринско облекло. Вече виждах лицето й пределно ясно, детайлно ясно, и когато вратите се изплеснаха и зейнаха с какофоничен шум, внезапно нахлулата светлина насмалко не ме сецна и Оскар едва опази най-близката престилка на сестра Доротея.

За да постигна нужното легато и да приключа по-артистично престоя си в гардеробното лоно, оказал се по-напрегнат, отколкото бях очаквал, аз избарабаних умело или не — нещо, което не бях вършил от години — няколко игриви такта по сухия гръб на гардероба, сетне излязох, проверих още веднъж дали е чист — нямаше за какво да се упреквам, — дори лаченият колан не бе загубил блясъка си, о, не, трябваше да изтъркам няколко петънца и да дъхна също, докато коланът пак наподоби змиорките, каквито бяха ловили в ранните ми години на вълнолома при Нойфарвасер.

Аз, Оскар, напуснах стайчето на сестра Доротея и лиших от ток четирийсетватовата крушка, проследила цялото ми посещение.