Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан

Широкият фустан

Да ви призная: пациент съм в психоклиника, моят болногледач ме наблюдава, почти не ме изпуска от око; защото на вратата има шпионка, а болногледаческото око е от онова кафяво, дето не може да прозре мен, синеокия.

Моят болногледач значи не може да ми бъде враг. Обикнах аз тоя зяплю зад вратата, затова щом стъпи в стаята, започвам да му разправям патилата си, да ме поопознае напук на пречкащата се шпионка; Милият, май цени разказите ми, защото слъжа го нещо, а той от признателност ми показва най-новото си възлотворение. Дали е художник — остава под въпрос. Но една изложба с негови моделчета ще се посрещне добре от пресата, а и някой клиент ще привлече. Той навързва възли от прост канап, който обира след свижданията по стаите на пациентите, отмотава го и го преоплита в многослойни хрущялни призрачета; ще ги топне после в гипс, ще ги остави да се втвърдят и ще ги набучка на игли за плетене, набити върху дървени постаментчета.

Често го гъделичка мисълта да ошари възлените си отрочета. Но аз го разубеждавам, соча му лакирания си бял креват и го карам да си представи на какво ще заприлича това най-съвършено легло вапцано. Тогава, ужасен, той плесва глава с болногледачески ръце, с окаменяло лице се напъва да изрази всичките си ужаси наведнъж и се отказва от кольорните си планове.

Белият ми болничен креват значи се е превърнал в единица мярка. За мен леглото ми е нещо много повече — и трудно постигната цел, и утеха ми е то, а би могло да ми стане и вяра, стига управата на приюта да разреши да го префасонирам малко; ще накарам да вдигнат решетката на кошарата още по-високо, та никой да не ме наближава много.

Един път седмично денят за свиждания нарушава вплетения ми в белите метални пръчки покой. Тогава идват всички; които мрат да ме спасяват, на които е забавно да ме обичат, само и само да изтъкнат, уважат и поогледат себе си чрез мен. Колко дебелооки, сприхави и невъзпитани хора! Като зачегъртат с ножичките си за нокти боята на бялата ми кошара, като задращят по лака с химикалки и химически моливи едни длъгнести мискинчета! Моят адвокат, щом взриви стаята със своето „Здравей“, всеки път ще надене найлоновата си шапка върху лявата пръчка на леглото, откъм краката ми. И докато трае посещението му — а на адвокатите им дай да приказват, — ще ограби с този насилствен акт всичкото ми равновесие и настроение.

След като посетителите ми са натрупали подаръците си върху бялата, застлана с мушама масичка под акварела с анемонии, след като са сварили да ме осветлят за настоящите или бъдещите си спасителни акции и да убедят мен, когото не се отказват да спасяват, във висококаратната си любов към ближния, те преоткриват удоволствието от собственото си съществуване и си тръгват. Сетне идва болногледачът, за да проветри стаята и прибере канапа от пакетите с подаръци. Често, щом се проветри, той намира време да приседне край леглото ми и разплитайки забърканите върви, разпръсква толкоз дълго тишина, че кръщавам тишината Бруно, а Бруно — тишина.

Бруно Мюнстерберг — така се казва болногледачът ми и стига вече с каламбури — купи за моя сметка петстотин листа хартия за писане. Ако тоя запас не стигне, Бруно — ерген човек, без деца и родом от Зауерланд — ще отскочи пак до малката книжарничка, дето продават и детски играчки, и ще ми набави нужното неразчертано пространство за моята, надявам се, безпогрешна памет. Никога не бих могъл да помоля за такава услуга посетителите си, да речем — адвоката или Клеп. Грижовната, предписана ми от докторите любов сто на сто ще възпре тия приятелчета да ми донесат нещо толкова опасно като неизписана хартия и да я предоставят за употреба на моя непрестанно сричкосъздаващ дух.

Когато рекох на Бруно:

— Слушай, Бруно, ще ми купиш ли петстотин листа „целомъдрена“ хартия? — Бруно, възнесъл поглед към тавана и запратил показалец в същата посока, сякаш предизвиквайки към някакво сравнение, отвърна:

— Което ще рече бяла хартия, нали, господин Оскар?

Но аз държах на думичката „целомъдрена“ и помолих Бруно да каже тъй и в магазина. Когато привечер той се върна с пакет в ръка, реши да ми се яви като дълбоко вглъбен Бруно. На няколко пъти продължително се втренчваше в оня таван, от който черпеше всичките си вдъхновения, и малко по-сетне заключи:

— Вие ми препоръчахте най-уместната дума. Като поисках „целомъдрена“ хартия, книжарката направо се стопи от срам, докато я опаковаше.

Опасявайки се разговорът за разните му книжарки да не се проточи до безкрай, вече се разкайвах, че съм нарекъл хартията „целомъдрена“, затова си мълчах, изчаках Бруно да излезе и едва тогава отворих пакета с петстотинте листа.

Не се помаях да тегля и претеглям дълго жилаво-гъвкавия топ. Отброих десет листа, остатъка скътах в нощното шкафче, автоматичната писалка открих в чекмеджето до фотоалбума: „Пълна е, мастило има, но откъде да подхвана?“

Можеш да започнеш от средата и препускайки смело напред и назад да объркваш читателя. Или да се пишеш за модерен — теглиш кръст на времена и разстояния, а сетне — било сам, било чрез героите си — да обявиш, че най-подир и току-що си решил проблема „пространство — време“. Или първо заявяваш, че в наши дни е невъзможно да се напише роман, а после, тъй да се каже, зад собствения си гръб изпраскваш страхотен бестселър и накрая се прочуваш като последния мохикан на жанра. Подучиха ме също, че щяло да звучи хем скромно, хем солидно, ако още в началото уверя: „Вече не съществуват герои на романи, защото вече няма индивидуалности, защото индивидуалността изчезна, защото всеки човек е самотен, еднакво самотен, без право на индивидуална самота и образува една самотна сива маса, без имена и герои.“ Всичко това може и да е така и да си има оправдание. Но за себе си — Оскар, и за Бруно Гледача бих искал да кажа следното: Ние сме герои, двама съвсем различни герои, той — зад шпионката, аз — пред шпионката; и щом той отвори вратата, ние двамата — при всичкото си приятелство и самотност — все още не се обезличаваме в безименна и сива маса.

Ще започна далеч преди появата си, защото никой не бива да описва своя живот, ако не прояви нужното търпение и не упомене поне половината си рода, предшествувала собственото му летоброене. На всички вас извън моя психодом и приют, които водите хаотичен живот на вас, приятели и ежеседмични посетители, които дори не подозирате за хартиения ми запас, ще представя Оскаровата баба по майчина линия.

През един късен октомврийски следобед баба Анна Бронски седяла сред фустаните си накрай една картофена нива.

Преди пладне можело да се види как майсторски пластяла с греблото повехналата шума в изрядни купчини, как по пладне се облажила с топната в сироп порязаница с мас, как подир това прекопала нивата за сетен път, а накрая се насадила сред фустаните си между две, кажи-речи, пълни кошници. Пред две отвесно вирнати подметки на ботуши с климнали едно към друго бомбета тлеел и сегиз-тогиз астматично припламвал стъкнат от картофена шума огън, който ниско и туткаво виел дим по едва наклонената земна кора. Броели лето деветдесет и девето, тя седяла в сърцето на Кашубия, близо до Бисау, ала още по-близо до тухларната, пред Рамкау седяла тя, зад Фирек; с лице към шосето за Брентау, между Диршау и Картхаус^[1] в гръб към тъмната кория Голдкруг седяла тя и с овъгления връх на една лескова пръчка заравяла картофи в горещата пепел.

Когато току-що нарочно споменах бабиния фустан и, надявам се, достатъчно точно се изразих: „Насадила се сред фустаните си…“, та дори и главата „Широкият фустан“ нарекох — напълно съзнавах какво дължа на тази диплеста дреха. Бабчето не носела само един фустан, четири фустана носела тя, надиплени един връз друг. Ала не че носела само един горен и три долни фустана; четири — тъй да се рече — горни фустана носела тя, всеки фустан носел следващия, тя обаче носела всичките четири по една такава система, която променяла реда им всеки божи ден. Ако вчера единият се мъдрел най-отгоре, днес слизал етаж по-долу; вторият ставал трети. А третият фустан от вчера днес влизал в допир с телесната обвивка. Онзи вчерашният, най-интимно приближен ней фустан, днес изкарвал на показ десена си, сиреч липсата на всякакъв десен: всичките поли на баба Анна Бронски питаели предпочитание към една и съща картофо-колоритна гама. Тоя цвят трябва да й е приличал.

Освен с придобитата окраска, бабините фустани се отличавали с екстравагантното си разточителство на плат. Чрезмерно набъбвали, издували се, щом вятърът се втурнел към тях, морно се отпускали, щом се насител на играта, плющели, профучел ли край тях, и всичките четири политали напред, пред бабчето, когато вятърът удрял в гръб. Седнела ли, прибирала фустаните около себе си.

Освен четирите постоянно бухващи, висващи, падащи на дипли или стоящи — колосани и празни — край леглото й поли, бабчето притежавало и още един, пети фустан. Този екземпляр по нищо не се различавал от останалите четири с картофест цвят. Но и петият фустан не се застоявал все пети. И той като побратимите си — нали фустанът е от мъжки род — подлежал на смяна, спадал към четирите носени фустана и също като тях, щом му дойдело време, всеки пети петък, първо трябвало да отиде в чебура за пране, в събота — на въжето пред кухненския прозорец, а щом изсъхнел — върху дъската за гладене.

Когато след подобна шетняво-готваро-перачо-гладаческа събота, след като издояла и нахранела кравата, бабчето се топнела до гуша в чебура, доверявайки едно-друго на сапунката, а сетне пак смъкнела нивото на водата в чебура, за да приседне най-подир — увита в кърпата на едри цветя — на ръба на леглото, върху дъските пред нея лежали разперени четирите носени фустана и праният чистичък фустан. С десния показалец тя подпирала долния клепач на дясното си око, по чужди ум не се водела, дори по братовия си Винцентов, и затова бързо-бързо вземала решения. Както си стояла с боси нозе, отритвала с пръсти оня фустан, който в най-голяма степен бил загубил меката лъскавина на картофения си цвят. Сетне на чистия екземпляр се отреждало овакантеното място.

В чест на Христа, за когото имала непоклатими представи, следващото неделно утро в църковното шествие до Рамкау тя освещавала освежената поредица фустани. Как бабчето носела прания си фустан ли? Тя била не само чиста, но и малко суетна жена: изкарвала най-хубавата си пола на показ и при хубаво време — на слънце.

Ала когато бабчето седяло край огъня с картофите, било вече понеделник след пладне. Неделният фустан се придвижил в понеделник с един кат по-близо до нея, докато онзи, който в неделя бил сгряван от тялото й, в понеделник се спускал, унило по понеделнишки, най-отгоре по хълбоците; Тя си свирукала някаква мелодийка, когато изровила с лесковата пръчка първия опечен картоф от пепелта. Избутала горещия клубен встрани от тлеещото хълмче шума, за да може вятърът да го облъхне и охлади. Една остра пръчка пробола после разпуканата, с обгорели ръбчета грудка, поднесла я към устата й, която вече не свирукала, а с попукани, изпръхнали от вятъра устни издухвала пепел и пръст от картофената шлюпка.

Докато духала, бабчето затворила очи. Като сметнала, че е духала достатъчно, тя отворила първом едното, сетне и другото око, заръфала картофа с доста раздалечени, ала инак безупречни резци, тутакси пак отпуснала чене, задържала в зинала паст парливата половинка от сипкавия димящ картоф, изкръглила очи над издутите, всмукващи дима и октомврийския въздух ноздри, плъзнала втренчен поглед по нивата чак до хоризонта, прорязан от телеграфни стълбове и тясната горна третина на комина в тухларната.

Нещо мърдало между телеграфните стълбове. Бабчето затворило уста, всмукало устни, премрежило очи и завъртяло картофа. Нещо мърдало между телеграфните стълбове. Там нещо подрипвало. Трима мъже подрипвали между стълбовете, и тримата към комина, ха пред него, ха край него, ала единият хукнал обратно, засилил се, наглед — нисък, че набит, метнал се през тухларната, другите двама, по-тънки и по-дълги, току подире му — и те хоп — връз тухларната и ето ги пак между стълбовете, обаче онзи, ниският, че набитият, препуснал на зигзаг и макар нисък и набит, излязъл по-бърз от тънките и дългите — другите скокльовци отново трябвало да се втурнат към комина, защото онзи вече се претъркулил натам, докато тези пак се засилили на две педи от него и отведнъж изчезнали, сякаш меракът им минал, а и ниският насред скока хлътнал от комина нейде зад хоризонта.

Там си и останали — я си почивали, я се преобличали, я печели тухли на надник.

Тъкмо когато бабчето се гласяло да използува тоя антракт, за да прободе втория картоф, взело, че бучнало във въздуха.

Оня ниският, че набитият, пак изникнал в същите дрехи и как се прекатерил през хоризонта, като че най-обикновен стобор прескочил, и комай бил зарязал двамата скокльовци по петите му отвъд стобора, сред тухлите или по пътя за Брентау, но защо търчал като луд — телеграфните стълбове ли искал да превари, — правел дълги плавни скокове през нивата, изпод подметките му отхвърчала кал, измъквал се с отскок из калта, но колкото по-далеч отскачал, толкова по-трудно изпълзявал из хлъзгавата глина. И току залепвал за нея, после тъй дълго увисвал във въздуха, та сварвал насред скока — нисък, че набит — и челото да си отрие, преди отскочилият крак да потъне в току-що изораното поле, чиито бразди се точели край петте уврата с картофи къмто дълбоката межда.

Добрал се до междата, но едва хлътнал — нисък и набит — в нея, другите двама вече се покатерили — дълги и тънки — иззад хоризонта, като междувременно сигурно се били поразходили до тухларната, зашляпали — дълги и тънки, — ала в никакъв случай мършави, така тромаво из глината, че бабчето пак не могло да уцели картофа; защото такова нещо не се виждало всеки ден: как трима дангалака, макар и нееднакво дълги, подскачат край телеграфните стълбове, насмалко да скършат комина на тухларната, а после на промеждутъци; първом ниският и набитият, а сетне тънките и дългите, ала и тримата еднакво мъчително, упорито и повличайки все по-големи буци глина с подметките си, спретнати и нагласенки — да подскачат по нивата, която Винцент бил изорал преди два дни, и най-подир — да хлътнат в междата.

Сега и тримата изчезнали, а бабчето се осмелило да бодне вече, кажи-речи, изстиналия картоф. Леко одухала пръстта и пепелта от коричката, тутакси го набутала целия в уста и помислила, ако въобще си е помислила: „Тия ще да са от тухларната“, и продължила да върти картофа с език, когато единият изскочил от междата, озърнал се диво над рунтавия си чер мустак, с два скока се намерил пред, зад и до огъня едновременно, отсам — проклинал, оттам — се тюхкал, не знаел накъде, назад не можел, защото подире му с дълги скокове по дълбоката межда идели тънките и дългите, та той се хвърлил, хвърлил се на колене, а зъркелите му и двата щели да изхвръкнат из орбитите, и пот избила по челото му. И запъхтян, с разтреперан мустак се престрашил да припълзи по-близо до бабчето, допълзял пред вирнатите подметки, досами бабчето допълзял той, погледнал я с очи на дребно и набито зверче, та тя въздъхнала, престанала да дъвче картофа, подметките се килнали встрани, забравила тухли и тухларна, тухлари и тухлопекари, а поповдигнала фустана, не, тя повдигнала наведнъж и четирите си фустана, достатъчно високо, та този, дето не бил от тухларната, нисък, че набит, успял да се напъха цял под тях и да изчезне ведно с грамадния си мустак и не приличал вече на зверче, и не бил ни от Рамкау, ни от Фирек, а бил под фустана, ведно със страха си, и не се хвърлял вече на колене, и не бил ни набит, ни нисък, но заел своето местенце, и забравил пъхтенето, треперенето и ръката си върху бабиното коляно. Тихо било, както в първия или сетния ден на света, лек ветрец бъбрел с картофено-шумнатия огън, телеграфните стълбове се броели беззвучно, коминът на тухларната запазил самообладание, а тя, бабчето, пригладила благоразумно най-горния фустан над втория фустан; едва го усещала под четвъртия фустан, а на третия и през ум не му минавало, че нещо ново и чудновато иска да изуми кожата й; И понеже отдолу нещото наистина било чудновато, но отгоре всичко благоразумно си кротувало, а втори и трети кат все още за нищо не се догаждали, тя изровила два-три картофа от пепелта, извадила четири сурови от кошницата под десния си лакът, пуснала ги един по един в горещата пепел, заровила ги добре, стъкнала огъня и димът пак живнал — че какво друго могла да стори?

Тъкмо фустаните на бабчето се усмирили, тъкмо гъстият пушек от картофено-шумнатия огън — който бил загубил посока поради рязкото коленичене, раздвижване и разръчкване — отново поел според вятъра и стелнал жълти валма, на югозапад по нивата и хоп! — междата изплюла двамината тънки и дълги, дето тичали по петите на ниския, че набит скокльо, прикътан сега под фустаните, и станало ясно, че дълги и тънки, те носели според службата си униформата на военната жандармерия.

Едва не префучали край бабчето. Дали единият пък не прескочил и огъня? Изведнъж се оказало, че все пак имат шпори, а в шпорите — всичкият им мозък, спрели, завъртели се, разходили ботуши насам-натам, наврели униформи и ботуши в дима, после измъкнали, покашлювайки, униформите от пушека, отнасяйки и пушек с тях, и както си покашлювали, заговорили бабчето, попитали я не била ли видяла Коляйчек, защото тя трябва да го била видяла, щом седяла край междата, а той, Коляйчек, се бил измъкнал по междата.

Бабчето не било виждало никакъв Коляйчек, защото не познавало такъв Коляйчек. От тухларната ли бил? — попитало то, понеже познавало само тъдявашните от тухларната. Униформите обаче й описали Коляйчек като човек, който нямал нищо общо с никакви тухли и бил по-скоро един такъв нисък, че набит. Бабчето се сетило, видяло било един такъв да тича нанякъде и посочило с врелия, боднат на острата пръчка картоф към Бисау, набелязвайки някаква цел, която според картофа се намирала между шестия и седмия телеграфен, стълб, ако броели от комина на тухларната надясно. Но дали онзи беглец бил Коляйчек, бабчето не знаело; извинило своята неосведоменост с огъня пред подметките си, не стига, че той й създавал сума ти дертове, ей го на — едва тлеел, ами и за другите ще се коси, дали притичвали край нея, или се завирали в пушека, хич не я било еня за хора, дето не познавала, знаела си само тукашните от Бисау, Рамкау, Фирек и тухларната — те й стигали.

Като изприказвало това, бабчето леко въздъхнало, ала все пак достатъчно силно, та униформите полюбопитствували какво чак толкоз имало за въздишане. Тя кимнала към огъня, което трябвало да рече, че въздишала заради едва мъждукащия огнец, пък и заради неколцината, дето стоели на пушека, сетне отгризнала с раздалечените си резци половината картоф, отдала се изцяло на дъвкането и извъртяла очни ябълки нагоре вляво.

Онези в жандарската униформа не могли да намерят искрица разум в унесения поглед на бабчето, помаяли се дали да претършуват Бисау зад телеграфните стълбове и затова на първо време замушкали с щикове съседните, все още незапалени купчини шума. Поддавайки се на внезапно вдъхновение, те катурнали едновременно двете почти пълни кошници с картофи изпод бабините лакти и дълго недоумявали защо от двете плетени съдини пред ботушите им се изтърколили само картофи, а не Коляйчек. Недоверчиво и дебнешком огледали ровника с картофи, като че ли Коляйчек за толкова кратко време би могъл да се зазими в него, целенасочено забучкали с щикове и усещали липсата от писъка на прободения. Подозрението им се насочвало към всяко най-мижаво храстче, към всяка миша дупка, към цяла колония къртичини и отново към моето бабче, което си седяло на мястото, сякаш се било сраснало със земята, изпускало въздишки, изтегляло зеници под клепачите, изцъкляло белтъци и нареждало кашубските имена на всички светии — а при вида на едва мъждукащия огнец и двете прекатурени кошници гласът й се извисявал подчертано многострадално.

Униформите се щурали, кажи-речи, половин час. Ту се отдалечавали, ту се приближавали до огъня, пеленгували комина на тухларната, искали да превземат и Бисау, но отложили настъплението, за да подържат моравите си ръце над пламъка, докато всеки от тях получил от бабчето по един разпукан картоф на пръчка. Ала насред дъвченето униформите се сетили за своите униформи, подскочили цял хвърлей навътре в нивата, сетне — в жълтугата край междата и подплашили един заек, който обаче не се казвал Коляйчек. До огъня те отново намерили сипкавите, ухаещи на препечено грудки и укротени, макар и поизтощени, решили отново да ги сберат в онези кошници, които преди това обърнали в името на дълга.

Едва когато вечерта изстискала от октомврийското небе ситен кос дъждец и мастилена здрачевина, те атакували неохотно, и бързешком един отдалечен, тъмнеещ в полето камък, а после, след като камъкът бил сразен, прекратили битката. Още малко поразтъпкване на крака и простиране на ръце, като за благословия над пострадалия от дъжда огън, развяващ дим надлъж и шир, още едно покашлюване в зеленикавия пушек, едно сълзящо око в жълтеникавия пушек, после покашлюващо, сълзящо оттегляне на ботушите в посока Бисау. Щом Коляйчек го нямало тук, трябвало да бъде в Бисау. Жандарите признават само една алтернатива.

Димът от бавно гаснещия огън загърнал бабчето като с огромен пети фустан, така че, потънала в своите четири фустана, с въздишки и каканижейки светите имена, тя, подобно Коляйчек, също се намерила под фустан. Едва когато униформите се отдалечили като две клатушкащи се точици и бавно се потопили в мрака между телеграфните стълбове, бабчето се надигнало с такава мъка, сякаш било пуснало корени, и — повлекло подире си сламки и пръст — прекъснало току-що наченалия растеж.

На Коляйчек му станало студено, когато — легнал нисък, че набит — из един път се намерил незакачулен под дъжда. Бързо взел да закопчава панталона, който вследствие страха и някаква безгранична потребност от убежище останал отворен под бабините поли. Чевръсто движел пръсти по копчелъка, опасявайки се буталото му да не се преохлади бързо-бързо, тъй като времето било пълно с есенно — простудни опасности.

И пак бабчето открило още четири парливи картофа под пепелта. Три дало на Коляйчек, един — на себе си, и преди да ръфне картофа, попитало само дали е от тухларната, макар да знаело, че Коляйчек идвал отвсякъде другаде, но не и от тухлите. Не отдала кой знае какво значение на отговора, връчила му по-леката кошница, сама се нагърбила с по-тежката, останала й свободна ръка за греблото и мотиката и с кошница, картофи, гребло и мотика развяла четирите си фустана в посока Бисау-Аббау^[2].

Поела не към Бисау. Поела по-скоро към Рамкау. И тъй тухларната останала вляво зад тях, те забързали към притъмнялата кория, където се намирало селцето Голдкруг, а зад него Брентау. А преди гората, в една долчинка се гушело Бисау-Аббау. Натам последвал бабчето — нисък, че набит — Йозеф Коляйчек, който вече не могъл да се откъсне от полите й.

Под сала

Никак не е лесно да лежиш тук, на тоя хубаво умитичък креват в психоклиниката, пред тая оцъклила се, оборудвана с Бруново око шпионка, а да рисуваш димни валма на огньове по кашубски картофища и щрихи на октомврийски дъжд. Ако си нямах Барабанко, дето при умела и търпелива употреба се сеща за всички важни подробности, а аз записвам най-същественото, и ако болничната управа не ми бе разрешила да оставям Тенекийко да си побъбри три-четири часа дневно — щях да бъда жив за оплакване, без спомен за дядо и баба.

Ето какво разправя моят барабан:

През оня октомврийски подиробед на лето деветдесет и девето, докато в Южна Африка Ом Крюгер^[3] причесвал рунтави англофобски вежди, някъде между Диршау и Картхаус, близо до тухларната Бисау, сред пушек, страхове и въздишки, под четири единобагрени поли, под косия дъждец, страдалчески припяваните имена на светци, под блудкавите въпроси и помътените от дима погледи на двама селски стражари маминка Агнес била зачената от ниския, че набит Йозеф Коляйчек.

Анна Бронски, моята баба, още под прикритието на черната нощ сменила името си, сиреч с помощта на някакъв щедро раздаващ светите тайнства отец позволила да я прекръстят на Анна Коляйчек и последвала своя Йосиф — е, ако не до Египет, то поне до главния град в поречието на Мотлау, където Йозеф си намерил работа като салджия и поне засега си отдъхнал от жандармерията.

За по-интересно на първо време ще премълча името на оня град край устието на Мотлау, макар че като роден град на маминка заслужава да го спомена още тук. В края на юли през хиляда деветстотната година — тъкмо приели грандиозната програма за удвояване на военния флот — под знака на зодия Лъв мама зърнала светлика на белия свят. Самоувереност и мечтателност, великодушие и кокетство. Първият й дом, наричан още Domus vitae^[4], се намирал под влиянието на изгряващия знак — лесно податливите Риби. Констелацията на Слънцето в опозиция с Нептун, седмият Дом или Domus matrimonii^[5] щял да й поогелпи живота. Венера в опозиция със Сатурн, наречен още „киселата планета“, който — и баба знае — носи болести на далака и черния дроб, който властвува при Козирога, а под знака на Лъва губи силата си, комуто Нептун предлага змиорки, а получава в замяна къртица, който обича лудо биле, луковици и кръмно цвекло, който плюва лава и вкисва виното; та той обитавал с Венера осмия Дом на смъртта и вещаел беда, докато зачатието сред картофената нива обещавало рисковано щастие под закрилата на Меркурий в Дома на роднинството.

Тук трябва да вмъкна протеста на маминка, защото тя упорито отрича, че била зачената на картофището. Е, нямало що да си криви душата — признаваше все пак тя, — баща й се проявил още там, ама нито неговото положение, нито позата на Анна Бронски били тъй сполучливо натаманени, та да създават условия на Коляйчек да я забремени.

— Или през нощта на бягството, или в чичо Винцентовата каруца е станала таз работа, пък може и в Тройл^[6], когато салджиите ни приютили в една стаичка.

С кажи-речи такива думи маминка обикновено уточняваше мига на земното си учредяване, а бабчето, което би трябвало да знае най-добре, отпосле кимаше търпеливо и осветляваше по въпроса:

— Чунки знам, баби, дал’ в бричката е било, дал’ в Тройл — я не знам. Сал в картофището не ще да е било, щот и ветер дуеше, и дъжд валеше, как небо се не продъни…

Винцент се казваше бабиният брат. Жена му млада се споминала и той отишъл на поклонение в Ченстохова, но там Матка Боска Ченстоховска^[7] му дала знак да види в нея бъдещата кралица на Полша. Оттогава все се ровичкал из разни чудати книги, във всяко изречение откривал претенциите на майката божия към полския престол, та на ръцете на сестра му легнали и къщата, и няколкото нивици.

Ян, синчето му, тогава четиригодишен хилав сополанко, готов всеки момент да се разциври, пасял гъските, събирал шарени картинки и — гибелно рано за възрастта си — пощенски марки.

Та тъкмо в онова оброчено на небесната полска кралица стопанство бабчето завлекла кошниците с картофи и Коляйчека, че Винцент, като разбрал каква са я свършили, отърчал в Рамкау и задумкал у отчето, докато не го измъкнал по нощница и боне от леглото — да стяга сакраментите и хайде с него Анна за Йозеф да венчае. Едва — що Негово сънено високопреподобие изкаканижил проточилата се дълго — предълго поради прозявки благословия и снабден с дебел резен сланина, показал светейшия си гръб, Винцент запрегнал каручката, натоварил младоженците отзад, стъкмил им ложе от слама и празни чували, чучнал зиморничавия, тънинко хленчещ Ян върху капрата до себе си и дал на кобилката да разбере, че трябва да препусне напред и право в нощта: виновниците за сватбеното пътешествие препирали.

Във все още тъмната, ала вече измаляла нощ талигата стигнала речния пристан на главния град. Неколцина приятели, салджии като Коляйчек, приютили двойката бегълци. Винцент вече можел да обърне и подкара кобилката обратно към Бисау: една крава, козата, свинката с прасенцата, осем гъски и дворното куче чакали да бъдат нахранени, а синчето Ян — пренесено в леглото, защото го втрисало.

Йозеф Коляйчек се укривал три седмици, привикнал косата си към нова прическа — на път, обръснал мустак, набавил си изправни документи и под името Йозеф Вранка се хванал на работа като салджия. И що ли му трябвало на Коляйчек пак да се навърта край складовете за дърва и дъскорезниците — нали си имал в джоба документите на салджията Вранка, който при някаква патаклама бил блъснат от сала и се удавил в Буг над Модлин, без властите да надушат? Защото навремето пак бил зарязал салджийството и постъпил в една дъскорезница край Швец, но имала глава да пати — там си навлякъл гнева на началството заради някаква ограда, наплескана от ръката на Коляйчек в дразнещо бяло и червено.

Дали за да оправдае поговорката: „Откърши летва от стобора и ето ти готов спора“, майсторът откършил една бяла и една червена летва от стобора, надробил полските летви по кашубската гърбина на Коляйчек на толкова много червено — бели подпалки, та това дало достатъчен повод на обруления Коляйчек още същата ясна звездна нощ да хвърли в червени пламъци чисто новата белосана дъскорезница в чест на разкъсаната, но тъкмо затова единна Полша.

И тъй Коляйчек бил подпалвач, подпалвач рецидивист, защото отподир дъскорезниците и складовете за дърва в цяла Западна Прусия се превърнали в прахан за разгарящи се в два цвята национални чувства. Отвори ли се дума за съдбините на Полша, все и Дева Мария е замесена в тези пожари, а очевидците — някои може би живи и днес — разправят, че върху рухващите покриви на много дъскорезници видели майката божия, увенчана с полската корона. Разправят още, че народът, който винаги се стичал на големи пожари, подемал химна за Богородица, майката божия — защо тогава да не вярваме, че Коляйчековите подпалвачески подвизи са се превръщали в истински празници: и що клетви са се клели.

Колкото подсъден и търсен бил подпалвачът Коляйчек, толкова безукорен, сиротен, безобиден, та дори скудоумен и от никого нетърсен, кажи-речи — неизвестен бил салджията Йозеф Вранка, който си разпределял тютюна за дъвчене на дневни дажби, докато един ден реката Буг го погълнала и три дажби тютюн останали неизползвани заедно с документите в шубата му. И тъй като удавеният Вранка повече не могъл да се обади, пък и не се намерил кой да поставя неудобни въпроси за удавения Вранка, Коляйчек — с почти същия бой и топчест череп като на удавника — припълзял първо в неговата шуба, а после и в официално документираната му неосъждана кожа, отучил се от лулата, заджвакал тютюн, дори си присвоил най-най-неговия белег — пелтеченето, така че през следващите години се вживял в ролята на кроткия, пестелив, припелтечващ салджия и със сала свличал в долината цели гори по Немен, Бобър, Буг и Висла. Грехота е да не споменем, че Коляйчек чак до ефрейтор я докарал като лейбхусар на принца при фелдмаршал Макензен, тъй като Вранка още не бил служил, затова пък Коляйчек, с четири години по-голям от удавника, бил завещал на артилерията в Торн чудно досиенце.

Повечето от най-върлите крадци, убийци и подпалвачи, докато крадат, убиват и палят, изчакват да им се отвори сгода за по-солиден занаят. И ето ти на някои — случайно или не — капне тоя шанс: в кожата на Вранка Коляйчек бил примерен съпруг и дотолкова се изцерил от запалителния си порок, че само да зърнел кибрит, тутакси се разтрепервал. Кибритените кутийки, които се търкаляли ей така самодоволно по кухненската маса, никога не се чувствували сигурно в присъствието на човека, дето като нищо можел да бъде техен изобретател. Изкушението Коляйчек изхвърлял през прозореца. Бабчето едва смогвала да сложи обяда навреме и топъл на масата. Често семейството седяло на тъмно, защото газеничето оставало без огнец.

Все пак Вранка не бил тиран. Всяка неделя водел своята Анна Вранка на черква в Нидерщадт и позволявал на законно венчаната за него да надява четирите си фустана един връз друг, както нявга на картофището. А зиме, щом лед сковял реките и за салджиите настъпели сушави дни, той си кротувал в Тройл, дето живеели само салджии, хамали и корабостроители, и наглеждал дъщеричката Агнес, която — по всичко личало — била същински бащичко, защото ако не изпълзявала под леглото, се пъхала в гардероба, а щом дойдели гости, се свирала с парцалените кукли под масата.

Та значи момиченцето Агнес все гледало да се скъта в някое скришно местенце и там откривала — е, малко по-друго удоволствие, но пък същата сигурност, както Йозеф под полите на Анна. Коляйчек, подпалвачът, се бил напарил достатъчно, за да разбере у дъщеря си тая потребност от приют. Та като взел да кове зайчарник върху балконоподобната пристройка към маломерното им жилище, измайсторил и колибка — досущ по мерките на Агнес. В тези дъсчени покои маминка прекарала детството си, играела на кукли и така пораснала.

По-късно, щом тръгнала на училище, захвърлила куклите и за първи път проявила своя нюх за крехка красота в игрите с джаминки и пъстри пера.

Позволете ми — макар че изгарям от нетърпение да обявя мига на собствената си поява — да оставя семейния сал на Вранка да се носи спокойно по житейски води до тринайсета година, когато при Шихау пускали кораба „Колумб“ на вода; тъкмо тогава полицията — нали нищо не забравя — открила дирите на Лъже — Вранка.

Всичко започнало през август тринайсета година, когато Коляйчек — както в края на всяко лято трябвало да се спусне с големия сал от Киев по Припят, през канала и по Буг до Модлин, а оттам — надолу по Висла. Тръгнали всичко дузина салджии с влекача „Радауне“, който пуфкал в служба на тяхната дъскорезница — от Западен Нойфер^[8] по Мъртва Висла до Айнлаге, сетне нагоре по Висла край Кеземарк, Лецкау, Чаткау, Диршау и Пикел, а надвечер хвърлили котва в Торн. Там се качило и новото началство на дъскорезницата, което щяло да ръководи покупките на трупи в Киев. Когато в четири заранта „Радауне“ отблъснал, се разнесло, че той е вече на борд. За първи път Коляйчек го видял на закуска в камбуза. Дъвчейки, седели един срещу друг и сърбали ръжено кафе. Коляйчек начаса го познал. Широкогърдото олисяло началство пратило да донесат водка и да налеят и опразнените кафени чашки. Както си млящел, а в другия край разливани водката, той се представил:

— За ваше сведение, аз съм новият началник, казвам се Дюкерхоф и при мен лабаво няма!

По негова заповед салджиите казали имената си един подир друг, както били насядали, и обръщали чашите, та чак адамовите им ябълки подрипвали. Коляйчек първо гаврътнал водката; сетне забол с очи Дюкерхоф и рекъл „Вранка“. Дюкерхоф кимнал, както кимал всеки път, и повторил „Вранка“, както повтарял и другите имена. Ала на Коляйчек се сторило, че Дюкерхоф май понаблегнал името на удавения салджия — е, не чак толкова, но някак по-особено, замислено.

„Радауне“ поклащал нос срещу кално — мътното, знаещо само една посока течение, ловко избягвайки плитчините с помощта на сменящите се лоцмани. Вляво и вдясно отвъд дигите се ширело еднообразно — къде равно, къде нахълмено — вече ожънатото поле. Трънливи плетища, друми сред хълмите, долчинка с жълтуга, равно поле със самотни чифлици, сътворено сякаш за кавалерийски атаки, за дивизия улани, възвила вляво през пясъчника, за хусари, политнали над трънака, за блянове на млади ротмистри, за отшумяла или бъдеща битка, за батална живопис: снишени татарите, възправени драгуните, грохващи рицари, кавалери — багрещи плащове, ни драскотинка по бронята, само една — посечена от Мазовския херцог, а конете — и в цирка няма такива жребци: тръпнещи, с пискюли обкичени, жилите — филигранно опънати, ноздрите — издути, карминени, облачета край тях, промушени от пики — с вимпелчета, напред сведени, саби — разсичащи небосвода и вечерното зарево; а там, на заден план — нали всяка картина си има заден план — здраво залепнало на хоризонта, между задните крака на врания кон, кротко дими селце: сгушени къщурки, обрасли с мъх, покрити със слама, и не къщурки — туй ще се помни навеки, — а кокетни танкчета^[9], бленуващи за деня, когато ще нахлуят в картината, ще навлязат в полето, отвъд дигите на Висла — като жребчета сред тежка конница.

Някъде към Влоцлавек Дюкерхоф дръпнал Коляйчек за шубата:

— Я ми кай, Вранка, да сте работил нявга на резачницата в Швец? Дет’ сетне изгоря де?

Коляйчек ситно-ситно заклатил глава, сякаш вратът му се прищипнал, и издокаросал такива жални, милни очи, та Дюкерхоф, подложен на тоя поглед, запазил всички други въпроси за себе си.

Когато при Модлин, където Буг се вливала във Висла, а „Радауне“ свърнала по Буг, Коляйчек — увесен на перилото като всички салджии — плюнал триж във водата, Дюкерхоф се премъдрил с пура до него и му поискал огънче. Тази думичка, както и думичката „кибрит“, бръквали в душицата на Коляйчек.

— Кво се изцърви кат госпоица, зарди огъня ли?

Едва когато подминали Модлин, червенината се дръпнала от лицето на Коляйчек, о-о! — тя не била израз на свян, а закъснелият отблясък на подпалените от него дъскорезници.

Между Модлин и Киев, сиреч докато „Радауне“ пуфкал нагоре по Буг, после през канала, свързващ Буг и Припят, та чак до Днепър, не се случило нищо, което би могло да се сметне за разговор между Дюкерхоф и Коляйчек — Вранка. Ала на влекача сто на сто са се поразменили някои любезности — кога между самите салджии, кога между огняри и салджии, между щурман, капитан и огняри, между капитан и постоянно сменящите се лоцмани — тъй разговаряли по мъжки — пък и защо не. Не изключвам салджиите — кашубци и щурмана — щетинец да са се ступали, а дори да понамирисвало и на бунт: сбор на бака, чоп хвърчал, пароли се издавали, ками се точели.

Както и да е. Но не се стигнало нито до политически крамоли нито до немско — полски побоища с ками, нито до зрелища в моряшки стил — метеж, зароден от социални несгоди. Послушно гълтайки въглища, влекачът „Радауне“ — пуфта-пафта! — си кретал по пътя — е, веднъж заседнал в една плитчина, май нейде над Плоцк, ала без ничия помощ успял отново да се измъкне. Кратко, но остро спречкване между капитан Барбуш от Нойфарвасер и лоцмана — украинец, това било всичко — и бордовият журнал надали можел да съобщи нещо повече.

Ако се наложеше или ми скимнеше да заведа дневник за Коляйчековите мисли или за Дюкерхофовия интимно — шефски живот, щях да имам богат материал за описване — що перипетии и приключения, и подозрения, и уверения, и съмнения и току-виж — съмненията пак се разсеяли. Страх ги гонел и двамата. Дюкерхоф повече от Коляйчек; понеже се намирали в Русия. Та нали Дюкерхоф като нищо можел да цамбурне зад борд, както клетият Вранка навремето, или сетне в Киев на тържището за дърва, толкова голямо и необгледно, че в такъв дървен лабиринт човек лесно можел да загуби своя ангел — хранител, ненадейно да се озове под някоя неудържимо посурнала се камара трупи — или пък да бъде спасен. Спасен от Коляйчек, който или щял да измъкне шеф-бичкиджията от водите на Припят или Буг, или щял да го дръпне на косъм от свличащата се дървена лавина на киевското тържище, тъй бедно откъм ангел-хранители, и да отърве кожата му. Де да можех сега да ви кажа как Дюкерхоф, полуудавен или полуразплескан, пъхтейки и със смъртен страх в очите, пошушнал на Лъже — Вранка: „Сполай ти, Коляйчек, сполай!“, а сетне, след задължителната пауза: „Сега сме квит. Тури му пепел!“ Как се погледнали по мъжки приятелски, със смутени усмивки и мигащи през сълзи очи, и как стиснали плахо мазолести длани.

Тази сцена познаваме от влудяващо хубавите филми с фамозни артисти, когато на режисьора му щукне да побратими двамина заклети врагове, че да ги прати през земи и моря да преодоляват заедно хиляди несгоди.

Но Коляйчек не намерил случай ни да удави Дюкерхоф, ни да го изтръгне из ноктите на хързулналата се с трупите смърт.

Предан и загрижен за печалбата на своята фирма, Дюкерхоф купил дървесината в Киев, наставлявал стъкмяването на деветте сала, и — както се полага — разпределил между салджиите един тлъстичък аванс в руска валута за връщането през долината, а сетне се метнал в трена, който през Варшава, Модлип, Дойч-Айлау^[10], Мариенбург, Диршау го откарал до неговата фирма, чиято дъскорезница се намирала на товарното пристанище между корабостроителниците на Клавитер и Шихау.

Преди да съм спуснал салджиите от Киев по реките, канала и накрая, след няколко седмици къртовски труд — по Висла, все още умувам дали Дюкерхоф е бил сигурен, че е разпознал във Вранка Коляйчек Подпалвача. Докато началството пътувало на един влекач с безобидния добряк и въпреки простодушието си всеобщ любимец Вранка, все се надявало, че спътникът му не ще да е оня разбойник Коляйчек. С тази надежда се простил, щом потънал в мекото купе на трена.

Едва-що тренът стигнал крайната си цел и дотърколил колела до Централна гара — сега вече ще ви кажа града: Данциг — Дюкерхоф взел своето дюкерхофско решение, изпроводил куфарите си по един файтон вкъщи и с бодра стъпка, понеже без багаж, поел към близкия участък на „Вибенвал“, взел стъпалата по две, по три наведнъж до парадния вход, след кратко, но тънконюхно издирване открил онази канцелария, която — обзаведена достатъчно делово — трябвало да предразположи Дюкерхоф към стегнат, делови доклад.

Е, не че началството направило донос. То просто помолило да се провери случаят Коляйчек — Вранка, за което получило уверенията на полицията.

През следващите седмици, докато дърва, тръстикови колибки и салджии бавно напредвали по течението — що хартия се изписала по служби и службички. Изискали от военния архив досието на Йозеф Коляйчек, прост топчия в еди-кой си западноруски артилерийски полк. На два пъти били вкарвали опасния топчия по три дни в карцера, задето ревал с цяло гърло анархистки лозунги — къде на немски, къде на полски, и то в пияно състояние. Ето, такива позорни петна не можели да се открият в досието на ефрейтор Вранка, служил като батальонен ординарец във втори лейбхусарски полк в Лангфур. Забележително се проявявал Вранка, при маневрите направил приятно впечатление, затова получил награда един престолонаследнически талер лично от престолонаследника, чийто джоб винаги бил пълен с талери.

Ала тоя талер не бил отразен в досието на ефрейтор Вранка, за него признала, горко опявайки, баба Анна, когато я разпитвали заедно с брат й Винцент.

И не само въпросния талер размахала тя срещу думичката „палеж“. И документи представила, които многократно потвърждавали, че Йозеф Вранка още през хилядо деветстотин и четвърта постъпил в Доброволната пожарникарска дружина на Данциг — Нидерщадт, а зиме, когато салджиите почивали, той погасявал и големи, и малки пожари. И грамота имало, дето показвала че при големия пожар в Тройлския вагоностроителен завод, през хилядо деветстотин и девета, Йозеф Вранка не само гасил, но и две чирачета — шлосерчета спасил. В същия дух говорил и призованият като свидетел капитан Хехт от пожарникарската служба. Той дал следните показания: „Как може един огнеборец да бъде подпалвач! Ето — виждам го още на стълбата край горящата черква в Хойбуде. Истински феникс; излитнал из пламъците и пепелта, погасяващ не само огъня, не само пожара на този свят, но и жаждата на нашия бог Христос! А на вас следното ще ви река: Който дръзне да опетни честта на мъжа с огнеборската каска, дето винаги тича пръв, дето почитат всички застрахователни дружества, дето винаги носи в джоба си шепа пепел — било от суеверие, било от любов към професията; сквернословецът, който дръзне да нарече славния феникс подпалвач, заслужава да му окачат воденичния камък на шията…“

Навярно сте подразбрали, че капитан Хехт, освен добър огнеборец, бил и хлевоуст словоборец и докато траело следствието срещу Коляйчек — Вранка, не пропуснал нито неделя, за да проповядва от амвона на енорийската черква „Света Барбара“ на „Ланггартен“ и да набива в главите на енориашите иносказания за божествения огнеборец и пъкления подпалвач.

Но тъй като полицейските агенти не посещавали черквата „Света Барбара“, тъй като думичката „феникс“ прозвучала в техните уши като обида за Негово величество, а не като оправдание за Вранка, то доброволният труд на Вранка в пожарната още повече утежнил положението на Коляйчек.

Насъбрали сведения от сума ти дъскорезници, мнения от местните енории: Вранка съзрял в Тухел светлината на тоя свят; Коляйчек пък бил родом от Торн. Малки разногласия в показанията на по-старите салджии и по-далечните роднини. Веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода — какво друго й оставало, освен да се счупи. Дотам напреднали разпитите, когато флотилията салове стигнала земите на райха: след Торн я наглеждали отдалеч, а по пристаните я следели отблизо.

Дядовите преследвачи му се хвърлили в очи едва след Диршау. Очаквал ги. Дали моментно прихванала го апатия, или почти дълбока меланхолия му попречили да се реши на бягство — я в Лецкау, я в Кеземарк — което все още било възможно с помощта на неколцина доброжелателни салджии в познатата му местност. След Айнлаге, където саловете кандил-мандил се избутали в Мъртва Висла, някаква рибарска гемия с възмножко екипаж на борда очебийно — неочебийно се заувъртала край тях. Малко след Пленендорф два полицейски катера запукали от крайбрежните тръстики и щурайки се ха нагоре — ха надолу, разпенявили солено — блудкавите води в устието на Мъртва Висла. След моста за Хойбуде се проточвал полицейският кордон на „сините“. Навред гъмжало от синьодрешковци — по площадките с трупи, пред корабостроителницата на Клавитер, из по-малките докове и все по-разливащото се, плъпнало към Мотлау товарно пристанище, по пристаните на отделните дъскорезници и на пристанчето пред тяхната си фирма, където чакали близки и роднини; само на отвъдния бряг, при Шихау, ги нямало, там всичко било обкичено със знаменца, там се вдигала врява до бога, там нещо щяло да бъде пуснато на вода, там се тълпял народ, това подлудявало чайките, там устройвали празник — мигар в дядова чест?

Едва когато съзрял пристанището синьо-посиняло от униформи, когато катерите взели по-застрашителен курс и разплискали вълни върху саловете, а дядо схванал, че тия разточителни маньоври се въртят в негова чест, едва тогава трепнало подпалваческото сърце на стария Коляйчек и той изплюл кроткия Вранка, излюпил се от пожарникарската кожа на доброволеца Вранка, отрекъл се с цяло гърло и без пелтечене от пелтека Вранка и търтил да бяга — хукнал през саловете, хукнал по разлюляната дървена шир, бос по нерендосаните дъски, от дърво на дърво към Шихау напред, където знамената лудеели на вятъра, през дърволяка напред, дето „нещото“ очаквало да бъде пуснато на вода, но във водата имало и греди, дето се държали чудни речи, дето никой не подвиквал подире му ни Вранка, ни Коляйчек, дето звучали думите: „Кръщавам те «К. Н. В. Колумб»“, Америка, над 40 000 тона водоизместимост и 30 000 конски сили, Кораб на Негово Величество, с първокласна пушалня, второкласна кухня на бака, мраморен гимнастически салон, библиотека, Америка — Кораб на Негово величество, модерен стабилизатор, палуба за разходка, „Слава на героя в лавров венец“^[11], гюисът на родното пристанище, принц Хайнрих се възправя до щурвала, а дядо Коляйчек — босоног, едва досягащ облите талпи, напред към духовата музика. О, какви принцове има тоя народ, от сал на сал, народът, ликува, „Слава на героя в лавров венец!“, и всички пристанищни и корабни сирени, сирени на влекачи и увеселителни корабчета, Колумб, Америка, свобода, а два пощурели от радост катера пърпорят край дядо, от сал на сал, салове на Негово величество, и му отрязват пътя, и му объркват цялата игра, и секват великолепния му полет, и той трябва да спре, сам върху своя сал, и вече вижда Америка, но отстрани се задават катерите, и той — бух във водата: и видели дядо да плува, към сал един, плъзнал в Мотлау. И трябвало да се гмурне под вода — заради катерите, и да остане там долу — заради катерите, а салът се повлякъл над него и като че ли свършек нямал, и раждал се сал подир сал: сал от твоя сал, во веки веков — сал.

Катерите изключили моторите. Неумолими чифтове очи шарили по водната повърхност. Но Коляйчек си заминал завинаги, избягал от духовата музика и сирените, от корабните бани и кораба на Негово величество от кръщелното слово на принц Хайнрих и от обезумелите чайки на Негово величество, избягал — от „Слава на героя в лавров венец!“ и от смазочната грес на Негово величество, за да се хлъзне леко корабът на Негово величество, избягал от Америка и от „Колумб“, от всички полицейски гонения — под безкрайното дървено море.

Нийде не открили дядовия труп. Макар да съм твърдо убеден, че под сала дядо е намерил смъртта си, няма как — в интерес на истината ще се наложи да повторя всички слухове за невероятните му спасения.

Едни разправяха, че дядо открил някаква пролука между дъските на сала; бая широчка откъм дъното, та дядо могъл да си подаде носа над водата, но толкова тясна отгоре, че полицаите уж до тъмно претърсвали — и по саловете, и по тръстиковите колибки върху саловете, ала не я забелязали. После, под закрилата на мрака — така разправят по-нататък, — той се оставил на течението и със сетни сили, но и с малко късмет се довлякъл до другия бряг на Мотлау и до корабостроителницата на Шихау, скрил се там в гробището за старо желязо, а по-късно вероятно гръцки моряци го качили на един от онези олети в мазут танкери, приютили не един беглец.

Други твърдяха: Коляйчек, който бил добър плувец със забележителни дробове, се гмурнал не само под сала; но прекосил под вода и значителната ширина на Мотлау, благополучно излязъл пред празнично украсената корабостроителница Шихау и тихомълком се омешил първо с докерите, а после и с цялата възторжена тълпа, попял с народа „Слава на героя в лавров венец“, изслушал с бурен възторг още и кръщелното слово на принц Хайнрих за кораба на Негово величество „Колумб“, а след успешния старт на кораба се измъкнал заедно с тълпата с кажи-речи поизсъхнали дрехи и още на другия ден — тук първата и втората версия по спасението съвпадат — бил издигнат в длъжност „Пасажер без билет“ на един от ония прословути със славата си гръцки танкери.

За да бъда изчерпателен докрай, ще спомена тук и третата, най-бомбастична версия, според която дядо ми бил отнесен като плавей в открито море, където веднага бил уловен от бонзакски рибари, които щом излезли от трите мили гранична зона, го прехвърлили на някакъв шведски риболовен кораб. Там, в Швецията, дядо като по чудо успял да се освести лека — полека, отишъл сетне в Малмьо и прочие, и прочие…

Всичко това са нелепости и рибарски небивалици. Пукната пара не давам и за приказките на разни очевидци — тия шарлатани по всички пристанища се срещат: наскоро след Първата световна война уж били видели дядо в Бъфало, САЩ. Прекръстил се бил на Джо Колчик. Станал мастит търговец на дървен материал в Канада, собственик на кибритени фабрики, учредител на застрахователни дружества при пожар. Мултимилионер и саможивец — тъй описвали дядо: седнал в небостъргача зад грамадно писалище, пръстите му отрупани с искрящи камъни, движел се с лична охрана, облечена в огнеборски дрехи, която пеела полски песни, и се казвала Гвардия на феникса.

Пеперудът и електрическата крушка

Един мъж обърнал гръб на всичко, преплувал Голямата вода, отишъл в Америка и забогатял. Но стига толкова за моя дядо, както и да се е казвал: на полски — Голячек, на кашубски — Коляйчек или на американски — Джо Колчик.

Никак не е лесно да откопчиш от едно най-обикновено тенекиено барабанче, което се продава по всички магазини и сергии за играчки, нещо за отнесените с реката чак до хоризонта дървени салове. И започнах да търся: пребарабаних пристанището и всичкия плавей, полюшващ се из заливите или сплъчкан сред тръстиките, и с по-малко усилия — хелингите в корабостроителниците на Шихау, на Клавитер, на множеството докове, боклучището за железария на вагоностроителницата, складовете с граниви кокосови орехи във фабриката за маргарин и всички потайни кътчета, които знаех на Шпайхеринзел^[12]. Той е мъртъв, не ми отговаря, не го интересуват ни кръщавките на кайзерови кораби, ни тяхната гибел, траеща често десетилетия наред и започваща още с пускането на кораба — в случая „Колумб“, някога наричан още „гордостта на флота“, поел курс към Америка а след време потопен или самопотопил се, сетне изваден и ремонтиран, прекръстен, префасониран или просто шкартиран, А може и от дядо да е видял и да се е гмурнал под водата тоя „Колумб“, и до днес да шари — със своите четиридесет хиляди тона, с първокласната пушалня, мраморния гимнастически салон, плувния басейн, кабините за масаж — на шест хиляди метра дълбочина из Марианската и Емденската падина; това може да се провери в каталога „Вайер“ или по флотските календари; мисля, че първият или вторият „Колумб“ се е самопотопил защото капитанът не могъл да преживее някакъв свързан с войната позор.

Прочетох на Бруно част от историята със сала и като помолих да бъде обективен, попитах за мнението му.

— Красива смърт! — въздъхна мечтателно Бруно и тутакси запретворява дядо ми, удавника, в едно от своите възлени призрачета. Аз трябваше да се примиря с тоя отговор и да се простя с всичките си вятърничави идеи да се завея в САЩ, за да се умилквам за наследство.

Изтърсиха се приятелите ми Клеп и Витлар. Клеп ми донесе плоча с джаз — от двете страни Кинг Оливър, а Витлар префърцунено ми подаде шоколадово сърчице, окачено на розова панделка. Какви ли не маймунджулъци измисляха, пародираха сценки от съдебния ми процес, пък аз — за да не им развалям удоволствието — при всяко свиждане си лепвах една усмивка, готов да се изхиля на най-голямата тъпотия. Ала преди Клеп да успее да стартира с дежурната си лекция за връзката между джаза и марксизма — ей тъй между другото, подхванах историята на някакъв човек, който през тринайсета година, малко преди да започне голямата пукотевица, попаднал под един безкраен сал и повече не изплувал, като че вдън води потънал; та дори трупа му не намерили.

В отговор на въпроса ми — зададох го непринудено и уж отегчен — Клеп начумерено завъртя глава над затлъстелия си врат, взе да се разкопчава и закопчава и да върши някакви плувателни движения, все едно че се намира под сала. Накрая подмина въпроса ми и хвърли цялата вина за премълчания отговор върху тоя още пладнешки час.

Витлар седеше като глътнал бастун, по едно време метна крак връз крак, треперейки за ръбовете на панталона си и изкуми онази своя елегантно раирана, гротескна префърцуненост, присъща комай единствено нему и на ангелите небесни:

— Намирам се върху сала. Хубаво е на сала! Хапят ме комари — уф, че досадно! Намирам се под сала. Хубаво е под сала! Не ме хапят комари — ех, че приятно! Чудесно бих могъл да си живея под сала, стига само някога да не ми се прище да се кача върху сала, за да ме хапят комари.

Витлар направи резонната си пауза, изгледа ме изпитателно, после — както винаги, когато му се прище да наподоби кукумявка — повдигна природно високите си вежди и се превъзнесе с патетично — театрален глас:

— Допускам, че в случая с удавника, с човека под сала, става дума за твоя прачичо, ако не и за твоя дядо. Понеже в качеството си на твой прачичо и в много по-голяма степен на твой дядо той се е чувствувал задължен към тебе, затова е и прибегнал към смъртта; защото на теб щеше да ти е адски досадно да имаш жив дядо. Ти си убиец не само на твоя прачичо, ти си убиец и на твоя дядо! Понеже той — като всеки дядо — е искал да те понакаже някак и те е лишил от удоволствието да посочиш гордо като внук един подпухнал труп и да се изфукаш: „Я вижте моя мъртъв дядо! Той е герой! Когато бяха по петите му, се хвърли във водата.“ Дядо ти икономиса трупа си за пред свят и внук, та поколенията и внукът още дълго да си блъскат главите.

Сетне, скачайки от патос в патос — Витлар, лукаво, подлизурски, с лек реверанс:

— Америка! Радвай се, Оскар! Ти имаш цел, мисия в живота! Тук ще те помилват, ще те освободят. И тогава накъде, ако не в Америка, където може да се намери всичко, та дори и един безследно изчезнал дядо!

Колкото ехиден и оскърбителен да бе отговорът на Витлар, той поне ми вдъхваше повече увереност, отколкото онуй мрънкало Клеп, дето смотолеви нещо — ама жив ли, умрял ли — не се разбра, или отговорът на Бруногледача, нарекъл дядовата смърт „красива“ само защото малко след нея „К. Н. В. Колумб“ бил пуснат на вода и плиснал вълни. Хвала на Витларова Америка, консервираща дядовци, хвала на набелязаната цел, на идеала, който отново ще ми вдъхне живот, когато — отегчен от Европа — реша да захвърля барабан и перо:

— Пиши, Оскар, пиши заради богатия си, вече уморен дядо, краля на талпите в Бъфало, САЩ, самотния търговец, който играе с кибритени клечки в търбуха на своя небостъргач.

Когато Клеп и Витлар най-сетне се сбогуваха и си тръгнаха, чрез обилно проветряване Бруно прогони от стаята всичката дразнеща миризма на приятели. Сетне пак взех Барабанко, ала не отмервах вече такта на потулилите дядовата смърт салове, а забих с оня бърз, отсечен ритъм, на който от август четиринайсета е трябвало да се подчинява цял свят. Та няма как — до мига на моето рождение — ще засегна само накратко житието на малцината опечалени, които дядо изоставил в Европа.

Едва-що Коляйчек изчезнал под сала, сред близките на салджиите по пристана тревожно притипвали бабчето с дъщеричката Агнес, Винцент Бронски и седемнадесетгодишният му син Ян. Малко по-встрани стоял Грегор Коляйчек, по-големият брат на Йозеф, когото привикали на разпит в града. През цялото време в полицията този Грегор все едно си знаел и баел:

— Ама аз почти не познавам брата си. Поначало знам само, че се казва Йозеф, а последния път, когато го видях, беше на десет или — да кажем — дванайсет години. Лъскаше ми чепиците, а щом аз или мама ожаднеехме, пращахме го за бира.

Макар да се оказа, че прабаба обичала да си пийва бира, отговорът на Грегор Коляйчек с нищо не можел да улесни полицията. Затова пък наличието на по-големия Коляйчек улеснило баба Анна. Грегор, прекарал години от живота си в Щетин, Берлин, а накрая и в Шнайдемюл, артисал в Данциг, захванал работа в барутната фабрика, а след година време, когато всички щекотливи въпроси около бабиния брак с Лъже — Вранка били изяснени и прибрани в архива, той се венчал за бабчето, на която сърце не й давало да се откаже от Коляйчекови и която никога не би се венчала за Грегор или поне не чак толкова скоро, ако женихът не се казвал Коляйчек.

Службата в барутната фабрика овардила Грегор първом от цветния, а сетне от сивия шинел. И заживели тримата в апартаментчето, дето толкова години приютявало подпалвача. Но скоро се оказало, че не е речено единият Коляйчек да прилича на другия, защото я имало, я нямало година от венчавката, и бабчето се принудила да наеме сутерена в Тройл, който в момента бил свободен, и за да припечелва по нещичко, продавала всевъзможни джунджурии — от топлийката до зелката, — макар че в барутната фабрика Грегор изкарвал куп пари, но всичко пропивал и не носел нито грош. Докато Грегор бил пияница, явно се метнал на прабаба, дядо Иозеф бил човек, който само понякога обичал да пийва по чашка. Грегор не пиел от мъка. Дори и да изглеждал весел, което рядко се случвало, понеже бил склонен към меланхолия, той не пиел за настроение. Пиел, защото търсел дъното на всички неща, та също — и на алкохола. Дорде бил жив, никой не видял Грегор Коляйчек да остави чашка хвойнова наполовина.

Маминка, тогава закръгленко петнайсетгодишно моме, разтребвала вкъщи и помагала в дюкяна: лепяла купони в бакалската книга, в събота разнасяла стоки по домовете и непохватно, но с богата фантазия съчинявала писма до клиентите да си платят вересиите. Жалко, че нямам поне едно от тях. Де да можех на това място да цитирам няколко от мамините хем детински, хем момински викове за помощ — та тя си била полусираче, защото Грегор Коляйчек не можел да мине за пълноценен пастрок. Най-голям зор виждали баба и щерка й как да овардят от меланхолния Коляйчеков поглед на вечно жадния барутчия захлупените една върху друга паници, препълнени с медни петачета и някой друг сребърник. Едва когато през седемнайсета година Грегор Коляйчек се поминал от инфлуенца, печалбата от вехтошарския магазин понараснала, ала не твърде много; защото какво ли можело да се продаде през седемнайсета година?

В стаичката, която останала празна след смъртта на барутчията, защото маминка се страхувала от призраци и отказала да се премести, впоследствие се настанил маминият братовчед Ян Бронски, тогава двайсетгодишен момък, който след като завършил реалната гимназия в Картхаус и стажувал в пощата на околийското градче, напуснал Бисау и татко си Винцент, за да се посвети на посредствена чиновническа кариера в Централната поща на Данциг. Освен куфара, Ян довлякъл в лелиния си дом и обемиста колекция марки, която събирал от най-ранно детство. Значи Ян проявявал не само професионален интерес, а и лично, гальовно отношение към пощенския бранш. Хърбавият, леко сгърбушен момък имал хубавко, валчесто и комай възсладникаво лице със синьо око, та маминка, тогава седемнайсетгодишна госпожица, се влюбила до уши. Трижди гледали Ян на военна комисия и трижди го отлагали поради кекавост — обстоятелство, подсказващо телесните възможности на Ян Бронски в ония дни, когато пращали за Вердюн всичко що-годе праворасло, за да го свалят от вертикала във вечната хоризонтала на френската земя.

Тя, любовчицата, май се завъртяла, докато двамата си гледкали заедно филателния албум и глава до глава се любували на зъбчетата и водните знаци. Но се появила или направо лумнала, когато извикали Ян на четвърта комисия. Маминка и бездруго имала да ходи в града, та го изпроводила до областната щабквартира и изчакала пред караулката, пазена от някакъв чичо — запасняк. Тоя път двамата си били внушили, че сигурно ще пратят Ян в чужбина да позакрепи болнавия си гръден кош на богатия с олово и желязо френски въздух. Навярно маминка за стотен път преброявала копчетата на запасняшкия шинел, но все не ги докарвала на брой. А нищо чудно копчетата на всички униформи да са тъй натаманени, че както и да ги гледа човек, последното копче все Вердюн да сочи, някой Хартмансвайлеркопф^[13] или речица — като Сома или Марна, да речем.

Когато след, кажи-речи, час прегледаното за четвърти път дребосъче се измушило от портала на областния щаб, запрепъвало се надолу по стълбите и увесвайки се на маминия врат, пошушнало крилатото тогава стихче:

Без дупе, без член,

отложен с година и ден!

Тогава маминка за пръв път стиснала в прегръдка Ян Бронски — и едва ли някога го е притискала по-щастливо.

Подробности за тая младежка военновременна любов не са ми известни. Ян продал част от филателната си колекция, за да задоволи претенциите на маминка — жена с буден усет към красивото, елегантното и скъпото; по онова време Ян Бронски си водел и дневник, който за жалост се затрил някъде. Явно бабчето приемала близостта между двамата млади — макар тая близост да била много повече от роднинска, — тъй като Ян Бронски напуснал тясното апартаментче в Тройл едва малко след войната. Изнесъл се само защото съществуването на някой си господин Мацерат не можело повече да се отрича и крие. Сигурно маминка се е запознала с въпросния господин през лятото на осемнайсета, докато работела като помощник — медсестра в лазарета „Зилберхамер“ край Олива. Алфред Мацерат, кореняк — ренанец, лежал с куршум в бедрото и с ренански веселия си нрав скоро станал любимец на всички медсестрички — включая и сестра Агнес. Едва проходил, ала куцук-куцук се клатушкал из коридора, облегнат на рамото на една или друга сестрица, за да пошъта в кухнята със сестра Агнес, защото бялата касинка тъй отваряла кръглото й личице — а как умеел той да превръща чувствата във вкусни чорбички.

Щом раната се затворила, Алфред Мацерат заживял в Данциг и веднага се главил представител в бившата си фирма — от по-известните в целулозно-хартиения бранш. Войната се изхарчила докрай. Скалъпвали се мирни договори, които щели да дават повод за бъдещи войни: областта край устието на Висла — границата тръгвала от Фогелзанг на пясъчната ивица и все по Ногат до Пикел, оттам се спускала по Висла до Чаткау, чупвала под прав ъгъл наляво до Шьонфлис, възвивала край Заскошинската гора до Отоминското езеро, без да закачи Матерн, Рамкау и бабиното Бисау, и пак се връщала до Балтийско море при Клайн — Кац — била обявена за Свободен град под контрола на Лигата на нациите^[14]. Полша получила право на свободно пристанище в самия град, носа Вестерплате със склад за боеприпаси, управлението на железниците и своя поща на площад „Хевелий“.

Докато пощенските марки на Свободния град сияели в златисто — червено великолепие с Ханзейската си хералдика, поляците облепяли пликовете с погребално лилави сцени из житията на Казимир^[15] и Батори^[16].

Ян Бронски преминал на работа към Полската поща. Решението му изглеждало спонтанно — нали си бил избрал полско поданство. Мнозина виждали причината за тая стъпка на Ян в мамината изневяра. През двайсета година, когато маршал Пилсудски^[17] разгромил Червената армия при Варшава — чудо, което хора като Винцент Бронски приписвали на Дева Мария, а военните експерти — по-скоро на генерал Сикорски или на генерал Вайганд, та в оная паметна за Полша година маминка се сгодила за поданика на райха Мацерат. Чини ми се, че и баба Анна, както Ян, е била против тоя годеж. Оставила на дъщерята сутеренния дюкян в Тройл, който междувременно бил живнал, заминала при брат си Винцент в Бисау, сиреч в Полско, поела, както в предколяйчекови времена, стопанството с цвекловите и картофените ниви, пуснала своя все по-осеняван брат да си общува и лафува с целомъдрената кралица на Полша, а на нея й стигало — да се намести сред четирите си фустана край есенния картофено-шумнат огнец и да прискляпва към хоризонта, все още нарязан от телеграфните стълбове.

Едва когато Ян Бронски открил и се венчал за своята Хедвига — погражданена кашубка, която си имала няколко нивици в Рамкау, — отношенията между Ян и маминка се поогладили. Двете двойки случайно се срещнали на танцова забава в сладкарница „Войке“ и тя представила Ян на Мацерат. Двамата инак толкова различни по нрав, но относно маминка единодушни господа взаимно си допаднали, въпреки че Мацерат по ренански грубо и гръмко обявил преместването на Ян в Полската поща за чиста лудост. Ян танцувал с маминка, Мацерат прегръщал едрата кокалеста Хедвига, с такъв унесен кравешки поглед, който постоянно давал повод на хората да я мислят за бременна. Цяла вечер те танцували ту един с друг, ту един през друг, уж танцуват, а мислите им в следващия танц, подрипвали в уанстепа, въртели се във валса, едва в чарлстона добивали самочувствие, а в бавния фокстрот откривали еротика, граничеща с религия.

През двайсет и трета, когато за една кутийка кибрит човек можел да облепи цяла спалня с банкноти, сиреч да я нашари с безброй нули, Алфред Мацерат се венчал за маминка, Ян кумувал, а втори свидетел станал някакъв бакалин на име Мюлен. За въпросния Мюлен не мога да ви разкажа кой знае какво. Заслужава да го спомена само защото — тъкмо пуснали Рентната марка^[18] — маминка и Мацерат купили от него разорена от вересии бакалия в предградието Лангфур. За късо време маминка, която в сутеренния дюкян в Тройл се справяла с всякакъв сорт длъжници, пък била и родена търговка, та с находчивост и остроумие така развъртяла алъш-вериша, че скоро Мацерат се принудил да зареже поста си на представител — и бездруго хартиеният бранш бил наводнен с чиновници, — за да й помага в бакалията.

Двамцата чудесно се допълвали. Онова, което маминка постигала зад тезгяха с клиентите, ренанецът докарвал в пазарлъка с посредници и търговци на едро. А Мацерат нали обичал готварската престилка, да пошътва из кухнята, да приплаква тенджери и чинии — благодат за маминка, която можела да забърква само аламинути.

Жилището досами бакалницата било хем тясно, хем лошо разпределено, ала сравнено с битовите условия в Тройл — само съм чувал, — си падало доволно еснафско, та сигурно поне през първите години от брака маминка се е чувствувала удобно на Лабесвег.

Освен дългия, леко пропаднал коридор, където обикновено трупали кутии „Персил“, имало също и просторна кухня, ако и да била половината превърната в склад: за консервени кутии, торби с брашно и пакети с овесени ядки. Всекидневната имала два прозореца с изглед към улицата и към лете украсената с прибалтийски миди градинка и била възелът на партерното жилище. Докато по тапета преобладавало виненочервеното, кажи-речи — пурпур покривал кушетката. Разтегателна маса със заоблени краища, четири стола в черна кожа и кръгла масичка за пушене, която постоянно хвърчала насам-натам, стоели чернокраки върху синия килим. Между прозорците — масивният черно-златист часовник. В контраст с пурпурната кушетка — черното пиано, първо взето под наем, а после изплатено на вноски, с въртящо се столче, стъпило върху кожа с дълъг жълтеникав косъм. Срещу пианото — бюфетът. Черният бюфет с шлифовани, плъзгащи витринки, обрамчени с черни гарнитурни летвички, долните вратички, скриващи покривки и порцелан, с натежали плодове от черна резба, върху черни крачета като черни лапи, черна профилирана надстройка — а между кристалната фруктиера с изкуствени плодове и зелената, спечелена на лотария купа зеела оная дупка, която по-късно благодарение на мамината находчивост щяла да бъде запълнена с бежов радиоапарат.

Спалнята била издържана в жълто и гледала към двора на четириетажната къща. На мен можете да ми вярвате: балдахинът на широката брачна крепост беше светлосин и под неговата нежносиня светлина — обрамчена, остъклена и каеща се — в една пещера лежеше Магдалена в телесен цвят, към десния горен ръб въздишаше, а пред гърди кършеше толкоз много пръсти, та изкушаваше човек да ги брои, защото му се чинеха в повече. Срещу съпружеското ложе — белият гардероб с огледални врати, отляво — тоалетката, отдясно — скринът с мраморен плот, а от тавана на две пиринчени рамене, ала не заметнати с парцал, както в дневната, изпод два сладкорозовки порцеланови плафониери надничаха голите крушки на пръскащия светлина полилей.

Днес разбарабаних цялата си сутрин, разпитвах барабана, човъркаше ме да разбера дали крушките в нашата спалня са били по четирийсет, или по шейсет вата. Кога на себе си, кога на Тенекийко, все си го задавам тоя твърде важен за мене въпрос. Често с часове търся обратния път до ония електрически крушки. Та нали всеки път първом трябва да забравя хилядите светлинни източника, дето ту съм събуждал, ту съм приспивал с ключа на влизане и излизане от много стаи и без барабанни празнодумици, да пребродя гората от стандартни крушки, за да изляза при лампите в нашата спалня на Лабесвег?

Маминка родила у дома. Болките я хванали в бакалията, докато насипвала захар в сини кесии по половинка и четвъртинка. Та не сварили да я откарат до родилното и се наложило да повикат от близката Хертащрасе една стара акушерка, която понякога още бабувала. В спалнята старицата помогнала на мен и мама да се отървем един от друг.

Светлината на този свят съм зърнал във вид на две шейсетватови крушки. Ето защо библейските думи: „Да бъде светлина, и дойде светлина“ и до ден-днешен изплуват в съзнанието ми като най-сполучливата реклама на фирмата „Осрам“. Освен обичайното разкъсване на перинеума, раждането протекло нормално. Измъкнал съм се леко, с главата напред — еднаква благодат за родилка, ембрион и акушерка.

И нека си го кажем на мига: бях кърмаче с феноменален слух, а духовното ми развитие приключи с раждането и тепърва трябваше само да се доказва. Като самонадеян ембрион не само се прехласвах по собствения си образ в околоплодните води, а и най-критично слухтях за първите родителски изблици под двете електрически крушки. Ушето ми бе нащрек. Макар да беше мъничко, подгънатко, слепнатко, но във всеки случай сладичко, то улавяше всички думи, които ми се поднесоха като първи впечатления, и ги запомни като важни за цял живот. Нещо повече: всичко, що чопвах с ушенце, тутакси преработвах в мъничко мозъче и след като хубаво претеглях чутото, решавах да извърша някои неща, а с други никога да не се залавям.

— Момче — обяви господин Мацерат, който се смяташе за мой баща. — Ето кой ще наследи бакалницата. Сега поне знаем за какво сме се трепали.

Маминка не мислеше толкова за бакалницата, колкото за външното оформление на синчето:

— Уф на мама юначето, знаех си аз, че ще е мъжко, ако и да разправях, че ще се роди моме!

Така рано — рано се запознах с женската логика, а след малко чух маминка да добавя:

— Мъничкият ми Оскар, щом изпълни три годинки, мама ще му купи барабан.

Докато претеглях и съпоставях маминото и татковото обещание, аз, Оскар, гледах и слушах една нощна пеперуда, случайно влетяла в стаята. Средноголям и мъхест, мъжкарят ухажваше двете шейсетватови крушки и хвърляше сенки, които — несъразмерно уголемени за размаха на крилете му — покриваха, изпълваха и разливаха трептеливо движение по стая и мебел. Ала ме порази не толкова играта на светлини и сенки, колкото онзи шум, който се пораждаше между пеперуд и крушка: Той бъбреше ли бъбреше, сякаш час по-скоро искаше да се отърве от познанието си, сякаш по-късно нямаше да има време за раздумка, сякаш тоя диалог бе неговата последна изповед и опрощението, дето щяха да му въздадат крушките, нямаше да му остави повторна възможност за грях и мечти.

Днес Оскар скромно ще ви рече: Пеперудът барабанеше. Чувал съм как барабанят зайци, лисици и съсели. Жабите могат да предбарабанят гръмотевична буря. За кълвача казват, че избарабанявал червеите из дупките. А човекът бие тимпани, чинели, казани и барабани. Говорим за барабанни револвери, за барабанен огън; избарабаняват някого навън, сбарабаняват го за сбор, вбарабаняват го в гроб. Барабанят момченца, барабанят юноши. Има композитори, които пишат концерти за струнни и ударни инструменти. Ала барабанният бой за вечерна проверка и Оскаровите барабанчески опити не са нищо пред барабанната оргия, която пеперудът устрои върху двете прости шейсетватови крушки в чест на рождението ми. Може би в черна Африка има негри, а и негрите в Америка, незабравили все още Африка, които с природното си чувство за ритъм съумяват да имитират съвършено или приблизително моя пеперуд и африканските пеперуди, по-едри и по-пищни от източноевропейските — и да барабанят хем страстно, хем бойко; аз мога да се придържам към нашенските европейски образци, сиреч към онзи средноголям, напудрен с кафяв прашец пеперуд от часа на рождението ми, тоя пеперуд бе маестрото на Оскар.

Беше през първите дни на септември. Слънцето се намираше под знака на Дева. Отдалеч през нощта се задаваше къснолятна буря, която помиташе сандъци и щайги. Меркурий ме направи критичен. Уран — находчив. Венера ме ориса с малко късмет, а Марс — с честолюбие. Везните тъкмо изгряваха и ме направиха чувствителен и краен. Нептун се подвизаваше в десетия Дом, Дома на житейската среда, и ме закотви между чудо и заблуда. Сатурн, влизайки в опозиция с Юпитер в третия Дом, постави потеклото ми под съмнение. Но кой изпрати Пеперудът, кой позволи на него и на къснолятната буря с даскалския й гърмот да разпали страстите ми по обещания от мама барабан и да го направи все по-досегаем и желан?

Като си давах вид на вресливо моравосиньо кърмаче, реших да отхвърля категорично бащините си планове, сиреч всичко, свързано с бакалницата, ала да се съобразя с маминото желание и да го проуча, когато му дойде времето — на третия ми рожден ден.

Наред с всички предположения, засягащи бъдещето ми, убедих се в едно: маминка и татко Мацерат не притежаваха нужното сетиво да ме разберат и в даден момент да приемат моите доводи и решения. Самотен и неразбран, Оскар лежеше под електрическите крушки и си представяше, че тъй ще си върви още шейсет, седемдесет години, докато някое късо съединение завинаги прекъсне всички светлинни източници. Ето защо още преди да почне животът му под електрическите крушки, той бе загубил интерес към света; и само изгледите за тенекиен барабан ме възпряха тогава да потисна желанието да се върна в утробата.

Но акушерката вече бе отрязала пъпната връв; нищо не можеше да се направи.

Фотоалбумът

Пазя си едно съкровище. През всички тия тежки години, нанизани само от календарни дни, съм го пазил, кътал и пак вадил; при бягството с говеждия вагон свидно го притисках към гърди, а спях ли, Оскар спеше върху своето съкровище — фотоалбума.

Какво ли щях да правя без тоя красноречив, отворен семеен гроб? Сто и двайсет страници е. На всяка страница една под и до друга са налепени снимки — правоъгълни, грижливо сортирани, къде в симетрия, къде без — по четири, по шест, а някъде по две. Подвързан е с кожа и колкото по-остарява, толкова по-силно дъхти на кожа. Имаше времена, когато го връхлитаха ветрове и бури. Снимките се отлепяха, изпопадали изглеждаха тъй безпомощни, клетите, че ме подканяха да търся време и сгода да закрепя с лепило почти загубените снимчици на законното им място.

Кой роман, какво друго на тоя свят би могло да притежава епичната широта на един албум? Нека дядо Боже — тоя запален аматьор, дето всяка неделя ни щрака отгоре, сиреч ужасно скъсени, а сетне, кога скопосани, кога не, ни залепва на кадро в своя небесен албум — ме поведе уверено през моя албум, и дано ме пази да не се заплесвам неприлично дълго пред своите любимци и потиска склонността ми към лабиринтното; защото горя от желание да ви представя персонажите от снимките.

Да хвърлим бегъл поглед: що униформи, що моди, що прически, ето ти маминка налята, Ян — увехнало лале, а тия тук не ги знам, там пък кой ли е снимал, накрая това изкуство съвсем запада и художествената снимка от началото на века се изражда в потребителската снимка на нашите дни. Да вземем онзи паметник на дядо Коляйчек и паспортната снимка на приятеля ми Клеп. Само за миг да сложим кафеникавия дядов портрет до лъскавата паспортна снимка на Клеп, която плаче само за едно печатче, и ще видим докъде ни е докарал прогресът във фотографията. А пискюл на всичко — моменталното фото. Ала себе си, не Клеп трябва да коря, защото собственик на албума съм аз и съм длъжен да поддържам нивото му. Ако някой ден е писано да горим в ада, едно от най-изтънчените мъчения ще бъде да затворят голия грешник сам в стая с рамкираните снимки от земните му дни. Давай малко патос: О, ти, човеко, сред моментални, ненадейни и паспортни снимки! О, ти, човеко, в магнезиева светлина, о, ти, човеко, изправен до наклонената кула в Пиза, о, ти, човеко във фотостудио, изложил за снимка дясно ухо, за да станеш паспорто-достоен! Хайде сега пък без патос: И този ад може да бъде поносим, защото най-опасните снимки са само сънувани, не направени, а ако бъдат направени, не ще бъдат експонирани.

Клеп и аз ходехме да ни снимат и проявяват през първите ни срещи на Юлихер Щрасе, където се сприятелихме, похапвайки спагети. Тогава лелеех планове за пътешествия. Тоест бях толкова тъжен, че исках да замина на екскурзия, а за тая цел трябваше да кандидатствувам за паспорт. Но тъй като парите не ми стигаха за пълноценно пътешествие — до Рим, Неапол или поне Париж, — се радвах на безпаричието си, защото няма нищо по-тъжно от това да пътешествуваш в тежка депресия. Затова пък парите ни стигаха да обикаляме кината, в ония дни с Клеп си отходихме на кино, където, улучвайки вкуса на Клеп, въртяха уестърни, а съобразно моята потребност — филми, в които Мария Шел си поплакваше в ролята на медицинска сестра, а Борше като шеф на клиника след изключително тежка операция свиреше сонати на Бетховен пред отворена балконска врата и проявяваше възвишено чувство за отговорност.

Дразнеше ни краткостта на двучасовата прожекция. Та ни се пощяваше да видим някои филми втори път. Често свърши филмът и се засилим към касата да си купим билети за следващата прожекция. Ала току излезли от залата, като видехме проточилата се опашка пред гишето, всичкият ни кураж се изпаряваше. Хайде, остави срама от касиерката, но и разни непознати типове като вземеха да разхождат най-безочливи погледи по физиономиите ни — върви, че удължавай опашката.

От немай — къде след почти всяка прожекция се отбивахме в едно фотоателие недалеч от площад „Граф Адолф“, за да си направим паспортни снимки. Там ни познаваха вече, е, поусмихваха се, щом влезехме, ала най-учтиво ни канеха да седнем: нали сме клиенти, значи уважавани люде. Щом кабинката се освободеше, една госпожица, за която си спомням само, че беше мила, ни бутваше един подир друг вътре, нагласяваше и натъкмяваше с няколко попипвания — първо мен, после Клеп, — и ни караше да се блещим в една точка, докато светкавицата и свързаното с нея звънче не известяха, че шест насинджирени портретчета са се отпечатали върху плаката.

Току фотографирани и с все още леко опънати ъгълчета на устните, госпожицата ни настаняваше в два удобни плетени стола и мило, крайно мило, а и мило облечена, ни молеше за пет минутки търпение. А ние чакахме с удоволствие. Нали очаквахме нещо — нашите паспортни снимчици, горяхме от любопитство да видим как са излезли. След има-няма седем минути — все още мила, ала инак неописуема — госпожицата ни подаваше две пликчета и ние плащахме.

Какъв триумф в опулените очи на Клеп! Щом имахме вече пликчетата, имахме и повод да кривнем в първата кръчма; защото никой не обича да разглежда собствените си паспортни снимки насред улицата, сред прахоляк и шумотевица, изпречкал се в потока пешеходци. Както бяхме верни на нашето ателие, така си имахме и наша кръчма на Фридрихщрасе. Ще си поръчаме бира, кървавица с лук и ръжен хляб, а преди да ни донесат поръчката, ще разпрострем леко влажните снимки върху кръглата масичка и над бързо пристигналата бира с кървавица ще се вдълбочим в спиртосаните си физиономии.

Винаги си носехме снимки от предишния киноден. Така ни се предлагаше повод за сравнение; а когато се предлага повод за сравнение, простено му е на човек да си поръча втора, трета, че и четвърта бира, та да му светне пред очите или — както казват по Рейн — за настроение.

Далеч съм от мисълта, че някаква си лична паспортна снимка би могла да излекува един тъжен човек от собствената му безплътна тъга; понеже истинската тъга сама по себе си е безплътна, поне моята и Клеповата нямаше откъде да дойдат, и тъкмо с тази своя едва ли не фриволна безплътност нашата печал налагаше безгорестната си сила. Можехме да пофлиртуваме с тъгата си единствено чрез снимките, защото на тия серийно нащракани портретчета не личахме много ясно, ала — което е по-важно — изглеждахме пасивни и неутрализирани. Докато правехме с нас каквото си щем, пийвахме биричка, безчинствувахме с кървавицата, чакахме да ни дойде настроение и играехме. Пречупвахме, прегъвахме, режехме портретчетата с ножички, които винаги носехме специално за тази цел. Сглобявахме нови със стари анфаси, правехме се на еднооки или триоки, окичвахме си носове вместо уши, приказвахме или мълчахме с уста на дясното ухо, лепвахме челото вместо брадичка. Ала тия монтажи не сполитаха само физиономията на единия; Клеп ще вземе детайли от мен, аз ще си изкрънкам по нещичко негово, успявахме да сътворим нови и както си мислехме — по-щастливи създания. И току дарявахме някого със снимка.

На всяко отиване в кръчмата, а тя ни посрещаше поне веднъж седмично, ние — говоря само за себе си и за Клеп, а не за новомонтираните личности — бяхме навикнали да подаряваме по снимка на келнера, когото кръстихме Руди. Руди беше тип, който заслужаваше да има дванайсет деца и да бъде настойник на още други осем, знаеше неволята ни, притежаваше вече дузини снимки в профил и още повече портретчета анфас, ала всеки път, когато след дълго съвещание и педантичен избор му ги връчвахме, той правеше съпричастна физиономия и ни благодареше. На бюфетчийката и рижото момиче с подвижната сергийка на корем Оскар не подари ни една снимка; защото на жена снимки не се подаряват — тя може само да злоупотреби с тях. Клеп обаче, който при цялата си добродушна шишкавост се разтапяше пред жените и общителен до глупост, бе готов да излее душицата си пред всяка фуста, някой ден трябва да е подарил без мое знание снимка на девойчето с цигарите, понеже се сгоди за нахаканата хлапачка, а след време взе, че се и бракосъчета с нея, тъй като искаше да си вземе снимката обратно.

Предварително посветих много думи на последните страници от фотоалбума. А не си струва човек да се занимава с тия пошли моментални снимки, може да ги използува само за сравнение, което да изтъкне как величествено и непостижимо, как артистично ми въздействува и до днес портретът на дядо Коляйчек от първа страница.

Нисък, че набит, той стои до една вита масичка. За жалост не се е снимал като подпалвач, а като доброволеца Вранка. Та липсва му, значи, мустакът. Ала напетата пожарникарска униформа с медал от спасителна акция и огнеборска каска, превърнала масичката в олтар, достойно заместват подпалваческия мустак. И колко сериозен е погледът му, сякаш сбрал всичката мъка на тия мъченически години в края на века! Този горд, макар и трагичен поглед, види се, е бил обичан и обичаен през годините на Втория райх, но и Грегор Коляйчек го има — уж пияница, но на снимките, току-виж, трезв барутчия. По-мистична, защото е правена в Ченстохова, е снимката, хванала държащия светена вощеница Винцент Бронски. Създаден със средствата на ранната фотография, един момчешки портрет на хилавия Ян Бронски представлява свидетелство за свенливо меланхолна мъжественост.

На жените в ония времена този поглед с подобаваща поза се удавал къде по-рядко. Дори баба Анна, която все пак — за бога! — е била личност, се кипри глуповато ухилена по снимките отпреди Първата световна война и с нищо не загатва предлагащата убежище бухлатост на четирите си тъй скромно надиплени поли.

И през военните години те продължавали да се усмихват на заврелия глава в торба и фръцкащ дупе фотограф. Оттогава е и дебелата снимка двоен формат с тъкмо двайсет и три милосърдни сестри — сред тях маминка като помощник-медсестра в лазарета „Зилберхамер“, — подплашено скупчени около предлагащия опора щабдоктор. Лазаретните дами изглеждат по-разпуснати в живописната сцена от някакъв маскен бал, където участвуват и почти изцерени фронтоваци. Мамчето си е позволила да намигне с око и да изпружи устни за целувка, с която — въпреки ангелските криле и сърмените коси — иска да каже: „И ние, ангелите, имаме пол.“ Мацерат, коленичил в нозете й, си е избрал костюм, дето с мерак би подносил всеки ден: издокарал се е като готвач с колосана готваческа шапка и размахан черпак. Затова пък в униформата, окичена с Железен кръст II степен, и той — подобно всички Коляйчекови и Бронски — съзнателно е забил печален поглед напред, непостижим за жените от всички снимки.

След войната лицата са се променили. Сега мъжете гледат по-безгрижно след уволнението, а жените са се изперчили в съответния формат снимка и имат причина да гледат сериозно и дори когато се усмихват, не прикриват сянката на натрупаната болка. Прилягаше им тая тиха меланхолия на жените от двайсетте години. Наистина ли не съумяваха — седнали, станали и полегнали, прилепили по слепоочия черни полумесеци от коса — да съчетаят в хармоничен съюз мадона и продажност? На снимката с двайсет и три годишното майче — трябва да е правена малко преди забременяването й — се вижда млада жена, леко склонила топчеста, спокойно ваяна глава върху здрава, чувствена шия, но въпреки това тя те гледа право в очите и размива тая чувственост със злободневната си меланхолна усмивка и с чифт очи — по-скоро сиви, отколкото сини, — свикнали да виждат душите на ближните и собствената си душа като твърд предмет; като кафена чашка, да речем, или цигаре. Бих казал, че за маминия поглед не е достатъчно да се прикачи атрибут като думичката „чувствен“.

По-безинтересни, но по-достъпни за преценка, а оттам и по-показателни са груповите снимки от онзи период. Колко по-гиздави, колко по-сватбарски са били венчалните дрехи, когато се е подписвал договорът при Рапало^[19]. На сватбената си снимка Мацерат все още носи колосана яка. Изглежда добре, елегантен, почти интелектуален. Изнесъл десен крак напред — същинска филмова звезда! — Хари Лидке едва ли не. Тогава носели късо. Булчинската рокля на булката — мама — бялото й хилядодиплесто плисе стига малко под коленете — открива стройните й крака и нежното танцьорско глезенче в бели обувки с тока. На други фотоси се е скупчила цялата сватбарска компания. Сред позиращите и наконтени по граждански се хвърлят в очи с провинциалната си строгост и вдъхващ доверие свян баба Анна и нейният осенен брат Винцент. Ян Бронски, който подобно маминка произлизаше от същата картофена нива, както леля си Анна и своя отдаден на небесната дева баща, е прикрил селско — кашубския си произход чрез празничната елегантност на полски пощенски секретар. Макар да се губи маломерен и застрашен от високообемните бабанки наоколо, макар да стои най-встрани, необикновеният поглед и, кажи-речи, женствената съразмерност на лицето му го превръщат в център на всяка снимка.

От доста време разглеждам един групов портрет, правен малко след сватбеното тържество. Ще трябва пак да прибегна до Барабанко и пред излинелия кафяв четириъгълник да призова със заклинателните палки върху лакиран Тенекийко това смътно различимо тричело съзвездие.

Сгода за тази снимка е предложил явно ъгълът „Магдебургска“ — „Хересангер“, близо до полското студентско общежитие, сиреч в дома на Бронски, защото отзад се вижда — хем слънчев, хем наполовина затулен с декоративен боб — балкон с конструкция, каквато залепяли само по фасадите в Полския квартал. Маминка седи, Мацерат и Ян Бронски стоят. Ама как само е седнала тя и как стоят двамата! Леле, че съм глупчо, сума време меря и премервам разположението на тоя триумвират — понеже маминка с пълна сила замества цял мъж — посредством линийка, триъгълник и пергел, та се наложи Бруно и пергел да ходи да ми купува. Ъгъл на наклонен врат, триъгълник с неравни страни; та успоредни ли не пренасях, та еднаквост ли не търсех, макар нийде да я нямаше, та дъги ли не чертах, които многозначително се пресичаха из бобовата шума в точка; защото аз, точкопредан точкоман, търсех Точката: опорната точка, изходната точка, ако не и гледната точка.

Нищо не излезе от дилетантската ми мереница освен ситничките, ала досадни дупчици, дето изчопках с острието на пергела по възловите места на това скъпоценно кадро. Чудя се с какво пък толкова е забележителна тази снимка? Отгде ми влезе в главата да търся — ако щете, и да намеря — в тоя четириъгълник математически, а и направо абсурдни космически съотношения? Трима души: една седнала жена, двама прави мъже. Тя — с тъмни ондулирани лимби, русокъдрата глава на Мацерат, зализаният назад перчем на Ян. И тримата се усмихват: Мацерат по-щедро от Ян Бронски, двамата, белнали горни зъби петорно по-широко от мамчето — в ъгълчето на устните й трепка само лека следа от усмивка, а в очите — ни помен. Мацерат е отпуснал лява длан върху дясното мамино рамо; Ян се е задоволил само да облегне лекичко лява ръка върху гърба на стола. Тя — извърнала надясно колене, но с торс към обектива, държи нещо като папка в скута си, която дълго време смятах за филателен албум на Бронски, после за модно списание, а напоследък за колекция снимчици на филмови звезди от цигарени кутии. Ръцете на мамчето сякаш се канят да я разлистят веднага щом снимката бъде щракната и плаката — осветена. И тримата цъфтят от щастие, сякаш доволни от своята неуязвимост към разни сюрпризи, дето всеки от тоя триумвират може да сервира ако си има нещо скрито — покрито. Тримката на снимката несъмнено са зависели от някакъв четвърти човек — от жената на Ян, Хедвига Бронски, по баща Лемке, навярно вече бременна с бъдещия Щефан, — за да насочи обектива към щастието на тая троица, та това щастие да се съхрани поне със средствата на фотографията.

Отлепих от албума и други четириъгълници и ги наредих до този. Пейзажи, на чийто фон се виждат ту маминка с Мацерат, ту маминка с Бронски. На нито една от тия снимки неизбежното, единствената развръзка не се долавя толкова ясно, както на балконската снимка. Ян и маминка на кадър: тук понамирисва на трагизъм, алчност и възбуда. Мацерат до маминка: семейна идилийка, тук прокапва неделна похот, там цвъртят виенски шницели, тук скандалче преди ядене, там прозявки за десерт, някой виц преди лягане или приказка за данъци, та бракът да се обагри духовно. Все пак предпочитам тази документирана скука пред отвратителната изненадваща снимка от по-късни години, където маминка се е насадила в скута на Ян Бронски пред декора на Оливайската гора край Фройдентал. Тая гадост — ръката на Ян шава под полата на мама — фиксира сляпата страст на нещастната двойка, прелюбодействуваща от първия ден на брака „Мацерат“, а залюханият фотограф — предполагам — е самият Мацерат. Няма и помен от оная ведрина, от деликатно предпазливите жестове на балконската снимка, които комай са бивали възможни само когато двамата мъже са заставали зад и до маминка, или са лежали в нозете й, както на плажа в Хойбуде; виж снимката.

И още една снимка, на която е пак триъгълникът от главни герои в първите ми години. Макар да не е чак толкова наситена като балконската, тя излъчва същият зареден с напрежение мир, който може да се сключи и евентуално подпише само между трима. Нека си ругаят прословутия любовен триъгълник в театъра! Тъй де: двама души сами на сцената — какво друго им остава, освен да спорят до смърт или тайничко да копнеят за третия. А на моята снимчица те са и тримата. Играят скат. Сиреч подредили са картите като хубаво разгърнати ветрила, но вместо да си гледат козовете и анонса, зяпат в апарата. Дланта на Ян лежи отпусната до купчинката дребни монети с изключение на вдигнатия показалец, Мацерат е забил нокти в покривката, маминка си е позволила една малка — и, струва ми се, сполучлива шегица: изтеглила е някаква карта, показала я на обектива, ала на партньорите — не. Колко лесно — с един-единствен жест, само с едно обръщане на дама купа — човек може да извика един ненатраплив символ; защото кой не би заложил на дама купа?

Скатът — както знаем, е игра за трима — бил не само най-удобната игра за маминка и двамата й мъже; той бил тяхно убежище, тяхно пристанище, към което се връщали винаги когато животът ги подлъжел да играят глупаво сантасе и дама, чифтосани в една или друга комбинация.

Стига с тия тримата, дето са ме изкарали на бял свят, макар нищо да не им е липсвало. Преди да ми дойде редът, една дума за Гретичка Шефлер, мамината дружка, и за нейния съпруг — Александър Шефлер Фурнаджията. Той — олисял, тя — ухилена с конското си чене, поне наполовина пълно със златни зъби. Той — късокрак, седнал — краката му все педя над килима, тя — в плетени рокли, нейно производство, бъкани с мотиви и мотивчета. По-скорошни снимки на двамата Шефлер в шезлонги или пред спасителните лодки на СеЧеРе^[20] — кораба „Вилхелм Густлов“ и на палубата на „Таненберг“ (Източнопруско параходно дружество). Година след година те пътешествували и влачели сувенири от Пилау, Норвегия, Азорските острови или Италия невредими на Клайнхамервег, където той печеше земели, а тя поръбваше калъфки с дантелки. Когато Александър Шефлер не говореше, неуморно поблизваше горна джука с връхчето на езика — навик, който приятелят на Мацерат, Греф Зарзаватчията, живеещ в отсрещната къща, порицаваше като неприлична безвкусица.

Макар да бе семеен. Греф бе по-скоро скаутски водач, отколкото съпруг. На една снимка го виждаме як, сух и здрав със скаутска униформа: къси панталонки, водачески нашивки и скаутска шапка. До него в същия екип е застанало русоляво, кажи-речи, тринайсетгодишно момче с малко възголемшки очи, Греф е метнал лява лапа на рамото му и благосклонно го притиска. С момчето така и не се запознах, ала с Греф се запознах по-късно покрай неговата стрина Лина и се научих да го разбирам.

Губя се сред множеството снимки със СеЧеРе — туристи и свидетелства за нежна скаутска еротика. Та ще прескоча няколко страници, за да стигна до себе си, до първото си фотографско портретче.

Хубаво дете съм бил. Снимката е правена на Петдесетница, двайсет и пета година. Бил съм на осем месеца, с два месеца по-малък от Щефан Бронски, който е кадросан на следващата страница в същия формат и излъчва неописуема посредственост. Ръбчетата на пощенската ми картичка са като къдраво фестонче, на гърба са разчертани линии за адреси, сигурно са я извадили в по-голям тираж за фамилна употреба. Самата снимка върху легналия четириъгълник — паспарту е изрязана във вид на прекалено симетрично яйце. Голичък и същинско олицетворение на жълтък, аз лежа по корем върху бялата кожа, която някоя благотворителна полярна мечка е завещала на въпросното източноевропейско ателие за деца. Както за много други снимки от онова време, така и за първото ми кадро са избрали онзи неподражаем топлокафеникав тон, бих го нарекъл човешки топъл в контраст с нечовешки лъскавата чернобяла снимка от наши дни. Някакъв размазан, види се, декоративен листак дава тъмния, тук-таме поосвежен със светлисти пръски фон. Докато гладкото ми здраво телце се е отпуснало в хоризонтален покой на верев върху кожата, топлено от прегръдките на арктическата мечешка родина, валчестата ми глава с мъка се вири нагоре и с блеснали очи гледа съзерцателя на собствената си голота.

Снимка като снимка — някой ще рече. Но вгледайте се в ръцете: Съгласете се, че най-ранното ми кадро категорично се различава от неизброимите бисери с милички бебета в куп фотоалбуми. Ще ме видите със свити юмручета. А не с пухкави като наденички пръсти, които — следвайки някакъв смътен хаптически инстинкт — зареяно дърпат чорлавите кичури на мечешката козина. Вглъбено стиснати, малките пестничета трептят край главата, готови всеки момент да тупнат и забият. Какво да забият? Барабан!

Няма го още подаръка, дето ми бяха обещали под електрическите крушки за третия рожден ден; а колко му е на един опитен фотографчия да монтира едно клишенце на детски барабан, без да ретушира позата ми ни на йота. Само че първом е трябвало да махнат оттам глупавата парцалена животинка, на която не съм обърнал капка внимание. Тя е като чуждо тяло в тази инак хармонична композиция, ознаменуваща една остроумна, далновидна възраст, когато покарват първите млечни зъбки…

По-късно не са ме проскали вече по мечи кожи. Трябва да съм бил на годинка и половина, когато са ме возели във висока бебешка количка пред някаква дървена ограда, чиито триъгълни калпачета сняг ясно ми подсказват, че снимката е правена през януари двайсет и шеста. Колкото по̀ гледам грубия, дъхащ на катран стобор, толкоз по ми напомня предградието Хохщрис, чиито безкрайно дълги казарми навремето са приютявали хусарите на Макензен, а по мое време — жандармерията на Свободния град. Но тъй като не помня никого да е живял в споменатото предградие, допускам, че снимката е правена при някое посещение на родителите ми у хора, с които след това или не са се виждали, или са се срещали само случайно.

Хванали бебешката количка помежду си, въпреки зимния сезон, маминка и Мацерат са без палта. Маминка по блуза, чиято руска бродерия ефектно се откроява на снежния пейзаж: сякаш в най-дълбоката руска провинция фотографират царското семейство, Распутин държи апарата, аз съм царевичът, а зад стобора съзаклятничат меншевики и болшевики, майсторят бомби и подготвят гибелта на автократската фамилия. Но Мацератовата коректна средноевропейска — и както ще видим отсетне — бъдещеносна дребнобуржоазност гилотинира дремещата в кадъра кръвнина. Били сме на гости в тихото предградие Хохщрис, излезли са за малко навън без палта — достатъчно време домакинът да ги щракне с дребния Оскар по средата, погледнал по поръчка закачливо, за да им стане после хем топло, хем сладко, хем приятно на кафе, сладкиши и сметана.

Има още дузина снимки на едногодишния, двегодишния, две и половина годишния, лежащ, седящ, пълзящ и тичащ Оскар. Снимките ги бива горе — долу, всички те водят към оня портрет в цял ръст, който са ми направили по случай третия рожден ден.

Ето го вече и Барабанко. Ето го — виси на корема ми, шарен — писан, на червени и бели триъгълници. Ето ме и мен — със сериозна решителна физиономия, кръстосал дървени палки върху тенекиения барабан. Ето го и пуловера на ивици. Ето ме — нахлузил лачени чепички. Ето и косите ми — наежени като пощръкляла да чисти четка, а във всяко от сините ми очи се отразява оная воля за власт, която трябваше да се справи без каквато и да е свита. Ето ме — за пръв път заел позиция, от която нямах повод да се отказвам. И казах, и реших, и постанових за нищо на света да не ставам политик, а още по-малко бакалин и да сложа точка, да остана такъв — и си останах такъв, запазих си тоя ръст, тези дрехи дълги години напред.

Малки и големи хора, Малък Белт и Голям Белт^[21], малко „а, б“ и голямо „А, Б“, Малечко — Палечко и Карл Велики, Давид и Голиат, мъниче и левент; но аз си останах тригодишният, гномът, Палечкото, вечният Педя — човек си останах, за да се отърва от Малък и Голям катехизис, и да не порасна голям, и да не стана сто седемдесет и два сантиметра — тъй наречен възрастен, и да не попадна в ръцете на мъжа, дето очи в очи с огледалцето за бръснене се наричаше мой баща, за да не ме набута в търговията и по желание на Мацерат бакалницата да се превърне в моя съдба. За да не се наложи да подрънквам с някоя касичка, аз се вкопчих в барабана и след третия си рожден ден не мръднах нито пръст, останах си тригодишният, ала триж по-умният, когото всички възрастни надвишаваха по ръст, но не и по интелект. Оскар не искаше да се равнява по тях, защото външно и вътрешно бе съвършен, а те до дълбока старост щяха да брътвят за развитие; той се утвърждаваше, а те трупаха опит с мъка, а често и с болка; той нямаше нужда всяка година да сменя по-голям номер панталон и обувки, само за да доказва, че нещо расте.

Тъкмо тук Оскар все пак трябва да признае известно развитие, нещо в мен растеше — макар и невинаги в моя полза, — а накрая доби месиански размери: но кой ли възрастен по мое време се вслушваше или вглеждаше в неизменно тригодишния барабанчик?

Стъкльо, стъкльо, стъкълце

Току-що описах една фотография: Оскар в цял ръст с барабан и палки — и същевременно прогласих отдавна назрелите решения, които Оскар взе по време на фотографчийското театро и пред живописната празнична компанийка, навъртяла се около тортата с трите свещи. А тъй като сега фотоалбумът мълчи затворен до мен, ще трябва аз да говоря — за всички ония перипетии, които няма да обяснят многолетната ми тригодишност, но са се случили — и то предизвикани от мен.

От самото начало ми беше ясно: големите няма да те разберат и престанеш ли да растеш видимо за тях, ще те обявят за недораслек; ще помъкнат теб и парите си по стотици доктори и ако не лек, ще потърсят обяснение за болестта ти. И за да огранича броя на консултациите до поносим предел, трябваше да подхвърля на големите сносна причина за спрелия растеж, преди още докторът да ми лепне диагноза.

Слънчев септемврийски ден, моят трети рожден ден. Нежно послелятно стъклодухане, дори смехът на Гретичка Шефлер звучи приглушено. Маминка — на табуретката пред пианото, изпълнява мотиви от „Цигански барон“, Ян — спрял зад нея, докосва рамото й, сякаш следи нотите. Мацерат в кухнята вече приготвя вечерята. Баба Анна с Хедвига Бронски и Александър Шефлер — присламчили се към Греф Зарзаватчията, защото Греф бъкаше от истории, скаутски истории, напомпани с преданост и смелост; в добавка един стоящ часовник, който не изпускаше и четвърт час от фино изпредения септемврийски ден. И тъй като — подобно часовника — всички бяха страшно заети, а Унгарската пуста на циганския барон, пътеките на Грефовите скаути, бродещи из Вогезите, и кухнята на Мацерат, където в тигана с бъркани яйца и шкембе цвъртяха кашубски гъби пачи крак, бяха свързани с нишка, извеждаща през коридора към бакалията, аз — потропвайки унесено на Барабанко — се реших на бягство и скоро се озовах зад тезгяха в бакалията; далеч от пианото, гъбите и Вогезите — и що да видя — капакът на зимника вдигнат: сигурно го е забравил Мацерат, когато слиза да вземе компот асорти за десерт.

Но все пак ми трябваше минута, докато схвана към какво ме приканва капакът на нашето мазе. Опазил ме бог — не към самоубийство! Самоубийството бе най-лесното нещо. Но другото бе по-трудно и болезнено, изискваше жертва и както винаги, когато от мен се изисква жертва, пот изби по челото ми. Преди всичко Барабанко не биваше да осакатее, трябваше да го опазя по шестнайсетте охлузени стъпала и да го наместя между чувалите с брашното, за да оправдая читавостта му. И хайде пак нагоре до осмото стъпало, не, едно по-долу, дали петото не би свършило същата работа? Но оттук как да съчетае човек хем безопасност, хем правдоподобно нараняване! Хайде пак нагоре, десетото стъпало е множко май и най-после от деветото, повличайки лавицата с бутилки малинов сироп, се хвърлих с главата напред.

Още преди съзнанието ми да спусне завеса, установих, че експериментът е успял: умишлено катурнатата стъклария така тресна, че погна всички — Мацерат от кухнята, маминка от пианото и останалата празнична компания от Вогезите — и те препуснаха презглава към вдигнатия капак в бакалницата и надолу по стълбата.

Преди да дотърчат, успях да се понасладя на аромата от леещия се малинов сироп, да усетя, че главата ми кърви, а като затопуркаха по стълбата, си поумувах кое ли ухае тъй сладко и притомително — кръвта на Оскар или малините, ала пък бях адски щастлив, че всичко мина благополучно и благодарение на моята предвидливост Барабанко се е запазил цял — целеничък.

Май Греф ме отнесе горе. Едва в дневната Оскар отново изплува из оня облак, който се състоеше наполовина от малинов сироп, наполовина — от младата ми кръв. Доктора го нямаше още. Маминка врещеше и налагаше по лицето Мацерат, който се опитваше да я теши, и го налагаше ту с длан, ту с опакото, наричайки го убиец.

Ето че аз — и докторите за сетен път го потвърждаваха — с един-единствен, е, не безобиден, ала добре пресметнат плонж подхвърлих на големите не само тъй важното за тях обяснение, а и неволно превърнах безобидния добър Мацерат във виновен Мацерат. Бе забравил вдигнат капака на зимника, маминка стовари цялата вина върху него и години наред той влачеше тази вина, за която маминка му натякваше рядко, но неумолимо.

Плонжът ми осигури цял месец болница, а впоследствие, като изключим ежепетъчните визити при доктор Холац — и относително спокойствие от страна на разни врачове. Още в първия си ден като барабанчик бях успял да дам знак на света, моят случай бе изяснен далеч преди големите да схванат истинския му, предначертан от мене смисъл. От тоя момент насетне те щяха да разправят: Мъничкият ни Оскар, на третия си рожден ден за беля взе, че падна от стълбите, е, не си строши главата, ама на̀ — не можа да порасте!

И така започнах да барабаня. Живеехме под наем в четириетажна сграда. Барабанях по стълбището — от партера до тавана и обратно. От Лабесвег до площад „Макс Халбе“, оттам до „Нова Шотландия“, по Антон-Мьолер-Бег, Мариенщрасе, през Клайнхамер парк, край Акцийна пивоварница и Акцийно езеро, Фрьобелова поляна, училище „Песталоци“, Нов пазар и обратно — по Лабесвег. Виж ти, Барабанко издържаше на тоя маратон, а големите не можеха: искаха да прекъсват Барабанко, да се пречкат на Тенекийко, да препъват палките — но провидението ме закриляше.

Дарбата да отмервам с Барабанко нужната дистанция между големите и мен се прояви наскоро след плонжа ми от стълбата и почти едновременно с появата на един глас, който ми позволяваше да пея, да пищя и да пея, пищейки, така продължително и пронизително, та никой не посмяваше да ми вземе Барабанко, ако ще и тъпанчетата му да пукнех; защото а̀ ми вземеха Барабанко, а̀ писвах, а писнех ли, трошеше се най-скъпоценно стъкло; бях надарен със стъклобоен глас; моят писък убиваше вази; моята песен караше да коленичат стъкла и предизвикваше въздушни течения; моят глас — като непорочен, но неумолим диамант — разрязваше витрини и без да изгуби невинността си, озлочестяваше в утробата им хармонични, изящно-стройни, напрашени ликьорени чашки — дар от любима ръка.

Не мина много време и се прочух със заложбите си по цялата наша улица и от „Брьозенска“ чак до предградието край летището, сиреч из целия град. Щом ме зърнеха съседските дечурлига, чиито игри „Маринована херинга — раз, два, три“, „Тука ли си, Чумо черна?“ или „Топло-студено“ не ме привличаха, хорът мърльовци тозчас ревваше:

Стъкльо, стъкльо, стъкълце,

шоколади, бири,

Фрау Холе от сърце

на пиано свири.^[22]

То наистина си беше една глупава, нищо и никаква детска римушка. Мен песничката не ме вълнуваше, та важно-важно с Барабанко отпред минавах право през хора, през стъкълцата и Фрау Холе — улавях простичкия ритъм, все пак нелишен от чар, и барабанейки „Стъкльо, стъкльо, стъкълце“, макар да не бях магьосник-плъхоловец^[23], увличах детския орляк подире си.

И до ден-днешен, когато Бруно мие прозорците ми например, все ще намеря местенце върху барабана за тая римушка и тоя ритъм.

По-тревожно и по-досадно от подигравателната песничка на съседчетата — особено за родителите ми — беше скъпо струващото обстоятелство, че на мен или по-скоро на гласа ми се приписваше всеки счупен от кой да е калпазанин прозорец в квартала. Отначало маминка честно и почтено си плащаше кухненските прозорци, строшени най-често от катапултно изстреляни камъни с прашки, ала после и тя схвана гласовия ми феномен и щом някой предявеше иск за щети, тя издокарваше своя делови, стоманеносив поглед и искаше доказателства. А съседите наистина ме клепаха несправедливо. Много бъркаха, като си мислеха, че ме е обсебила детинска вандалщина, че съм хранел необяснима омраза към стъкло и стъклария, както децата понякога изливат смътната си стихийна неприязън в дивашки изстъпления. Само деца, които играят, рушат вандалски. Пък аз никога не играех, аз се трудех на своя барабан, а колкото до гласа ми, той се мобилизираше само за самоотбрана. Загрижен за съдбата на барабанното си дело, подчинявах гласните си струни единствено на тая цел. Де да можех със същите тонове и средства да накълцам отвратителните, натруфени с бродерия карета на Гретичка Шефлер — измишльотини на мострената й фантазия, или да отлепя мрачната политура на пианото, с радост щях да си оставя всичката стъклария целокупна и дрънчаща. Но гласът ми нехаеше за карета и политури. Не успях нито да залича с неуморен крясък шарките от тапетите, нито по най-първобитния начин да трия два протяжни тона — ту кресчендо, ту пианисимо, — за да се загреят и възпламенят искрата, нужна да хвърли в декоративни пламъци сухите като прахан, подлютени с тютюнев дим завеси на двата прозореца в дневната. Не откърших с брули-песен крака на нито един стол, дето бяха седели например Мацерат или Александър Шефлер. Бих се защитавал по-безобидно и не тъй нечовешки, ала нищо безобидно не искаше да ми се подчини, единствено стъклото се вслушваше в гласа ми и трябваше да си плати за това.

Първото успешно представление от тоя сорт изнесох малко след третия си рожден ден. Май не беше минал и месец, откакто бях получил барабана, и нали бях прилежен, кожицата му съдрах. Ошареният в червено-бели пламъци цилиндър наистина все още крепеше и горницата, и дъното, но дупката в средата все по̀ личеше и тъй като пренебрегвах дъното, тя растеше ли, растеше, разцъфна, нащърба се зъбата и остроръба; просенени тенекиени парченца се отронваха в барабана, подрънкваха унило при всеки удар, а навсякъде по килима в дневната и по ръждивокафявите дъски на спалнята заблещукаха бели люспички лак, неуспели да се задържат на изтерзания ми Тенекийко.

Що страх беряха всички да не се порежа на опасно острите ръбчета! Особено Мацерат, който след плонжа ми от стълбата бе станал от бдителен по-бдителен, все ме наставляваше да внимавам. Понеже вените на китките ми наистина непрестанно лудуваха край щърбавия кратер, право да си кажа, Мацератовите опасения, макар и прекалени, бяха основателни. Е, един нов барабан щеше да предотврати опасността, но и през ум не им минаваше! Искаха да ми отнемат стария предан Барабанко, дето с мен се хвърли, с мен лежа в болницата и с мен го изписаха, дето с мен се качваше, с мен слизаше по стълбището, съпровождаше ме по паваж и тротоари, минаваше право през „Маринована херинга — раз, два, три“, край „Студено и топло“ и Черна чума — да ми вземат Тенекийко искаха и да не ми го заменят с друг. Ще ме залъгват с някакъв си тъп шоколад! Маминка го държеше, свила устица на фунийка. А Мацерат се намусваше — уж много строг — и сграбчваше грохналия инвалид. Аз с всичка сила се вкопчвах в моята трошка. Но той яката опъваше. А силиците ми, които едвам стигаха да бия барабана, гаснеха. Бавно ми се изплъзваха пламък подир пламък и насмалко да ми измъкнат цилиндъра из ръцете, когато Оскар — до тоя ден кроткото и едва ли не най-послушното дете на света — успя да издаде въпросния си пръв разрушителен и резултатен писък: кръглото шлифовано стъкло, което пазеше от прах и умиращи мухи меденожълтия циферблат на стоящия часовник, се пръсна и строшавайки се на стъкла и стъкълца, се разпиля по ръждивокафявите дъски, защото килимът не стигаше до часовника. Скъпоценната му вътрешност обаче не пострада: махалото спокойно продължи пътя си — ако така може да се каже за едно махало — и стрелките също. Дори звънчевият механизъм, дето инак реагираше чувствително, та дори хистерично при най-лекото подрусване на трополящата бирена талижка отвън, никак не се трогна от писъка ми; само стъклото се строши, ала хубавичко се смля — на сол.

— Отиде часовникът! — вресна Мацерат и пусна барабана.

С мигновен поглед се уверих, че писъкът ми не е повредил часовника, а е отишло само стъклото. Но според Мацерат, за маминка и чичко Ян Бронски, пристигнал на обичайната си неделна визита, комай се бе счупило нещо много повече от стъклото пред циферблата. Пребледнели и безпомощни се пулеха един другиму, очите им — ха-ха ще окапят, те търсеха опипом кахлената печка, подпираха се на пианото и бюфета, не смееха да шавнат, а Ян Бронски мърдаше изпръхнали устни под умолително извъртени очи; и до ден-днешен вярвам, че чичко се мъчеше да си спомни някоя призоваваща за помощ и милосърдие молитва; нещо от рода на „О, агнец божи, ти, който опрощаваш прегрешенията земни…“ „Miserere nobis“^[24]. И този текст се повтаря три пъти, а след това още един: „О, господи боже, недостоен съм да влезеш в моя дом, но кажи една дума само…“

Разбира се, господ не каза нито дума. Та нали не беше счупен часовникът, а само стъклото! Но възрастните се отнасят към часовниците си по най-странен и детински начин — в тоя смисъл аз никога не съм бил дете. А часовникът е може би най-значителното изобретение на възрастните. И както е тръгнало от време оно: възрастните не само могат да бъдат, а с усърдие, амбиция и малко късмет са и биват съзидатели, но веднага след съзиданието започват да робуват на собствените си епохални изобретения.

А от създаването си до днес часовникът е нищо без възрастния. Той го навива, сверява и носи на часовникар, за да го провери, почисти и при нужда поправи. Както се вслушват в рано секналата кукувича песен, както се вглеждат в катурнатата солница, в паяци по ранина и в падналия чичов портрет от стената^[25] — да не им мине черна котка път, както се взират в огледалото, — така възрастните виждат зад и в часовника повече, отколкото представлява той.

Маминка — въпреки фантазно — мечтателната си природа — гледаше най-трезво на нещата и каквато си беше лекомислена, тълкуваше всеки знак от хубавата му страна — и този път намери-спасителните думи:

— Счупеното носи щастие! — възкликна тя, плесвайки с ръце, донесе лопата и метла и смете стъкълцата или тъй нареченото щастие.

Ако река да се опра на мамините думи, аз май донесох премного щастие на родители, роднини, познати и непознати, защото посегнеше ли някой да ми вземе Барабанко, аз гласоломствах, песноломствах, стъклоломствах над прозорци, кристални фруктиери с изкуствени цветя, пълни бирени чаши, празни бирени бутилки, флакони с парфюм, отприщили пролетен мирис, накратко — всичко, що бе произведено от стъкло по стъкларски заводи благодарение дъха на стъклодуха, що стигаше до пазара като обикновено стъкло или художествена изработка.

За да огранича щетите, тъй като обичах а и до днес обичам изящната стъклария, вечер, щом посегнеха да ми приберат барабана, чието място беше до мен в креватчето, аз пръсках в дневната една или няколко крушки на нашия бъхтащ се в четворен напън полилей. Така на четвъртия си рожден ден, в началото на септември двадесет и осма, с един-единствен циркулярен писък поразих четирите му крушки и потопих в допотопна тъма събралата се в моя чест компания — родителите си, семейство Бронски, баба Коляйчек, Шефлерови и Грефови, които ми бяха надонесли всевъзможни подаръци: оловни войничета, платноход, пожарникарска кола, но не и тенекиен барабан — всички тях, дето искаха да си пилея времето с разни оловни войничета и ме залъгваха с умопомрачителни игри като пожарникарска команда, дето не харесваха потрошения ми, но почтен барабан и искаха да ми отнемат Тенекийко, а в замяна ми пробутваха тоя глупав, лаишки натруфен с платна кораб; всички, дето бяха слепи за мен и моите желания.

Ах, тия възрастни! След първите възгласи на ужас и почти пламенен копнеж по светлината те бързо привикнаха към мрака, а когато баба Коляйчек, която единствена освен малкия Щефан не можеше да се възползува от тъмното, слезе в бакалията за лоени свещи с хленчещия Щефан за полата и се върна, огрявайки стаята с лоениците, добре почерпената компания се представи странно чифтосана.

Както можеше да се очаква, маминка със свлечена блуза се бе насадила в скута на Ян Бронски. Противно бе да се види как късокракият фурнаджия Александър Шефлер едва ли не потъва в туловището на стрина Греф. А Мацерат ближеше златните конски зъби на Гретичка Шефлер. Само Хедвига Бронски седеше на пламъчето пред свещите с благочестив кравешки поглед, отпуснала ръце в скута, близо, ала не много близо до Греф Зарзаватчията, който нищо не беше пил, а пееше, сладко пееше, меланхолно, печално пееше и подканяше Хедвига Бронски да му приглася. Скаутска песен в дует пееха те, според която призракът на някой си Рюбецал^[26] бродел из дебрите на Ризенгебирге^[27].

Мен ме бяха забравили. Под масата седеше Оскар с отломките от своя барабан, все още докарваше Тенекийко на ритъм и нищо чудно откъслечните, но равномерни барабанни звукове да са галели приятно слуха на онези, които, разместени и прехласнати, бяха насядали и налягали из стаята. Защото барабанният ритъм като памук попиваше всички мляскателни и смукателни звуци, които се изплъзваха от тях напук на трескавите им усилия.

Все още се спотайвах под масата, когато бабчето — подобно разгневен архангел — се яви със свещите, огледа на тяхна светлина Содом, разпозна Гомора, вдигна скандал с треперливи свещи, нарече всичко свинщина и като постави лоениците в чинийки, като сграбчи картите за скат от бюфета, като ги запрати върху масата и заутешава онова мрънкало Щефан, сложи край и на идилията, и на разходките на Рюбецал из Ризенгебирге и обяви втората част от рождения ден. След малко Мацерат зави нови крушки в старите фасонки, засуркаха се столове, захвърчаха тапи от бирени бутилки; над главата ми заплющя скат с миза една десета пфениг.

Хубаво ми беше под масата, на завет под диплите на покривката. С леко барабанене посрещах вършеещите по картите юмруци, подравних се по хода на партиите, а след около час обявиха скат: Ян Бронски загуби. Имаше добра карта, но въпреки това загуби. Нищо чудно, защото не внимаваше. В ума му се въртяха всякакви мисли освен неговите кари без два. В началото на играта, още докато бъбреше с леля си и се опитваше да замаже одевешната оргийка, той бе изул черната си половинка и с ляв крак в сив чорап бе потърсил, а и намерил покрай главата ми коляното на маминка, седнала отсреща му. Едва докосната, маминка се понамести по-плътно до масата, така че Ян, който тъкмо в тоя момент пасува на трийсет и три, обявени от Мацерат, успя първом да повдигне крайчеца на роклята й с пръсти, а сетне да поразходи между бедрата й целия си набъбнал, надянат днес и почти чист чорап. Моите поздравления за маминка, която въпреки вълненото чорапопълзновение под масата, горе — върху опнатата покривка — убедително печелеше най-рискованите игри, между другото и една трефа без четири, докато Ян — все по-настъпателен отдолу, отгоре губеше игра след игра, дето дори Оскар с лунатична сигурност щеше да изкара.

По-късно и умореният Щефан допълзя при мене, не след дълго заспа, ала преди да заспи, така и не разбра що чини татковият му крачол под мамината рокля.

Ясно, с разкъсана облачност. Подир пладне — краткотрайни превалявания от дъжд. Още на другия ден пристигна Ян Бронски, взе подаръка си за рождения ми ден, платнохода значи, подмени жалката играчка при Зигисмунд Маркус от безистена на Арсенала за тенекиен барабан, намина привечер, понаръсен от дъждеца, и донесе онова свидно барабанче с червено — бели пламъци, подаде ми го, пое любимата ми вехта трошка, по която само тук-таме личаха следи от червено-бяла боя. Докато Ян поемаше уморения, а аз новия Тенекийко, погледите на Ян, Мацерат и маминка бяха вперени в Оскар — чак ме напуши смях: нима мислеха, че толкова здраво съм сраснал с традицията и лелея принципи в душата си?

Без да надам очаквания от всички писък, без стъклобойна песен, аз пуснах тенекиените мощи и незабавно се посветих с две ръце на новия инструмент. След два часа най-внимателно барабанене вече го бях овладял.

Но не всички възрастни от моето обкръжение се оказваха тъй благоразумни като Ян Бронски. Наскоро след петия ми рожден ден през двайсет и девета — в ония дни много се говореше за краха на нюйоркската борса и аз се позамислях дали и дядо Коляйчек, търговец на дървесина в далечен Бъфало, не е понесъл загуби — маминка, обезпокоена от моя вече видимо спрял растеж, ме улови за ръка и тури началото на ежепетъчните ни визити при доктор Холац на Брунсхьофервег. Стоически понасях досадните и безкрайно протакащи се прегледи, защото бялата, галеща окото престилка на сестра Инге, помощница на Холац, ми харесваше още тогава, напомняше ми за увековечената на снимка сестра — мама по време на войната, и така с усърдни проучвания на падащите винаги по нов начин дипли на болногледаческата премяна успявах да остана глух за тръбния, подчертано гръмък, а впоследствие и покровителствено — чичковски брътвеж на доктора.

Като отразяваше в лещите на очилата си мебелировката в кабинета — там имаше много хром, никел и шлайфлак; освен това етажерки, витринки, където стояха спретнато надписани стъкленици със змии, саламандри, жаби, свински, човешки и маймунски ембриони, — та като фокусираше тия спиртосани плодове в очилото си, Холац поклащаше глава, угрижено прелистваше анамнезата ми, за кой ли път изслушваше маминия разказ около плонжа ми от стълбата и я утешаваше, когато тя най-безогледно започнеше да хули Мацерат, че забравил капака на зимника вдигнат и го обявяваше за виновен во веки веков.

Когато след месеци при една от нашите петъчни визити — вероятно за да докаже на себе си, а може би на сестра Инге резултата от досегашното си лечение — докторът посегна да ми вземе Барабанко, аз стъклопръснах по-голяма част от колекцията змии и крастави жаби, както и цялата му сбирка ембриони с най-разнообразен произход.

Като не смятаме пълните, непохлупени бирени чаши и изключим маминия флакон с парфюм, Оскар за пръв път мереше сили с по-значително количество пълни и педантично похлупени стъкленици. Ефектът беше неподражаем, а за всички присъствуващи, дори и за маминка, която уж познаваше отношението ми към стъклото — поразителен, изненадващ. Още с първия пестеливо окастрен звук разрязах по дължина и ширина витрината, където Холац къташе всичките си гнуснави чудатости, после катурнах едно, кажи-речи, квадратно парче стъкло и то пльосна върху линолеума, където — запазвайки квадратната си форма — се натроши на хиляди стъкълца, след това придадох на писъка малко повече изразителност, направо прахосническа бойкост и с този богато нюансиран звук обходих епруветка по епруветка.

Стъклениците се пръскаха с трясък. Зеленикавият, посгъстил се формалин плисваше и повличаше по червения линолеум препарираните си бледи затворничета с малко тъжни очи и изпълваше кабинета с — бих казал — толкова остра миризма, че на маминка й призля и се наложи сестра Инге да отвори прозорците към Брунсхьофервег. Доктор Холац все пак съумя да извлече облага от сполетялата го загуба. Няколко седмици след моя атентат в специализираното медицинско списание „Арцт унд Велт“ се появи авторска статия за моя милост — „Стъклоразрушителният гласов феномен Оскар М.“. Изложената на двайсет страници теза на доктор Холац трябва да бе предизвикала интерес сред медицинските среди в страната и чужбина и бе срещнала както възражение, така и одобрение от компетентни лица. Маминка, на която бяха изпратили няколко екземпляра от този брой, се гордееше със статията по начин, който ме подтикваше към размисъл, и не се стърпяваше да прочете по някой откъс било пред Грефови, било пред Шефлерови или пред нейния Ян, а след всяко хранене — и пред съпруга си Мацерат. Дори клиентите на колониала бяха принудени да изтърпяват подобни рецитали, но и как с основание се възхищаваха на маминка, която подчертаваше медицинските термини — е, наистина погрешно, ала с много фантазия и според случая. За мене фактът, че личното ми име за пръв път намери място в някаква вестникарска статия, изобщо не представляваше интерес. Моят скептицизъм, изключително буден още тогава, ме караше да ценя произведенийцето на доктор Холац — погледнато отблизо — точно толкова, колкото заслужаваше в действителност: като разтеглено на няколко страници, не бездарно пустословие на медик, който драпа да оглави катедра.

Днес в психоклиниката, когато гласът на Оскар не може да помръдне и чашата за зъби, когато подобни на онзи Холац лекари го навестяват час по час и го подлагат на роршахови, асоциативни и какви ли не тестове, та да може принудителното му задържане най-сетне да получи благовидно име, днес Оскар с носталгия си спомня за праисторията на своя глас. Ако в онзи ранен период той рушипееше кварцовите продукти при нужда, и то на сол, по-късно — през разцвета и упадъка на своето изкуство — той се ползваше от дарбите си без принуда отвън. От чисто влечение към играта, повлиян от маниеризма на една по-късна епоха, предан на „l’art pour l’art“^[28], Оскар брулипееше структурата на стъклото и тъй старееше.

Седмичната програма

Клеп често убива времето си с разработване на седмични програми. Фактът, че при тия разработки непрестанно лапа кървавица и претоплена леща, подкрепя моята категорична теза: Мечтателите са лапачи. А усърдието, с което Клеп попълва всяка графа, доказва втората ми теза: Само пословичните търтеи могат да правят изобретения, спестяващи труд.

И тази година Клеп се понапъна две седмици, за да планира дните си по часове. Вчера, като ми дойде на свиждане, първо сума време си придава тайнственост, ала после измъкна от вътрешния си джоб сгънат на хармоника лист и ми го подаде със сияен и самодоволен вид — беше направил поредното си изобретение, спестяващо труд.

Хвърлих едно око на хартийката, но нищо ново не видях: в десет — закуска, до обяд — размишления, след обяд — часче сън, после — кафе, по възможност в леглото, час флейта — седнал в леглото, час гайда в стаята — вече станал и с маршова стъпка, половин час гайда — в двора на въздух, през ден — по два часа бира с кървавица или два часа — кино, но и в двата случая — пред киното или в кръчмата — дискретно вербуване за нелегалната ГКП — само половин час, да не се прекалява! Три вечери от седмицата бяха запълнени със свирене на танцова музика в „Еднорога“, съботната следобедна бира с вербуването за ГКП бе прехвърлена за вечерта, защото следобедът бе предвиден за баня с масаж на Грюнщрасе; след банята — три четвърти час хигиена с девойче в „U9“^[29], после с девойчето и приятелката на девойчето — на кафе и паста при Шваб, а малко преди да затворят бръснарниците — бръснене и ако трябва — подстригване, бързо снимка във „Фотоматон“, после — бирата, кървавицата, агитацията за ГКП и отдих.

Аз хвалех Клеп за калиграфските заврънкулки на готическия му шрифт, молех го да ми препише програмата, любопитствувах как преодолява някои мъртви точки.

— Спя или мисля за ГКП — отвръщаше Клеп след мигновено замисляне.

Дали съм му разказвал как Оскар се запозна с първата си седмична програма ли?

Всичко започна най-безобидно със забавачката на леля Кауер. Всяка сутрин Хедвига Бронски ме вземаше от къщи и ме водеше с нейния Щефан при леля Кауер на Посадовски път, където трябваше да си играем до припадък с десетина хлапетии — все имаше по няколко болни. Добре че Барабанко минаваше за играчка, та не ми дотягаха с разни кубчета, а люлеещи се кончета яхах по принуда, само когато им потрябваше барабанчик на кон с книжен шлем. За партитура ми служеше хилядокопчестата черна рокля на леля Кауер. Спокойно мога да кажа — по няколко пъти дневно току раз- и за- копчавах върху Тенекийко копринената й рокля и успявах, барабанейки, да съ- и о- блека мършавата, изтъкана само от бръчици госпожица — ала не защото ме интересуваше тялото й.

Следобедните разходки по алеите с кестените до Йешкенталската гора, край паметника на Гутенберг и по Ербското възвишение бяха толкова приятно скучновати и безгрижно глуповати, че и днес бих предпочел разходките из илюстрованите книжки, уловен за мукавената ръка на леля Кауер.

Независимо дали бяхме осмина или дузина хлапетии, винаги ни впрягаха в сбруя. Тази сбруя се състоеше от плетено светлосиньо въже, което служеше за ок. Отляво и отдясно на вълнения ок се образуваха шест двойки вълнени юздички за общо дванайсет малчугана. На всеки десет сантиметра висеше звънче.

Сегиз-тогиз леля Кауер запяваше „Исусе, за тебе живея, Исусе, за тебе ще умра“ или „Привет, звезда ти морска…“ и доверявайки на свежия октомврийски въздух — „… О, Мария, помогни…“ и „… Майко божия, сла-а-дка“, изпълвахме с умиление минувачите. Когато пресичахме главната улица, ставаше задръстване. Що трамваи, автомобили и каруци се струпваха, докато прекарвахме Морската звезда през платното. Всеки път, сякаш хартия запукваше, когато леля Кауер благодареше с ръка на упътилия ни полицай.

— Христос ще ви възнагради — обещаваше тя и отшумоляваше с копринената рокля.

Та страшно съжалих, когато през пролетта след шестия си рожден ден Оскар трябваше да напусне раз- и за- копчаемата госпожица Кауер заради и заедно с Щефан. В дъното беше политиката, а има ли политика, има и насилие. Бяхме изкачили Ербското възвишение, леля Кауер ни свали вълнената сбруя, младата гора сияеше, сред клоните се бяха листнали първите пъпки. Леля Кауер бе поседнала на един покрит с мъх крайпътен камък, където бяха отбелязани различни маршрути за едно — или двучасови разходки. Подобно девойче, което не знае какво му става напролет, тя си тананикаше, спазматично поклащайки глава — същинска токачка, и сплиташе нова юздичка за нас, огненочервена трябваше да стане тая юздичка, но за жалост така и не можах да я опитам: защото в същия момент от храсталака се разнесоха писъци, госпожица Кауер изпърха от мястото си и заситни с плетката, повлекла червения вълнен конец подире си, на своите токчета — кокили ала Луи Кенз към писъците и храсталака. Последвах нея и конеца и тутакси пред очите ми се разля обилна червенина: от носа на Щефан шуртеше кръв, а друг един на име Лотар, къдрокос и със сини венички по слепоочията, бе яхнал гърдите на крехкия, жално хленчещ дребосък и така го налагаше, като че искаше да му набие носа навътре.

— Гаден поляк! — съскаше той между ударите. — Мръсен долен поляк!

Пет минути по-късно, когато тя отново ни впрегна в светлосинята юздичка — само аз останах извън строя и намотавах червения конец, — леля Кауер закаканижи една молитва, която обикновено се казва между освещаването и причастието.

„Засрамете се, пълни с болка и покаяние…“

После надолу по хълма и престой пред паметника на Гутенберг. Посочвайки с дълъг показалец Щефан, който скимтеше и притискаше нос с кърпичка, тя благо ни поучи:

— Та той не е виновен, че се е родил поляче.

По неин съвет Щефан спря да ходи на забавачка. Оскар, който макар че не бе поляк и не ценеше кой знае колко Щефан, се солидаризира с него. А сетне дойде Великден и решиха да пратят Оскар на училище. Зад очилата си с дебели рогови рамки доктор Холац заключи, че не било зле да се опита и заключението обяви на всеослушание:

— Няма да навреди на малкия Оскар.

Ян Бронски, който също след Великден реши да изпрати своя Щефан в полското училище и никой не можа да го разубеди от това му решение, постоянно повтаряше на маминка и Мацерат: Той бил чиновник на полска служба и за добра работа в Полската поща държавата му давала добри пари. Пък най-сетне бил поляк, а и Хедвига щяла да получи полско гражданство, щом одобрели молбата й. Освен това едно будно и изключително надарено дете като Щефан щяло да научи немски и вкъщи, а що се отнасяло до малкия Оскар — колкото пъти кажеше „Оскар“, той леко въздъхваше — и Оскар бил на шест годинки като Щефан, е, още не можел да говори добре, въобще бил доста поизостанал за възрастта си, пък и с растежа си, но трябвало да опитат задължителното образование било хубаво нещо — стига само училищните власти да нямали възражения.

Училищните власти естествено имаха възражения и поискаха медицинско свидетелство. Холац ме обяви за „истински юнак“, който по ръст приличал на тригодишен малчуган, но по интелект — въпреки затрудненията с говора — по нищо не отстъпвал на едно пет — шест годишно дете. Намеси също и щитовидната ми жлеза.

На всички прегледи, докато ме подлагаха на тестове, с които вече бях свикнал, аз се държах спокойно, равнодушно, та дори благодушно, стига само някой да не речеше да ми вземе барабана. Споменът за съсипаната Холацова колекция от змии, крастави жаби и ембриони все още вдъхваше страх у всички, които ме преглеждаха и тестуваха.

Само у дома, и то първия учебен ден, се принудих да пусна в ход режещия диамант на гласа си, тъй като, напук на здравия разум, Мацерат настоя да извървя пътя до училище „Песталоци“ срещу Фрьобелова поляна без моя Барабанко и да не го нося на училище.

Когато накрая се опита да вземе със сила онова, което хем не му принадлежеше, хем не можеше да употреби и за което му липсваше и най-малък усет, аз разполових с писък една празна ваза — е, за нея твърдяха, че уж била антика. След като антиката се разпиля под формата на антични стъкълца по килима, Мацерат, влюбен във вазата, посегна да ме удари. Но в тоя момент скочи маминка, намеси се и Ян, изтърсил се случайно и набързо у нас заедно с Шефан и шарената му първолашка фуния.

— Алфред, моля те — каза той с присъщото си шарланено спокойствие, а Мацерат, пронизан от синия поглед на Ян и сивия на маминка, отпусна ръка и я пъхна в джоба на панталона.

Училище „Песталоци“ бе нова керемиденочервена сграда — кафез на три етажа, модерно украсен със сграфито и фрески, то бе построено от Сената на многодетното ни предградие по гръмкото настояване на тогава все още твърде активните социалдемократи. Биваше я горе — долу тая школска сграда, с изключение на миризмата и атлетите в стил сецесион по сграфитото и фреските.

Неестествено дребни, на всичкото отгоре и напъпили дръвчета се мъдреха помежду обезопасителните, подобни на епископски жезли чугунени прътове, забити в чакъла пред портала. От всички посоки се стичаха майки, които държаха пъстри фунии и мъкнеха подире си я пискун, я послушно детенце. Никога досега Оскар не беше виждал толкова много майки, устремени към една цел. Сякаш бързаха за пазар, за да предложат за продан първо — или второродните си чада.

Още в салона ме блъсна оная често описвана школска миризма, която превъзхожда по интимност всички познати парфюми по света. Върху плочките във фоайето, небрежно подредени, стояха четири-пет гранитни корита, от чиито дъна едновременно из няколко чешмички бликаше вода. Рояк малчугани, някои на моя възраст, се бяха накачулили върху чешмите и ми напомниха чичо Винцентовата свинка в Бисау, която понякога се тръшваше на една страна и изтърпяваше бруталното попълзновение на ожаднелите прасенца.

Момчетиите се навеждаха над чешмите и над отвесните, постоянно свличащи се водни кулички, перчемите им падаха напред, а гейзерчетата се въвираха в устите им. Така и не разбрах дали си играят, или пият. Понякога две хлапета почти заедно се изправяха с издути бузи и изгрухтяваха с неприличен шум в лицата си примесената със слюнка и набъбнали трохи позатоплена вода. Още при влизането си в коридора най-лекомислено взех, че надникнах през отворената отляво врата на физкултурния салон и при вида на кожения кон, на върлините и въжето, на ужасяващата висилка, винаги изискваща титаничен мах, ме налегна естествена, с нищо неутолима жажда, та и на мен като на другите малчугани ми се припи глътчица вода. Ала как да помоля маминка, която ме държеше за ръка, да повдигне Оскар Малечкото над едно от коритата. И Барабанко да си подложех, пак нямаше да стигна. Когато обаче с лек подскок мернах над ръба на една чешма, че каналът е запушен с мазни хапки хляб, а в коритото се е насъбрала гнусна мътилка, мина ми всичката жажда, която бях натрупал мислено, докато телом се лутах между гимнастическите уреди из пустошта на физкултурния салон.

Маминка ме поведе нагоре по монументални стълби, сечени за гиганти сякаш, през кънтящи коридори към една стая, над чиято врата висеше табелка с надпис I-а клас. Вътре бе пълно с мои връстници. Майките на малчуганите бяха лепнали гръб в стената срещу прозорците и сключили ръце през традиционните пъстри фунии, затъкнати с креп — хартия и щръкнали високо над мен. И маминка държеше шарена фуния.

Когато влязох с нея за ръка, пепелчукът, че и мамите на пепелчука прихнаха. Един шишко посегна да думне по Барабанко и за да не се налага да трошипея, го сритах яката по пищяла, а сополанкото взе, че падна, фрасна си перчема в един чин, за което маминка ми обърса един по врата. Че като писна тоя ми ти сополанко — леле-мале! Естествено аз не писнах, защото писвах само когато искаха да ми вземат Барабанко. Маминка след тоя конфуз побърза да ме натика в първия чин на редицата до прозорците. Разбира се, чинът беше възголям. Но пък задните чинове, където пепелчукът ставаше все по-недодялан и луничав, бяха още по-грамадни.

Направих се на непукист, седнах си спокойно на чина, понеже нямаше защо да се безпокоя. Маминка, която все още ми се виждаше сконфузена, се смуши между другите майки. Сигурно се стесняваше пред себеподобните си заради моята псевдонеразвитост, а те как се пъчеха — и за какво ще ми се пъчат със своите набързо избуяли дангалаци.

Не можех да надзърна от прозореца към Фрьобелова поляна, понеже и височината на перваза, и размерът на чина не бяха съобразени с моя ръст. А как ми се искаше да хвърля поглед към Фрьобелова поляна, където — доколкото знаех — под ръководството на Греф Зарзаватчията скаутите разпъваха палатки, играеха на карти и — както подобава на истински скаути — вършеха добри дела. Не че ме интересуваше техният прехвален лагерен живот. Любопитно ми бе що за картинка е Греф в къси панталонки. Комай любовта му към нежните, но пък едрооки, макар бледолики, момчурляци бе толкова силна, че я бе облякъл в униформата на скаутския родоначалник Бейдън Поуъл.

Лишен от съблазнителната гледка поради някаква си безчестна архитектура, аз съзерцавах късчето небе и най-сетне намерих удовлетворение. Все нови и нови облаци се преселваха от северозапад на югоизток, като че ли тая посока би могла да им предложи нещо по-привлекателно. Притиснах с колене Барабанко под чина, при все че досега нито за миг не се бе канил да забегне. Предназначената за гръб облегалка пазеше чак тила на Оскар. Зад мен врещяха, ревяха, смееха се, плачеха и вилнееха моите тъй наречени съученици. Замеряха ме с хартиени топчета, но аз не се обръщах, гледката на целеустремените облаци ми се струваше по-естетична от ордата кривящи се, безнадеждно превъртели гаменчета.

I-а клас се усмири при появата на една особа, която впоследствие се назова госпожица Шполенхауер. Аз нямаше защо да се усмирявам, тъй като поначало си седях мирно и вглъбено очаквах предстоящи събития. Нека бъда откровен докрай: Оскар не намираше за нужно да очаква предстоящи събития, та той не се нуждаеше от развлечения, следователно не чакаше, а седеше на чина, усещайки само своя Барабанко, и се забавляваше с облаците зад или по-скоро пред великденско измитите прозорци.

Госпожица Шполенхауер носеше костюм с ръбеста кройка, който й придаваше суховато — мъжествен вид. Това впечатление се засилваше от твърдата й, както ми се виждаше, подвижна яка на ризата, закопчана чак до гръкляна и набръчкала шията й. Едва влязла в класа с ниски туристически обуща, в желанието си веднага да спечели симпатиите, тя попита:

— Е, мили деца, ще ми изпеете ли някоя песничка? В отговор се получи нестроен рев, който тя прие като положителен отговор, защото с превзет фалцет даде тон за пролетната песен „Дошъл е май“ макар да беше едва средата на април. Едва — що бе възвестила май и настана истински ад. Без да дочака знака да започнат, без да знае добре текста, без най-елементарен усет за простия ритъм на песничката, тая измет зад гърба ми зарева един през друг, та чак мазилката се зарони.

Въпреки жълтеничавия й цвят, ниско подстриганата коса и мъжката вратовръзка, надничаща изпод яката, дожаля ми за Шполенхауерова. Откъсвайки се от облаците, които тоя ден явно нямаха училище, аз се стегнах, измъкнах бързо палки изпод тирантите, забарабаних гръмко и категорично такта на песента. Ала оная паплач зад мен нямаше ни слух, ни усет за такт. Само госпожица Шполенхауер ми кимна насърчително, усмихваше се на прилепения в стената сонм майки и прискляпаше най-вече към маминка. Възприех това като знак и продължих да барабаня — първо спокойно и просто, но сетне разгърнах всичките си заложби в сложен ритъм. Ордата зад мен отдавна бе прекъснала варварския си вой. Вече си представях как моят Барабанко преподава, учи съучениците ми и ги превръща в мои ученици, когато Шполенхауерова спря пред чина, загледа се в ръцете и палките ми внимателно, но не дебелашки, по-скоро с унесена усмивка, дори опита да тактува заедно с Барабанко; за минутка само се показа като не дотам антипатична стара мома, която — забравила даскалския си занаят, излюпила се от набедената си карикатурност — заприличва на човек, тоест става детински непринудена, любопитна, многопланова, недисциплинирана.

Ала все пак госпожица Шполенхауер не успя да влезе в такт с Барабанко и отново зае старата си, правоверно глупава, на туй отгоре и ниско платена роля, овладя се, както сегиз-тогиз се налага на всяка даскалица, и каза:

— Ти сигурно си малкият Оскар? За теб вече много сме слушали. Как хубаво биеш барабан! Нашият Оскар е славен барабанчик, нали, деца?

Дечурлигата изреваха, мамите се посгъстиха още повече; Шполенхауерката отново се развихри.

— Хайде сега — изтъни гласец тя, — нека приберем барабанчето в шкафа, защото сигурно е уморено и му се спинка. А свършим ли часовете, пак ще си го вземеш.

Още докато редеше лицемерните си глупости, тя откри ниско изрязаните си даскалски нокти и десет ниско изрязани нокътя посегнаха към Барабанко, който — за бога! — нито беше уморен, нито му се спинкаше. Първом здраво го стиснах, сключих пуловерни ръце около цилиндъра на бели и огненочервени езици после погледнах нея; погледнах през нея и тъй като бе стопроцентово олицетворение на допотопната и шаблонна начална даскалица, открих в душата на госпожица Шполенхауер аморалност, достатъчна да напиша три глави, но понеже се отнасяше до Барабанко, аз се откъснах от нейния интимен живот и когато погледът ми се намери между лопатките, провидях върху добре запазената й кожа бенка с косъмчета — голяма колкото гулден.

Дали защото се почувствува прозрачна, или заради гласа ми, с който, без да напакостя, предупредително драснах дясното й очило, тя се отказа от голата сила, която натебешири кокалчетата й и май не понесе стръгването по стъклото, та настръхна като папуняк, разтреперана пусна барабана и рече:

— Ама ти си бил лошо момче, Оскар. — И отправи укоризнен поглед към маминка, а тя от неудобство не знаеше къде да дене очи; остави ми бодрия като кукуряк барабан, връцна се, измарширува на ниски токове до катедрата, изрови от учителската си чанта друг чифт очила, вероятно за четене, смъкна с решително движение старите, по които гласът ми бе стръгнал, както нокът по стъкло, намръщи се, сякаш бях опозорил цайсите й, намести с разперено кутре новата рамка на носа си и тъй опъна снага, та чак изпука; и докато заровичка пак из чантата, обяви:

— Сега ще ви прочета седмичната програма.

Измъкна от свинската кожа топче листа, отдели един за себе си, останалите раздаде на майките, включително и на маминка, и най-сетне съобщи на нетърпеливите първолаци седмичната програма:

— Понеделник — вероучение, писане, смятане, телесно възпитание; вторник — смятане, краснопис, пение, естествознание; сряда — смятане, писане, 2 часа рисуване; четвъртък — отечество, смятане, писане, вероучение; петък — смятане, писане, 2 часа телесно възпитание.

Госпожица Шполенхауер оповести този продукт на някой прогимназиален учителски съвет като тяхна неотменима съдба със строг, неотхвърлящ нито буква глас, но после — спомняйки си какво са я учили — изведнъж стана напредничаво блага и засия в порив на педагогическа веселост:

— А сега, мили деца, хайде да повторим програмата всички заедно. Хайде — понеделник…

Ордата изрева „понеделник“.

След това тя:

— Вероучение?

Покръстените езичници изреваха в хор думичката „вероучение“. Аз щадях гласа си, затова избарабаних вероучителните срички върху Тенекийко.

Зад мен, насърчавана от Шполенхауерова, ордата скандираше:

— Пи — са — не!

Барабанко даде трикратен ответ.

— Смя — та — не! — Още три удара.

И тъй отпред продължаваше молитвата на Шполенхауерката, отзад — дивашкият рев, а аз — с благодушна физиономия към тази хлапашка игра — отмервах сричките върху моя Тенекийко, докато изведнъж — не зная какво я прихвана — Шполенхауерката скочи, явно вбесена, ала не на ония дръвници отзад, а на мен се вбеси; и заради мен избиха охтичави петна по бузите й; а горкият Барабанко на Оскар стана ябълката на раздора и виртуозният барабанчик бе порицан.

— Оскар, а сега ще слушаш мен! Четвъртък — О-те-чес-тво.

Игнорирах думичката „четвъртък“, ударих четири пъти за отечество, за смятането и писането по три пъти, на вероучението посветих не седем, както подобава, а три триединни, богоспасяеми барабанни удара.

Ала Шполенхауерката не долавяше нюансите. Всяко барабанене й бе противно. Още веднъж, както и преди, тя ми показа десетте си подкастрени до месо нокти и с десет пръста посегна към Барабанко.

Но преди да го докосне, аз нададох стъклобойния си писък, който премахна горните стъкла на трите грамадни прозореца в стаята. Жертва на втория писък станаха средните прозорци. Благотворният пролетен въздух безпрепятствено нахлу в класната стая. С трети писък унищожих и долните стъкла — всъщност беше излишно, направо чиста глезотия от моя страна, защото още с поражението на горните и средните Шполенхауерката прибра хищните си нокти. Вместо да посягам на оцелелите стъкла от чиста злоба със съмнителна художествена стойност, Оскар — бог ми е свидетел! — щеше да постъпи по-разумно, ако не бе изпускал из очи Шполенхауерката, когато, залитайки, отстъпи назад.

Дявол знае откъде измъкна бамбуковата шибалка. Във всеки случай тя изведнъж се оказа там, потреперваща в омешения пролетен и стаен въздух, и в тая въздушна смес развъртя шибалката Шполенхауер, и как свистеше, как се виеше тя — прегладняла, зажадняла, полудяла да цепи кожа, да съска, да спуска многобройни невидими завеси за наслада и на двете страни. И изплющя върху моя чин така силно, че от мастилницата плисна виолетова струйка. А когато отказах да подложа длани да ги напердаши, тя шибна барабана. Тенекийко ще ми бие тя! Тя, Шполенхауерката, биеше Барабанко. Как така ще го бие? Ако и се искаше да бие, защо пък Барабанко? Я гледай колко умити дръвници седяха отзад. Защо тъкмо Барабанко? Откъде-накъде тя, която нямаше капка понятие от барабанно изкуство, ще ми скверни барабана? Какво зверче светкаше в очите й и налиташе на бой? От кой зоопарк бе избягало, що за плячка търсеше защо се бе настървило така? Това зверче овладя и Оскар, намъкна се в него, отде се появи, от какви незнайни дълбини: от подметките, през петите изпълзя нагоре в гърлото и превзе гласните му струни, отприщи неистовия му вой — вой на ранен звяр, способен да обезстъкли живописните прозорци на цяла велелепна, светлоулавяща, светлопречупваща готическа катедрала.

С други думи произведох двоен писък, който буквално разби на сол двете лупи на Шполенхауерката. С леко разкървавени вежди и примижавайки зад опразнените рамки, тя отстъпи пипнешком, а накрая се разциври грозно и крайно неприлично за една начална учителка, докато ордата зад гърба ми боязливо притихна, някои залегнаха под чиновете, други затракаха зъби. Неколцина се посурнаха по чиновете към майките си. А те, схванали размера на щетата, се огледаха за виновника, готови да се, нахвърлят върху маминка, и щяха да се нахвърлят, ако не бях си взел Барабанко и не се изхлузих от чина.

Промъкнах се край полуослепялата Шполенхауерка и се намерих до моята застрашена от фуриите маминка, улових я за ръка и я изведох от ветровитата стая на I-а. В кънтящи коридори. С каменни стъпала за деца-великанчета. Край бликащи гранитни водоскоци с прогизнали огризки хляб. В отворения физкултурен салон под висилката потреперваха малчугани. Маминка все още стискаше листчето с програмата. Но пред портала на училище „Песталоци“ го взех от ръката й и смачках ненужната хартия на топче.

На фотографа обаче, дето чакаше първолаците с шарени фунии и майки пред портика, Оскар даде да го снима заедно с оцелялата в суматохата първолашка фуния. Слънцето изгряваше, над нас жужаха класни стаи. Фотографът курдиса Оскар пред бутафорната черна дъска с надпис:

Моят пръв учебен ден!

Распутин^[30] и азбуката

 

Тъкмо разправях на приятеля си Клеп и Бруно Гледача, надаващ половин ухо, как Оскар се запозна със седмичната програма, и им викам: Върху черната дъска, услужливо опънала традиционния фон за фотографа да щрака шестгодишните първолаци с чанти и шарени фунии, на снимки колкото пощенски картички, било написано:

Моят пръв учебен ден!

Разбира се, това изреченийце беше понятно само за майките, наредени зад фотографа по-развълнувани и от своите рожби. Едва година по-късно — при великденския прием на новите първолаци или от оцелелите снимки — малчуганите пред дъската в най-добрия случай можеха да разшифроват, че тези приказно хубави фотографии са правени по случай първия им учебен ден.

Злобно изшилен и с погрешно удебелени заврънкулки Зютерлиновият шрифт^[31] пълзеше по школската дъска и изписваше с тебешир оня надпис, маркиращ началото на един нов житейски период. Фактически тъкмо тоя шрифт най подхожда за нещо стегнато, забележително, за парливи лозунги например. А има документи, дето никога не съм виждал, но си ги представям, попълнени с шрифта на Зютерлин. Имунизационни паспорти, да речем, спортни грамоти и писани на ръка смъртни присъди. Още тогава, въпреки че не можех да разчета; аз прозрях шрифта на Зютерлин: двойният клуп на главното М най-отпред злокобно понамирисваше на коноп и ми напомняше бесилка. А как ми се щеше да го прочета буква по буква, вместо да се лутам в догадки!

Не мислете, че от самомнителност съм обърнал срещата с госпожица Шполенхауер на протестно-бунтарска думканица в стъклобоен аранжимент, защото съм познавал азбуката. О, не, прекрасно знаех, че не е достатъчно само да прозреш Зютерлиновия шрифт и че ми липсват елементарни школски знания. Уви! На Оскар не се понравиха методите на някаква си госпожица Шполенхауер, с които искаше да го превърне в грамотник.

Ала не заради това на излизане от училище „Песталоци“ твърдо реших: Първият ми учебен ден да бъде и последен. Край на даскалото. Хайде да си ходим вкъщи! Нищо подобно! Още докато фотографчията ме увековечаваше на кадро, си рекох: Стоиш тук пред някаква черна дъска, под един навярно важен, ако не и съдбовен надпис. Е, по линията на шрифта можеш да съдиш за надписа и да асоциираш килии-единочки, предпазни арести, надзиратели и „Марш — всички — на бесилото!“, но да го разчетеш — не можеш. И при цялото си невежество, което въпие към полузаоблаченото небе, смяташ да не стъпваш вече в това училище на седмични програми! А къде ще научиш голямата и малката азбука, Оскар?

Че съществуват голяма и малка азбука — макар на мен и малката да ми стигаше, — бях забелязал между другото в хаотичното и неизкоренимо от света битие на големите, които сами се наричаха възрастни. А и как не им омръзна да доказват правото на живот на тая голяма и малка азбука — кога с големия и малкия катехизис, кога с голямата и малката таблица за умножение^[32]; а при междудържавнически визити според големината на свитата от окичени с ордени дипломати и сановници говорят за голям и малък прием.

През следващите няколко месеца нито Мацерат, нито маминка се погрижиха за моето ограмотяване. Родителското тяло се задоволи единствено със злополучния и конфузен за маминка експеримент да ме прати в училище. И за да не останат по-назад от чичко Ян Бронски, въздишаха, когато ме гледаха отвисоко, и изравяха стари истории като инцидента от третия ми рожден ден.

— Да опустее и капакът му дано! Ама ти го забрави, нали? Ти беше в кухнята и ти слиза за компот, нали? И ти забрави да го пуснеш, нали?

Всичко, за което маминка упрекваше Мацерат — както ни е известно, хем беше истина, хем не. Но той си влачеше вината и понякога дори си поплакваше, защото и неговата душица можеше да се размеква. Та се налагаше маминка и Ян Бронски да го тешат, наричаха мен, Оскар, кръст, дето трябвало да се носи, участ, дето трябвало да се приеме, изпитание — да се чуди човек защо го сполита.

И чакай помощ от тия тежко изпитвани кръстоносци и жертви на съдбата! А и леля Хедвига Бронски, която често ме водеше да си поиграем с двегодишната Магда в пясъка на Щефенспарк, не я биваше за учителка. Е, кротка жена беше, но тъпа като галош! Трябваше да избия от главата си и сестра Инге, която не беше нито тъпа, нито кротка, понеже беше умна и не само обикновена помощница на доктор Холац, а и незаменима негова асистентка, ето защо нямаше време за мен.

Сума пъти на ден превземах повече от стоте стъпала в четириетажната сграда, барабанях на всеки етаж отнейде съвет да взема, душех какво готвят деветнайсетте наемателски семейства, но не похлопах на ничия врата, защото не виждах даскал за мен ни у Стария Хайланд, ни у часовникаря Лаубшад, още по-малко пък у дебелата госпожа Катер или — въпреки симпатиите си — у мама Тручински.

Но имаше в мансардата един музикант и тромпетист Майн.

Господин Майн държеше четири котки и беше вечно пиян. Свиреше в кръчмата „Цинглерово било“, а на Бъдни вечер с още петима фиркани приятелчета се кандилкаше по снежните улици и с хоралите напред воюваше с кучешкия студ. Видях го веднъж на тавана: лежеше по гръб, в чер панталон и атлазена бяла риза, захвърлил обувки, търкаляше с крак празна ракиена бутилка и надуваше възхитително тромпет. Без да откъсва тенекиения мундщук от уста, само леко извъртайки очи, ме улови с крайчеца на окото и прие барабанния ми акомпанимент. И неговият Тенекийко си му беше скъп, както моят на мен. Нашият дует прогони и четирите котки на покрива, а холандските керемиди леко затрепераха.

Щом приключихме с музиката и свалихме инструменти, измъкнах изпод пуловера си един стар брой „Нойесте Нахрихтен“, поизгладих листовете, сгуших се до Майн Тромпетиста, тикнах ги под носа му и го помолих да ме учи на голямата и малката азбука.

Ала от обятията на тромпета господин Майн тозчас се бе хвърлил в обятията на съня. Той признаваше само три музи: бутилката, тромпета и съня. По-точно казано, докато влезе в духовата музика на СА — кавалерията и за няколко години остави ракията — ние неведнъж свирехме дуо и без репетиции изнасяхме концерти на комини и холандски керемиди, на гълъби и котки, ала за учител не го биваше.

Опитах и с Греф Зарзаватчията. Без Барабанко, защото Греф не го понасяше, честичко навестявах сутеренния магазин през улицата отсреща. Всички предпоставки за сериозно обучение бяха налице: навред из двустайния апартамент, из магазина, зад и по тезгяха, та дори и в що-годе сухия килер за картофи се подмятаха книги: приключенски истории, песенници, „Херувимският странник“^[33] произведения на Валтер Флекс^[34], „Обикновения живот“, „Дафнис и Хлоя“ на Вихерт^[35], монографии за художници, купища спортни списания, както и илюстровани томчета с полуголи юноши, които по непонятни причини гонеха топка между дюни и демонстрираха лъскави нашарланени бицепси.

По онова време Греф вече си имаше главоболия с магазина. При една проверка ревизори от Службата за мерки и теглилки пипнали Греф за нередности. Удрял в кантара. Греф трябваше да плати глоба и да купи нови теглилки. Тъй го бяха натиснали грижите, че книгите и неделните излети със скаутите бяха единствената му разтуха.

А моята поява Греф почти не забелязваше и продължаваше да си надписва табелчици с цени, на мен калиграфстването по табелчици — добре ми дошло; вземах три-четири фишчета, червен молив още и уж усърдно подражавайки на Зютерлин, използувах за модел готовите вече, за да привлека вниманието на Греф.

Но явно Оскар му се виждаше много дребосъчест, не дотам едроок и бледолик. Затова хвърлях червения молив, избирах някое по-долнопробно книжле, пълно с изпиващи Грефовите очи голишарчета, навирах му го под носа и му показвах да гледа — я на право, я на криво — снимките на тук издупени, там изпружени момчурляци, по които, чини ми се, Греф много си падаше.

Когато в зарзаватчийницата нямаше клиенти, за да искат алабаш, зарзаватчията така тънко изписваше цените — та чак прекаляваше, а аз от немай — къде с корици ли не шляпках, с листата ли не шумолтях, дано Греф вдигне глава от етикетите и съжали мен — неграмотника.

Да си го кажем направо: Греф не ме разбираше. Когато в зарзаватчийницата имаше скаути — подиробед все се навъртаха двама — трима от неговите помощници, — той въобще не поглеждаше Оскар. Пък останеше ли сам, Греф нервничеше и раздразнен от натрапничеството ми, скачаше и строго започваше да раздава заповеди:

— Я остави книгата на мястото й, Оскар! Не е за тебе! Много си малък и глупав още за нея. Ще я скъсаш! Струва цели шест гулдена! Ако искаш да си играеш, ей на — картофи и зелки колкото щеш!

Сетне дръпваше тоя шедьовър от ръцете ми, прелистваше го най-апатично и ме зарязваше да самотувам сред къдрави и брюкселски, червени и бели зелки, сред алабаш и гулия — нали ми го нямаше Барабанко.

Затова пък стрина Греф беше там, та щом зарзаватчията ме натиреше — къде? — къде? — намъквах се в съпружеската им спалня. По него време Лина Греф вече седмици се въргаляше из леглото, болна уж, нощницата й понамирисваше на леш, ръцете й държаха що ли не, ала книга, с която да ме ограмоти, не похващаха.

През следващите дни как преглъщах капчицата завист, като видех връстниците си, метнали чанти на гръб, край които важно — важно се полюшваха гъбките и бърсалките за шистовите плочи. Ала Оскар не си спомня някога да са му минавали мисли от сорта: Сам си надроби тая попара, Оскар. Трябваше с усмивка да скриеш разочарованието си от това школско театро. Защо ти трябваше да се караш с Шполенхауерката? Тия дръвници ще те изпреварят! Ще накълват буквите, а ти няма да знаеш как да хванеш един вестник.

Капчица завист, както ви казах — нищо повече. Стига само да помиришеш училището, та носът да ти окапе. Подушвали ли сте някога мърлявите прокъсани гъби и парцалки, закачени по олющените жълти рамки на първолашките плочи, ония гъби и парцалки, дето поглъщат изпаренията от всичкото краснописание, вонята от сметките, потта на скърцащите, колебливите, хлъзгавите, наплюнчените калеми? Сегиз-тогиз на връщане от училище, когато учениците захвърлеха чанти да поиграят футбол или народна топка, аз се навеждах към изпръхналите на слънцето гъби и си представях, че ако има сатана, сто на сто си култивира същите киселяви облачета под мишниците.

Та училището на шистовите плочи едва ли ми беше по вкуса. О, не че Гретичка Шефлер, която наскоро след това пое ограмотяването на Оскар, бе въплъщение на неговия вкус!

Цялото обзавеждане на Шефлеровия фурнаджийски апартамент на Клайнхамервег ми лазеше по нервите. Тия гиздави салфетчици, тия възглавнички с бродирани инициали, тия кукли „Кете Крузе“^[36], спотаени по ъглите на канапетата, дето стъпиш — плюшени зверчета, порцелан, плачещ за някой слон, тия вездесъщи сувенири и какво ли още не: заплетенко на кука, захванатко на две, бродиранко, сплетенко, навързанко, дантеленко, обточенко с ширит. За това жилище — тъй сладичко и миличко тъй възхитително уютничко и задушаващо възтесничко, зиме — претоплено, лете — с цветя отрупано, ми хрумва само едно обяснение: Гретичка Шефлер нямаше деца. А как би искала да си има дечица, та дрешки да им наплете, ох, как би искала… Но кой бе виновен — господин Шефлер ли, тя ли — божа работа! … едно сладко бебче, просто да го схрускаш — та пеленки да му наплете, с мъниста да го обшие, с галончета да го обточи, с целувчици кръстат бод да го обсипе.

Тук влязох малка и голяма азбука да уча. Едва се устисках да не озлочестя я порцелан, я някой сувенир. Оставях стъклобойния си глас — тъй да се каже — у дома и си затварях очите, щом Гретичка речеше, че достатъчно съм барабанил за днес, лъсвайки златни конски зъби в усмивка, дръпваше Барабанко от коленете ми и го подреждаше между мечетата.

Сприятелих се с две кете — крузички, притисках тия сладурки в прегръдка, влюбено кокетирах с миглите на вечно удивените им очи, та това макар фалшиво, но затуй пък искрено наглед приятелство да оплете примка около изплетеното — ластик две на две — Гретино сърце.

Планът ми не беше лош. Още при второто си посещение Гретичка Шефлер открехна сърце — така го разпреде, сякаш прежда разпридаше, показа ми целия си дълъг къде протрит, къде вече на възли конец, наотвори ми всички гардероби, долапи и чекмедженца, разгърна ми обшитите с мъниста парцали и парцалки: куп бебешки ризки, бебешки лигавчета, бебешки ританки, които биха стигнали да се отгледат петзначета, мереше ги по мен, обличаше ме и пак ме събличаше.

После ми показа всички медали за стрелба, дето Шефлер бе получил от Клуба на ветераните, и снимки, които отчасти съвпадаха с нашите снимки, а накрая — тъй като пак наизвади целия бебешки арсенал, за да търси дявол знае що — най-сетне излязоха книгите; дали Оскар се бе надявал да изрови книги сред бебешките партакеши, дали бе подочул от разговорите й с маминка нещичко за книги, или знаеше колко усърдно двете си бяха разменяли или заемали книги от библиотеката до „Филмпаласт“ — още като годеници, а после и като, кажи-речи, едновременно венчани съпруги, та напомпани с четиво, да внесат повече светска широта и блясък било в бакалския, било във фурнаджийския си брак.

Бог знае какво Гретичка не можеше да ми предложи. Сигур и тя като мамчето, която не похващаше книга заради Ян Бронски, вече не четеше, откакто само плетеше, и бе подарила внушителните томове от читателския клуб, където двете дружки бяха членували доста време, на хора, които все още четяха, защото не плетяха, нито си имаха Ян Бронски.

И лошите книги са книги, затова са святи. Онова, което открих у Гретичка, беше сбирщина от кол и въже и в по-голямата си част навярно наследство от сандъчето на брат й Тео, загинал с моряшка смърт в битката при Догербанк^[37]. Седем — осем тома от „Флотски календар“ на Кьолер, пълен с отдавна потънали кораби, „Ранговете в Имперската марина“, „Паул Бенеке — Морския вълк“ — едва ли това е била духовната храна, за която е копнеело сърцето на Гретичка. „Историята на град Данциг“ от Ерих Кайзер и „Битка за Рим“ — която някакъв мъж на име Феликс Дан бе водил с помощта на Тотила и Тея, Велизарий и Нарзес — бяха изгубили в ръцете на странствуващия по моретата брат част от своя гланц и здравина. Към Гретината лавичка отнесох книгата „Дебит и кредит“ на Густав Фрайтаг^[38] нещо от Гьоте за „Родства по избор“, както и богато илюстрования доста тлъстичък том „Распутин и жените“.

След дълго колебание посегнах — асортиментът бе твърде беден, за да решавам бързо, — посегнах наслуки, вслушвайки се единствено в познатия си вътрешен гласец — първо към Распутин, а после към Гьоте.

Тази несъвместима комбинация щеше да предначертае и повлияе живота ми, най-малкото оня живот, който си позволявах да водя извън моя барабан. Тъй като не давах пет пари за Шилер и сие, и до ден-днешен — алчен за знания, Оскар лека-полека примъква цялата библиотека на психоклиниката в стаята си — аз се люшкам между Распутин и Гьоте, между заклинателя и енциклопедиста, между тъмния субект, покорявал жените, и светлия крал на поезията, покоряван от жените. Ако понякога съм се чувствувал по-близко до Распутин и съм се страхувал от нетолерантността на Гьоте, това се дължеше на плахото ми подозрение: Оскар, ако ти барабанеше по негово време, Гьоте щеше да вижда в твое лице само антиприродата, да те осъжда като въплъщение на тази антиприрода, а своята натура и своя натюрел, от които винаги си се възхищавал и си се стремил да ги постигнеш, макар да са се перчили най-антиприродно — тях той щеше с мед да намаже, а теб, клетнико, щеше да халоса по главата ако не с „Фауст“, то с някой по-тежък том от своята „Теория на цветовете“.

Но да се върнем на Распутин. С помощта на Гретичка Шефлер той ми даде голямата и малката азбука, научи ме да се отнасям внимателно с жените и ме утешаваше, когато Гьоте ме наскърбяваше.

Не беше толкова просто да се научиш на четмо, пък да играеш невежа. Тази игра ме затрудни май повече от дългогодишната лъжа с начишканите чаршафи. Докато с начишкването всяка сутрин демонстрирах един дребен недостатък, то да играя невежа означаваше да прикривам бързия си напредък и упорито да воювам със зараждащия се у мен снобизъм. Какво като ме смятаха за пикльо — чудо голямо! — приемах го и вдигах мислено рамене, но ролята на Ханс Глупака, която трябваше да понасям с години, обиждаше не само Оскар, но и неговата учителка.

Едва — що бях спасил книгите от купчината бебешко бельо, когато Гретичка на мига и с радостен възклик прозря учителското си призвание. Успях да измъкна от преждите изцяло оплетената в плетива бездетка и едва ли не да я ощастливя. Впрочем щеше да й е по-драго, ако за учебник си изберях книгата „Дебит и кредит“; но аз — Распутин, та Распутин, а когато за втория урок ми купи истински буквар, накрая реших и да проговоря, тъй като Гретичка току ми пробутваше я някой роман за рудничари, я приказките за „Джуджето Дългоноско“ и „Малечко Палечко“.

— Распутин! — писках аз или пък: — Рашутин!

В тоя момент се държах като истински дебил:

— Распу, Распу! — ломотеше Оскар, та Гретичка хем да разбере кое четиво предпочитам, хем да не се сети за моя пробуждащ се буквокълвен гений.

Усвоявах бързо, системно, с лекота. След година вече се чувствувах като у дома си в Петербург, в покоите на царедържеца на всички руси, в детската стая на кекавия царевич, сред заговорници и попове и не на последно място — като свидетел на Распутиновите оргии. Техният колорит ми допадаше, всичко се въртеше около една централна фигура. За това говореха пръснатите тук-таме из книгата гравюри от онази епоха, които показваха брадатия Распутин с въгленочерни очи сред обути с черни копринени чорапи, ала инак голи дами! Смъртта на Распутин не ми излизаше от ума: Тровили го с отровна торта и отровно вино, но той поискал още торта, тогава го стреляли с пищови, но от оловото в гърдите сърцето му се разиграло, тогава го оковали и го удавили в една дупка под ледовете на Нева. Тая работа сторили мъжете, офицерите. Дамите от петербургската метрополия за нищо на света не биха поднесли отровна торта на своя батюшка Распутин, но затова пък му давали всичко, що си поискал от тях. Жените вярвали в него, докато офицерите първо трябвало да го очистят, та да повярват отново в себе си.

Чудно ли бе, че не само аз харесвах живота и свършека на атлетичния баяч? Малко по малко Гретичка си възвръщаше любовта към книгите, както през първите години след брака, понякога, докато четеше на глас, направо се разтапяше, потръпваше при думичката „оргия“, прошепваше в отмала таз вълшебна дума и кажеше ли „оргия“, готова бе за оргия, макар че не можеше под „оргия“ да си представи оргия.

Лошо ставаше, когато маминка идваше с мен на Клайнхамервег и присъствуваше на урока ми в апартамента над фурната. Понякога той се израждаше в същинска оргия и се превръщаше в самоцел, а не в урок за малкия Оскар, всяко трето изречение будеше двугласен кикот, устните изпръхваха и се попукваха, и само Распутин да речеше, двете омъжени жени се посместваха една към друга, въртяха се неспокойно върху възглавничките на кушетката, стисваха здраво бедра, първоначалните закачки се обръщаха на заключителни въздишки и дванайсетината страници за Распутин произвеждаха уж нежелан и едва ли очакван посред бял следобед ефект, срещу което Распутин не само нямаше да възрази, а направо щеше да ги ощастливи — безплатно и во веки веков.

В заключение, след като двете жени избожикваха своето ахбожебожке и смутено оправеха разчорлените си коси, маминка изказваше известно опасение:

— Дали наистина Оскарчо нищо не разбира?

— Ами — успокояваше я Гретичка, — аз толкова се старая, а той нищо не поема. По всичко личи, че май няма да се научи да чете.

И за да докаже моето неразклатимо невежество, притуряше:

— Я си представи, Агнес, къса страници от нашия Распутин, мачка ги и дявол знае где ги дава. Понякога ми иде да се откажа. Но като видя колко е щастлив над книгата, му давам да я къса и парцалосва. Казах вече на Алекс и за Коледа обеща да ни купи нов Распутин.

Сигурно сте се досетили, че така лист по лист за три-четири години — толкова, пък и малко повече ми преподаваше Гретичка Шефлер — успях да отмъкна половината Распутин: уж лудувах, ала внимателно откъсвах и смачквах страниците, сетне вкъщи ги изваждах изпод пуловера, оглаждах ги и ги редях на купчина в къта за барабанене, за да си ги чета тайно и необезпокояван от жени. По, кажи-речи, същия начин постъпих и с Гьоте, когото изкрънквах от Гретичка през три урока, врещейки „Дьоте“. Не исках да залагам единствено на Распутин, защото твърде скоро проумях, че на тоя свят всеки Распутин си има за антипод по един Гьоте, че Распутин влече подире си Гьоте или Гьоте — Распутин, дори го създава, ако трябва, за да може да го съди.

Понякога Оскар се свираше я на тавана, я в барачката на Стария Хайланд зад стойките с велосипедите, размесваше като тесте карти хвърчащите листове от „Родства по избор“ с топчето страници от Распутин и четеше новоскалъпената книга хем с нарастваща почуда, хем с усмивка под мустак, виждаше как Отилия благонравно се разхожда с Распутин под ръка из градините на Средна Германия, докато Гьоте лети в шейна през снежен Петербург от оргия на оргия с някоя безпътно-аристократична Олга.

Нека се върнем отново в класната ми стая на Клайнхамервег. Макар да не се виждаше явен напредък, Гретичка изживяваше чрез мен моминската си радост. В моя близост, а също и под благотворната, уж невидима, но пък космата десница на руския лечител тя цяла цъфваше, вдъхновявайки дори своите фикуси и кактуси. Ех, защо Шефлер в ония години не изваждаше сегиз-тогиз пръсти от тестото и не заменяше втасалите земелки с една друга земелка! А Гретичка на драго сърце би му дала да я мачка, меси, маже и пече! Кой знае какво щеше да излезе тогава от фурната? Може би все пак едно бебче. А Гретичка заслужаваше да изпита тая месаческа радост.

Но ето че след най-възбудителните редове за Распутин тя седеше с пламнали очи и поразчорлени коси, мърдаше златни конски зъби, ала нямаше какво да захапе, мълвеше само ахбожебожке и си мечтаеше за изначалната квасчица. Понеже маминка — нали си имаше Ян — не можеше да помогне на Гретичка, минутите след тази част от моя урок лесно можеха да избият в скръб, ако Гретичка нямаше весел нрав.

После тя изприпкваше до кухнята, връщаше се с мелничката за кафе, гушнала я като любим, и докато мелеше кафето, с меланхолна страст запяваше „Очи черные“ или „Красный сарафан“, а маминка й пригласяше, сетне Гретичка отнасяше черните очи със себе си в кухнята, туряше вода да кипне на газта и докато водата завираше, тя изтичваше долу до фурната, донасяше оттам — най-често против волята на Шефлер — студени или още топли лакомства, нареждаше пъстри кафени чашки — уникати, каничка за сметана, захарничка, вилички и пръсваше между тях теменужки, после наливаше кафето, минаваше на някоя арийка от „Царевича“, поднасяше ту слепнати курабийки, ту меденки — „Стои войник на брега на Волга“ — и набоден с бадемки козунак „Франкфуртски венец“ — „Има ли там горе много ангелчета при теб?“^[39], — също и целувки със сметанена плънка — мм, че сладки, мм, че сладки! — и докато дъвчеха, пак отваряха дума за Распутин, но сега вече от нужната дистанция, а след кратък сладкишо-натумбачен час искрено започваха да се възмущават от страшната и бездънно — покварена епоха на царизма.

В ония години направо прекалявах със сладкишите. Както може да се види по снимките, от тях Оскар не порасна ни сантим, ала хубавичко се ошишка и обезформи. Често пъти след тия захарни уроци на Клайнхамервег единственото средство да ми поолекне бе да се промъкна в бакалията на Лабесвег и щом Мацерат се запилее нанякъде, да завържа на конец комат сух хляб, да го топна в норвежкото каче с маринована херинга и да го издърпам, когато хлябът се накиснеше до скапване в маринатата. Не можете да си представите какво прекрасно средство за повръщане е тази закуска, след като си прекалил със сладкишите. Често пъти, за да поотслабне, Оскар повръщаше в бащиния си клозет курабийки от Шефлеровата фурна колкото цяла торта за един данцигски гулден; навремето това бяха много пари.

И с още нещо трябваше да си плащам уроците на Гретичка. Тя, нали мреше да шие и плете детски дрешки, ме превърна в манекен. Волю — неволю трябваше да меря ризки, шапчици, ританки, жакетчета със и без качулки — всевъзможни модели, разцветки и платове.

Не зная дали маминка или Гретичка ме издокара по случай осмия ми рожден ден като малък царевич, достоен за разстрел. Тогава техният култ към Распутин бе достигнал върха си. На снимката от този ден съм застанал до обрамчената с осем некапещи свещи торта, облечен съм с везана руска рубашка, с дръзко кривнат казашки калпак, зад две картечни ленти на кръст, в бял брич и полуботушки.

Какво щастие — дали са на Барабанко да се снима! Охо, и още едно щастие: Гретичка Шефлер — навярно по мое настояване — ми е скроила, ушила и натъкмила костюм, — един „избран по родство“ бидермайер, който възкресява и до днес Гьотевия дух в албума ми, свидетелствува за моите две души и ми позволява да сляза с барабан в света на майките — хем в Петерсбург, хем във Ваймар — и да устройвам оргии с жени.

Далекобойна песен — от върха на Щоктурм^[40]

 

Госпожица доктор Хорнщетер, моята лекуваща лекарка, всеки ден се отбива в стаята ми за една цигара време, но вместо тя мен, аз нея лекувам и всеки път си излиза успокоена, тая саможивка, която в действителност води интимен живот само с цигарите си, ще ми твърди, че като малък съм бил саможиво дете и рядко съм играел с другите деца.

Е, що се отнася до другите деца, може и да има право. Така бях погълнат от училището на Гретичка Шефлер, така разкъсван между Гьоте и Распутин, че и при най-добро желание не намирах време ни за „Пускам, пускам кърпа“, ни за разни „Ала-баланици“. Но колкото пъти — както истинските учени понякога — оставех книгите, та дори ги кълнях, че са гробница за букви, и подирвах контакт с простолюдието, все на махленските гаменчета налитах и бях доволен, че след краткото общуване с тия канибали съм се завърнал цял — целеничък при четивото си.

От бащиния дом Оскар можеше да излезе на Лабесвег през бакалията или като затръшне вратата на апартамента, да се озове на стълбището, а оттам през входа вляво се измъкваше или направо на улицата, или изкачваше четирите етажа до тавана, дето Майн Музиканта надуваше своя тромпет; само от немай-къде излизаше в задния двор. Улицата беше настлана с павета. По утъпкания пясък в двора се развъждаха зайци и се тупаха килими. Освен редките дуети с опиянчения господин Майн, таванът предлагаше гледка, поглед в далечината и онова томително, но измамно чувство за свобода, което търсят всички покорители на кули и което превръща обитателите на мансарди в мечтатели.

Докато дворът бъкаше от опасности за Оскар, таванът му предлагаше, сигурност, но един ден Аксел Мишке и неговата банда го прокудиха и оттам. Дворът беше с дължината на сградата откъм късата й страна, но бе само седем крачки широк, а оградата му с катраносани летви и венец от бодлива тел опираше в други три двора. От тавана този лабиринт се виждаше като на длан: къщите по Лабесвег, Хертащрасе и Луизенщрасе отстрани и Мариенщрасе отпред в далечината затваряха внушителен четириъгълник от дворове, който включваше една фабрика за ментов дропс и няколко занаятчийски работилнички. Тук-таме през оградите надничаха дървета и храсти и подсказваха сезона. Дворовете бяха различни по размер, ала по зайците и лостовете за тупане всички бяха от един сой. Докато зайците щъкаха там целогодишно, то килимите — според правилника за вътрешния ред — се тупаха само вторник и петък. В такива дни проличаваше колко голям е дворният комплекс. От тавана Оскар чуваше и виждаше всичко: над стотина килима, килимчета и пътечки биваха натърквани със зелева чорба, после изчетквани, изтупвани и накрая насилвани да демонстрират втъканите си мотиви. Стотина домакини, свили коси и фризури под смешни двуроги тюрбанчета, виреха голи ошишкани ръце, изнасяха като трупове от къщите рула килими, мятаха ги през лостовете, грабваха плетените бухалки и със сухи удари взривяваха възтесните дворове.

Оскар мразеше тоя единогласен химн към чистотата. Той отчаяно се бореше против тоя бухтеж със своя Барабанко, но макар и на тавана — все пак от известно разстояние, — се признаваше за победен. Сто тупащи женища могат да издънят цялото небе и да подрежат крехките крилца на ластовичетата, така че с няколко удара успяваха да срутят отбарабаненото храмче, което Оскар бе съградил в априлския въздух.

В дните, когато не се тупаха килими, съседските хлапетии се премятаха на дървения лост. Аз рядко излизах на двора. Единствено в барачката на стария господин Хайланд се чувствувах донякъде защитен, защото Стария пъдеше хъшлаците от вехтошарницата си, но мен ме пускаше да позяпам колекцията му развалени шевни машини, велосипедите на чаркове, менгеметата, скрипците и цигарените кутии, пълни с криви или изчукани гвоздеи. Всъщност това бе основното му занимание: ако не вадеше пирони от стари сандъци, той изчукваше върху наковалнята вчера вадените пирони. Освен че гледаше да не стане зян някой пирон, той отзивчиво се притичваше на помощ на съседа да се пренесе в друго жилище, за празници колеше зайци и плюеше сдъвкан тютюн навред из двора, стълбището и тавана.

Един ден дечурлигите — детиша си работа! — бяха турили да варят чорба край неговата барачка и Нухи Айке помоли Стария Хайланд да плювне три пъти в тази помия. Стария изцвъка слюнката отдалеч, после хлътна в съборетината си и пак продължи да изчуква пирони, а Аксел Мишке забърка в гозбата следващия продукт — натрошена тухла. Оскар с любопитство наблюдаваше тези кулинарни ексцеси, ала стоеше по-встрани. Аксел Мишке и Хари Шлагер бяха вдигнали нещо като палатка от парцали и вехти покривки — да не би някой възрастен да надникне случайно в тенджерата. Щом тухленото брашно възвря, Хензи Колин изпразни джобове вътре и пожертвува за манджата два живи жабока, които бе уловил в Акцийно блато. Зузи Катер — единственото момиче в палатката — нацупи устица страшно разочарована и огорчена, задето жабоците цамбурнаха в чорбата без вопъл и стон и хич не се понапънаха за сетен скок. Пръв Нухи Айке, без да му пука от Зузи, разкопча панталонки и се изпика в тенджерата. Аксел, Хари и Хензи — да не останат по-назад — хайде и те. И Мъник — Кезо искаше да се докара пред десетгодишните, но чучурчето му капчица не пусна. Сега всички извърнаха очи към Зузи, а Аксел Мишке й подаде една емайлирана, персиленосиня, олющена по ръбовете тенджера. Оскар насмалко да избяга. Но все пак изчака, докато Зузи, която май не носеше гащички под роклята си, клекна над тенджерата, обгърна колене и оглади очи, сетне сбърчи носле, когато тенджерата с тенекиен звън съобщи, че Зузи е дала нещо за манджата.

И тогава побягнах. Де да не бях побягнал, трябваше спокойно да си тръгна. Но тъй като се разтичах, всички, които само допреди миг бяха забили очи в тенджерата, сега погледнаха към мен. Отзад записука гласчето на Зузи Катер: „Олеле, тоя бльончо ся ша ни занесе, кво търчи кат луд!“, и тоя гласец ме пронизваше в гръб, докато се препъвах нагоре по четирите етажа стъпала и едва на тавана успях да си поема дъх.

Карах седмата година. Зузи май беше на девет. Мъник — Кезо отиваше към осем. Аксел, Нухи, Хензи и Хари бяха на десетина — единайсет. Имаше и една Мария, но тя никога не излизаше на двора, а си играеше на кукли в кухнята край мама Тручински или с кака си Густе, която ходеше да помага в Евангелистката забавачка.

Нищо чудно, че и до днес не понасям женско шупуртене в нощно гърне. Него ден, когато Оскар бе успокоил слуха си при допира с Барабанко и вече си мислеше, че е избягал от врящата долу помия, всички, дето бяха дали своята лепта за супата, се домъкнаха — боси или по сандали — на тавана, а Нухи носеше тенджерата. Навъртяха се край Оскар; като опашка се довлече и Мъник — Кезо. Те се посбутаха и засъскаха: „Хайде, плюскай бе!“ — докато накрая Аксел сграбчи Оскар изотзад, изви му ръцете, да не може да шавне, а Зузи с ухилен език между влажни равни зъби не намираше нищо лошо в това. Тя грабна алуминиевата лъжица от Нухи, калайдиса я до блясък о кълките си, топна я в димящата тенджера и като добра домакиня бавно-бавно започна да бърка кашата, за да я пробва на гъстота, одуха пълната лъжица, а накрая взе да храни Оскар, мен хранеше тя, никога повече не вкусих подобна гадост, но завинаги ми остана тоя вкус.

Едва когато тая загрижена за благоутробието ми пасмина се омете, защото на Нухи му призля, допълзях до единия ъгъл на сушилнята, където същия ден висяха само няколко чаршафа, и блювнах червеникавия бълвоч, ала не можах да открия и помен от жабите. Покачих се върху един сандък под отворената капандура, зареях поглед над далечните дворове и докато хрусках тухлени песъчинки, изпитах жажда да извърша нещо, огледах далечните прозорци по къщите на Мариенщрасе, искрящото стъкло и писнах, запях с далекобоен глас натам, ефекта не видях, но бях тъй дълбоко убеден в силата на далекобойната си песен, че от тоя момент дворът и дворищата като че отесняха за мен. Изгладнял за простор, пространство и перспектива, аз използувах всеки случай, който ме извеждаше вън от Лабесвег и от предградието — сам или уловен за мамината ръка, — и това ме спасяваше от гоненията на всички майстор-чорбари във възтесния ни двор.

Всеки четвъртък маминка излизаше на покупки в центъра. Обикновено ме вземаше със себе си. Вземаше ме винаги когато трябваше да купува ново барабанче от Зигисмунд Маркус в безистена на Арсенала на Въглищарски пазар^[41]. По онова време, някъде между седмата и десетата си година, виждах сметката на един барабан, има-няма, за две седмици. От десет до четиринайсет години не минаваше и седмица и Тенекийко бе вече издънен. По-късно се случваше веднъж да опухам Барабанко за един-единствен барабанен ден, а друг път — уж яко, ала гальовно биех барабан, защото бях в душевно равновесие — минаваха три-четири месеца, без на Тенекийко да му проличи освен пукнатините по лака тук-таме.

Та дума ставаше за ония дни, когато напусках нашия двор с лоста за тупане, със стария, изчукващ пирони Хайланд, с махленските майстор — чорбари и два пъти месечно влизахме с маминка в магазинчето на Зигисмунд Маркус да си избера нов Тенекийко от наличния асортимент. Понякога маминка ме вземаше, дори ако барабанът си бе що-годе здрав. Ех, как се любувах на тия следобеди в колоритния старинен град, приличен на музей, вечно огласян от тая или оная църковна камбана.

Най-често тия наши разходчици преминаваха в приятно еднообразие. Някоя и друга покупка при Лайзер, Щернфелд или Махвиц, сетне идваше ред на Маркус, комуто беше станало навик да обсипва маминка с най-отбрани комплименти и ласкателства. Несъмнено я ухажваше, но — доколкото знам — никога не се впусна в големи овации, най-много беззвучно да целуне пламенно уловената, според думите му „златна“ мамина ръчица — освен веднъж, когато й падна на колени, но за това ще стане дума по късно.

Маминка, наследила загладената, внушителна снага на баба Коляйчек, както и очарователното кокетство, съчетано с мек характер, ползуваше услугите на Зигисмунд Маркус по-често, особено когато сегиз-тогиз вместо да й продава, той направо й подаряваше комплект евтини ибришими и купени на безценица, ала инак редовни дамски чорапи. Да не говорим за моите Барабанковци през две седмици, които ми харизваше през тезгяха на смешно ниска цена.

При всяко посещение в магазина точно в четири и половина маминка молеше Зигисмунд да ме наглежда, защото трябвало да направи набързо още някои важни покупки. Тогава Маркус се покланяше с особена усмивка и с порой баналности обещаваше на маминка да пази мен, Оскар, като зеницата на окото си, докато вършела тъй важните си покупки. Една лека, но безобидна ирония придаваше на думите му явен намек и караше маминка понякога да се изчервява и да си мисли, че Маркус всичко знае.

Но и аз знаех за естеството на тия покупки, дето маминка наричаше важни и щеше да си изпотроши краката да ги върши.

Та нали по едно време я придружавах до един евтин хотел на Тишлергасе, където тя изчезваше по стълбището, за да се появи след около три четвърти час; а през туй време аз трябваше да търпя компанията на посръбващата най-често „облак“ хотелиерка, да седя зад безмълвно поднесената ми, всеки път еднакво гадна лимонада, докато маминка се върнеше, кажи-речи, без промяна, казваше едно „довиждане“ на хотелиерката, която не благоволяваше да вдигне поглед от „облака“ си, улавяше ме за ръка и забравяше, че жарта на дланта й я издава. И с тоя огън, ръка за ръка, отивахме в кафене „Вайцке“ на Волвебергасе. Маминка си поръчваше кафе мока, а Оскар — лимонов сладолед, и ето че тъкмо в тоя момент, уж случайно, ще довтаса Ян Бронски, ще се насади до нас, ще си поръча също мока и ще зачака да му я поднесат върху успокояващо хладния мрамор.

Те разговаряха най-спокойно пред мен и думите им доказваха онова, което отдавна вече знаех: мама и чичко Ян почти всеки четвъртък се срещаха в хотелската стая на Тишлергасе, наета от Ян, за да се позалисват взаимно три четвърти час. Навярно Ян е настоял да не ме взимат повече на Тишлергасе и в кафене „Вайцке“. Впрочем той си беше свенлив и беше далеч по-стеснителен от маминка, която не намираше нищо лошо в това, че ставах свидетел на един отшумяващ любовен час, в чието законно право никога, дори и след него, тя не се усъмни.

Така по желание на Ян аз прекарвах почти всеки четвъртък от четири и половина докъм шест със Зигисмунд Маркус и спокойно можех да разглеждам, да използувам целия му арсенал тенекиени барабани — та къде другаде Оскар можеше да подумка толкоз много барабани наведнъж? — и да гледам Маркус с физиономия на тъжно куче. Макар да не знаех откъде идеха мислите му, подозирах накъде отиват, че блуждаят из Тишлергасе и току дращят по номерираните врати на хотелските стаи или клечат — подобно бедния Лазар — под мраморната масичка в кафене „Вайцке“. Какво ли очакваха? Трохи?

Маминка и Ян Бронски не оставяха ни трохица. Сами си изпапваха всичко. Те страдаха от оная бездънна лакомия, дето никога не секва и да има как — собствения куйрук ще си заръфа. Бяха тъй улисани, че във всички случаи щяха да вземат мислите на Маркус под масата за натрапчива милувка на въздушен повей.

През един от онези следобеди — сигурно е било през септември, защото маминка напусна магазина на Маркус, облечена с ръждивокафяв есенен костюм — видях как Маркус си седи зад тезгяха занесен, залутан и навярно загубен в мисли, и нещо ме примами навън с моя току-що купен Барабанко, излязох в безистена, в хладния сумрачен тунел, отстрани се нижеха пищните витрини на бижутерии, луксозни колониали и книжарници. Но не ме свърташе пред вероятно евтините, ала недостъпни за мен стоки: по-скоро нещо ме теглеше от тунела към площада навън. Сред прашната светлина се намерих аз — пред Арсенала, чиято базалтовосива фасада бе шпекована с различни по размери гюллета от различни по периоди обсади, с цел тези железни гърбици да напомнят на всеки минувач историята на града. На мен гюллетата нищо не ми говореха, макар да знаех, че не са се самонабучкали там и че в тоя град има някой зидар, назначен и платен от Градската строителна управа и Службата за консервация на паметници, за да вгражда муниции от минали столетия по фасадите на разни църкви, кметства, както по лицето и гърба на Арсенала.

Исках да стигна в Градския театър, който кипреше колонада отдясно на Арсенала през една тясна тъмна уличка. Както и предполагах, по това време театърът бе заключен — вечерната каса отваряше едва в седем; готов за отбой, аз колебливо забарабаних наляво и — Оскар се озова между Щоктурм и Ланггаската порта. Не посмях да мина през Портата и все по Ланггасе да свърна вляво по Волвебергасе, понеже там седяха маминка и Ян Бронски, а ако още не бяха седнали, може би тъкмо в тоя момент приключваха на Тишлергасе или пък бяха на път към своето ободрително кафенце около мраморната масичка.

Дявол знае как съм пресякъл площада, по него непрекъснато сновяха трамваи: едни се мушваха под арката, а други изхвърчаха — дрънчейки — от нея и пищейки, се виеха по завоя, за да поемат към Дърводелски пазар и Централна гара. Навярно някой чичо или леля, или най-вероятно полицай ме е превел грижовно за ръчичка през транспортните опасности.

Стоях пред тухлената, подпряла небето кула и някак случайно, ей тъй от чиста скука, затъкнах палки между зидарията и желязната рамка на вратата. Едва-що вдигнал поглед нагоре и ето ти препятствие, не можех да го плъзна спокойно по фасадата, понеже от нишите и бойниците постоянно изхвърчаха гълъби, за да спрат миг след това по водостоци и еркери за кратък, премерен за гълъби отдих, а после пак да литнат край зида и да увлекат погледа ми надолу.

Ядосваше ме тая суетня на гълъбите. Дожаля ми за моя поглед, оттеглих го и за да поразсея гнева си, яко натиснах затъкнатите палки като лост: вратата поддаде и преди още да я бе избутал докрай, Оскар вече се намери вътре, вече тичаше по витата стълба, вече се изкачваше и — пристъпяйки напред с десния, а привлачвайки левия крак — стигна първите тъмнични решетки, навинти се още по-нагоре, подмина килията за инквизиции с грижливо консервираните и назидателно етикетирани инструменти. На път към върха — сега поведе левият крак, а се посурна десният — Оскар хвърли поглед през едно ситно зарешетено прозорче, измери на око височината, проучи дебелината на зида, сплаши няколко гълъба, на следващата извивка пак срещна същите гълъби — пак поведе с десен, за да повлече ляв — и след още някоя и друга смяна на началния крак стигна върха, и ляв, и десен крак бяха натежали, но му се чинеше, че още толкова стъпала може да изкачи. Но стълбата се предаде. За миг схванах безсмислието и безсилието на този род постройки.

Не зная колко висока е била и все още е тая кула, защото оцеля през войната. Ала нямам никакво намерение да моля Бруно Гледача да ми търси справочник за източнонемската тухлена готика. По моя преценка Щоктурм от подножието до върха има-няма четиридесет и пет метра.

Трябваше да поспра в галерията около върха — и то само заради тая уморителна, навъртяна като тирбушон стълба. Седнах, провесих нозе между колонките на балюстрадата, наведох се напред и прегърнал отдясно една колонка, по нея, по нея погледнах надолу към площада, а отляво проверих как се чувствува Барабанко, който се бе катерил заедно с мен.

Не искам да ви отегчавам с описанието на откриващата се от птичи поглед панорама над Данциг с множеството кули, с камбанния му звек — стародавна панорама, като че ли все още обвеяна от дъха на Средновековието, изобразена по хиляди гравюри. Няма да се захласвам и по гълъби и гълъбици, ако ще да разправят, че гълъбите били удобна тема за литературата. За мен собствено гълъбът нищичко не значи, е, чайката — малко повече. Изразът „гълъб на мира“ звучи дори парадоксално. По-скоро на ястреб, дори на лешояд бих поверил едно мирно послание, отколкото на гълъба, най-големия свадливец под небето. С две думи: на Щоктурм имаше гълъби. Ала в крайна сметка гълъби има по всяка що-годе прилична кула, която се поддържа с помощта на отговорни блюстители на исторически паметници.

Нещо друго бе спряло погледа ми: Градският театър, който бях намерил затворен на излизане от безистена под Арсенала. Тая сграда с купола си отгоре приличаше на неразумно раздута класицистична кафемелачка, макар да й липсваше обичайната манивела, за да смели на чудовищна плява цяла петактна, пиеса ведно с актьори, кулиси, суфльорка, реквизит и все завеси във вечно претъпкания вечер храм на музи и образование. Вбесяваше ме тая сграда, особено обградените с колони прозорци във фоайето, които омаломощеното привечерно слънце червеше от тлъсто по-тлъсто.

В оня час от върха на кулата, на цели тридесет метра от Въглищарски пазар, над трамваи и запразнили вече служители, високо над сладко ухаещото магазинче на Маркус, над хладната мраморна масичка в кафене „Вайцке“ с двете чаши мока, високо над маминка и Ян Бронски, издигнат над нашата къща, двора и дворищата, над криви и изправени пирони, съседчета и керемидена супа — аз, който до тоя ден бях крещял само по принуждаващи причини, станах кресльо без причина и принуждение. Ако до тоя ден бях отправял пронизителната си песен към структурата на стъклото — в сърцето на електрически крушки, по бутилки изветряла бира само щом понечеха да ми отнемат Барабанко, — сега писнах отвисоко, без да е замесен той.

Никой не искаше да отнеме барабана на Оскар, а той пищеше. Не че някой гълъб бе цвъкнал върху Тенекийко, та се изтръгна тоя писък. Наоколо по медните плочки имаше патина, но не и стъкло; въпреки това Оскар пищеше. Очите на гълъбите лъщеха възчервени, ала ни едно стъклено око не се пулеше насреща му; въпреки това той пищеше. Накъде отправяше писъка си? Какви разстояния го мамеха? Дали сега не насочи в цел оня писък, дето бе изпратил нахалост над дворищата след гощавката с керемидената супа? В кое стъкло се мереше Оскар? С кое стъкло — на всяка цена трябваше да е стъкло — искаше да експериментира?

Градският театър, тая драмомелачка, чиито прозорци с аления залез бяха подмамили моите модернистични, бих казал — граничещи с маниеризъм звуци, които първом бях изпробвал от нашия таван. След няколко минути пискане в различен регистър нищо не постигнах, успях да издам един едва ли не беззвучен тон и с радост и издайническа гордост Оскар се обади: двете средни стъкла на левия прозорец се простиха с кървавия залез на привечерното слънце, зейнаха два черни правоъгълника, нуждаещи се от незабавно остъкляване.

Налагаше се да потвърдя успеха си. Блеснах като художник-модернист, отдавна търсил и намерил своя самобитен стил, който дарява изумения свят с цял цикъл и виртуозни, и дръзки, и ценни, често еднакво форматни етюди от новия си маниер.

За има-няма четвърт час насмогнах да обезстъкля прозорците във фоайето и част от вратите. Пред театъра — както се виждаше отгоре — се сбра възбудена тълпа. Все се намират хора, жадни за зрелища. Поклонниците на моето изкуство не ме очароваха особено. Във всеки случай подсказаха на Оскар, че трябва още да изчисти формата. Тъкмо се канех да разголя душицата на нещата чрез още по-дързък експеримент, сиреч от зиналото фоайе през ключалката на някоя ложа да изпратя в още тъмния салон специален боен писък, който да удари гордостта на всички театрали — полилея на театъра с шлифованите му, отразяващи и пречупващи светлината фасетирани дрънкулки, когато в тълпата пред театъра мернах ръждивокафяво петно: маминка се бе завърнала от кафене „Вайцке“, изпила моката си, зарязала Ян Бронски.

Откровено казано, Оскар все пак изстреля един писък към полилея — парвеню. Види се, тоя писък ще да е минал без ефект, защото на другия ден вестниците съобщиха само за взривените, по мистериозни причини стъкла на фоайето и вратите в театъра. Седмици наред научни и псевдонаучни теории пълнеха последните страници на ежедневниците с колони фантастични нелепости. „Нойесте Нахрихтен“ писа за космически лъчения. Несъмнено начетени астрономи от обсерваторията говориха за слънчеви петна.

Тогава с все сили хукнах по витата стълба на Щоктурм — доколкото позволяваха късите ми крачка — и почти бездиханен, се мушнах в тълпата пред портика на театъра. Ръждивокафявият костюм на маминка вече не грееше там, сигурно е отърчала в магазина на Маркус и му разправя за разрушенията, причинени от моя глас. А Маркус, който приема моята псевдоизостаналост и диамантения ми глас като нещо най-естествено, ще залъсти връхче на език — връц натам, връц насам! — и ще потрива жълтеникави длани.

На прага на магазинчето пред мен се откри гледка, която ме накара да забравя всичките си далекобойни и певчески подвизи. Зигисмунд Маркус бе коленичил пред маминка, а и всичките плюшени животинки — мечовци, маймунки, кучета, спящи кукли дори, също пожарникарски коли, люлеещи се кончета и залежали по рафтовете палячовци — ха — ха — и те да паднат на колени. А той държеше с две луничави ръце ръцете на мамчето и плачеше.

Маминка гледаше сериозно, вживяла се в ситуацията, както подобава.

— Моля ви, Маркус, недейте — говореше тя, — моля ви, не тук, в магазина!

Но Маркус не млъкваше и комай се попревземаше малко, ала никога няма да забравя умолителната нотка в гласа му.

— Махнете го тоз Бронски, тоз от пощата, от Полонската поща, а туй на хубаво не е, от мен да го знайте, щот той е с Полонията. Не залагайте на полонеца, ако ша залагате, дръжте алеманеца, щот той ша преуспей, айом, махар^[42] — ша преуспей. Ама те май се поправиха и ша се въздигнат, а гиверет кат се е хванала с тоз Бронски… Кат ша рискувате, дръжте по-добре Мацерата. Пък що не и Маркуса, елате при Маркуса, гиверет, па и покръстен отскоро е. В Лондра ша ви заведа, гиверет, там хавери много и кесеф също. Ех, що не додете с Маркуса сега, ама вий Маркуса не го щете, щот го ненавиждате — жалко! От сърце ви моля, гиверет, махнете го онзи мешуга Бронски, дет се е заврял в Полонската поща, а нейната скоро ша свърши, кат додат алманите.

И тъкмо когато маминка, объркана от толкова възможности и невъзможности, едва не се разрида, Маркус ме съзря на вратата и пускайки едната мамина ръка, ме посочи с пет красноречиви пръста:

— Ама моля ви се, гиверет, и него в Лондра ша го земем. Кат мелех ша си живей, кат мелех!

Сега и маминка ме погледна и леко се поусмихна. Навярно се сети за обезстъклените прозорци на театъра, или пък изгледите да замине в Гранде Лондра я поразвеселиха. Но за моя изненада, тя тръсна глава и най-безгрижно, сякаш отхвърляше покана за танц, рече:

— Благодаря ви, Маркус, но няма да мога, наистина не мога — заради Бронски.

Схванал чичковото име като сигнал, Маркус тозчас се надигна, огъна се в поклон одве като джобно ножче и додаде:

— Простете на Маркуса, тъй си и знаех, че тая няма да стане заради полонеца.

Когато напуснахме магазина, Маркус го заключи отвън, макар да не му беше време, и ни изпроводи до трамвайната спирка на петицата. Пред Градския театър все още висяха минувачи и неколцина полицая. Но не се уплаших, пък и направо бях забравил своята победа над стъклото. Маркус се наведе към мен и прошепна по-скоро на себе си, отколкото на нас:

— Юнак — моче бил туй Оскар! Думне веднъж по барабана и на — скандал пред театрото!

При вида на пръснатите стъкълца маминка се притесни, а той с ръкомахания се помъчи да я успокои. Щом трамваят се зададе и ние се качихме в задния вагон, той пак тихичко се примоли, боейки се от чуждо ухо.

— Поне при Мацерата си стойте, не залагайте на Полонията!

Когато днес — седнал или легнал в моята психокошара, но барабанящ от всяка поза — Оскар се връща към безистена на Арсенала и Щоктурм, към драсканиците по тъмничните зидове, към смазаните инструменти за инквизиция и пак погледне отгоре към трите прозореца и зад колонадата на Градския театър и посети безистена с магазинчето на Маркус, за да очертае подробностите от един септемврийски ден, не може да не потърси и страната на поляците. Да я потърси, но как? С барабанните палки? А дали търси Полша с душата си? С всички сетива я търси той, ала душата не е сетиво.

И аз търся страната на поляците, една загинала страна, която още не е загинала^[43]. Напоследък у нас търсят страната на поляците с кредити, с фотоапарати „Лайка“, с компаси и радари, с вълшебни пръчици и делегации, с хуманизъм, с опозиционни лидери и нафталинирани землячески дружества в носии. Докато тук търсят страната на поляците с душа — кога с Шопен, кога с реванш в сърцето, — докато отхвърлят четирите разделения на Полша, пък планират петото, докато прелитат с „Ер Франс“ до Варшава и жалостиво оставят по цвете на мястото на някогашното гето, докато откъм нас търсят Полша с ракети, аз търся Полша със своя барабан и барабаня: Загинала, още не загинала, отново загинала, за кого загинала, скоро загинала, вече загинала, Полша загинала, всичко загинало, Йешче Полска не згинела.

Трибуната

Докато песнобрулех стъклата във фоайето на нашия театър, за пръв път потърсих и намерих контакт със сценичното изкуство. Види се, него следобед, макар и заглавичкана от продавача на играчки Маркус, маминка е усетила моето пряко отношение към театъра, защото по Коледа купи четири билета: за себе си, Щефан, Марга Бронски и Оскар, и в предпразничната неделя ни заведе на коледно представление. Местата ни бяха втора ложа първи ред. Полилеят — парвеню, виснал над партера, се пънеше да свети с все сила. Ето защо се радвах, че не го бях песнобрулнал от върха на Щоктурм.

Тогава още имаше много, много деца. Повече деца, отколкото майки имаше по балконите, а в партера, където седяха по-заможните и по-предпазливите в разплождането, съотношението майки — деца бе, кажи-речи, едно към едно. Но седи ли дете мирно на място! Марга Бронски, която се настани между мен и що-годе послушния Щефан, току се изхлузваше от сгъваемия стол, мъчеше се да се качи пак върху него, но май по й харесваше да се клечи до парапета, по едно време се приклещи в стола, тозчас нададе вой, но пред останалите пискуни воят бе поносим и краткотраен, още повече че маминка затъкна глупавите й устица с бонбони. Смучейки бонбони, рано-рано капнала от тапицираната пързалка, сестричката на Щефан заспа малко след вдигането на завесата, но подир всяко действие трябваше да я будим за аплодисментите, в които тя разпалено се включваше.

Даваха приказката за Палечко, която по понятни причини мен лично ме очарова, грабна ме още от първата сцена. Умело направена пиеса — въобще не показаха Палечко, пускаха само гласа му, а възрастните все търчаха по петите на невидимия, но активен главен герой. Как — как взе, че се завря в ухото на коня, после баща му го продаде за много пари на двама скитника, сетне Палечко се поразтъпка върху полите на скитническата шапка, дръпна му една реч отвисоко, сетне се напъха в миша дупка, сетне — в охлювена черупка, сдуши се с банда крадци, скочи в сеното, а заедно със сеното — в шкембето на кравата. Ама взеха, че заклаха кравата, защото проговори с гласа на Палечко. А кравешкото шкембе заедно с Палечко отиде право на бунището и лакомият Кумчо Вълчо го излапа. Ама Палечко хитро го подмами в бащиния си килер и тъкмо Кумеца се накани да граби, че като вдигна Палечко една тупурдия! Краят беше, както става в приказките: бащата уби лошия вълк, майката разпори с ножица търбуха на гладника, отвътре изскочи Палечко, сиреч чу се само викът му:

— Ах, татенце, какво ли не препатих клетият аз — и в миша дупка бях, и в кравешкото шкембе, и във вълчи търбух даже: а сега оставам при вас.

Краят дълбоко ме покърти, а когато вдигнах замрежен поглед към маминка, видях я да подсмърча в носната си кърпа, защото действието на сцената и на нея й бе бръкнало в душицата. Изобщо маминка обичаше да се вълнува, през следващите седмици най-вече на Коледа току ме стисваше в прегръдка, целуваше ме и ми викаше ту закачливо, ту тъжно „Палечко“, „Мой Малечко — Палечко“, или „Бедни ми Палечко“.

Ядва през лятото на трийсет и трета се случи пак да ида на театър. Заради едно недоразумение по моя вина се получи пълно фиаско, но тази преживелица остави трайни следи у мен. Тя кънти и бушува до днес в душата ми, защото се случи в Горската опера на Сопот, където лете под нощното небе върху природата се лееше Вагнер.

Собствено само маминка обичаше опера. На Мацерат дори и оперетите му идваха множко. Ян се водеше по маминия вкус, припадаше по арии, макар че — въпреки музикалната си външност — бе съвършено глух за толкова красиви звуци. Затова пък познаваше братя Формела, негови бивши съученици от Картхауската гимназия, които понастоящем живееха в Сопот, отговаряха по елподдръжката на кея, за фонтана пред балнеохотела и казиното, а същевременно се бяха главили като осветители за фестивалите в Горска опера.

Пътят за Сопот минаваше през Олива. Цяла сутрин — в парка на двореца. Златоперки, лебеди, маминка и Ян Бронски в прочутата Пещера на шепота^[44]. После пак златоперки и лебеди, които работеха в съдружие с един фотограф. Докато ни щракнат, Мацерат ми разреши да го пояздя на рамене. Бях подпрял Барабанко на темето му и тази снимчица, лепната вече в албума, будеше всеобщ смях дори след години. Прощаване със златоперките, с лебедите, с Пещерата на шепота. Не само в парка беше неделя, а също пред желязната ограда, в трамвая за Глеткау, в казиното на Глеткау, където обядвахме, докато Балтийско море — като че ли си нямаше друга работа — настойчиво ни приканваше да се изкъпем, навред бе неделя. Когато крайбрежната алея ни отведе в Сопот, неделният ден ни посрещна пак любезно, а Мацерат трябваше да плати курортна такса за всички ни.

Предпочетохме Южния плаж, понеже ни се видя недотам претъпкан като Северния. Мъжете се преоблякоха в мъжката съблекалня, мен мама ме пъхна в една кабинка за жени и ме накара да се покажа гол на смесения плаж, докато тя — още тогава доста апетитна — се появи, изляла пищна плът в сламеножълт бански костюм. За да не срещна гол-голеничък хилядооката тълпа на смесения плаж, прикрих пилето си с Барабанко, а сетне се проснах по корем върху пясъка. Ех, как мамеха балтийските води! Ала аз не щях да влизам, защото криех срамотиите си и въртях политиката на австралийския щраус. Малей, колко смешни бяха Мацерат и Ян Бронски и едва ли не жалки с начеващите си шкембенца! Та чак се зарадвах, когато в късния следобед се върнахме в кабините, където всеки намаза поизгорялата си кожа с крем и напомаден с „Нивеа“, отново се намуши в официалните си дрехи.

На кафе и паста — в „Морска звезда“. Маминка поиска трето парче от пететажната торта. Мацерат бе против, Ян — и за, и против, мама си поръча, даде хапка на Мацерат, нахрани Ян, задоволи двамината си мъже, преди да набие възсладкия клин лъжичка по лъжичка в стомаха си.

О-о, ти, божествен маслен крем, о, ти, посипан с пудра захар, от ясен до облачен неделен следобед! Полски аристократи със сини очила седяха зад силно шипящи лимонади, до които не се докосваха. Дамите чоплеха лилавия си маникюр, а морският бриз довяваше нафталинен мирис от кожените пелеринки, взети под наем за сезона.

Според Мацерат това били чисти превземки. И маминка не би се отказала от една такава пелеринка, та дори само за един следобед. Ян твърдеше, че скуката сред полската аристокрация в момента процъфтявала, но въпреки растящите си дългове, тя не говорела вече френски, а от чиста проба снобизъм — най-обикновен полски.

Човек не може да се заседява с часове в „Морска звезда“ и непрестанно да гледа сините очила и виолетовите нокти на разни полски аристократи. Запълнената с торта мама пожела да се разтъпче. Морската градина ни пое, наложи се и магаре да яхна, и за още една снимка да позирам. Златоперки, лебеди — какво ли не й хрумва на природата? — и пак златоперки, лебеди, които вдигаха цената на сладководните езерца.

Сред фризираните тисове, които обаче, напук на хорските приказки, изобщо не шептяха, срещнахме братя Формела, Формела — осветители на казино, Формела — осветители на Горска опера. По-младият Формела не можа да се стърпи и на един дъх избълва всичките вицове, стигнали до осветителското му ухо. По-големият знаеше вицовете, но въпреки това от братска обич се кискаше заразително на съответните места, като обелваше един златен зъб в повече от братлето, което имаше само три. Отбиха се при Шпрингер да пийнат по джинче. Мама си падаше по марките с курфюрстове. После, сипейки още вицове от неизчерпаемите си запаси, младият, по-ларж Формела ни покани на вечеря в „Папагала“. Там срещнаха Тушел, а Тушел притежаваше половин Сопот, включително част от Горска опера и още пет кина. Беше шеф на братя Формела и много се възрадва, че се запознава с нас, а ние също се възрадвахме, че се запознаваме с него. Тушел неуморно въртеше на ръката си един пръстен, който обаче не беше ни вълшебен, ни магьоснически, защото абсолютно нищо не се случи, освен че Тушел на свой ред захвана да ръси вицове, и то сякаш ги вземаше от устата на Формела, само че по-объркано, защото имаше по-малко златни зъби. Въпреки това цялата маса се заливаше от смях, защото вицовете разказваше Тушел. Само аз се държах сериозно и опитвах с каменна физиономия да убивам вица във вицовете. Ех, каква задушевност внасяха само в нашето сепаре с изтумбени люкчета по стената залповете смях, макар да бяха фалшиви! Тушел разправяше виц подир виц, беше страшно признателен, поръча „Голдвасер“^[45] и олял се в смях и „Голдвасер“, изведнъж врътна пръстена си и ето че се случи случка.

Тушел покани цялата компания в Горска опера — та нали част от Горска опера била негова собственост; уви — той самият не можел да дойде, имал среща и нямало как, затова предоставял ложата си, сигурно щяла да ни хареса, била с меки столове, та детенцето можело да дремне, ако се умори; и със сребърен автоматичен молив драсна няколко Тушел — думи върху една Тушел — визитка, която щяла да отвори врати и вратички, обясни, той — както и стана.

Онова, което последва, може да се разкаже с малко думи: мека лятна вечер, Горска опера — пълна само с чужденци. Още преди да започне представлението, комарите бяха на линия. А щом пристигна последният комар, който все ще позакъснее за тежест, и обяви появата си с кръвожадно жужене, представлението наистина започна. Даваха „Летящият холандец“. Един кораб — по-скоро бракониерски, отколкото пиратски — изплува из същата гора, дала името на Горска опера. Моряците запяха към дърветата. Аз заспах на мекото Тушел — кресло, а когато се събудих, все още или отново пееха моряци „Щурман на вахта…“. Но Оскар пак се унесе и през сън се зарадва, че майка му тъй се е захласнала по „Холандеца“, божем се плъзга по вълни и вдишва и издишва по вагнеровски. И хич не забелязваше, че Мацерат и нейничкият Ян са скрили лица с длан, че са пуснали банцига и бичат два различно дебели пъна, пък и аз постоянно му се изплъзвах на Вагнер, но изведнъж Оскар се събуди, тъй като насред гората крещеше самотна жена. Бе сламеноруса и неистово крещеше, защото един осветител, като нищо младият Формела, я заслепяваше с прожектор и й досаждаше.

— Нее! — пищеше тя. — Горко ми! Кой ми причинява тази мъка?

Но Формела, който й причиняваше тази мъка, не угаси прожектора и писъкът на самотницата, която маминка впоследствие титулува като солистка, сегиз-тогиз бликваше във фонтан от звънливи вопли, които наистина попариха без време листата на Сопотската гора, ала не улучиха и не строшиха прожектора на Формела. Брилянтен глас — ама толкоз. Трябваше Оскар да се намеси, да открие невъзпитания прожектор и да го пръсне с един далекобоен писък, подбивайки натрапчивата конкуренция на комарите.

Не бях предвидил последвалото късо съединение, тъмнината, прехвръкналите искри и пожара в гората, който можеше да бъде потушен, но вдигна паника до бога, в блъсканицата не само изгубих маминка и двамата брутално събудени господа, а и Барабанко кой знае къде се дяна.

Третата среща навя маминка на мисълта — след вечерта в Горска опера тя внесе Вагнер в нашия дом в лек аранжимент на пиано — през пролетта на трийсет и четвърта да ме въведе в атмосферата на цирка.

Тук Оскар няма да губи време в празни приказки за сребристите дами върху трапеца, за тигрите на цирк „Буш“, за ловките тюлени. Никой не падна от купола на цирка. Нищо не отгризнаха на никой дресьор. И тюлените правеха заучените си номера: жонглираха с топки, за награда им подхвърляха живи херинги. Дължа на цирка много забавни мигове и онова съдбоносно за мен познанство с Бебра, музикалния клоун, който свиреше „Джими Тигъра“ на бутилки и ръководеше трупа лилипути.

Срещахме се в менажерията. Маминка и нейните двама кавалери се правеха на маймуни пред клетката с маймуните. Хедвига Бронски, която като никога се бе присъединила към компанията, показваше понитата на децата си. Един лъв се прозя във физиономията ми и аз най-лекомислено се заплеснах по една кукумявка. Опитах се да я фиксирам, ала тя така ме изфиксира, че Оскар леко — леко се изниза — стъписан, с пламнали уши и ранен в сърцето, шмугна се между синьо-белите фургони, защото там — освен няколко завързани кози — джудженца — нямаше други животни.

Той мина покрай мен по тиранти и пантофи с кофа в ръка. Погледите ни бегло се кръстосаха. Ала мигом се надушихме. Той остави кофата, наклони едра глава настрани, тръгна към мен и аз пресметнах, че е с около девет сантиметра: по-висок.

— Виж ти, виж ти! — завистливо изскрибуца той отвисоко.

— Какви времена дойдоха: тригодишните да не искат вече да растат! — Понеже не отговорих, той пак подзе: — Бебра се казвам, произхождам по права линия от принц Ойген^[46], чийто баща е бил самият Луи XIV, а не някой си случаен савоец, както разправят. — И тъй като дума не отдумвах, той продължи: — На десетия си рожден ден спрях да раста. Малко закъснях, ама карай!

Тъй като говореше искрено и аз се представих от своя страна, но не се заперчих с родословното си дърво, а се нарекох скромно Оскар.

— Я кажете, драги Оскар, сега коя годинчица карате — четиринайста ли, петнайста ли, шестнайста ли? Не може да сте на девет и половина, както казвате.

Сега беше мой ред да познавам годините му и умишлено ги посмалих.

— Ласкаете ме, млади приятелю. Трийсет и пет, кога беше то? През август ще чествувам петдесет и третия си рожден ден, спокойно мога да съм ви дядо.

Оскар похвали акробатичните му качества като клоун, музикалния му дар и обзет от леко честолюбие, и аз показах своя номер.

Първом три електрически крушки от осветлението на цирка сами се убедиха в Оскаровото умение, а господин Бебра възкликна „браво, брависимо“ и тутакси пожела да вземе Оскар в трупата.

Понякога и до днес съжалявам, че отказах. Но тогава го заусуквах по витийски:

— Знаете ли, господин Бебра, предпочитам да си остана сред зрителите. Нека скромното ми изкуство процъфтява в сянка, далеч от аплодисменти. Но ще съм последният, който би се поскъпил да аплодира вашето изпълнение.

Господин Бебра вдигна сбръчкан показалец и предупреди:

— Драги Оскар, повярвайте в опита на един ваш колега. Нашего брата никога не бива да седи сред зрителите. Нашего брата трябва да бъде на сцената, на арената. Нашего брата трябва да играе пред другите и да диктува действието, инак ония там ще диктуват действията му. И тогава тежко ни!

Шепнеше, едва ли не полазил в ухото ми, а очите му бяха стародавни като света:

— Те ще дойдат! Ще заемат празничните площади! Ще организират факелни шествия! Ще вдигнат трибуни, ще се качат на трибуните и високо от трибуните ще проповядват нашата гибел! Внимавайте, млади приятелю, внимавайте какво ще става по трибуните! Старайте се винаги да стоите на трибуната, но никога пред нея!

Тъй като в тоя момент ме повикаха, господин Бебра посегна към кофата си.

— Търсят ви, драги приятелю. Ще се срещнем пак. Твърде малки сме, за да се изгубим. А и Бебра си знае своето: за нас, малките хорица, все ще се намери местенце и на най-претъпканата трибуна. И ако не на трибуната, то поне под трибуната, ала никога пред нея! Това го казва Бебра, който по права линия произхожда от принц Ойген.

Зовейки Оскар, маминка се появи иззад един фургон и видя как господин Бебра тъкмо ме целува по челото, после той вдигна кофата си и като гребеше въздуха с рамене, се упъти към един от фургоните.

— Можете ли да си представите — възмущаваше се маминка пред Мацерат и семейство Бронски, — беше при лилипутите! И един гном го целуна по челото! Дано това само не е лош знак!

Тая целувка на Бебра по челото щеше да има голяма стойност за мен. Политическите събития през следващите години потвърдиха думите му: настъпи времето на факелните шествия и на парадите пред трибуните.

Аз изпълнявах напътствията на господин Бебра, а маминка, от своя страна, взе присърце част от съветите на Зигисмунд Маркус, които й бе дал в безистена на Арсенала и постоянно й напомняше при четвъртъчните ни визити. Макар да не замина с Маркус за Лондон — не че аз бих възразил против едно такова преселение — тя все пак остана при Мацерат и поразреди срещите си с Ян Бронски — кога на Тишлергасе за Янова сметка, кога на партия семеен скат, който струваше все по-скъпо на Ян, защото постоянно губеше. От своя страна, Мацерат, на когото маминка беше заложила, на когото — вслушвайки се в съвета на Маркус — бе заложила, но без да удвои мизата си, през тридесет и четвърта година, тоест сравнително рано нанюхал силите на реда, той влезе в партията, но я докара само до нищо и никакъв целенлайтер^[47]. По случай повишението му, което като всяко изключително събитие даде повод за игричка семеен скат, Мацерат за първи път вложи малко по-строга и загрижена нотка в упреците си към Ян Бронски относно чиновничеството му в Полската поща.

Инак не настъпиха съществени промени. Портретът на мрачния Бетховен, подарък от Греф, бе свален от пирона над пианото и на същия пирон бе окачен на показ не по-малко мрачният Хитлер. Мацерат, който нищо не разбираше от сериозна музика, искаше съвсем да прокуди глухия музикант. Но маминка, която си падаше по бавните пасажи от сонатите на Бетховен — бе разучила две-три от тях и ги претакаше от дъжд на вятър по-бавно и от партитурата, — настояваше да закачат Бетховен ако не над кушетката, то поне над бюфета. Така се стигна до най-злокобната от всички конфронтации: Хитлер и геният виснаха един срещу друг, гледаха се, провиждаха се, ала не можеха да се развеселят.

Парче по парче Мацерат си събра пълната униформа. Ако не се лъжа, започна от партийната фуражка с жулещия бузите подбрадник, която обичаше да носи дори в слънчеви дни. Някое време комплектоваше фуражката с бяла риза и черна връзка или пък с куртка и лента на ръкава. Само седмица, след като си бе купил първата кафява риза, той пожела да се сдобие с лайнянокафяви бричове и ботуши. Мама не му даде и трябваше да минат няколко седмици, докато Мацерат окончателно се издокара в униформа пълен комплект.

През седмицата имаше сума поводи да я носи, но Мацерат се задоволяваше да облича униформата само за неделните митинги на Майска поляна до Спортна зала. Щом бе в униформа, дори и в калпаво време, той упорито отказваше да вземе чадър, с вечното оправдание, което скоро се превърна едва ли не в крилата фраза.

„Службата си е служба, дружбата — дружба!“ — повтаряше Мацерат и след като приготвеше печеното за обяд, всяка неделя зарязваше маминка и ме поставяше в много деликатно положение, защото Ян Бронски, който явно имаше нюх за новата неделна политическа обстановка, навестяваше зарязаната маминка по своя цивилно недвусмислен маниер, докато Мацерат се строяваше и удряше крак.

Какво друго ми оставаше, освен да се изсуля тихом — мълком? Нямах никакво намерение нито да притеснявам, нито да наблюдавам двойката върху кушетката. Та щом униформеният ми татко изчезнеше от хоризонта, а цивилният, когото тогава вече смятах за свой вероятен баща, наближаваше да се появи, аз отбарабанявах от къщи към Майска поляна.

Ще попитате: „А защо към Майска поляна?“ Защото в неделя по пристанището не се случваше нищо, не можех да се реша на разходка сам из гората, а по онова време интериорът на църквата „Сърце Христово“ нищо не ми говореше. Е, имаше и скаутите на господин Греф, но пред оная угнетена еротика — честно казано — предпочитах тупурдията на Майска поляна; с риск сега да ме смятате за техен сподвижник.

Говореха ту Грайзер^[48] ту Льобзак, гаулайтер^[49] по идеологическата част. Грайзер никога не ми е правил особено впечатление. Беше прекалено умерен и след време бе сменен от някакъв пробивен баварец Форстер^[50]. А Льобзак бе най-подходящ да замести Форстер. Да, стига Льобзак да нямаше гърбица, баварецът от Фюрт трудно щеше да се наложи в пристанищния град. Оценила правилно Льобзак и открила в гърбицата му знак за висока интелигентност, партията го произведе в гаулайтер по идеологическата част. Човекът си разбираше от занаята. Докато Форстер постоянно крещеше с отвратителния си баварски акцент „Heim ins Reich“^[51], Льобзак навлизаше в тънкости, владееше всички особености на данцигското наречие, разказваше вицове за Болерман и Вилсуцки^[52], умееше да грабне вниманието на докера от Шихау и на простия човечец от Ора, на гражданина от Емаус, Шидлиц, Бюргервизен и Прауст. А имаше ли си работа с убийствено сериозните комунисти и блудкавите подмятания на някои социта, бе истинска наслада да слушаш дребното човече с гърбицата, която изпъкваше и се извисяваше още повече под кафявата униформа.

Льобзак имаше чувство за хумор, черпеше цялото си остроумие от гърбицата, наричаше гърбицата си гърбица, а подобно държане допада на народа. По-скоро гърбицата си щял да загуби, отколкото комунарите да дойдели на власт. Лесно можеше да се предвиди, че той няма да загуби гърбицата си, че гърбицата няма да помръдне от мястото си, значи гърбицата излизаше права, а с нея и партията — от което може да се заключи, че всяка гърбица дава идеалната платформа за една идея.

Когато говореха Грайзер, Льобзак или по-късно Форстер, те говореха от трибуната. Ставаше дума за оная трибуна, дето ми бе възхвалявал господин джуджето Бебра. Ето защо дълго време смятах оратора Льобзак — гърбав и кадърен, както се явяваше на трибуната — за пратеник на Бебра, който в кафявия си костюм отстояваше от трибуната своята, а и моята кауза.

Що е това трибуна? Независимо за кого и пред кого се издига една трибуна, при всички случаи тя трябва да бъде симетрична. И трибуната на нашата Майска поляна до Спортна зала се подреждаше симетрично. Отгоре-надолу — шест транспаранта с пречупен кръст. Сетне флагове, вимпели и щандарти. Сетне ред черноризи есесовци с подбрадници. Сетне два реда щурмоваци, които по време на хоруването и речуването държаха токите на коланите си. Сетне няколко реда седнали униформени нацисти, зад ораторския пулт също партикоси; водачки от Съюза на жените с матерински лица, цивилни представители от Сената, гости от райха, префектът или заместникът му.

Подножието на трибуната се освежаваше от Хитлеровата Млада смяна или — да сме точни — от фанфараджиите на областния Юнгфолк и духачите на Хитлерюгенд. За някои митинги отляво и отдясно, пак симетрично, се нареждаше смесен хор, който трябваше или да скандира, или да възпява тъй обичния източен вятър, дето — според текста — по̀ подхождал от други ветрове да раздипля знамената.

Когато ме целуваше по челото, Бебра ми каза:

— Оскар, никога не заставай пред трибуната! Нашего брата трябва да стои горе, на трибуната!

Обикновено успявах да си намеря местенце сред деятелките от Съюза на жените. За жалост въпросните дами не пропускаха случая по време на митинга да ме погалят с пропагандна цел.

Към тимпаните, фанфарите и барабаните в подножието на трибуната не можех да се присъединя заради Барабанко, защото той отхвърляше всякаква думканица. Уви — пропадна един опит да вляза във връзка и с гаулайтера по идеологическата част Льобзак. Дълбоко се бях заблуждавал в този човек. Той нито бе пратеник на Бебра — както се надявах, — нито пък, въпреки многообещаващата си гърбица, прояви разбиране за действителния ми ръст.

Когато една трибунна неделя се изтъпаних пред ораторския пулт и отдадох нацисткия поздрав, първом го погледнах с грейнали очи, после му намигнах и прошепнах заговорнически: „Бебра е нашият фюрер!“ Льобзак, вместо и той да грейне, ме погали точно като националсоциалистическото женство, а накрая — нали все пак трябваше да държи реч — нареди да свалят Оскар от трибуната, откъдето го поеха две фюрерки от Съюза на немските девойки и през целия митинг го разпитваха за „мама и тати“.

Нищо чудно, че още през лятото на тридесет и четвърта партията ме разочарова — ала не заради заговора на Рьом^[53]. Колкото по-дълго наблюдавах трибуната пред мене, толкова по-подозрителна ми ставаше симетрията, смекчавана само донякъде от гърбицата на Льобзак. Близо е до ума, че моята критика бе отправена към барабанджиите и фанфараджиите; но една знойна митинг — неделя през август тридесет и пета аз се озовах сред тях в подножието на трибуната.

Мацерат излезе от къщи още в девет. Бях му помогнал да лъсне кафявите си кожени гамаши, за да тръгне навреме. Дори в този ранен час вече бе нетърпим зной и още преди да се покаже навън, под мишниците на партийната му риза избиха тъмни пълзящи петна. Точно в девет и половина цъфна Ян Бронски в лек светъл костюм с изискано сиви чепици на дупки и сламена шапка. Ян поигра малко с мен — уж играе, а очите му все в маминка, която предната вечер си бе измила косата. Скоро забелязах, че присъствието ми смущава разговора на двамата, сковава поведението им и спъва движенията на Ян. Лекият му панталон видимо започна да отеснява, затуй се измъкнах и поех по стъпките на Мацерат, без да съм видял в него пример за подражание. Предпазливо избягнах улиците, пълни с униформи, запътили се към Майска поляна, и до плаца стигнах откъм тенискортовете все покрай Спортна зала. Благодарение на тая обиколка дължа гледката на трибуната изотзад.

Виждали ли сте трибуна изотзад? Преди да съберат народа пред нея, би трябвало — само предлагам — да му покажат как изглежда тя откъм гърба. Който веднъж е видял задницата на трибуна, и то добре видял, от този час той бива белязан и става неуязвим за всякакви магии, които се извършват в една или друга форма по трибуните. Подобна е гледката и зад олтарите, но за тях — после.

Оскар, който обаче проявява склонност към детайла, не се задоволи с гледката на голото, реално в грозотията си скеле, припомни си думите на Учителя Бебра, вмъкна се под създадения за гледане само отпред подиум откъм задната му грозна страна, промуши през тарабите тяло и барабан, без който никога не излизаше, закачи някаква летва, одра коляно на един злобно щръкнал пирон, дочу над главата си тропота на нацистки ботуши, после токчетата на дамското общество и накрая се свря в най-душното и подобаващо за месец август кътче: намери си доволно място и прикритие между стената и парче шперплат точно под катедрата, за да изпита — необезпокояван — акустичната наслада от един политически митинг в пълно спокойствие, без знамена да отклоняват вниманието му, без униформи да дразнят погледа му.

Под ораторската катедра клечах аз. Вдясно, вляво и над мен в разкрачена стойка — както вече знаех — примижали, заслепени от слънцето, бяха строени по-малките барабанчици на Юнгфолк и по-големите на Хитлерюгенд. А отсреща — многолюдна тълпа. Надушвах я през пролуките на дъските. Те стояха човек до човек, допрели лакти и празнични дрехи, дошли с трамвай или пеша, някои ходили вече на утринна литургия, но неудовлетворени от нея, бяха довели и невести под ръка, за да им предложат разнообразие, те всички искаха да присъствуват, когато се кове история, ако ще да пропилеят цяла заран.

„Не — рече си Оскар, — не току-така са били тоя път!“

И надзърна през една дупка от чвор, забеляза раздвижване откъм Хинденбург Алее. Идеха! Над главата му екнаха команди, капелмайсторът размаха палка, навириха фанфари, лепнаха мундщуци на уста и занадуваха по най-просташки маниер лъснатите със сидол тенекийчета, така че от сърцето на Оскар закапа кръв и той занарежда: „О, бедни щурмовако Бранд, и ти, хитлерюнгче Квекс^[54], напразно сте паднали в жертва!“

И сякаш да потвърди възпоминанието за падналите жертви, в тромпетния вой се вряза мощното „думба-лумба“ по телешките кожи. Пътеката, която водеше през тълпата до трибуната, още отдалеч подсказа, че приближават униформи и Оскар извика:

— А сега — внимание, народе мой!

Бях приготвил вече Барабанко. Божествено игриво затанцуваха палките в ръцете ми, с лекота подхванах такта на виртуозен, палав валс, който налагах все по-настойчиво и внушавах асоциации за Виена и Дунава, докато горе първи и втори юнгфолкски барабан харесаха валса ми, а хитлерюгчетата къде умело, къде не подеха подир мен. Е, между тях имаше и магарета без слух, които продължаваха да си думкат — дум-дум, думба-лумба-дум, докато аз все пак настоявах за три четвърти такт, тъй обичан от народа. Тъкмо Оскар отчаян да се предаде, когато фанфарите, сякаш муза ги целуна, а след тях и флейтите — О, Дунаве — синьо засвириха — Дунаве! Само капелмайсторите на фанфараджиите и духачите не повярваха в краля на валса и залаяха досадните си команди, но аз ги бях детронирал, сега звучеше моята музика. А народът ми беше благодарен. Пред трибуната се чу присмехулен кикот, ето че неколцина запяха „О, Дунаве, Дунаве“ — и по целия площад, тъй синьо, чак до Хинденбург Алее, тъй синьо, чак до Шефенспарк, тъй синьо — син, подрипваше моят ритъм, усилван от докрай надутия микрофон. И когато, без да спирам да барабаня прилежно, надзърнах през дупчицата, забелязах, че народът се забавлява с моя валс, подрипва пламенно, нозете са се разиграли: кралят на валса вече бе сватосал девет двойчици. Чудно защо валсовият такт не се понрави само на Льобзак, който беснееше с тумба крайслайтери и щурмбанфюрери, с Фостер, Грайзер и Раушнинг и с кафявата опашка на главния щаб се пукаше от яд насред тълпата, защото аха — аха шпалирът към трибуната да се затвори. Беше свикнал да бъде съпровождан до трибуната с праволинейна маршова музика. А тези лекокрили звуци разклащаха вярата му в народа. През чворовата дупка станах свидетел на всички Льобзакови страдания. През дупчицата духаше. И насмалко не ми се възпали окото, все пак съжалих Льобзак и ударих на чарлстон, „Джими Тигъра“ имаше същия ритъм, който клоунът Бебра чукаше в цирка по лимонадени бутилки; обаче момчетията пред трибуната не усетиха чарлстона. Бяха друго поколение. И естествено нямаха понятие от чарлстон и от „Джими Тигъра“. Те не барабаняха — о, добри ми приятелю Бебра! — ни Джими, ни Тигър, те думкаха китайския марш и надуваха с фанфари Содом и Гомора. Тогава флейтистите си рекоха: „Не думба, ами лумба.“ Тогава капелмайсторът заруга критяни и филистимяни. Но въпреки всичко момчетата барабаняха, свиркаха, тръбяха до полуда, така че в разгара на най-знойния тигърски август Джими стана наслада за сърцето, и хилядите, стотиците хиляди съотечественици, които се блъскаха пред трибуната, най-сетне разбраха: Джими Тигъра кани народа на чарлстон!

И ако някой на Майска поляна бе закъснял да полети във вихъра на танца, си улавяше една от последните свободни за улов дами. Само Льобзак трябваше да кавалерствува на гърбицата си, защото наоколо всичко, що носеше пола, бе вече заето, а въпросните дами от женския съюз, които можеха да му се притекат на помощ, се въртяха на твърдите пейки върху трибуната далеч от самотния Льобзак. Той обаче — такъв съвет му бе дала гърбицата — все пак танцуваше, искаше да изпише на лицето си добро чувство за злата Джими — музика и да спаси онова, което все още можеше да се спаси.

Но вече нямаше какво да спасява. Съотечествениците отлитаха с танц от Майска поляна, докато тя опустя — цялата изпотъпкана, но все още зелена. С „Джими Тигъра“ напред народът се пръсна по алеите на близкия Щефенспарк. Там се предлагаше джунглата, обещана от Джими, тигри пристъпяха на кадифени лапи — обезщетение за народа, който само допреди малко се тълпеше на поляната пред трибуната. Всякакъв закон и чувство за ред отидоха по дяволите. Почитателите на изкуството обаче можеха да слушат моята музика и по широката, грижливо поддържана Хинденбург Алее — за пръв път залесена през осемнадесети век, изсечена през обсадата на Наполеон в 1807 и отново залесена през 1810 в чест на Наполеон — танцьорите можеха да ползуват моята музика дори на историческа земя, защото микрофонът над мене не беше изкпючен, защото моя милост ехтеше до Оливайската порта, защото не спрях, докато аз и смелчаците долу до трибуната с помощта на разярения Тигър на Джими не опразнихме Майска поляна и не оставихме само жълтурчетата.

Дори когато дадох на Тенекийко отдавна заслужената почивка, юнгфолкчетата нямаха намерение да спират барабани. Трябваше време, за да стихне музикалното ми въздействие.

Остана само да кажем, че Оскар не можа да напусне веднага скривалището под трибуната, тъй като откомандировани части — от СС и СА цял час ритаха с ботуши дъските, по кафявите им и черни униформи цъфваха съдрани триъгълничета, явно жандарите търсеха нещо из скелето на трибуната: я някой социалист, я саботажна група комунари. Без да изброявам финтовете и заблуждаващите маньоври на Оскар, ще направя лаконичното заключение: не откриха Оскар, защото не бяха дорасли до него.

Най-сетне настъпи спокойствие в дъсчения лабиринт — голям може би колкото търбуха на оня кит, дето седял пророкът Иона^[55] и се омазал цял в рибено масло. Не, не, Оскар не беше пророк, от глад умираше той. Там нямаше господ, който да каже:

— Стани, иди в големия град Ниневия, та викай против него! Не беше нужно по волята божия да израсте и тиква, та на заранта червей да я прояде. Не хленчих нито за въпросната библейска тиква, нито за Ниневия, па макар градът да се наричаше Данциг. Пъхнах под пуловера Барабанко, който не беше библейски, имах си достатъчно свои грижи; без да се блъскам тук или там и да се закачам по разни пирони, се измъкнах от търбуха на трибуната за митинги от всякакъв сорт, която случайно имаше пропорциите на пророкоящния кит.

Кой ще ти гледа някакъв тригодишен сополанко, дето си свирука и бавно крачи по Майска поляна към Спортна зала? Отвъд тенискортовете набиваха крак моите юнаци от подножието на трибуната — с продълговати и плоски барабани, с флейти и фанфари. За наказание строева, установих аз и съжалих скачащите по свирката на своя фюрер. Встрани от скупчения фюрерски щаб, самотен с гърбицата си Льобзак крачеше напред — назад. В началото и края на целенасочения му маршрут, където обръщаше пета, трева и жълтурчета бяха изпасани до едно.

Когато Оскар се прибра, обядът вече го чакаше на масата; имаше фалшив заек с варени картофки и червено зеле, а за десерт — шоколадов крем с ванилен сос. Мацерат зъб не обелваше. А мислите на маминка витаеха някъде другаде. Затова пък следобеда имаше семеен скандал на ревност заради Полската поща. Привечер освежителна буря с проливен дъжд и чудно барабанящ град ни поднесе едно по-дълго представление. Изтощеният Тенекийко можеше вече да отдъхне и да послуша.

Витрините

Доста време, по-точно до ноември трийсет и осма, сврян с Барабанко под трибуните, малко или много свидетел на успех, аз разпръсвах митинги, карах оратори да пелтечат, префасонирах маршове и хорали във валсове и фокстрот.

Днес, като частен пациент на психоклиника, тъй като всичко това е вече история, ала все още ревностно се кове, макар и като студено желязо, съм се дистанцирал порядъчно от барабанните си подвизи под трибуните. Дори през ум не ми е минавало да се пиша за борец от съпротивата само защото съм разтурил шест-седем митинга и с Барабанко съм опетлявил три-четири парада и манифестации. А думата „съпротива“ е станала много модерна. За „дух на съпротивата“ се говори, за „заслужили от съпротивата“. Та и „вътрешна съпротива“ измислиха, сиреч „вътрешна емиграция“. Да не говорим пък за ония христолюбиви господа на честта, които сега минават за „борци от съпротивата“, за „герои от съпротивата“ само защото през войната Службата за противовъздушна отбрана им друснала по някоя глоба, че от нехайство не затъмнили прозорците на спалните си.

Да хвърлим още един поглед под трибуните на Оскар! Дали Оскар бе отбарабанил нещо на тях? Дали след съвета на Учителя Бебра командва вече парада и раздвижва народа пред трибуната? Дали бе объркал сметките на оная стара гаулайтерска, лисица Льозбак? Дали в една „Яхниена неделя“^[56] през август трийсет и пета тремолото на моя — е, наистина червено-бял, но не полски — барабан за пръв път, а впоследствие и още няколко пъти бе разпръсквал възкафяви митинги?

Да, всичко това е моя заслуга, ще се съгласите вие. Но бива ли само заради това аз, пациентът на психоклиника, да се пиша за борец от съпротивата? Не, бива и моля всички вас, дето не сте пациенти на психоклиника, да ме приемете само като единак, който от лични, при това естетически, подбуди и съгласно предупрежденията на Учителя Бебра отхвърлят цвят и кройка на униформи, такт и гръмкост на казионната трибунна музика, ето защо посбарабаних малко протест на една нищо и никаква детска играчка.

В ония дни хората по и пред трибуните все още можеха да се подхванат с един нещастен Барабанко и — право да си кажа — подобно далекобойната си стъкловзривна песен, бях усъвършенствувал и тоя си трибунен трик. Не разбарабанявах само събрания на кафявите. Оскар се мушеше също под трибуните на червените и черните, на скаутите и спаначените ризи на Пе Хикс^[57], на „Свидетелите на Йехова“^[58] и Кифхойзербунд^[59], на вегетарианците и Младите поляци от движението за озон. Каквото и да пееха, надуваха, каканижеха или прокламираха, Барабанко си знаеше работата.

Та значи делото ми беше разрушително. Каквото не съсипех с барабан, убивах с глас. Така покрай бялденшните си саботажи против трибунната симетрия аз разгърнах и нощна дейност: през зимата на трийсет и шеста — трийсет и седма влязох в ролята на изкусител. Първите уроци по изкушение на ближния получих от баба Коляйчек, която в оная сурова зима отваряше по празниците една сергия на Вторник — пазар в Лангфур — ще се курдиса тя в четирите си фустана и ще заопява зад сергията: „Пресни яйчицааа, масло — жълто кат’ жълтици и гъсчица — ни тлъстичка, ни мършавка!“ — Пазарът ставаше веднъж седмично. Тя пристигаше с теснолинейката от Фирек, малко преди Лангфур изуваше плъстените пантофи, с които пътуваше по железницата, намъкваше безформени галоши, нанизваше по кошница на лакът и се заклатушваше по Банхофщрасе към сергията, където висеше табелка: АННА КОЛЯЙЧЕК, БИСАУ. Колко евтини бяха яйцата тогава! За гулден човек можеше да си купи цяла дузина, а кашубското масло вървеше по-евтино и от маргарина. Бабчето се наместваше между две търговки на риба, които се провикваха: „Пресна писия-я, молим!“, „Айде на треската-а!“ Студът вдървяваше маслото, опазваше яйцата пресни, наточваше рибените люспи тънко — тънко като бръснач и осигуряваше работа и прехрана на един мъж, който се казваше Швердфегер, беше едноок, подгряваше тухли върху жарава от дървени въглища и, увити във вестник, ги заемаше на женорята от пазара.

Бабчето му бе заръчала точно през час да пъхва по парлива тухла под четирите й фустана. Швердфегер вършеше тая работа с ръжен. Ще тикне жежкото димящо пакетче под леко вдигнатите поли, ще разтовари, ще натовари и ръженът на Швердфегер се измъкваше с почти изстиналата тухла изпод бабините фусти.

Как завиждах само на тия увити във вестник тухли, попиващи и даряващи топлина! И до ден-днешен не ми е минал меракът да полежа под полите на бабчето като една такава хубавичко напечена тухла и час по час да бъда подменян със самия себе си.

Ще попитате: Какво ще дири Оскар под бабините си поли? Нима и той като дядо си ще резили старата жена? Или пък търси забрава, родина и най-подир Нирвана?

Оскар ще отговори: търсех Африка под бабините поли, а може би Неапол, който — както знаем — човек непременно трябва да види, преди да умре. Там се сбираха всички реки, там минаваше вододелът, там духаха особени ветрове, ала там можеше да настъпи и пълен покой, там ромолеше дъжд, но човек си седеше на сушинка, там корабите пускаха или вдигаха котва, там до Оскар седеше кога милозливият бог, който всякога е обичал топлината, кога дяволът чистеше своя далекоглед, там ангели играеха на сляпа баба; под полите на бабчето бе вечно лято, дори когато палехме коледна елха, дори когато търсех великденски яйца или празнувах Вси светии. Никъде другаде според календара не можех да живея по-спокойно освен под бабините поли.

Ала тя много рядко ме пускаше на гости под тях, а когато бе на Вторник-пазар — никога. Седях на щайгата до нея, получавах в замяна топлинка от ръката й, гледах как пристигат и си заминават тухлите и тогава научих от бабчето номера с изкушението. Завързваше с конец старата кесия на Винцент Бронски и я хвърляше като стръв върху утъпкания сняг, който беше толкова мръсен от пръснатия пясък, че само бабчето и аз виждахме конеца.

Домакини минаваха и заминаваха, нищо не купуваха, макар стоката да бе евтина, навярно искаха да им я дадат даром или дори да получат нещо отгоре, защото една дама се наведе към подхвърлената Винцентова кесия, но тъкмо пръстите й да докоснат кожата, бабчето дръпна въдицата ведно с леко смутената милостива госпожа, примами богато облечената риба на сергията и любезно предложи:

— Е, госпожа, кво ша обичате, малко масълце, жълто кат’ жълтици, или яйчица, дузина за гулден?

По тоя способ Анна Коляйчек продаваше стоката си. А аз разбрах магията на изкушението, не на онова изкушение, което примамваше четиринайсетгодишните хлапаци със Зузи Катер в мазето, за да си поиграят на чичо доктор. Тая игра не ме изкушаваше, мразех я, откакто махленските гаменчета Аксел Мишке и Нухи Айке като кръводарители, а Зузи Катер в ролята на докторка ме обявиха за свой пациент, който трябваше да гълта лекарства, естествено не чак толкова песъчливи като керемидената супа, но все пак с вкус на вмирисана риба. Моето изкушение бе едва ли не безплътно и спазваше дистанция между мен и жертвите.

Дълго след като се смрачеше, час — два подир затваряне на магазините, аз се измъквах на маминка и Мацерат и излизах в зимната нощ. Прислонил се в някой вход на тихите, почти безлюдни улици, наблюдавах витрините отсреща, изложили деликатеси, галантерия, обувки, часовници, бижута; сиреч дребни, но желани неща. Не всички витрини бяха осветени. Естествено предпочитах магазини, които предлагаха стоките си далеч от уличните фенери, в полумрак, защото светлината привлича всекиго, дори и най-непретенциозния, сумракът обаче задържа само избраниците.

Не ме интересуваха минувачи, дето пътьом ще хвърлят поглед към бляскавите витрини — по-скоро към цената, отколкото към стоката, нито пък тия, дето се оглеждаха в тях, за да видят как им стои шапката. Клиентите, които очаквах било в сух, безветрен студ, било зад мрежа от едри снежинки, сред тихо сипещ се гъст сняг или под изцъклилата се според студа месечина; тия клиенти се заковаваха пред витрините като по сигнал, погледите им не се лутаха по рафтовете, а мигом се спираха на един определен предмет.

Излизах, за да си играя на ловджия. За тая цел е нужно търпение, хладнокръвие и смело, набито око. Бяха ли всички предпоставки налице, гласът ми поразяваше дивеча — без кръв, без болка, а с изкушение. Но към какво?

Към кражба: защото с беззвучния си боен писък изрязвах кръгъл отвор във витрината току пред най-долния рафт, а където можеше — пред желаната вещ, с още едно последно извисяване на гласа бутах парчето навътре, та се чуваше само бързо глъхнещ звън, но не звън от пръскащо се стъкло; аз самият не го долавях, Оскар бе твърде далеч. Ала младата жена с кафявото, колко ли пъти обръщано палто със заешка яка, чу звъна от стъкленото парче, та чак заешката кожа настръхна, и аха да побегне през снега, но остана — дали защото валеше сняг, пък вали ли сняг, но силен, гъст сняг, всичко е позволено. И се поозърна, озърна, сякаш заподозряла снежинките, озърташе се, сякаш зад снежинките нямаше други снежинки, а кой знае какво, и се озърташе, докато дясната й ръка се измъкна от обточения също със заек маншон! А после, вече без да се озърта, пъхна ръка в кръглата дупка, отмести първом стъклото, захлупило примамливата вещ, леко измуши дясната, сетне лявата черна чортова обувка, без да драсне ни токчетата, ни пръстите. Обувките потънаха отляво в джобовете на палтото. За миг само, за пет снежинки време, Оскар зърна хубавичък, ала безличен профил — същински манекен от търговска къща „Щернфелд“ — чудно нещо! — къде ли е тръгнал из снега, но в тоя миг силуетът се разля в падащия сняг; мярна се още веднъж в жълтата светлина на близкия фенер и дали като млада булка, или еманципирана кукличка, завинаги изчезна в мрака.

След свършеното дело — но да висиш, да дебнеш, да не барабаниш, а накрая да пропееш и скрежно стъкло да топиш, никак не е лесно — не ми оставаше нищо друго, освен и аз като крадлата, макар без плячка, но с разгорещено и разхладено сърце, да се прибера.

Не винаги успявах — както в гореописания случай — да издигна изкуството на съблазънта до триумфални висоти. Така моите амбиции нараснаха — исках да превърна някоя влюбена двойчица в апашка двойка. Но кога двамата не щяха, кога той ще посегне, а тя ще му дръпне ръката; друг път тя ще се престраши, а той ще пълзи по корем и ще я умолява, докато я разубеди — и тя го намразваше навеки. Веднъж пред една парфюмерия съблазних двама влюбени — почти деца сред сипещите се снежинки. Той, да се покаже герой, открадна един одеколон. Че тя като ревна, като залъготи — не искала никакви парфюми. Той пък искаше тя да му благоухае и удържа до първия фенер. Там обаче малката глезла — най-демонстративно, сякаш за да ме ядоса — се повдигна на пръсти и го целуна, а той, глупчото, изтича обратно в стъпките и си върна одеколона на витрината.

Подобни изненади ми сервираха понякога и по-възрастните господа, от които очаквах повече, отколкото обещаваше напетата им крачка в зимната нощ. Те благоговейно спираха пред витрината с пури, мислите им политаха към Хавана, Бразилия или островите Брисаго, но щом гласът ми резнеше точно по мярка и кръгчето хлопнеше върху кутийка „Черна мъдрост“, в тоя момент сякаш джобно ножче щракваше в ония господа. Врътваха се, пресичаха улицата — гребейки с бастун, профучаваха край мен и моя вход, без да ме мернат, а Оскар се подсмихваше на разстроените им, сякаш от дявола разтреперани дядковски лица — с усмивка, обвеяна от лека тревога, тъй като господата, все пушачи на преклонна възраст, се обливаха в студена и гореща пот, а при туй променливо време като нищо можеха да пипнат някоя простуда.

През оная зима се наложи застрахователните дружества да изплащат значителни обезщетения за кражба на застрахованите магазини в нашето предградие. Макар да не допусках големи обири и умишлено отрязвах малки дупки, за да излязат до един — два предмета, бяха се натрупали толкова инциденти, класифицирани като взломни кражби, та полицията в чудо се видя, на всичко отгоре пресата постоянно я набеждаваше, че дреме. От ноември трийсет и шеста до март трийсет и седма, когато във Варшава полковник Кок образува правителство на Националния фронт, бяха регистрирани шестдесет и четири започнати и двадесет и осем довършени обира, всичките с еднакъв почерк. Е, случваше се понякога полицаите да приберат плячката на позастаряла госпожа или даскал в пенсия, на тезгяхно конте или малко слугинче, които не бяха закоравели крадци; или пък мнозина от крадците-аматьори, след като предметът на техните въжделения не им бе дал да мигнат цяла нощ, на другия ден отиваха в участъка и си признаваха:

— Простете, ама това няма да се повтори. Изведнъж на витрината зейна дупка; но когато се посъвзех от уплахата и пробитата витрина бе останала няколко пресечки назад, забелязах, че по незаконен начин съм прибрал в левия джоб чифт великолепни, да, навярно скъпи, ако не и безценни, мъжки ръкавици от фина кожа.

Но нали полицията не вярва в чудеса, всички, които бяха пипнати, и всички, които доброволно се бяха предали, трябваше да излежават присъди по месец — два.

Аз самият често бях наказван с домашен арест, защото маминка естествено се досещаше, макар да не искаше да признае нито пред себе си, нито пред полицията — и съвсем благоразумно, че моят стъклорежещ глас е замесен в тая престъпна игра.

А Мацерат за авторитет провеждаше по някой разпит, но аз отказвах да дам показания и все по-хитро се прикривах зад Барабанко и зад неизменния ръст на тригодишен недораслек. След подобни разпити маминка винаги се провикваше:

— За всичко е виновно онуй проклето джудже, дет целуна Оскарчо по челото! Знаех си аз, че таз работа не е на хубаво, щот оттогаз Оскар съвсем се промени.

Признавам, господин Бебра ми оказа бързо и трайно влияние. Но и домашните арести не ме спряха с малко повечко късмет да се измъкна за час в естествено — неразрешен отпуск, достатъчен, за да изрежа с гласовия си диамант прословутото кръгче в галантерийната витрина и да превърна един благонадежден момък, който се бе заплеснал по асортимента, в собственик на виненочервена копринена връзка. Ако ме запитате кой дявол подщрекна Оскар с педя-отвор да засили и бездруго силното изкушение на добре лъснатата витрина, ще ви отговоря: Самият дявол. Макар и само защото се криех по тъмните входове. Тъй като всеки вход — както може би знаете — е любимо свърталище на нечестивия. От друга страна, без да омаловажавам пъкленото си дело, днес, когато съм загубил способност и склонност към изкушение, нека го кажа — на себе си и Бруно Гледача: „Оскар, ти не само изпълняваше дребните или по-едри желания на мълчаливите поклонници на зимни разходки и ги даряваше с предмета на техните въжделения, а помогна на всички тези хора да опознаят себе си. Коя солидна, изискана дама, кой достопочтен чичо или вече стара мома, но пък вечно млада християнка, щяха да прозрат крадливата си същност, ако твоят глас не ги бе изкушил към кражба, а и някои граждани промени, които преди бяха смятали всеки най-дребен и непохватен джебчия за опасен вагабонтин.“

Докторът по право Ервин Шолтис, прокурорът-страшилище от апелативния съд, сякаш бе станал по-благ, по-снизходителен и едва ли не по-човечен в присъдите си, откак бе посегнал на една четка за бръснене от естествен язовски косъм и се бе превърнал в неуловим за властите крадец; бях го причаквал вечери наред и три пъти ми бе отказвал кражбата, докато накрая се принесе в жертва на Оскар, малкия полубог на крадците.

В една януарска, нощ на трийсет и седма доста време зъзнах срещу една реномирана бижутерия в нашето предградие, въпреки че бе закътана в що-годе тиха квартална улица със стройна редица явори. Пред витрината с накити и часовници понякога се навърташе дивеч, който щях да стрелна на часа и без колебание, ако беше пред други витрини — пред дамски чорапи, велурени шапки или стъкла ликьор.

Какво ли не правят тия бижута? Човек става придирчив и муден в избора, нагажда се според линията на безкрайните нанизи и не с минути, а по перлени години мери времето, като изхожда от факта, че перлата ще надживее врата, че ще изсъхне китката, а не гривната, че не пръсти, а пръстени са открити в стари гробници; — накратко — човекът пред витрината бе или твърде претенциозен, или твърде дребнав, за да го накичвам с бижута.

Витрината на бижутера Банземер не беше претрупана. Няколко изящни часовника, прецизна швейцарска изработка, палитра венчални халки върху небесносиньо кадифе, а в средата шест-седем още по-изящни накита: една тройно увита змия, изработена от цветно злато, чиято фино цизелирана глава с украса от един топаз, два брилянта, два сапфира — вместо очи, бе изключително ценна. Не обичам черното кадифе, но тази подложка много подхождаше за змията на бижутера Банземер, и сивото кадифе също, което разливаше гъделичкащо спокойствие изпод пленително семплите и удивително хармонични сребърни накити. Един пръстен с камея бе толкова нежен; та се виждаше, че му е нужна една не по-малко нежна ръка, че ще става все по-нежен и ще постигне оная степен на безсмъртие, отредено само за накита. Огърлички, които са слагани не безнаказано, огърлици, които са уморявали, а там, върху кадифената кремава възглавничка, проста имитация на деколте — колие с най-въздушна изработка. Майсторска шлифовка, касетката — раздвижена, с ажурена паяжина. Кой ли паяк е изпуснал златна нишка, за да вплете шест малки и един по-голям рубин в мрежата си? И къде ли се е притаил, какво ли чакаше? Положително не чакаше други рубини, а по-скоро някого, чиито очи ще бъдат примамени от впримчените рубини, блеснали като излята в калъпчета кръв. С други думи: Кого да даря с това колие, кого да послушам — себе си или златоплетния паяк?

На осемнайсети януари трийсет и седма, една нощ, която дъхтеше на много сняг, на много — много сняг, добре дошла за всеки, готов да припише всичко на снега, по скриптящата снежна пъртина се зададе Ян Бронски, пресече вдясно от прикритието ми, мина край бижутерийния магазин, без да вдигне поглед, после се поколеба или по-скоро спря; обърна се или нещо го обърна — и ето че Ян стоеше пред витрината между бяло загуглените смълчани явори.

Крехкият Ян, вечно готов да заплаче, верноподан — в службата, честолюбив — в любовта, колкото глупав, толкова и вманячен естет, Ян Бронски, който живееше от мамината плът, който — както и до днес хем ми се вярва, хем не — ме създаде от името на Мацерат, стоеше в елегантния си балтон, ушит сякаш от варшавски модист, същински паметник на самия себе си, и тъй вкаменен и символичен стърчеше той пред витрината, стоеше в снега подобно Парцифал, но не кървави пръски виждаше по снега, а рубините на златното колие.

Можех да го върна, да го отбарабаня назад. Та нали Барабанко вървеше с мен? Под палтото си го усещах. Стига да разкопчаех едно копче само и той мигом щеше да изскокне в мразовитата нощ. Едно бръкване в джобовете и палките щяха да са ми подръка. И свети Хуберт Ловеца не стрелял, когато насреща му излязъл чудноват елен. И Савел се преобразил на Павел. И Атила отстъпил, когато папа Лъв вдигнал пръста с пръстена. Но аз стрелях, не се преобразих, не отстъпих, останах си ловецът Оскар, гонех целта си докрай и не се разкопчах, и не пуснах Барабанко да мръзне на студа, не кръстосах палки върху скрежнобял Тенекийко, не превърнах януарската нощ в барабанна нощ. А креснах беззвучно, креснах, както може би звезда крещи или както риба от водните дълбини, креснах първом в мразовитата нощ, та се посипа нов сняг, после креснах в стъклото, в плътното стъкло, в скъпото стъкло, в евтиното стъкло, в прозрачното стъкло, в разделящото стъкло, в стъклото между световете, в целомъдреното, мистичното, в стъклото между Ян Бронски и рубиненото колие, креснах и пробих отвор с познатия ми размер Янова ръкавица; и стъклото зейна като капак, като райски двери или пъклени порти; Ян не трепна; фино кожената му ръка изникна от джоба и влезе в рая, а ръкавицата напусна пъкъла и извади от рая ли, от пъкъла ли едно колие, чиито рубини биха подхождали на всички ангели, та дори и на падналите, и върна в джоба си шепата, пълна с рубини и злато, и стоеше пред пробитото стъкло, макар да беше опасно, макар рубините вече да не кървяха, за да приковат погледа му или погледа на Парцифал.

О-о-о, в името на Отца, Сина и Светаго духа! Беше време да се пораздвижи Духът, ако не и Ян Отеца. Оскар Сина си разкопча палтото, въоръжи се с барабанни палки и викна върху Тенекийко: „Татко, татко!“, а Ян Бронски бавно се обърна, още по-бавно пресече улицата и намери във входа мен, Оскар.

Колко хубаво, че заваля сняг тъкмо когато Ян ме погледна с леден поглед малко преди ледът да се разтопи. Подаде ми ръка вместо ръкавицата, докосвала рубините, и мълчаливо, ала без притеснение ме поведе към къщи, където маминка се тревожеше за мен, а Мацерат не на сериозно — ала с обичайната си престорена строгост — ме заплаши с полиция. Ян не даде никакво обяснение, не се застоя дълго, не пожела да играе скат, въпреки че Мацерат извади бира и го покани. На тръгване Ян погали Оскар, а Оскар не разбра какво иска Ян — дискретност или приятелство.

Скоро след тоя случай Ян Бронски подари колието на маминка. Тя го слагаше за по няколко часа, докато Мацерат го нямаше вкъщи, навярно осведомена за произхода на накита, тя го носеше или за свое удоволствие, или заради Ян Бронски, а може би заради мен.

Малко след войната изтъргувах това колие на дюселдорфската черна борса срещу дванайсет картона американски цигари „Лъки Страйк“ и едно дипломатическо куфарче.

И не стана чудо

Днес, в моята психокошара, често се разтъжавам от липсата на оная пробивно-услужлива сила, която през лед и мрак топеше скрежни цветчета, прорязваше витрини и повеждаше ръката на крадеца.

А как ми се ще например да обезстъкля стъклената шпионка в горната третина на вратата, за да може Бруногледача да ме наблюдава направо.

Как страдах от немощта на своя глас в годината, преди да ме затворят! Когато, луднал за успех, ала без успех стрелнех писък по нощната улица, стигах дотам — аз, който ненавиждам насилието — да грабна камък и да прасна някой кухненски прозорец в бедняшкото предградие на Дюселдорф. Най исках да се изфукам с номера си пред Витлар Аранжора. Когато нощем го познаех — зад витрината я на мъжки бутик на Кьонигсалее, я на парфюмерията до бившата концертна зала — по червено — зелените вълнени чорапи, заничащи изпод скрилото го дополовина перде, идеше ми да писна тогава и да му песнобрулна стъклото аз на него — ако ще и последовател да ми е, или да ми стане, понеже и до днес не зная Юда ли, Йоан ли да го назова.

Витлар е аристократ — човек с малко име Готфрид. След всеки конфузно пропаднал брули — напън лекичко забарабанявах и привличах вниманието на аранжора, а той ще слезе за десетина минути пред здравата витрина, ще се поразговори с мен, ще се поглуми с аранжорските си дарби, аз пък от немай — къде Готфрид ще му викам, защото гласът ми не бе способен вече на чудотворство, та да го наричам Йоан или Юда.

Песента пред бижутерския магазин, която превърна Ян Бронски в крадец, а маминка — в собственица на рубинено колие, на първо време сякаш сложи край на моето песнопение към витрините с примамливи стоки. Маминка стана набожна. Кое я направи набожна ли? Набожна и петимна за светите тайнства я направиха сладостните мъки на една жена — изневерница. Колко лесно се редеше грехопадението: В четвъртък — среща в града: оставят малкия Оскар при Маркус, поуморяват се на Тишлергасе по най-удовлетворителния начин, поосвежават се сетне на сладкиш и мока в кафене „Вайцке“, маминка прибира синчето от евреина, получава няколко комплимента и кутийка почти харизани ибришими, поемат към спирката на трамвай — петица, усмихната и с блуждаещи мисли маминка се любува на пътуването през Оливайската порта и по Хинденбург Алее, надали забелязва онази Майска поляна до Спортна зала, където Мацерат прекарва неделните си предобеди; стисва зъби на завоя край Спортна зала: Колко грозна изглежда тая сграда — отвратителен сандък! Особено когато си преживял нещо хубаво — още един ляв завой и ето зад прашните дървета Конрадинумът и питомците му с червени барети — колко щеше да му прилича на малкия Оскарчо една такава червена баретка със златен монограм; щеше да е на дванайсет години и половина, в трети гимназиален клас, щеше да учи вече латински и да се държи като истински малък, прилежен, е, малко нагличък конрадинец!

След подлеза на железницата в посока „Райхсколони“ и училище „Хелене Ланге“ мислите на госпожа Агнес Мацерат винаги се отплесваха по Конрадинума, по пропуснатите възможности на синчето Оскар. Още един ляв завой, покрай „Христова църква“ с луковичето кубе, а на площад „Макс Халбе“, пред кафетерията на Кайзер, тя слизаше, хвърляше още един поглед към витрините на конкуренцията и се потътряше по Лабесвег, нейната Голгота: начеващата раздразнителност, с това ненормалче за ръка, с нечиста съвест и копнеж всичко пак да се повтори; с неудовлетвореност и досада, с отврата и милозлива благосклонност към Мацерат — с мен, новия ми Барабанко, кутийката почти харизани ибришими маминка бъхтеше по Лабесвег към бакалията, към овесените ядки, към газта до качето с херинги, към бели и черни стафиди, към бадеми и ароматни подправки, към бакпулвера на доктор Йоткер, към „Перете с персил“, към „Мойта вакса е Урбин“, към супички „Маги“ и „Кнор“, към „Катрайнер“ и кафе „Хаг“, към маргарини „Витело“ и „Палмин“, към оцет „Кюне“ и мармелад „Асорти“, към двете жужащи в различни регистри мухоловки, които висяха меденосладки над тезгяха и лете трябваше да се подменят през ден, докато маминка всяка събота със също тъй меденосладка душа, която и зиме, и лете, цяла година подмамваше високо и ниско жужащи грехове, отиваше в черквата „Сърце Христово“ и се изповядваше на Преподобния Винке.

Както в четвъртък маминка ме помъкваше в града и — тъй да се каже — ме правеше свой съучастник, така и в събота тя ме повеждаше през черковната порта по хладните католишки плочки. Преди това бутваше Барабанко под пуловера или палтенцето ми, защото без Барабанко никъде не мърдах, без Тенекийко на корем никога не бих се прекръстил по католишки — с пръсти по чело, гърди и рамене, подгънал коляно, все едно се обувам, — а и не бих кротувал върху излъсканите черковни скамейки с бавно съхнеща светена вода между очите.

Спомнях си черквата „Сърце Христово“ още от кръщенето си: бяха изникнали трудности заради езическото име, но родителите ми държаха на Оскар, пък и Ян като кръстник също си каза думата под черковния портал. После Преподобния Винке духна трижди в лицето ми, за да прогони сатаната от мен, сетне се прекръсти, положи ръка върху главата ми, поръси сол и предприе още нещо против сатаната. В църквата — още един престой пред параклиса за кръщавки. Мирувах, докато ме въвеждаха в правата вяра и ми пееха „Отче наш“. След това Преподобния Винке счете за уместно пак да повтори „Махни се, сатана“ и като си въобразяваше да ми открие сетивата, докосна носа и ушите на Оскар, на мен, дето бях посветен по рождение; Сетне май пак пожела да чуе ясен и висок отговор, та попита:

— Отричаш ли се от сатаната? И от всичките му пъклени деяния? И от всичкия му разкош?

Не успях да поклатя глава — понеже и през ум не ми минаваше да се отричам от сатаната, — но Ян като мой пълномощник се отрече три пъти:

— Отричам се, отричам се, отричам се.

Без да си бях развалил отношенията със сатаната, Преподобния Винке ме мироса по гърдите и между плешките. Пред кръщелния купел още веднъж вероизповедна молитва, най-накрая — слава богу! — топнаха ме трижди в светена вода; мазнаха темето ми с елей, облякоха ме в бяла рокличка — само за лекьосване, вощеница за тъмни дни, и най-сетне отпущение, Мацерат плати, а когато Ян ме изнесе пред портите на черквата, където при ясно до облачно време ни очакваше таксито, аз попитах сатаната в себе си:

— Удържахме ли, а?

Сатаната подскочи и прошепна:

— Видя ли черковните прозорци, Оскар? Всичко е от стъкло, всичко е от стъкло!

Църквата „Сърце Христово“ бе строена през ранния период на немския ампир^[60], ето защо минаваше за неоготика. Тъй като тухлената зидария бе потъмняла и медното кубе бързо бе хванало патина, различията между средновековните тухлени църкви и модерната тухлена готика дразнеха окото само на познавача. А хората се изповядваха по един и същи начин и в стари, и в нови църкви. Досущ както Преподобния Винке стотици още преподобия седяха всяка събота в изповедната след затваряне на кантори и магазини и надаваха космато свещеническо ухо към лъскавата катраненочерна решетка, а енориашите се опитваха да вдянат през телените й дупки в свещеническото ухо онази греховна връв, на която мънисто по мънисто се нижеше греховно евтино бижу.

Докато маминка, следвайки изповедния въпросник, уведомяваше през ушния канал на Преподобния по-високите инстанции на единствено богоспасяемата църква за своите простъпки и опущения, помисли, думи и дела, аз — тъй като нямах какво да изповядвам — се изсулвах по излъсканата пейка и стъпвах на плочника.

Признавам — плочите в католишката църква, миризмата на католишката църква, целият католицизъм и до ден-днешен необяснимо как ме пленява като червенокосо момиче, въпреки че бих искал да пребоядисам червените му коси, и че същият тоя католицизъм ми внушава богохулства, които постоянно напомнят, че макар и напразно, съм завинаги кръстен католик. Често при най-баналните действия — докато мия зъбите си, да речем, или облекчавам червата си — се улавям как редя мисли за литургията: На светата литургия по безкръвен път се подновява жертвоприношението на Христа, пролива се за твоето пречистване, това е чашата с неговата кръв, виното става действително, Христовата кръв, която се пролива, истинската Христова кръв е драгоценната кръв, която умива греховете на света, при преосъществлението потича кръвта, кървави петна по корпорала; гласът на Христовата кръв прониква през всички небеса; Христовата кръв разлива благоухание пред лика господен.

Ще признаете, че донякъде съм запазил верния католишки тон. Преди не можех да чакам трамвай, без да помена Дева Мария. Наричах я любвеобилна, благословена майко божия, дева на девиците, майко на милосърдието; ти, осанна, ти, достойна за почитание, ти, която си го родила, сладка майко, целомъдрена майко, чудотворна Дево, позволи ми да вкуся от сладостта на името Христово, тъй както си вкусила от нея с майчиното си сърце, истински достойно и справедливо, дължимо и благотворно, царице, осанна, осанна…

Понякога и особено в събота, когато маминка и аз посещавахме черквата „Сърце Христово“, тази думичка „осанна“ така ме подслаждаше и тровеше, че бях благодарен на сатаната в мен, задето е оцелял на кръщенето и ме е заредил с противоотрова, та можех да крача по плочите на черквата „Сърце Христово“ — е, макар богохулно, но все пак изправен. Христос, на чието сърце беше посветена църквата, освен в сакраментите, се явяваше многократно, живописван върху пъстрите иконки на Кръстния път, трижди в пластично изпълнение, но пак цветен и в различни пози.

Сред тях бе и пластиката от боядисан гипс. Дългокос и в прускосиня роба, той стоеше по сандали върху златен постамент. Бе открехнал плащ и напук на всяка природа, показваше едно доматеночервено, чутовно и стилизирано кървящо сърце, та църквата да бъде посветена на тоя орган.

Още при първия оглед на открито — сърдечния Исус забелязах угнетително съвършената прилика между Спасителя и моя кръстник, чичко и предполагаем татко Ян Бронски. Ах, тия наивно самоуверени сини очи на мечтател! Тия розовки, разцъфнали за целувки устица, винаги готови да заплачат! Мъжката болка, изтъкваща линията на веждите! Пълните румени бузи — само да ги шляпкаш. И двамата имаха изкусителни лица — хем да ги шляпкаш, хем да ги милваш — и женствено морни ръце, които, поддържани и мързеливи, излагаха Христовите си рани като шедьоври на придворен бижутер. Най ме притесняваха изрисуваните върху лицето на Христа бащински неразбиращи ме очи на Ян Бронски. Нима и аз имах тоя синеок поглед, който можеше да въодушевява, но не и да убеждава?

Оскар се отвърна от кървящото сърце Христово в десния кораб, че като хукна по Кръстния път — от първата спирка, където Христос нарамва кръста, чак до седмата, където той за втори път рухва под тежестта му — и стигна централния олтар, над който висеше още един триизмерен Христос. Но дали от изнемога, или за да се концентрира — Исус бе затворил очи! Какви мускули, какво чудо! При вида на тоя шампион по десетобой начаса забравих сърцето Бронски — Исусово и всеки път, когато маминка се изповядваше на Преподобния Винке, аз се вглъбявах и благоговейно съзерцавах атлета над централния олтар. Ако щете вярвайте, но аз се молех! Сладки ми предтечо на гимнастиците — наричах го аз, — спортист на спортистите, шампион по висене на кръст с едноцолови гвоздеи! И как не трепна нито веднъж! Вечната светлина трептеше, а той чупеше рекорди. Хронометрите цъкаха. Засичаха времето му. Мърляви министрантски пръсти вече лъскаха в сакристията златния му медал. Но Христос се състезаваше не за слава. И ме осеняваше вярата. Коленичех, стига коляното ми да позволеше, изтропвах католишкия кръст върху Барабанко и се опитвах да свържа думи като „осанна“ или „многострадални“ с Джеси Оуенс и Рудолф Харбиг от ланшната Олимпиада в Берлин; но не винаги успявах, защото осъждах Христа в неспортсменство към двамата разбойника^[61]. Така го дисквалифицирах и обръщах глава наляво, поглеждах с ново упование третата пластика на божествения гимнастик във вътрешността на църквата.

— Позволи да се помоля, след като трижди зърнах твоя лик — замънквах аз, сетне опирах подметка о плочите и все по шахматния десен тръгвах към левия страничен олтар и на всяка стъпка усещах: Той те гледа, светиите те гледат: Петър, увесен с главата надолу, Андрей, прикован на кривия кръст — а оттам и Андреев кръст. Освен латински кръст или разпятие, има и гръцки кръст. Анабаптистки кръстове, тевтонски кръстове и тристъпални латински кръстове са изобразени върху текстил, картини и книги. Кръст-лапа, кръст-котва и кръст-детелина видях пластично кръстосани. Красив е кръстът-меч, възжелан — малтийският кръст, забранени пречупеният, голисткият и лотарингският кръст, а при морски битки вдигат Антонов кръст: Crossing the T. На синджирче — кръст с халкица, грозен — вилорогий кръст, папски — папски кръст, а пък руски кръст се казва още Лазаров кръст. И Червен кръст има. Посинял без алкохол, се е скръстил Синий кръст^[62]. „Жълтий кръст“^[63] ще те отрови, кръстосвачи потъват, кръстоносен поход ме покръсти, паяци-кръстоносци се самоизяждат, на кръстопът ти кръстосах път, разпъвам на кръст, кръстосан разпит, кръстословица подканя — я ме реши! С отмалял кръст се обърнах, оставих кръста зад себе си, обърнах гръб на гимнастика на кръста, въпреки че като нищо можеше да ме ритне в кръста, защото пристъпих към Богородица с Младенеца върху дясно бедро.

Оскар стоеше пред левия страничен олтар в левия църковен кораб. Мария имаше такова изражение, каквото навярно е имала и маминка — седемнайсетгодишна продавачка в Тройл без пари за кино — и вместо филми, унесено е гледала афишите с Аста Килсен.

Девата не гледаше Исус, а бе съсредоточила вниманието си върху малчугана до дясното й коляно, когото — за да избегна недоразумения — веднага ще назова по име: Йоан Кръстител.

Двете момчета имаха моя бой. Ако ме запитат, бих притурил на Христосчо два сантиметра отгоре, макар според писанията да бил по-малък от Кръстителчето. С каква ли наслада скулпторът е ваял тригодишното Спасителче голо и розовко? Иоан бе заметнат — нали по-късно е отишъл в пустинята — с шоколаденокафява рунтава кожа, скриваща наполовина гръд, корем и чучурче.

Оскар би предпочел да се поспре пред централния олтар или просто ей така да се завърти край изповедната, вместо тия двама многознайковци, чиито погледи ужасяващо приличаха на неговия. Естествено имах същите сини очи и кестенява коса. Само дето скулпторът — фризьор не бе сресал двамата Оскарчовци на алаброс и не им бе клъцнал глупавите детски къдри, навити на масур.

Не ми се ще да се спирам дълго на Кръстителя, който сочеше Младенеца с ляв показалец, като че отброяваше:

Ала — бала — ница…

Без да се впускам в броилки и да превъзнасям Христос, отсякох; „Еднояйчни близнаци!“ Като нищо можеше да ми бъде брат — близнак. Имаше и моето телосложение, моето чучурче, тогава употребявано все още само като чучурче. Той гледаше света през кобалтовосиньо с моите очи ала Бронски и се перчеше — за което най му се сърдех — с моите маниери.

И двете си ръце бе вдигнал моят двойник и тъй бе свил пестничета, че можеше спокойно да се пъхне нещо в тях, например палките ми; и ако скулпторът ги бе изваял и бе отлял върху розовкото му бутче моя червено — бял Барабанко, тогава в скута на Девата щях да седя аз, съвършеният Оскар, и щях да сбарабанявам цялата енория. Има неща на тоя свят, които — колкото и да са свети — човек не може да подмине!

Три стъпала, повлекли със себе си едно килимче, възлизаха към Девата със сребристо-зелено одеяние, към шоколаденокафявата чорлава кожа на Йоан и розовкия като варена шунка Младенец. Отпред имаше олтар на Богородица с анемични вощеници и цветя на всевъзможни цени. На тая троица — зелена Дева, мургав Йоанчо и розов Исусчо — бяха лепнати на тила ореоли с размер на тави; варак оскъпяваше тавите.

Ако ги нямаше стъпалата, никога не бих се качил до олтара. Стъпала, брави и витрини блазнеха Оскар в ония дни, пък и днес — макар че тая психокошара би трябвало да му стига — той не е равнодушен към тях. Оскар се поддаде на съблазънта и заизкачва стъпало по стъпало, а все си стоеше върху същото килимче. Тримата край олтарчето на Богородица се озоваха досами Оскар и той можеше да почука с кокалче по тая троица колкото пренебрежително, толкоз и почтително. А на ноктите му се предложи сгода да си почегъртат по боята, та отдолу да се белне гипсът. Диплите на девичата дреха се гонеха, правеха завои и стигаха чак до пръстите на нозете върху облачния пиедестал. Едва загатнатият й пищял внушаваше, че скулпторът първо е изваял плътта, за да я залее сетне с поток от дипли. Докато Оскар хубавичко опипваше, галеше и лекичко натискаше чучурчето на Младенеца, необрязано по погрешка, сякаш щеше да го размърда, усети хем приятно; хем вълнуващо ново чувство в собственото си чучурче; и остави на мира Исусовото, за да миряса и неговото.

Обрязано или не, оставих го на мира, измъкнах Барабанко изпод пуловера, измуших го от врата и като гледах да не счупя ореола, го надянах на Христосчо. При моя ръст това ми създаде трудности. Трябваше да се покача на скулптурата, за да мога — от пряспата облаци, които заместваха пиедестал — да докарам Исус с Тенекийко.

Оскар не стори това при първото влизане в черква след кръщенето си, през януари трийсет и шеста, а по време на Страстната седмица същата година. Цяла зима маминка едва смогваше да навакса с изповеди своите рандевута с Ян Бронски. Следователно Оскар имаше достатъчно време и съботи да скрои, отрече, оправдае и прекрои своя замисъл, да го огледа от всички страни, накрая — отхвърляйки предишните си планове — да го осъществи — просто, направо и с помощта на стъпалната молитва — в Страстния понеделник.

Понеже маминка изпита въпиюща нужда да се изповяда преди разгара на великденската суетня, нея вечер тя ме хвана за ръка и ме поведе по Лабесвег, покрай Нов пазар, по Елзенщрасе, Мариенщрасе, край касапницата на Волгемут и вдясно от Клайнхамерпарк, през ж.п. подлеза, където винаги капеше гнусна жълтеникава помия — към и във черквата „Сърце Христово“ — отвъд банкета.

Позакъсняхме. Пред изповедната чакаха само две бабки и един угнетен младеж. Докато маминка изпитваше съвестта си — прелиствайки с наплюнчен пръст изповедния въпросник, все едно из бакалски тефтери се ровеше и данъчна декларация калъпеше, — аз се хързулнах от дъбовата пейка и без да се навирам в очите на Сърце Христово и разпнатия гимнастик, се упътих към левия олтар.

Въпреки че трябваше да побързам, не пропуснах интроитуса. Три стъпала: Introibo ad altare Dei — към Бога, който ме радваше от най-ранно детство; Измуших Барабанко от врата си и провлачил възгласа „Господи, помилуй“, хайде, хоп! — на облачната пряспа, никакво заплесване по Христовото чучурче, а току пред „Слава във висините богу“, надянах Тенекийко на врата Христов — само лекичко с ореола, и беж! — от облачната пряспа — опрощение, помилване и снизхождение, но първом палките в пестничетата на Христа — тъкмо по мярка, едно, две, три стъпала, вдигам взор към планините, още малко килимче, най-сетне на шахматните плочи и молитвено столче за Оскар, той коленичи на меката възглавничка и сключва барабанчески длани пред лице, Gloria in excelsis Deo — премига край молитвено сключени длани към Христос и Барабанко и зачака чудо: дали ще забарабани, или не може да барабани, или не бива да барабани; трябва да барабани, инак не е истински Христос; ако не забарабани, тогава по-скоро Оскар е истинският Христос.

Ако човек се надява на чудо, трябва да умее да чака. И зачаках — отпърво търпеливо, а може би не дотам търпеливо, защото докато повтарях и завтарях думите „всички очи към теб са обърнати, господи!“ — но вместо очи, съответно наострих уши — все по-силно се разочароваше Оскар върху молитвеното възглавниче. А даде на господ всякакъв шанс: и очи затвори, да не го гледа, дано Христосчо се реши да забие барабан, ако ще и неумело — е, хайде де! — след третия символ на вярата, след Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца и чрез когото всичко е станало: Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан; и възкръсна в третия ден, според писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството му не ще има край. И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. В една света и апостолска Църква…

Не, тогава само го помирисах, тоя католицизъм. За вяра и дума вече не можеше да става. И на тамяна не отдадох значение, исках друго да ми предложат, Тенекийко исках да чуя, Христос да ми покаже нещо — едно малко дискретно чудо! Не че исках да гръмне навъзбог, та мигом да дотърчи викарият Рачая, Преподобния Винке тежко да потътри сланини към това чудо невиждано и да литнат доклади към епископа в Олива, а епископското заключение — в посока Рим. Не, не бях честолюбив, Оскар не искаше да става светец. Едно малко частно чудо искаше той, за да чуе, види и веднъж завинаги да разбере за или против Него да барабани, за да се прогласи кой от двамата синеоки еднояйчни близнаци има право да се нарича Христос.

Седях и чаках. Маминка сигурно вече е в изповедната и е стигнала до седмата божа заповед — притеснявах се аз. Старикът, който постоянно куцука по църквите, изкуцука край централния, сетне край левия олтар, поздрави Девата с малчуганите, забеляза комай Барабанко, ала не разбра що дири там. И потътри крак нататък; и тъй старееше.

Времето течеше, а Христос не барабанеше. Откъм хора долетяха гласове. Само дано не засвири органът! — уплаших се аз. От тях може всичко да се очаква, репетират за Великден, ако забоботят с органа, ще заглушат нежното тремоло на Младенеца.

Ни на орган засвириха. Ни Христос забарабани. И не стана чудо, надигнах се от възглавничката, коленете ми изпукаха, отегчен и навъсен, изкретах по килимчето, повлякох се от стъпало на стъпало, ала нехаех за всички стъпални мотиви, метнах се на гипсовия облак, разпилявайки китки на изгодна цена, и посегнах да си взема Барабанко от тоя гол глупец.

Казвам го днес и винаги ще го повтарям: Грешката си е моя! Тръгнал съм да го уча. Отгде ми щукна да измъкна палките, а да му оставя Тенекийко и първом тихо, а сетне с нетърпението на припрян маестро да избарабаня едно показно на тоя Лъже-Христос; а сетне пак да тикна пръчките в ръцете му, та да покаже какво е научил от Оскар.

Преди да успея да измъкна барабан и палки от най-вироглавия ученик на света, без да се съобразявам с ореола му, Преподобния Винке бе вече зад мен — моят барабанен гръм бе измерил църквата нашир и длъж — и викарий Рачая зад мен, и маминка зад мен, и старикът зад мен, и викарий ме дръпна, и Преподобни ме шляпна, и маминка ме оплака, и Преподобни зашепна, и викарий подви коляно и задрапа нагоре, и изтръгна пръчиците от Христа, и пак подви коляно с пръчици в ръка, и пое нагоре към Барабанко, Барабанко взе, ореола огъна, блъсна Христа по чучурчето, отчупи късче облак и се посурна надолу по стълбите — по коляно, по коляно и отказа да ми даде Барабанко, та още ме разлюти, принуди ме да ритна Преподобни и маминка да посрамя, която наистина се засрами, защото ритах, хапех и дращех, а после се отскубнах от Преподобни, викарии, старик и маминка и на мига се озовах пред главния олтар; а сатаната подрипваше в мен и чух гласа му, както при кръщенето: „Оскар — шептеше сатаната, — я се огледай, навред — прозорци; всичко е от стъкло, всичко е от стъкло!“

И запях над главата на гимнастика, който не трепваше и мълчеше, запях към трите високи прозореца на апсидата с дванайсетте апостола в червено, зелено и жълто на син фон. Но не умерих ни Марка, ни Матея. В гълъба над тях се прицелих, който летеше с главата надолу и празнуваше Петдесетница, в Светия Дух се прицелих, завибрирах, ударих с диаманта си птицата: Това аз ли бях? Или невъзмутимият гимнастик протестираше? Нима това бе чудото, непонятно за никого? Видяха ме как треперя и беззвучно се изливам към апсидата и помислиха — ала не и маминка, — че се моля, а аз жадувах да пада стъкло; но Оскар се провали, не бе му дошло време. Свлякох се на плочките и горчиво заридах, защото Христос се провали, защото Оскар се провали, защото Преподобния и Рачая не ме разбраха и тутакси замърмориха за разкаяние. Само маминка не се провали. Тя разбираше сълзите ми, макар че трябваше да се радва, защото се бе разминало без бели.

Тогава маминка ме взе на ръце, поиска си Барабанко и палките от викария, обеща на Преподобния да плати щетите, получи опрощение едва сега, защото им бях прекъснал изповедта; пък и Оскар мазна от благословията; но каква от това?

Докато маминка ме изнасяше от черквата „Сърце Христово“, аз броях на пръсти: днес е понеделник, утре — Велики вторник, Велика сряда, Велики четвъртък, а в Разпети петък е свършено с Него, щом не може да барабани, щом не ме зарадва с малко счупено стъкло; макар да прилича на мен, пак е фалшив и мястото му е в гроба, а аз ще барабаня и занапред и никога няма да мечтая за чудеса.

Меню за разпети петък

„Двойствени“ — навярно това е най-точното определение за чувствата ми в дните между Страстния понеделник и Разпети петък. Хем се ядосвах на гипсовия младенец, че не иска да барабани, хем барабанът си остана само мой. От една страна, гласът ми се провали пред църковните прозорци, а от друга — при вида на читавото писано стъкло Оскар съхрани у себе си онова зрънце католическа вяра, което щеше да е извор на още много отчаяни богохулства.

И още едно противоречие: Ако на връщане от църквата „Сърце Христово“ изпробвах гласа си и песнобрулнах един тавански прозорец, от друга страна, триумфът над профанските мишени ме направи болезнено чувствителен към неуспехите ми в сакралната сфера. „Двойствени“ казах. Тая пукнатина си остана завинаги, не може да се затвори, зее и до днес и понеже не намерих мястото си нито в сакралното, нито в профанското, се оттеглих надалеч — в психоклиниката.

Маминка плати щетите за левия олтар. По Великден търговията вървеше добре, въпреки че по желание на Мацерат — нали беше протестант — в Разпети петък затваряха магазина. Маминка, която за всичко се налагаше, на Разпети петък отстъпваше, затова пък си запазваше правото по католически съображения да затваря колониала за деня на Тяло господне, да подменя опаковките „Персил“ и рекламните кутии за кафе „Хаг“ във витрините с една шарена, осветена от лампички Богородица, за да отиде на процесията в Олива.

Имаха си мукавена табелка. На едната й страна бе написано: „Затворено за Разпети петък“, а от опакото осведомяваше: „Затворено за процесията на Тяло господне“. Та оня Разпети петък, последвал безбарабанния и беззвучен Страстен понеделник, Мацерат закачи надписа „Затворено за Разпети петък“ и веднага след закуска поехме с трамвая за Брьозен. Но да си дойдем на думата: Двойствена бе и картинката на Лабесвег. Протестантите тръгваха за църква, а католиците миеха прозорци и бухаха по задните дворове всичко, що малко напомняше килим — тъй яко и екотливо, сякаш едновременно по всички дворища библейски раби приковаваха хиляди спасители по хиляди разпятия.

А нашата вечна семейна комбинация — маминка, Мацерат, Ян Бронски и Оскар — зарязахме тоя страстен килимен бухтеж, настанихме се в трамвай — деветка и поехме по Брьозенска, край летището, стария и новия учебен плац, а на разклона — при Заспенско гробище, изчакахме насрещния трамвай от Нойфарвасер за Брьозен. Маминка използува престоя за съпроводено с усмивчица, но някак житейски морно съзерцание. Малкото запустяло гробище, където под улогави борчета все още се крепяха климнали и буренясали плочи от миналия век — казваше тя, — било тъй хубаво, романтично и очарователно.

— Ех, тук ми се ще да почивам един ден, ама на̀ — зарязали са го! — бленуваше мама. Но според Мацерат почвата била прекалено песъчлива, пък и на избуялия магарешки бодил и див овес придиряше.

Ян Бронски се опасяваше, че шумът от летището и трамваите нарушавал покоя на инак толкоз идиличното кътче.

Насрещният трамвай ни подмина, кондукторът дрънна два пъти и оставяйки Заспе и гробището зад нас, потеглихме към Брьозен — морски курорт, който по това време, към края на април, имаше твърде печален и безутешен вид. Лимонададжийниците — заковани, балнео-хотелът — пуст, мостчето — без знамена, на плажа — 250 празни кабини в строен ред. На метеорологичното табло личат тебеширени следи от миналия сезон: температура на въздуха — 20°, температура на водата — 17°, североизточен вятър; изгледи — от ясно до облачно.

Уж първом всички пожелаха да се разходим до Глеткау, а после, без да се наговаряме, тръгнахме в противоположна посока, към вълнолома. Лениво и ширно, Балтийско море ближеше плажа. Чак до входа на пристанището от белия фар до знака на вълнолома не се мяркаше жива душа. Последният дъжд бе щампосал своя монотонен десен върху пясъка — ех, че гот да го разбутваш и да лепкаш печатчета с боси ходила! Мацерат хвърляше към морето меко загладени керемидки — същински гулденчета, — които подскачаха като жабки по зеленикавата вода, и проявяваше амбиция дори. Ян Бронски, къде по-непохватен, между „жабките“ се оглеждаше и за кехлибар, взе, че намери няколко люспици и парченце колкото черешова костилка, подари го на маминка, която припкаше из пясъка босонога като мен и току се обръщаше назад, сякаш влюбена в дирите си. Слънцето грееше боязливо. Беше хладно, спокойно, ясно; на хоризонта се мержелееше ивица, сиреч полуостров Хела, също две-три тънки пушечни байрачета и внезапно изскочилите над хоризонта мачти на търговски кораб.

Един — напред, друг — назад, стигнахме първите гранитни блокове в широката основа на вълнолома. Маминка и аз обухме чорапите и обувките си. Докато тя ми помагаше да завържа връзките си, Мацерат и Ян заподскачаха от камък на камък по грапавия гръбнак на вълнолома към открито море. Мокри бради от кафяви водорасли висяха безразборно от цепнатините. Ех, как му се щеше на Оскар да ги посреши! Обаче маминка ме улови за ръка и последвахме мъжете, които тичаха пред нас като ученици. При всяка крачка Барабанко се блъскаше в коляното ми; дори и тук не ми се искаше да го сваля. Маминка носеше светлосиньо манто с малиновочервени ревери. Иамъчиха се мамините токчета по тоя камънак. Както винаги в неделен и празничен ден, аз бях напъхан в моряшкото си палтенце със златни копчета и котвички по тях. Моряшката ми шапка бе обточена с една лентичка от сувенирната колекция на Гретичка Шефлер, явно от памтивека, защото имаше надпис „К. Н. В. 3айдлиц“ и как щеше да се вее, ако имаше вятър! Мацерат разкопча кафявото си палто. Ян, светски както винаги, с пардесю и лъскава кадифена яка.

Подскачахме чак до морския знак накрай вълнолома. Под фара седеше възрастен човек с докерско кепе и ватенка. До него лежеше чувал за картофи, който току пошавваше и потрепваше. Човекът, навярно родом от Брьозен или Нойфарвасер, държеше единия край на въже за пране, оплетено с морска трева. Другият край бе топнат в соленявите води на Мотлау, която — все още неориентирана в устието си и без подкрепата на откритото море — се шляпкаше по камънаците.

Всички бяхме любопитни защо човекът с докерското кепе лови риба с най-обикновено въже за пране и явно без поплавък. Маминка го попита добродушно-закачливо и го нарече „чичо“. Чичото се ухили, показа ни тютюнево — кафявите си останки от зъби и без да обяснява много-много, изцъка дълга слюнка на синджир, чиито брънки се надпреварваха във въздуха и цопваха в мътилката между омазаните с катран и мазут гранитни гърбици. Слюнката се полюля, полюля, докато пристигна една чайка и умело избягвайки камънаците, я гребна в полет с човката; и довлече подире си орляк кресливи посестрими.

Вече се канехме да си тръгваме, понеже на вълнолома беше хладно, пък и слънцето никак не помагаше, когато чичото с докерската шапка взе да изтегля въжето педя по педя. Въпреки това маминка настояваше да си вървим. Но никой не можеше да помръдне Мацерат. А Ян, който обикновено изпълняваше всяка мамина прищявка, този път не я подкрепи. На Оскар му бе все тая дали ще останем, или ще си вървим. Но тъй като останахме, аз си отварях очите на четири. Докато докерът — теглейки педя по педя и охлузвайки на всяко придръпване морската трева — трупаше въжето под чатала си, аз се уверих, че търговският кораб, който преди двайсетина минути едва се подаваше над хоризонта, сега легнал тежък във вода, промени курс и навлезе в пристанището. „Щом толкова е натежал, сигурно ще е някой швед с руда“ — прецени Оскар.

Зарязах шведа, когато докерът мудно се надигна.

— Ха да видим ся кво са й фанало! — Това рече на Мацерат, който нищо не разбра, ала кимна угоднически. И като редеше „Ха да видим ся…“, докерът продължи да сбира въжето, но сега с голям напън, посурна се по камъните срещу въжето и бръкна с широк размах — маминка не успя да отвърне навреме очи, — той бръкна в разбълбученото заливче между гранита, затърси нещо, хвана го, хубавичко го докопа, взе да тегли и крещейки „Пай’ся“, трясна в нозете ни нещо прогизнало тежко, росно живо: конска глава, свежа, истинска конска глава, глава от вран кон, черногрива конска глава, която може би само до вчера, до завчера бе цвилила; защото главата не бе разложена, не смърдеше на гнилоч, най-много да понамирисваше на водата от Мотлау; ала така миришеше целият вълнолом.

Чичото с докерската шапка — кацнала сега на тила — вече се бе разкрачил над парчето кранта, от която яростно се мятаха светлозелени змиорчици. Мъжът доста се затрудняваше, докато ги улови; тъй като змиорките шарят бързо и чевръсто по гладки, при това мокри камъни. Тозчас над нас долетяха с грак чайките. Те се стрелваха по три, по четири, чопваха коя по-ситна, коя по-едра змиорка и никой не можеше да ги разпъди, защото бяха господари на вълнолома. Въпреки това докерът, пляскайки и плячкосвайки между чайките, свари да натъпче двайсетина змиорчици в чувала, който Мацерат — нали си падаше по услугите — угодливо придържаше. Така улисан, той не можа да види как маминото лице прежълтя и как тя облегна първом ръка, а сетне и глава върху рамото и кадифената яка на Ян.

Но когато дребните и по-едрички змиорки бяха натъпкани в чувала, докерът, чието кепе в тоя напън бе хвръкнало, се зае да изскубва от леша по-тлъсти, тъмни змиорки, та се наложи маминка да приседне; Ян понечи да й отвърне главата, но тя не даде, бе изпулила кравешки очи право в това люпило червеи.

— Ха да видим ся! — пропъшкваше сегиз-тогиз той. — Ха да видим ся!

Като си помагаше с гумения ботуш, разчекна конската паст, тикна едно дърво в челюстта и виж ти картинка: жълтото конско чене се ухили до уши. А щом докерът — едва сега лисото му яйцевидно теме лъсна — завря две ръце в конското гърло и измъкна две парчета наведнъж — дебели и дълги, най-малко колкото човешка ръка, тогава и маминото чене зейна: цялата си закуска блювна върху камънаците на вълнолома — пресечен белтък на грахулки и слизести влакна от жълтък, проточили се по хлебните залчета из локвичката млечно кафе — и продължи да се дави, но нищо не излизаше вече; защото малко бе закусила. Нали имаше наднормено тегло, та на всяка цена искаше да отслабне, опитваше какви ли не диети, обаче рядко ги караше докрай и тайно мишкуваше. Само от гимнастиката не се отказваше за нищо на света, макар че Ян и Мацерат й се надсмиваха, когато всеки вторник нарамеше сака, поемеше към нейните смешни лелки от Женското дружество и в лъскаво синьо трико тренираше бухалки, но не хвърляше нито грам.

Та и тогава маминка да бе повърнала най-много четвърт кило върху камъните, но колкото и да се напъваше, повече от това не можа да отслабне. Не излезе нищо друго освен зеленикава слуз — но чайките излязоха. Излязоха още щом започна да повръща, кръжаха ниско, стрелкаха се тлъсти и уврътливи, боричкаха се за мамината закуска, не се бояха, че ще напълнеят, никой не можеше да ги разпъди — а и кой ли? — след като Ян Бронски се страхуваше от чайките и бе захлупил с длани хубавите си сини очи.

Не послушаха и Оскар, който, мобилизирал Барабанко, воюваше срещу това бяло с тремолиращи палки върху бял лак. Ала и това не помогна, само дето направи чайките още по-бели. А Мацерат нехаеше за маминка. Той се смееше и подражаваше, като маймунка на докера. Докерът почти привършваше, но накрая за капак издърпа една грамаданска змиорка из конското ухо, а със змиорката като лига се заточи всичкият разкашкан мозък на крантата, тогава и Мацерат прижълтя, ала не престана с фукнята, купи на безценица от докера две по-дребни и две едри змиорки, но пак продължи с пазарлъка.

Хвала на Ян Бронски! Аха-аха да ревне, но независимо от това помогна на маминка да си стъпи на краката, улови я с една ръка през кръста, а другата тури отпред и я поведе. Ех, че карикатура бяха! Маминка пристъпя на тънки токчета от камък на камък към плажа, коленете й се огъват на всяка крачка, ала все пак не си скърши глезените.

Оскар остана при Мацерат и докера, защото докерът, който пак бе наложил кепе, започна да обяснява и показва защо половината чувал трябвало да се напълни с морска сол. Солта била хубаво да ощави змиорките, да им се смъква слузта и от кожата, и от карантията, докато пукнат. Щото попаднат ли змиорки в сол, не ги свърта на място, шават, шават, докато пукнат и оставят слузта си в солта. Така се правело, ако човек искал да си опуши змиорка. Е, то полицията и Дружеството за защита на животните забранявали, ама змиорките трябвало да пощъкат в сол. Иначе как щяла да падне слузта от кожата и от карантията на тия пущини? Сетне мъртвите змиорки хубавичко се обтривали със сух торф и се повесвали в кадилницата над букови цепеници да се опушат.

Мацерат се съгласи с докера, че змиорките трябвало да пощъкат в сол.

— Та нали сами си се врат в конската глава — каза той.

— И в човешки трупове също — каза докерът. — Особено след битката в Скагерак^[64] как ли са се пооблажили. А преди няколко дни един лекар от психото ми разказа как някаква омъжена жена се задоволявала с жива змиорка. Но веднъж змиорката тъй я клъвнала, та чак до болница се стигнало и жената останала бездетна.

Докерът обаче завърза чувала с осолените змиорки и — шавлив не шавлив — го метна на плещи. Надяна през врат навитото въже й докато търговският кораб акостираше в пристанището, той тежко-тежко закрачи към Нойфарвасер. Параходът имаше към хиляда и осемстотин тона и не беше шведски, а фински и караше не руда, а дърво. Докерът с чувала, изглежда, познаваше някого от екипажа на финския кораб, защото махна за поздрав към ръждивата гемия и извика нещо. От борда на финеца помахаха в отговор и също извикаха. Защо обаче Мацерат махна и изрева някаква глупост от рода на „Кораб, ахой!“ — така и не можах да проумея. Защото бе израсъл в долината на Рейн и понятие си нямаше от флот, а и пукнат финландец не познаваше. Но това си му беше навик — да маха винаги когато други махат, да се смее, крещи и ръкопляска винаги когато други се смеят, крещят и ръкопляскат. Ето защо рано — рано бе влязъл и в партията — нещо хем ненужно, хем без сметка, само му изяждаше целия неделен предобед.

Оскар вървеше бавно след Мацерат, чичото от Нойфарвасер и натежалата финска гемия, сегиз-тогиз обръщах поглед към конската глава, която докерът бе захвърлил под морския знак. Но от главата нямаше и следа, понеже чайките я бяха наперушинили. Едно бяло въздушно петънце в бутилковозеленото море. Един току-що окъпан облак, който всеки миг можеше грациозно да се издигне във въздуха, притуляйки със силен грак една конска глава, която не цвилеше, а грачеше.

Като ми втръсна, побягнах от чайките и Мацерат, както тичах, потупвах с юмрук Тенекийко, подминах докера, който сега пушеше къса лула, и настигнах Ян Бронски и маминка накрай вълнолома. Ян Бронски държеше маминка както преди, само дето едната му ръка се бе шмугнала през ревера под палтото й. Но Мацерат и друго не видя — че и мамината ръка се бе напъхала в Яновия джоб; защото той бе останал далеч зад нас и тъкмо увиваше във вестник, измъкнат измежду камънаците на вълнолома, четирите змиорки, които докерът бе зашеметил с камък.

Щом ни настигна, Мацерат загреба във въздуха с връзката змиорки и се провикна:

— Искаше ми един и петдесет, но аз му дадох само гулден и нито пфениг повече.

Маминка се бе посъвзела, двете й ръце отново се бяха върнали на място.

— Само не си въобразявай, че ще ям змиорки — рече тя. — До края на живота си няма да хапна риба, пък за змиорки — и дума да не става.

Мацерат се разсмя:

— Я не се превземай, малката ми! Та нали винаги си знаела как се ловят змиорки и въпреки това си ги яла, и то пресни. Ще видиш, след като моя милост ги приготви от вкусно по-вкусно, с всичкия му майсторлък и зелена салатка.

Ян Бронски, който своевременно бе оттеглил ръка от мамината пазва, нищо не каза. През целия път до Брьозен барабаних, за да не започнат отново със змиорките. Също на спирката и в трамвая пазех тримата от разговори. Змиорките се бяха поукротили. Не спряхме на Заспе, защото другият трамвай беше вече там. Малко след летището, въпреки цялото ми думкане, Мацерат взе да разправя, че умирал от глад. Маминка не реагираше и сякаш не ни забелязваше, докато Ян не й предложи една „Регата“. Щом той й поднесе огънче, а тя захапа златния мундщук, маминка се усмихна на Мацерат, защото знаеше колко му е неприятно да пуши на обществено място.

Слязохме на площад „Макс Халбе“, а маминка — противно на очакванията ми, — напук на всичко, вместо да хване Ян, улови Мацерат под ръка. Ян вървеше с мен, хванал ме за ръчичка, и допушваше мамината цигара.

На Лабесвег домакините — католички продължаваха да тупат килими. Докато Мацерат отключваше апартамента, видях на стълбището госпожа Катер, която живееше на четвъртия етаж, в съседство с Майн Тромпетиста. Бе провесила през дясно рамо навит бежов килим и го подпираше с месести зачервени ръце. Под мишниците й се мъдреха русоляви космици, навързани и солени от потта. Килимът се бе огънал одве. Със същия успех и някой пияница можеше да нарами, ала мъжът й се беше вече поминал. Когато разтресе сланини край нас в лъскава черна пола от тафта, ме блъсна зловонна миризма: амоняк, саламура и карбид — изглежда, беше в мензис.

Скоро откъм двора отекна оня ритмичен бухтеж от тупалки, които ме подгони из къщи, който ме преследваше навред, но най-сетне му избягах, шмугвайки се в гардероба на спалнята, защото зимните палта приглушаваха донякъде най-неприятната част от предвеликденската врява.

Ала не само тупащата госпожа Катер ме натика в гардероба. Маминка, Ян и Мацерат не си бяха съблекли още палтата, когато се скараха за менюто в Разпети петък. Но разправията не свърши само, със змиорките, за кой ли път трябваше да стана изкупителна жертва заради прословутия ми плонж от стълбата в мазето:

— Ти си виновен, ти си виновен. — Ей — сега ще направя супа от змиорки, стига си се превземала. — Прави каквото щеш, само змиорки — не, в мазето има достатъчно консерви, иди донеси пънчушки, само че гледай хубаво да затвориш капака, да не стане пак някоя беля. — Стига си ровила стари истории, ще сготвя змиорки и баста — с мляко, горчица, магданоз и варени картофи, и дафинов лист ще туря, и карамфил. — Не, няма да ги вкуся. — Остави, Алфред, щом не иска. — Не се бъркай, дето не ти е работа, за какво съм ги купувал тия змиорки, хубаво ще ги изчистя! — Не и не! — Ще видим, като ги сложим на масата, кой ще си ближе пръстите.

Мацерат тръшна вратата на дневната, изчезна и заблъска демонстративно в кухнята. Доубиваше змиорките с кръстат разрез на главата, а маминка — нали имаше твърде жива фантазия — трябваше да поседне на кушетката; Ян Бронски незабавно я последва и ето че вече се бяха уловили за ръце и си шептяха по кашубски.

Когато тримата възрастни се разпределиха по тоя начин из апартамента, аз също седях в дневната, а не в гардероба. До камината имаше детско столче. Бях седнал на него и люлеех крачка, а Ян ме фиксираше и усещах, че им преча, макар да не можеха да вършат кой знае какво, защото отвъд стената Мацерат — е, наистина невидимо, но пък осезаемо плашеше с умирающите змиорки и ги размахваше като камшик. И така, размениха си ръцете, притискаха и придърпваха двадесетте си пръста, та кокалчетата им пукаха и с тоя пукот ме довършиха без остатък. Не ми стигаше лупането на Катерката в двора, ами и те! Проникваше през всички стени, прииждаше, макар да не се усилваше.

Оскар се хързулна от столчето, поседя миг — два до камината — не биваше отбоят му да боде в очи! — а сетне, уж захласнат в Барабанко, се изпързули през прага в спалнята.

За да избегна шума, оставих вратата на спалнята открехната и със задоволство установих, че никой не ме повика обратно. Поумувах още къде да се смуши Оскар — под леглото или в гардероба. Предпочетох гардероба, тъй като под леглото щях да оцапам капризното си флотскосиньо костюмче. Докопах се до ключето, превъртях го веднъж, отворих огледалните врати и разгърнах с палки стройната редица палта и други зимни дрехи. За да стигна и помръдна тежките платове, трябваше да стъпя върху Барабанко. Зейналата дупка в гардероба не бе огромна, ала бе достатъчна да побере един издрапал вътре и свил се на кълбо Оскар. Дори успях, малко трудно, да придърпам огледалните врати и да ги притворя с един шал — бях го намерил на дъното на гардероба и тъй го защипнах за летвичката, та през тясната пролука хем да влиза въздух, хем да мога да надникна при аварийна ситуация. Турих Барабанко на колене, но не барабанех, тихичко даже, а безволно се оставих на миризмата на зимните палта да ме упойва и просмуква.

Хубаво, че го имаше тоя гардероб и тия тежки, едва пъхтящи платове, които ми позволяваха да събера почти всичките си мисли, да ги завържа в букет и да ги даря на една своя мечта, достатъчно богата, за да приеме моя дар със сдържана, почти неуловима радост.

Винаги когато се концентрирах и заживявах съобразно своите способности, се пренасях в кабинета на доктор Холац на Брунсхьофервег и се наслаждавах на оная част от петъчните ни визити, която бе от голяма важност за мен. Така мислите ми не се въртяха около все по-педантично лекуващия ме доктор, а край сестра Инге, неговата асистентка. Той й позволяваше да ме съблича, облича и сама да ме мери, тегли и тестува; накратко — сестра Инге най-добросъвестно, макар понацупено, провеждаше с мен всички опити на доктор Холаци всеки път — не без докачение — обявяваше поредния пълен неуспех, който доктор Холац тутакси прекръщаваше на „частичен успех“. Рядко поглеждах сестра Инге в лицето. Очите и понякога препускащото ми сърце на барабанчик намираха покой в колосаната белота на сестринската й престилка, в безтегловното образувание, което носеше като касинка, в семплата; украсена с червен кръст брошка. Колко хубаво бе да проследявам все по новому падащите дипли на униформата й! Имаше ли плът под плата? Повяхващото с годините лице и кокалестите, въпреки големите грижи, ръце издаваха, че сестра Инге все пак е жена. Е, тя не култивираше от ония телесни миризми, които да доказват наличие на плът, каквато притежаваше например маминка, когато ян или Мацерат я разголваха пред очите ми. На сапун ухаеше тя, и притомителни медикаменти. Колко често сънят ме оборваше, докато сестра Инге прислушваше малкото ми — и както си мислеха — болно телце! Лек, роден от белите дипли сън, обвеян с карбол сън, беззрачен сън; било защото отдалеч брошката й се уголемяваше — бог знае в какво: в море от знамена, в алпийско сияние, в поле макове, готово за бунт — бог знае против кого: против индианци, череши, кръвоизливи от носа, против петльови гребени, червени кръвни телца, докато червено заля полезрението ми като фон на една страст, която тогава — пък и днес — ми се вижда естествена, ала как да се назове, защото думичката „червено“ нищо не говори и кръвоизливът от носа — също нищо не значи, и знамената избеляват, а ако все пак кажа „червено“, червеното ме отблъсква и почернява: чума черна чернее, чер Черньо страшнее, восък жълт жълтее, син синчец синее, мами-синьо, лъжи-синьо, не ми се синее, не ми зеленее; зелен ковчег ме скрива, зелен покров ме завива, зелено бяло белее, бяло жълто жълтее, черно ме кръщава, черно страх внушава, плаши — черно, страши — черно, не ми се синее, не ми зеленее, не ми зеленее, а червенее. Червенееше брошката на сестра Инге, червено кръстче носеше тя — и нека уточним — на подвижната яка на сестринската си престилка; но това видение, най-едноцветното от всички видения — било в гардероба, било другаде — рядко се задържаше.

Гръмнала в дневната, силна врява блъсна вратите на гардероба и ме сепна от оборилия ме, посветен на сестра Инге полусън. Изведнъж отрезнял и с надебелял език седях с барабан на колене сред палта от различен десен, душех партийната униформа на Мацерат, кожени колани, нагръдни ремъци висяха край мен, ала и помен нямаше от белите дипли на сестринската престилка: сукно тежеше, камгарн висеше, рипс загръщаше фланел, над мене — колекция от шапки — мода от последните четири години, а в нозете ми: обувки и обувчици, ваксани гамаши и токове, с кабари и без кабари, ивица светлина, проникваща отвън, която обясняваше всичко; Оскар съжали, задето е оставил огледалните врати открехнати.

Та какво ли можеха да ми предложат ония тримата в дневната? Най-много Мацерат да е спипал двамата на кушетката, нещо почти невъзможно, защото Ян винаги — не само на партия скат — си имаше едно наум. Или може би Мацерат — така се и оказа впоследствие — бе сложил на масата супника с умъртвени, изкормени, изкиснати, сварени, подправени и докарани на вкус змиорки във вид на змийска чорба и се бе осмелил, понеже никой не искаше да заповяда на масата, сам да похвали гозбата си, изброявайки всички прибавки и каканижейки някаква рецепта. Маминка врещеше. Врещеше на кашубски. Мацерат не можеше ни да разбере, ни да понесе крясъците й, ала къде да върви, слушаше и комай схвана накъде бие мама; можеше да става дума само за змиорките и — както винаги, когато маминка врещеше — за моя плонж от стълбата в мазето. Мацерат й отговори. Та нали знаеха ролите си. И Ян вметваше по някоя реплика. Къде ти сцена без Ян? После — действие второ: капакът на пианото се вдига с трясък, нозе върху педали, без партитура, по памет; хорът на ловците от „Вълшебният стрелец“ — кой напред, кой назад — запява триото в нестроен рев: такова нещо не се среща на света. И насред ловджийското айларипи капакът се хрясва по пианото, нозете се отделят от педалите, табуретката пада, маминка иде, вече е в спалнята, бърз поглед в огледалните врати, и се просва — видях я през пролуката, — просна се напреко на брачното ложе под синия балдахин, захлипа и закърши многопръсти ръце подобно каещата се, обрамчена в злато Магдалена от цветната гравюра над брачната крепост.

Още дълго чувах маминия хленч, леко проскърцване на пружината, приглушен шепот от дневната. Ян успокояваше Мацерат. Мацерат молеше Ян да успокои маминка. Шепотът отслабна, Ян влезе в спалнята. Действие трето: Ян стои пред леглото, поглежда ту маминка, ту каещата се Магдалена, присяда внимателно на ръба на спалнята, гали гърба и дупето на проснатата по корем маминка, теши я нежно на кашубски — но тъй като думите вече не помагат, пъха ръка под полата й, докато тя не спира да скимти, и чак тогава Ян сваля поглед от многопръстата Магдалена. Трябва непременно да види човек как се надига Ян след свършена работа, как леко прокарва носна кърпичка по пръстите, после високо и вече не по кашубски заговаря маминка, като натъртва на всяка дума, та Мацерат от дневната или кухнята да го чуе:

— Хайде, Агнес, ела, да забравим това! Алфред отдавна изсипа змиорките в клозета. Хайде да направим едно скатче, ако питате мен, с миза от четвърт пфениг, а щом се поразсеем, Алфред ще ни забърка едни гъби с яйца и ще ни изпържи картофки.

Маминка нищо не каза, отърколи се от леглото, приглади жълтия юрган, понатъкми прическа пред огледалните врати и излезе подир Ян от спалнята. Отместих око от пролуката и скоро чух, че разбъркват картите. Лек, предпазлив смях, Мацерат сече, Ян раздава и наддаването започва. Ян откри, Мацерат пасува още на 23. След което маминка вдигна на 36, та и Ян се принуди да каже „пас“, а маминка каза „гранд“, но с малко загуби. Следващата игра на кари спечели Ян с бомбастичен успех, а маминка едва изкара третата игра — купи от ръка без два.

Положително този семеен скат щеше да се проточи чак до среднощ — за малко прекъснат от бърканите яйца, гъбите и пържените картофки, — затуй и не надавах ухо на следващите игри, а по-скоро се опитвах да се върна към сестра Инге и нейните бели, сънотворни сестрински дрехи. Но съдено било престоят в кабинета на доктор Холац да ми бъде помрачен. Не само защото зеленото, синьото, жълтото и черното току заговаряха на червения език на червенокръстката брошка, а и сутрешните събития натрапчиво се намесваха: всеки път, щом вратата към кабинета и към сестра Инге се отвореше, вместо да изплува лекото и чисто видение на сестринската престилка, се явяваше вълноломът с морския знак и докерът на Нойфарвасер, който скубеше змиорки от капещата, гъмжаща от змийчета конска глава, а бялото петно, което исках да свържа с образа на сестра Инге, всъщност бяха крилете на чайките — те за миг измамно скриваха стръвта и змиорките в стръвта, докато раната отново се пукваше, но не кървеше и не бликаше червено: черна бе крантата, бутилковозелено — морето, малко ръжда внасяше финецът, натоварен с дърво, а чайките — не искам и да чуя вече за гълъби, — рояк чайки като облак налетяха на жертвата и топнаха във водата крайчеца на крилете си, и подхвърлиха змиорката към сестра Инге, а тя я улови, полюбува й се и се преобрази на чайка, преобрази се, но не на гълъб, та ако ще Свети дух да е приел образа му, а на чайка, и се спусна като облак над месото и празнува Петдесетница. Останал без сили от усилия, зарязах гардероба, вкиснат бутнах огледалните врати, излязох навън, огледах се и установих, че съм си същият, но бях доволен, че госпожа Катер е престанала да тупа килими. Велики петък бе приключил за Оскар, но страдалчески дни му предстояха едва след Великден.

В стеснения към нозете ковчег

Едва след тоя Разпети петък с гъмжащата от змиорки конска глава, едва след великденските празници, които прекарахме в село Бисау у бабчето и чичо Винцент заедно със семейство Бронски, и за маминка щяха да настъпят страдалчески дни, които нямаше да облекчи дори веселото майско време.

Не е истина, че Мацерат насилваше маминка пак да яде риба. По своя воля и обладана от необяснимо желание, две седмици след Великден тя започна да поглъща риба в такива количества и без да се съобразява с фигурата си, че Мацерат я кореше:

— Недей яж толкоз много риба, никой те не сили!

Но тя като напук започваше с мариновани сардини за закуска, след два часа, когато нямаше клиенти в магазина, се нахвърляше на сандъчето с бонзакски шпроти, за обяд пожелаваше пържена писия или треска в сос от горчица, а следобед отново държеше отварачка в ръка: желирана змиорка, солена или пържена херинга, а ако Мацерат за сетен път откажеше да изпържи или свари риба за вечеря, тя нито си хабеше думите, нито се разправяше, просто ставаше спокойно от масата и се връщаше с парче пушена змиорка от бакалията, че като вземеше да остъргва с ножа кожицата й — та отвътре, та отвън, до шушка ще я обере, — всичкият ни апетит отиваше; изобщо тя ядеше рибата вече само с нож. Час по час повръщаше. А Мацерат, безпомощен и загрижен, все подпитваше:

— Кво ти става! Да не си бременна, ако пък не, тогаз кво?

— Глупости, пък ти! — измърморваше маминка, ако изобщо промърмореше нещо, а когато една неделя на обедната трапеза се появиха зелени змиорки и пресни картофки в масълце, баба Коляйчек удари с длан между чиниите: „Е, Агнес, казвай кво ти е? Що ядеш риба, кат’ не ти понася, нищо не казваш, а лапаш кат’ невидяла!“

Маминка само поклати глава, избута картофите встрани, прекара змиорката през соса и се залови да яде с такава неумолимост, сякаш изпълняваше домашно по старание, Ян Бронски нищо не каза. Веднъж спипах двамата на кушетката, както обикновено, те се държаха за ръце и дрехите им се бяха посвлекли, но ме изненадаха подпухналите очи на Ян и мамината апатия, която изби в другата крайност. Маминка скочи, сграбчи, вдигна, прегърна ме, показа ми една дълбока пропаст, която не можеше да се запълни с нищо, та дори с несметни количества пържена, варена, консервирана и пушена риба.

Няколко дни по-късно видях маминка в кухнята как се нахвърли не само върху обичайните проклети сардини, ами изсипа олиото от няколко престояли консерви в една сосиера, стопли тоя бъркоч на газта и пи от него, а аз бях застанал на прага и ръцете ми се свлякоха безсилни от Барабанко.

Още същата вечер откараха мама в Градската болница. Мацерат плачеше и се вайкаше, докато дойде линейката.

— Ама що не искаш детето? Все едно от кого е. Или пък зарди оназ глупава конска глава? Де да не бяхме ходили там! Забрави я, Агнес! Не съм искал!

Линейката дойде, изнесоха маминка. Хлапетии и възрастни се стълпиха на улицата, откараха я и скоро се разбра, че мама не е забравила ни вълнолома, ни конската глава, че е отнесла със себе си спомена за дръгливия кон, все едно дали се казваше Фриц или Ханс. Нейните органи болезнено ясно си спомняха оная разпети-петъчна разходка и от страх тази разходка да не се повтори, тикаха мама, която бе в единомислие с органите си, към смъртта.

Доктор Холац спомена жълтеница и отравяне с риба. В болницата установиха, че маминка е бременна трети месец, настаниха я в самостоятелна стая и цели четири дни тя показваше на всички нас, които можехме да я посещаваме, погнусеното си, съсипано от повръщане, понякога усмихващо ми се в погнусата лице.

Въпреки усилията й да достави малко радост на посетителите си — както и аз днес в дните за свиждане полагам усилия да изглеждам щастлив пред приятелите, — тя не можеше да надвие периодичния напън, който поваляше бавно креещото тяло, макар от него нищо да не излизаше, освен дето на четвъртия ден от тази мъчителна агония се изцеди оня сетен дъх, който всеки трябва да изпусне, за да си получи смъртния акт.

Всички си отдъхнахме, когато вече не откривахме у маминка симптоми за тъй обезобразяващи хубостта й спазми. Щом я положиха в погребалния саван, тя отново си възвърна познатото обло, хитровато-наивно лице. Старшата сестра затвори очите на маминка, понеже Мацерат и Ян Бронски плачеха и сълзите ги заслепяваха.

Аз не можех да плача, тъй като всички останали плачеха: и мъжете, и бабчето, и Хедвига Бронски, и наближаващият четиринайсетте Щефан. А и смъртта на маминка почти не ме изненада. Нали Оскар, който в четвъртък я бе придружавал до стария град, а в събота — до църквата „Сърце Христово“, бе подразбрал, че тя от години упорито търси случай да разчупи любовния триъгълник, та Мацерат, когото навярно мразеше, да наследи вината за нейната смърт, а Ян Бронски, нейният Ян, да продължи службата си в Полската поща с мисълта: „Тя умря заради мен, не искаше да ми пречи и пожертвува себе си.“

При цялата изобретателност на двамата, когато трябваше да осигурят спокойно ложе за своята любов, маминка и Ян проявяваха в еднаква степен талант за романтичност: при добро желание човек лесно можеше да види в тяхно лице Ромео и Жулиета или принца и принцесата, които не могли да преминат дълбоката вода, за да се хвърлят в обятията си.

Докато маминка, своевременно получила последно причастие, лежеше под молитвите на свещеника, аз разполагах с достатъчно време да наблюдавам сестрите, повечето от които изповядваха протестантска вяра. Те сключваха ръце не както католиците — някак по-надменно, струва ми се, мълвяха молитвата „Отче наш“ не по оригиналния католишки текст и не се кръстеха като баба Коляйчек, Бронски и мен. Татко Мацерат — понякога му викам така, макар че е много съмнително дали той ме е създал, — уж протестант, а се молеше по-различно от другите протестанти, закотвяше ръце пред гърди, нервно кършеше пръсти — ту според едната, ту според другата вяра — някъде покрай срамните части и явно се срамуваше от молитвените си маниери. Бабчето коленичи пред смъртния одър редом с брат си Винцент, заопява на висок глас и без задръжки по кашубски, докато Винцент само мърдаше устни — вероятно по полски, затова пък широко бе отворил очи, пълни с духовни преживявания. Ех, как ми се искаше да побарабаня! Та нали дължах множеството си червено — бели барабани на клетата маминка! И пак тя — в разрез с желанията на Мацерат — бе дала майчината си благословия за тенекиения барабан още в люлката ми, а когато бе все още стройна и не се налагаше да играе гимнастика, мамината хубост понякога ми служеше за партитура. Накрая не издържах и още веднъж — пред смъртния одър на маминка — претворих в барабанни звуци идеалния образ на нейната сивоока хубост и се изненадах, че тъкмо Мацерат усмири спонтанно възропталата старша сестра и ме защити, прошепвайки: „Оставете го, сестро, те бяха много привързани един към друг.“

Мама можеше да бъде много весела. Мама можеше да бъде много плаха. Мама можеше бързо да забрави. Но мама можеше и хубаво да помни. Мама може да ме бе изхвърлила с коритото помия, но седеше в същото корито. Мама някога ми чезнеше от погледа, ала нейният търсач вървеше като сянка по петите й. Когато стъклоломствах, мама замазваше всичко с маджун. Понякога се насаждаше на пачи яйца, макар че наоколо имаше достатъчно столове. Дори когато се закопчееше, мама беше открита картинка за мен. Уж се боеше от въздушни течения, а често докарваше ветрове и бури. Тя живееше от разноските по бакалията, а никак не обичаше данъците. Аз бях опакото на нейната карта. Когато мама играеше купи от ръка, винаги печелеше. Когато мама умря, червените пламъци на моя барабан поизбледняха; но белият лак още повече избеля и стана тъй ослепителен, че дори Оскар понякога примижаваше.

Не погребаха клетата маминка на „Заспе“, както си бе пожелавала тя, а на малкото спокойно гробище в Брентау. Там почиваше и нейният пастрок, барутчията Грегор Коляйчек, споминал се през седемнайсета година от инфлуенца. Погребението беше голямо — както подобава за една обичана собственица на бакалия, — появиха се опечалените лица не само на постоянната клиентела, но и на едри търговци от различни фирми, дори от конкуренцията — например господин Вайнрайх от колониала и госпожа Пробст от гастронома на Хертащрасе. Параклисът на гробището Брентау не можа да побере всички. Миришеше на цветя и нафталинирани черни дрехи. Ликът на клетата маминка жълтееше, изпит, в отворения ковчег. По време на нескончаемата церемония не можех да се отърва от чувството — ей-сега ще надигне глава и ще повърне, има още нещо в утробата, дето иска да излезе навън: не само тримесечното ембрионче, което също като мен не знае на кой татко да благодари за бащинство, не само то напъва да излезе и да поиска барабан като Оскар, там има и риба още, ала не консервирани сардини, не и писия, а късче змиорка, няколко бяло-зелени влакънца от змиорка, змиорка от битката в Скагерак, змиорка от вълнолома на Нойфарвасер, змиорка от Разпети петък, змиорка, изпълзяла от конската глава, а защо не змиорка от баща й Йозеф Коляйчек, потънал под саловете и станал плячка — на змиорките, змиорка от твоята змиорка, защото змиорката се превръща в змиорка…

Ала маминка не повърна. Тя задържа у себе си, отнесе със себе си, прибра със себе си змиорката под земята, за да настъпи най-после мир и покой.

Щом мъжете вдигнаха капака на ковчега и понечиха да затворят колкото решителното, толкова и погнусено лице на клетата маминка, Анна Коляйчек се хвърли към тях, стъпквайки цветята отпред, сетне се хвърли върху дъщеря си и избухна в плач, като дърпаше скъпия бял покров и крещеше неистово по кашубски.

По-късно мнозина разправяха, че била проклела моя набеден татко Мацерат и го нарекла убиец на дъщеря й. Споменала също и прословутия ми плонж от стълбата в зимника. Тя възприе тази басня от маминка и не позволяваше на Мацерат нито за миг да забрави своята мнима вина за моето мнимо нещастие. Тя постоянно му натякваше тоя случай, въпреки че Мацерат — напук на всяка политика — волю-неволю й въртеше политика и през военните години я снабдяваше със захар, синтетичен мед, кафе и газ.

Греф Зарзаватчията и Ян Бронски, разциврил се във висок, регистър като жена, отведоха бабчето от ковчега. Мъжете можаха да затворят ковчега и най-сетне добиха онова изражение, което добиват всички носачи на трупове, щом застанат под ковчега.

На почти селското гробище Брентау — с две редици гробни полета покрай алеята с брястове, с герана, с жизнерадия птичи свят, с кукленския параклис, напомнящ декор от коледна пиеса — Мацерат начело, а аз подире му водехме процесията по грижливо изтърмъчената алея; за пръв път харесах формата на ковчега. И по-късно често ми се удаваше случай да плъзна поглед по черното или възкафяво, употребено за сетни житейски цели дърво. Ковчегът на клетата маминка беше черен. Той се стесняваше по удивително хармоничен начин в долния си край, при нозете. Има ли на света друга форма, която да съответствува тъй сполучливо на пропорциите на човешкото тяло?

Защо леглата не се стесняват в долния си край? Защо всичките ни привични и случайни ложета не са стеснени тъй недвусмислено? Защо — както и да се разполагаме — в последна сметка за нозете ни е нужна такава тесничка основа, която постепенно да се свива от прекомерната раздутост за главата, раменете и трупа към долния си край.

Мацерат вървеше точно зад ковчега. Носеше цилиндър в ръка и при бавния ход, въпреки голямата мъка; се стараеше да опъне коляно. Щом погледнех тила му: силно изпъкналия череп и двете вратни жили, издути изпод яката докъм косите, ми дожаляваше за Мацерат.

Защо точно мама Тручински ме улови за ръка, а не Гретичка Шефлер или Хедвига Бронски? Тя живееше на втория етаж в нашата къща и сякаш си нямаше име, та всички й викаха мама Тручински.

Пред саркофага вървеше Преподобния Винке с министрантите и тамяна. Погледът ми се плъзна от врата на Мацерат по набраздените надлъж и шир вратове на носачите. Трябваше да обуздая палавата си прищявка: прищя му се на Оскар да се качи на ковчега. Отгоре искаше да седне той и да барабани. Не по Тенекийко, по капака на ковчега искаше да удари палки. Да го поязди, докато се полюшва в такт с носачите! Докато другите отзад мрънкат молитви подир Преподобния, Оскар искаше барабанен концерт да им изнесе. Докато го свалят над дупката върху въжета и дъски, Оскар ще балансира върху дървения капак. По време на проповедта, подрънкването на църковните камбанки, тамяна и светената вода да изчука искаше всичкото си изкуство върху дървото ида издържи, докато го спуснат с ковчега в земята. Заедно с маминка и ембриона в дупката искаше да отиде Оскар; И да остане долу, докато опечалените хвърлят по шепа пръст върху него, и да не излиза отгоре, върху стеснения край на ковчега искаше да седи той и да барабани, да барабани — ако може — под земята, докато палките в ръцете и дървото под палките изгният, докато неговата маминка, докато той, докато двамата изгният един за друг, да отдадат плътта си на земята и нейните обитатели; как му се искаше да отбарабани нещо с кокалчета и за нежните хрущяли на ембриона — де да можеше!

Никой не седеше върху ковчега. Необременен, той се полюшваше под брястове и плачущи върби из гробището на Брентау. Между гробовете щъкаха пъстрите кокошчици на клисаря, кълвяха червеи — нищо не сееха, а все пак жънеха. Сетне — помежду брезите. Аз — зад Мацерат, уловен за мама Тручински, веднага след мен — баба Коляйчек, Греф и Ян я подкрепяха, Винцент Бронски на Хедвига облегнат, малката Марга и Щефан, ръчичка за ръчичка, пред Щефлерови. Лаубшад Часовникаря, стария господин Хайланд, Майн Тромпетиста, ала без тромпет и що-годе трезв.

Едва когато траурната церемония приключи и започнаха съболезнованията, забелязах Зигисмунд Маркус. Траурночер и притеснен, той се прикачи към опашката състрадалци, които се ръкуваха с Мацерат, с мен, бабчето и семейство Бронски, за да измърморят по нещо. Отначало не можех да схвана какво точно иска Александър Шефлер от Маркус. Те почти не се познаваха, ако изобщо се познаваха. Накрая и Майн Музиканта започна да увещава нещо продавача на играчки. Бяха спрели зад високия до пояс жив плет от оная зелена тъкан, дето — стриеш ли я между пръсти — цапа и горчи. Госпожа Катер и щерка й Зузи — поприбързала с растежа, ама се захильотила в носната си кърпа — тъкмо поднасяха съболезнования на Мацерат и естествено не пропуснаха възможността да ме погалят по главата. Зад плета повишиха тон, ала нищо не се разбираше. Майн Тромпетиста почука Маркус с показалец по черния костюм, сръга го, сбута го, а сетне награби Зигисмунд под лявата мишница, а Шефлер го хвана отдясно. И двамата гледаха Маркус да не се блъсне в оградката на някой гроб, тъй като вървеше заднишком, изтикаха Зигисмунд по главната алея и му посочиха гробищните порти. Той, види се, поблагодари за информацията и пое към изхода, наложи цилиндър и повече не се обърна, въпреки че Майн и Фурнаджията го сподириха с очи.

Нито Мацерат, нито мама Тручински забелязаха кога се измъкнах от тях и съболезнованията. Все едно му се пишка, Оскар се изниза заднишком покрай гробаря и помощника му, после хукна направо през бръшляна и стигна брястовете и Зигисмунд Маркус досами изхода.

— А, Оскарчо? — удиви се Маркус. — Я кажи що правят тъй с Маркуса? Кво е сторил, та правят тъй с него?

Не знаех какво е сторил Маркус, но го улових за потната длан, изведох го през отворената кована порта и двамата — пазителят на моите барабани и аз, Барабанчика, навярно неговият барабанчик — налетяхме на Шугер Лео, който също като нас вярваше в рая.

Маркус познаваше Лео, защото Лео беше известна личност в града. Бях чувал за Шугер Лео, че още докато учел в семинарията, един светъл ден свят, сакраменти, религии, небе и ад, живот и смърт тъй се объркали в главата му, че от тоя момент Леовото мировъзрение заблестяло, макар объркано, но съвършено.

Професията на Лео бе след всички погребения — и не пропускаше нито едно — да изчаква опечалените в лъскав, чер, размъкнат костюм и бели ръкавици. Маркус и аз тутакси схванахме, че той стои пред кованата решетка на гробището от професионален интерес и с ревностно раздаваща съболезнования ръкавица, с извъртени воднистосини очи и олигавени бърни се лигавеше срещу опечалените.

Средата на май — ясен слънчев ден. Храсталак и дървета, отрупани с птици. Кудкудякащи кокошки, които с яйцата си олицетворяват безсмъртието. Жужене във въздуха. Свежа зеленина, без прах. Шугер Лео носеше измачкан цилиндър в лявата си оръкавичена ръка и с лека танцова стъпка — тъй като наистина бе орисан — пристъпи към Маркус и мен, протегнал петте мухляви пръста на ръкавицата, наклони се настрана, сякаш огънат от вятър, макар да нямаше и най-лек полъх, изви глава и заломоти, точейки лиги, когато Маркус — първом колебливо, а сетне уверено — мушна гола десница в посягащия плат:

— Какъв прекрасен ден! Ето че тя отиде вече там, където е толкова евтино. Видяхте ли господ? Habemus ad Dominum. Мина оттук, забързан нанякъде. Амин!

Казахме „амин“, а Маркус се съгласи с Лео за прекрасния ден и се престори, че наистина е видял господ.

Зад нас — подобно жужащ кошер — идеха опечалените. Маркус изсули ръка от ръкавицата на Лео, свари и бакшиш да му даде възнагради ме с един Маркусов поглед и забърза, не, направо хвръкна към таксито, което го очакваше пред кварталната поща в Брентау.

Бях се загледал в облака прах, който забули изчезващия Маркус, когато, мама Тручински отново ме докопа за ръка. Те идеха на групи и групички. Шугер Лео изказваше съболезнования на всички опечалени, обръщаше внимание на хубавия ден, питаше всекиго дали е видял господ и както обикновено, получаваше по-голям, по-малък или никакъв бакшиш. Мацерат и Ян Бронски се разплатиха с носачите, гробаря, клисаря и Преподобния Винке, който — смутено въздъхвайки — понесе една целувка по ръката от Шугер Лео и с целуната ръка изпрати благословията си подир мудно разпръсващата се погребална компания.

А ние — бабчето, брат й Винцент, семейство Бронски с децата, Греф без жена си и Гретичка Шефлер — се настанихме в две конски каруци. Откараха ни през гората край Голдкруг и близката полска граница на помана в Бисау — Аббау.

В една падина се намираше стопанството на Винцент Бронски. Отпред растяха тополи, които да посрещат мълниите. Извадиха от пантите вратата на плевнята, поставиха я върху две дървени магарета, застлаха я с покривки. Надойдоха махленци. Мина не мина време и яденето беше готово. Пирувахме под стряхата на плевнята. Гретичка Шефлер ме държеше в скута си. Първо — някаква блажна гозба, после — нещо сладко, пак — блажно, картофена ракия, бира, гъска и прасенце, печиво със салам, киселка и сладка тиква, малинов крем с кисела сметана, привечер — малко вятър през отворената плевня; затупуркаха мишки, а също и дечурлигата на Бронски, които заедно с палавите съседчета завладяха целия двор.

С газените лампи на масата пристигна и тестето за скат. И картофената ракия оставиха. Имаше и домашен айерликьор. Той поразвесели компанията. А Греф, нали не пиеше, песни пееше. И кашубите пееха, а на Мацерат се падна пръв да раздава картите. Ян беше вторият партньор, а майсторът от тухларната — трети. Едва сега забелязах липсата на клетата маминка. Играха до среднощ, но нито един мъж не можа да спечели на купи от ръка. Когато Ян Бронски най-левашки загуби на купи от ръка без четири, чух го да шушне на Мацерат:

— Агнес сто на сто щеше да изкара тая игра.

Тогава се изсулих от скута на Гретичка Шефлер, навън открих бабчето и брат й Винцент. Седяха върху ока на каруцата. Винцент си лафуваше със звездите на полски. Бабчето нямаше сили да плаче повече, но пък ме пусна под полите си.

А днес кой ще ме пусне под полите си? Кой ще ме приюти от дневната и лампената светлина? Кой ще ми даде дъха на онова жлътняво, разтопено, леко граниво масло, което баба заделяше, къташе, съхраняваше под полите си специално за мен и ме хранеше с него, та да се поохраня и пооблажа.

Заспах под четирите й фустаиа, досами зачатието на клетата маминка, и в блажен покой, макар и не тъй бездиханен като мама в стеснения към нозете ковчег.

Гърбът на Херберт Тручински

Нищо не можело да замени майката — казват. Наскоро след маминото погребение усетих загубата на клетата мама. Нямаше ги вече четвъртъчните визити при Зигисмунд Маркус, нямаше вече кой да ме води при бялата престилка на сестра Инге, особено в събота най-болезнено усещах мамината смърт: нямаше я мама да отиде на изповед.

И тъй — не ходех вече ни в стария град, ни в кабинета на доктор Холац, ни в черквата „Сърце Христово“. И към митингите бях загубил интерес. Как да подмамвам минувачи край витрините, щом дори професията на изкусителя бе загубила чара си за Оскар? Нямаше я вече мама да ме води на театър с коледни приказки, на цирк „Кроне“ или „Буш“. Сиротен и вечно намусен, аз се отдадох на просвещението си, шляех се до Клайнхамервег по правите улици на предградието, навестявах Гретичка Шефлер, която ми разказваше за своите СеЧеРе — екскурзийки из страната с полунощното слънце, докато аз неуморно сравнявах Гьоте и Распутин и понеже тия сравнения край нямаха, се спасявах от този омагьосан кръг на сияние и мрак в историческите си науки. Една „Битка в Рим“, Кайзеровата „История на Данциг“ и Кьолеровият „Флотски календар“ — моите стари стандартни трудове, ми даваха енциклопедично полуобразование. Ето защо днес мога да ви дам точни данни за построяването, пускането, огневата мощ, бронята и екипажа на всички бойни кораби, участвували в битката при Скагерак — кои са се повредили и кои потънали.

Наближавах четиринайсет, обичах самотата и се разхождах много. Барабанко си вървеше с мен, ала го щадях, защото след мамината смърт навременната доставка на тенекиени барабани бе и си остана проблематична.

Дали бе есента на тридесет и седма, или пролетта на тридесет и осма — не помня. Във всеки случай ситнех по Хиндербург Алее към центъра нагоре, тъкмо бях стигнал кафене „Четирите годишни времена“ — или се ронеха листа, или се пукаха пъпки, във всеки случай в природата ставаше нещо, — когато срещнах моя приятел и учител Бебра — потомъкът по нрава линия на принц Ойген и съответно на Луи XIV.

Цели три години не се бяхме виждали, но се познахме от двайсет крачки. Не беше сам, за ръката му се беше уловила нежна хубавица, южняшки тип, може би с два сантиметра по-ниска от него и с три пръста по-висока от мен, която Бебра ми представи като Розвита Рагуна, най-прочутата сомнамбула на Италия.

Бебра ме покани на чаша мока в „Четирите годишни времена“. Седнахме в Аквариума и лелките — кафеджийки зашушукаха:

— Лизбет, я виж лилипути! Видя л’ги? Дал’ играят в „Кроне“? Що не вземем да идем на цирк, а?

Бебра ми се усмихна и лицето му се надипли на хиляди ситни, едва забележими бръчици.

Келнерът, който ни донесе моката, беше много, много висок. Когато госпожа Розвита му поръчваше паста, погледът й го изкатери като върлина във фрак.

Бебра се вгледа в мен.

— Нашият „стъклоубиец“ не ми се вижда много щастлив? Какво ти е, приятелю? Стъклото ли не иска да те слуша или гласът не стига? Каквато зелена и буйна глава си беше, Оскар тозчас реши да покаже с едно номерче своето още неповяхнало изкуство. Огледах се за нещо подходящо, вече фиксирах голямата стъклена стена пред декоративните рибки и растителността в аквариума, но тъкмо да запея, Бебра ме спря:

— Недей, приятелю! Вярваме ви. Моля ви, без разрушения, наводнения и геноцид на риба!

Посрамен се извиних преди всичко на Синьора Розвита, която беше извадила едно миниатюрно ветрилце и възбудено си вееше.

— Мама почина — опитах се да обясня. — Не биваше да го прави. Никога няма да й го простя. А разправят, че майката всичко виждала, всичко чувствувала, всичко прощавала. Приказки за Майчин ден! За нея аз бях само един гном. И би премахнала този гном, стига да можеше. Обаче не можеше, защото децата, та дори и гномовете, са записани в регистрите и не могат да бъдат премахвани току-тъй. И понеже аз бях нейният гном, ако ме беше премахнала, щеше къс от себе си да премахне и да си навреди. „Аз или гномът“ — двоумеше се тя, а после сложи край на своя живот, ядеше само риба, поне да беше прясна, ритна любовниците си, а днес, когато почива в Брентау, всички разправят — и любовници, и клиенти: „С тоя барабан гномът я вкара в гроба. Заради Оскар не й се живееше вече, той я уби!“

Юнашки лъготех, за да направя впечатление на Синьора Розвита. Повечето хора виняха Мацерат и най-вече Ян Бронски за смъртта на мама. Бебра отгатна мислите ми.

— Преувеличавате, драги мой! От ревност се сърдите на покойната си майка. Чувствате се унизен, защото не вие, а досадните й любовници са я вкарали в гроба. Зъл и суетен човек сте вие, но така подобава на един гений!

И сетне с въздишка и кос поглед към Синьора Розвита:

— Никак не е лесно да просъществува човек с тоя ръст. Да останеш човечен, без видимо да растеш — каква мисия, какво призвание!

Розвита Рагуна, неаполитанската сомнамбула с гладка уж, пък сбабичасана кожа — сметнах я за осемнайсетгодишна, а само след дъх време я почитах като осемдесет — деветдесетгодишна старица. — Синьора Розвита поглади елегантния костюм английска кройка на господин Бебра, после ми дари своя черничевочер средиземноморски поглед, имаше дълбок, благоносен глас, който ме развълнува и вледени:

— Carissimo, Оскарнело! Колко добре разбирам болката ви! Хайде, andiamo, елате с нас: в Милано, Париж, Толедо, Гватемала!

Опиянявах се. Сграбчих тая момински свежа, прастара ръка на Рагуна. Средиземно море се разбиваше в моя бряг, маслинови дръвчета нашепваха в ухото ми: „Розвита ще ви бъде като майка, тя ще ви разбере. Тя, великата сомнамбула, която провижда всички освен себе си, mamma mia, освен себе си, Dio!“

Странно защо, но едва ме провидяла и облъчила с рентгенов, сомнамбулен поглед, изведнъж Розвита сепнато дръпна ръката си. Явно жадното ми четиринайсетгодишно сърце я бе ужасило! Дали не й бе проблеснало, че Розвита — девойка или старица — за мен е просто Розвита? Мълвеше на неаполитански, потреперваше, кръстеше се час по час, като че ли страхотиите, които четеше в мен, бяха безчет, а после безмълвно потъна зад ветрилото.

Смутен поисках обяснение, помолих господин Бебра да каже нещо. Но и Бебра, макар потомък на принц Ойген по права линия, бе загубил самообладание, замънка и накрая следното разбрах:

— Вашият гений, млади приятелю, божественото, но несъмнено и пъкленото във вашия гений смутиха малко добрата ми Розвита. Да ви призная, вашата невъздържаност и експлозивност са ми чужди, макар да не ме учудват. Ала независимо от нрава си — Бебра се овладя, — заповядайте с нас, включете се в трупата на чудесата. С малко повече самодисциплина и въздържаност, въпреки днешната политическа обстановка, сигурно ще съумеете да си намерите публика.

Веднага схванах. Бебра, който ме бе съветвал да стоя винаги на трибуната и никога пред трибуната, сам бе попаднал в пехотата, макар че продължаваше да излиза в цирка. И естествено — никак не се разочарова, когато любезно и със съжаление отклоних поканата му. А Синьора Розвита въздъхна шумно зад ветрилото и отново ми показа средиземноморските си очи.

Побъбрихме си още час, поръчах на келнера празна водна чаша, изрязах с песен едно сърце в стъклото, гравирах отдолу красив надпис с клупове и заврънкулки: „От Оскар за Розвита“, подарих й чашата, зарадвах я, а преди да си тръгнем, Бебра плати и остави тлъст бакшиш.

Изпратиха ме до Спортна зала. Посочих с палка голата трибуна в другия край на Майска поляна — сега се сетих, беше пролетта на тридесет и осма — и разказах на Учителя Бебра за кариерата си като барабанчик под трибуните.

Бебра смутено се усмихваше. Лицето на Рагуна бе сериозно. Синьората се отдалечи на няколко крачки, а Бебра на изпроводяк ми подшушна в ухото:

— Провалих се, драги приятелю. Как бих могъл да ви бъда учител? Мръсна политика!

После ме целуна по челото, както преди години, когато го бях срещнал между фургоните на цирка, мадам Розвита ми подаде ръка — сякаш от порцелан, а аз се наведох към пръстите й изтънчено, едва ли не обиграно за четиринайсетгодишен юноша.

— Пак ще се срещнем, сине! — махна ми господин Бебра за сбогом. — Каквито и времена да настъпят, нашего брата не се губи!

— Простете на вашите бащи! — поучи ме Синьората. — Трябва да приемете собственото си съществуване — за покой на сърцето и ужас на сатаната!

Сякаш Синьората ме кръсти за втори път, но отново напразно. Махни се, сатана! Но сатаната не се махна. Сподирих двамата с тъжен поглед и с пусто сърце, махнах, когато се качиха и изцяло потънаха в едно такси, защото фордът бе правен за големи и когато отфуча с приятелите ми, сякаш бе празен и си търсеше клиентела.

Опитах се да склоня Мацерат да идем на цирк „Кроне“, но той бе непоклатим, потънал в дълбок траур по клетата маминка, макар че никога не я бе притежавал изцяло. Но кой бе притежавал маминка изцяло? Да не би Ян Бронски, по-скоро аз, защото Оскар най-много страдаше от нейната загуба, която не само разстрои ежедневието му, но дори го застраши. Мама хубаво ме подреди. От татковците си нищо не можех да очаквам. Учителя Бебра си бе намерил учител — министъра на пропагандата Гьобелс. Гретичка Шефлер изцяло се бе отдала на акцията „Зимна помощ“. „Никой да не гладува, никой да не мръзне.“ А аз се осланях на Барабанко и самотувах върху просенения, някога бял Тенекийко. Вечер двамата с Мацерат седяхме един срещу друг. Той се ровеше из неговите си готварски книги, аз ридаех на моя инструмент. Понякога Мацерат си поплакваше, скрил глава в готварската книга. Ян Бронски все по-рядко се вестяваше. С оглед на политическата обстановка, двамата мъже смятаха, че човек трябва да бъде предпазлив, защото кой знае накъде ще задуха вятърът. И партийките скат се разредиха, и третият партньор все се сменяше, а организираха ли игричка, то само посред нощ под полилея в дневната, като избягваха политическите разговори. Баба Анна като че забрави пътя от Бисау до Лабесвег. Сърдеше се на Мацерат, а може би и на мен, та нали веднъж бях чул да казва:

— Милата Агнес, отиде си, щото не мойше да понася веке тоя барабан.

Макар да беше виновен за смъртта на клетата маминка, аз все по-здраво се вкопчвах в прокълнатия барабан: защото той нямаше да умре, както умира една майка, човек можеше да си купи нов, да го занесе на поправка на Стария Хайланд или на Лаубшад Часовникаря; той ме разбираше, винаги ми даваше верния отговор, той се осланяше на мен и аз на него. В ония дни, когато жилището ми станеше възтясно, а улиците ту възкъси, ту въздълги за моите четиринайсет години, когато денем не ми се предлагаше сгода да играя изкусителя пред витрините, а вечер изкушението да изкушавам не бе достатъчно силно, за да се притая в някой тъмен вход, аз марширувах в такт с Барабанко по четирите етажа стълби, отброявах сто и шестнайсет стъпала, поспирах на всеки етаж, вдъхвах миризмите, промъкващи се изпод петте врати, защото и на миризмите — като на мен — им бе станало възтясно в двустайните апартаментчета.

В началото сегиз-тогиз изваждах късмет с Майн Тромпетиста. Проснал се насмукан между чаршафите на тавана, той надуваше своя тромпет с такава нечувана музикалност, че разтапяше Барабанко от радост. През май тридесет и осма той се отказа от ракията и обяви на мало и голямо:

— От утре ставам нов човек!

Постъпи в музиката на кавалеристите от СА. От тоя ден все го виждах трезв като кукуряк, с чизми и бричове с кожена дъно да взема по пет стъпала наведнъж. Продължаваше да държи четирите си котарака, от които единият се казваше Бисмарк, защото — както можеше да се очаква — от време на време ракийката все пак надделяваше и го настройваше музикално.

Рядко почуквах на вратата на Лаубшад Часовникаря, кротък човечец сред стотици тиктакащи часовници. Такова прахосничество на време можех да си позволя само веднъж месечно.

Стария Хайланд все още държеше своята барачка в двора и изчукваше криви пирони. Имаше и зайчета, бяха се навъдили сума ти зайчета и зайчета от зайчета — също както навремето. Ала малчуганите в двора бяха други. Сегашните бяха с униформи и черни връзки и вече не варяха супи от стъргани тухли. Почти не познавах по имена подрастващото потомство, което стърчеше над мен. Растеше друго поколение, а моите връстници вече бяха завършили училище и учеха занаят: Нухи Айке стана фризьор, Аксел Мишке се готвеше за заварчик в корабостроителницата на Шихау, Зузи Катер стажуваше за продавачка в универмага „Щернфелд“ и си имаше сериозен приятел. Как се бе променило всичко само за три-четири години! Наистина и старият лост за килими беше все още там, а редът позволяваше вторник и петък да се изтупват килими, но тупалките отекваха твърде рядко и едва ли не виновно в тия два дни; след като Хитлер дойде на власт, прахосмукачките в домакинствата се бяха умножили; лостовете за тупане осиротяха и се използуваха само от врабци.

Така ми останаха единствено стълбището и таванът. Под холандските керемиди на покрива се отдавах на настолното си четиво, а закопнеех ли за хора, почуквах на първата врата вляво на втория етаж. Винаги отваряше мама Тручински. Откак ме бе уловила за ръка и завела до гроба на клетата маминка, тя винаги отваряше, щом Оскар застанеше с палки на прага.

— Недей думка толкоз силно, сине! Нек’ Херберт поспи още малко, пак е имал тежка нощ и го докараха с кола вкъщи.

После ме дръпваше вътре, наливаше ми малцово кафе с мляко, даваше ми бучка небет-шекер на конче да си поближа и посмуча. Пиех кафе, ближех шекер и оставях Барабанко да отдъхне.

Мама Тручински имаше дребна топчеста глава, покрита с толкова хилава пепелявосива косица, че розовият й скалп прозираше. Оскъдните влакънца се стремяха към върха на тила и се събираха там в кокче, което, въпреки незначителната си големина — беше по-дребно от билярдна топка, — можеше да се види от всички страни, накъдето и да врътнеше глава мама Тручински. Кокчето се крепеше от игли за плетене. Всяка сутрин мама Тручински натъркваше с червена амбалажна хартия от „Цикория“ валчестите си бузи, които — засмееше ли се — заприличваха на лепнати топки. Имаше миши очички. Четирите и деца се казваха Херберт, Густе, Фриц и Мария.

Мария бе на моите години, току-що бе завършила прогимназия и живееше у едно чиновническо семейство в Шидлиц да се понаучи на къщна работа. Фриц, който работеше във вагоностроителната фабрика, рядко се вестяваше. Въртеше по две-три приятелки наведнъж, които го приемаха на смени в леглата си, и ги водеше по забави на „Манежа“ в Ора. Държеше в двора зайци, „Сини виенчанки“, но за тях се грижеше мама Тручински, защото Фриц бе затънал в работа по своите приятелки. Густе, спокойна душа, към трийсетте, беше сервитьорка в първокласния хотел „Еден“ до Централна гара. Все още мома, и тя като останалия хотелски персонал живееше на последния етаж във високия „Еден“. И накрая Херберт, най-големият, който единствен живееше при майка си — е, случваше се и монтьорът Фриц да пренощува някога у дома, — работеше като келнер в пристанищното предградие Нойфарвасер. Та за него ми е думата. Защото след смъртта на клетата маминка за един кратък щастлив период Херберт Тручински стана обект на моите въжделения; а и до днес го смятам за приятел.

Херберт келнеруваше при Щарбуш. Тъй се казваше съдържателят на шведската кръчма. Точно срещу протестантската моряшка църква се намираше и посетителите й — както подсказваше фирмата „При шведа“ — бяха предимно скандинавци. Но идваха също руснаци, поляци от Свободното пристанище, докери от плавашия док и матроси от поспрели на гости кораби от райхсфлота, Не бе съвсем безопасно да си келнер в тази наистина европейска кръчма. Само благодарение на натрупания опит в „Манежа“ на Ора — преди да иде в Нойфарвасер, Херберт бе поработил в тоя долнопробен танцувален локал — той успяваше да надделее многоезичния вулкан на шведската кръчма със своя предградиен долнонемски, изпъстрен с английски и полски думички. Така или иначе, веднъж — дваж месечно една линейка го докарваше вкъщи — е, не по негово желание, но пък гратис.

Тогава се налагаше Херберт да се просне по корем, да попъхти тежко и с почти стоте си кила да помачка някой друг ден леглото. Я такива дни мама Тручински гълчеше безспир, но също тъй неуморно се грижеше и за здравето му, а всеки път, щом сменеше превръзката, почукваше с единия измъкнат от кокчето й шиш по остъкления портрет срещу леглото — по един фотографиран, ретуширан, мустакат с втренчен, сериозен поглед мъж, който приличаше на част от ония мустакатковци, населяващи първите страници на моя фотоалбум.

Но оня господин, когото сочеше шишът на мама Тручински, не беше от моята фамилия, а беше таткото на Херберт, Густе, Фриц и Мария.

— И ти ще свършиш кат’ баща си — чавкаше тя в ухото на пъшкащия, стенещ Херберт. Но нито веднъж не каза къде и как точно е намерил или навярно потърсил смъртта си мъжът от черната лакирана рамка.

— Ся ко стана? — разпитваше сивокосата мишка над скръстените си ръце.

— Както винаги, шведи и норвеги. — Поместеше ли се Херберт; леглото проскърцваше.

— Както винаги, както винаги! Мен не мож излъга! Оня път са били някви поганци от учебния кораб, как му викаха, кажи го де, от „Шлагетер“ — а май, та ко рекох, а ти все за разни шведи и норвеги ми хортуваш.

Ухото на Херберт — не виждах лицето му — пламна чак до връхчето.

— Тия хаплювци, кат’ отворят едни ченета и кат’ ми се задуят!

— Остави ги ти тях! Ко ти пречат? Кат’ ги срещне човек из града, харни момчета, ша речеш. Сигур пак си им мътил главите с твоя Ленин или си набъркал Гражданската в Испания, а?

Херберт замълча и мама Тручински се потътри към своето малцово кафе в кухнята.

Щом гърбът му оздравееше, Херберт ми даваше да го разгледам. Тогава той сядаше на кухненския стол, смъкваше тиранти върху сини крачоли и мудно, сякаш тежки мисли го разколебаваха, събличаше вълнената си риза.

Гърбът бе охранен, раздвижен. Мускули шаваха неуморно. Розовка полянка, осеяна с лунички. Под плешките край потъналия в ложе от тлъстини гръбнак буеше рижа вълна. Къдреше се надолу, докато хлътнеше в ония наполеонки, които Херберт носеше и зиме, и лете. От ластика на наполеонките до вратните жили гърбът бе нашарен с тлъсти белези, накъсващи руното, изличаващи луничките, набръчкващи кожата, сърбящи и от жега, и от студ, многоцветни, с всички нюанси от мораво-синьо до белезникаво жълто-зелено. Тия белези можех да опипвам. Мигар аз — човекът в кошарата, който гледа през прозореца, уж от месеци гледа, а дори не забелязва стопанската сграда в двора и Обератската гора отзад — съм могъл някога да пипна нещо тъй кораво, тъй чувствително, тъй смущаващо като белезите но гърба на Херберт? Срамните части на няколко жени и момичета, моичкия си член, гипсовото пиле на Христосчо и оня безимен пръст, дето преди около две години кучето ми донесе от ръжената нива и цяла година кътах в един буркан — толкова изразителен и съвършен пръст, че и днес — взема ли барабанните палки — мога да напипам и отброя всяка негова костица. Винаги когато исках да си припомня белезите по гърба на Херберт Тручински, аз сядах, барабанейки, пред буркана с пръста, за да подпомогна с Барабанко паметта си. Винаги когато обследвах някое женско тяло — макар и рядко, тъй като белегоподобните части на жената много — много не ми вдъхваха вяра, си представях белезите на Херберт Тручински. Но едно мога да кажа: Още първият досег до набъбнатините по широката гърбина на приятеля ми обеща познанство и възможност временно да обладая онези краткотрайни удебеления у готовите за любов жени. Знаковете по Хербертовия гръб — макар и рано — ми обещаваха безименния пръст, а преди тях — на третия ми рожден ден, барабанните палки ми бяха обещали белезите, размножителните органи и накрая безименния пръст.

Но да се върна още по-назад; като ембрион, преди Оскар да се е казвал още Оскар, докато си играех с пъпната връв, тя ми обеща барабанните палки, белезите на Херберт, навремени блювващите кратери на млади и по-стари жени, а най-подир безименния пръст. И в същото време, като се почне с пилето на Христа, и на мен обеща пиле, което нося неизменно със себе си — като капризен паметник на моята неспособност и ограничени възможности.

Днес отново се върнах към барабанните палки. За белези, меки части, за моя рядко надигащ глава атрибут най-много да си спомня по околен път, както нареди Барабанко. Трябва да навърша тридесет, за да мога пак да отпразнувам третия си рожден ден. Сигурно сами се досещате: — Оскар иска да се върне до пъпната си връв; затова лиричното отстъпление и помайването пред белезите на Херберт.

Преди да опиша и разтълкувам докрай приятелската гърбина, нека предварително кажа: освен един белег на левия пищял, където го бе захапала някаква проститутка от Ора, отпред на широкото му, почти незащитимо тяло — чудесна грамадна мишена — нямаше други белези. Само в гръб можеха да го ударят. Само отзад го застигаха финските и полските ками, ножовете на докерите от Шпайхеринзел и на кадетите от учебните кораби; бяха му клъцвали само гърба.

Щом Херберт се наобядваше — три пъти седмично имаше картофени тиганици, никой не умееше да ги майстори тъй тънички, пръхкави и хрупкави като мама Тручински, — та щом Херберт бутнеше чинията встрани, аз му подавах „Нойесте Нахрихтен“. Той изхлузваше тиранти, отлющваше риза от гръб и докато четеше, ме оставяше да поразпитам белезите. При тези разпити и мама Тручински обикновено седеше край масата, разплиташе стари чорапи, подхвърляше кога одобрителни, кога неодобрителни забележки и не пропускаше случай — логично е да се предположи — да напомни за ужасяващата смърт на мъжа, който висеше — фотографиран и ретуширан — зад стъклото срещу леглото на Херберт.

Разпитът започваше, щом пипнех с пръст някой белег. Понякога пипах и с барабанната палка.

— Натисни още веднъж, момче. Че не се обажда, май се е поудрямал. — Тогава натисках пак, но по-яко.

— А, тоз ли? Тоз е от украинеца. Счепкаха се нещо с някакъв тип от Гдиня. Както си седяха на масата кротко кат’ братлета, оня от Гдиня вика: „Ти руски.“ Че кат’ се докачи украинецът, всичко мойше да преглътне, ама не и руски да му рекат. Дърво по Висла прекарвал, а преди туй и по още няколко реки, пък ботушът му с пари тъпкан, но полвината при Щарбуш изпразни, и както си черпяваше компанията, оня негодник от Гдиня му каза „руски“, та трябваше да ги разтървавам, тихо и кротко, както аз си знам. Бая работа му отвориха на бачо ти Херберт, та тогаз украинецът ми вика „полски жабар“, а полякът, дет по цял ден товари боклук с багера, ми рече нещо кат „нацист“. Е, Оскарчо, нали знаеш бачо си Херберт: тозчас смачках тая бледа физиомутра и я сгърчих в гардероба. И тъкмо да обясня на украинеца кой е „полски жабар“ и кой данцигски гражданин, когато оня ме ръгна в гърба — и ето ти го белега.

Щом Херберт кажеше „и ето ти го белега“, в тоя момент отгръщаше вестника и като да потвърди думите си, отпиваше глътка малцово кафе. А сетне ми позволяваше да натисна друг белег кога веднъж, кога дваж.

— А, тоз ли? Тоз е скромна работа. Туй беше преди близо две години, флотилията торпедоносци от Пилау хвърли котва тук. Че кат’ взеха да се фукат тез ми ти „синковци“, кукличките полудяха по тях. Само как оня гад се бе намъкнал във флота и до днес манерката ми го не побира. А пък родом от Дрезден, представи си, Оскарчо, от Дрезден! Ама ти не мойш да разбереш кво значи матрос да е родом от Дрезден.

Мислите на Херберт съвсем се запиляха по красивия град на Елба и за да не се скитат немили-недраги и да ги подмамя обратно в Нойфарвасер, побутнах пак „скромния“ според него белег.

— Е, та, както ти рекох. Той беше сигналист на торпедоносеца. Та тоз хвалипръцко все на едро ги мяташе и взе да се подбива с един кротък шотландец, чиято гемия бе изкарана на док. Взе да дрънка нещо за Чембърлейн, чадъри и куп дивотии. Посъветвах го тихо и кротко, както аз си знам, да зареже тия глупости, а пък шотландецът бъкел не кълве и си шари по масата с ракиен пръст. Та както казах, остави тез приказки, момче, думам, тук не си си у дома, а в Лигата на нациите, и тогаз фрицът от торпедото „мръсен шваба“ ще ми вика той, и то на саксонски, загряваш ли — че като му забих няколко крошета, укроти се мерзавецът. А след половин час, навеждам се аз да взема един гулден, изтърколил се под масата, пък под масата — страшна тъмница, и в тоя момент саксонецът вади нож и хръц — удар в гърба. Херберт през смях прелисти „Нойесте Нахрихтен“ и додаде:

— И ето ти го белега! — после тикна вестника в ръцете на мърморясващата мама Тручински и понечи да стане. Бързо, докато Херберт не е отишъл в клозета — познах по физиономията му накъде се е запътил, — вече се надигаше, облегнат на масата, та побързах да пипна един мораво — син шит белег — широк колкото карта за скат.

— На Херберт му се ходи по нужда, сине. После ще ти разправя. — Но аз побутнах белега още веднъж, ритах и се глезех като тригодишен хлапак; това винаги помагаше.

— Е, добре тогаз. Мир да има. Ама съвсем набързо. — И Херберт пак поседна. — Това се случи по Коледа трийста година. На пристанището — пълна скука. Докерите подпираха зидовете и се обзалагаха кой ще плювне най-далеч. След нощната литургия — тъкмо приготвихме пунша — и от моряшката църква отсреща, грижливо причесанки и спретнатки в сини униформи, се задават шведите и финците. Надушвах нещо лошо, стоя си аз на вратата, гледам уж физиономиите им хрисими, ама въртят нещо лъскавите копчета и ето ти патакламата почна: „Дълги са ножовете, къса е нощта!“ Е, да, шведите и финците винаги са си имали вземане — даване. Ама какво имаше бачо ти Херберт да взема — дава с тях — дявол знае. Гаче чавка му пиеше ума, щом ставаше нещо. И аз хайде — вън, а Щарбуш свари само да викне подире ми: „Пай се, Херберт!“ Бях тръгнал да помогна на пастора, един младок, току-що пристигнал от Малмьо, направо от семинарията и не бе карал още Коледа в моряшката църква заедно с шведи и финци, та него тръгнах да спасявам, едно рамо да му дам, за да се върне жив и здрав у дома, току бях докопал божия човек за пеша, и бандитският нож — храс! — в гърба и си рекох: „Ха честит’ ти Нова година!“ — макар да беше едва Бъдни вечер. Щом се посъвзех, гледам — лежа проснат на тезгяха и хубавичката ми кръв тече ли, тече на вересия в бирените чаши, а Щарбуш се задава с аптечката да ми сложи — дет й казват — временна превръзка.

— Що се бъркаш, де не ти е работа? — загълча мама Тручински и измъкна шиша от кокчето си. — А кракът ти поне да бе стъпвал в черква. Пък то!

Херберт махна с ръка и смъкнал тиранти, повлякъл риза, се потътри към клозета. Гневно тръгна и гневно рече: „И ето ти го белега“ — и тръгна, сякаш веднъж завинаги искаше да избяга и от църквата, и от свързаните с нея ръганици с нож, сякаш клозетът бе мястото, където можеше да бъде, да стане или да остане свободомислещ.

Няколко седмици по-късно заварих Херберт онемял и без настроение за раздумка. Видя ми се отчаян, а пък нямаше превръзка на гърба. Заварих го да лежи нормално по гръб на канапето в дневната. Уж не беше ранен, а приличаше на тежко ранен. Херберт въздишаше, господ, Маркс и Енгелс зовеше и кълнеше. Току размахваше юмрук из стайния въздух, сетне го отпускаше върху гърди, другият юмрук се притичваше на помощ и Херберт се думкаше по гърдите като католик, викащ в екстаз: „Mea culpa, mea maxima culpa“^[65].

Херберт беше пречукал някакъв латвийски капитан. Наистина съдът го оправда — както се случва в неговата професия; бе действувал при самозащита. Но латвиецът, въпреки оправдателната присъда, си оставаше мъртъв латвиец и тежеше на съвестта на келнера като цял тон, макар да разправяха на капитана, че бил крехко човече — язваджийче.

Херберт бе напуснал работа. Бе подал оставка. Често наминаваше съдържателят Щарбуш, присядаше или край канапето с Херберт, или при мама Тручински на кухненската маса, изваждаше от чантата си джин „Щобе“ — огненица 100° за Херберт, и четвърт кафе на зърна от Свободното пристанище — за мама Тручински. И ту Херберт ще запредумва, ту мама Тручински, та тя да предума сина си. Обаче Херберт си оставаше твърд или мек — както искате го речете — и не искаше да келнерува в Нойфарвасер, а срещу моряшката черква — още по-малко. Въобще не искал вече да келнерува, понеже който келнерувал, го наръгвали, а щом го наръгвали, един ден все щял да пречука някое латвийско капитанче, та да оварди тялото си и да не даде на латвийския нож да прибави латвийския си белег към всички фински, шведски, полски, данцигски и великогермански белези върху разораната надлъж и шир гърбина на Херберт Тручински.

— По-добре в митницата, отколкото келнер в Нойфарвасер — казваше Херберт. Но не отиде в митницата.

Ниоба

През тридесет и осма качиха митата, а границата между Полша и Свободния град временно беше затворена. Бабчето не можеше вече да пътува с теснолинейката за Вторник-пазар в Лангфур и трябваше да затвори сергията. Насади се върху яйцата си, така да се каже, без да изгаря от желание да ги мъти. На пристанището вонята на херинга се разнасяше до небесата, стоката се трупаше на камари, а политиците се срещаха и споразумяваха; само моят приятел Херберт лежеше раздвоен и безработен на канапето, потънал в мисли като истински мислител.

А митницата предлагаше надница и хляб. И зелени униформи предлагаше тя и зелена, достойна за охрана граница. Херберт не отиде нито в митницата, нито искаше вече да келнерува, а искаше само да си лежи на канапето и да размишлява.

Но човек трябва да работи. Не само мама Тручински мислеше така. Макар че отказа на съдържателя Щарбуш да предума сина си Херберт да се върне келнер във Фарвасер, тя все пак искаше да го вдигне от канапето. Но скоро и на него май му втръсна двустайният апартамент и както си размишляваше уж, един ден прегледа обявите за някое докерско местенце в „Нойесте Нахрихтен“ и — неохотно макар — в нацисткия вестник „Форпостен“.

Как ми се щеше да му помогна. Що му трябваше на Херберт да захваща временно препитание вместо да си гледа хубавата работа в предградието? Да стигне до хамалин, да работи каквото му падне, да заравя скапана херинга. Не можех да си представя Херберт да виси по мостовете на Мотлау, да плюе по чайките и да жвака тютюн. А защо да не станем с Херберт комбина: два часа яка работа веднъж седмично или дори месечно и щяхме да се възмогнем като господа. Печен вече в тоя бранш, Оскар ще порва стъклата на отбрани витрини с гласовия си диамант същевременно ще охранява Херберт, докато той — както се казва — ловко ги пребарва. Не ни трябваха ни горелки, ни шперцове, ни сандъче с инструменти. Щяхме да се оправим без бокс и муниции. Арестантската камионетка и ние бяхме два свята, които не биваше да се срещат. А и Меркурий, богът на крадците и търговците, ни даде благословия, понеже аз, роденият под знака на Дева, притежавах печата му и при нужда го лепвах върху твърди предмети.

Би било глупаво да пропуснем тоя епизод. Ще го разкажа накратко, но нека не ви прозвучи като изповед: По времето, когато Херберт беше безработен, двамата се справихме с два дребни обира в деликатесни магазини и един по-тлъстичък в една кожухарница: забърсахме три сини лисици, тюленова кожа, астраганен маншон и кокетно, макар и не безценно палто от жребче, което клетата маминка сигурно би поносила с радост.

Отказахме се от кражбите не толкова заради онова чоглаво и понякога тегнещо чувство за вина, а по-скоро заради растящите трудности при превръщането на плячката в оборотен капитал. За да продаде изгодно стоката, Херберт пак трябваше да ходи в Нойфарвасер, защото свестните посредници се подвизаваха край пристанището. Но тъй като това място всеки път му напомняше за хилавото латвийско капитанче — язваджийче, той гледаше да пласира стоката където свари — по Шихгаугасе, край плетачницата, на Бюргервизен, навсякъде другаде, но не и в Нойфарвасер, където кожите щяха да вървят като топъл хляб. По тоя начин пласментът на плячката се протакаше толкова дълго, че накрая деликатесите се озоваха в кухнята на мама Тручински, пък астраганения маншон Херберт подари на нея, сиреч опита се да й го подари.

Щом мама Тручински видя маншона, цялата й радост се отрови. Е, продуктите бе приела мълчаливо, навярно защото си мислеше, че дребна кражба на храна — бива. Но маншонът означаваше лукс, луксът — лекомислие, а лекомислието — затвор. Така простичко и честно разсъждаваше мама Тручински, после присви миши очички, измъкна шиша от кокчето и каза с шиш в ръка:

— И ти ще свършиш кат’ баща си! — После тикна на своичкия Херберт „Нойесте Нахрихтен“ или „Форпостен“, което трябваше да означава някаква заплаха от сорта: Вземи, че си потърси работа, ама нещо порядъчно, инак няма да ти готвя повече.

Цяла седмица Херберт прекара на своето мислителско ложе, беше непоносим, не можех да го склоня ни за раздумка с белези, ни за безчинство из мамещи витрини. Проявих разбиране към приятеля, нека изживее мъката си докрай, поседявах при Лаубшад Часовникаря и неговите време — поглъщащи часовници, опитах още веднъж с Майн Музиканта, ала той не близваше вече ракия, а галопираше с тромпет по нотите на своята кавалерийска музика, носеше се изискан и енергичен, докато четирите му котарака — реликви от една пиянска, но високо музикална ера — вечно недохранени, умираха като псета. Затова пък късно вечер често сварвах Мацерат, който преди смъртта на маминка пийваше само в компания, със стъклен поглед зад куп ракиени чашки. Фотоалбума прелистваше, опитваше се — както и аз сега — да съживи клетата маминка от малките кои по-добре, кои по-зле експонирани четириъгълници, наплакваше се хубавичко към полунощ, сетне фамилиарно заговаряше Хитлер или Бетховен, които все още висяха мрачни един срещу друг, но сякаш му отговаряше само глухият гений, докато фюрерът — въздържател мълчеше, защото Мацерат, някакъв дребен, нафиркан целенлайтер, бе недостоен за провидението.

Един вторник — спомням си точно благодарение на Барабанко — въпросът се разреши: Херберт се стегна като франт, сиреч накара мама Тручински да изчетка сините му клош — панталони със студено кафе, едва натика тесните си калеври, изля се в жилетката с копчета и котвички по тях, напръска белия копринен шал, който имаше от Свободното пристанище, с одеколон, излязъл също от безмитното торище на Свободния град, и скоро стоеше — ъгловат и гипсиран — под синята фуражка.

— Отивам да се поогледам за работа — рече Херберт и кривна дръзко матроска фуражка ала принц Хайнрих към лявото ухо, а мама Тручински свали вестник.

На другия ден Херберт вече имаше служба и униформа. Тъмносиво носеше той, а не митническо зелено; глави се пазач в Морския музей.

Като всичко ценно за съхранение в този ценен за съхранение град, съкровищата на Морския музей изпълваха една стара патрицианска къща — музей с каменна веранда и игриво, но богато орнаментирана фасада, а отвътре бе с дъборезбован и витостълбен интериор.

Музейната сбирка бе посветена на грижливо каталогизираната история на пристанищния град, който се славел с амбицията да стане и остане баснословно богат между могъщите, но често бедни съседи. Ах, тия потвърдени с хрисовул привилегии, откупвани от тевтонски братя и полски крале! Тия цветни гравюри от различни обсади на крепостта край устието на Висла! А там, в крепостните стени на града, пребивава нещастният крал Станислав Лешчински, избягал от саксонския противокрал. Страхът му ясно се чете върху маслените краски. Също примас Потоцки и френският пратеник Де Монти треперят от страх, защото русите под командването на генерал Ласки обсаждат града. Всички тия сцени са надписани най-акуратно, дори имената на френските кораби под флага на „лилията“ могат да се разчетат. Една стрелка сочи, че с този кораб е избягал крал Станислав Лешчински в Лотарингия, когато градът бил обсаден от Август III. Голяма част от експонатите са трофеи от спечелени войни, защото загубените войни рядко или никога не оставят музейни трофеи.

Гордостта на колекцията бе статуетката от носа на голям флорентински галеон, чието родно пристанище бе Брюге, ала бе собственост на флорентинските търговци Портинари и Тани. През април 1473 година данцигските пирати и капитани Паул Бенеке и Мартин Бардениек, кръстосвайки край Зенландския бряг пред пристанище Слагелсе, успели да пленят галеона. Капитаните, офицерите и многочисленият екипаж минали под ножа, а кораба с целия товар откарали в Данциг. Двукрилият „Страшен съд“ на Мемлинг и Златният купел — изработени по поръчка на флорентинеца Тани за флорентинска църква — били прибрани в църквата „Св. Богородица“, а днес — доколкото ми е известно — „Страшният съд“ радва окото на католическа Полша. Какво е станало със статуетките от галеона след войната — не се знае. Но по мое време тя се пазеше в Морския музей.

Пищна дървена жена, зелена и гола; ръцете — вдигнати, китките — леко сключени, така че се виждаха всички пръсти; вглъбнати очи от кехлибар гледаха над решително устремени напред гърди. Тая жена, тая статуетка носеше нещастие. Била изработена по поръчка на търговеца Портинари от прочут с резбованите си статуетки майстор; моделът бил едно фламандско момиче, любимка на Портинари. Едва-що зелената фигура заела мястото си под бугшприта на галеона — според тогавашните обичаи, — момичето било дадено под съд за черна магия. Но преди да лумне в пламъци, при изтезанията тя обвинила своя благодетел, флорентинския търговец, и скулптора, който й бил взел прекалено точно мерките. Портинари — така разправят злите езици — се обесил, тъй като се уплашил от огъня. А на скулптора отсекли и двете даровити ръце, за да не ваят в бъдеще вещици за статуетки на галеони, Още докато в Брюге се водел процесът и се вдигнал голям шум, защото Портинари бил богаташ, корабът със статуетката попаднал в пиратските ръце на Паул Бенеке. Вторият търговец, синьор Тани, също бил съсечен от пиратска секира. Паул Бенеке бил следващата жертва: няколко години по-късно той си навлякъл омразата на патрициите в родния му град и най-безмилостно бил удавен в двора на Щоктурм. А корабите, на чийто нос след смъртта на Бенеке монтирали статуетката, изгаряли още в пристанището, подпалвайки и други кораби — освен статуетката, разбира се, защото огън не я ловял, а изящните й форми винаги намирали почитатели сред собствениците на кораби. Току заела своето място, зад гърба й се разбунтували най-хрисимите екипажи и хвръквала всяка десета глава. Безуспешният поход на Данцигската флота срещу Дания през 1522 под командването на даровития Еберхард Фербер довел до погрома на Фербер и до кървави размирици в града. Историята говори също и за религиозни походи — през двадесет и трета година протестантският пастор Хеге повел тълпа иконоборци на щурм срещу седемте енорийски църкви в града — но нека отдадем вината за това голямо бедствие на статуетката от галеона, което имало трайни последици: тя красяла кораба на Фербер.

Когато петдесет години по-късно Шефан Батори неуспешно обсаждал града, Каспар Йешке, абат на Оливайски манастир, в проповедите си за покаяние хвърлил вината за всички беди върху статуетката и греховната жена. Полският крал я бил получил в дар от градската управа на Данциг, закарал я в своя стан и се вслушвал в злите й съвети. Не ни е известно доколко дървената дама е повлияла шведските походи срещу Данциг и дългогодишното затворничество на религиозния фанатик доктор Егидиус Щраух, който съзаклятничел с шведите и също настоявал за изгарянето на зелената жена, върнала се отново в града.

Според някакво съмнително сведение един силезийски поет-емигрант на име Опиц, намерил убежище за няколко години в града, се поминал твърде рано, тъй като открил гибелната статуетка на някакъв таван и се опитал да я възпее в стихове.

Едва към края на осемнадесети век, при подялбите на Полша, прусаците, завладели със сила града, издали Кралски указ против „дървената статуетка Ниоба“. За пръв път статуетката се споменавала в официален документ и незабавно била евакуирана или по-точно карцирана в Щоктурм, в чийто двор бил удавен Паул Бенеке и откъдето за пръв път успешно бях изпробвал далекобойната си песен, та при вида на най-съвършените продукти на човешката фантазия — инструментите за инквизиция — Ниоба да мирува през целия деветнайсети век.

Когато през двайсет и трета година изкачих Щоктурм и поразих с гласа си прозорците на Градския театър, Ниоба, популярна сред народа като „зелената вещерка“ или „зелената веда“, отдавна бе извадена и слава богу! — от инквизиционната килия на кулата. Кой знае дали иначе ударът ми върху класицистичната сграда щеше да успее.

Изглежда, някой неосведомен музеен директор, пришълец в града, е измъкнал Ниоба от усмирителната килия и скоро след създаването на Свободния град я е поселил в подновената колекция на Морския музей. Не след дълго той починал от сепсис, тая инфекция усърдният уредник пипнал, докато поставял надписа за статуетката от галеона, която се обаждала на името Ниоба. Приемникът му, предвидлив човек, запознат с историята на града, решил отново да извади Ниоба. На град Любек смятал да хариже опасното дървено момиче, но тъй като любекчани не приели този дар, градчето на Траве, с изключение на тухлените църкви, оцеляло при бомбардировките.

И така Ниоба (или „зелената вещерка“) останала в Морския музей и за по-малко от четиринайсет години причинила смъртта на двама директори — не на предвидливия директор, защото той се преместил; края на един позастарял пастор, изтлял в нозете й; самоубийството на един студент от Политехниката, на двама абитуриенти, току-що издържали матурата си, и края на четирима надеждни пазача в музея, почти всички семейни.

Жертвите — в това число и студентът от Политехниката — били намерени с блаженопочивши лица и със забити в гърдите остри предмети, каквито могат да се намерят в един морски музей; моряшки ками, бордни куки, харпуни, фино цизелирани копия от Златния бряг, губерки за платна; само вторият гимназист се принудил да посегне първо към джобното ножче, а сетне и към пергела си, тъй като малко преди неговата смърт всички остри предмети в музея били окачени на верижки или поставени във витринки.

Макар че при всеки смъртен случай съдебните експерти констатирали поредното трагично самоубийство, из града, пък и по вестниците, плъзнал слух: „Това е работа на зелената вещерка.“ Ниоба била сериозно заподозряна, че е пратила от тоя на оня свят мъже и момчета. Оживено се коментираше, във вестниците се откри специална рубрика с читателски отзиви за „феномена Ниоба“, заприказва се за фатални произшествия. Градската управа заговори за анахронично суеверие: нямало да взема прибързани мерки, преди да има доказателства, че наистина става нещо зловещо.

Така зеленият къс дърво и занапред си остана венецът на Морския музей, тъй като Околийският музей в Олива, Градският музей на Флайшергасе и управата на „Артусхоф“ отказаха да приемат ненаситната на мъже нимфоманка.

Не достигаха музейни пазачи. И не само те отказваха да охраняват дървената девица, а и посетителите заобикаляха залата на ведата с кехлибарените очи. За дълго време утихна зад ренесансовите прозорци, които осигуряваха на скулптурата нужната светлина. Залата потъна в прах. Чистачките вече не влизаха в нея. Някога тъй напористите фотографи — един от, тях починал скоро след снимането на статуетката, е, наистина от естествена, ала твърде фрапираща смърт, и то във връзка с тая снимка — вече не снабдяваха пресата на Свободния град на Полша, на райха, та дори и на Франция със снимки от гибелната статуетка, а унищожаваха портретите на Ниоба в архивите си и от тоя момент фотографираха само посрещането и из пращането на разни президенти, държавни глави и крале — изгнаници, живееха под знака на планирани изложби на птици, конгреси в райха, ралита и пролетни наводнения.

Та нищо не беше се променило, когато Херберт Тручински се отказа от келнерството и митничарството, а облече мишата униформа на музеен пазач и седна на кожения стол до вратата на оная зала, която народът наричаше „салона на мадам“.

Още първия работен ден последвах Херберт до трамвайната спирка на площад „Макс Халбе“. Тревожех се за него.

— Я се връщай, Оскарчо. Не мога да те взема. — Но аз така упорито се навирах с барабан и палки в очите на своя приятел-гигант, че Херберт вдигна ръце:

— Е, добре, ела с мен до Високата врата. Но после ще се върнеш вкъщи и — да слушаш!

Но на, Високата врата не пожелах да се върна с петицата и Херберт ме заведе на улица „Св. Дух“, опита още веднъж, вече на стълбата на музея, да се отърве от мен, а накрая с въздишка купи един детски билет от касата. Всъщност бях навършил четиринайсет години и трябваше да си купя цял билет, но нали не им влизаше в кесията на тях.

Прекарахме приятен, спокоен ден. Без посетители, без инспектори. Ту аз ще побарабаня половин час, ту Херберт ще подремне за час. Ниоба бе вперила кехлибарени очи напред, устремила гърди към някаква цел, която обаче не беше нашата цел. Ние почти не забелязвахме Ниоба.

— И без туй не е мой тип жена — каза пренебрежително Херберт. — Я глей що сланинка има, пък и двойна гушка.

Херберт наклони глава и почна да сипе забележки:

— Ами кръста й, малей, цял двукрилен гардероб. Бачо ти Херберт си пада повечко по нежни мадамки, таквиз миньонки кат куклички!

Слушах Херберт как надълго и широко описва своя тип жена и гледах как вая с едри лопатести длани контура на грациозно създание от нежния пол, което задълго, та дори и днес — макар и под прикритието на сестринската престилка — си остана мой идеал.

Още на третия ден от нашата музейна ера се престрашихме да се отдалечим от стола край вратата. Ужким почистваме — а залата наистина бе в плачевно състояние — и както бършехме праха, обирахме паяжините с годеничетата в тях, преобразявайки помещението действително в „салона на мадам“, ние малко по малко се присламчихме до осветената и хвърляща сянка дървена снага. Не че Ниоба не ни вълнуваше. Твърде очебийно бе изпъчила своята пищна, но не и разплута хубост. Ала ние не я гледахме с очите на похотта. А се опитвахме да я погледнем с набитото око на тънки познавачи. Херберт и аз — двама хладнокръвни, ледено — страстни естети, които препускат с, палци по женските пропорции; с изключение на малко възкъсите й бедра, височината на Ниоба — осем глави — напълно отговаряше на класическия идеал, а всичко, що се простираше на ширина — таз, рамене, гръден кош — претендираше за преценка по-скоро по холандския, отколкото по гръцкия стандарт.

Херберт килна палец:

— Сигур е огън в леглото, не е за мен. Що схватки знае бачо ти Херберт от Ора и Фарвасер! За туй жена не ми требе. — Херберт беше врял и кипял. — Виж, да бе една стиска женче, таквоз мъничко, крехкичко, та да го варди човек да не му скърши талийката — е, тогаз може.

Ако ставаше дума за схватки, нямаше да имаме нищо против Ниоба и пехливанското й тяло. Херберт прекрасно знаеше, че пасивността или активността, която си пожелаваше у голите и полуоблечените жени, не е привилегия само на стройния грациозен тип, а табу за по-пълните и пищните; има нежни момичета, които не могат да се усмирят за минутка, и жени като каци, заспали като блатна вода. Ние нарочно омаловажавахме и свеждахме всичко до две прости неща, обиждахме Ниоба съзнателно и все по-непростимо. Така например Херберт ме вдигна, за да подумкам с палки по нянките на мадам, докато от нейните напръскани, уж необитаеми, пък многобройни дървоядини се закълбиха смешни облачета дървесна пудра. Докато барабанях, и двамата я гледахме в кехлибарените очи. Как не трепнаха, не мигнаха, не засълзиха, не заплакаха тия очи! Не се присвиха в застрашителни, излъчващи омраза цепки. Залата с целия й инвентар и част от огрените прозорци се отразяваха — като в криво огледало — в тия две шлифовани, по-скоро жлътняви, отколкото червеникави капки кехлибар.

Кой не знае, че кехлибарът е лъжовен! И ние знаехме за коварството на този въздигнат до накит смолист продукт. Въпреки това по най-дебелашки мъжки маниер класифицирахме всичко женско на активно и пасивно и тълкувахме явното равнодушие на Ниоба в наша полза. Чувствувахме се сигурни. Херберт й зачука, ехидно хъхрейки, един пирон в капачката на коляното: чак мен ме болеше коляното при всеки удар, а тя дори не повдигна вежда. И какви ли не идиотщини вършехме още пред очите на зелено напращялото дърво! Херберт намъкна шинела на британски адмирал, въоръжи се с далекоглед, наложи си адмиралска шапка. А аз — с червено елече и дългокоса перука — се издокарах като паж на адмирала. Разиграхме битката при Трафалгар, обстрелвахме Копенхаген, разпръснахме флотата на Наполеон при Абукир, избиколихме този или онзи нос, заемахме ту исторически, ту съвременни пози пред очите на статуетката от галеона, създадена по модел на някаква си холандска вещица. И си мислехме, че тя всичко одобрява или нищо не забелязва.

Днес зная, че и стените имат очи, че нищо не остава скрито-покрито, че дори тапетите имат по-добра памет от човеците. И не Дядо Боже вижда всичко от небето! Стига само един стол, една закачалка, един пепелник с фасове или дървеното копие на една жена, наречена Ниоба, и ето ти важен свидетел за всяка наша постъпка.

Две седмици или още някой ден отгоре служихме в Морския музей. Херберт ми подари барабан и донесе на мама Тручински две седмични заплати с надбавка за риск. Един вторник, тъй като в понеделник музеят почиваше, на касата отказаха да ми дадат билет и не ме пуснаха. Херберт попита защо. Касиерът, наистина малко троснато, но все пак доброжелателно ни обясни, че постъпила жалба да не пускат деца в музея. Бащата на малкия не бил съгласен, инак не възразявал да стоя долу на касата, понеже като търговец и вдовец нямал време да ме наглежда, но в „салона на мадам“ не бивало да ме пускат тъй безотговорно.

Херберт аха да отстъпи, но аз тъй го блъсках и ръгах, че той уж се съгласи с касиера, ала ме представи като свой талисман, ангел-хранител, поговори за детската невинност, която щяла да го закриля, накратко: Херберт почти се сприятели с касиера и ми издействува разрешение „за моя последен ден в Морския музей“ — както се изрази касиерът.

И така, уловен за ръката на моя приятел-гигант, аз още веднъж изкачих богато украсената, винаги лъсната вита стълба до втория етаж, където живееше Ниоба. Прекарахме един спокоен предобед и още по-спокоен следобед. Той седеше с притворени очи на кожения стол с жълти кабари. Аз седях в нозете му. Барабанко си мълчеше. Съзерцавахме с премрежени очи високобортовите ханзейски кораби, фрегатите, корветите, петмачтовите кораби, галеоните и шалупите, клиперите и крайбрежните платноходи, които висяха под дъбовата ламперия в очакване на попътен вятър. Оглеждахме с интерес флотилията моделчета, дебнехме заедно с нея свежия бриз, плашехме се от безветрието в „салона на мадам“, само и само да не гледаме страшната Ниоба. Мило и драго давахме да чуем работните щумове на някой усърден дървояд, за да докажат, че зеленото дърво — макар и бавно, но сигурно — ще бъде разядено и изкорубено, че Ниоба е тленна. Обаче не проскърца нито един червей. Консерваторът бе направил дървената снага неуязвима за червеи, безсмъртна. И така, оставаше ни единствено флотилията макетчета, безразсъдната надежда за попътен вятър, налудничавата игра със страха от Ниоба, правехме всичко възможно да си го спестим, да го игнорираме, да го забравим и може би щяхме да успеем, ако подиробедното слънце изведнъж не стрелна и възпламени лявото й кехлибарено око.

А този пламенеж не биваше да ни изненадва. Нали познавахме слънчевите следобеди на втория етаж в Морския музей, знаехме колко часът е ударило или ще удари, щом светлината слезе от корниза и залее ханзейските кораби. И черквите наоколо изпълняваха дълга си: да определят по време виещата прах светлина и с историческия звек на камбаните да поухажват нашата историческа колекция. Що за чудо — сякаш и слънцето стана историческо, влезе в експозицията и взе да заговорничи с кехлибарените очи на Ниоба.

Него следобед обаче, тъй като нямахме нито настроение, нито кураж за игри и предизвикателства, разжареният поглед на инак безчувственото дърво ни прогори дваж по-силно. Потиснати, едва издържахме половин час до края на работния ден. Музеят затваряше точно в пет.

Следващия ден Херберт сам застъпи на пост. Придружих го до музея, но тъй като не ми се висеше пред касата, потърсих си местенце срещу патрицианската къща. Яхнах с Барабанко едно гранитно кълбо с опашка, която възрастните използуваха вместо парапет. Безпредметно е да споменавам, че другата страна на стълбището също се охраняваше от такава една топка с чугунена опашка. Рядко барабанях, но наложеше ли се, отвратително думках, най-често в знак на протест срещу разни минувачки от женски пол, които току спираха при мен, за да ме разпитват как ми е името и да погалят с потна длан тогава вече хубавата ми, е, малко възкъса, ала чуплива коса. И така премина предобедът. В дъното на улица „Св. Дух“ под дебелата, тумбеста камбанария върху полог със зелени кулички мътеше керемидено-черната квачка Дева Мария. От зиналите дупки на камбанарията постоянно се стрелкаха гълъби. Снишаваха се до мен, бъбреха си врели-некипели и се чудеха още колко ли ще мъти, какво ли има толкова да мъти и дали това столетно мътене накрая няма да се превърне в самоцел.

По пладне Херберт излезе на улицата. Извади кутията за закуски, която мама Тручински така претъпкваше, та не можеше да се затвори, и ми подаде сандвич с мас и дебел резен кървавица. Кимна ми насърчително и машинално, защото не ми се ядеше. Най-сетне проядох, а Херберт, който не хапна нито залък, запуши цигара. Преди обаче музеят да си го получи обратно, той хлътна в една кръчма на Бротбенкенгасе да пийне две-три джинчета. Гледах адамовата му ябълка, докато той обръщаше чашките. Никак не ми харесваше тая работа, дето изливаше в гърлото си чаша подир чаша. Макар че отдавна бе изкачил витата стълба в музея, а аз отново бях възседнал гранитното кълбо, пред очите на Оскар продължаваше да подскача адамовата ябълка на приятеля му Херберт.

Следобедът пълзеше по бледата фасада на музея. От корниз на корниз подскачаше той, ядеше нимфи и рогове на изобилието, поглъщаше шишкави ангели, посягащи към цветя, насищаше рисувани кехлибарени гроздове, та презряваха, изтърси се в разгара на някакъв празник, поигра си на сляпа баба, залюля се на люлка от рози, облагороди неколцина търговци в потури, улови един елен, подгонен от хрътки, и най-сетне стигна до онзи прозорец на втория етаж, който позволяваше на слънцето за миг и все пак завинаги да озари едно кехлибарено око.

Полека се изхлузих от гранитното кълбо. Барабанът силно дрънна по грубия камък. Люспици лак се отрониха от бялата кутия и от алените пламъци и се посипаха бели и червени по стълбището пред терасата.

Може да съм издекламирал нещо, да съм измънкал някаква молитва, или да съм преброил до пет: но скоро линейката стоеше вече пред музея. От двете страни на входа се струпаха минувачи. Оскар успя да се шмугне вътре покрай доктора от „Бърза помощ“. Изпреварих санитарите, които би трябвало да познават разположението на залите от предишни злополуки.

Боже мой, колко смешен беше Херберт! Увесил се на врата на Ниоба, искаше да обязди дървото. Главата му покриваше нейната глава. Бе притиснал в обятия вдигнатите й сключени ръце. Съблякъл си бе и ризата. По-късно я намериха грижливо скатана на кожения стол до вратата. Гърбът му бе открил всичките си белези. Разчетох писмената, преброих буквите. Не липсваше нито една. Но нямаше и помен от нов знак.

Нахълталите малко след мен санитари доста се поизпотиха, докато откопчат Херберт от Ниоба. Полудял от страст, той бе откъснал от предпазния синджир една двуостра брадвичка, едното острие бе забил в дървеното тяло на Ниоба, а в другото при френетичния си щурм се бе нанизал той. Колкото и съвършена да бе спойката горе, долу, където дюкянът му зееше отворен, щръкнал и безразсъден, Херберт не бе успял да намери дъно за котвата си.

Щом хвърлиха върху Херберт чаршафа с надпис „Бърза помощ“, Оскар, както винаги, когато загубваше нещо, посегна към барабана си. Той продължаваше да налага Тенекийко с юмручета, когато служителите от музея го изведоха от „салона на мадам“ по стълбите, а после го откараха вкъщи с една полицейска кола. И днес в психото, когато извиква в паметта си оня опит за любов, между плът и дърво, Оскар отново си служи с юмруци, за да преброди още веднъж набраздения и ошарен гръб на Херберт Тручински, да се полута из загрубелия и чувствителния, всичко предричащия, всичко изпреварващия, всичко превъзхождащия по коравина и чувствителност лабиринт от белези. Подобно слепец чете Оскар писмената по този гръб.

Едва когато вече са смъкнали Херберт от бездушното му дървено чучело, идва Бруногледача с отчаяната крушовидна глава.

Внимателно отмества юмруците ми от барабана, окача го отляво на кошарата и приглажда одеялото.

— Господин Мацерат — предупреждава ме той, — ако продължавате да барабаните толкова силно, ще ви чуят. Починете си или барабанете малко по-тихо.

Да, Бруно, ще се опитам да продиктувам на Тенекийко следващата глава по-безшумно, макар че тъкмо тази тема крещи за виещ от глад барабанен оркестър.

Вяра — Надежда — Любов

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет. Живеел в мансардата на една четириетажна къща, гледал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк, и от сутрин до вечер си сръбвал от едно шише хвойнова. Преживявал така, докато нещастието го отрезвило.

Днес Оскар не вярва много в знамения. И все пак в ония времена имаше достатъчно знамения, които вещаеха нещастие, то намъкваше големи-големи чизми и с тия големи-големи чизми правеше големи-големи крачки, за да разнесе нещастието навсякъде. Тогава се помина и моят приятел Херберт Тручински от рана в гърдите, която му нанесе една дървена жена. Жената не се помина. Запечатаха я и я свалиха в музейното хранилище, за реставрация уж. Но нещастието не може да се заключи в хранилище. То се оттича с помията по канализацията, вмъква се в газопроводите, влиза във всеки дом и никой не подозира, че слагайки тенджерата върху синкавите пламъци, нещастието вари храната му.

На погребението на Херберт в Лангфур за втори път видях Шугер Лео, с когото се бях запознал на гробището в Брентау. На всички нас — на мама Тручински, Густе, Фриц и Мария Тручински, на дебелата госпожа Катер, на Стария Хайланд, който по празници колеше за мама Тручински от зайците на Фриц, на моя набеден татко Мацерат, който великодушно — за какъвто умееше да се представя — пое половината от разноските по погребението, на Ян Бронски, дошъл само за да види Мацерат — а навярно и мен — на неутрална гробищна земя, ако и да не познаваше Херберт; на всички нас — с потекли лиги и с треперливи, мухляво бели ръкавици Шугер Лео поднесе своите налудничави съболезнования, неразличаващи радост от печал.

Когато Шугер — Леовите ръкавици запърхаха към Майн Музиканта, дошъл в полуцивилно, полувоенно облекло, се яви още една прокоба.

Стреснат отскочи побледнелият плат на Леовата ръкавица, отхвръкна надалеч и повлече Лео със себе си през гробовете. Чуваше се да крещи; но откъслеците, полепнали по гробищната флора, не бяха обичайните съболезнования.

Никой не се отдръпна от Майн Музиканта. И все пак той стоеше самотен сред опечалените, разпознат и белязан от Шугер Лео, и смутено въртеше в ръце тромпета, донесен за случая, на който преди това възхитително бе свирил надгроба на Херберт.

Възхитително, защото Майн си бе посръбнал малко хвойнова макар отдавна да не сръбваше, — тъй като смъртта на набора му Херберт го бе потресла, а ние с Барабанко бяхме онемели пред тая смърт.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет. Живеел в мансардата на нашата четириетажна къща, гледал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк, и от сутрин до вечер си сръбвал от едно шише хвойнова, докато — в края на тридесет и шеста или в началото на тридесет и седма — постъпил в ездитните отреди на СА и там като тромпетист в духовата музика свирел на тромпет наистина безпогрешно, но вече не възхитително, защото напъхвайки се в кожените кавалерийски бричове, се отказал от шишето хвойнова и надувал трезво и силно своето тенеке.

Щом се поминал Херберт Тручински, приятелят на Майн Щурмовака от младини, с когото през двадесетте години заедно плащали членския си внос — първо в комунистическата младежка група, а сетне в „Червения сокол“, — та когато приятелят му трябвало да отиде в дупката, Майн посегнал към своя тромпет и към шишето хвойнова. Понеже му се прищяло да посвири не трезво, а възхитително; макар възседнал кафяв кон, той бил запазил музикалния си слух, сръбнал на гробището още глътка и не свалил цивилния балтон за тромпетното соло, при все че смятал да посвири на гробищна земя в униформено кафяво, било то и гологлав.

Имало едно време един щурмовак от СА, докато свирел на тромпет на гроба на приятеля си от младини, възхитително и хвойно — просветлен, той останал с цивилния балтон върху щурмовашката униформа. Когато Шугер Лео — а всяко гробище си има по един Шугер Лео — пожелал да поднесе съболезнованията си, всички опечалени получили съболезнования. Само щурмовакът от СА не могъл да се докосне до бялата Леова ръкавица, защото Лео познал щурмовак от СА, уплашил се и с крясък оттеглил ръкавица и съболезнования. И щурмовакът от СА се прибрал без съболезнования и с хладен тромпет вкъщи, където намерил в мансардата на нашата къща четирите си котарака.

Имало едно време един щурмовак от СА, той се казвал Майн. От дните, когато още редовно посръбвал хвойнова и възхитително свирел на тромпет, Майн гледал в мансардата си четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк. Един ден Майн Щурмовака се прибрал от погребението на своя стар приятел Херберт, опечален и отново изтрезнял, защото еди — кой си го лишил от съболезнования, и се озовал сам в мансардата с четирите си котки. Котките се умилквали край кавалерийските му ботуши, а Майн им сложил цял вестник глави от херинга, та те отвлекли вниманието на котките от ботушите. Него ден мансардата ужасно смърдяла на четирите котки, всъщност не котки, а котараци, единият от които се казвал Бисмарк и пристъпял катраненочер върху бели лапички. Майн обаче нямал хвойнова подръка. Ето защо му смърдяло все по-непоносимо на котки, сиреч на котараци. И като нищо щял да отскочи до нашата бакалия за бутилка хвойнова, ако не живеел на четвъртия етаж под покрива. Но се страхувал от стълбите, страхувал се от съседите, пред които неведнъж се клел музикантските му уста никога да не близват капчица хвойнова, че започва нов, въздържателски живот и че от тоя ден се посвещава на реда, а не на увлеченията от похабената си бохемска младост.

Имало едно време един мъж, който се казвал Майн. Един ден се озовал сам в мансардата с четирите си котарака, единият от които се казвал Бисмарк, котарашката миризма особено не му понесла, понеже сутринта преживял нещо болезнено, пък вкъщи нямало нито грам хвойнова. И понеже болката и жаждата нараствали и усилвали котарашката миризма, Майн, музикант по професия и тромпетист в музиката на кавалеристите от СА, грабнал ръжена от студената печка и взел да налага котараците, докато не решил, че всичките четири, в това число и котаракът Бисмарк, не са предали богу дух; макар котарашката миризма да не изгубила никак от натрапчивостта си.

Имало едно време един часовникар, той се казвал Лаубшад и живеел на първия етаж в нашата къща, в двустаен апартамент, чиито прозорци гледали към двора. Лаубшад Часовникаря бил ерген, член на Националсоциалистическия съюз за обществено подпомагане и на Дружеството за защита на животните. Добро сърце имал Лаубшад и вдигал на крака всички немощни люде, болни животни и повредени часовници. Един следобед, както си седял до прозореца, потънал в съзерцание и размисъл за сутрешното погребение на съседа, часовникарят видял Майн Музиканта, който живеел в мансардата на четвъртия етаж, как изнесъл на двора един полупълен чувал за картофи, прогизнал отдолу и капещ, и го пуснал в кофата за смет. Но тъй като кофата била почти пълна, музикантът едва успял да затвори капака.

Имало едно време четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк. Тия котараци били собственост на един музикант на име Майн. И тъй като котараците не били кастрирани и издавали остра и силна миризма, един ден — кой знае как — тая миризма особено не понесла на музиканта и той пречукал четирите котарака с ръжен, натикал труповете в чувала за картофи, свалил го по четириетажното стълбище и бързо го набутал в кофата за смет до лоста за тупане, понеже зеблото пропускало и още на втория етаж прокапало. Но кофата за смет била почти пълна, та музикантът трябвало здраво да натъпче чувала, за да затвори капака. Едва излязъл на улицата — не му се прибирало при котешката воня, в осиротялото без котки жилище, — натъпканият боклук се размърдал, надигнал чувала, а с чувала и капака на кофата.

Имало едно време един музикант, който пречукал четирите си котарака, погребал ги в кофата за смет, излязъл от къщи и тръгнал да потърси някой приятел.

Имало едно време един часовникар, който седял замислен до прозореца и видял как Майн Музиканта натъпкал един полупълен чувал в кофата за смет, а сетне напуснал двора, видял също как миг — два след излизането му капакът на кофата за смет се повдигнал и малко по малко продължил да се вдига.

Имало едно време четири котарака, които в един особен ден се разсмърдели особено силно и затова били пречукани, натъпкани в чувал и погребани в кофата за смет. Котараците обаче, единият от които се казвал Бисмарк, не били издъхнали съвсем, а били жилави като котки. Разшавали се в чувала, размърдали капака на кофата за смет и раздразнили любопитството на Лаубшад Часовникаря, който продължавал да седи замечтан на прозореца: Ха познай какво има в чувала, дето Майн Музиканта напъха в кофата за смет?

Имало едно време един часовникар, който не можел спокойно да гледа как нещо шава в кофата за смет. Ето защо излязъл от апартамента на първия етаж в двора, отворил кофата за смет и чувала, прибрал четирите смазани от бой, ала все още живи котарака, за да се погрижи за тях. Но те умрели още същата нощ под часовникарските му пръсти и не му оставало нищо друго, освен да направи донесение в Дружеството за защита на животните, където членувал, и да уведоми ръководството на местната партийна група за тоя компрометиращ партията садизъм.

Имало едно време един щурмовак от СА, който пречукал четири котарака, но тъй като котараците все още берели душа, той бил предаден от котараците и наклепан от един часовникар. Дали го под съд и щурмовакът трябвало да плати глоба. Ала случаят бил разгледан в СА и щурмовакът трябвало да бъде изключен от СА за недостойно държане. Въпреки че през нощта на осми срещу девети ноември тридесет и осма, по-късно наречена Кристалната нощ, щурмовакът проявил изключителна смелост и подпалил Лангфурската синагога на Михаелисвег заедно с други като него, а следващото утро енергично се включил в акцията по опразване на множество белязани магазини; при цялото си усърдие не успял да спаси членството си в СА. Заради садистична жестокост към животните бил разжалван и зачеркнат от списъците на личния състав. Едва след година успял да влезе в хаймвера, погълнат по-късно от бойните отряди на СС.

Имало едно време един бакалин, който в един ноемврийски ден затворил бакалията, защото в града ставало нещо, хванал своя син Оскар за ръка и с трамвай петица отишли до Ланггаската порта, защото и тук — както в Сопот и в Лангфур — синагогата горяла. Синагогата била, кажи-речи, изгоряла, но противопожарната охрана охранявала да не се подпалят съседните сгради. Цивилни и униформени измъквали книги, обредни предмети, чудновати свещенически одежди и ги трупали пред развалините. Грамадата била подпалена, а бакалинът се възползувал от случая да посгрее пръстите и чувствата си на обществения огън. Синът му Оскар обаче, като видял баща си тъй погълнат и възпламенен, измъкнал се крадешком и забързал към безистена на Арсенала, защото се притеснил за своите Барабанковци от червено — бяла тенекия.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Зигисмунд Маркус и продавал между другото и червено — бели тенекиени барабани. Оскар, за когото току-що стана дума, бил главният изкупвач на тези барабани, защото по професия бил барабанчик и не можел и не искал да живее без барабан. Ето защо хукнал от горящата синагога към безистена на Арсенала, защото там живеел пазителят на неговите барабани; но го заварил в такова състояние, което от тоя ден или на тоя свят му отнемало всяка възможност да продава тенекиени барабани.

Същите пожарникари, от които мислех, че съм избягал, ме бяха изпреварили и посетили вече Маркус, бяха топнали четката в боята и написали напреко на витрината на Зютерлин шрифт „еврейска свиня“, после, навярно неудовлетворени от собствения си почерк, бяха строшили витрината с токове, та човек можеше само да гадае за званието, което бяха прикачили на Маркус. Презрели вратата, те бяха нахълтали в магазина направо през разбития прозорец и в тоя момент по свой недвусмислен начин играеха с детските играчки.

Заварих ги да играят, когато влязох в магазина също през витрината. Неколцина бяха смъкнали панталони и снасяха кафяви салами, по които все още личаха полусмлени грахови зърна — в платноходи, по маймуни с цигулки и върху моите тенекиени барабани. Всички до един изглеждаха като Майн Музиканта, носеха щурмовашки униформи като Майн, само дето Майн го нямаше тук; а тези, дето бяха тук, ги нямаше някъде другаде. Един бе извадил камата си и разпаряше кукли. И всеки път, когато от натъпканите тела и крайници се посипеше само талаш, той оставаше разочарован.

Безпокоях се за моите барабани. Моите барабани не се харесваха на ония. Моят Тенекийко нямаше да издържи на техните безчинства, трябваше да си кротува и да подвие коляно. Но Маркус се бе избавил от техните безчинства. Когато им скимна да поговорят с него, без да почукат, изкъртиха вратата, ала тя не беше заключена.

Продавачът на играчки седеше зад писалището си. Както обикновено бе надянал ръкавели върху тъмносивата си работна риза. Изпопадалият пърхот по раменете издаваше заболяването на косата му.

Един щурмовак с петрушки на ръка го сръга с Баба Яга в ребрата, ала Маркус не можеше вече нито да отговори, нито да се обиди. Пред него на писалището стоеше водна чаша, жаждата го бе принудила да я изпразни в момента, когато небцето му бе пресъхнало при трясъка от свличащата се витрина.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар. Когато му отнели продавача на играчки и опустошили магазина за играчки, той разбрал, че за барабанчиците — гномове настъпват злочести дни. Затова преди да напусне магазина, изровил от развалините един оцелял и два по-здрави барабана и накачулен по тоя начин, напуснал безистена на Арсенала, за да потърси на Въглищарски пазар баща си, който пък навярно търсел него.

Навън бил късен ноемврийски предобед. До Градския театър, недалеч от трамвайната спирка стояли набожни жени и зъзнели грозни момичета, раздавали религиозни брошури, събирали подаяния в кутии, а на два пръта разпънали един плакат, който цитирал част от посланието на апостол Павел до коринтяните, глава тринайсета: „Вяра — надежда — любов“ успя да прочете Оскар и започна да жонглира с трите думички: лековерие, доверие, любовни бисери, Добра надежда, любовта на Богородица, верноподаници. Вярваш ли, че утре ще вали? Един цял лековерен народ вярваше в Дядо Коледа. Но в действителност Дядо Коледа бе доставчикът на газ. Мислех си, че мирише на бадеми и орехи. Но миришеше на газ. Скоро щяла да настъпи Коледа — разправяха. И първата, и втората, и четирите седмици преди Коледа се извъртяха, все едно се отвъртяха кранове за газ, за да заухае по-правдоподобно на бадеми и орехи и да се събуди вярата у всички орехотрошачки:

Ето го, иде! Иде! Но кой иде! Младенецът, Спасителят? Или небесният доставчик на газ с газов часовник под мишница, който тиктака безспир? И каза той: „Аз съм Спасителят на този свят, без мен не можете да готвите.“ И ставаше благоречив, предлагаше твърде изгодна тарифа, отвърташе излъсканите кранчета за газ и пускаше Свети дух, та гълъбът добре да уври. И раздаваше орехи и бадеми, които тозчас биваха строшавани и също изпускаха дух и газ, тъй че сред плътния синкав въздух лековерните по-лесно да видят във всички доставчици на газ пред универсалните магазини множество дядо коледовци и младенчета във всевъзможни големини и разценки. И тъй те повярваха в единствено богоспасяемата газостанция, която с покачващото и спадащото ниво на газометрите олицетворяваше съдбата и осигуряваше нормални цени за коледните празници, в чиято провиждаща Бъдни вечер мнозина вярваха, напрегнати пусти часове изживяваха само онези, които не бяха успели да си купят бадеми и орехи, тъй като запасите не бяха стигнали, макар всички да вярваха, че ще стигнат.

След като се оказа, че вярата в Дядо Коледа е всъщност вяра в Дядо Крематориум, без да се съобразявам с последователността в Посланието на апостол Павел към коринтяните, опитах с любовта:

Обичам те, бе казано, о, колко те обичам. А ти обичаш ли себе си? Обичаш ли ме, кажи, наистина ли ме обичаш? И аз те обичам. И от голяма любов те се наричали един друг репички, обичали репички, хапели репички, хапели се, една репичка от любов отгризвала на другия репичката. И си разправяли истории за чудна, небесна, ала също и земна любов между репички и току преди да се сгризат, шептели свежи, сладки и люти: „Репичке, кажи ми, обичаш ли ме? И аз обичам себе си.“

Но след като репичките се бяха изгризали и вярата в Дядо Крематориум бе прокламирана за държавна религия, след вярата и предварително споменатата любов остава единствено третата залежала стока от Посланието на апостол Павел към коринтяните: Надеждата. И докато все още хрупаха репички, орехи и бадеми, те вече се надяваха, че скоро ще настъпи краят и ще започнат нов живот, или ще продължат да живеят с надеждата, че след заключителната музика или още по време на заключителната музика на края ще му се види краят. Макар че все още не знаеха на кой край. Само се надяваха, че скоро ще настъпи край на скорошния край, още утре ще бъде край, днес навярно не ще бъде край на скорошния край; защото какво щяха да правят с внезапния край. А щом дойдеше краят, бързо го превръщаха в многообещаващо начало; защото тук, в страната, краят е винаги някакво начало и надежда във всичко, също и в окончателния край. Така е и писано: Докато човек се надява, все отново и отново ще започва с вярата в надеждния край.

Аз обаче не зная. Не зная например кой се крие под брадите на дядо коледовците, не зная какво носи ратаят Рупрехт в торбата си, не зная как се пускат и спират крановете за газ; защото коледните седмици пак си текат или може би все още текат, не зная, или пробно, не зная, за кого тая проба, не зная дали да вярвам, че излъскват с любов крановете за газ, за да пеят, не зная коя заран, коя вечер, не зная за кой час на деня става дума; защото любовта не познава часовете на деня, а надеждата е без край, и вярата не познава граници, само знанието и незнанието са объркани с граници и времена и свършват при брадите, торбите, бадемите, и пак трябва да кажа: Не зная, о, не зная например с какво се пълнят червата, чии черва трябва да се напълнят, не зная и с какво, макар цените на тоя пълнеж — фин или груб — да са четливи, все пак не зная какво се включва в цената, не зная от що за речници буквоедствуват имената за различните пълнежи, не зная с какво пълнят речниците и червата, не зная чие месо, не зная чий език. Думите означават, месарите премълчават, аз режа стъкла, ти отваряш книги, аз чета каквото ми е по вкуса, ти не знаеш какво ти е по вкуса: резени салам и цитати — от черва и книги, и никога няма да узнаем кой е трябвало да бъде усмирен, да онемее, за да могат да се напълнят червата и се даде гласност на книгите, натъпкани, притиснати и гъсто изписани; не зная, просто се догаждам, това са същите ония касапи, които пълнят речниците и червата с език и салам, и не е имало никакъв Павел, а мъжът се е казвал Савел и е бил всъщност Савел и в качеството си на Савел е разправял на коринтяните разни небивалици за страшно изгодните цени на саламите, които нарекъл Вяра, Надежда и Любов, рекламирал ги като лесно смилаеми и до ден-днешен ги пласира в менливия образ на Савел.

На мен обаче те ми отнеха продавача на играчки, с него искаха да изтрият играчките от лицето на земята.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и възхитително свирел на тромпет.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Маркус и продавал червено — бели тенекиени барабани.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и имал четири котарака, единият от които се казвал Бисмарк.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар и разчитал на продавача на играчки.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн и пречукал с ръжена четирите си котарака.

Имало едно време един часовникар, той се казвал Лаубшад и членувал в Дружеството за защита на животните.

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар и му отнели продавача на играчки.

Имало едно време един продавач на играчки, той се казвал Маркус и отнесъл със себе си всички играчки от тоя свят.

Имало едно време един музикант, той се казвал Майн, и ако не се е поминал, живее и до днес и пак свири възхитително на тромпет.

Боклучени експонати

Ден за свиждане: Мария ми донесе нов барабан. Но когато посегна над кошарата да ми подаде заедно с Тенекийко и касовата бележка, не я взех, а натиснах звънеца над главата си, за да дойде Бруногледача и свърши онова, което обикновено върши, щом Мария ми донесе нов, увит в синя хартия барабан. А той отвързваше връвта, хартията се раздипляше, та Бруно да я задипли още по-грижливо, след като едва ли не церемониално е извадил барабана. Едва тогава закрачваше и като казвам „закрачваше“, имам предвид тъкмо крачката на Бруно, — към мивката закрачваше той с новия ми Тенекийко, пускаше топла вода и лекичко, без да чегърта с нокът белия и червения лак, отлепяше етикетчето с цената.

Когато след кратко и не така изтощително посещение Мария се накани да си върви, тя взе бившия Тенекийко — здравата го бях издънил, докато изографисвах Тручинската гърбина, дървената статуетка от римския галеон и може би малко своенравно тълкувах първото послание на апостол Павел до коринтяните, — за да го подреди в нашето мазе до всичките ми изхабени Тенекийковци, служили ми отчасти за професионални, отчасти за лични цели.

— В мазето вече място не остана — рече Мария, преди да тръгне. — Чудя се де да дяна картофите за зимата.

С усмивка отминах упрека на добрата ни къщовница Мария, помолих я да номерира с чер туш поредния отслужил Барабанко и да прехвърли бележките и кратката биография на съответния Тенекийко от моето листче в бележника, който от години виси на вратата в зимника, натрупал сведения за всичките ми барабани от четиридесет и девета насам.

Мария кимна смирено и се сбогува с целувка. Моята педантичност й се вижда нелепа, ако не и малко зловеща. Оскар от лично разбира недоумението на Мария, но и той самият не знае откъде тая вманияченост у него да колекционира тенекиените трошки. При това желанието му бе никога да не зърва онова боклучено купище в зимника на апартамента в „Билк“. А от опит знае, че децата не ценят бащините си колекции, че един ден и неговият синковец Курт, който ще го наследи, пет пари няма да дава за всички тия злощастни инвалиди.

Защо тогава всяка трета седмица предявявам желания към Мария, които — изпълняват ли се стриктно — някой ден ще превърнат зимника в боклучище и ще отнемат мястото за зимнината? Тази рядко и все по-рядко проблясваща идея-фикс, че някой ден някой музей би се заинтересувал от моите инструменти-инвалиди, ми хрумна, когато в зимника бях натрупал вече дузина — две Тенекийковци. Следователно не оттук се е породила колекционерската ми страст. Колкото по се замислям, толкова по ми се струва, че в дъното й май лежи простичкият комплекс; че някой ден тенекиените барабани може да изчезнат, да станат рядкост, да бъдат забранени или унищожени. Я току-виж, някой ден и на Оскар се наложи да даде на ремонт по-запазените от тях, за да преживее с тия позакърпени ветерани безбарабанни и страшни времена.

Горе-долу така, макар и с по-други изрази, докторите от приюта обясняват причината за колекционерския ми нагон. Госпожица доктор Хорнщетер дори попита за рождената дата на моя комплекс. Абсолютно точно знам: девети ноември тридесет и осма, понеже него ден загубих Зигисмунд Маркус, собственика на магазина за барабани. Колкото и трудно да си набавях овреме нов барабан след смъртта на клетата маминка — нали четвъртъчните посещения в безистена на Арсенала бяха принудително прекратени, а Мацерат нехаеше за моите инструменти, пък Ян Бронски все по-рядко ни навестяваше, — едва когато сринаха магазина за играчки и видях клюмналия на разчистеното писалище Маркус, проумях истински безнадеждното си положение: Маркус няма вече да ти подарява Барабанковци, Маркус няма вече да продава играчки, Маркус навеки прекъсна търговските връзки с оная фирма, която досега произвеждаше и доставяше хубаво лакираните червено — бели Барабанковци.

И все пак тогава не исках да повярвам, че с края на търговеца на играчки е настъпил краят и на онова най-ранно и що-годе безгрижно време за детски игри, затова изрових от магазина на Маркус, или по-скоро от купището развалини, един здрав и два леко смачкани по ръба Барабанковци и завлякох плячката вкъщи с тайната надежда, че предвидливо съм се запасил.

Много пазех тия си трима Тенекийковци, рядко барабанях, само в краен случай, жертвах цели барабанни следобеди и по неволя барабанческите закуски, които правеха деня ми по-поносим. Оскар тренираше аскетизъм, измършавя и бе изправен на оглед пред доктор Холац и неговата все по изкокаляваща асистентка — сестра Инге. Те ме наливаха с кисели, сладки, горчиви и блудкави лекарства, накрая докторът хвърли цялата вина върху жлезите ми, които според заключението му чрез хипер- или хипофункциите си се отразявали зле на здравето ми.

За да се отърве от Холац, Оскар разреди аскетичните си тренировки, поохрани се и през лятото на тридесет и девета пак заприлича на предишния тригодишен дундьо, който наду бузки с цената на последния произхождащ от Маркус барабан. Тенекийко цъфна, раздрънка се, изрони бяло — червен лак, поръждавя и висна прегракнал пред тумбака ми.

Нямаше смисъл да моля Мацерат за помощ, въпреки че по природа бе отзивчив, дори добродушко. След смъртта на клетата маминка човекът мислеше единствено за партийните си дела, развличаше се с целенлайтерски сбирки или порядъчно сръбнал, гръмко и свойски разговаряше до среднощ с черно обрамчените ликове на Хитлер и Бетховен в дневната, слушаше как геният му тълкува съдбата, а фюрерът — провидението, така че в събирането на Зимни социални помощи Мацерат съзря своята провидяна съдба.

С неудоволствие си спомням тези благотворителски недели. Нали точно в такава една неделя извърших умопомрачителния опит да си набавя нов барабан. Мацерат, който цяла сутрин бе събирал социални помощи по главната улица пред кинотеатъра и универмага „Щернфелд“, по пладне се прибра вкъщи и стопли за двама ни кюфтета по кьонигсбергски. След вкусния обяд — и до днес си спомням, че дори като вдовец Мацерат готвеше превъзходно и с истинска страст — умореният събирач на помощи полегна на кушетката да подремне. Щом задиша равномерно, мигом грабнах полупълната благотворителна касичка от пианото, сврях се под тезгяха в дюкяна с това чудо, което досущ приличаше на консервена кутия, и озлочестих най-смешната от всички тенекиени кутии. Да не мислите, че съм искал да забогатея с шепичка монети! Някаква налудничава мисъл ме подшишка да изпробвам това нещо вместо барабан. Как ли не го налагах, как ли не въртях палки, то все едно си знаеше: „Малка лепта за ЗеСеПе! Никой да не гладува, никой да не мръзне! Малка лепта за ЗеСеПе!“

След половин час кандисах, извадих пет гулдена от тезгяха — пуснах своята лепта в касичката за Зимни социални помощи — и така обогатена, я върнах върху пианото, Мацерат да я намери и да утрепе с подрънкване остатъка от неделния си ден.

Този несполучлив опит ме излекува завинаги. Повече никога не се опитах да барабаня по консервена кутия, издупена кофа или дъно на леген. И ако все пак съм го вършил, ще се постарая да забравя тия безславни епизоди и ще им отделя нищожно, или никакво място на тоя лист. Защото кофата си е кофа, в легена човек се мие или пере чорапите си, а консервената кутия не е тенекиен барабан. Нито днес, нито навремето той е могъл да се замести с нещо; един тенекиен барабан с бели и червени пламъци говори сам за себе си и не се нуждае от ходатайство.

Оскар остана сам — предаден и продаден. Как да съхрани занапред тригодишното си лице, когато му липсваше най-нужният атрибут — барабанът? Дългогодишните ми номера да подмокрям чаршафите, да преправям гласец за вечерна молитва, да се плаша наужким от Дядо Коледа, който всъщност се казваше Греф, неуморно да задавам забавни въпроси, както подобава на тригодишно хлапе: „Защо автомобилите се търкалят на колела?“, да речем — цялата тази дивотия, която възрастните очакваха от мен, трябваше да изпълнявам без Барабанко. Малко оставаше да се откажа, ето защо отчаяно потърсих човека, който не бе мой баща, но най-вероятно бе мой създател; недалеч от Полската колония Оскар причакваше Ян Бронски.

Смъртта на клетата маминка — ако не отведнъж и внезапно, то лека-полека бе поразхлабила на моменти почти дружеската връзка между Мацерат и пораслия в чин пощенски секретар чичко Ян, колкото по се изостряше политическата криза, толкова по-непреодолимо се рушеше тази връзка, докато накрая, въпреки хубавите общи спомени, окончателно се скъса. С изтляването на нежната мамина душа и сочната мамина снага изтля дружбата между двама мъже — и двамата оглеждали се в нейната душа, и двамата хранили се от нейната плът, — сега, тъй като тази храна и това изпъкнало огледало вече ги нямаше, сякаш не можеха да намерят нищо по-незначително освен пълните с политически противоречия, но обвеяни от един и същи тютюн мъжки срещи. Ала някаква Полска поща или целенлайтерски дебати, водени по жилетки, не могат да заместят една хубава и чувствена дори в прелюбодейството жена! Напук на всичката предпазливост — Мацерат трябваше да се съобразява с клиентелата и партията си, а Ян — с пощенската администрация — през краткия промеждутък от смъртта на клетата маминка до гибелта на Зигисмунд Маркус моите двама предполагаеми татковци все пак се срещаха.

Дваж-триж месечно към полунощ кокалчетата на Ян потропваха по стъклото на дневната. Щом Мацерат дръпнеше лекичко пердето и открехнеше прозореца, такава безмерна неловкост сковаваше и двамата, докато единият или другият не изречеше спасителната дума и не предложеше партия среднощен скат. Докарваха Греф от зарзаватчийницата, а ако той не искаше, заради Ян не искаше, защото като бивш водач на скаути — междувременно бе разтурил групата си — трябваше много да се пази, пък и не беше толкова добър и запален скатаджия, тогава обикновено вземаха за трети Александър Шефлер Фурнаджията. Не че фурнаджията изгаряше от желание да седи на една маса с чичко Ян, но от някаква непонятна преданост към клетата маминка, която се предаде на Мацерат като наследствена вещ, а и принципът на Шефлер, че дребните търговци трябвало да се поддържат, подпъркваха късокракия фурнаджия, повикан от Мацерат, да дотърчи от Клайнхамервег, да се трътне на масата в дневната, да разбърка картите с бледи, червоедни брашнени пръсти и да ги раздаде като просфорки на гладния народ.

Тъй като тия забранени игри започваха най-често едва след полунощ и биваха прекратявани в три заранта, понеже Шефлер трябваше да зарежда фурната, рядко успявах да се измъкна по пижама от креватчето и незабелязано, без барабан, да се смуша в тъмното скривалище под масата.

Навярно вече сте забелязали, под масата открай време ми се предлагаше най-удобна позиция за всевъзможни съзерцания: седях и сравнявах. Гледай ти, как се бе променило всичко след смъртта на клетата маминка! Сега вече Ян Бронски не правеше опити, отгоре — бдителен уж, пък губещ игра след игра, а отдолу — дръзко и по чорап — да покорява с крак мамините бедра. Под масата за скат през ония години нямаше вече еротика, камо ли любов. Шест крачола, демонстриращи три различни десена рибена кост, обвиваха шест голи или предпочитащи наполеонки, повече или по-малко окосмени мъжки крака, които отдолу полагаха шесторни усилия да не се докоснат случайно, а отгоре — опростени и уедрени в туловища, глави и ръце — се бяха разпалили по една игра, която трябваше да се забрани по политически причини, обаче при загуба или победа допускаше и прошка, и тържество: Полша бе изгубила на гранд; а Свободният град Данциг току-що бе спечелил едно бомбастично каро в полза на Великонемския райх.

Денят можеше да се предвиди от заранта, тъй като тези маневри щяха да приключат — както всички маневри приключват един ден и при някоя, тъй да се каже, сериозна заплаха на по-широка нога, се превръщат в голи факти.

В ранното лято на тридесет и девета стана ясно, че при ежеседмичните сбирки на целенлайтерите Мацерат си е намерил по-безопасна компания за скат от разни полски чиновници и бивши скаутски водачи. Волею-неволею Ян Бронски си спомни отреденото му място, сближи се с колегите си пощенци, а също и с портиера Кобиела, който поради службата в легендарния легион на маршал Пилсудски бе останал инвалид и се крепеше на един с няколко сантиметра подкъсен крак. Въпреки хромия си крак, Кобиела бе портиер на място, имаше златни ръце и евентуално на неговото благоволение се надявах да оправи болния Барабанко. Само защото пътят към Кобиела минаваше през Ян Бронски, кажи-речи, всеки следобед към шест часа, дори в най-непоносимата августовска жега, аз заставах някъде преди Полската колония и причаквах Ян, който обикновено от работа се прибираше вкъщи. А той не идваше и не идваше. Без да се замислям какво прави вечер предполагаемият ми татко, аз често чаках до седем, седем и половина. Но той все не идваше. Можех да отскоча до леля Хедвига. Дали Ян не се е поболял, не изгаря в треска или не къта потрошен крак в гипс? Оскар не се помръдваше от място и се задоволяваше само сегиз-тогиз да позагледа прозорците и пердетата на секретар — пощенското жилище. Странен свян възпираше Оскар да отиде у леля Хедвига, чиито топли майчински очи го натъжаваха с кравешкия си израз. А и не обичаше много децата от брака Бронски, май-май негови полубрат и полусестра. Те го подмятаха като кукла. Искаха да си играят с него, като с играчка. С какво право оня петнайсетгодишен пубертет Щефан, кажи-речи — мой връстник, ще ми се дуе и ще ме гледа извисоко с бащинска снизходителност? Пък и оная десетгодишна пикла Марга с пличонки и лице като грейнала мазна месечинка, да не би Оскар да беше някакво безволево чучело, та с часове ще го реши, четка, преоблича и възпитава? Естествено и двамата виждаха в мен ненормално окаяно джудже, а те самите се смятаха за жизнеспособни здравеняци и любимци на баба Коляйчек, на която за жалост живота й вгорчих, докато открие в мен любимото си внуче. Ще ме залъгват те с приказки и шарени книжки! Онова, което очаквах от бабчето, ми се привижда и днес в най-живописни и пикантни подробности, а бе толкова недвусмислено, че рядко, го получавах: щом я зърнеше — ах, как му се пощяваше на Оскар и той като дядо Коляйчек да се гмурне под тия фустани и — де да можеше! — никога вече да не му се налага да диша въздуха извън безметежния им заслон.

Какво ли не правех, само и само да се намъкна под бабините поли! Не мога да кажа, че й бе неприятно Оскар да си поседява там. Е, често се опъваше и ме отпъждаше, бе готова да приюти едва ли не всяко Коляйчеково полуподобие, но не и мен, пък и защо ли — нямах нито осанката, нито леката ръка — кибритлия на Подпалвача, та се налагаше да строя едва ли не троянски коне, за да проникна в тая крепост.

Ето го тригодишния палавник играе с топка, топката уж случайно се изтъркулва право под полите на бабчето, той бързо се шмугва отдолу подир своя валчест претекст още преди тя да е усетила дяволията и да му е върнала топката.

Имаше ли възрастни наоколо, бабчето не ме търпеше дълго под полите си. Възрастните я задяваха, току я подкачаха за брачното й кръщение сред есенните картофища, а бабчето — на шейсет лазарника и съвсем не бледолика по природа — се изчервяваше силно и трайно, ала този руменец много отиваше на бялата й коса.

Останехме ли обаче насаме — а това рядко се случваше, а и все по-рядко я виждах след смъртта на клетата маминка и почти никак, откакто се бе принудила да зареже сергията на Лангфурския пазар, — баба Анна ме изтърпяваше под картофоцветните си поли хем доброволно, хем по-дълго. Не се налагаше да пробутвам глупавия номер с още по-глупавата топка, за да ме прислони отдолу. Залегнал заедно с Барабанко на дъските, подгънал крак, а с другия оттласвайки от някой мебел, и — хоп! — отдолу, пусках четворната завеса отведнъж, замирах за минутка и дишайки с всички пори, се отдавах всецяло на тръпчивата миризма на леко граниво масло, която — независимо от сезона — преобладаваше под ония четири фустана. Едва тогава Оскар забарабаняваше. И нали познаваше слабостта на бабчето, Оскар забарабаняваше ромола на октомврийски дъжд, досущ като някогашния дъжд, дето бе слушала край картофено — шумнатия огнец, когато Коляйчек й се бе намъкнал изотдолу с миризмата на бурно преследван подпалвач. Ситен полегат дъждец трополеше по Тенекийко, докато над мен се мълвяха въздишки и имена на светии — сами ще познаете онези въздишки и лични имена на светии, от лето деветдесет и девето, когато бабчето си седяло на дъжда, а Коляйчек — на сушинка.

Докато през август тридесет и девета причаквах Ян Бронски край Полската колония, често си мислех за бабчето. Дали не е дошла на гости у леля Хедвига! Но колкото и да ме блазнеше мисълта да се намърдам под полите й, за да вдъхна мириса на леко гранивото масло, аз не изкачих двете стъпала и не позвъних на вратата с табелка: ЯН БРОНСКИ. А и какво ли можеше да предложи Оскар на своето бабче? Барабанът му бе разнебитен, барабанът му бе онемял, барабанът му бе забравил как ромоли през октомври дъждът, когато — ситен и полегат — се ръси над един картофено-шумнат огнец. А тъй като Оскаровото бабче можеше да се залиса единствено с шумовите ефекти от есенните валежи, Оскар висеше ли, висеше на Рингщрасе, посрещаше и изпращаше с очи трамваите — все петици, дрънчащи нагоре, надолу по „Хересангер“.

Нима все още чаках Ян? Нима не се бях отказал да го чакам и не помръдвах от мястото си само защото не бях измислил по-добра форма на отказ? Дългото чакане действува възпитателно. Но дългото чакане може да изкуши чакащия да рисува очакваната приветствена сцена с такива подробности, че да лиши очаквания от възможността да поднесе приятна изненада. И все пак Ян ме изненада. Настроен пръв да съзра него, неподготвения, и да го посрещна с кратък поздрав върху барабанковите мощи, аз не мърдах и напрегнато чаках с палки в ръце. За да избегна предългите обяснения, исках със силния вопъл и гръм на Тенекийко да съобщя за безнадеждния си хал. „Още пет трамвая — казвах си, — още три, още само тоя“ — представях си какви ли не страхотии, че всички Бронски са се изселили в Модлин или Варшава по желание на Ян, виждах го главен секретар — пощенец в Бромберг или Торн, изчаквах — престъпвайки всички клетви — още един трамвай и тъкмо да си тръгна, някой сграбчи Оскар изотзад и захлупи очите му с длани.

Усетих допира на меки, ухаещи на изискан сапун, приятно сухи длани на мъж; усетих Ян Бронски.

Когато пусна очите ми и с пресилен смях ме обърна кръгом, бе твърде късно да разкривам фаталното си положение върху Тенекийко. Ето защо с един замах втъкнах двете палки под ленените тиранти на омърляните си — по онова време никой не го бе грижа за мен — и разръфани по джобовете три четвърти панталонки. Видели се свободни, ръцете ми тозчас вдигнаха висналия на мизерна връвчица барабан, вдигнах го високо, порицателно високо, високо до челото, високо — високо, както Преподобния Винке вдигаше хостията на литургия, бих могъл дори да кажа: „Това е моята плът и кръв“, ала думица не издумах, вдигнах само изподраната ламарина, не че исках някакво невъзможно или може би чудодейно преосъществление; ремонт на своя Барабанко исках аз — нищо повече.

Мигом секна неуместният и — както можах да доловя — нервно превъзбуден смях на Ян. Той съзря барабана — не можеше да не го забележи, — отдръпна поглед от смачкан Тенекийко, потърси лъчистите ми, все още искрени тригодишни очи, видя първом само дважди еднакво безизразни сини ириса, звездици в тях, отблясъци, всичко поетично; с що е възпят изразът на очите, накрая, като разбра, че погледът ми по нищо не се различава от която и да е отзивчиво — огледална локва, впрегна всичката си добра воля, всичко налично в паметта си и се помъчи да открие в двете ми очи оня наистина сив ала мамин поглед, дето все пак няколко години го бе заслепявал с цяла гама чувства — от благоволение до страст. И сякаш се стъписа, като видя отблясъка и на своите очи, което все още не означаваше, че Ян е мой баща — или по-скоро мой създател. Понеже неговите, мамините, както и моите очи се отличаваха с една и съща наивно-лукава и сияйно-глуповата хубост, която отваряше лицата на почти всички Бронски, на Щефан също, на Марга Бронски по-малко, но затова пък прилягаше на бабчето и брат й Винцент. Въпреки черномиглестата ми синеокост, не можеше да се отрече, че в жилите ми тече и капчица Коляйчек-подпалваческа кръв — спомнете си само моите стъклоломици! — докато много трудно биха могли да ми припишат рейнско-мацератови черти.

В оня момент, когато вдигнах Барабанко и пуснах в ход очи, дори вечно уклончивият Ян — запитан ребром — щеше да признае: Виж ти, очите на Агнес! Или може би моите очи? С майка му толкова си приличахме. А защо не очите на чичо Коляйчек, който е в Америка или на морското дъно? Обаче не и очите на Мацерат — и по-добре.

Ян взе барабана, превъртя го, потупа го оттук-оттам. Той, с двете си кьопави ръце, дето не можеше да подостри свястно и молив, оглеждаше барабана, като че разбираше нещо от ремонти, после явно взе някакво решение, което рядко му се случваше, хвана ме за ръка — което пък ме учуди, защото работата не беше толкова бърза, — приведе ме през Рингщрасе и тъй, ръка за ръка, стигнахме пешеходното островче на спирка „Хересангер“, а щом петицата спря, Ян ме повлече подире си към ремаркето за пушачи.

Както предполагаше Оскар, отивахме в центъра, на площад „Хевелий“, в Полската поща при портиера Кобиела, притежаващ ония инструменти и майсторлък, за които Оскаровият Барабанко жадуваше седмици наред.

Това пътуване с трамвай можеше да се превърне в разходка-удоволствие, ако не беше вечерта срещу 1 септември 1939 и мотрисата с ремаркето — натъпкали се на площад „Макс Халбе“ с уж морни, но твърде шумни излетници от Брьозенския плаж — не подрънкваше към центъра тъкмо нея вечер. Ех, каква вечер ни се отваряше в края на лятото — ще оставим Барабанко на ремонт, а после в кафене „Вайцке“ ще си посмучим лимонада със сламки — ала отгде се взеха двата линейни кораба „Силезия“ и „Шлосриг Холщайн“, закотвиха се в залива срещу Вестерплате и изтъпанчиха стоманени туловища с въртящи се двойни кули и казематни оръдия пред червената зидария и арсенала! Колко хубаво щеше да бъде да позвънят в портиерната на Полската поща и да поверят едно безобидно детско барабанче за ремонт на портиера Кобиела, ако Пощата от месеци не бе бронирана с плочи и не чакаше — готова за отбрана, а безобидният до момента пощенски персонал от чиновници и раздавачи не бе превърнат в крепостен гарнизон благодарение на неделните учения в Гдиня и Оксхьофт.

Наближихме Оливайската порта. Ян Бронски бе плувнал в пот, взираше се в прашния листак на дърветата по Хиндербург Алее и пушеше много повече цигари — от ония със златния мундщук, — отколкото би отпуснала неговата пестеливост. Оскар никога не бе виждал своя предполагаем татко да се поти толкова, с изключение на два-три пъти, когато го бе наблюдавал с мамчето на кушетката.

Но клетата маминка отдавна бе мъртва. Защо се потеше тогава Ян Бронски? След като забелязах как почти пред всяка спирка му се прищява да слезе, как в тоя порив към вратата той си спомня за мен и как аз и Барабанко го заставяме отново да седне на мястото си, тогава проумях, че тая пот се хвърля заради Полската поща, която, държавният служител Ян, трябваше да защити. Нали веднъж вече бе избягал, но после на ъгъла на Рингщрасе и „Хересангер“ налетя на мен и инвалидния ми Тенекийко и решен да се върне към своя чиновнически дълг, ме повлече със себе си, макар да не ставах ни за чиновник, ни да браня пощенски сгради, влачеше ме, потеше се и пушеше цигара от цигара. Защо ли не слезе пак? Аз естествено нямаше да го спра. Та той беше в най-хубавите си години — нямаше още четиридесет и пет. Сини бяха очите му, кестенява — косата, изискани трепереха ръцете му, и ако не се потеше тъй жалко, Оскар щеше да си седи до своя предполагаем татко и да му мирише на одеколон вместо на студена пот.

На Дърводелски пазар слязохме и се спуснахме пеш по „Староградски ров“. Тиха къснолятна вечер. Както винаги към осем, камбаните от Стария град осияваха небето в бронзова позлата. Камбанният звек вдигаше облаци гълъби навъзбог: „Бъди винаги предан и благочинен до своя хладен гроб.“ Звучеше тъй хубаво — да ти се скъса сърцето. Ала навред се носеше смях. Жени с помургавели дечица, с мъхнати хавлии, шарени надувни топки и платноходи се изсипваха от трамваите, които превозваха хилядите свежо изкъпани от плажовете на Глеткау и Хойбуде. Малки госпожички с удрямали погледи, но с чевръсти езичета ближеха малинов сладолед. Една петнайсетгодишна пубертетка изтърва своя, подвоуми се миг — два дали да вдигне пухкавата сметана и отстъпи топящия се скрежко на паважа и подметките на идещи минувачи; скоро тя щеше да премине в света на възрастните и нямаше вече да ближе сладолед по улиците.

Свърнахме вляво по Шнайдермюленгасе. Площад „Хевелий“, на който излизаше уличката, бе заварден от доброволци на СС — хаймвера, разпръснати на тумби: все младоци и татковци на възраст с ленти на ръкава и жандарски карабини. Лесно можехме да избегнем кордона, ако бяхме заобиколили през „Рем“. Ала Ян Бронски се запъти право към хаймверовците. Намерението му бе прозрачно: искаше да го спрат и върнат пред очите на началниците му, които сто на сто наблюдаваха площада и като прокуден герой, едва ли не легенда, да се върне със същия трамвай, който го докара дотук.

Хаймверовците ни пропуснаха, навярно и през ум не им минаваше, че елегантният господин с тригодишния малчуган се е запътил за Пощата. Любезно ни посъветваха да се пазим и изреваха „Стой!“ едва когато минахме през кованата порта и застанахме пред главния вход. Ян колебливо се обърна. Тогава тежката врата се открехна и ни дръпнаха вътре: озовахме се в сумрачния прохладен салон на Полската поща с низ от гишета.

Ян Бронски не бе посрещнат твърде радушно от колегите си. Гледаха го подозрително, явно вече го бяха отписали, а и направо си му го рекнаха: усъмнили се, че той, пощенският секретар Бронски, иска да офейка. Ян употреби цялото си умение да отхвърли обвиненията. Но никой не го слушаше, бутнаха го в една верига мъже, които прехвърляха чували с пясък от зимника до фасадните прозорци в главния салон. Тия пясъчни чували и още какви ли не щуротии трупаха под прозорците, тикаха тежки кантонерки около главния портал, та при опасност бързо да го барикадират по цялата му дължина.

Някой попита кой съм аз, но не изчака отговора на Ян — нямаше време. Всички бяха изнервени — ту крещяха, ту шушнеха излишно предпазливо. Види се, на никой не му беше до моя Барабанко и барабанковата неволя. Кобиела, на когото бях разчитал, който трябваше да възстанови престижа на нещастната тенекиена купчинка пред корема ми, не се мяркаше никъде, вероятно и той като раздавачите и чиновниците тук — я на първия, я на втория етаж — трескаво трупаше напращели от пясък чували против куршумите. Присъствието на Оскар притесняваше Ян Бронски. Ето защо моментално се ометох, докато Ян получаваше инструкции от някакъв мъж, към когото всички се обръщаха с Доктор Михон. След кратък оглед и внимателна маневра край въпросния господин Михон, който бе нахлупил полски стоманен шлем и явно бе директорът на Пощата, открих стълбата към първия етаж, а там, почти в дъното на коридора — и едно средноголямо помещение без прозорци, където нямаше разни мъжаги да влачат сандъци с муниции или да трупат пясъчни чували.

На дъсчения под един до друг бяха набутани големи кошове на колелца, пълни с пъстро облепени писма. Стаята бе ниска, тапетът — в охра. Леко дъхтеше на гума. На тавана светеше гола крушка. Оскар беше капнал от умора, за да търси електрическия ключ. Нейде отдалеч камбаните на „Св. Мария“, „Св. Катарина“, „Св. Йоан“, „Св. Бригита“, „Св. Троица“ и „Тяло господне“ ми напомняха: „Часът е девет, Оскар, хайде да лягаш!“ Ето защо полегнах в един кош с писма, гушнах изнемощял Барабанко и заспах.

Полската поща

Спях в един кош за бельо, пълен с писма, едни — поели към Лодз, Люблин, Лйов, Торун, Краков и Ченстохова, а други — пристигнали от Лодз, Люблин, Лемберг, Торн, Кракау и Ченстохау. Ала не сънувах нито Матка Боска Ченстоховска, нито Черната мадона и не гризках ни съхраняващото се в Краков сърце на маршал Пилсудски, ни от меденките, прославили град Торн. Дори повреден Барабанко не ми се присъни. Заспал дълбоко върху писмата в коша на колелца, Оскар не долавяше нищо от оня шепот, съсък и брътвеж, от всички ония недискретности, които витаели над купищата писма. На мен писмата думица не ми казаха, аз не очаквах поща, никой не ме смяташе за получател, камо ли за подател. Като царче си спях, свалил антенка, върху планина от писма, която — трудна с новини — би могла да представлява света.

Та по понятни причини не ме събуди писмото на някойси пан Лех Милевчик от Варшава, който пишеше на племенницата в Данциг — Шидлиц, тъй алармено писмо, че можеше да събуди хилядолетна костенурка; мен ме събуди или близък картечен лай, или далечен тътен от оръдейни залпове на линейните кораби в Свободното пристанище.

Колко лесно се пише: картечници, оръдия. А защо не порой, едра градушка или парад на къснолятна буря, подобно бурята в чест на моето рождение? Бях толкова заспал и безсилен за подобни разсъждения, но по шумовете, неотглъхнали още в ушите ми, заключих и — като всеки сънен — назовах обстановката направо и точно: Стрелят!

Едва — що изпълзял от коша, криво — ляво стъпил върху сандалки, Оскар се погрижи за спокойствието на своя деликатен Барабанко. Изрови с две ръце дупка в рехаво, ала безредно трупаната купчина в коша, гостолюбиво прислонявал съня му, но Оскар не безчинствуваше — да къса, да мачка, камо ли да унищожава; не, внимателно разлепях сплъстената поща и нежно обгрижвах виолетовите писма — дори обикновени пощенски картички — с щемпел „Poczta Polska“, гледах да не се отвори някой плик; защото макар пред прага на неотвратими, преломни събития, тайната на личната кореспонденция трябваше да бъде опазена.

С усилването на картечния лай растеше и кратерът в коша с писма. След като разрових доволно и предоволно, настаних смъртно болния Барабанко в току-що изкопаното ложе, завих го дебело, не с три, не, с десет, с дванайсет ката пликове го затрупах, тъй здраво сцепени един с друг, както се зида яка стена.

Тъкмо прикътах Тенекийко с надеждата да го овардя от куршуми и снаряди, когато откъм площад „Хевелий“ върху пощенската фасада над салона с гишетата тресна първата противотанкова граната.

Полската поща, масивна тухлена сграда, спокойно можеше да понесе множество такива попадения и нямаше защо да берат страхове, че хаймверовците на бърза ръка ще отворят бреш — достатъчно голям за фронтална, често репетирана атака.

Напуснах своето безопасно, безпрозоречно, закътано между три канцеларии и коридор хранилище, за да понагледам Ян Бронски. Докато се озъртах за моя предполагаем татко Ян, разбира се, още по-ревностно търсех сакатия портиер Кобиела. Та нали снощи бях жертвувал вечерята си и дошъл с трамвай в центъра, на площад „Хевелий“, и в тая безразлична ми пощенска сграда, за да дам Барабанко на ремонт. Следователно ако не откриех портиера навреме — тоест преди неизбежното нападение, — нямаше вече кой грижовно да стегне разхлопан Барабанко.

Оскар търсеше уж Ян, а се надяваше за Кобиела. Скръстил ръце пред гърди, той неведнъж измери мозайката на дългия коридор, ала стъпките бяха единствената му компания. Е, различаваше наистина единичните изстрели, явно изпушквани откъм Пощата, и несекващото прахосничество на муниции от страна на хаймвера, пестеливите стрелци-канцеларисти несъмнено бяха подменили гумените си печати с други, също тъй подпечатващи инструменти. А в коридора — на крак, на хълбок или нащрек — нямаше никаква готовност за евентуална контраатака. Там патрулираше само Оскар, с голи ръце и без барабан, изложен на историческия интроитус на една твърде ранна утрин, която във всеки случай носеше не мъдрост, а олово и смърт.

И в канцелариите към задния двор не открих жива душа. Що за лекомислие — рекох си аз. Трябвало е да укрепят сградата и откъм Шнайдермюленгасе. Ей го отсреща полицейския участък, само една дъсчена ограда го дели от двора с колетната рампа — от тая по-удобна позиция за атака, здраве му кажи.

Обиколих канцелариите, стаята за препоръчани пратки, отдела за записи, деловодството, телеграфната служба: Ето къде бяха залегнали те! Зад броневи плочи и пясъчни чували, зад повалени канцеларски мебели лежаха те и стреляха пресекливо, едва ли не пестеливо.

Прозорците в повечето канцеларии вече се бяха запознали с картечниците на хаймвера. Набързо огледах щетите и ги сравних със стъклата, рухвали под силата на диамантения ми глас в ония волни, дълбоко дишащи времена. Е, ако ме бяха помолили да помогна при защитата на Полската поща, ако дребничкият, пъргав Доктор Михон се бе обърнал към мен не като пощаджийски, а като военен директор на Пощата и ме бе заклел да служа на полската кауза, моят глас щеше да се отзове: за Полша и за Полската дивоцъфтяща, но все още плодоносна икономика, на драго сърце бих избил прозорците на всички къщи отвъд площада, всичката стъклария по „Рем“, стъкления низ по Шнайдермюленгасе, включително на полицейския участък, и с още по-далекобойна сила отпреди за минути щях да превърна хубаво лъснатите прозорци по „Староградски ров“ и „Рицарска“ в черни проветриви дупки. Това щеше да всее смут не само в редиците на хаймвера, но и сред гражданите — сеирджии. Щеше да произведе ефекта на няколко тежки картечници и още в началото на войната да породи мита за чудодейни оръжия, макар че нямаше да спаси Полската поща.

Оскар не се включи в битката. Доктор Михон с полския стоманен шлем върху директорската си тиква вместо да ме закълне — щом се спуснах по стълбата към салона с гишетата и се шмугнах между краката му, — ми зашлеви такава парлива плесница, за да хукне веднага след шамара с цветисти полски ругатни по защитническите си дела. Не ми оставаше нищо друго, освен да преглътна шамара. Е, нали всички тия хора, значи и доктор Михон, който в крайна сметка носеше цялата отговорност, бяха възбудени, уплашени; простено им бе.

Часовникът в салона с гишетата ме осведоми, че е 4,20. Когато стана 4,21, можех да допусна, че първите бойни действия не са повредили часовниковия механизъм. Той вървеше и аз не знаех как да тълкувам това бездушие на времето — като добър или лош знак.

Във всеки случай останах в салона с гишетата, потърсих Ян и Кобиела, ометох се от пътя на Доктор Михон, не намерих ни чичко, ни портиер, установих стъклощетите, също грозни пукнатини и олюпени парцали мазилка до главния вход, и станах свидетел как вдигнаха първите двама ранени. Единият, позастарял господин с посивели, все още грижливо вчесани на път коси, говореше възбудено и безспир, докато бинтоваха една драскотина над десния му лакът. Още не бялопревързали безобидната му рана, той бе готов да скочи, да грабне пушката и пак да се просне зад направо ненадеждните чували с пясък. Добре че лека отмала, причинена от силния кръвоизлив, отново го повали на пода и му осигури принудителен покой, без който един позастарял, току-що ранен господин не би могъл да се вдигне на крак. При това и дребният петдесетгодишен нервак, който носеше стоманен шлем, но от цивилното му джобче надничаше крайчецът на копринена кърпичка, тоя господин с аристократични маниери на канцеларски рицар, дето беше Доктор и се казваше Михон и снощи най-строго бе разпитвал Ян Бронски, нареди на позастарелия контузен господин да миряса в името на Полша.

Вторият ранен едва пъхтеше върху някакъв чувал със слама и вече примираше за чувалите с пясък. Периодически изреваваше силно и без срам, защото бе прострелян в корема.

Оскар тъкмо се канеше пак да инспектира редицата мъже зад пясъчните чували — ха дано попадне на своите хора, — когато две гранати почти едновременно тряснаха над и до главния портал и раздрънчаха салона с гишетата. Кантонерките, изтикани до портала, зейнаха и отприщиха купища документи, които се разлетяха из въздуха, изгубили кламери и опора, кацаха по плочите, плъзгаха се, докосваха и покриваха други листове, а при едно надлежно деловодство те никога не би трябвало да се виждат. Излишно е да споменавам, че се пръснаха и последните останки стъкла, че от стените и тавана се откъртиха малки и големи участъци мазилка. През пушилката от гипс и вар довлякоха насред салона още един ранен, но после по нареждане на Стоманения шлем, Доктор Михон, го помъкнаха по стълбите към първия етаж.

Оскар се лепна за мъжете с изохкващия на всяко стъпало пощенец, никой не го върна, не му потърси сметка или — както пан Михончик преди малко — не намери за нужно да го шамароса с груба мъжка длан. А и гледаше да не се петляви из пощенско-бранителските крака на големите.

Щом стигнах първия етаж подир едва изпъплилите по стълбата мъже, съмнението ми се потвърди: носеха ранения към същото безпрозоречно и затова безопасно хранилище, дето Оскар вече си бе заплюл. А понеже липсваха дюшеци, те решиха, че кошовете с писма спокойно ще послужат — е, за възкъсички, но пък мекички — ложета. Вече се разкайвах, че съм разквартировал Барабанко в един от тия самоходни кошове, пълни с непреходна поща. Дали кръвта на разпорените и надупчени пощенци нямаше да пропие през десетте или двайсетте ката хартия и да придаде на Тенекийко такава окраска, каквато познаваше само като лакова боя. Какво общо имаше Барабанко с кръвта на Полша? Ако ще да клепат с кърви техните си преписки и попивателни! Ако ще да изливат синьото мастило от мастилниците и да ги напълнят с червено! Ако ще да червосват носните си кърпи и белите си колосани ризи до половина в кръв като поляшкото знаме! В крайна сметка биеха се за Полша, не за моя Барабанко! Ако държат на това, Полша — макар загинала — червено-бяла да загине, но защо и Барабанко да загива заради подозрително прясната си шарка?

Лека — полека у мен се загнезди мисълта; те не се бият за Полша, бият се за моя изметнат Тенекийко. Ян ме бе примамил в Пощата само за да подсигури на канцеларистите възпламеняващо знаме, тъй като Полша не им стигаше като светъл маяк. През нощта, докато съм спал в коша на колелца, но нито съм се возил, нито съм сънувал, бдящите пощенци са шушнели като парола: Едно издъхващо детско барабанче потърси убежище при нас. Ние сме поляци, трябва да го защитим, още повече, че Англия и Франция сключиха съюз с нас.

Докато тия безплодно отвлечени разсъждения сковаваха действията ми пред полуотворената врата на хранилището, картечницата изтрещя за пръв път откъм двора. Както и бях предрекъл, хаймверът бе рискувал да нанесе удар от полицейския участък на Шнайдермюленгасе. Миг след това нозете ни дружно подскочиха: ония от хаймвера бяха успели да гръмнат вратата на магазията към товарната рампа. Мигом нахлуха в магазията, сетне в колетната служба и ето — зина коридорната врата към салона с гишетата.

Мъжете, които бяха извлекли ранения по стълбите и го бяха настанили в коша с писма, скрил моя Барабанко, изхвърчаха навън, други се втурнаха подире им. По тупурдията разбрах, че се бият в коридора на партера, а после — в колетната служба. Хаймверът трябваше да отстъпи.

Колебливо първом, сетне по-уверено Оскар се намъкна в хранилището за писма. Лицето на ранения бе жълто — посивяло, ченето му — озъбено, а очните ябълки усилено шареха под затворените клепачи. Слизести жилки кръв се стичаха от устата му. Но тъй като главата му висеше извън коша, почти нямаше опасност да оплеска писмата. Оскар трябваше да се вдигне на пръсти, за да бръкне в коша. Ала дирникът на мъжа тегнеше точно там, където бе заровен Барабанко. Отпърво Оскар дърпаше леко, защото се съобразяваше с човека и писмата, после затегли все по-силно и по-силно, докато накрая успя да изровичка изпод охкащата грамада няколко дузини скъсани и парцалосани пликове.

Днес бих искал да кажа, че тъкмо бях напипал ръба на Барабанко, когато някакви мъже се втурнаха нагоре по стълбата, а после по коридора. Връщаха се, бяха изхвърлили хаймвера от колетната магазия, засега бяха победили; чувах как се смеят.

Притаен зад един кош, изчаквах близо до вратата, докато мъжете се суетяха около ранения и го превързваха — отначало гръмогласно и жестикулирайки, после — тихо ругаейки.

Две противотанкови гранати тряснаха фасадата пред салона с гишетата, още две, а сетне — тишина. Залповете на линейните кораби в Свободното пристанище, закотвили се срещу Вестерплате, тътнеха в далечината, благодушно и монотонно гълчейки — човек свикваше с тях.

Измъкнах се крадешком от хранилището с писма, зарязах Барабанко в беда и пак тръгнах да търся моя предполагаем татко и чичко Ян, а също и портиера Кобиела.

На втория етаж се намираше служебният апартамент на главния пощенски секретар, господин Началник, който явно навреме бе изпратил семейството си в Бромберг или Варшава. Първо надникнах в няколкото хранилища към двора на пощата, а сетне открих Ян и Кобиела в детската стая на началнишкия апартамент.

Приветливо светло помещение с весел тапет, за жалост тук-таме наранен от заблудени куршуми. Каква наслада за очите е била гледката към площад „Хевелий“ през мирно време — застане човек пред двата прозореца и зарее поглед навън! Едно все още здраво люлеещо се конче, сума топки и топчици, рицарски замък, пълен с повалени оловни войници — пехотинци и на кон, отворена мукавена кутия, пълна с железопътни релси и мънички товарни вагончета, няколко повече или по-малко пострадали кукли, куклени стаи, където цареше безпорядък, с две думи — свръхбогат асортимент от играчки; говорещ, че пощенският шеф — секретар господин Началник е баща на двама ужасни глезльовци — момче и момиче. Хубаво, че хлапетата бяха евакуирани във Варшава, та това ми спести срещата с подобна двойка брат и сестра, каквито познавах у Бронски. С известно злорадство си представих с каква мъка се е простило шеф — секретарското синче с детския си рай, пълен с оловни войници. Може би е пъхнало няколко уланчета в джоба си, за да подкрепи след време полската кавалерия в битката за крепостта Модлин.

Оскар нещо се поувлече с оловните войници, но въпреки това не може да изклинчи от признанието: върху най-горната лавица на етажерката за играчки, шарени книжки и кутии с игри бяха наредени музикални инструментчета — детски формат. Меденожълто тромпетче беззвучно стоеше до едно металофонче, което — цялото в слух — следеше бойните действия, тоест при всяко попадение на граната зазвъняваха камбанки. Вдясно — разтегнато и шарено — се извиваше акордеонче. Родителите трябва да са били доста смахнати, за да подарят на чадата си истинска цигулчица с истински струнички! А до цигулчицата, извъртяло бял тумбак, залостено с няколко кубчета, за да не се изтъркули, се кипреше — няма да повярвате! — червено — бяло лакирано барабанче.

Първо не се опитах да сваля сам барабана от етажерката. Оскар знаеше докъде стигат ръцете му и в случаите, когато неговото гномство преминаваше в безпомощност, той си позволяваше да моли възрастните за услуги.

Ян Бронски и Кобиела бяха залегнали зад няколко пясъчни чувала, които изпълваха долната трета от френските прозорци. На Ян се бе паднал левият прозорец. А Кобиела се бе настанил отдясно. Мигом схванах, че на портиера сега не му е до моя Барабанко — да го вади изпод туловището на храчещия кръв защитник, където навярно съвсем се бе спитил, а камо ли да го поправя; защото Кобиела бе страшно зает; периодически стреляше с пушката си през една дупка в чувалестия вал над площада по ъгъла на Шнайдермюленгасе, където малко преди моста „Радауне“ бе заел позиция артилерийски отряд.

Ян се бе свил на кълбо, захлупил глава и целият трепереше. Познах го само по елегантния тъмносив костюм, посипан с вар и пясък. Връзките на дясната му, също сива обувка се бяха развързали. Наведох се и ги вързах на-фльонга. Когато стягах фльонгата, Ян трепна, попривдигна невъзможно синия си чифт очи над левия ръкав и втренчи в мен невменяемо син, воднист поглед. Въпреки че не бе ранен — Оскар набързо провери — Ян беззвучно плачеше. Ян Бронски примираше от страх. Нека си хленчи — аз посочих барабана на евакуирания Началник-младши и с недвусмислени жестове подканих Ян да използува момента — жива душа нямаше в детския кът, — предпазливо да отиде до етажерката и да ми свали Тенекийко. Чичко Ян не ме разбираше. Моят предполагаем татко не ме усещаше. Любимият на клетата маминка бе тъй заглавичкан и обсебен от своя страх, че моите умолителни жестове най-много да го изплашеха още повече. Оскар можеше да му извика, но се страхуваше от Кобиела — уж заслушан в пушката си, но току-виж, го спипал.

Ето защо залегнах до левия хълбок на Ян зад чувалите с пясък, сгуших се в него, за да прелея частица от олимпийското си спокойствие на злочестия чичко и мой най-вероятен татко. След малко сякаш се поуспокои. Благодарение на подчертано равномерното си дишане успях донякъде да усмиря пулса му. А когато повторно насочих вниманието на Ян — но май поприбързах — към барабана на Началник — младши, като извъртях главата му бавно и нежно, ала право към отрупаната с играчки етажерка, Ян пак не ме разбра. Страх го изпълни отдолу догоре, изля се обратно надолу, но там удари на камък, навярно на — подметките с ортопедични подложки, и страхът хукна да си търси отдушник, но рикошира и бегом — през стомаха, далака и черния дроб, се загнезди тъй здраво в клетата главица на Ян, че сините му очи се ококориха и в бялото им изпъкна плетеница капилярчета, които Оскар никога преди не бе съзирал в очните ябълки на своя предполагаем татко.

Струваше ми доста усилие и време, докато върна чичковите очни ябълки отново в орбитите и накарам сърцето му да спазва известно приличие. Но цялото ми старание в служба на естетиката отиде нахалост, когато фрицовете откриха огън със средната гаубица, взеха на прицел желязната ограда пред пощата и я пометоха: с удивителна точност, загатваща високо равнище на подготовка, те косяха тухлените колонки под коляно една подир друга, така че накрая принудиха и желязната решетка да падне на колене. Клетият чичко Ян изстрадваше повалянето на всяка от двайсетината колонки с душа и сърце и с такава дълбока покруса, сякаш не поваляха в праха най-обикновени колонки, а пиедестали и заедно с пиедесталите въжделени, жизненоважни свидни чичкови кумири.

Само това може да обясни поведението на Ян, който посрещаше всяко попадение на гаубицата с пронизителен писък, и ако бе го артикулирал съзнателно и целенасочено, щеше да придобие стойността на стъклорежещ елмаз — подобно моя стъклоубийствен крясък. Действително Ян крещеше с много плам, но без план и нищо не постигна, само накара Кобиела да помести кокалеста хрома снага към нас, да надигне мършавата си птича глава без мигли и да размърда воднисто — сивкави зеници към нашата страдалческа общност. Той раздруса Ян. Ян хленчеше. Разкопча ризата му, трескаво го опипа да не би да е ранен — замалко да се изхиля, — след като не откри и най-лека драскотина, обърна го по гръб, стисна ченето на Ян, та чак изпука, застави синия Янов ала Бронски поглед да издържи воднистосивкавите искри в Кобиеловите очи, тегли една полска попържня, като посипа лицето му с пръски слюнка, а накрая му метна пушката, дето Ян бе захвърлил пред специално отредената за него бойница; защото не бе свалил дори предпазителя на пушката. Прикладът сухо удари капачката на лявото му коляно. Моментната и първа след всички душевни страдания физическа болка, изглежда, добре му подействува, понеже той стисна пушката и едва не подскочи от ужас, щом усети хладта на метала първом в пръстите, а сетне и в кръвта си, но после все пак припълзя до своята бойница, въодушевен от попържните и увещанията на Кобиела.

Моят предполагаем татко имаше точна и — при цялата си мекушаво — развинтена фантазия — толкова реалистична представа за войната, че му беше трудно, дори невъзможно да прояви малко повече смелост поради липса на въображение. Без да огледа терена от предоставената му бойница, без да избере мишена и да се прицели, той вирна пушка, бързо и слепешката изгърмя отведнъж пълнителя над покривите край площада и пак прилази на четири крака зад чувалите с пясък. Ян поглеждаше портиера така жално — милно иззад прикритието си, приличаше на ученик без домашно, който смутено мрънка някакво извинение. Кобиела тракна дважди — трижди с челюсти, че като прихна, дъх не можеше да си поеме от смях, но изведнъж млъкна сепнат и три-четири пъти срита по пищяла Бронски, който като пощенски секретар сигурно му беше началник и тъкмо се засили да забие топузестата обувка в хълбока на Ян, когато картечен откос раздроби оцелелите горни стъкла и нацъфка тавана. Ортопедичната обувка се отпусна, Кобиела се просна зад пушката си и като че ли за да навакса прахосаното време с Ян, навъсено и припряно започна да изстрелва куршум подир куршум — което влиза в сметката за всички разходени муниции през Втората световна война.

Дали Кобиела не ме е забелязал? Той, който иначе бе строг и недостъпен — дистанция, която само инвалидите от войната с респект умеят да поддържат, — ме остави в тоя ветрилник с натежал от олово въздух! Или си е рекъл; Нали е детска стая, значи Оскар може да остане тук и да си поиграе в моменти на затишие.

Не зная колко сме лежали така: аз между Ян и стената вляво, ние двамата — зад пясъчните чували, Кобиела — зад пушката си, стрелящ за двама. Някъде към десет огънят стихна. Възцари се такава тишина, че чувах бръмченето на мухите, долавях гласове и команди откъм площада и се заслушах в глухото пърпорене на линейните кораби в пристанището. От ясен до облачен септемврийски ден, слънцето багреше света в старо злато, всичко — ефирнонежно, чувствително, а с толкова слаб слух. Наближаваше петнайсетият ми рожден ден. И като всяка година през септември си пожелах тенекиен барабан, нищо друго освен тенекиен барабан; отказал се от всички богатства на тоя свят, копнеех единствено и неизменно за лъскав барабан от червено-бяла тенекия.

Ян не шукваше. Кобиела пухтеше равномерно и Оскар реши, че е заспал и използува краткото затишие да си подремне, защото в крайна сметка всички хора, дори героите, сегиз-тогиз се нуждаят от ободрителна дрямка. Само аз бодърствувах и с цялата неумолимост на възрастта си мислех единствено за Тенекийко. Не че се сетих за барабана на Началник — младши едва сега, поради зараждащата се тишина и предсмъртното бръмчене на изнемощяла от лятото муха. И по време на битката, оглушен от бойния грохот, Оскар не го беше изпускал от очи. Сега се откриваше златният ми шанс и за нищо на света не биваше да го пропусна.

Оскар полека се надигна и тихо, като прекрачваше строшените стъкла, се упъти към лавицата с играчки и вече си представяше как ще тури ей оня строител върху детското столче, ще си направи стълбичка — достатъчно висока и стабилна — и ще стане притежател на чисто нов тенекиен барабан, но не щеш ли — ме спипа гласът на Кобиела, а миг след това и мазолестата портиерска лапа. Отчаяно посочих близкия барабан. Кобиела ме дръпна назад. Бях протегнал жадно две ръце към Тенекийко. Инвалидът се подвоуми и — аха — да се пресегне нагоре, за да ме ощастливи, когато картечен откос влетя в детската стая, а пред портала тряснаха танкови гранати; Кобиела ме хвърли в ъгъла до Ян Бронски, пак се изля зад пушката си и вече зареждаше втори пълнител, а аз не откъсвах очи от барабана.

Ето че и Оскар залегна, а Ян Бронски, синеокият ми чичо-сладур, дори не вдигна нос, когато птичата глава с хромата нога и воднистия поглед без мигли ме докопа точно преди целта и ме забърса към ъгъла с пясъчните чували. Но Оскар не заплака. Само дето в него се завъди гняв — тлъсти, белезникаво синкави безоки личинки се плодяха, търсейки вкусна леш: какво ме засягаше Полша? Какво е това Полша! Нали си имат кавалерия! Да си я яхат! Те целуваха ръце на дамите, но винаги със закъснение забелязваха, че са целунали не отмалелите пръсти на дама, а негримираното устие на някоя гаубица. Че като се развъртя оная госпожичка от рода Круп. Като засука устни, заимитира зле уж, ала истинска бойна пукотевица — същински кинопреглед, — като заръси блудкави „гърмящи бонбони“ по парадния вход на Пощата, искаше да отвори бреш и отвори бреш, чак стълбището искаше да разяде през широко зиналия салон с гишетата — та никой да не притърча ни нагоре, ни на долу. А зад картечниците свитата й, две кокетни разузнавателни коли с изрисувани на бронята имена — какви прекрасни имена; „Остмарк“^[66] и „Судети“! — и те насита нямаха — трещяха, шпионираха и маневрираха бронирани пред Пощата — швък-прък, назад — напред, като две млади, любознателни дами, които искаха да разгледат замъка, но замъкът още не беше отворил. Това изнерви разглезените хубавици, свикнали да ги пускат навсякъде; и те замятаха погледи във всички наблюдаеми покои на замъка — оловносиви, проникновени погледи от един и същ калибър, за да стане на кастеланите вътре тежко, студено и тясно.

Една от разузнавателните коли — мисля, че „Остмарк“ беше — пак загърмоли от „Рицарска“ към Пощата, тогава чичко Ян — от доста време ни жив, ни умрял — навря десния си крак в бойницата, вирна го с тайната надежда, че някоя от колите-съгледвачи ще го съгледа и простреля; или заблуден куршум ще се смили и ще фрасне я прасеца, я петата му, ще го нарани и ще позволи на войника да се оттегли от боя със силно куцукане.

Види се, Ян Бронски омаляваше да вири дълго крак. От време на време го пускаше за малко. Но после смени позата, легна възнак и сключи ръце под коляно — опора стабилна, за да подлага по-продължително и по-перспективно прасец и пета пред разсеяни и насочени куршуми.

Каквито и симпатии да хранех към Ян, а и до днес храня, разбрах яростта на Кобиела, щом видя шефа си, пощенския секретар Бронски, в тази жалка и окаяна поза. С един скок портиерът се изправи, с втория се намери над нас, вече връхлиташе, сграбчи Ян за парцалите, а с парцалите и Ян, вдигна тая бохча и я тръсна на пода, пак го сграбчи, сакото изпращя, заби му един ляв, пое го отдясно, фрасна му десен, повали го с ляв, но го пипна в летеж с десен и тъкмо с ляв — десен едновременно да направи големия бокс, за да нанесе на Ян Бронски големия удар, на чичко Бронски, предполагаемия татко на Оскар — и тогава нещо зазвънтя, все едно зазвъняха ангелски гласчета в прослава богу, нещо запя, както пее ефирът по радиото, и улучи не Бронски, улучи Кобиела, една граната си позволи пъклена шега — и всичко се пръсна от смях, тухлите се изсмяха на парченца, стъклата на сол, мазилката — на брашно, дървото намери своята секира, и заподскача на куци-крак веселата детска стая, и се спукаха по шевовете всички Кете-Крузички, и залудува Кончо-Вихрогончо — де да можеше да метне някой ездач от гръб! — и се срутиха паянтовите постройки на Мерклинския конструктор, и полските улани изведнъж обсадиха четирите ъгъла на стаята, последна се катурна етажерката с играчките: и камбанките възвестиха със звън Великдена, засвири акордеонът, тромпетът надуваше кой знае какво, всичко гръмна отведнъж, като репетиращ оркестър: пищеше, плющеше, цвилеше, дрънкаше, звънеше, пращеше, скриптеше, скрибуцаше, цвърчеще — горе в обертоновете, а долу — унтертоновете подкопаваха основите. А аз — както подобава на тригодишен малчуган при попадението на граната — се бях скълбучил на най-сигурното място, под прозореца, и в ръцете ми попадна Тенекийко, попадна Барабанко — и нямаше ни една дупчица, освен няколко драскотини по лака, новият тенекиен барабан на Оскар.

Щом вдигнах поглед от придобивката си, която — виж ти! — неочаквано се търкули в нозете ми, видях, че Ян се нуждае от моята помощ. Той се мъчеше да отхвърли тежкото туловище на портиера от себе си. Първо реших, че и Ян е ударен, защото скимтеше много естествено. Накрая, когато избутахме Кобиела, стенещ също тъй естествено, контузията на Яновото тяло се оказа нищожна. Само дясната му буза и едната китка бяха порязани от стъкла. С бегло сравнение установих, че моят предполагаем татко има по-светла кръв от кръвта на портиера, която пропиваше — тъмна и сочна — през крачолите на бедрата му.

Чудех се дали Кобиела или гранатата бе разпарцалосала и изметнала елегантното сиво сако на Ян. Грозни дрипи висяха на раменете му, хастарът съдран, копчетата хвръкнали, шевовете спраскани, джобовете обърнати.

Не съдете строго клетия ми Ян Бронски, който преди да извлече с моя помощ Кобиела от детската стая, се зае да събира всички джунджурии, изтърсили се от джобовете му при силния вихър. Намери гребенчето си, снимките на своите любими — между тях и един портрет на клетата маминка, портфейлът му обаче не бе се отворил. Мъчително и небезопасно време настъпи за Ян, тъй като част от чувалите бяха пометени, а той събираше из цялата стая разпилените карти за скат искаше си всичките тридесет и две карти и когато не откри тридесет и втората, страшно се натъжи, клетия, а щом Оскар я откри, откри я между две опустошени кукленски стаи и му я подаде, той се усмихна, макар че бе една нищо и никаква седмица пика.

Когато най-сетне извлякохме Кобиела от детската стая в коридора, портиерът намери сили за няколко понятни за Ян Бродски думи: „На място ли си е всичко?“, кахъреше се инвалидът. Ян бръкна в панталона между старческите крака, шепата му се напълни и той кимна на Кобиела.

Колко щастливи бяхме всички: Кобиела бе запазил своята гордост, Ян бе намерил цялото тесте карти, включително и седмица пика, а Оскар си имаше нов Барабанко, който при всяка крачка се удряше в коляното му, докато Ян и някакъв Виктор — както го наричаше Ян — свалиха изнемощелия от кръвоизлива Кобиела на долния етаж — в хранилището с писма.

Къщичка от карти

Виктор Велун ни помогна да пренесем Кобиела, който въпреки усилващия се кръвоизлив, все по̀ натежаваше. Силно късогледият Виктор Велун тогава все още имаше очила и не се препъваше по каменното стълбище. Колкото и невероятно да звучи за един късоглед — Виктор беше раздавач на записи. А днес, стане ли дума за Виктор, го наричам „клетия Виктор“. Също както маминка заради един семеен излет до вълнолома се бе превърнала в клетата маминка, така и пощальонът Виктор заради загубата на очилата си — е, имаше и други причини — се превърна в клетия безцайсов Виктор.

— Виждал ли си клетия Виктор? — питам приятеля си Витлар на свиждане. Ала след трамвайното пътуване от Флингерн за Гересхайм — после ще ви разкажа и за него — Виктор Велун потъна вдън земя. Дано и неговите гонители го търсят напусто, дано е намерил старите си очила или поне други някои, дано както някога — ако не на служба в Полската, то в Западногерманската поща — късоглед, но очилосан — ощастливява хората с пъстроцветни банкноти и звонк.

— Ужас, ужас! — пъшкаше Ян, прихванал Кобиела отляво.

— Как ли ще свърши всичко това, ако англичаните и французите не дойдат? — кахъреше се Виктор, на чийто десен хълбок тегнеше портиерът.

— О, ще дойдат! Нали Ридз-Шмигли^[67] вчера каза по радиото: „Получихме гаранции: Избухне ли война, цяла Франция ще скочи като един!“ — Ян едва устиска тази си увереност до края на изречението, понеже наличието на собствената му кръв върху драснатата китка не поставяше под съмнение полско — френския договор, но пораждаше опасения, че на Ян може да му изтече кръвта, преди цяла Франция да скочи като един, и вярна на гаранциите, да надскочи линията Зигфрид^[68].

— Сигурно са тръгнали вече. А Британският флот оре вече Балтика! — Виктор Велун си падаше по силните, гръмки фрази, той спря насред стълбата, отдясно обкичен с простреляното тяло на Кобиела, отляво — патетично вдигнал ръка, за да приветствува спасителите с пет красноречиви пръста:

— Заповядайте, горди британи!

Докато двамата неспирно бистреха полско-френско-английските отношения и бавно носеха Кобиела към импровизирания лазарет, Оскар мислено прерови книгите на Гретичка Шефлер за съответни пасажи. Кайзеровата „История на град Данциг“: „По време на Германо — Френската война анно седемдесет — седемдесет и първа, подир пладне на 21 август 1870, четири френски бойни кораба влезли в Данцигския залив, крайцерували на рейд и насочили оръдия към пристанището и града. Същата нощ обаче корветата «Нимфа» под командването на капитан Вайкхман принудил флотилийката, на котва в Путцигския залив, да се оттегли.“

Малко преди да стигнем хранилището за писма на първия етаж, аз се докопах до по-късно потвърдилото се убеждение: В тоя тежък час за Полската поща — и за цяла равнинна Полша — Британският флот се излежава, добре или зле прикътан в някой фиорд на Северна Шотландия; а Великата френска армия преживя своя обяд и смята, че с няколко разузнавателни обиколки по линията Мажино^[69] е изпълнила полско-френския договор.

Пред хранилището — лазарет ни сгащиха Доктор Михон — все още със стоманен шлем на глава и с надничаща от джобчето, копринена кърпичка — и някой си Конрад, пратеник от Варшава. Тозчас — симулирайки най-тежки травми — се отприщи пълният регистър на Яновия страх. Виктор Велун — нали бе невредим и въоръжен с очила — ставал за стрелец и го пратиха в салона с гишетата, а ние получихме разрешение да останем в сляпото стайче, оскъдно осветено от лоеници, защото Данцигската електроцентрала бе отказала да захранва с ток Полската поща.

Не че Доктор Михон хвана вяра на Яновите болежки, но явно не ценеше много-много юначеството му като бранител, та вмени пощенския си секретар в длъжност — тъй да се каже — санитар, разпореди да обгрижва ранените, пък и мен да наглежда, и комай ме помилва леко, но безутешно — тъй ми се стори поне — да не изпуска детето сред пукотевицата.

Попадение на полевата гаубица някъде към салона с гишетата. Взривът ни подхвърли като зарчета. Стоманеният шлем Михон, варшавският пратеник Конрад и пощальонът Велун се завтекоха към бойните си позиции. Ян, аз и още седем — осем ранени се озовахме в херметически затворено помещение, което поглъщаше шума от пукотевицата. Дори свещите не потрепваха, когато гаубицата отвън не се шегуваше. Тихо бе — въпреки или заради стенанията на ранените. Трескаво и нескопосано Ян омота бедрото на Кобиела с парцали от нацепен чаршаф, та да се погрижи след това и за себе си, ала чичковата буза и китка не кървяха вече. Драскотините се спотайваха под хваналата коричка, може би го наболяваха и подхранваха неговия страх, който нямаше накъде да избяга от ниското душно помещение. Ян панически пребърка джобове, напипа пълната колода и: Хайде на ската! До окончателния погром на защитата играхме скат.

Трийсет и две карти се разбъркаха, сякоха, раздадоха и разиграха. Тъй като всички кошове с писма вече бяха окупирани от ранени, чучнахме Кобиела до един кош, но тъй като час по час се свличаше, здраво го вързахме с тирантите на един ранен, строихме го да не пада и да не изпуска картите си, защото ни беше нужен. Закъде без трети човек? Другите приятелчета по кошовете трудно различаваха черно от червено и не им беше вече до скат. Впрочем и на Кобиела не му беше вече до скат. Лежеше му се. Да става, каквото ще — отпусна му края Кобиела. За пръв път безделничеха портиерските му ръце, преди да склопи безмиглести клепки, той искаше да види последните разрушителни операции. Но ние не търпяхме примиренчество, стегнахме го яко, принудихме го да играе трети — а Оскар играеше втори и никой не се зачуди, как така Педя-човек може да играе скат.

Ами да, когато за първи път принизих гласа си до езика на възрастните и обявих „Осемнайсет!“, Ян, изпръкнал иззад своите карти, ми метна бърз, невменяемо син поглед и кимна утвърдително.

— Двайсет? — покачих аз.

Ян, твърдо: — Продължавай.

Аз: — Двайсети две? И три? И четири?

Ян се предаде: — Пас.

А Кобиела? Напук на тирантите, той пак се канеше да климне. Но ние го издърпахме нагоре, изчакахме да отзвучи взривът от гранатата, треснала някъде далеч от нашия игрален клуб, та Ян просъска в мигом изригналата тишина:

— Двайсет и четири, Кобиела! Хей, не чуваш ли какво обяви момчето?

Дявол знае откъде, от какви бездни изплува портиерът! Сякаш с крик повдигна клепачи. Накрая размърда воднист поглед по десетте карти, които Ян преди това бе тикнал дискретно и без никакви шмекерии в ръката му.

— Пас — каза Кобиела. Тоест не каза а го прочетохме по устните му, които бяха доста изпръхнали, за да говорят.

Бях взел на спатии. Докато се размайвахме още на първа ръка, Ян, който бе обявил „контра“, трябваше да изреве на портиера и грубо, ала дружески да го сръчка в ребрата, за да се постегне малко и да отговори на боята; защото първо изтеглих всичките козове, жертвах поп спатия, който Ян цака с вале пика, но тъй като нямах кари, цаках Яновия ас и пак дойдох на ръка, с вале купа изтеглих десетката му — Кобиела изчисти деветка каро и с една дълга купа победата ми бе в кърпа вързана; Сединиградвеконтратришнайдерчетириподванайсетспатииечетирийсетиосемилидванайсетпфенига! Следващата игра рискувах един повече от рискован гранд без два, Кобиела, който държеше две валета, но устиска само до 33, ми цака вале каро с вале спатия — и играта малко живна. Портиерът — като цакосан от цакането си — хвърли асо каро, бях длъжен да отговоря, Ян плясна десетката, Кобиела взе, даде поп, трябваше да цакам, но не цаках, чистих осмица спатия, Ян трупна тлъсто-тлъсто, дори дойде на ръка с десетка пика, и хоп! — цакнах я по главата, но — по дяволите! — Кобиела се качи с валето, брей, как забравих това вале, мислех си, че е у Ян, а то — у Кобиела, той цака и изцвили, естествено повтори пика, минах метър, Ян трупна и най-сетне ми подадоха купа, но много късно: тъй броих, инак броих, все петдесет и две ги изкарвах: Бездваиградвепограндшейсетвътрестоидвайсетилитрийсетпфенига! Ян ми зае два гулдена на дребно, платих на Кобиела, но въпреки победата, той пак бе увиснал като торба и не можа да прибере пая си, а и противотанковата граната, избухнала в тоя момент за пръв път около стълбището, не трогна много портиера, макар това да бе неговото стълбище, което години наред бе търкал и лъскал неуморно.

Но страхът отново връхлетя Ян, когато вратата на нашето стайче се разтърси и огнецът на лоените свещи се помая що ли става с него и накъде да се кандилне. Дори когато в стълбището настана относителна тишина и следващата противотанкова граната гръмна някъде отвън по фасадата, Ян Бронски заразбърква картите като въртоглав, на два пъти раздаде погрешно, ала аз си замълчах. Стреляха ли, Ян изключваше, вземаше на зула и губеше, грешеше, дори скат забравяше да обяви, само добре развитото му еротично — пухкаво ухо постоянно слухтеше какво става навън, а ние нетърпеливо чакахме да продължи. Колкото по-завеян ставаше Ян, толкова по във форма беше Кобиела — стига да не се бе свлякъл и да не трябваше да бъде сръчкан в ребрата. Та той не играеше толкова зле, както лъжеше видът му. Клюмваше едва щом вземеше игричката си или обявеше контра и вкараше на гранд кога мен, кога Ян. Беше му все тая дали печели, или губи. Играеше единствено заради самата игра. А докато за сетен път брояхме картите, портиерът Кобиела висваше на чуждите тиранти и само адамовата му ябълка с плашливо подрипване издаваше признаци на живот.

И Оскар се поумори от тая тройка — скат. Ала не шумотевицата и сътресенията, свързани с обсадата и защитата на Пощата, късаха нервите ми, а първото внезапно и — както си бях наумил — временно сваляне на маската. Ако до тоя ден се бях показвал без грим единствено пред Маестро Бебра и неговата сомнамбулна дама Розвита, сега се разконспирирах пред моя чичко и предполагаем татко, а отгоре на това пред окуцелия портиер, тоест хора, които по-късно по никакъв начин не можеха да свидетелствуват, че един по кръщелно петнайсетгодишен юноша е играл — е, малко рисковано, но не некадърно — скат. Това напрежение, съответствуващо на желанието ми, ала не и на малчовския ми ръст — да сме играли има-няма час, — породи адски болки в главата и крайниците ми.

Оскар щеше да се откаже — пък и непрекъснато му се откриваше сгода да офейка, между две гранатни попадения например, които яко раздрусаха сградата, — ако някакво непознато досега чувство за отговорност не му заповядваше да издържи и да парира страха на своя предполагаем татко чрез единствено ефикасното средство: скат.

Та значи — играехме скат и забранявахме на Кобиела да умира. Че как да стане тази работа — нали все гледах картите да са в обръщение. А когато след една експлозия в стълбището лоениците се прекатуриха и пламъчетата издъхнаха, единствен аз запазих самообладание и сторих най-близкото до ума — извадих кибрита от джоба на Ян, с него измъкнах и цигарите със златен мундщук, върнах светлината на света, запалих на Ян една „Регата“ за успокоение и започнах да пускам в мрака огнец подир огнец, преди Кобиела да се възползува от мрака и да си замине.

Оскар лепна две свещи върху новия си Барабанко, остави цигарите подръка, той самият се въздържаше, но току предлагаше нова цигара на Ян, закачи една и между разкривените устни на Кобиела и потръгна — играта живна, тютюнът разтушаваше, успокояваше, ала не можеше да предпази Ян Бронски да не губи игра след игра. Той се потеше и — както винаги, когато се вживееше в играта, — гъделичкаше горна устна с език. Толкова се разпали, че във въодушевлението си ме наричаше ту Алфред, ту Мацерат, а Кобиела бъркаше с клетата маминка. А когато някой в коридора изкрещя: „Убиха Конрад!“, Ян укоризнено ме погледна и каза:

— Моля те, Алфред, загаси това радио! Човек не може да си чуе думата!

Ала най се ядоса завалията, когато вратата рязко се отвори и довлякоха вътре убития Конрад.

— Затворете, че духа! — запротестира той. Наистина духаше. Свещите тревожно затрепкаха и се успокоиха едва когато мъжагите, които изсипаха Конрад в ъгъла захлопнаха вратата подире си. Каква призрачна тройка бяхме само! Светлината от свещите идеше отдолу, придаваше ни вид на всесилни магове. И когато Кобиела обяви своите купи без два и започна да наддава, не, да гъргори: двайсет и седем, трийсет — и аха — аха — да отърколи очи из орбити, а онова нещо, намърдало се в дясното му рамо, напъна да излиза, затрепка, защуря, най-сетне миряса, но сега Кобиела климна напред и посурна коша с мъртвеца без тиранти, когато Ян с един тласък и с все сила удържа Кобиела вкупом с коша за бельо, Кобиела, повторно възпрян да си замине, най-сетне избрехтя „купи“, Ян можа да просъска „контра“, а Кобиела издъхтя „ре-контра“ — в тоя момент Оскар разбра, че защитата на Полската поща е успяла, че ония, дето нападнаха, бяха загубили току-що обявената война, ако ще след това да окупираха Аляска и Тибет, Великденските острови и Йерусалим.

Жалко само, че Ян не можа да доиграе своя голям, стопроцентов гранд с четири, шнайдер и обявен черен дори.

Започна с дълга спатия, сега ме наричаше Агнес, а вместо Кобиела, му се привиждаше съперникът Мацерат, сетне подигра с вале каро — впрочем предпочитах да минавам за клетата маминка, вместо за Мацерат, — сетне хвърли вале купа — за нищо на света не исках да ме бъркат с Мацерат — Ян едва изчакваше Мацерат да играе, който всъщност бе инвалид, портиер и се казваше Кобиела. Но той се бавеше, ето, Ян плесва ас купа о дъските и не може, и не иска да проумее, и никога няма да проумее; нали е просто синеок, ухае на одеколон и от нищо си няма хабер и затова не проумява защо Кобиела изведнъж изпуска всички карти, накланя коша с писмата и мъртвеца отгоре, та първом — мъртвецът, сетне един слой писма, а накрая и целият грижливо оплетен кош се катурва, залива ни вълна от писма, все едно ние сме получателите и сега е наш ред да захвърлим картите, да четем послания и да събираме пощенски марки. Но Ян не иска да чете, не иска да събира, премного е събирал като дете, иска да играе, да изиграе докрай своя гранд, да спечели иска Ян, да победи. И той повдига Кобиела, изправя коша на колелца, но оставя мъртвеца на пода и не изгребва писмата обратно в коша, така че кошът олеква, а Ян се чуди и мае защо Кобиела, увиснал на лекия нестабилен кош, не си седи мирно на задника, а все повече и повече се накланя, та накрая Ян се сопва:

— Алфред, моля те, не разваляй играта, чуваш ли! Само тая игричка и после ще си ходим, хайде!

Оскар морно се надигна, преодоля усилващите се болки в крайниците и главата, сложи малките си жилави ръце на барабанчик върху раменете на Ян Бронски и заговори полугласно, но убедително:

— Остави го, тате. Той не може да играе вече. Мъртъв е. Ако искаш, да играем сантасе.

Ян, когото току-що бях заговорил като свой баща, пусна изостаналата плът на портиера, втренчи син, преливащо син взор в мен и заплака: „Нееенеенеее…“ Помилвах го, но той продължаваше да ниже своето „не“’. Целунах го многозначително, ала в главата му се въртеше само недовършеният гранд.

— Играта беше моя, Агнес. Сто на сто щях да спечеля!

Така се изплакваше той пред мен вместо пред клетата маминка, а аз — син му — подех ролята, съгласявах се, заклевах се, че е щял да спечели, че всъщност е спечелил, само трябва да повярва и да послуша своята Агнес. Ала Ян не повярва нито на мен, нито на маминка, отначало заопява на висок глас, а сетне — прихлипвайки в тих, немодулиран хленч — се зае да изравя картите изпод изстиналия масив Монт Кобиела, и между чатала бръкна дори, лавината от писма изтърси още няколко карти, не миряса Ян, докато не събра всичките трийсет и две карти до една. Обърса полепналата по тях кръв, която се сцеждаше през панталоните на Кобиела, погрижи се за всяка карта поотделно и разбърка колодата, но тъкмо да раздаде, най-сетне му светна зад добре оформеното, не ниско, ала твърде гладко и непропускливо чело, че на тоя свят няма повече трети за скат.

Тогава хранилището утихна. И отвън почетоха с предълга минута затишие паметта на последния поклонник и партньор за скат. Тъй ли му се стори на Оскар, но вратата леко се открехна.

И поглеждайки през рамо, в очакване да види призрак, той видя странно ослепялото и ошетано лице на Виктор Велун.

— Загубих си очилата, Ян. Тук ли си още? Трябва да бягаме.

Французите или няма да дойдат, или ще се забавят. Да тръгваме, Ян! Води ме, загубих си очилата!

Клетият Виктор навярно помисли, че е сбъркал стаята. Защото като не получи нито отговор, нито очилата си, ни пътеводната ръка на Ян, той оттегли безцайсовото си лице, затвори вратата и по първите му няколко стъпки чух как опипом и порейки през мъгла, си плю на петите.

Каква ли смехорийка се бе пръкнала в главицата на Ян, та прихна да се смее — първо захихика тихичко, все още през сълзи, но сетне избухна във весел, силен смях, разхлопвайки като камбанка пъргавия си, розовичък, изшилен за всякакви нежности език, подхвърляше картите във въздуха, улавяше ги, а накрая — стаята с онемелите мъже и писма бе притихнала в празнично — неделна тишина — Ян затаи дъх и с внимателни, отмерени движения започна да строи свръхчувствителна къщичка от карти: седмица пика и дама спатия легнаха в основата. Двете карти похлупи с поп каро. После — от деветка купа и ас пика, с похлупаче от осмица спатия изгради втора основа, досами първата. Ето — после свърза основите със стени от десетки и валета, стъпили на ребро, а дамите и тузовете послужиха за напречни греди, така че всички карти взаимно се крепяха. После върху втория реши да вдигне трети етаж и вършеше това с такива заклинателни жестове, каквито клетата маминка сигурно добре е познавала от подобни церемонии.

А когато опря дама купа до попа с червеното сърце, сградата не рухна; не — въздушна, чувствителна се издигаше тя и дишаше леко в онова помещение, пълно с бездиханни мъртъвци и притаили дъх живи хора, тази къщичка ни накара да сберем благоговейно длани, а скептикът Оскар, който провиждаше докрай скелето на къщичката, забрави смъдящия и смрадлив пушек, дето се виеше на тънки струйки през процепите на, вратата и създаваше впечатление, че стаята с картонената къщичка се намира врата до врата с ада.

Бяха докарали огнепръскачки — страхуваха се от фронтална атака и бяха решили да опърлят последните защитници. С тая маневра принудиха Доктор Михон да свали стоманения шлем, да грабне един бял чаршаф, но тъй като чаршафът му се видя недостатъчен, прибави и копринената си кърпичка, и като развяваше двата парцала, обяви капитулацията на Полската поща.

И те — трийсетина полуслепи, опърлени мъже със сключени на тила ръце — се изнизаха през левия страничен изход, наредиха се пред оградата и зачакаха бавно настъпващите фрицове.

А по-късно тръгна мълва, че в краткия промеждутък, докато защитниците се строявали в двора, а нападателите били все още по път, трима — четирима души избягали: през гаража на пощата, през съседния гараж на участъка, в пустите, тоест опразнени къщи на „Рем“. Там намерили дрехи, дори с нацистки значки, измили се, спретнали се, сетне един по един се измъкнали, а за един разправяха, че отишъл в оптиката на „Староградски ров“, дали му някакви очила, тъй като при престрелката в Пощата бил затрил своите. Отново очилиран, Виктор Велун — че кой друг? — дори си позволил две бирички на Дърводелски пазар, понеже бил ожаднял от огнепръскачките, а после с нови цайси, които поизбистрили мъглата пред погледа му — ала далеч не в тая степен, както старите — той се впуснал в онова бягство, което продължава и до днес — така упорити са неговите преследвачи.

Останалите обаче — както казах, трийсетина души не се решили на бягство — вече се строявали до стената срещу страничния вход, когато Ян опря дама купа до поп купа и блажено оттегли ръце.

Какво да ви разправям? Откриха ни. Блъснаха вратата, ревнаха „Въннн!“, стана силно течение и къщичката от карти рухна. Нямаха усет за подобен род архитектура. Залагаха на бетона. Строяха за вечни времена. Те въобще не зачетоха обидената, възмутена физиономия на пощенския секретар Бронски. И когато го изблъскаха навън, не видяха, че Ян бръкна в картите и взе нещо; че аз, Оскар, отлепих остатъците от свещите по новия си Барабанко и той тръгна с мен, че после изхвърлих угарките, защото срещу нас блестяха премного джобни фенери; ала фрицовете не забелязваха, че фенерите ни заслепяват и не можем да улучим вратата. И ревяха зад своите щабфенери и вирнати карабини: „Въннн!“ И продължаваха да реват: „Въннн!“ дори когато Ян и аз бяхме вече в коридора. Това „Въннн!“ се отнасяше за Кобиела и Конрад от Варшава, за Болак и дребния Вишневски, който приживе бе работил на гишето за телеграми. Непокорството им ги изплаши. И едва когато бъзльовците от хаймвера схванаха, че са станали за смях пред мен и Ян, защото докато ревяха „Въннн!“, аз се кисках с глас, тогава ревът им секна, казаха „Аха, така значи!“ и ни отведоха при трийсетимата в двора, които бяха сключили ръце на тила, изгаряха от жажда и позираха за седмичния кинопреглед.

Тъкмо ни изкараха от страничната врата, операторите завъртяха камерата, монтирана върху една лека кола, и заснеха оня кратък филм, който впоследствие бе показван по всички екрани.

Отделиха ме от строената край стената редица. Оскар си спомни за своето гномство, за своето всеопрощаващо трилетие, усети пак неприятните болки в крайниците и главата, свлече се с Барабанко на земята, загърчи се — хем изстрадвайки, хем симулирайки припадък, — но здраво стискаше барабана. А когато го вдигнаха и напъхаха в един джип, за да го откарат в Градската болница, Оскар видя на тръгване как Ян, клетият Ян, се усмихва блажено и глуповато, стиснал няколко карти във вдигнатите ръце, а с лявата ръка — мисля, че държеше дама купа — той помаха след заминаващия син и Оскар.

Той лежи на „Заспе“

Току-що препрочетох края на предишната глава. Ако някой трябва да е недоволен, то Оскаровото перо да недоволствува — не аз, защото бе съумяло — сбито и обобщено, а на места — уж в името на сбитите обобщения — да преувеличава, та дори да лъже.

Но за да съм справедлив — ще изляза на перото — лъжльо в гръб и ще направя няколко корекции: първо — последната игра на Ян, която за жалост той не успя да довърши и спечели, не беше гранд, а каро без два; второ — на излизане от хранилището Оскар помъкна не само новия Тенекийко, а и стария Щърбаланко, изтърколил се от коша за бельо вкупом с мъртвеца без тиранти и пороя писма. Освен това трябва да добавя: Едва — що Ян и аз бяхме напуснали хранилището, защото хаймверовците с „Въннн!“, щабфенери и карабини ни приканиха към това, Оскар — търсейки закрила — се заумилква край двама добродушни наглед чичковци, зарони крокодилски сълзи и с обвинителни жестове изкара злодей нещастния Ян, своя баща, довлякъл с поляшката си безчовечност невинното дете в Полската поща, да го използува едва ли не като мишена за куршумите.

От тоя юдински театър Оскар очакваше малко милост за своя здрав и своя разхлопан Барабанко и не сбърка: фрицовете може да ритаха Ян в кръста, да го ръгаха с приклади, но моите двама Барабанковци не пипнаха, а един позастарял чичо с кахърно-татковски бръчки край носа и устата ме потупа по бузката, докато друг лененорус батко с вечно засмени и затова незрими очи — две цепки сякаш, ме гушна в прегръдка, с което болезнено жегна честолюбието на Оскар.

Днес, засрамя ли се от недостойното си поведение, все се успокоявам: Ян не ме е забелязал, така се бе заблеял по картите и тъй заблеян си остана до края и вече нищо, дори най-забавната, най-сатанинската приумица на фрицовете не можеше да го откъсне от картите за скат. Докато Ян се намираше във всевечното царство на картонените колибки и си благуваше в една такава орисана с щастие колибка, ние, фрицовете и аз — защото Оскар се присламчи към фрицовете, — стояхме между тухлени зидове, върху каменни плочници на коридори, под покриви с корнизи, така нескопосано сбручкани по ъглите на външни и междинни стени, че някой злополучен ден щеше да се случи най-лошото и всички тия кърпежи, които наричаме архитектура, по едни или други обстоятелства щяха да се разпаднат.

Разбира се, това закъсняло покаяние не може да ме извини, тъй като съм склонен да вярвам — видя ли скеле, все за разрушения се сещам, — че картонените колибки са единствено достойното за човека обиталище. При това се прибавя уликата по родствена линия. Дали в оня следобед съм бил твърдо убеден, че Ян Бронски не ми е просто някакъв си чичко и лъже-татко, а роден баща. Едно предимство, което щеше да го разделя от Мацерат за вечни времена: защото Мацерат или ми е бил баща, или е бил една кръгла нула.

Първи септември трийсет и девета — навярно в оня злощастен следобед и вие сте познали в лицето на блажения строител на колибки Ян Бронски моя роден баща — тая дата бележи втората ми голяма вина.

Не мога да си изкривя душата дори в моменти на дълбока разнеженост: моят Барабанко, не, аз самият, барабанчикът Оскар, вкара в гроба първо клетата си майчица, а сетне — своя чичко и татко Ян Бронски.

Но има дни, когато едно дебелашко чувство за вина, като се намърда в стаята ми — иди, че го изгони! — и ме натисва във възглавниците на моя психокреват. Тогава и аз като всички се оправдавам с неведението си, което в ония години бе излязло на мода, а и днес някои дами и господа се перчат с него като с елегантно шапо.

Оскар, ничул-нивиделият хитрец, невинна жертва на поляшкото варварство, бе откаран с треска и хистеричен припадък в Градската болница. Мацерат бе уведомен. Още предната вечер бил съобщил за изчезването ми, макар да не бе доказано дали съм негова собственост.

Трийсетимата мъже обаче плюс Ян, с вдигнати ръце и сключени китки на тил — щом екипът от кинохрониката изщракал нужните кадри — отвели първом в опразненото училище „Виктория“, сетне ги приютил затворът „Щисщанге“, а накрая, в началото на октомври — и рохкият пясък на изслужилото гробище „Заспе“.

Откъде Оскар знае това ли? От Шугер Лео. Защото, разбира се, официално не съобщиха нито на чий пясък и пред кой зид са били разстреляни тридесет и единият, нито в кой пясък са били заровени.

Хедвига Бронски получи първо заповед да освободи апартамента на Рингщрасе, където се настани челядта на някакъв висш офицер от Луфтвафе. Докато заедно с Щефан стягаше багажа, за да се изсели в Рамкау — там имаше няколко хектара гора и ниви, а и къщичката на арендатора, — вдовицата получи известие, което нейните очи — наистина отразяващи, ала непроумяващи мъката на света — бавно и с помощта на сина й Щефан успяха да разгадаят и което черно и бяло я обявяваше за вдовица.

В него се казваше:

Военнополеви съд — група „Еберхард“ Щ.Л.41/39

Сопот, 6.Х.1939 г.

 

Госпожо Хедвига Бронски,

По нареждане Ви уведомяваме, че за подстрекателска дейност Бронски, Ян е осъден на смърт от военнополевия съд. Присъдата изпълнена.

Зелевски

(Инспектор на военнополеви съд)

Ето, виждате ли, за „Заспе“ — нито дума. Властите се бяха погрижили за близките им: спестяваха им разноските за един просторен и стръвен за цветя масов гроб, сами се нагърбваха с поддръжката му и евентуално с преместването на костите, като бяха изравнили песъкливата почва на „Заспе“ и обрали всички гилзи, освен една — нали все остава една, — защото разпилените гилзи сгрозяват всяко прилично гробище, пък било то и запуснато.

Тази въпросна гилза, която все остава, намерил Шугер Лео, защото не му убягваше и най-потайното погребение. Той ме познаваше от погребението на клетата маминка, от погребението на щедробелязания Херберт Тручински и сто на сто знаеше къде са заровили Зигисмунд Маркус — ала аз никога не го попитах, — та Шугер Лео страшно се зарадва и направо цъфна от щастие, когато в края на ноември — тъкмо ме бяха изписали от болницата — можа да ми даде издайническата гилза.

Ала преди да ви поведа след Шугер Лео към гробището „Заспе“ с онази леко окислена гилза, кътала оловното сърце, отредено може би тъкмо за Ян, сравнете, моля, детската кошарка от Данцигската градска болница със сегашната ми психокошара. И двете легла — бели, а тъй различни. Детската кошарка, погледната на око, е по-къса, но измериш ли защитните пръчки, е по-висока. Макар да предпочитам късата, но висока кошарка от трийсет и девета, в днешното си компромисно легло за възрастни аз намерих своя вече не дотам претенциозен покой и предоставям на управата в приюта да приеме или отхвърли молбата ми от преди няколко месеца за по-висока, но също тъй метална и бяла решетка.

Докато днес едва ли не беззащитно съм изложен пред моите посетители, в дните за свиждане на детското отделение висока ограда ме разделяше от посетителя Мацерат, от посетител — семействата Греф и Шефлер, а към края на престоя ми в болницата решетката надробяваше на кахърно пъхтящи баклавички оная самоходна планина от четири фустана, кръстена на баба Анна Коляйчек. Пристигнеше, току въздъхнеше, повдигнеше едри, живописно сбръчкани ръце, откриваше попукани розови длани, пак ги отпускаше обезсърчено и шляпваше по бедрата, та тоя плясък и до днес пришляпва в ушите ми, но на Барабанко трудно мога да го докарам.

Още при първото посещение тя доведе брат си Винцент Бронски, който — вкопчен в решетката на креватчето ми — ту каканижеше, ту припяваше наистина тихо, ала дотегливо и безконечно — за кралицата на Полша, Дева Мария. Оскар се радваше, ако край нас тримата се навърташе някоя сестра. Дали ме обвиняваха. Поднасяха ми безоблачните си очи ала Бронски, очакваха да чуят от мен — макар че с толкова мъки преодолявах последствията от хистеричния си припадък и скатаджийския маратон в Полската поща, — хабер някакъв, съболезнования или деликатен отчет за сетните часове на Ян, изживени между картите и страха. Изповед искаха да чуят, оправдание за Ян; сякаш аз бих могъл да го оправдая, сякаш моите показания можеха да имат някаква тежест, да звучат убедително.

Да не би съдебният състав Еберхард да обърнеше внимание на следното сведение:

„Аз, Оскар Мацерат, признавам, че вечерта срещу първи септември причаках Ян Бронски по път за вкъщи и заради ремонта на един барабан го закарах в Полската поща, която Ян Бронски бе напуснал, понеже не искаше да я защитава.“

Оскар не даде писмено показание, не оправда своя предполагаем баща, но щом реши да разкаже на старците, получи толкова силни спазми, че по настояване на старшата сестра времето му за свиждане бе съкратено, а посещенията на баба Анна и неговия предполагаем правуйчо Винцент бяха забранени.

Докато двамата стари хорица — завалиите, бяха дошли пеша от Бисау и ми бяха донесли ябълки — напускаха детското отделение прекалено тихо и безпомощно — нали бяха селски люде, — с отдалечаването на четирите полюляващи се фустана на бабчето и на черния празничен, понамирисващ на говежди тор костюм на брат й, моята вина, моята преголяма вина растеше.

Колко неща се случват наведнъж! Докато Мацерат, Грефови, Щефлерови се тълпяха край леглото ми с плодове и сладкиши, други кретаха пешком от Бисау през Голдкруги Брентау, защото железопътната линия от Картхаус до Лангфур още не бе разчистена, а медсестричките — бели и упоителни — си шушнеха медклюки и заместваха ангелите в детското отделение, Полша още не бе загинала, тепърва щеше да загива, а накрая, след прословутите осемнайсет дни, Полша загина, макар скоро да се оказа, че все пак не е загинала; дори днес — напук на разни силезийски и източнопруски патриотични дружества, Полша още не е загинала.

О, ти, безумна кавалерийо! Прегладняла за боровинки, възседнала кон. С пики, окичени с червено — бели флагчета. Ескадрони от меланхолия и традиция. Атаки от илюстровани книги. На полята край Лодз и Кутно. Модлин — най-здравата крепост. О, тъй талантливо галопиращи! Винаги изчакващи вечерната заря! Конницата полита в атака само ако фонът е прелестен, защото живописна е битката, а смъртта — модел за художника, коне се възправят, после рухват и пощипват боровинки, шипковият храсталак пращи, пука и гъделичка, че без гъдел кавалерия се не вдига. Ето уланите, май и тях ги е гъдел, обръщат жребците пред копите сено — виж ти, готов сюжет за картина — и се сбират подир едного, в Испания Дон Кихот се нарича, а тук Пан Кехот му викат, чистокръвен поляк с печално рицарски образ, възпитал уланите да целуват ръка, както яздят — ах, как изискано и колко ли пъти ще целуват ръка на смъртта, като на истинска дама! — ала първом се сбират, с догарящия залез в гръб — нали си имат излишество от романтика — отпред немските танкове, жребци от конюшните на Круп фон Болен и Халбах, няма нищо по-благородно за езда. Но полуиспанският, полуполският рицар, романтично влюбеният в смъртта — ах, какъв дар, изключителен дар, Пан Кехот! — свежда копие с вимпел и в червено — бяло обагрен, ви приканва да целунете ръката на дамата, и виква на своята конница, тъй виква, та се посипва вечерна заря, червеноклюнести щъркове затракват по покривите и рой черешки плювват кокичките си:

— Благородни рицари полски, пред вас няма железни танкове, а вятърни мелници! Или просто овце! Приканвам ви да целунем ръка на Дамата!

И така ескадроните яздеха във войнишкия фланг,

и зарята вечерна все по-червена блестеше.

Простете на Оскар тоя поетичен рефрен и живописния образ на битката. Може би ще е по-разумно, ако изнеса в цифри всички загуби на полската кавалерия и с красноречиво суха статистика възпомена тъй наречения полски поход. Но по ваше желание тук бих сложил ремарка и оставил поемата.

Някъде докъм двайсети септември чувах от болничната си кошарка залповете на батарейните оръдия, изкачени по възвишенията на Йешкенталската и Оливайската гора. Сетне падна и последното гнездо на съпротивата — полуостров Хела. Свободният ханзейски град Данциг можеше да чествува аншлуса на тухлената си готика към Великонемския райх и с възторг да гледа своя фюрер и райхсканцлер Адолф Хитлер — неуморно възправен в черния мерцедес и безспир раздаващ правоъгълни почести — в ония сини очи, преуспели както сините Янови очи: чрез успеха с жените.

Към средата на октомври изписаха Оскар от Градската болница. Тежко преживях раздялата със сестрите. А щом една сестра — казваше се Ерни или Берни, — щом сестра Ерни или Берни ми подаде двата барабана — старата трошка, дето ме вкара в грях, и здравия, извоюван при защитата на Полската поща — разбрах, че от седмици не съм се сещал за тях и че на тоя свят освен Барабанковците, за мен съществува и още нещо — медсестрите!

Свежо накичен с два инструмента и въоръжен с нови знания, аз напуснах Градската болница, с Мацерат за ръка, за да ида на Лабесвег — още неустойчив върху перманентно тригодишните си крачка — и да се посветя на делника, делничната скука и още по-скучните недели през първата военна година.

Един вторник в края на ноември — след няколко седмици домашен режим за пръв път излизах навън, — както си барабанях навъсен и без да забелязвам студа и дъжда, при ъгъла на „Брьозенска“ и площад „Макс Халбе“ налетях на някогашния семинарист Шугер Лео.

Стояхме дълго един срещу друг със смутени усмивки, едва когато Шугер Лео извади от джобовете на редингота шагреновите си ръкавици и тия жълтеникави кожестоподобия пропълзяха по пръстите и дланите му, проумях кого съм срещнал и какво ще ми донесе тази среща — Оскар потръпна от ужас.

Позяпахме витрината на Кайзеровата кафетерия, изпратихме с погледи няколко петици и деветки, които се срещаха на площад „Макс Халбе“, минахме край шпалира униформени къщи на „Брьозенска“, обиколихме сума пъти колоната за афиши, проучихме обстойно курса на данцигския гулден към немската марка, подраскахме с нокти по рекламата за „Персил“, изчегъртахме изпод бялото и синьото малко червено, бяхме доволни и предоволни. Но тъкмо да се върнем към площада, Шугер Лео натика с две ръкавици Оскар в един вход, посегна с левите си оръкавичени пръсти първом зад себе си, сетне под полите на редингота, заровичка в джоба си, хубаво го претършува, намери нещо, опипа го, одобри находката, измуши шепа от джоба, пусна полата на редингота, протегна бавно тапицирания юмрук, изнасяше го все по-напред и по-напред, притисна Оскар до стълбищната стена, имаше дълга ръка — а стената не поддаваше, — отвори петпръстата кожеста обвивка едва когато вече виждах как ръката му ей — сега ще изскочи от раменната става, ще се откачи, ще ме хлопне в гърдите, ще се вдълбае в тях, ще се измуши измежду плешките и ще се задъни в стената на това плесенясало стълбище — и Оскар никога няма да види какво стиска Лео в шепа, но сто на сто щеше да запамети правилника за вътрешния ред на „Брьозенска“, който не се различаваше значително от правилника за вътрешния ред на Лабесвег.

Лео вече натискаше едно копче с котвичка на моряшкото ми палтенце, но изведнъж отвори ръкавица — тъй бързо, та кокалчетата му изпукаха: а там, върху мухлясалия лъскав плат, предпазващ дланта му, лежеше гилзата.

Щом Лео отново сгърна длан, бях готов да го последвам. Късчето метал ме бе хипнотизирало. Вървяхме редом, Оскар отляво на Лео, спуснахме се по „Брьозенска“, не спряхме пред нито една витрина, пред нито една колона за афиши, прекосихме „Магдебургска“, подминахме двете високи сандъкоподобни къщи в края на „Брьозенска“, по които нощем светеха предупредителните сигнали за излитащите и кацащите самолети, вървяхме дълго край оградата на летището, накрая все пак минахме на по-сухия асфалтов път, следвахме трамвайните релси на деветката, изливащи се към Брьозен.

Дума не отдумвахме, ала Лео все още стискаше гилза в ръкавица. На моменти ми идеше да се върна заради студа и дъжда, но Лео разгръщаше юмрук, подхвърляше металното късче на длан, та то подрипваше и така, скок — подскок, ме подмамваше стотина крачки напред, после още стотина крачици, а когато малко преди градския имот Заспе наистина реших да се оттегля, той се изяви дори музикално. Врътна се на ток; вдигна гилза с дупката нагоре, притисна я като мундщук на флейта към доволно месестата си олигавена бърна и захриптя в усилващия се дъжд един кога писклив, кога приглушен от мъглата звук. Оскар зъзнеше. Зъзнеше не само от концерта на гилзата, а този кучешки студ — поръчан сякаш за настроение — дотолкова ме разкисваше, че не си правех труд да крия жалкото си зиморничаво треперушкане.

Какво ме теглеше към Брьозен ли? Е, да, плъхоловецът Лео, който дюдюкаше на гилза от патрон. Ала още нещо присвирваше в ушите ми. Откъм рейда и Нойфарвасер, потънал в гъста ноемврийска мъгла, през „Нова Шотландия“, Шелмюл и Райхсколони до нас достигаха стоновете на параходните сирени и гладнишкият вой на един пристигащ или заминаващ торпедоносец, така че какво му струваше на Лео с цял оркестър от параходните рогове, сирени и дюдюкаща гилза да увлича зъзнещия Оскар подире си.

Горе някъде, където телената мрежа възвиваше към Пелонкен и разделяше летището от Новия учебен плац и Защитния ров, Шугер Лео спря, наклони глава и с потекла върху гилзата лига се загледа в моето тресящо се от студ телце. Засмука гилзата с долна бърна и тя щръкна като залепена, после в изблик на вдъхновение Лео разтръска дивашки ръце, за да измуши опашатия редингот и метна натежалата, дъхтяща на влажна пръст дреха върху главата и раменете ми.

Отново тръгнахме. Не зная дали Оскар зъзнеше по-малко отпреди, сегиз-тогиз Лео изприпкваше пет крачки напред, спираше — в измачканата си, чудовищно бяла риза, имаше вид на авантюрист, избягал от средновековна тъмница, а защо не и от Щоктурм, за да въведе с ослепителната си риза модата на безумието. Щом зърнеше олюляващия се Оскар в редингота, Лео избухваше в смях, който всеки път завършваше с пърхане на криле — грачещ гарван сякаш.

Каква ли смешна птица съм представлявал — ако не гарван, то поне гарга, понеже полите на редингота се влачеха като шлейф по земята и бършеха асфалта; оставях подире си широка царствена диря и още при втория поглед през рамо Оскар страшно се възгордя, защото ако тая диря не символизираше, то загатваше за дремещия в него недоносен трагизъм.

Още на площад „Макс Халбе“ се досетих, че Лео не смята да ме води в Брьозен или Нойфарвасер. Целта на тоя поход бе ясна още от самото начало — гробището в Заспе и Защитния ров, където в непосредствена близост се намираше модерно стрелбище на жандармерията.

От октомври до май трамваите до морските бани минаваха на трийсет и пет минути. Когато назад останаха и последните къщи от предградието Лангфур, отсреща се зададе мотриса. Малко след това ни подмина и трамваят, който при стрелката на „Магдебургска“ бе изчакал срещата. Току преди гробището „Заспе“, където бе поставена втора стрелка, със звън ни изпревари трамвай, а сетне отпред се зададе друг, който отдавна очаквахме да изпъпли из мъглата, защото поради слабата видимост возеше на чело мъгливо — жълта светлинка.

Плоското свъсено лице на ватмана още плуваше в съзнанието на Оскар, когато Шугер Лео ме поведе през асфалтовия път по пръхкавия пясък, който подсказваше вече близостта на пясъчните дюни по плажа. Една стена опасваше гробището в квадрат. Малка, само прихлопната портичка с множество поръждавели орнаменти ни въведе в гробището откъм юг. За жалост Лео не ме остави да разгледам изместените, килнатите, или вече забучили нос в земята надгробни плочи от черен шведски мрамор и диорит — повечето грубо дялани отстрани и отзад, а отпред — с фина шлифовка. Пет-шест келяви саморасли борчета бяха единствената дървесна украса на гробището. Приживе мама се любуваше на това запуснато местенце от трамвая и го предпочиташе пред всички останали кътчета за вечен покой. А ето че почиваше в Брентау. Там почвата бе по-тлъста; там растяха бряст и явор.

Преди да се прехласна по това романтично разтление, Лео ме изведе от гробището през една отворена, изгубила решетката си вратичка в северния зид. Отвъд зида стъпихме на подравнена песъчлива почва. Жълтуга, борчета, шипкови храсти чернееха в димящата мътилка и плуваха към брега. Погледнах назад към гробището и на мига забелязах, че част от северната стена е прясно варосана.

Лео трескаво се засуети пред новата на вид болезнено ярка стена — досущ като измачканата му риза. Широки, усърдно широки крачки правеше той и сякаш броеше крачките си, броеше ги високо — и до днес ми се чини — на латински. И припяваше ектения сякаш, както го бяха учили в семинарията. На десетина метра от стената Лео отбеляза една точка, после бучна досами белосаната и комай кърпена мазилка една клечица, стори всичко това с лявата ръка, защото с дясната държеше гилзата, и най-сетне след безкрайно мерене и разтакаване сложи до клечката онова кухо метално конусче, прислонявало оловното сърце до момента, когато нечий свит показалец бавно е опипал спусъка, за да изпъди оловото от ложето му и го прати на смъртоносно преселение.

Ние стояхме ли, стояхме. Лигите на Шугер Лео течаха и се точеха на конци. Той сключи ръкавици, първо попя пак на латински, но сетне млъкна, защото никой наблизо не владееше антифонното песнопение. А Лео час по час се обръщаше към стената, кокорчеше се неспокойно и ядно към Брьозенско шосе и току извръщаше глава към стрелката, където спираха най-често празни трамваи, дрънчейки, си сторваха път и се отдалечаваха един от друг. Навярно Лео очакваше опечалени. Ала ни пешком, ни с трамвай идваше някой, комуто да поднесе съболезнования с ръкавицата си.

По някое време зад нас забоботиха пикиращи самолети. Не погледнахме нагоре, не стига, че понесохме грохота им, а и ще се убеждаваме, че три машини „Ю-52“ с примигващи светлинки на крилете се приземяват.

Едва-що двигателите ни оставиха — тишината бе също така мъчителна, както белотата на стената отсреща — Шугер Лео бръкна в пазва и извади нещо, миг след това се озова до мен, дръпна своето гардже одеяние от раменете на Оскар, отприпка към жълтугата, шипките, борчетата и брега и както подрипваше, изтърва нещо с очебиен жест, който разчиташе някой да го забележи.

Едва когато Лео безвъзвратно изчезна — някое време бродеше като призрак из гробището, докато млечните, полепнали по земята мъглисти валма не го погълнаха, — едва когато останах сам с дъжда, извадих забоденото в пясъка късче картон: беше карта за скат, седмица пика.

Няколко дни след тая среща на „Заспе“ Оскар срещна баба Анна Коляйчек на Лангфурския пазар. Откакто през Бисау вече не минаваше митническа и държавна граница, тя пак можеше да носи на пазара своите яйца, масло, къдраво зеле и зимни ябълки. Хората купуваха охотно и по много, запасяваха се, защото се чуваше, че скоро ще въвеждат купонна система. В мига, когато зърна баба си, курдисана зад стоката, Оскар усети през палтото, пуловера и потника как картата за скат го парна по голата плът. В един момент, докато се прибирах от „Заспе“ — един ватман ме черпи едно безплатно возене с трамвай до площад „Макс Халбе“, — ми идеше да скъсам тая седмица пика.

Но Оскар не скъса картата. Даде я на баба си. Щом го зърна, тя едва не подскочи от уплах зад къдравите зелки. Сигурно си е рекла, че Оскар не й носи нищо добро. Ала сетне махна на тригодишния малчо, притулил се зад някакви кошове с риба, да се приближи. Но Оскар нарочно се помайваше: първо най-внимателно проучи една още жива треска, дълга цял метър и турена върху постелка влажни саргасови водорасли, сетне позяпа кривите рачета — каманарчета от Отоминското езеро, които на дузини усърдно упражняваха рачешката стъпка из малката кошничка; накрая му се пощя сам да опита тая стъпка, стигна гърбом бабината сергия и се врътна да й покаже златните копчета с котвички едва когато ритна едното дървено магаре под тезгяха със стока и ябълките се разтъркаляха по земята.

Швердфегер тъкмо пристигаше с парливите, увити във вестник тухли, подпъхна ги под бабините поли, както винаги, избута с ръжена студените, драсна една резка върху увесената на врата му шистова плочка и се упъти към следващата сергия, а бабчето ми подаде една лъскава ябълка.

Какво можеше да й даде Оскар в замяна? Първо й подаде картата за скат, а сетне и гилзата — как да ги остави и те да лежат на „Заспе“. Анна Коляйчек дълго се диви на тия тъй различни предмети. Тогава Оскар поднесе устица към хрущяла на бабешкото ухо под забрадката и спомняйки си за розовото пухкаво ушенце на Ян с дълга изящна месинка, рискува: „Той лежи на «Заспе»“ — пошушна Оскар и като катурна един кош с къдрави зелки, търти да бяга.

Мария

Докато историята с цяло гърло тръбеше извънредни съобщения и като добре гресирана амфибия препътуваше, преплуваше и прелиташе шосетата, водните пътища и въздушните простори на Европа, моите дела, ограничаващи се единствено в разбишкването на лакирани Барабанковци, вървяха зле, мудно, удряха на камък. Докато ковачите на историята щедро пилееха скъп метал, последният ми Тенекийко пак се разхлопа. Е, да, Оскар бе успял да спаси един чисто нов, тук-таме поодраскан инструмент от Полската поща и по този начин бе осмислил донякъде защитата й. Колко му беше на един барабан — нали в най-добрите си дни за няколко седмици превръщах един Тенекийко в купчина боклук, та какво можеше да означава за Оскар тенекиеният барабан на господин Началник — младши — нищо работа!

Веднага след изписването ми от Градската болница — оплаквайки разлъката с моите медсестрици — аз запретнах ръкави и развъртях палки в яростен туш: заработих, тремолирайки, и тремолирах, работейки. Да не би заради оня дъждовен подиробед на гробището „Заспе“ да си зарежа занаята, напротив, Оскар удвои усилия и най-усърдно се зае да унищожи барабана — последния свидетел на позорното му съглашение с фрицовете.

Ала Барабанко се опъваше, държеше ми език — пернех ли го, и той ме перваше с някое обвинение. Странно защо, но при тези престрелки, с които исках да залича само определен отрязък от миналото си, в главата ми все пощаджията Виктор Велун се навърташе, въпреки че тоя Недоскиф нямаше как да свидетелствува против мене. А дали не бе успял да избяга точно защото беше късоглед? Дали късогледите не виждат по-добре и Велун, когото постоянно окайвам, не бе забелязал жестовете ми, макар и като размазан силует? Дали не бе прозрял юдинската ми игра и с бягството си не бе отмъкнал тайната и позора на Оскар, а сега ги разнася навред по света?

Едва към средата на декември обвиненията на моята лъскава, увиснала на врата ми съвест с огненочервени езици зазвучаха по-неубедително: лакът се попука, взе да се люпи. Тенекийко омекна, изтъня и се ръфаше, ръфаше, докато съвсем светна. А щом нещо страда и мъчително агонизира, състрадалецът гледа да спести някак мъките, да ускори кончината. В дните преди Коледа Оскар се разбърза, тъй се разчевръсти, че съседите и Мацерат за главата се хванаха, искаше до Бъдни вечер да се разплати; защото се надявах, че на Бъдни вечер ще получа нов, необременен барабан.

И успях. В деня преди двадесет и четвърти успях да избавя плътта и душата си от едно поръждавяло, дрипаво Дрънкало, все едно при катастрофа размазано; с това — надявах се — и за мен Полската поща окончателно падна.

Няма човек — ако сте склонни да ме смятате за човек, — който да е изживял по-разочароваща Коледа от Оскар, уважен с камара подаръци под коледната елха, освен с тенекиен барабан.

Кутия с кубчета се мъдреше там, така и не я отворих. Един лебед — люлка трябваше да предизвика сензация и да ме превърне в Лоенгрин. Колкото да ме ядосат, си бяха позволили да оставят сред даровете и три-четири бебешки книжки. В употреба можеха да влязат само чифт ръкавици, ботушки с връзки и един червен пуловер, майсторлък на Гретичка Шефлер. Съкрушен, Оскар плъзна поглед от кутията с кубчета към лебеда и се вторачи в корицата на една от книжките, на която цял оркестър весели мечовци стискаха в лапи всевъзможни музикални инструменти. Гледай ти, някакво миловидно скопено зверче ще държи барабан, ще дава вид, че може да барабани, че започва да солира, че вече е навлязло в партията, а аз, аз ще имам лебед, а не барабан, кажи-речи, хиляда кубчета ще имам, а нито един барабан, и топли ръкавици за мразовитите нощи ще имам, ала в кожените юмручета няма да държа един кръгъл, гладък, лъскаво — заскрежен Тенекийко, който да изнеса в зимната нощ, за да сгрея леденото й сърце!

Мацерат сигурно е скрил барабана — рече си Оскар. Или Гретичка Шефлер, довлякла се със своя фурнаджия да оплюскаме дружно нашата коледна гъска, се е насадила отгоре му. Решили са първо да се порадвам на лебеда, кубчетата и шарените книжки, а сетне ще извадят истинското съкровище. Тъй да бъде — запрелиствах книжките като глупак, яхнах лебедовата гърбина и с най-дълбоко отвращение се люлях минимум половин час. После, въпреки нетърпимата жега, дадох да ми премерят пуловера, надянах с помощта на Гретичка Шефлер ботушките с връзки — междувременно бяха довтасали и Грефови, защото гъската бе предвидена за шестима, — а след като излапахме пълнената с кестени, изкусно приготвена от Мацерат гъска, след като поднесоха круши и сливи за десерт — аз отчаяно стисках една книжка с картинки, която Греф бе притурил до останалите четири, — след супата, гъската, червеното зеле, варените картофи, сливите и крушите, под горещото дихание на камината, която не бива да се подценява, ние — и Оскар също — дружно изпяхме цяла коледна песен и един куплет, „Ликувай, празнувай“ и „Оелхаелхакакзеленисатвоителиста…“ „Звънкамбанкибимбамбимдогодинадоамина“ и най-после — вън камбаните вече се трудеха — барабана си поисках аз — ревящата пиянска компания, към която някога принадлежеше и Майн Музиканта, така се дереше, че ледените висулки отвън по стрехите… — аз исках, те не даваха, не го показваха и туйто. Оскар: „Дай!“, другите: „Найн!“ — че като писнах, отдавна не бях песноломствал, след тази дълга пауза пак наточих глас като остър диамант; ала ни вази, ни бирени чаши и крушки строших, нито витрина прорязах, ни очила лиших от зрение — не, злобата на гласа ми по-скоро имаше зъб на всички топки, камбанки, крехки сребърни балони, елхови висулки, блеснали по „Оелха“ — та и пръскащи празнично настроение: зън-зън, бим-бам-бим — елховите накити се смляха на прах. Изрониха се ненужно и няколко лопати елхови игли. Но свещиците горяха благочестиво и кротко, а Оскар въпреки всичко не получи барабан.

Мацерат бе лишен от всякаква прозорливост. Не зная дали ме възпитаваше, или просто не се сещаше да ме снабдява редовно и щедро с барабани. Всичко вървеше към провала; добре че със застрашителната ми гибел и хаосът в бакалията ставаше все по-осезателен, но нали има една приказка: когато неволята е най-голяма, господ е най-близо — та на мен и на бакалията дойде божи дар.

Тъй като Оскар нямаше нужния ръст, а и не изгаряше от желание да виси зад тезгяха и да продава сухар, маргарин и синтетичен мед, Мацерат, когото за улеснение пак ще наричам мой баща, пазари на работа Мария Тручински, най-малката сестра на клетия ми приятел Херберт.

Тя не само се казваше, но и беше истинска Дева Мария. Освен че за няколко седмици успя да възвърне реномето на нашата бакалница, заедно с любезно суховатата си деловитост — на която Мацерат охотно се подчиняваше, — тя проявяваше известна изобретателност по отношение на барабанните ми неволи…

Още преди да намери мястото си зад тезгяха, Мария неведнъж ми бе предлагала един стар леген наместо купчето дрипели пред тумбака ми, които укоризнено размъквах нагоре-надолу по стотината стъпала на нашето стълбище. Но Оскар не щеше никакви заместители. Заинати се — как така ще барабани по дъното на леген. Едва стъпила в магазина, тя съумя да наложи на Мацерат да се съобразява с желанията ми. Нищо обаче не можеше да склони Оскар да влезе с нея в магазин за играчки. Пищният пъстър свят вътре неминуемо щеше да извика у него болезнени спомени за смления магазин на Зигисмунд Маркус.

Блага и отстъпчива, Мария ме оставяше да почакам отвън или пазаруваше сама; през четири — пет седмици, според нуждите, ми донасяше нов барабан, а през последните години от войната, когато дори и детските барабани се изгубиха от пазара и ги даваха с купони; тя — кога захар, кога стиска кафе бутваше, — само и само да измъкне моя така дефицитен Тенекийко изпод тезгяха. Вършеше всичко това без въздишки, без клатене на глава, без досадени погледи, а с деликатна сериозност и оная естественост, с която ми надяваше праните, грижливо закърпени панталонки, чорапи, престилчици. Макар през следващите години отношенията ми с Мария да се меняха като мартенското време, та и до днес да не са се изяснили, жестът, с който тя ми подава барабана, се е запазил същият, ако ще цените на детските барабани да са хвръкнали значително от четирийсета година насам.

Днес Мария е абонат на моден журнал. От свиждане на свиждане тя се носи все по-шик. А в ония години?

Хубавица ли беше Мария? Имаше кръгло, винаги свежо измито лице, а доста изпъкналите й сиви очи с къси, но гъсти ресници гледаха изпод плътни сключени вежди хладно, но не и студено. Силно изявените скули — при голям студ кожата посиняваше и се напукваше до кръв — придаваха на лицето й уталожена плосковатост, която почти не се нарушаваше от мъничкото, ала съвсем не грозно или смешно, а по-скоро изящно носле. Челото й бе изпъкнало, възниско и твърде рано белязано от отвесни безпокойни бръчки в мъхестата вдлъбнатина над носа. Чупливата й кестенява коса, която и до днес лъщи като мокър ствол на дърво, възвиваше при слепоочията и обгръщаше, силно опъната, дребния топчест череп с едва загатнат тил — също както у мама Тручински. Когато облече бялата престилка и застана зад тезгяха в бакалницата, Мария все още носеше косата си на плитки зад бързо пламващите, пращящи от здраве уши, чиито пухкави висулчици за жалост не висяха, а направо се бяха срасли с кожата под долната челюст, без да образуват грозна гънка, но бяха достатъчно дегенерирали, та човек не можеше да си вади заключения за Марииния характер. По-късно Мацерат я придума да се накъдри и ушите й се скриха. Днес изпод модерно подстриганата бухнала коса на Мария надничат само слепналите висулки; ала дребния си козметичен дефект тя е скрила с големи простовати клипсове.

Тъй както дребната Мариина главица, уж една стиска само, а съчетаваше изхвръкнали скули, щедро изваяни очи и издути бузи, сред които се гушеше едва забележимо носле, така кажи-речи дребното й телце бе одарено с възшироки плещи, пищни, излели се изпод мишците гърди и подобаващ на таза апетитен ханш, който, от своя страна, се крепеше върху две твърде стройни, ала силни бедра, отварящи прозирка току под срамното й триъгълниче.

Май тогава краката на Мария бяха рахитично кривнати в коленете. За разлика от завършената й, окончателно оформена снага, вечно зачервените й китки бяха детински, а пръстите — като наденички. Тия пухкави ръце са се запазили и до днес. Докато нозете й, изнемогвали навремето в груби туристически кундури, а после в тесните старомодно елегантни обувчици на клетата маминка, въпреки че износваха неудобни патъци от втора ръка, с годините полека — лека изгубиха бебешката си руменина и миловидност и навикнаха към новия фасон западногермански, дори италиански обувки.

Мария не приказваше много, но да пее обичаше, докато миеше съдове или насипваше захар по четвъртинка и половинка в сини кесии. След работа, докато Мацерат засичаше касата, в неделите и винаги когато можеше да си даде половин час почивка, Мария посягаше към устната си хармоничка — подарък от брат й Фриц, преди да го мобилизират и пратят в Грос — Бошпол.

Мария свиреше почти всичко на своята хармоничка. Туристически песни, които бе разучила на вечеринките, организирани от Съюза на немските девойки, оперетни мелодии и популярни песни, които бе слушала по радиото или от брат си Фриц, отскочил по Великден четирийсета за няколко дни по служба в Данциг. Ах, как докарваше с език „Капчици дъждовни“ и какви звуци се лееха, щом засвиреше „Вятърът ми разказа една песен“, без обаче да подражава на Зара Леандър. Но през работно време Мария никога не изваждаше своя „Хонер“. Дори когато нямаше клиенти, тя се въздържаше да свири, тогава с едър детски почерк надписваше етикети и правеше описи.

Мало и голямо виждаше, че тя върти бакалницата, че тя върна клиентите, които след мамината смърт се бяха прехвърлили при конкуренцията, но нейното отношение към Мацерат си оставаше почтително, дори раболепно, ала той пет пари не даваше, защото не му липсваше самочувствие.

— Та нали аз доведох момичето в бакалията и го научих на занаят — излизаше той с дежурната си приказка, щом Греф Зарзаватчията и Гретичка Шефлер го подкачаха. Така простичко разсъждаваше човечецът, който се преобразяваше само по време на любимото си занимание — готвачеството, тогава ставаше някак по-изтънчен, дори сантиментален, с една дума — забележителен. Защото трябва да му се признае: неговите ребърца с кисело зеле, свинските бъбречета с горчица, виенски шницел — пане и най-вече — неговият шаран със сметана и ряпа бяха великолепни на вид, аромат и вкус. Ако Мацерат не можа да научи Мария кой знае колко на търговия, първо — защото момичето дойде в магазина с вроден търговски нюх, и второ — защото Мацерат нямаше хабер от тънкостите на покупко-продажбата зад тезгяха, горе — долу се оправяше само в пазарлъка на едро, но я научи да готви, пържи и задушава; макар че две години бе слугувала у едно чиновническо семейство в Шидлиц, когато постъпи при нас, тя не знаеше дори как се кипва вода.

Скоро животът на Мацерат потече по старому — както преди с клетата маминка: той царствуваше в кухнята, възвисяваше се от неделя на неделя, от печено на печено, можеше — доволен и блажен — с часове да приплаква съдове в мивката, между другото уреждаше доставките, заявките и сметките с търговските фирми и интендантството — задължения, които през войната все по-трудно се изпълняваха, доста рафинирано въртеше, преписката с данъчните власти, два пъти в месеца аранжираше витрината — и не дилетантски, а с фантазия и вкус; гледаше добросъвестно иженарицаемите си партийни задължения; и тъй като Мария непоклатимо стоеше зад щанда, Мацерат бе затънал до гуша в работа.

Ще попитате: кому са нужни тия прелюдии, тия пространни описания на момински скули, вежди, висулчици, ръце и нозе? Споделям изцяло вашето мнение и ще осъдя заедно с вас тоя вид характеристика. Та нали Оскар сам е убеден, че сто на сто вече е успял да изкриви, ако не завинаги да изопачи образа на Мария. Ето защо — едно последно изречение, с което — надявам се — всичко ще се изясни. Като оставим настрана всички анонимни медсестри, Мария бе първата любов на Оскар.

Осъзнах новото си състояние, когато един ден — а това се случваше рядко — се заслушах в барабана и долових как по новому, как натрапчиво и все пак предпазливо Оскар излива душата си пред своя Тенекийко. Мария добре приемаше барабанното ми обяснение. Но малко се дразнех, когато поднесеше хармоничката към устни и грозно сбърчеше чело над своето пищяло, чувствувайки се длъжна да ми акомпанира. Но често пъти, докато замрежваше чорапи или насипваше захар в кесии, тя отпускаше ръце в скута, взираше се със сериозно, внимателно и спокойно изражение в мен между барабанните палки и преди пак да се наведе над чорапа, нежно и сънливо прокарваше пръсти по четината ми.

Оскар инак не даваше да го пипнат, ала допускаше ръката на Мария и тъй отмаляваше под тая ласка, че неведнъж с часове умишлено отмерваше изкусителни ритми по Тенекийко, докато ръката на Мария не се подчинеше и не се плъзнеше благато по косите му.

Стигна се дотам, че Мария всяка вечер започна да ме приготвя за сън. Тя ме събличаше, умиваше, помагаше ми да надяна пижамата си, съветваше ме още веднъж да се изчишкам преди лягане и макар да беше протестантка, нашепваше заедно с мен веднъж — „Отче наш“, трижди — „Аве Мария“, навремени — „ИсусеХристезатебеживеязатебещеумра“, а накрая ме завиваше с мило, приспивно лице.

Колкото и хубави да бяха последните минути преди изгасяне на лампата — постепенно подмених „Отче наш“ и „Аве Мария“ с „Морсказвездапривет“ и „НатебМариясобич“, заради деликатния намек, — вечерните приготовления за сън ме притесняваха, те направо подриваха самообладанието ми и принуждаваха мен, Оскар, който умееше чудесно да се владее, да пламне в оная издайническа руменина, присъща за подевките и младите вързаци. Право да си кажа: когато Мария ме докоснеше, за да ме съблече, да ме сложи в поцинкованото корито и с четка, тривка и сапун да осапуниса и изжули от кожата ми прахоляка от изтеклия барабанен ден, когато осъзнаех, че аз, кажи-речи, шестнайсетгодишен юноша, съм се разхвърлил чисто гол и ей тъй в натура пред едно почти седемнайсетгодишно момиче, пламвах като божур и тлеех още дълго от срам.

Но Мария сякаш не забелязваше, че си пускам боята. Нима мислеше, че тривката и четката ме сгряват дотолкова? И че хигиената кипва кръвта ми? Или ежевечерната ми руменост не й убягваше, но тя свенливо и деликатно не я забелязваше?

И до днес съм жертва на тази внезапно и очебийно разливаща се боя, която често се задържа по пет и повече минути. Досущ като дядо Коляйчек Подпалвача, който се разжарявал като петльов гребен само при споменаване на думичката „кибрит“, кръвта ми лудваше в жилите. Стига някой, макар непознат, да спомене в мое присъствие как чипкат вечер някой дечко с гъба и четка във ваната. Същински индианец става Оскар тогаз; и компанията вече се подсмихва — чудак съм бил, сбъркан съм бил: отгде ще знае тази моя компания какво значи да се чипкат и сапунисват малки дечица, тривката да се пъха в най-потайните прегъвчици.

А Мария, дете на природата, без капка свян си позволяваше пред очите ми най-дръзки волности. Така например всеки път, преди да мие дъските в дневната и спалнята, тя запряташе пола досред бедра, за да изуе чорапите — подарък от Мацерат — да не ги скъса. Една събота вечер — Мацерат бе отишъл в кварталния клуб, а ние двамата бяхме сами — Мария се съблече, седна до мен на масата в сиромашката си, но чиста риза и взе да търка с бензин няколко лекета по полата и блузата си от изкуствена коприна.

Откъде дойде ваниловото ухание, щом Мария свали дрехите си, щом отлетя миризмата на бензин? Мария ухаеше на ванилия — приятно и наивно — упоително. Дали с ванилово коренче се натъркваше, или имаше някакво евтино благовоние с подобна нотка? А може би тоя мирис си бе неин, специфичен, както да кажем госпожа Катер изпускаше миризма на нишадър, а под полите на баба Коляйчек понамирисваше на граниво масло? Оскар, който проучваше до дъно всички неща, се спусна по ваниловата диря: Мария не се търкаше с миризми. Мария така си миришеше. Да, и до днес съм убеден, че тя не подозираше за това специфично ней ухание; защото в неделя, когато след телешкото печено с картофено пюре и карфиол, запържен в масълце, на трапезата потреперваше крем — ванилия — понеже аз ритах крака на масата с ботуш, Мария умираше за грис — малина, а едва поблизваше ваниловия крем, докато Оскар до ден-днешен е влюбен в тоя простичък и може би най-банален от всички десерти.

През юли 1940, малко след като гръмнаха извънредните съобщения за светкавичния победоносен поход срещу Франция, откриха летния сезон на Балтийско море. Докато Марииният брат, оберефрейтор Фриц, изпращаше първите си картички от Париж, Мацерат и Мария решиха, че няма да е зле, ако Оскар, походи малко на плаж да позакрепне на въздуха. Нека през обедната почивка — бакалницата затваряше от един до три — Мария ме водела на Брьозенския плаж, и до четири да сме поостанели, няма нищо — каза Мацерат, — той щял на драго сърце да постоява сегиз-тогиз зад щанда, та да се представи на клиентелата.

Купиха на Оскар сини бански гащета с апликирана котвичка. Мария имаше зелен костюм с червени кантове — подарък от сестра й Густе по случай конфирмацията. В една плажна чанта от мамини времена се натъпкваше пухкав бял халат, пак наследство от мама, а към нея — съвсем излишно — се прибавяха кофичка, лопатка и няколко формички за пясък. Мария носеше чантата. А Барабанко си носех сам.

Оскар се страхуваше да мине с трамвая край гробището „Заспе“. Нима се опасяваше, че видът на едно тъй тихо, но красноречиво място ще скърши и бездруго не дотам прекрасното му плажно настроение? Как ли ще се държи духът на Ян Бронски — питаше се Оскар, — когато неговият Юда в плажно одеяние издрънчи с трамвая край гроба му?

Деветката спря. Кондукторът извика: „Спирка Заспе.“ Аз напрегнато се взирах покрай Мария, в посока Брьозен, откъдето — бавно нараствайки — отсреща припълзяваше трамвай. Само да не отклонява погледа си! А и какво ли имаше да се гледа тук? Съковити борчета, поръждавели решетки с орнаменти, хаос от климнали паметници, чиито надписи можеха да прочетат единствено магарешките тръни и яловият див овес. Я по-добре да подам глава от прозореца и да погледам небето: там бръмчаха търбухестите „Ю-52“, както могат да бръмчат само тримоторни самолети или рояк тлъсти мухи под безоблачното юлско небе.

Дрънчейки, се изравнихме с гробището, но отсрещният трамвай заслони гледката ни. Щом ремаркето се източи, главата ми сама се извъртя: обозрях запуснатото гробище и част от северната стена, чието крещящо бяло петно — макар и в сянка — страшно ме разстрои.

А сетне петното изчезна, наближихме Брьозен и аз пак погледнах Мария. Тя изпълваше лека лятна рокля, напръскана с цветчета. Край заоблената, матово лъскава гушка над загладената й ключица възвиваше наниз от дървени черешки, чиито едри сочно червени зърна — аха — да се пукнат от зрелост. Дали си внушавах, или наистина надушвах позната миризма? Оскар леко се приведе напред — Мария бе понесла ваниловия си дъх и на Балтийско море, — дълбоко вдъхнах аромата и пропъдих гниещия Ян Бронски. Защитата на Полската поща бе вече история още преди месата на защитниците да бяха изпокапали от костите. Оскар, оцелелият, сега усещаше в ноздрите си други миризми, далеч по-различни от ония, които биха се разнесли от разложения труп на някога тъй елегантния му предполагаем татко.

В Брьозен Мария купи половинка череши, хвана ме за ръка — тя знаеше, че Оскар позволява това само на нея — и през крайбрежната борова горичка ме изведе на плажа. Въпреки че бях почти на шестнайсет чичото на входа изобщо не ме усети и аз се намъкнах в женската съблекалня: t° на водата — 18°, t° на въздуха — 26°, посока на вятъра — източен, ясно време — пишеше на черната дъска до нагледния инструктаж за изкуствено дишане, придружен от старомодни бездарни рисунки. Всички удавници имаха раирани бански, спасителите бяха с мустаци, а по коварно опасните вълни се носеха сламени капели.

Босоногото момиче от съблекалнята мина напред. Като покаяница носеше тя едно въженце през кръста, а на въженцето висеше масивен ключ, който отключваше всички кабини. Дървени скари. С парапети по края. Пред всяка кабинка — изтривалки от кокосово влакно. Дадоха ни кабина 53-та. Дъските на кабинката — напечени, изпръхнали, в естествен синкаво-бял цвят, бих го нарекъл кирлив. До прозорчето в кабината — огледало, което явно вече не гледаше сериозно на себе си.

Първо Оскар трябваше да се съблече. Събличах се гърбом и с неудоволствие й позволих да ми помогне. Сетне Мария ме врътна с практично твърдата си ръка, подаде ми новите бански и най-безцеремонно ме натика в стегнатите вълнени гащета. Едва-що закопчала тирантите ми, тя ме чучна на пейката, тръсна барабана и палките в скута ми и с бързи, енергични движения започна да се съблича.

Първо побарабаних малко, преброих и чворовете по дъсчения под. Сетне зарязах броенето и барабаненето. Не можех да се начудя защо докато си изува обувките, Мария свирука със смешно усукани устни, изсвири два тона, високо-ниско, събу си чорапките, като каруцар свирукаше, смъкна плата на цветчета, свирукайки, окачи комбинезона върху роклята, дръпна сутиен от гърди, като френетично продължаваше да подсвирква без мелодия, докато смъкна гащи до колене — всъщност физкултурни шорти, стръска ги до глезен, изхлузи нозе от свлечените крачоли и метна с ляв крак парцалената топка в ъгъла.

Мария уплаши Оскар с окосмения си триъгълник. Наистина от клетата маминка знаеше, че жените не са лиси отдолу, ала за него Мария не беше жена в оня смисъл на думата, в който неговата маминка се бе показвала пред някакви си Мацерат или Ян Бронски.

И тозчас я познах. От яд, свян, възмущение, разочарование и заради тая хем смешно, хем болезнено набъбнала в банските ми пущина забравих и барабан, и палки — заради една трета новопорасла ми палка.

Оскар скочи, хвърли се връз Мария. Тя го посрещна с косиците си. Той зарови лице в тях. Те прораснаха в устните му. Мария хихикаше и се дърпаше. Но аз все повече я всмуквах в себе си, уловил ваниловата диря. А Мария продължаваше да се смее. Дори ме допусна за по-дълго до своята ванилия, това, изглежда, я забавляваше, защото не спираше да се смее. Едва щом краката ми се посурнаха долу и й причиних болка — понеже аз не я пусках или тя не ме пускаше, — едва когато от ванилията очите ми се наляха със сълзи, когато вече усетих вкуса на припънки или нещо лютиво, но вече не ванилия, когато миризмата на пръст, която Мария къташе зад ванилията, разпна на челото ми гнилия Ян Бронски и во веки веков ме зарази с вкуса на тленността — едва тогава я пуснах.

Оскар се свлече на засечените дъски и още хълцаше, когато Мария отново прихна да се смее, вдигна го на ръце, помилва го и го притисна към наниза от дървени черешки — единственото й одеяние.

Поклати глава, събра своите космици от устните ми и възкликна:

— Ой, на кака палавчето! Как ми рипа то — а като не знай що е — плачка!

Лимонаденият прах

Знаете ли какво е това? По-рано го имаше през всеки сезон в плоски пликчета. Маминка продаваше в нашата бакалница пликчета с лазарец, едни такива гнусно зелени — просто да ти се повдигне. Други пликчета, придобили оранжа на недозрял портокал, минаваха за прах с портокалов вкус. Имаше още лимонаден прах с малинов вкус, също и прах, който, залят с бистра чешмяна вода, шипеше, кипеше, лудуваше, а отпиеше ли човек още преди да е откипял, отдалеч ухаеше на лимон, и на цвят в чашата го докарваше, само че малко по-лимонен — неестествен, отровножълт.

Какво друго пишеше на кесийката освен вкуса? Там пишеше: „Натурален продукт — Патентован — Да се пази от влага.“ А под една пунктирана линия: „Скъсай тук!“

Къде още можеше да се купи лимонаден прах ли? Не само при маминка, а и във всяка бакалница — освен в кафетерията на Кайзер и в деликатесните магазини. В бакалниците и по всички лимонададжийници гореописаното прахче струваше три пфенига.

Ние с Мария получавахме лимонадения прах гратис. Само когато не можехме да изтраем до вкъщи, се налагаше да пожертвуваме три, та дори шест пфенига в някой колониал или лимонададжийница, защото едно прахче не ни стигаше и си купувахме две.

Кой започна пръв лимонадената игра ли? Извечният спор между двама влюбени. Ако питате мен, Мария започна първа. Но Мария никога не е твърдила, че Оскар е започнал пръв. Замълчаваше си, а ако я притиснеха с въпроси, се измъкваше с думите:

— Лимонаденият прах започна пръв.

Разбира се, всеки ще се съгласи с Мария. Но Оскар не приемаше това обвинение. Никога нямаше да се съглася, че едно нищо и никакво пликче с лимонаден прах от три пфенига би могло да съблазни Оскар. Тогава бях на шестнайсет години и бях готов да обвиня себе си, в краен случай Мария, ала за нищо на света — лимонадения прах, който трябваше да се пази от влага.

Всичко започна няколко дни след рождения ми ден. Съгласно календара плажният сезон свършваше. А времето не искаше и да знае за септември. След дъждовния август лятото показа на какво е способно; закъснелите му постижения можеха да се прочетат на дъската до инструктажа за изкуствено дишане, закован на спасителния пост: въздух — 29°, вода — 20°, вятър — югоизточен, преобладаващо ясно време.

Докато Фриц Тручински, оберефрейтор в авиацията, изпращаше картички от Париж, Копенхаген, Осло и Брюксел — младежът постоянно обикаляше по командировки — Мария и аз понаправихме тен. През юли редовно ходехме на едно местенце, пред слънчевата стена на смесения плаж. Тъй като там Мария не бе защитена от дебелашките шеги на неколцина червеногащи прогимназисти от Конрадинума и от досадните любовни обяснения на един седмокласник — класик от гимназия „Петри“, към средата на август се преместихме и си намерихме по-спокойно място на евиния плаж, близо до водата, където разни дебели лелки, пресекулчесто пъхтящи като пресекулчестите вълни на Балтика, нагазваха в прииждащата вода до разширените венички в подколенните си ямки, а орляк голи дечурлига вироглаво воюваха със съдбата; тоест накамаряваха пясъчни замъци, които постоянно се свличаха.

Евиният плаж: ако останат сами жени, въобразявайки си, че никой не ги гледа, юноша като Оскар — а тогава той добре знаеше, че в него се крие съзряващият юноша — трябваше да замижи, за да не стане неволен свидетел на безсрамната женственост.

Лежахме на пясъка. Мария със зелен, обточен с червено бански, а аз сефтосвах сините си гащи. Пясъкът спеше, морето спеше, мидите бяха изпотрошени и нищо не чуваха. Кехлибарът, който държал хората будни, беше някъде другаде, а не тук, вятърът; който според метеорологичната дъска духаше откъм югоизток, лека-полека се удряма, необятното отмаляло висине току се прозееше лениво; Мария и аз също чувствувахме лека отмала. Вече се бяхме изкъпали, а след банята — в никакъв случай преди банята — бяхме похапнали. Сега черешите, превърнати във влажни черешови кокички, се въргаляха из морския пясък наред с побелелите, изсушени и олекнали кокички от миналото лято.

При вида на толкова много тление Оскар грабна в шепи пясък с еднолетните, хилядолетните и с още свежите черешови костилки и го посипа върху Барабанко, сиреч направи пясъчен часовник и като тропаше с кокали, си представи, че играе ролята на смъртта. Под топлата сънена плът на Мария си представях части от нейния навярно бодър скелет, полюбувах се на дупката между лъчевата и лакътната кост, поиграх си на броилки нагоре-надолу по гръбначния й стълб, бръкнах в двете дупки на таза и се позабавлявах с мечовидния израстък на гръдната кост.

Напук на цялото забавление, което разиграваше Смъртта с морско — пясъчния часовник, Мария се размърда. Тя посегна слепешком към плажната чанта, доверявайки се изцяло на пръстите си, и взе да рови из нея, а аз в това време поръсих останалия пясък с последните кокички върху вече почти погребания Барабанко. Тъй като Мария не намери това, което търсеше — навярно устната си хармоничка, — тя обърна чантата: миг след това върху плажния чаршаф се изтърси не хармоничката, а пакетче лимонаден прах от лазарец.

Мария уж се изненада. Може би наистина се изненада. Но аз действително се изненадах и все се питам, питам се и до днес: Откъде се взе това пакетче, тая евтиния, от която си купуваха само децата на безработните и хамалите, защото нямаха пари за свястна лимонада, откъде се взе тоя залежал боклук в плажната ни чанта?

Докато Оскар размишляваше, Мария ожадня. А и аз — да си призная — прекъснах размишленията си, инстинктивно усетих изгаряща жажда. Първо нямахме чаша, пък ако трябваше да се ходи до чешмата, Мария трябваше да измине най-малко трийсет и пет крачки, а аз — към петдесет. Но за да вземе чаша назаем от спасителя и да налее вода от кранчето при спасителния пост, човек първо хубаво трябваше да си поопари ходилата по жежкия пясък, между планини от месища — лъснали от нивеа — масло, наваляли се из пясъка, кой — по корем, кой — по гръб.

И двамата ни мързеше и оставихме пликчето да си лежи на чаршафа. Най-накрая аз го взех, след като Мария не пожела да го вземе. Но Оскар пак го остави на чаршафа — на Мария, да го вземе. Мария не го взе. Тогава аз го взех и го дадох на Мария. Мария го върна на Оскар. Благодарих и й го подарих. Ала тя не искаше да приема подаръци от Оскар. Принудих се пак да го оставя на чаршафа. И там си остана дълго да лежи, без да помръдне.

Нека поясня, че след мъчителна пауза не аз, а Мария посегна към пликчето. И нещо повече: Тя скъса пликчето точно по пунктира, под който пишеше: „Скъсай тук!“ После ми подаде отвореното пликче. Тоя път Оскар любезно отказа. Мария се нацупи. Тя решително остави отвореното пликче върху чаршафа. Нищо друго не ми оставаше, освен сега аз да взема пликчето, преди да влезе пясък в него, и да го поднеса на Мария.

Нека поясня, че не аз, а Мария първа мушна пръст в отвора на пликчето, сетне пак го извади и го вирна нагоре за оглед: на върха бе полепнало нещо синкаво — бяло — лимонаденият прах. Тя ми поднесе пръста си. Разбира се, аз го налапах. Въпреки че ми залютя в носа, лицето ми успя да изрази задоволство. И не аз, а Мария подложи шепа. А Оскар нямаше как и ръсна малко лимонаден прах в розовата паничка. Тя се чудеше какво да стори с купчинката. Хълмчето в дланта й бе нещо твърде ново и чудновато за нея. Тогава се наведох напред, сбрах всичката си слюнка, подарих я на лимонадения прах, плюх още веднъж и се изправих, когато слюнката ми свърши.

В Мариината длан започна да шипи и кипи. Тогава лазарецът изригна като вулкан. И кипна позеленялата ярост на някой незнаен народ. Тогава се случи нещо, което Мария не бе виждала и никога не бе изпитвала, защото ръката й трепна, затрепери, понечи да отлети, защото лазарецът я хапеше, лазарецът боцкаше кожата, лазарецът възбуждаше и разливаше у нея едно чувство, ох, какво чувство, чувство…

Колкото по̀ набъбваше зелената пяна, толкова по̀ червенееше Мария, после поднесе ръка към уста, източи език и заблиза длан, ближеше така отчаяно, та Оскар вече си мислеше, че езикът й не само не утолява така възбудителното чувство, а го разгаря и може би надхвърля нормалния предел за всички чувства.

Сетне чувството постихна. Мария захихика, озърна се дали някой не е видял лазареца, но тъй като морските крави, пръхтящи в бански костюми, бяха налягали равнодушно и с лъскав нивеа — тен наоколо, тя се отпусна върху чаршафа; върху твърде белия фон руменецът й постепенно изчезна.

Навярно в тоя пладнешки час морският въздух щеше да упои Оскар да подремне малко, ако след около половин час Мария не се надигна пак и не се осмели да посегне към преполовеното пакетче. Не зная дали се е борила със себе си, преди да изсипе останалия прах в шепата, която вече познаваше въздействието на лазареца кажи-речи, толкова време, колкото е нужно човек да си избърше очилата, тя подържа пликчето първо отляво, после отдясно на розовата купичка — неподвижно и диаметрално. Не, тя не бе вперила поглед в пликчето или в шепата, погледът й не мереше кое е пълно и кое — празно; нейде между кесийката и ръката бе втренчила поглед Мария, а очите й станаха строги и мрачни.

Но строгият поглед скоро щеше да се окаже далеч по-слаб от преполовената кесийка. Кесийката се приближи към шепата, шепата пресрещна кесийката, погледът загуби своята примесена с меланхолия строгост, стана любознателно жаден, а накрая само жаден. С мъка наложено равнодушие Мария струпа останалото прахче в пухкавата си и въпреки зноя суха длан, захвърли кесийката и равнодушието, подпря с освободена ръка пълната шепа, спря сивите си очи на праха, а сетне погледна мен, погледна ме сивоока, искаше сивогледа нещо от мен, слюнката ми искаше тя, защо не използуваше своята, Оскаровата почти се бе свършила, а тя положително имаше много повече, толкова бързо слюнка не се събира, нека бъде така любезна да използува своята, тя не бе по-лоша от моята, ако не и по-добра, във всеки случай трябваше да има повече от мен, защото тъй бързо не можех да сбера друга, пък и Мария беше по-голяма от Оскар.

Мария искаше моята слюнка. От самото начало бе ясно, че става въпрос само за моята слюнка. Тя не сваляше настойчив поглед от мен и аз стоварих цялата вина за тая садистична настойчивост върху слепнатите й, а не виснали ушни лобчета. Как ли не преглъщаше Оскар, представяше си неща, от които обикновено слюнката му потичаше, но уви! — дали от морския, дали от соления, или от соления морски въздух, слюнчените ми жлези изключиха, заставен от погледа на Мария, аз се надигнах и волю-неволю поех към спасителния пост. Няма що — без да поглеждам ни вляво, ни вдясно, трябваше да извървя над петдесет крачки през парливия пясък, да изкача още по-парливите стъпала към спасителната служба, да пусна кранчето, да извия глава и да подложа уста под водата, да пия, да жабуркам, да гълтам, за да сбера малко слюнка.

Щом преодолях разстоянието от спасителния пост до нашия бял чаршаф — колкото безкраен и ограден от ужасни гледки да бе пътят ми, — заварих Мария, просната по корем върху чаршафа. Бе прислонила глава между сключените си ръце. Плитките й лениво се бяха отпуснали върху загладения гръб.

Побутнах я, тъй като Оскар вече имаше слюнка. Мария не помръдна. Бутнах я пак. Никаква реакция. Внимателно разтворих лявата й длан. Мария не се възпротиви. Ръката бе празна, сякаш никога не бе виждала лазарец. Изправих пръстите на дясната й ръка: каква розова длан, а гънките — влажни; горещи и празни.

Дали Мария все пак бе насилила собствената си слюнка? Дали не е могла да потърпи? Или бе издухала лимонадения прах, бе сподавила чувството, преди да го изпита, бе отрила длан о плажния чаршаф, за да може пухкавата ръчица на Мария да възвърне обичайния си вид: с малко суеверната лунна могилка, с тлъстия Меркурий и напращелия венерин хълм.

Скоро си тръгнахме и Оскар никога не ще узнае дали него ден Мария повторно бе разпенила лимонадения прах, или микстурата от лимонадения прах и моята слюнка, едва след няколко дни, се превърна в траен порок и за двама ни.

Дали случайността, или подвластният на нашите желания случай ни поднесе тоя подарък, ала вечерта след току-що описания плажен ден — вечеряхме боровинкова супа и картофени тиганици — Мацерат надълго и широко взе да обяснява, че са го приели в малък скат — клуб към кварталната група и че две вечери седмично щял да се среща с новите си партньори — все целенлайтери — в ресторанта на Шпрингер, и Зелке, новият квартален, щял да наминава понякога, та макар само заради това не било лошо и той да ходи сегиз-тогиз и за жалост щял да ни оставя сами вкъщи. Най-добре било тия вечери Оскар да нощува у мама Тручински.

Мама Тручински веднага прие, защото това разрешение далеч по й допадна от предложението на Мацерат, което той бе направил без знанието на Мария предния ден — вместо аз да нощувам у мама Тручински, Мария да преспива два пъти седмично на нашата кушетка.

Преди Мария спеше в широкото легло, където някога бе полагал своя белязан гръб приятелят ми Херберт. Тая тежка мебел стоеше в по-малката вътрешна стая. Мама Тручински спеше в дневната. Густе Тручински, която открай време обслужваше студения бюфет в хотел „Еден“, живееше в хотела, понякога в почивен ден идваше, нощуваше рядко тук, но останеше ли, спеше на канапето. А щом някой отпуск довееше Фриц Тручински с подаръци от далечни страни, отпускарят или командированият фронтовак спеше в леглото на Херберт, Мария — в леглото на мама Тручински, а старицата си постилаше на канапето.

Тоя ред бе нарушен заради моите капризи. Първо смятаха да ме сложат на канапето. Това обидно предложение отхвърлих кратко, но ясно. После мама Тручински реши да ми отстъпи бабешкото си легло, а тя да легне на канапето. Тогава пък Мария възрази, че не била съгласна разни неудобства да смущават съня на старата и майка и без много приказки изяви желание да подели с мен някогашното келнерско легло на Херберт, и ето как го рече:

— Ша спим на едно легло с Оскарчо. Глей го колчав е — полвин порцийка!

И така след няколко дни Мария започна два пъти седмично да качва спалното ми бельо от партера на втория етаж и да застила лявата половина на леглото си за мен и моя Барабанко. През първата картаджийска нощ на Мацерат не се случи абсолютно нищо. Леглото на Херберт ми се виждаше огромно. Първо легнах аз, Мария дойде по-късно. Тя се бе измила в кухнята и пристигна в спалнята в смешно дълга и старомодно колосана нощница. Оскар очакваше да я види гола и окосмена, първо се разочарова, но сетне остана доволен, защото тая антика от прабабиния й скрин се гънеше на леки приятни фунийки, които му напомняха за белите дипли на сестринските престилки.

Застанала пред скрина, Мария разплиташе коси и подсвиркваше. Всеки път, когато се обличаше или събличаше, когато сплиташе или разплиташе коси, Мария си подсвиркваше. Дори когато се решеше, тя неуморно изцеждаше тия два тона между изшилени устни, въпреки това мелодия не се получаваше.

Но щом Мария остави гребена, и свирукането секна. Тя се обърна, тръсна още веднъж коса, с няколко движения подреди вещите върху скрина, редът я настрои палаво: изпрати въздушна целувка на своя фотографиран, ретуширан и мустакичест баща в абаносова рамка, сетне с все сила се бухна в леглото, запружинира, при последния тласък на пружината Мария дръпна пухената завивка, зарови се до брадичка под пухения хълм, въобще не се допряхме, макар че и аз лежах под собствения пух до нея, още веднъж измуши закръглената си ръчица изпод перушиняка, ръкавът на нощницата се свлече надолу, затърси пипнешком мързеливото копче над главата си, за да угаси светлината, напипа го, щракна и вече на тъмно ми каза с прекалено висок глас: „Лека нощ!“

Скоро Мария задиша равномерно. Тя, изглежда, не се преструваше, а наистина бързо заспа, защото ежедневното количество труд можеше и трябваше да се редува с порядъчно количество сън.

Пред очите на Оскар още дълго се мяркаха ярки, отпъждащи съня картини. Колкото и плътен да тегнеше мракът между стените и затъмнителната хартия по прозорците, над белязания гръб на Херберт се привеждаха руси коси, милосърдни сестри, а бялата измачкана риза на Шугер Лео — ах, този скорошен спомен! — се превърна в чайка, чайката литна, летя, летя и се блъсна в една гробищна стена и там грейна бяло, прясно варосано петно и прочие, и прочие… Едва когато един постоянно прииждащ притомителен мирис на ванилия замъгли филма, преди да заспя — лентата затрепка, сетне се скъса, Оскар се унесе в същото онова спокойно дихание, както Мария от доста време насам.

След три дни Мария повтори благоприличната сцена на девическо приготовление за сън. Пристигна в нощницата си, свирукаше, докато разплиташе коси, свирукаше, докато се разресваше, остави гребена, престана да свирука, подреди нещата върху скрина, прати въздушна целувка на снимката, направи лудешкия си скок, запружинира, хвана пухената завивка и съзря — аз наблюдавах гърба й, — тя видя едно кесийче — аз се любувах на дългите й прелестни коси, — тя откри върху пухената завивка нещо зелено — аз затворих очи и изчаках да свикне с кесийчето — видение, — после пружините изпищяха под тежестта на бухналата се заднишком Мария, после нещо прещрака и щом отворих очи при това щрак, Оскар се увери в онова, което вече знаеше: Мария бе изгасила лампата, дишаше неспокойно в мрака, не можеше да свикне с кесийчето — видение; но се питам дали пожеланата от нея тъмнина не подсили присъствието на лимонадения прах, не накара лазарецът да разцъфне, не предписа на нощта мехурчета кипнал бикарбонат.

Почти съм склонен да вярвам, че тъмнината бе на Оскарова страна. Тъй като след няколко минути — ако в непрогледен мрак може да се говори за минути — усетих раздвижване откъм възглавието на леглото; Мария търсеше да улови шнура на мързеливото копче, шнурът се улови на въдицата и миг след това отново се любувах на дългата прелестна коса на Мария, разсипана върху седящата нощница. Как равномерна и жълта се разливаше светлината в спалнята изпод диплестия абажур! Тумбест, опънат, неразгърнат, пухът все още стоеше скупчен при нозете. Пликчето върху пухения хълм не бе посмяло да шавне в тъмнината. Бабешката нощница на Мария прошумоля, единият ръкав с принадлежащата към него пухкава ръчица се надигна, а Оскар сбра слюнка в уста.

През следващите седмици двамата изпразнихме така повече от дузина пликчета, все с вкус на лазарец, а накрая, когато лазарецът свърши, преминахме на лимон и малина, разпенвахме ги с моята слюнка и насърчавахме едно чувство, което Мария все повече умееше да цени. Аз се тренирах в слюнкосъбирачество, използувах трикове, от които слюнката завчас рукваше, и скоро се научих с едно пакетче да ощастливявам Мария три пъти поред с възжеланото чувство.

Мария беше доволна от Оскар: притисне го в обятия, лепне му след лимонадения пир две-три целувчици някъде по лицето, похихика малко в тъмното, и хоп — заспи.

А мен сън не ме ловеше. На шестнайсет години бях, имах шавлив дух и разсънваща потребност да изразя любовта си към Мария чрез други, неподозирани средства — по-различни от ония, които дремеха в лимонадения прах и пробудени от моята слюнка, пораждаха едно и също чувство.

Размишленията на Оскар не се ограничаваха само с времето след изгасянето на светлината. И денем аз мъдрувах над Барабанко, ровех се из парцалосаните листи от Распутин, припомнях си някогашните педагогически оргии на Гретичка Шефлер и клетата маминка допитвах се и до Гьоте, когото също като Распутин имах в извадки от „Родства по избор“, и така — от знахаря взех първичността, облагородих я с натурфилософията у краля на поезията, превъплътявах Мария ту в образа на царицата, ту на Великокнягиня Анастасия, избирах дами от дворянско-ексцентричния антураж на Распутин, но скоро, отвратен от това прекомерно разпътство, открих Мария в ангелската кристалност на една Отилия или в целомъдрено сдържаната страст у Шарлоте. Себе си Оскар виждаше ту като Распутин, ту като неговия убиец, най-често като капитан, по-рядко като оня мухльо, Шарлотения съпруг, и веднъж — да си призная — като гений с Гьотеви черти, витаещ над спящата Мария.

Странно защо, но вдъхновение очаквах от литературата, а не от голия живот. Какво можеше да ме научи един Ян Бронски например, когото безброй пъти бях гледал как размачква плътта на клетата маминка. Макар да знаех, че онова, състоящо се веднъж от мама и Ян, веднъж от Мацерат и мама кълбо, задъханото, разпъшкано, накрая морно разпаднато с проточени нишки кълбо, се нарича любов, на Оскар не му се вярваше, че тая любов е любов и търсеше от любов друга любов, ала все се връщаше към любовното кълбо и мразеше тая любов, преди да бе вкусил от нея, и трябваше да отбранява от себе си единствено истинната и възможна любов.

Мария приемаше лимонадения прах, лежейки. Понеже всеки път, щом прахът закипеше, краката й започваха да се тресат и лудеят, а нощницата й още при първия сеанс се сбираше над бедрата. При втория лимонаден вулкан нощницата обикновено успяваше да се покатери по корема и да се свлече до гърдите. След като седмици наред бях пълнил лявата шепа на Мария, една вечер съвсем спонтанно — без да бях прочел нещичко у Гьоте или Распутин — изсипах остатъка от малиновия прах в пъпното трапче на Мария и преди тя да се усети, слюнката ми потече отгоре, а щом кратерчето заклокочи, Мария забрави аргументите си за протест: защото клокочещият пъп къде-къде превъзхождаше дланта. Наистина прахчето бе същото, мойта слюнка беше същата, а и чувството не бе по-друго, само по-силно, много по-силно. Тъй се разрази това чувство, че Мария едва не откачи. Тя се виеше напред, искаше да угаси с език пенливите малини в пъпното гърненце, както обикновено усмиряваше буйството на лазареца в шепа, след като си бе изпълнил задължението, ала езикът й бе толкова къс; а пъпът й бе по-далеч от Африка или Огнена земя. Но близо лежах аз и потопих език в него, търсех малини и намирах все повече и повече и тъй се увлякох в тоя малинобер, че стигнах гори тилилейски, където ни лесничей, ни дявол питаха за разрешително, чувствах се длъжен да откъсна всеки плод; в очите, в ума, сърцето, в слуха ми имаше само малини, ухаеше само на малини. Оскар така се бе въодушевил по малините, та пътьом забеляза: Мария е доволна от твоето усърдие на събирач. Затова угася светлината. Затова доверчиво се отдава на съня и ти позволява да търсиш още и още малини; защото Мария бе богата, пребогата на малини.

А когато малините свършиха, случайно открих на други места гъбки-припънки. Но тъй като гъбките се криеха под мъха, езикът ми не можа да ги стигне, а понеже десетте ми пръста също не успяха, поникна ми единайсети пръст. Така Оскар се сдоби с третата си барабанна палка — дорасъл бе за нея. И забарабаних не по тенекия, а по мъх. И вече не знаех кой барабани — дали аз или Мария? Дали това е моят мъх или нейният мъх? Дали мъхът и единайсетият пръст принадлежат другиму, а припънките само на мен? Дали господинчото там долу има своя глава, своя воля? Кой вършеше всичко това — Оскар, той или аз?

А Мария, която горе спеше, а долу бодърствуваше, с безобидната си ванилия и тръпчивите гъбки-припънки под мъха, която искаше лимонадения прах, но не и тоя господинчо, когото и аз не исках, който своеволничеше и се перчеше със собствена глава, който изразяваше своя, а не моя воля, който ставаше, когато аз лягах, който имаше по-други мечти от мен, който и до днес върви по свои друми, който се отдръпна от мен още в деня, щом го усетих за пръв път, който е мой враг, а все трябва да се съюзявам с него, който ме предава и зарязва в беда, когото бих искал да предам и продам, заради когото се срамувам, от когото съм уморен, когото мия, който ме петни, който нищо не вижда, а всичко надушва, който ми е толкова чужд, че бих му заговорил на „Ви“, който има съвсем други спомени, за разлика от Оскар: Защото когато днес Мария прекрачи прага на моята стая и Бруно дискретно се измъкне на коридора, тоя господинчо не познава Мария, не иска, не може и най-флегматично се отпуска, докато сърцето на Оскар лудува, а езикът му се преплита от вълнение:

— Мария, чуй, нежни предложения: бих могъл да си купя пергел и да оградя двама ни в кръг, с пергела бих могъл да измеря наклона на врата ти, докато четеш, шиеш или както сега, въртиш копчето на транзистора ми. Остави транзистора, чуй нежни предложения: Бих могъл да ваксинирам очите си, за да ми потекат отново сълзи. Оскар би занесъл сърцето си в близката месарница, за да го смелят в машинката, ако и ти направиш същото с душата си. Бихме могли да си купим плюшена животинка, за да кротува помежду ни. Ако аз намеря червеи, а ти търпение: бихме могли да идем за риба и да бъдем по-щастливи. Или лимонадения прах, помниш ли го още? Ти ще ме наричаш лазарец, а аз ще закипя, ти ще поискаш още, аз ще те опия до безпаметство — Мария, лимонаден прах, нежни предложения!

Защо все въртиш копчето на радиото, само радио ли можеш да слушаш, или изгаряш от луд копнеж по извънредни съобщения?

Извънредни съобщения

Белият овал на барабана ми трудно се поддава на експерименти. Би трябвало да зная това. Тенекийко държи на своите палки. Той иска да бъде разпитван под удари и да удря с находчиви отговори, или с непринуден бъбреж да избягва въпроси и отговори. Барабанко не е нито нажежен тиган, където цвърти сурово месо, нито дансинг за двойки, които не знаят дали си принадлежат. Ето защо Оскар никога, дори в часове на дълбока самота, не е посипвал Барабанко с лимонаден прах и не го е кипвал със слюнка, за да устрои оня спектакъл, който не е гледал от години и който много му липсва. Но той не устоя и все пак опита — ребром и без да намесва Барабанко; провалих се, понеже без, Барабанко вечно се провалям.

Първо се затрудних да набавя лимонаден прах. Пратих Бруно да провери по всички колониали в Графенберг, накарах го да отиде с трамвая до Гересхайм. Помолих го да потърси и в центъра, но дори в лимонададжийниците по крайните спирки Бруно не можа да открие лимонада на прах. Младите продавачки въобще не я били чували, а старите лимонададжии словоохотливо си спомняли за нея, замечтано потривали чело — както разправи Бруно — и казвали:

— Кво искате? Лимоната на прах ли? Имаше я навремето, хе преди колко години. Кога беше туй — продаваше се при Вилхелм и в първите години при Адолф. Ех, какви времена бяха тогаз! Но ако обичате една цитронада или кола, заповядайте?

Така било, инак било — ала покрай моя прах Бруно обърна сума лимонади и кока — коли за моя сметка, накрая прах не донесе, но все пак изход намери. Бруно се оказа несломим; вчера изведнъж ми носи едно бяло пликче без надпис; лаборантката, някоя си госпожица Клайн, смилила се и обещала да поразрови из своите кутии, чекмеджета, справочници и оттук грамче, оттам — милиграмче след множество опити забъркала лимонадения прах, за който Бруно вещо ме осведоми; можел да кипи, да щипка, да позеленява и леко удрял на лазарец.

А днес е ден за свиждане. Мария дойде. Но първо дойде Клеп. Двамата се кискахме близо четвърт час за някаква дреболийка — вече съм забравил каква. Пощадих Клеп и ленинските чувства на Клеп, отбягнах разговора за актуални събития, тоест не споменах извънредното съобщение за смъртта на Сталин, което бях чул от транзистора си — Мария ми го подари преди няколко седмици. Но Клеп, види се, знаеше, защото върху кафявото каре на балтона му се мъдреше нескопосано пришит черен креп. Сетне Клеп стана и влезе Витлар. Двамата приятели май пак се бяха сдърпали за нещо, тъй като Витлар поздрави Клеп с кикот и вирнал пръсти като дяволски рогца.

— Ах, каква изненада, Сталин умрял, чух го сутринта, докато се бръснех! — погаври се той и поднесе балтона на Клеп да се облече. С лъснало-сланинест пиетет върху широкото лице Клеп размаха ръкава с черния парцал.

— Затова нося креп — изпъшка той и имитирайки тромпета на Армстронг, изтананика първите няколко такта от погребалния марш на „Ню Орлиънс Фанкшън“: трррааа-традада-траа-дада-дадада — а сетне се изсули през вратата.

Витлар обаче остана, не пожела да седне, а предпочете да се пофръцка пред огледалото и близо четвърт час двамата се усмихвахме съзаклятнически, ала не заради Сталин.

Не зная дали исках да се доверя на Витлар, или си бях наумил да го изпъдя. Кимнах да приближи, кимнах да подаде ухо и пошушнах в лопатестото му ушище:

— Лимонаден прах? Знаеш ли какво е лимонаден прах, Готфрид?

Витлар ужасен отхвръкна от кошарата ми, посегна към привичния си апломб и театралност и един показалец порасна срещу мен.

— Сатана, защо ме изкушаваш с някакъв си прах? — просъска той. — Мигар не знаеш, че съм ангел?

И подобно ангел отлетя Витлар, като не пропусна преди това още веднъж да се консултира с огледалото над мивката. Младежите извън психоклиниката са наистина странни и склонни към маниеризъм.

А сетне дойде Мария. Ушила си е нов пролетен костюм, носи към него елегантна шапка миши цвят с изтънчено-пестелива сламеножълта украса и не сваля това чудо на изкуството дори в стаята ми. Бегло ме поздрави, поднесе буза към устните ми, побърза да пусне транзистора — уж подарък за мен, а сякаш за себе си го е купила, защото тая отвратителна пластмасова кутия измества част от разговорите ни по време на свиждане.

— Чу ли новината отзарана? Вълнуващо, а?

— Да, Мария — търпеливо отвърнах. — И на мен не ми спестиха смъртта на Сталин, но я спри тоя транзистор, моля те.

Мария безропотно се подчини, седна, все още с шапо на глава, и както винаги — заговорихме за Бебо Курт.

— Представи си, Оскар, тоя калпазанин не ще да носи дългите вълнени чорапи, а още е март, пък и щяло да застуди, по радиото казаха.

Не обърнах внимание на прогнозата, но се застъпих за Бебо по въпроса — дълги чорапи.

— Той е вече на дванайсет, Мария. Срамува се от съучениците си.

— Ама за мен е по-важно здравето, ша носи чорапите до Великден и туйто.

Тази дата бе така категорично обявена, че опитах дипломатично да лавирам.

— Тогава му вземи скиорски клин, защото дългите вълнени чорапи наистина са грозни. Я си спомни детските години! И на, шия двор на Лабесвег. Не помниш ли какво направиха с Мъник Кезо, загдето ходеше с дълги чорапи чак до Великден? Нухи Айке, паднал убит на остров Крит, Аксел Мишке, затрил се нейде из Холандия точно преди края на войната, и Хари Шлагер помниш ли какво направиха с Мъника? Намазаха чорапите му с катран, като му се залепи по краката, чак до болница стигна.

— Ама за таз работа беше виновна оная глезла Зузи Катер, а не чорапите! — избухна Мария.

Макар че Зузи Катер замина като телеграфистка на фронта още в първите, месеци на войната, а после разправяха, че се омъжила в Бавария, Мария хранеше към няколко години по-голямата Зузи такава злоба, каквато само една жена може да таи от детинство до бабинство. Все пак доводът за наплесканите с катран вълнени чорапи на Мъник Кезо хвана място. Мария обеща да купи на Курт скиорски клин. Сега разговорът можеше да потече в друга насока. Имаше за какво да похвалим нашия Бебо Курт. На последната родителска среща старши учителят Кьонеман се бе изказал ласкаво за него.

— Мо’йш ли си представиш, втори по успех в класа. И в магазина помага, не мо’а ти опиша как.

Кимнах одобрително и я изслушах, докато разправи за най-новите придобивки в деликатесния магазин. Насърчих Мария да открие филиал в Оберкасел. Времената са благоприятни — рекох, — тая конюнктура ще се задържи — впрочем бях чул това случайно по радиото, а сетне реших, че е време да позвъня на Бруно. Той пристигна и ми поднесе бялото пликче с лимонадения прах.

Оскар си бе намислил план. Без обяснения помолих Мария да ми подаде лявата си ръка. Отпърво сбърка и ми подаде дясната, но сетне, като поклащаше глава и се смееше, ми поднесе лявата за целувка. Удиви се едва когато обърнах дланта й нагоре и изсипах купчинка прах между лунния и венериния хълм. Но тя не се възпротиви и се сепна едва когато Оскар се наведе и заля лимонадената планинка с много слюнка.

— Стига глупости, Оскар! — възмути се Мария, скочи и с ужас се втренчи в кипящата зелена пяна. Червена вълна плисна от челото към брадата й. Вече се надявах, когато Мария с три крачки се намери до мивката и поля с вода, с гадна вода — първо студена, после топла — нашия лимонаден прах, а след това си изми ръцете със сапуна ми.

— Понякога направо си непоносим, Оскар. Кво ще си каже господин Мюнстерберг?

Тя погледна умолително Бруно, заел позиция за моя експеримент до края на леглото, да не ми забелязва. Отпратих болногледача да не се стеснява Мария, а щом ключалката щракна, пак я поканих на леглото:

— Не си ли спомняш? Моля те, спомни си! Лимонаденият прах! Три пфенига пликчето! Спомни си лазареца, малините, колко хубаво кипеше, пенеше се, а чувството, чувството помниш ли, Мария?

Мария не помнеше. Изпитваше безумен страх от мен, потреперваше, скри лявата си ръка, отчаяно затърси друга тема за разговор, разказа ми повторно за успеха на Бебо Курт, за смъртта на Сталин, за новия хладилник в деликатесния магазин на Мацерат, за плановете им да открият филиал в Оберкасел. Но аз не измених на лимонадения прах, лимонадения прах рекох, тя стана, нашия лимонаден прах, умолявах аз, тя се сбогува бързешком, понамести шапо, подвоуми се дали да си тръгне, завъртя копчето на транзистора, той изпращя, надвиках го:

— Нашия лимонаден прах, Мария, не го ли помниш! Сетне застана до вратата, заплака, поклати глава и ме остави сам с пращящия пиукащ транзистор, като затвори тъй леко вратата, сякаш напускаше покойник.

Значи Мария не може да си спомни вече за лимонадения прах. За мен обаче, докато дишам и барабаня, лимонаденият прах няма да престане да кипи; защото нали моята слюнка вдъхваше живот на лазареца и на малините в късното лято на четиридесет и първа, тя изпрати плътта ми за малини, тя ме научи да събирам гъбки-припънки, гъби-бучки и други непознати, ала също тъй питателни гъбки, тя ме направи баща, да, баща, млад и зелен баща, от една слюнка — цял баща, събуждащ чувства, баща, който хем гъбки бере, хем бебчовци прави; защото в началото на ноември вече нямаше съмнение, Мария беше бременна, Мария беше във втория месец, а аз, Оскар, бях бащата.

И до днес съм убеден в това, тъй като историята с Мацерат се случи много по-късно. Две седмици, не, десет дни след като бях оплождал спящата Мария в леглото на брат й, щедро белязания Херберт, първо пред фронтовашките картички на по-малкия й брат, оберефрейтора, а сетне в мрака между стени и затъмнени прозорци — сгащих на нашата кушетка вече не спящата, а усърдно пъхтяща за глътка въздух Мария; под Мацерат лежеше тя, а Мацерат лежеше отгоре й.

Оскар и Барабанко влязоха в дневната откъм коридора, идвах от тавана, където бях размишлявал. Двамата не ме забелязаха. Бяха извъртели глави към камината. Не бяха се съблекли дори както трябва. Гащетата на Мацерат се бяха изхлузили до колене. Панталонът му бе скупчен върху килима. Роклята и комбинезонът на Мария се бяха качили чак до раменете. Пликчетата й се олюляваха на дясното стъпало, което — грозно извъртяно — висеше от кушетката заедно с крака. Левият крак лежеше като скършен и безучастен върху тапицираната облегалка. А между бедрата — Мацерат. С дясната ръка бе извъртял главата й, а с другата си проправяше път. Мария така се бе вторачила в килима между разперените пръсти на Мацерат, все едно проследяваше шарките чак до под масата. Той бе загризал една кадифена възглавница, пускаше кадифето само докато двамата разговаряха. Понеже чат-пат разговаряха, без да престават да се трудят. Само когато часовникът удари еди-колко си без четвърт, двамката се сецнаха, докато звънчевият механизъм изпълни дълга си, а Мацерат — пуфта-пафта, също както преди иззвъняването, изломоти: Сега е без четвърт. А после попита дали й харесва. Тя потвърди многократно и го помоли да я пази. Той й обеща много да я пази. Тя му заповяда, не, от сърце го помоли, тоя път особено да внимава. Сетне той се осведоми дали скоро ще свърши. А тя му каза: Да. Тогава стъпалото й, което стърчеше от кушетката потръпна и ритна спазматично в стайния въздух, ала пликчетата й останаха да висят на него. Тогава той отново захапа кадифената възглавница, а тя изкрещя: Махай се!, и той понечи да се махне, но не можа да се махне, защото Оскар бе възседнал двамцата; преди той да се махне, защото бях стоварил Барабанко на кръста му и го налагах с палки, защото не можех да слушам повече това „Махай се“, защото моят Тенекийко бе по-гръмък от нейното „Махай се“, защото вече не можех да понасям някой постоянно да се маха, точно както Ян Бронски се махаше от маминка; понеже и маминка все викаше: „Махай се“ — на Ян махай се, на Мацерат махай се. А сетне се отплитаха и сополът пльосваше някъде — в кърпа ли, в що ли, а ако нямаха нищо подръка — на кушетката или може би на килима. Не можех да гледам всичко това. Та нали и аз не се бях махнал. Аз бях първият, който не се махна, затова аз съм бащата, а не оня поплювко Мацерат, дето цял живот си е въобразявал, че е мой баща. Всъщност Ян Бронски е мой баща. И на Ян съм се метнал, затова не се махнах, още много преди Мацерат, и вътре останах, и вътре го оставих; а оттам се пръкна моят син, не неговият! Той въобще нямаше син! Той не беше никакъв баща! Ако ще десет пъти да се венчаеше за клетата маминка, та и за Мария да се венча, защото бе бременна. А той умуваше какво ли ще си рекат съседите и махленците. Естествено рекоха си, че Мацерат е напомпал Мария и сега се венчава за нея, дете на седемнайсет години и половина, а той, коцкарят, вече гонеше четирийсет и пет. Но нея си я биваше за възрастта, а що се отнася до малкия Оскар, голям късмет извади с тая мащеха, защото Мария се отнасяше към клетото дете не като мащеха, а като родна майка, въпреки че Оскарчо малко перко пада и мястото му е в лудницата Зилберхамер или Тапяу.

Мацерат се вслуша в съветите на Гретичка Шефлер и се венча за моята любима. Значи, ако приема своя лъже — баща за свой роден баща, от това неминуемо следва: моят баща се венча за бъдещата ми жена, впоследствие обяви моя син Курт за свой син Курт, значи от мен се искаше да призная неговия внук за свой несъщ брат и да допусна своята скъпа, ухаеща на ванилия Мария като мащеха във вонящото му на хайвер легло. Но ако си река: тоя Мацерат не е дори твой лъже-баща, той ти е абсолютно чужд, не е симпатичен, но не и чак отвратителен, и добре умее да готви човекът — виж какви манджи ти готви — и криво-ляво грижи се за теб като баща, защото клетата ти майчица те е завещала на него, а той сега пред очите на всички ти измъква най-великолепната жена на света, превръща те в свидетел на една венчавка, а пет месеца по-късно и на кръщенка, сиреч в гост на две семейни тържества, на които по право на теб се пада да бъдеш домакин, защото ти трябва да заведеш Мария в гражданското, на теб се полага да избереш кръстниците. Но като гледах главните действуващи лица в тази трагедия, не можех да не забележа колко неправилно са разпределени ролите и направо се отчаях от театъра: понеже на Оскар, главния герой, бяха отредили ролята на статист, а и без нея можеше.

Преди да дам на сина си името Курт, преди да го нарека така, както не би трябвало да се казва — понеже аз бих го кръстил на истинския му дядо Винцент Бронски, — значи преди да се примиря с името Курт, ще ви призная колко много се съпротивлява Оскар на Мариината утроба.

Вечерта в оня злополучен ден, когато сгащих двамцата на кушетката, яхнах плувналата в пот Мацератова гърбина и барабанейки, попречих на тъй желаната от Мария предпазливост, направих още един отчаян опит да спечеля отново любимата си.

Мацерат твърде късно се отърси от мен. Затова пък хубавичко ме наплеска. Мария защити Оскар и нападна Мацерат, задето не я е опазил. Мацерат се оправдаваше като някой дядка. Тя си била виновна, оправдаваше се той, не й стигало веднъж, ами още, та още — насита нямала. В отговор Мария се разциври, тя не можела така набързо — раз-два и хайде хоп! — готова работата, да си намерел друга, е, тя наистина била неопитна, ама сестра й Густе нали работела в „Еден“, та знаела и й разправила, че тъй надве — натри не ставала тая работа и да се пазела, щото имало мъже, дето само си хвърляли семето, а той, Мацерат, май бил от тях, но вече не издържала, до гуша й дошло — ако ша е, да е. Но нищо не му пречело да я пази, мигар не заслужавала поне туй дребно вниманийце. А сетне се разхлипа и продължи да си седи на кушетката. А Мацерат се разврещя по долни гащи, не можел да слуша вече туй циврене; но сетне съжали за гневността си и пак се заумилква на Мария, тоест опита се да я погали на голичко под роклята, но Мария побесня.

Оскар никога не бе я виждал тъй разярена. Червени петна избиха по лицето й, а сивите й очи потъмняха. „Мухльо такъв!“ — викна му тя, Мацерат завчас грабна панталоните, шмугна се в тях и ги закопча. Да си върви при целенлайтерите, крещеше Мария, били си лика — прилика, и те били същите пъргавелковци. А Мацерат сграбчи жилетката си, сетне — дръжката на вратата и се закани, че щял да стегне юздите, втръснало му било от женски фасони; като била такваз мръсница, да си хванела някой вносен бачкатор, ей оня французин, дето разнасял бирата, той сигур по ги умеел тия работи. Но той, Мацерат, си представял любовта другояче, а не само разни свинства, сега отивал да си поиграе скат, там поне знаел какво го очаква.

Тогава останахме с Мария сами в дневната. Тя не плачеше вече, а умислено и тихичко подсвирквайки, обу пликчетата си. Още дълго приглажда роклята, пострадала на кушетката. Сетне пусна радиото, заслуша се в бюлетина за нивото на реките Висла и Ногат, но щом съобщиха нивото на Долна Мотлау, а в ефира обявиха и прозвучаха валсови ритми, Мария ненадейно и светкавично смъкна пак пликчета и изтича в кухнята — дрънна тенджера, шурна вода, просъска газ и ми светна: Мария е решила да се понапари.

За да пропъди мъчителната мисъл, Оскар се състредоточи върху валсовите ритми, ако не се лъжа, дори отмерих няколко такта Щраус и изпитах задоволство. После валсовите звуци рязко секнаха, обявиха извънредно съобщение. Оскар бас държеше, че съобщението ще е от Атлантика и не се излъга. Няколко подводници край западния бряг на Ирландия бяха успели да потопят седем или осем кораба с еди-колко си хиляди бруторегистъртона. Други подводници успешно бяха пратили почти същия тонаж на дъното на Атлантика. Особено се бе отличила една подводница с командир някой си капитан — лейтенант Шепке — или Кречмар, все едно — във всеки случай един от двамата или трети прославен капитан-лейтенант бе потопил най-много бруторегистъртонове, а отгоре на това или свръх това и един английски торпильор от клас „ХУ“.

Докато измислях с Барабанко вариации на марша „Щурм против Англия“ и почти го изкарах на валс, Мария влезе в дневната с хавлиена кърпа през ръка. И със снишен глас рече:

— Чу ли, Оскарчо, пак извънредно съобщение! Ако я карат тъй…

Без да каже на Оскар какво ще стане, ако я карат тъй, тя седна на един стол, на чието облегало Мацерат обикновено мяташе жилетката си. Мария усука влажната хавлиена кърпа на салам и — доста силно, но вярно — засвири заедно с радиото английския марш. Финала повтори два пъти, макар че по радиото, последният рефрен бе отзвучал, ала когато отново се разляха непреходни валсови ритми, тя го изключи. Остави усуканата хавлия на масата, седна и положи пухкавите си ръце на бедрата.

Тогава нашата дневна потъна в дълбока тишина, само часовникът бъблеше все по-силно, а Мария сякаш размишляваше дали пак да не пусне радиото. Оброни глава върху хавлиения салам, ръцете й тежко виснаха над килима и заплака — беззвучно и монотонно.

Оскар се питаше дали Мария не се срамува, че я е сварил в толкова неудобно положение. Реших да я поразведря, измъкнах се на пръсти от дневната и отидох в тъмния магазин, напипах до кремовете на прах и желатиновите корички едно пликче, което в сумрака на коридора се оказа лимонаден прах от лазарец. Оскар бе доволен от своето попадение, защото си мислеше, че е налучкал вкуса на Мария.

Щом влязох в дневната, дясната буза на Мария продължаваше да лежи върху усуканата на салам кърпа, а ръцете й, както преди, се клатушкаха безпомощно между бедрата. Оскар се приближи откъм лявата й страна и се разочарова, като видя очите й затворени и сухи. Търпеливо изчаках да вдигне клепачи и леко слепнати ресници, подадох й пликчето, ала тя не виждаше лазареца — все едно гледаше през пликчето и през Оскар.

Сигурно е заслепена от сълзи, извиних Мария и след кратка вътрешна консултация реших да действувам направо. Под масата пролази Оскар, клекна при пайташки кривнатите стъпала на Мария, улови лявата й, почти докосваща килима ръка, обърна я с дланта нагоре, разкъса пликчето със зъби, изсипа половината прахче в безволно отпуснатата шепичка, притури слюнката си, видя и първото прикипване, а сетне отнесе в ответ такъв болезнен ритник в гърдите, който хвърли Оскар на килима чак до средата на масата.

Въпреки болката, тозчас се надигнах и изпълзях изпод масата. Мария също стана. Стояхме, пъхтейки, един срещу друг. Мария грабна хавлиената кърпа, отърка си лявата длан, зафучи парцала в нозете ми и ме нарече „гадна мръсна свиня, злобно джудже, смахнат гном, когото трябвало да натикат в лудницата“. После ме сграбчи здраво, прасна ме по шията, пустоса клетата маминка, задето пръкнала такъв изрод, а когато зинах да потроша всичкото стъкло, що съществуваше в дневната и на тоя свят, тя натъпка в устата ми оная хавлиена топка, която бе по-жилава и от конско месо.

Едва когато успях да се надуя и да стана мораво — червен, тя ми отприщи устата. Сега можех лесно да сразя с песнобой всички чаши, прозорци и още веднъж стъклото пред циферблата на настолния часовник. Но не креснах, а позволих на омразата да ме обладае и така да уседне в мен, че и до днес, щом Мария прекрачи прага на стаята ми, усещам между зъбите си вкуса на оная хавлиена кърпа.

Но нали настроението й се менеше час по час, Мария ме остави на мира, засмя се добродушно, пусна радиото с едно врътване на копчето и подсвирвайки си валса, пристъпи към мен, за да ме погали — с любимата ми ласка — помирително по главата.

Оскар я изчака да се приближи, че като взе да я налага с юмруци — отдолу, отгоре! — точно там, където бе допуснала Мацерат. Но тя хвана юмруците ми, преди да нанеса втория удар, и тогава я захапах с все сили на същото проклето място, и все още вкопчен в Мария, се свлякох заедно с нея на кушетката и чух по радиото, че обявиха поредното извънредно съобщение, ала на Оскар в момента не му беше до съобщения; та сега не мога да ви кажа кой, какво и колко е потопил, защото силен истеричен писък охлаби челюстите ми и се отпуснах примрял върху Мария, тя плачеше от болка, а Оскар плачеше от омраза и обич, която се сломи в оловнотежка немощ, но въпреки това не можа да угасне.

Как намерих отдушник при стрина Греф

Него, Греф, не го обичах. Той, Греф, не ме обичаше. И по-късно, когато Греф ми построи барабанната машина, пак не го обикнах. Дори днес, когато Оскар едва намира сили да храни дълготрайни антипатии, не обичам много Греф, макар отдавна да не е на тоя свят.

Греф беше зарзаватчия. Не се заблуждавайте. Ни в картофи, ни в къдраво зеле вярваше той, ала имаше обширни познания в градинарството и се пишеше за голям градинар, природолюбител и вегетарианец; Но тъкмо защото не кусваше месо, Греф не беше истински зарзаватчия. Не умееше да говори за зеленчука като за зеленчук:

— Вгледайте се, моля, в тоя покъртителен картоф — чувах го често да говори на клиентите си. — Вижте тоя набъбнал, напращял, създаващ все нови и нови форми, ала тъй непорочен плод! Обичам картофа, защото имаме общ език!

Естествено един истински зарзаватчия не бива никога да говори по тоя начин и да шашва клиентелата. Баба Анна Коляйчек, която прекара живота си по картофищата, дори при най-добрата реколта отдумваше не повече от едно изреченийце:

— Таз година грудките комай станаха малко по-едри от ланшните.

При това Анна Коляйчек и брат й Винцент Бронски разчитаха на картофената реколта къде — къде повече от Греф Зарзаватчията, който наваксваше слабия картофен добив с добрата сливова реколта например.

Всичко у Греф бе префърцунено. Защо бе нужно да носи зелена престилка из зарзаватчийницата? А що за самомнителност — да важничи и се хили в очите на клиентите и да нарича спаначенозеления си пещемал „зелената градинарска престилка на милозливия бог“. Пък и скаутството в прибавка — сърце не му даваше да го зареже. Вярно, наложи се още през трийсет и осма да разтури групата си — спретнаха момчетата с кафяви ризи и напети черни униформи за зимата, — ала бившите скаути — цивилни или в нова униформа — наминаваха редовно и често, за да попеят със своя бивш старши скаут, който подръпваше струните на една китара върху заетата лично от дядо Боже градинарска престилка, утринни песни, вечерни песни, планинарски песни, войнишки песни, жетварски песни, черковни песни, песни от родния и чуждия фолклор. Тъй като Греф съвсем навреме бе влязъл в НМСК^[70], и от 41-ва минаваше не само за зарзаватчия, а и за квартален отговорник по противовъздушна отбрана, освен това се позоваваше на връзките си с двама бивши скаути, бързо напреднали в Юнгфолк като ротен и кадрови фюрери, можеше да се каже, че спявките в картофения склад на Греф бяха получили благословията на Областното бюро на Хитлерюгенд. Също и гаулайтерът по идеологическата част Льобзак го покани да организира няколко певчески вечери с курсантите в крепостта Йенкау. В началото на четирийсета година натовариха Греф и още един прогимназиален учител да съставят младежка песнопойка за областта Данциг — Западна Прусия, под надслов „Пейте с нас!“. Няма що — хубава книжка стана. Зарзаватчията получи покана от Берлин, парафирана лично от райхсфюрера на Хитлерюгенд, да участвува в Берлинската среща с ръководители на певчески групи.

Та значи Греф бе истинско чудо на природата. Той не само бе наизустил всички строфи на всички песни, но и палатки можеше да вдига, и лагерни огньове да пали и да гаси, без да лумне пожар в гората, и да марширува целеустремено с компас, зовеше всички зрими звезди по малко име, разправяше весели и приключенски истории; знаеше преданията от поречието на Висла, държеше патриотични лекции на тема „Данциг и Ханзата“, изброяваше всички велики майстори на тевтонския орден със съответните биографични данни, ала не се задоволяваше с това и с часове говореше за Германската мисия в земите на ордена, но много рядко си позволяваше да пусне някоя скаутска пикантерия в лекциите си.

Греф обичаше младежта. Обичаше момчетата повече от момичетата. Всъщност въобще не обичаше момичетата, обичаше само момчетата. Често обичта му към момчетата не свършваше само с агитките. Нищо чудно, ако оная повлекана стрина Грефовица с вечно мазен сутиен и прокъсани кюлоти го е принуждавала да търси по-чистите измерения на любовта сред пъргавите и уханно чисти юноши. Но кой знае къде се коренеше онова дърво, по чиито клони през всички сезони цъфтеше мърлявото бельо на госпожа Греф? На мен ми се струва, че Грефовица се занемари само защото зарзаватчията — противовъздушен защитник нямаше око да оцени нейната небрежна и малко глуповата пищност.

Греф обичаше нещо по-стегнато, по-мускулесто, по-закалено. Под „природа“ разбираше аскетизъм. А под „аскетизъм“ разбираше особен род хигиена на тялото. Греф до тънкост познаваше своето тяло. Обгръщаше го с най-нежни грижи, излагаше го на зноя и — с особена и изобретателност — на студа. Докато Оскар стъклоломстваше с близко — и далекобоен писък, а понякога разтапяше скрежни цветчета по прозорците или кършеше и звънтеше по ледени висулки, зарзаватчията атакуваше леда с ръчен инструмент.

Греф пробиваше дупки в леда. През декември, януари, февруари пробиваше с брадва дупки в леда. Още по тъмно изкарваше велосипеда от зимника, увиваше ледотрошачката в една торба за лук, поемаше през Заспе към Брьозен, а от Брьозен по снежната морска алея към Глеткау, спираше нейде по пътя между Брьозен и Глеткау и — докато бавно просветляваше, — буташе велосипеда с брадвата в торба по заскрежения плаж, сетне навлизаше двеста-триста метра в заледеното Балтийско море. Там владееха гъсти мъгли. Никой откъм брега не можеше да види как Греф полага колелото на леда, отвива брадвата от торбата за лук, притихва благоговейно за минута — две, вслушва се в сирените на скованите в лед товарни кораби, сетне хвърля якето, поразкършва се и накрая със силни, равни удари започва да копае кръгла дупка в Балтийско море.

За има-няма час Греф изкопаваше дупката. Само не ме питайте откъде знам всичко това. В ония години Оскар знаеше какво ли не. Така знаех и за колко време Греф изкопава своята дупка в ледената кора. Солена пот избиваше по високото му гърбовато чело и отхвърчаше на пръски в снега. Греф умело въртеше брадвата; очертаваше дълбок кръг, а щом кръгът се затвореше, повдигаше с голи ръце дебелия двайсет сантиметра диск от ледената равнина, която навярно стигаше до Хела, ако не и до Швеция. Прастара и сива, понесла своя леден булгур, се блещеше водата от дупката. Отвътре струеше лека пара, макар да нямаше горещ извор. Дупката подмами рибата. Сега Греф би могъл да метне въдица и да налови миноги или някоя десеткилограмова треска. Но вместо да метне въдица, той започваше да се съблича, да се съблича дибидюс гол; понеже когато Греф се събличаше, той се събличаше дибидюс гол.

Оскар съвсем не иска да ви полазят тръпки от студ. Накратко казано: Зиме Греф Зарзаватчията се къпеше два пъти седмично в Балтика. Всяка сряда се къпеше, сам в ранни зори. В шест подкарваше колелото, в шест и половина пристигаше там, до осем без четвърт изкопаваше дупката, с ловки, префърцунени движения хвърляше дрехите си, след като първо се натъркаше със сняг, скачаше в дупката и се разцирикваше, ала понякога го чувах и да пее: „Диви гъски пърхат в нощта“ или: „О, как любим ний силните бури“, пееше, къпеше се, цирикаше в продължение на две-три минути, а после с един скок изрипваше отвън, чудовищно откроен върху белотата на леда: една димяща, червена като рак мръвка препускаше презглава край дупката, цирикаше, тлееше, най-сетне се шмугваше пак в дрехите и яхваше колелото. Малко преди осем Греф отново бе на Лабесвег и отваряше навреме зарзаватчийницата.

Втората баня Греф правеше всяка неделя в компанията на няколко момчета. Оскар не твърди, че ги е видял, а и наистина не ги е видял. Но тъй разправяха хората по-късно. Майн Музиканта знаеше разни истории за Зарзаватчията, разтръбяваше ги из цялата махала, в една от тия тромпетни истории се казваше: В най-студените зимни месеци Греф се чипкал всяка неделя в момчешка компания. Но дори и Майн никога не спомена, че Зарзаватчията е принуждавал младежите да скачат голи в ледената дупка. Разтапял се от удоволствие, като гледал как тия полуголчовци или почтиголчовци палуват мускулести и жилави по леда и се натъркват едни други със сняг. Да, така сгрявали момчурляците сърцето на Греф в снега, та преди или след банята той често палувал с тях, помагал да обтрият един или друг юноша със сняг или позволявал на цялата орда да обтрие и него самия; така разправяше Майн Музиканта, че със собствените си очи бил видял тая картинка от морската алея за Глеткау въпреки гъстата крайбрежна мъгла: ужасяващо голият, пеещ, цирикащ Греф награбил двама от голите си питомци, и тъй натоварени гольо връз гольо — една разцирикана, изпусната тройка буйно препуснала по дебелата ледена покривка на Балтика.

Не е трудно да се досети човек, че Греф няма рибарска жилка, при все че в Брьозен и Нойфарвасер имаше мнозина рибари на име Греф. Греф Зарзаватчията бе родом от Тигенхоф, но Лина Греф, по баща Барч, се бе запознала с мъжа си в Прауст. Там помагал на един млад предприемчив викарий да обслужва калфите от католическото сдружение, а Лина заради същия тоя викарий всяка събота ходела в енорийската община. Ако се съди по една снимка, която стрина Греф явно ми е подарила, защото и до днес се мъдри в моя албум, двайсетгодишната Лина е била твърде ячка, дундеста, жизнена, добродушна, лекомислена и глуповата. Баща й имал една бая голяма градина с разсадник в Свети Албрехт. Венчала се за Греф на двайсет и две години млада и неопитна — както уверяваше по-късно тя, — така я посъветвал викарият, и със зестрата от баща й отворили зарзаватчийница в Лангфур. Тъй като получавали голяма част, от стоката, кажи-речи — всички плодове, на безценица от бащината й градина, търговията потръгнала някак от само себе си, та Греф не могъл много да й напакости.

Ами да, ако Зарзаватчията не проявяваше детинска склонност към изобретения, като нищо щеше да превърне дюкяна в златна мина, на такова удобно място в многодетното предградие, далеч от всяка конкуренция. Но нали ревизорът от Службата за мерки и теглилки три или четири пъти идва на проверка, конфискуваше теглилките, заключваше кантара и налагаше на Греф кога по-големи, кога по-малки глоби, ето защо част от постоянните му клиенти го зарязаха и предпочетоха земеделския пазар, а хората взеха да шушукат:

— Абе тя стоката на Греф от хубава по-хубава, пък не е и скъпа, ама данъчният пак ходи в дюкяна, не му е чиста май работата.

При това съм сигурен, че Греф не е искал да мами никого. Ето какво се бе случило: След като зарзаватчията бе направил някои корекции в големия кантар за картофи, той теглеше по-малко, за сметка на Греф. И така, малко преди войната Греф вгради във въпросния кантар пеещи камбанки, които запяваха при определено тегло картофи. За двайсет фунта картофи клиентът изслушваше в добавка мелодията „На слънчевия плаж на Заале…“, петдесет фунта картофи включваха „Бъди верен и почтен до гроб“, сто фунта зимни картофи изтръгваха от камбанките наивно — омайните звуци на „Анютка от Тарау“.

Макар да виждах, че подобни музикални шегички няма да се харесат на Службата за мерки и теглилки, Оскар проявяваше разбиране към приумиците на Зарзаватчията. Също и Лина Греф прощаваше тия чудатости на съпруга си, защото, само защото бракът на Грефови се крепеше тъкмо на това качество на двамата съпрузи — да си прощават взаимно всички чудатости. И дума да няма — бракът на Грефови бе хармоничен. Зарзаватчията не биеше жена си, никога не й изневеряваше, не беше пияница, нито гуляйджия, по-скоро бе весел, солиден на вид мъж, станал с общителния си отзивчив характер любимец не само на младите, но и на онази част от клиентите, които купуваха заедно с картофите и музиката на търговеца.

Така Греф спокойно и снизходително гледаше как неговата Лина от година на година все повече се занемарява и овонява. Виждах как Греф се подсмихва, когато негови приятели незлобливо го подмятаха за неговата повлекана. Понякога го чувах да казва на Мацерат — духайки и потривайки добре поддържаните си въпреки картофите ръце, — който шумно се възмущаваше от мърлявщината на стрина Греф:

— Разбира се, че имаш право, Алфред. Такава си ми е тя, малко мърлявичка, кротушата Лина. А ти и аз — да не би да сме идеални?

Ако Мацерат се заядеше, Греф решаваше подобни спорове с твърд, но любезен тон:

— Може и да си прав за едно — друго, но пък златно сърце има. Познавам си аз моята Лина.

Може и да е познавал своята Лина. Но тя надали го познаваше. Също както съседите и клиентите, тя виждаше в отношенията на Греф към юношите и младежите, чести гости на търговеца само момчешко въодушевление от един наистина самодеен, но ревностен приятел и възпитател на младежта.

Мен лично Греф не можеше нито да въодушевява, нито да възпитава. А и Оскар не беше неговият тип. Ако бях решил да поотрасна, може би щях да стана неговия тип; понеже синът ми Курт, който сега кара тринайсет, при цялата си кокалеста дангалащина е точно въплъщение на Грефовия тип, макар да е одрал кожата на Мария, от мен е взел по-малко, а от Мацерат — нищичко.

Греф и Фриц Тручински, върнал се в домашен отпуск, кумуваха на Мария Тручински и Алфред Мацерат. Понеже и Мария бе протестантка като съпруга си, сключиха само граждански брак. Събитието стана в средата на декември. Мацерат каза своето „да“ в партийна униформа. Мария беше в третия месец.

Колкото по се ошишкваше моята любима, толкова повече нарастваше омразата на Оскар. Нямах нищо против самата бременност. Но перспективата, че заченатият от мене плод един ден ще носи името Мацерат, убиваше радостта ми от очаквания наследник. Ето защо предприех първия опит за спонтанен аборт, естествено твърде късно, защото Мария бе влязла в петия месец. Това се случи по време на карнавала. Мария искаше да закачи няколко серпентини и две клоунски маски с грамадни като патладжан носове на месинговия прът над тезгяха, където висяха саламите и сланината. Стълбата, която обикновено стоеше непоклатимо до лавиците, сега едва се крепеше, опряна на тезгяха. Мария — високо горе, а Оскар — ниско долу, в подножието на стълбата. Подпъхнах барабанните палки като лост, подложих едно рамо и най-твърдото си намерение, повдигнах крачето на стълбата първо нагоре, после встрани: Мария се сепна и леко извика, сред книжни гирлянди и палячовски маски, стълбата се олюля, Оскар отскочи встрани, а досами него, повличайки шарени лентички, колбаси и маски, се сгромоляса Мария.

Получи се по-зле, отколкото очаквах. Навехна си само глезена, нямаше други по-сериозни увреждания, трябваше да лежи и се пази, разплуваше се все повече и повече и нито дума не спомена пред Мацерат кой е спомогнал да си навехне крака.

Едва през месец май следващата година, някъде три седмици преди термина за раждане, когато направих втори опит да предизвикам аборт, тя сподели със съпруга си Мацерат, но спести част от истината. Каза го на масата, в мое присъствие:

— Напоследък малкият Оскар е станал много палав и понявга ме удря в корема. Кво ша каиш, да го пратим при мама, докато родя, там място има.

Мацерат чу и повярва. В действителност обаче един пристъп на унищожителен гняв бе довел до съвсем друг сблъсък между мен и Мария.

През обедната почивка тя бе полегнала на кушетката да си почине. След като бе измил съдовете, Мацерат бе слязъл в дюкяна да аранжира витрината. Тихо беше в дневната. Муха бръмваше, обичайното тиктакане на часовника, радиото едва чуто мъркаше съобщение за успешната акция на парашутистите на остров Крит. Заслушах се само когато пуснаха гласа на големия боксьор Макс Шмелинг. Доколкото схванах, при скока и приземяването на скалистия критски бряг той бе навехнал шампионския си глезен и сега трябваше да лежи и го къта — също както Мария, която след падането от стълбата трябваше да пази леглото. Шмелинг говореше спокойно, скромно, сетне заговориха по-неизвестни парашутисти и Оскар престана да слуша: тишина, може би муха бръмваше, обичайното тиктакане на часовника, радиото едва чуто мъркаше.

Седях си на столчето до прозореца и наблюдавах Марииното шкембе. Тя дишаше тежко и беше затворила очи, сегиз-тогиз сърдито потропвах по Тенекийко. Ала Мария не помръдваше и ме принуждаваше да дишам в една стая с нейния тумбак. Какво от това, че там бяха часовникът, мухата между прозореца и пердето и радиото със скалистия критски бряг в дъното. Но съвсем скоро всичко това хлътна зад някакъв хоризонт и виждах единствено корема, не знаех нито в коя стая се е изтумбил, нито пък кому принадлежи, вече почти не си спомнях кой е напомпал тоя корем така, имах само едно желание: да се махне тоя корем, тук има някаква измама, той ти скрива гледката, стани и направи нещо! Тогава станах. Иди и виж какво може да се направи! Тогава се запътих към тоя тумбак и пътьом докопах нещо. Я как са се подули червата — лоша работа! Трябва да пуснеш въздуха! Тогава вдигнах пътьом докопаното, потърсих удобно местенце между пухкавите Мариини ръце, дишащи ведно с корема. Хайде, решавай, Оскар, Мария сега ще отвори очи! Тогава усетих, че съм наблюдаван, но продължих да гледам леко потръпващата лява ръка на Мария, е, забелязах, че тя помести десница, че десницата си е наумила нещо и никак не се учудих, когато Мариината десница изсука ножиците от юмрука на Оскар. И така съм застинал секунди може би с вдигната, опразнена длан, чувах часовника, мухата, гласа на шпикера, който дочиташе съобщението за остров Крит, а сетне, преди да започне следващото предаване — танцови ритми от два до три, се връцнах и избягах от нашата дневна, която при вида на тоя разплул се из стаята корем бе страшно отесняла.

Два дни по-късно Мария ме снабди с нов барабан и ме заведе при мама Тручински във вмирисания на ерзац — кафе и пържени картофи апартамент на втория етаж. Първо спях на канапето, понеже Оскар отказа да легне в някогашното легло на Херберт, боеше се да не ухае на ваниловия дъх на Мария. След седмица Стария Хайланд примъкна и дървеното ми креватче нагоре по стълбите. Позволих му да го сложи до онова легло, което бе кротувало под мен, Мария и нашия лимонаден прах.

Оскар се поуспокои при мама Тручински или просто стана по-безразличен. Нали сега не виждах тумбака, понеже Мария не смееше да изкачва стълбите. А аз избягвах жилището в партера, дюкяна, улицата, та даже и задния двор, където пак отглеждаха зайци, понеже пазарът все повече обедняваше.

Оскар най обичаше да се заседява пред пощенските картички, които подофицер Фриц Тручински бе изпращал или донасял от Париж. Бях си изградил някаква представа за град Париж, ала когато мама Тручински ми подаде изглед с Айфеловата кула, тая дръзко извисила се желязна конструкция така ме вдъхнови, че забарабаних Париж, забарабаних мюзет^[71], без да бях чувал мюзет в живота си.

На дванайсети юни, по моите сметки две седмици преждевременно, в зодия Близнаци, а не Рак — както бях смятал — се роди моят син Курт. Бащата — в годината на Юпитер, синът в годината на Венера. Бащата — Дева, повлияна от Меркурий, склонен към скептицизъм и находчивост; синът — също повлиян от Меркурий, но Близнак, надарен с хладен, амбициозен ум. Колкото благоприятно се бе отразила изгряващата Венера от зодия Везни върху мен, толкова пагубно бе повлиял Овенът моя син; имаше да си патя от неговия Марс.

Мама Тручински, възбудена като мишка, ми съобщи новината:

— Знайш ли баби, щъркелът ти донесъл братче. Все се молех, да н’ се пръкне женско, та да н’ създава грижи!

Тъкмо бях престанал да барабаня пред партитурата с Айфеловата кула и току-що присъединилата се Триумфална арка. В качеството си на баба Тручински мама Тручински явно не очакваше поздравления от мен. Въпреки че не беше неделя, тя реши да се поначерви, измъкна крайно практичната кесия от „Цикория“, натърка бузите си вместо с руж и — прясно гримосана — излезе от къщи, за да подкрепи долу, в партера, лъже-татко Мацерат…

Както казах вече — беше юни. Лъжовен месец. Победи по всички фронтове — ако победите на Балканите можеха да се смятат за победи, — затова пък ни предстояха грандиозни победи на Изток. Там се състредоточаваше многохилядна армия. Железницата се запъхтяваше от работа. И Фриц Тручински, който до тоя момент си бе живял царски в Париж, трябваше да предприеме едно пътуване на Изток, което нямаше да свърши много скоро и не можеше да се сбърка с който и да е фронтовашки отпуск. А Оскар си седеше спокойно пред лъскавите картички, пренасяше се в меката парижка пролет, барабанеше „Trois jeunes tombours“^[72] и нямаше вземане — даване с немските окупационни войски, така че защо да се страхува от разни партизани, че могат да го хвърлят от някой мост в Сена. Нищо подобно, изкачвах Айфеловата кула заедно с Барабанко — цивилен от глава до пети — наслаждавах се от върха на далечни простори, чувствувах се великолепно въпреки примамливата висота — освободен от всякакви горчиво — сладостни мисли за самоубийство, — та едва като слязох долу и застанах деветдесет и четири сантиметров в подножието на Айфеловата кула, се сетих за рождението на своя син.

Voila^[73], син! — помислих си аз. Като стане на три годинки, трябва да получи барабан. Ха да видим кой е бащата — оня господинчо Мацерат или аз, Оскар Бронски.

В августовските жеги — тогава пак съобщаваха за някаква успешна обсада, за битката при Смоленск, — тогава кръстихме сина ми Курт. Ала откъде изпаднаха баба Анна Коляйчек и брат й Винцент Бронски — дявол знае! Ако пак приемех версията, че Ян Бронски ми е баща, а кроткият и все по-чудноват Винцент ми е дядо по бащина линия, имаше достатъчно основания да бъдат поканени. Най-сетне нали моите дядо и баба бяха прадядо и прабаба на сина ми Курт.

Ала къде такава логика у Мацерат, макар че сам бе предложил да ги поканят. Дори и в най-отчайващите моменти, да кажем — след като го съсипеха на скат, — той се смяташе за двоен създател, баща и въртокъщник. Оскар можа отново да види своята баба и дядо по съвсем други причини. Бяха понемчили двамата стари хорица. Те не бяха вече поляци и само сънуваха за кашубски. Обявиха ги за немски изселници, група трета. Освен това вдовицата на Ян, Хедвига Бронски, се бе омъжила за един балтийски немец — местен селски фюрер в Рамкау. Вече бяха пуснати в ход заявления, съгласно които след потвърждение Марга и Щефан Бронски трябваше да вземат името на своя пастрок Елерс. Седемнайсетгодишният Щефан се бе записал доброволец, сега набиваше крак на учебния плац в Грос Бошпол и имаше изгледи да го допуснат до театъра на военните действия в Европа, а Оскар, който също скоро щеше да влезе в донаборна възраст, трябваше да чака зад своя барабан да се открие вакантно място за тригодишен барабанчик в армията, флота или евентуално в авиацията.

Местният селски фюрер Елерс повлече крак. Две седмици преди кръщенето той пристигна на Лабесвег във файтон с два коня, с Хедвига Бронски на капрата. Имаше криви крака като кавалерист, страдаше от стомах и въобще не можеше да се сравни с Ян Бронски. С цяла глава по-нисък от кравооката Хедвига, той седеше на масата в дневната. Неговата поява изненада дори Мацерат. Не можеха да завържат разговор. За времето поприказваха, заключиха, че на Изток големи работи ставали, войските бойко напредвали и къде по-енергично, отколкото в петнайсета — припомняше си Мацерат, — та нали и той воювал на фронта през петнайсета. Всички гледаха да не споменат случайно Ян Бронски, докато не им обърках негласните сметки, направих смешна мутричка и извиках няколко пъти името на Оскаровия чичко Ян, Мацерат се овладя, каза нещо прочувствено и дълбокомъдрено за своя бивш приятел и съперник. Елерс тутакси и словоизлиятелно го подкрепи, макар че никога не беше виждал своя предшественик с очите си. Хедвига дори съумя да произведе няколко искрени и бавно изтърколили се сълзи, а накрая и заключително слово на тема Ян:

— Кротък човек беше той. Една муа не мойше да убие. Кой би рекъл, че тъй ша свърши, горкият. Па толкоз бъзлив беше, от сянката си се сяпкаше.

След тия думи Мацерат помоли застаналата зад него Мария да донесе няколко бутилки бира и попита Елерс играе ли скат. Страшно съжалявал, но не играел, ала Мацерат беше достатъчно великодушен да прости тоя дребен недостатък на местния селски фюрер. Дори по рамото го потупа, а щом бирата се запени в чашите, го увери: Дребна работа — скатът, нямало да им развали доброто приятелство я.

Така Хедвига Бронски, понастоящем Хедвига Елерс, пак намери пътя към нашия дом и доведе на кръщенката на сина ми Курт не само своя селски фюрер, а и бившия си свекър Винцент Бронски и сестра му Анна. Мацерат явно бе предупреден, приветствува двамата стари хорица гръмко и сърдечно на улицата под съседските прозорци, а в дневната, когато бабчето бръкна под четирите фустана и извади кръщелния подарък — една охранена гъска, той каза:

— Ама нямаше нужда, майчице. Радвам се, че си тук, па и нищо да не беше донесла!

Но тия приказки не се харесаха на бабчето, тя очакваше да похвалят гъската й, потупа с длан тлъстата гъска и се сопна:

— Хайде, стига, Алфредко! Та туй не й кашубска гъска, ами чистокръвна арийка, ша ти са услади кат’ преди войната!

С това разрешиха всички национални проблеми, само преди кръщавката Оскар ги поразвъртя малко, защото отказа да влезе в протестантска църква. Как ли не ме залъгваха — донесоха Барабанко от таксито и ми го подхвърлиха като стръв, как ли не ме убеждаваха: в протестантски църкви човек спокойно можел да си внесе барабан, но аз си останах заклет католик, по-скоро бих предпочел една кратка, претупана изповед в свещеническото ухо на Преподобния Винке, отколкото да слушам протестантска проповед. Мацерат отстъпи. Навярно се боеше от гласа ми и произтичащите от него претенции за обезщетение. И така останах в таксито, докато в църквата кръщаваха, съзерцавах тила на шофьора, разглеждах лицето на Оскар в огледалцето, припомних си моята кръщенка преди години и напразните опити на Преподобния Винке да пропъди сатаната от кръщелника Оскар.

След кръщенката падна великото плюскане. Бяха събрали две маси. Започна се със супа „Мок Търтл“, хранене с лъжица и с ръба на чинията. Роднините от село юнашки сърбаха. Греф бе разперил кутре. Гретичка Шефлер дъвчеше супата. Густе се бе ухилила до уши над лъжицата. Елерс плямпаше. Винцент треперливо се мъчеше да улучи устата си. Само бабките, баба Анна и мама Тручински, се бяха отдали всецяло на лъжиците, а Оскар се изплъзна — така да се каже на лъжицата, изхлузи се тихомълком, докато другите продължаваха да гребат, и потърси в спалнята люлката на сина си, за да поразмишлява над своя син, докато другите зад лъжиците се спаружваха все по-безмозъчни и изсърбани, макар да се наливаха със супа лъжица по лъжица.

Небесносин балдахин от тюл — над кошчето с колелца. Тъй като пръчките на кошчето бяха прекалено високи, първо мернах само нещо сбръчкано и моравочервено. Стъпих на Барабанко, сега вече можех да погледам моя заспал, нервно потрепващ син. О, бащино честолюбие, дето търси все големите думи! Понеже при вида на кърмачето не ми хрумна нищо друго освен краткото изречение: „Когато стане на три години, ще получи барабан“; тъй като моят син не ме допусна в мисловния си свят; тъй като можех само да се надявам, че е от кърмачетата с остър слух като мен, аз още веднъж му обещах тенекиен барабан за третия рожден ден, сетне слязох от Тенекийко и пак реших да се завъртя край големите в дневната.

Там тъкмо дояждаха супата „Мок Търтл“. Мария донесе сладкия консервиран грах в разтопено масло. Мацерат, който отговаряше за свинското печено, собственоръчно сервира тепсията, хвърли сакото и се залови да реже крехкото сочно месо, режеше филийка след филийка и с такава безочлива нежност, че просто не можех да го гледам.

На зарзаватчията сервираха специална порция. Консервирани аспержи, твърдо сварени яйца и сметана с ряпа получи той, защото вегетарианците месо не ядат. Но и той като другите си пльосна топка картофено пюре, ала не я заля със сос от печеното, а с припържено масълце, което Мария любезно му донесе в цвъртящо тиганче. Докато другите пиеха бира, в чашата на Греф имаше сладък плодов сок. Коментираха обсадата на Киев, брояха пленниците на пръсти. Балтиецът Елерс така се разчевръсти, че на всеки стохиляден пленник мигом вирваше по един пръст, а когато разтворените му пръсти комплектуваха милион, броейки, обезглавяваше пръст подир пръст. Щом изчерпаха темата за руските пленници, които с нарастващата си численост ставаха все по-незначителни и безинтересни, Шефлер взе да разправя за подводниците в Готенхафен, а Мацерат пошушна в ухото на баба Анна, че в Шихау всяка седмица пускали по две подводници на вода. После Греф Зарзаватчията обясни на всички присъствуващи защо подводниците се пускали на вода не с кърмата напред, а странично. Той искаше да онагледи разказа си и за всяка операция разполагаше със съответните ръкомахания, част от гостите, шашнати от строителството на подводници, заплеснато и несръчно му подражаваха. Винцент Бронски, като замахна с лява ръка да наподоби потапяща се подводница, бутна чашата си с бира. Баба го сгълча. Но Мария я успокои, нали утре така или иначе покривката щяла да се пере, а при кръщенката не можело да не направят лекета, естествено било. Тогава мама Тручински тутакси дотърча с един парцал и попи бирената локвичка, а в лявата ръка държеше голямата кристална купа, пълна догоре с шоколадов пудинг с настъргани бадеми.

Ех, защо шоколадовият пудинг не бе залят с друг сос или по-добре да нямаше никакъв! А то — ванилов сос. Гъст, жълт — ванилов сос. Един най-обикновен, нищо и никакъв, но въпреки това единствен по рода си сос. Надали на този свят има нещо по-весело или по-тъжно от ваниловия сос? Колко нежно се вдигаше ваниловият аромат и ме обгръщаше все повече и повече с Мария, та не можех да я гледам и понасям повече тая разпръсквателка на ванилови миризми, която седеше до Мацерат и му държеше ръката.

От детското столче се изсули Оскар, вкопчен в полите на стрина Греф, просна се в краката й, докато тя гребеше с лъжицата горе, и за първи път се наслади на оная специфична за Лина Греф миризма, която мигновено надмогваше, поглъщаше, убиваше всяка ванилия.

Колкото и да ми киселееше в носа, аз упорито устоявах на новия вид миризма, докато всичките ми свързани с ванилията спомени се притъпиха. Бавно, безшумно и без спазми дойде освобождаващото чувство за повръщане. Докато от мен се изсипваха супата „Мок Търтл“, залците свинско печено, почти цели зелените грахчета и няколкото лъжички шоколадов пудинг с ванилов сос, осъзнах своята немощ, заплувах в своята немощ; Оскаровата немощ се разля пред нозете на Лина Греф — и реших занапред всекидневно да търся отдушник при Лина Греф.

Седемдесет и пет кила

Вязма и Брянск — тогава настъпи големият батак. Към средата на октомври четирийсет и първа Оскар също здравата се забатачи. Не ми придиряйте, че съпоставям забатачените победи на Армейска група „Център“ със собствените си успехи из непроходимия и не по-малко забатачен мочур на госпожа Лина Греф. Както затъваха танкове и камиони пред Москва, така затъвах и аз — е, там още буксуваха колела, риеха се в калта, но и аз не отстъпих — успях само да се попеня в мочура на стрина Греф — ала за завоювани територии и дума не можеше да става нито край Москва, нито в спалнята на Грефови.

Свиди ми се да оставя тая батална метафора: както бъдещите стратези щяха да извлекат поуки от забатачените операции, така и аз си направих изводи от битката с уникалното природно явление — стрина Греф. Нека не подценяваме нашите усилия на родна земя през Втората световна война. Тогава Оскар бе седемнайсетгодишен, ала въпреки младостта си, израсна като мъж върху опасно мочурливия учебен терен на Лина Греф. Да оставим баталните сравнения и измерим успехите на Оскар с естетически понятия: Ако с наивно упойващия си ванилов облак Мария ме научи да ценя кратките поетически форми, запозна ме с лиризма на лимонадения прах и на гъбките-припънки, то в парливо накиселяващите руйни миазми на стрина Грефовица аз вкусих от онова широко епическо вдихание, което днес ми позволява да синтезирам фронтовашките и креватните победи в думата: Музика! От детински сантименталната, ала толкова сладка хармоничка на Мария — направо на диригентския пулт; понеже Лина Греф ми предложи един оркестър, така разгърнат в дълбочина и ширина, какъвто евентуално може да се намери в Байройт или Залцбург. Тогава изучих медните, ударните и струнните инструменти, лъка и пицикатото, все едно дали се касаеше за генералбас или контрапункт, за додекафония или модернизъм, скерцо или анданте — патосът ми се изливаше ту суховато прецизно, ту фриволно леко; Оскар изцеждаше и сетния звук от Грефовица, но все недоволен оставаше, или направо незадоволен — както подобава на истински творец.

От нашата бакалница до Грефовата зарзаватчийница имаше двайсетина крачици път. Магазинът се падаше диагонално отсреща, беше ми на сгода, далеч по-удобно от фурната на Александър Шефлер на Клайнхамервег. Види се, това удобно разположение спомогна да напредна повечко в опознаването на женската анатомия, отколкото в изучаването на своите учители Гьоте и Распутин. Навярно зеещата и днес пукнатина в образованието ми може да се обясни и донякъде извини с разликата между моите две учителки. Докато Лина Греф нямаше никакво желание да ми преподава, а най-естествено и пасивно ми предлагаше пищността си, като нагледен и опитен материал, Гретичка Шефлер вземаше присърце учителската си професия. Искаше да вижда как напредвам, искаше да й чета на глас, искаше да съзерцава краснописа на барабанческите ми пръсти, искаше да ме сприятели с чаровницата Граматика, та и тя самата да извлече облаги от това приятелство; Но тъй като Оскар не й даваше видими признаци за успех, Гретичка Шефлер загуби търпение и малко след смъртта на клетата маминка, след седем години обучение, тя отново се посвети на своето плетачество. А понеже бракът на фурнаджията си остана бездетен, сегиз-тогиз — предимно на големи празници — Гретичка ме ощастливяваше кога с ръчно изплетен пуловер, кога с чифт чорапи или ръкавици с един пръст. За Гьоте и Распутин вече почти не споменавахме и само благодарение на ония откъси от трудовете на двамата учители, които все още кътах ту тук, ту там, а най-често в сушилнята на тавана, поне тая част от Оскаровата самопросвета не закъса; самообразовах се и си изградих собствено мнение.

Болнавата Лина Греф обаче бе вързана в леглото, не можеше да ми избяга, ни да ме остави, тъй като болестта й бе упорита, ала не чак толкова сериозна, та смъртта да ми отнеме преждевременно учителката Лина. Но нали на тая земя нищо не е вечно, в момента, когато реши, че е приключил с учението си, Оскар заряза креватната Лина.

Навярно ще си кажете: В какъв ограничен свят е трябвало да се изгражда подрастващият юноша! И да се въоръжи със знания за бъдещия си мъжки живот — между една бакалница, една фурна и една зарзаватчийница. Откровено казано, Оскар натрупа първите си най-важни впечатления в тая мухлясала еснафска среда, ала имаше и трети учител. Нему се падаше да разкрие света пред Оскар и да го направи такъв, какъвто е днес — една личност, която поради липса на по-добра форма ще накича с що-годе сносната титла „космополит“.

Както сигурно са забелязали най-внимателните читатели измежду вас, става дума за моя учител и маестро Бебра, за потомъка на принц Ойген по права линия, за издънката от рода на Луи XIV, за лилипута и клоуна-музикант Бебра. Като кажа Бебра, естествено не забравям и неговата спътница, великата сомнамбула Розвита Рагуна, непреходната хубавица, за която често си спомнях през мрачните години, когато Мацерат ми отне моята Мария. На колко ли години е тая синьора? — питах се аз. Дали е току-що напъпило двайсет — а защо не и деветнайсетгодишно момиче? Или е нежна деветдесет и девет годишна старица, която още сто години неизтощимо ще въплъщава вечната младост в миниформат?

Ако не се лъжа, срещнах тия две сродни мен души наскоро след смъртта на клетата маминка. Пихме пак „Мока“ в „Четирите годишни времена“, сетне пътищата ни се разделиха. Имахме уж дребни, но съществени различия в политическите възгледи; Бебра бе станал вътрешен човек в Министерството на пропагандата и — както лесно схванах от недомлъвките му — имаше достъп до покоите на господата Гьобелс и Гьоринг, всячески се опитваше да обяснява и извинява своето отстъпление. Тогава разказа за влиянието на придворните шутове през Средновековието, показа ми репродукции на испански майстори с кралската свита на Филип или Карл; а сред това високомерно общество, натруфени с къдрички, дантелки и буфанчета, се мъдреха и неколцина шута с пропорциите на Бебра, навярно и с моите, Оскаровите пропорции. Тъкмо защото картинките ми харесаха — тъй като днес мога да мина за горещ поклонник на гениалния художник Диего Веласкес, — аз не оставих Бебра на мира. Но сетне Бебра престана да сравнява живота на гномовете в двора на четвъртия испански Филип със своето положение в антуража на ренанското парвеню Йозеф Гьобелс. За тежките времена говореше той, за слабите натури, които временно трябвало да се оттеглят, за съпротивата, която назрявала отвътре, накратко — стана дума за „вътрешна емиграция“, затова пътищата на Оскар и Бебра се разделиха.

Да не помислите, че се разсърдих на моя Маестро.

През следващите години търсех името на Бебра по всички колони за афиши, из всички вариететни и циркови програми, открих го два пъти заедно с името на Синьора Рагуна, но нищо не направих, за да се срещна с приятелите си.

Чаках случая, но случаят не идваше, защото ако пътищата ни се бяха пресекли през есента на четирийдесет и втора, а не през следващата година, Оскар за нищо на света нямаше да стане ученик на Лина Греф, а щеше да последва Маестро Бебра. Но аз всекидневно пресичах Лабесвег, често още рано заран влизах в зарзаватчийницата, постоявах от приличие половин час край все по-своенравния изобретател-зарзаватчия, гледах го как човърка своите чудновати звънтящи, боботещи и скрибуцащи машинарийки и го сръгвах, щом в дюкяна влезеше клиент; защото в ония дни Греф почти не забелязваше света наоколо. Какво се бе случило? Къде бе някогашният шегаджия, общителен градинар и приятел на младежта? Кое го накара да се затвори в себе си, да стане особняк и мълчаливец, да се състари и занемари?

Момчетата престанаха да идват. Подрастващото поколение не го познаваше. Войната бе разпиляла по всички фронтове свитата му от скаутски времена. Пристигаха писма от фронта, после само пощенски картички, а един ден Греф по околни пътища научи, че неговият любимец Хорст Донат — първо скаут, а после четен командир в Юнгфолк — е паднал като лейтенант при Донецк.

От тоя ден Греф видимо се състари, занемари се, вманячи се в изобретателството, така че в зарзаватчийницата сега можеха да се видят повече звънчеви механизми и кречетала, отколкото картофи и зелки. Естествено и всеобщата криза се отрази; магазинът се зареждаше рядко и неритмично, а Греф нямаше способностите на Мацерат да пусне връзки и се развърти из пазара на едро.

Печален вид имаше магазинът, а всъщност би трябвало да се радваме, че поне тия безполезни шумотевични апарати изпълваха и красяха помещението по един наистина абсурден, но ефектен начин. А на мен ми харесваха продуктите, които се пръкваха от все по-налудничавия изобретателски мозък на Греф. Като гледам днес възлените отрочета на Бруно Гледача, неволно се сещам за Грефовата изложба. И както Бруно се ласкае от моя колкото сериозен, толкова и несериозен интерес към неговите художествени занимавки, така и Греф, щом забележеше, че един или друг музикален автомат ме забавлява цъфтеше от радост по своя си заплеснат маниер. Той, който години наред не ми обръщаше капка внимание, страшно се натъжаваше, когато след има-няма половин час напусках превърнатия в работилница магазин и защъпуквах към неговата женичка Лина Греф.

Какво да ви разправям за посещенията у тая креватна дропла, които траеха обикновено два, два часа и половина. Щом Оскар влезеше, тя махваше от леглото.

— О-о-о, ти ли си, мъничкия ми! Я ела, ела насам, пъхай се бързо под пухената завивка, че глей кво е студено в стаята. Уж Греф е напалил печката, ама…

И така, мушвах се при нея под пуха, оставях настоящия Барабанко и двете палки пред леглото и вземах на гости у стрина Лина само третата си, малко поизносена и жилеста палчица. Да не помислите, че се събличах, преди да се гушна при стрина Лина. Във вълна, кадифе и обуща се качвах в леглото и след доста време хубаво загрях от усилие се изравях от степания перушиняк в същите, почти непокътнати дрехи.

След като неколкократно бях напускал Линината постеля и — повлякъл облак изпарения от Грефовата женичка — бях посетил зарзаватчията, въведохме един обичай, който спазвах с огромно удоволствие. Още докато пребивавах в леглото на стрина Греф и приключвах креватната си тренировка, зарзаватчията пристигаше в спалнята с леген топла вода, слагаше го на едно трикрако столче, притуряше кърпа и сапун и без да обезпокои леглото с един поглед дори, мълчаливо напускаше стаята.

Оскар бързо изхвръкваше от топлото гнезденце към легена и подлагаше на основно почистване себе си и някогашната барабанна, понастоящем креватна палчица; добре разбирах, че Греф не понася миризмата на своята жена дори когато го лъхнеше от втора ръка.

Ала така, свежо умит, бях добре дошъл при изобретателя. Всичките си машинарии и всевъзможни шумотевици ми демонстрираше той, и до днес се чудя как тая макар и закъсняла фамилиарност между Оскар и Греф не прерасна в приятелство, а Греф ми остана чужд, най-много да събудеше съчувствието, ала никога симпатията ми.

През септември четирийсет и втора — тъкмо бях отминал тихомълком осемнайсетия си рожден ден, а по радиото бяха съобщили, че Шеста армия вече завзела Сталинград — Греф измайстори барабанната машина. В едно дървено скеле бе окачил две балансирани с картофи блюда; щом извадеше един картоф от лявото блюдо, везната се накланяше и освобождаваше лост, който задвижваше вградения в скелето барабанен механизъм: той барабанеше, думкаше, тракаше, бръмчеше, блъскаха се легени, изтрещяваше гонг и всичко това се изливаше в дългоочакван дрънчащ, трагично какофоничен финал.

На мен машината ми харесваше. Постоянно карах Греф да ми я пуска. Нима Оскар се надяваше, че зарзаватчията — изобретател е конструирал и направил машината за него. Но скоро заблудата ми лъсна. Явно аз го бях навел на тая идея, а машината бе предназначена за него самия; защото нейният финал бе и негов финал.

Беше ведро октомврийско утро, каквото може да довее само североизточният вятър. Измъкнах се рано от апартамента на мама Тручински, излязох на улицата тъкмо когато Мацерат вдигаше ролетката пред вратата на бакалията. Спрях до него, докато боядисаните в зелено летвички изтрополиха нагоре, първо ме блъсна облак бакалски миризми, натрупал се нощес в магазина, а сетне получих дежурната сутрешна целувка от Мацерат. Още преди да се появи Мария, прекосих Лабесвег, хвърляйки длъгнеста сянка по паважа на запад, защото вдясно, от изток слънцето се издигна без чужда помощ над площад „Макс Халбе“, прибягвайки до трика на барон Мюнхаузен, изтеглил се за собствената си плитка от блатото.

Който познаваше Греф добре като мен, неминуемо щеше да се зачуди защо в тоя час кепенците на витрините са все още пуснати, а вратата — залостена. Наистина последните години бяха превърнали Греф в голям особняк. Но досега винаги бе отварял магазина навреме. Сигурно е болен, рече си Оскар, но тутакси отхвърли тази мисъл. Защото човек като Греф, който до тази зима — е, не толкова редовно, както предишните зими — бе копал дупки в леда на Балтика, за да се топне цял в морето, защото тоя морж, въпреки някои прояви на старостта, не би могъл да се разболее от вчера до днес. От привилегията да пази леглото най-старателно се възползуваше стрина Греф; пък знаех още, че Греф презира меките постелки и предпочита да спи на походни легла и твърди нарове. Нямаше болест, дето да повали зарзаватчията на легло.

Заех позиция пред залостената зарзаватчийница, хвърлих поглед към нашата бакалница, мернах вътре силуета на Мацерат; а сетне, осланяйки се на чувствителното ухо на Грефова, лекичко отмерих няколко такта върху Барабанко. Нямаше нужда от много шум и вторият прозорец вдясно от вратата на зарзаватчийницата се отвори. Грефова по нощница, главата й набъкана с ролки, затулила гръд с възглавница, се подаде над сандъчето с леденика.

— Хайде, влизай, мъничкия ми! Недей да мръзнеш навън.

Вместо обяснение потропах с палка по ламаринените кепенци пред витрината.

— Албрехт — повика тя. — Албрехт, где си? Где се дяна, Албрехт?

Продължавайки да зове съпруга си, тя опразни прозореца. Захлопваха се врати, чувах я да трополи из магазина, а миг след това се разнесе писъкът й. Пищеше в мазето, но не можех да видя защо пищи, тъй като избеното прозорче, през което в дните за доставки — а през годините на войната все по-рядко и по-рядко — изсипваха картофите, също бе залостено. Долепих око до катраносаните дъски пред прозорчето и видях, че крушката в мазето свети. Успях да различа и горната половина от стълбата, върху която се мъдреше нещо бяло — навярно възглавницата на стрина Греф.

Сигурно си е изтървала възглавницата по стълбите, но в мазето вече я нямаше, сега писна откъм магазина, а миг след това и от спалнята. Грабна телефонната слушалка, врещеше и набираше, сетне се разврещя в телефона; но Оскар не схващаше какво става, дочу нещо като злополука, а адреса, Лабесвег 24, тя изврещя няколко пъти, сетне затвори и, врещейки, мигом запълни прозореца — по нощница, без възглавница, ала бъкана с ролки, разля туловище и добре познатия ми чифт обилие върху сандъчето с ледениките, пльосна двете си ръчища в месестите бледочервеникави растения, че като вресна отгоре, улицата отесня, а Оскар си рече, сега и Грефовица подхваща стъкпобойното опело; ала ни едно стъкло не се строши. Заотваряха се прозорци, съседи надничаха, женоря се питаха, завтекоха се мъже, часовникарят Лаубшад, още ненахлузил ръкави, Стария Хайланд, господин Райсберг, шивачът Либишевски, господин Еш, дори Пробст — не фризьорът, а въглищарят — притича със своя син. В бяла престилка се довя и Мацерат, а Мария с Бебо Курт на ръце остана на прага на бакалницата.

Не ми беше трудно да се шмугна в тълпата възбудени чичовци и да избягам от Мацерат, който ме търсеше. Той и часовникарят Лаубшад първи пристъпиха към дело. Опитаха се да проникнат в къщата през прозореца. Но как — като стрина Греф не пускаше никого горе, а камо ли вътре. Докато дращеше, удряше и хапеше, тя все пак намираше време да поврещи с цяло гърло, а сегиз-тогиз и нещо смислено. Първо да дойдела „Бърза помощ“, тя отдавна била позвънила, нямало нужда никой да се обажда, тя знаела как се постъпва в подобни случаи. Да си гледали своите магазини. Не й стигала тая беда, а и хорското любопитство! Да любопитствуват знаят, но я да видела къде са приятелите сега! И, изглежда, насред воплите ме е мернала в тълпата под прозореца, защото ме повика и протегна голи ръце към мен, тъй като междувременно бе оттръскала мъжете от себе си, а някой ме повдигна — Оскар и до днес смята, че това бе часовникарят Лаубшад: против волята на Мацерат той искаше да ме подаде навътре, Мацерат насмалко не ме спипа току до сандъчето с ледениките, но Лина Греф яката ме сграбчи, притисна ме към топлата си нощница и престана да врещи, само високо изхлипваше и изхлипвайки, си поемаше дъх.

Както писъците на стрина Греф бяха подпъркали цялата махала към възбудени и безсрамни жестове, така пискливият й хленч успя да усмири множеството под ледениките в безмълвна, неловко пристъпваща от крак на крак маса, която не смееше да погледне риданието в очите и възлагаше всичките си надежди, любопитство и милосърдие на очакваната линейка.

И на Оскар не му бе приятно цивренето на Грефова. Опитах да се изсуля надолу, по-далеч от страдалческите й напеви. Успях да се откача от врата й и да приседна върху сандъчето с цветя. Но най-осезаемо Оскар усещаше Марииния поглед, защото бе застанала пред прага на бакалницата с детето на ръка. Та се отказах и от това място, съзнавах неловкото си положение, все Мария ми беше в ума — от съседите не ми пукаше, — оттласнах от брега на стрина Грефова, който здравата се разтресе и ми напомни леглото.

Лина Греф или не забелязваше бягството ми, или вече нямаше сили да удържа крехкото телце, което толкова дълго най-прилежно й бе служило като съпружески ерзац. Навярно и Лина се догаждаше, че Оскар й се изплъзва завинаги и че с врещенето си е произвела шумотевица, която, от една страна, е издигнала стена и звукова бариера между креватната леля и барабанчика, а от друга страна, бе сринала съществуващата стена между Мария и мен.

Намерих се в спалнята на Грефови. Барабанко боязливо се бе извъртял настрани. Е, да, Оскар познаваше тази стая, знаеше наизуст злачнозеления тапет — и надлъж, и нашир. На трикракото столче още се мъдреше легенът със сивкавата помия от вчера. Всичко си беше на мястото, но захабените, протрити, изтърбушени и очукани мебели ми се виждаха по-свежи или поне освежени, като че ли всичко, що стоеше мирно върху четири крака или крачета покрай стените, бе трябвало да чуе първом писъка, а сетне жалобния фалцет на Лина Греф, за да грейне с нов, потресаващо студен блясък.

Вратата към магазина бе отворена. Някаква инерция повлече Оскар надолу към лъхащото на суха пръст и лук помещение, което процеждащата се през кепенците светлина прорязваше с лъчи от безброй трептеливи прашинки. Така повечето шумотевични и музикални машини на Греф се бяха потулили в полумрака, само някои детайли изтъкваше светлината: едно звънче, шперплатова подпорка, основата на барабанната машина и ми откриваше застиналите в равновесие картофи. Капакът, същият като нашия в бакалницата, който захлупваше мазето, бе вдигнат зад тезгяха. Нищо не подпираше дъсчения похлупак, който сигурно Грефова бе разтворила в проглушителния си галоп, но бе пропуснала да закачи кукичката за тезгяха. Оскар можеше да бутне лекичко с пръст капака и да захлупи мазето.

Стоях, без да трепна, скрит до кръста зад дъхнещите на прахоляк и мухъл талпи, бях се втрещил в оня яркоосветен четириъгълник, който като рамка окръжаваше част от стълбата и къс от бетонния под на мазето. В десния горен ъгъл на тоя квадрат стърчеше подиум с две-три стъпалца — изглежда, нова придобивка на Греф, защото при редките си посещения в мазето никога не бях виждал този сандък. Но само заради един подиум Оскар не би се блещил и прехпасвал толкова дълго, ако в десния горен ъгъл на тая картинка не се подаваха два необичайно набрани, издути вълнени чорапа в черни обуща. Макар че не можех да видя подметките, тутакси познах туристическите обуща на Греф. Не може да е Греф — рекох си, — защо ще стои там, като е тръгнал на излет, гледай ти, обувките май не стоят, а висят; и увисналите надолу носове едва допират дъските, но дали наистина ги допират? Така за секунда си представих Греф, стъпил на пръсти, а от него, спортиста и детето на природата, можеше да се очаква такова смешно и изтощително упражнение.

За да се уверя в това свое предположение и да се покискам от сърце на зарзаватчията, аз най-внимателно и почти лазешком слязох по стръмните стъпала и — ако не се лъжа — барабанях нещо хем страшно, хем окуражително:

— Тука ли си, Чумо черна! Да-да-да!

Едва когато Оскар здраво стъпи на бетонния под, той обходи с поглед връзка празни чували за лук и купчина празни щайги за плодове, докато — досягайки леко някакво непознато нему дървено скеле — стигна онова място, където или висяха, или стояха на пръсти туристическите обувки на Греф.

Знаех си аз, че Греф виси. Обущата висяха, значи висяха и грубо изплетените тъмнозелени чорапи. Над чорапите — голи мъжки колене и космати крака — чак до подгъва на късите панталонки; в тоя миг сякаш иглици ме боднаха в слабините, попъплиха бавно по таза, нагоре по тръпнещия гръб, покатериха се по гръбнака, наместиха се в тила, блъсна ме гореща и студена вълна, оттам пак препусна обратно към междубедрието, спаружи и бездруго малката ми торбичка, върна се още веднъж в тила, прескачайки вече превития гръб, и там изчезна — до ден-днешен заговори ли някой за висене, пък било то за прострени дрехи, нещо ме пробожда и души, — не само туристическите обуща, вълнените чорапи, коленете и късите панталони на Греф висяха; целият Греф висеше на собствения си врат, разкривил страдалчески лице, нелишено от известна театралност.

Изненадващо бързо премина тръпката и бодежът. Видът на Греф взе да ми се вижда нормален, защото позата на един висящ мъж е също толкова нормална и естествена, както — да кажем — видът на човек, вдигнал се на ръце или челна стойка, или наистина жалката поза на човек, който яха четириног жребец.

Към това се прибавяше и декорът. Едва сега Оскар разбра какви усилия е положил Греф. Рамката, обстановката, в която висеше Греф, бе най-изискана, почти екстравагантна. Зарзаватчията бе търсил подобаваща форма смърт и бе намерил една добре балансирана смърт. Той, който цял живот бе имал трудности и неприятности с данъчните, той, комуто неведнъж бяха конфискували кантара и топузите, той, който непрекъснато трябваше да плаща глоби заради неточен кантар, се бе претеглил до грамче с картофи.

Леко лъскащото, вероятно насапунисано въже бе прокарано по два лагера през две греди, специално сковани за сетния му ден върху скеле, което имаше едно-единствено предназначение — да бъде сетното скеле в живота му. Зарзаватчията разточително бе използувал ценен дървен материал, явно не бе жалил средства. Колко ли трудно е набавял гредите и дъските в тия мизерни военни години? Сигурно е разменял стока срещу стока; купувал е дърво срещу плодове. Ето защо по скелето не липсваха и някои излишни, чисто украсителни орнаменти. Триетажният стъпаловиден подиум — Оскар бе успял да види едно ъгълче от него откъм магазина — издигаше цялата конструкция в почти грандиозни висини.

Както при барабанната машина, която изобретателят по всяка вероятност бе използувал като модел, Греф и неговата противотежест висяха от вътрешната страна на скелето. В рязък контраст с четирите варосани ъглови греди между него и балансиращите грудки имаше изящна зелена стълбичка. Кошниците с картофи бе привързал с изкусен възел — както само скаутите умеят. Тъй като скелето отвътре се осветяваше от четири боядисани в бяло, но силни крушки, Оскар, без да осквернява тържествения подиум с присъствието си, успя да разчете надписа върху картонената табелка, бодната с тел за скаутския възел над кошниците: СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ КИЛА (без 100 грама).

Греф висеше в униформата на скаутски водач. В своя сетен ден той отново се бе върнал към униформата отпреди войната. Отесняла му бе. Не бе могъл да закопчае двете най-горни копчета и колана, което внасяше дразнеща нотка в неговия инак спретнат костюм. По стар скаутски обичай Греф бе сключил два пръста на лявата си ръка. А на дясната, преди да се обеси, обесеният бе завързал скаутската си шапка. Е, нямаше как, та се бе отказал от връзката. Тъй като не бе успял да закопчае не само горните копчета на панталоните, но и на ризата си, изпод яката надничаха чернокъдри космици.

Я виж ти, там на стъпалата към подиума лежаха богородички, а също и — съвсем неуместно — няколко стръка магданоз. Навярно цветята не му бяха стигнали да посипе подиума, понеже най-разхитително бе свил венчета от богородички и няколко рози край четирите портретчета, окачени на опорните стълбове. Вляво отпред в рамка и стъкло висеше сър Бейдън Поуъл, бащата на скаутското движение. Вляво отзад, без рамка — св. Георги. Вдясно отзад, без стъкло — главата на Давид от Микеланджело. Обрамчен и остъклен, от десния челен стълб се усмихваше ликът на едно може би шестнайсетгодишно хубаво момче. Стара снимка на любимеца на Греф Хорст Донат, паднал като лейтенант при Донецк.

Може би трябва да спомена и за четирите хартийки на стъпалата между богородичките и магданоза. Така бяха оставени, че човек лесно можеше да ги сглоби. Оскар така и стори, дешифрира призовка от съда с няколко печата от нравствената полиция.

Остава само да кажа как в тоя момент досадният вой на линейката ме събуди от размишленията ми за смъртта на един зарзаватчия. Миг след това те изтопуркаха надолу по стълбата, нагоре по подиума и сложиха ръка на висящия Греф. Ала едва бяха вдигнали търговеца и целият противовесен баланс отиде — кошниците с картофите изпопадаха, прекатуриха се и на същия принцип, както при барабанната машина, се включи освободеният механизъм, който Греф майсторски бе затворил в шперплат над скелето. Докато долу картофите трополяха по подиума, а от подиума на бетонния под, горе дрънкаше ламарина, дърво, бронз и стъкло, горе обезумял барабанен оркестър биеше грандиозния финал на Албрехт Греф.

Днес една от най-трудните задачи на Оскар е да възсъздаде върху Тенекийко топуркането на картофената лавина — от която намазаха неколцината санитари — и добре организирания грохот на Грефовата барабанна машина. Дали защото барабанът ми повлия върху аранжирането на Грефовата смърт, сегиз-тогиз успявам да интонирам една завършена барабанна поема за кончината на Греф, която — ако ме запитат приятели или Бруно Гледача — назовавам седемдесет и пет кила.

Полевият театър на Бебра

В разгара на юни четиридесет и втора синът ми Курт навърши годинка. Татко Оскар не се въодушеви много от този рожден ден: още две години остават, рече си той. През октомври четиридесет и втора Греф Зарзаватчията се обеси на една толкова съвършена бесилка, че аз, Оскар, започнах да гледам на самоубийството като на възвишена форма смърт. През януари четиридесет и трета се приказваше много за Сталинград. Но тъй като Мацерат изговаряше този град с такъв акцент, както Пърл Харбър, Тобрук и Дюнкерк преди това, не отдадох на събитията в далечния град по-голямо значение, отколкото в другите градове, за които узнавах от извънредните съобщения; защото за Оскар информационните бюлетини и извънредните съобщения на вермахта бяха своего рода уроци по география. Как иначе щях да науча къде текат реките Кубан, Миус и Дон? Кой друг освен подробните бюлетини за обстановката в Далечния изток би могъл по-добре да ми обясни географското положение на Алеутските острови — Ату, Киска и Адак? Така през януари четиридесет и трета научих, че Сталинград лежи на Волга, ала за Шеста армия не се разтревожих, тревожех се повече за Мария, която в ония дни хвана лек грип.

Докато Марииният грип отзвучи, радиокурсът по география продължаваше: и днес Оскар със затворени очи и от раз може да открие Ржев и Демянск върху която и да е карта на Съветска Русия. Тъкмо Мария се оправи, синът ми Курт се разболя от коклюш. Докато се мъчех да запомня завързаните имена на няколко горещо атакувани тунезийски оазиса, заедно с африканския корпус свърши и кашлицата на Бебо Курт.

О, май — месец на блаженство: Мария, Мацерат и Гретичка Шефлер стягаха втория рожден ден на Бебо Курт. Тоя път и Оскар отдаде по-голямо значение на предстоящия празник; защото след дванадесети юни четиридесет и трета оставаше само една година. Значи, ако бях присъствувал на втория рожден ден на Бебо Курт, щях да пошушна в ухото на сина си:

— Имай търпение, скоро и ти ще биеш барабан!

Но се случи така, че на дванадесети юни четиридесет и трета Оскар не се намираше в Данциг — Лангфур, а в старинния римски град Мец. Да, неговото отсъствие се проточи толкова дълго, че Оскар не успя да се върне на дванайсети юни четиридесет и четвърта в своя свиден, все още небомбардиран роден град, за да отпразнува заедно с другите третия рожден ден на Бебо Курт.

Кой ли вятър ме отвя толкова далеч? Ще ви кажа направо: Пред училище „Песталоци“, превърнато в казарма на Луфтвафе, срещнах Учителя Бебра. Но сам Бебра не би ме склонил да замина, ако не водеше под ръка Рагуна, великата сомнамбула Синьора Розвита.

Оскар идваше откъм Клайнхамервег. Бе посетил Гретичка Шефлер, бях се поровил малко из „Битка за Рим“ и бях открил, че още при Велизарий били превратни времена и още тогава, върху обширни географски пространства, край речни бродове и градища са се чествували и преглъщали победи и поражения.

Пресякох Фрьобелова поляна, където през последните години бяха вдигнати бараки на организацията „Тод“, а мислите ми все край Тигане се въртяха — през 552 година там Нарзес бе разгромил Тотила, — но не тази победа задържаше мислите ми при великия арменец Нарзес, поразяваше ме по-скоро фигурата на пълководеца — недъгав, гърбав бе Нарзес, дребен бе Нарзес, джудже, гном, лилипут бе Нарзес. Най-много да е бил с детска педя по-висок от Оскар — размишлявах аз, спрял пред училище „Песталоци“, погледнах за сравнение ордените на неколцина бързо порасли военни летци, Нарзес сигурно не е носил ордени — рекох си, — защо му са. Тогава на парадния училищен вход застана самият той — великият пълководец, една дама бе увиснала на ръката му — защо пък Нарзес да не води дама под ръка? — зададоха се насреща съвсем мънички край военновъздушните великани, но те бяха центърът, облъхнати от история, древни сред тия новоизлюпени герои на въздуха. Какво представляваше цялата тази казарма, пълна с тотиловци и тейовци, пълна с върлинести остготи, пред едно — единствено арменско джудже на име Нарзес — и ето Нарзес заситни към Оскар, махна на Оскар, дамата на ръката му също махна: Бебра и Синьора Розвита ме поздравяваха — Луфтвафе — то почтително ни стори път — поднесох устни към ухото на Бебра, пошепнах:

— Драги учителю, припознах ви с великия пълководец Нарзес, когото ценя много повече от тежкоатлета Велизарий.

Бебра скромно махна с ръка. Ала Рагуна хареса сравнението ми. Как хубаво виеше устица, когато говореше:

— Но, Бебра, моля те, мигар нашият млад Amico^[74] греши? Мигар в жилите ти не тече кръвта на принц Ойген? Lodovico quattordicesimo^[75] не е ли твой праотец?

Бебра ме хвана под ръка и ме заведе настрана, защото Луфтвафе — то не преставаше да ни се диви и досадливо да ни оглежда. Когато най-сетне един лейтенант, а тозчас и още двама подофицери се сетиха да козируват на Бебра — Учителя имаше капитански чин, а на ръкава си лента с надпис „Пропагандна рота“, — след като орденоносците поискаха и си взеха по един автограф от Рагуна, Бебра махна към служебната си кола, качихме се, а на тръгване се наложи да изтърпим и овациите на Луфтвафе-то.

Минахме по улица „Песталоци“, „Магдебургска“, „Хересангер“. Бебра седеше отпред до шофьора. Още по „Магдебургска“ Рагуна взе Барабанко като претекст.

— Все още ли сте тъй предан на барабана си, скъпи приятелю? — прошепна тя със средиземноморския си глас, който отдавна не бях чувал. А как сте иначе с предаността?

Оскар замълча, спести й мъчителните си любовни истории, но с усмивка позволи на великата сомнамбула да погали първо барабана, а сетне и ръцете му, които спазматично се бяха вкопчили в Тенекийко — и го милваха топло, южняшки топло.

Когато завихме по „Хересангер“ и поехме по линията на петицата, дори отвърнах на ласките й, тоест погалих с лява длан нейната лява ръка, а нейната десница даряваше с нежност моята. Бяхме подминали площад „Макс Халбе“, Оскар не можеше вече да слезе, тогава съзрях в огледалцето на колата умните, светлокафяви, древни очи на Бебра, които наблюдаваха нежната ни игра. Но Рагуна не пусна ръцете ми, които понечих да измъкна от уважение към приятеля и Учителя. Бебра се усмихна от огледалцето, сетне отмести поглед, заприказва шофьора, а Розвита, от своя страна, докато жарко стискаше и галеше ръцете ми, подхвана със средиземноморските си устица сърдечен разговор, който ме засягаше лично и сладко се лееше в ухото на Оскар, сетне тонът й стана делови, за да зазвучи още по-сладко и осуети всичките ми колебания и опити за бягство. Бяхме стигнали Райхсколони, по път към гинекологията Рагуна ми призна, че през всички тия години непрекъснато мислела за Оскар, че още пазела чашата от „Четирите годишни времена“, която тогава бях възпял с посвещение, че Бебра е чудесен приятел и добър колега, но за брак и дума не можело да става; Бебра не бивало да се жени, отвърна тя на въпроса ми, давала му пълна свобода, но и той — макар че бил роден ревнивец — с годините разбрал, че не може да обсеби Рагуна, а и като ръководител на полевата трупа едва ли щял да намери време за съпружески задължения, затова пък трупата била първокласна, с тая програма в мирно време можела да излезе във „Винтергартен“ или в „Ла Скала“ дори. Дали Оскар не искал да опита при тях, защо да не използува своя божествен дар, пък и вече бил пълнолетен, поне година проба, тя му гарантирала, но той сигурно имал други ангажименти, нямал, така ли? Още по-добре, днес тръгвали, това било последното им дневно представление в гарнизона Данциг — Западна Прусия, първо заминавали за Лотарингия, а после за Франция, засега не мислели да ходят на Източния фронт, току-що благополучно се върнали оттам, истински късметлия бил Оскар, защото Изтокът бил passe^[76], и че сега тръгвали за Париж, сто на сто тръгвали за Париж, дали съм ходил някога в Париж. Е, amico, щом Рагуна не може да изкуши коравото ви сърце на барабанчик, дано поне Париж ви изкуши, andiamo^[77]!

Колата спря с последната дума на великата сомнамбула. Стройни пруски редици от зелени дървета на Хинденбург Алее. Слязохме, Бебра нареди на шофьора да изчака, не пожелах да отидем в „Четирите годишни времена“, тъй като помътената ми глава жадуваше за глътка чист въздух. Ето защо се поразтъпкахме из Щефенспарк: Бебра от дясната, Розвита — от лявата ми страна. Бебра ми разясни целта и задачите на пропагандната рота. А Розвита ми разправи някой и друг виц от ежедневието на ротата. Бебра умееше да разказва за батални художници, военни кореспонденти и за полевия театър. От средиземноморските устица на Розвита се ронеха имена на далечни градове, за които бях слушал от извънредните съобщения. Бебра каза Копенхаген. Розвита промълви Палермо. Бебра пропя Белград. Розвита изплака с трагедиен глас: Атина. Но и двамата бленуваха за Париж, уверяваха ме, че никой от споменатите градове не можел да се мери с Париж, накрая Бебра в качеството си на ръководител и капитан — бих казал — делово и най-официално ми предложи работа в пропагандната рота.

— Елате с нас, млади човече, бийте вашия барабан, разбивайте бирени чаши и електрически крушки! Немската окупационна армия в красива Франция, в града на вечната младост Париж, ще ви благодари и боготвори.

Само от благоприличие Оскар поиска време да размисли. И уж се замислих и затерзах, най-малко половин час крачих сред майско зеления храсталак, далеч от Рагуна, далеч от приятеля и Учителя Бебра, триех чело, надавах ухо към птичата песен в гората — новост за мен, все едно очаквах някоя червеношийка да ме заговори и посъветва, а когато нещо в зеленака изцвърча силно и чудновато, рекох:

— Добрата и велемъдра природа ме съветва да приема вашето предложение, уважаеми Учителю! От тоя момент може да ме смятате за член на вашата трупа!

После все пак се отбихме в „Четирите годишни времена“, пихме по една анемична мока и обсъдихме в детайл плана за моето бягство, но не го наричахме бягство, а заминаване.

Пред кафенето още веднъж повторихме всички подробности от замисления план. После се сбогувах с Рагуна и капитана на пропагандната рота Бебра, а той буквално ме насили да ползувам служебната му кола.

Докато двамата се разхождаха по Хинденбург Алее към центъра, шофьорът на капитана, вече позастарял ефрейтор, ме закара на площад „Макс Халбе“ в Лангфур; защото на Лабесвег нито исках, нито можех да ида: как ще се появя с вермахтски автомобил, щях да предизвикам фурор в най-неподходящия момент.

Нямах много време. Прощална визита при Мацерат и Мария. По-дълго се задържах край кошарата на синчето Курт — и ако добре си спомням — скалъпих няколко бащински мисли, посегнах да погаля русата главица, но Бебо Курт се дръпна, затова пък Мария не се дръпна, тя учудена прие моите отдавна забравени ласки и благо ми отвърна. Раздялата с Мацерат се оказа неочаквано трудна. Стоеше си човекът в кухнята и готвеше бъбречета с горчица, сякаш се бе сраснал с черпака и изглеждаше толкова щастлив, та не посмях да го закача. Едва когато посегна назад и опипом затърси нещо по кухненската маса, Оскар го изпревари, грабна дъсчицата с кълцания магданоз и му я подаде; и до днес си мисля как ли се е слисал и блещил Мацерат на дъсчицата магданоз — още дълго, след като бях изхвръкнал от кухнята; защото по-рано Оскар никога не бе подавал, държал или поемал нещо на и от Мацерат.

Вечерях у мама Тручински, позволих й да ме умие, да ме сложи в кревата, изчаках я да се мушне в постелките и захърка, леко подсвирквайки, сетне налучках в тъмното пантофите си, гушнах дрешки, излязох на пръсти от стаята, където подсвиркваше, хъркаше и остаряваше сивокосата мишка, в коридора, ключалката заяде, ала накрая успях да превъртя езичето, спринтирах — все още бос, по пижама и с вързопа дрешки — по стълбите към сушилнята на тавана, препънах се в купчината пясък и в кофите за противовъздушна отбрана и намерих в скривалището си зад куп керемиди и връзки вестници — струпани там напук на наредбите за противовъздушна отбрана — един чисто нов Барабанко, който бях скътал тайничко от Мария, и христоматията на Оскар открих там: Распутин и Гьоте в един том. Дали да взема любимите си автори?

Докато се напъха в дрехите и обувките си, увеси барабана и втъкне палки в тирантите, Оскар преговаряше едновременно със своите богове Дионисий и Аполон. Докато богът на безпаметното пиянство ме съветваше или да не вземам нищо за четене, или да взема само една пачка от Распутин, премъдрият и разумен Аполон се мъчеше да ми избие от главата това пътешествие до Франция, но като разбра, че няма да успее, настоя да взема всичко необходимо за из път; трябваше да помъкна всяка благопристойна Гьотева прозявка отпреди векове, но дали напук, или защото знаех, че „Родствата по избор“ не могат да решат всичките ми сексуални проблеми, взех и Распутин вкупом с харема му голи жени с черни чорапи. Ако Аполон се стремеше към хармония, а Дионисий към пиянство и хаос, то Оскар бе един малък полубог, който привеждаше хаоса в хармония, опиваше разума и с изключение на своята тленност превъзхождаше всички отколешни, стопроцентови богове в едно: Оскар можеше да чете каквото му харесва, а боговете се самоцензурираха.

Гледай ти, как може да се привърже човек към една къща с наематели и с готварските миризми на деветнайсет семейства? С всяко стъпало, всеки етаж, всяка обзаведена с табелка врата се прощавах аз: О-о, маестро Майн, дето те изритаха по непригодност, дето пак надуваш тромпет, пак посръбваш хвойнова и пак чакаш да те отведат — а след време наистина го отведоха, само тромпета не му дадоха да си вземе. О-о, ти, разплута стрино Катер, чиято щерка Зузи се писа за телеграфистка! А ти, Аксел Мишке, с какво замени твоя камшик? Господин и госпожа Войвут, които постоянно нагъваха алабаш. Господин Хайнерт бе язваджия, затова служеше на Шихау, а не в пехотата; А в съседство — родителите на Хайнерт, които все още се казваха Хаймовски. Ах, ето и мама Тручински — как сладко си спеше мишката зад вратата! Залепил ухо до дървото, я чувах как леко просвирва. Мъник Кезо, който всъщност се казваше Рецел, бе порасъл до чин лейтенант, въпреки че до голям носеше дълги вълнени чорапи. Синът на Шлагерови бе мъртъв, синът на Айкеви бе мъртъв, синът на Колинови бе мъртъв. Но часовникарят Лабушад още живееше и съживяваше мъртви часовници. И Стария Хайланд живееше и изчукваше криви пирони. Уж госпожа Швервински бе все болнава, а здравият господин Швервински взе, че я изпревари. А отсреща в партера — кой живееше там ли? Там живееха Алфред и Мария Мацерат и едно, кажи-речи, двегодишно момченце на име Курт. А кой напускаше в късна доба голямата, тежко пъхтяща къща? Оскар — таткото на Бебо Курт. И какво изнесе той на затъмнената улица? Своя Барабанко и голямата христоматия, по която се образоваше. Но защо спря сред всички тия затъмнени, повярвали в противовъздушната защита къщи и се застоя пред един затъмнен, притихнал в отбранително смирение дом? Защо ли? — Защото там живееше вдовицата Греф, на която Оскар дължеше — е, не образованието си, но някои тънки умения. Защо сне кепе пред черната къща? За да почете Греф Зарзаватчията, човека с къдравите коси и орловия нос, който се претегли и същевременно обеси, и като обесеник пак имаше къдрави коси и орлов нос, само кафявите му очи, винаги замечтани приживе, страдалчески бяха изхвръкнали из орбитите. Но защо Оскар пак наложи моряшкото кепе с пърхащи лентички и с кепе на глава пое с широка крачка? Защото имаше среща на Лангфурската товарна гара. А дали стигна навреме за срещата? Да, стигна.

Тоест в последната минута се добрах до банкета при подлеза на Брунсхьофервег. Не защото съм се спирал пред близката амбулатория на доктор Холац. Е, мислено се сбогувах със сестра Инге, пратих прощален поздрав до фурната на Клайнхамервег, но сторих всичко това мимоходом, само портите на черквата „Сърце Христово“ ме накараха да спра за кратък отдих, насмалко да закъснея. Портите бяха залостени; Въпреки това ясно си представих голия розовичък Младенец върху лявото бедро на Дева Мария. Ето я и нея — клетата маминка. Ще подгъне коляно пред изповедната и така ще засипе в ухото на Преподобния Винке всичките си бакалски прегрешения, сякаш насипваше захар в сини кесии по половинка и четвъртйнка. А Оскар коленичи пред левия олтар, искаше да научи Младенеца да барабани, но хлапакът му неден не искаше да барабани и не стана чудо. Навремето Оскар се беше зарекъл и сега за втори път се зарече пред залостените черковни порти: Ще го науча аз него да барабани! Ако не днес, утре!

Но тъй като ми предстоеше дълго пътуване, отложих клетвите си за вдругиден, обърнах барабанческия си гръб на черковните порти, бях сигурен, че Христос няма да ми избяга, къде ще ходи, покатерих се на банкета, пътьом изръсих малко Гьоте и малко Распутин, но по-голяма част от духовната си храна завлякох до релсите, препъвах се няколко крачки по траверсите и чакъла, а накрая едва не повалих очакващия ме Бебра — такава тъмница беше.

— Ето го и нашия виртуозен барабанчик! — възкликна капитанът и клоунът-музикант.

Сетне взаимно се предупреждавахме да не паднем, кретахме слепешком по релси и кръстовища, лутахме се помежду маневриращи конски вагони и най-сетне се дотътрихме до отпускарския влак, където бяха запазили специално купе за трупата на Бебра.

Оскар бе пътувал няколко пъти с трамвай, а сега щеше да се повози и на влак. Щом Бебра ме бутна в купето, Рагуна вдигна очи от някакво ръкоделие, усмихна се и усмихната ме целуна по бузата. И все още усмихвайки се, без да оставя ръкоделието, тя ми представи другите двама артисти от полевия ансамбъл — акробатите Феликс и Кити. Кити, меденоруса и със сивкав тен на лицето, не без чар и беше, кажи-речи, същата миниатюрка като Синьората. Лекият саксонски акцент подсилваше чара й. Акробатът Феликс сякаш идваше най-дългият в трупата. При всички случаи беше не по-малко от сто трийсет и осем сантиметра. Клетият, колко страдаше заради очебийно гигантския си ръст! Появата на моите деветдесет и четири сантиметра още повече подхрани комплекса му. Пък и профилът на акробата понаприличваше на мутрата на елитен жребец, затова Рагуна шеговито му викаше „Вихрогон“ или „Феликс Вихъра“. И той като капитан Бебра също носеше бойна униформа, само че с ефрейторски пагон. А двете дами бяха намушкани в нескопосани костюми, прекроени от войнишки шинели. И ръкоделието под пръстите на Рагуна също се оказа плат за шинел: от него излезе бъдещата ми униформа. Феликс и Бебра бяха купили плата, а Розвита и Кити се редуваха да я шият, свиваха и стесняваха, докато куртката, панталонът и кепето ми легнаха по мярка. Но подходящи обувки за Оскар не можаха да се намерят в нито един склад на вермахта. Трябваше да се задоволя с цивилните си ботушки, така останах без войнишки чизми.

Фалшифицираха документите ми. При тази деликатна работа акробатът Феликс прояви изключителна сръчност. Макар само от възпитание, не можех да протестирам; великата сомнамбула ме представяше за свой по-голям брат, забележете: Оскарнело Рагуна, роден на 21 октомври 1912 в Неапол. Какви ли имена не съм сменял до днес? Оскарнело Рагуна беше едно от тях, и то не най-неблагозвучното.

А сетне — както се казва — потеглихме. Пътувахме за Мец през Щолп, Щетин, Берлин, Хановер, Кьолн. От Берлин, кажи-речи, нищо не видях. А имахме пет часа престой. Естествено случихме въздушна тревога. Напътиха ни в подземието на Томаскелер. Като сардели бяха натъпкани фронтоваците в сводестите галерии. Избухна взрив от овации, когато — предвождани от един военен полицай — едва се промушихме през тълпата. Неколцина запасняци от Източния фронт познаваха Бебра и хората му от неотдавнашните гастроли, ръкопляскаха, дюдюкаха, Рагуна раздаваше въздушни целувки. Подканваха ни да изиграем нещо, за минути в дъното на някогашната изба израсна импровизирана сцена. Бебра не можа да откаже, още повече че един майор от Луфтвафе така сърцераздирателно се молеше и превземаше да сме покажели нещо на момчетата.

За първи път Оскар щеше да участвува в истинско представление. Макар че нямаше да изляза съвсем неподготвен — докато пътувахме, с Бебра бяхме отрепетирали няколко пъти моя номер, — такава сценична треска ме затресе, че Рагуна намери повод да погали благато ръцете ми.

Едва — що бяха довлекли реквизита ни — запасняците здравата се бяха разчевръстили — Феликс и Кити откриха с акробатична програма. Двамата бяха „хора без кости“ — сплитаха се, усукваха се, разсукваха се — навътре, навън, наоколо — разделяха се, допълваха се, разменяха си ръце и крака; че запасняците от бутане и блещене дни наред щяха да ги въртят ставите и да патят от мускулна треска. Докато Феликс и Кити се за- и разплитаха, Бебра излезе като клоун-музикант. На нещо като бутилков ксилофон от пълни до празни бутилки свиреше нашумели шлагери, изсвири „Ерика“ и „Ех, мамичко, подари ми конче — вихрогонче“, по бутилковите гърла затрептяха и грейнаха „Звездите на родното небе“, но като не разпали докрай страстите, изпълни коронния си номер: и залудува „Джими Тигъра“ между бутилките. Джими допадна не само на отпускарите, но погали разглезеното ухо и на Оскар; а когато след няколко глупави, но сполучливи фокуса Бебра обяви великата сомнамбула Розвита Рагуна и барабанчика-стъклоубиец Оскарнело Рагуна, зрителите здравата бяха разгрели: успехът на Розвита и Оскарнело бе сигурен. Встъпих с леко барабанно тремоло, в кулминацията загърмях вихрен туш, а накрая с изкусен барабанен бой поощрявах овациите Рагуна извикваше от публиката кога войник, кога офицер, канеше стари кримки или нахакани юнкерчета да седнат до нея, гледаше на този или онзи на сърце — а Рагуна умееше да гледа на мъжки сърца — и не издаваше пред тълпата само данните от военните книжки, а надникваше и в интимния живот на ефрейторите и юнкерите. Как деликатно врачуваше, тук-таме ще пусне закачка, а накрая ще възнагради нещастника — така поне смятаха зрителите — с бутилка бира, караше го да вдигне високо наградата, за да я види публиката, сетне даваше знак на мен, Оскарнело: барабанен туш, а гласът ми, способен на какви ли не подвизи — това бе играчка за него, с трясък взривяваше бирената бутилка; оставаше здраво само смаяното, окъпано в бира лице на обигран ефрейтор, или млечнобяло юнкерче — тогава изригваха аплодисменти, нестихващи аплодисменти, примесени с тътена на голямата бомбардировка над столицата на великия райх.

Е, не беше на световно равнище нашето представление, но хората се забавляваха, забравиха и фронта, и отпуска, то отприщи техния смях, нестихващ смях; и щом над нас се поръсиха въздушните снаряди, раздрусаха и затрупаха подземието заедно със съдържанието му, лишиха ни от електрическа и аварийна светлина и всичко се натръшка един връз друг, в тъмния душен ковчег току отекваше смях: „Бебра! Искаме Бебра!“ — викваше някой, а добрият неуморим Бебра се обаждаше и заиграваше своята клоунада на тъмно, залпове смях изригваха от погребания народ, а щом поискаха Рагуна и Оскарнело, гласът му затръби:

— Синьора Рагуна е много уморррена, мили оловни войничета. А и малкият Оскарнело трябва да подррремне в името на рррайха и победата!

А Розвита лежеше до мен и се страхуваше. Оскар не се страхуваше и въпреки това лежеше до Рагуна. Нейният страх и моето мъжество съединиха ръцете ни. Аз се докоснах до страха й, тя се докосна до мъжеството ми. Накрая тя ми вля страх, а аз на нея смелост. Веднъж пропъдил страха й, вдъхнал й кураж, мъжката ми сила се надигна за втори път. Докато моето мъжество бе във великолепието на осемнайсетата си година, тя — колко ли годишна, за кой ли път легнала — отново изпадна под, властта на школувания си окуражителен страх. Защото нито по лицето, нито по спестеното, ала целокупно телце личаха белези, вдълбани от времето. Извечно смела и извечно плаха ми се отдаде Розвита. И никой никога няма да узнае дали онази миниатюрка — загубила страха си под напора на мъжката ми сила в затрупаните подземия на Томаскелер при една масирана бомбардировка над имперската столица, докато спасителните отреди ни изравяха изпод развалините — бе на деветдесет и девет или деветнайсет години. Лесно му е на Оскар да бъде дискретен, защото сам не знае дали някоя храбра бабичка, или всеотдайно от страх момиче го бе дарило с оная първа, съразмерна нему прегръдка.

Излет до бетона или МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН

Три седмици вечер след вечер играхме в древнопочтените каземати на гарнизонния и римски град Мец. Същата програма изнасяхме две седмици и в Нанси. Шалон сюр Марн гостолюбиво ни прие за цяла седмица. Езикът на Оскар вече ръсваше по някоя френска думичка. В Реймс се подивихме на щети, нанесени още през Първата световна война. Погнусена от човешката природа, каменната менажерия на прословутата катедрала плюеше безспир вода по паважа, което ще рече, че в Реймс валеше всеки божи ден — и деня, и нощя. Затова пък после в Париж имахме лъчезарно мек септември. С Розвита под ръка можех да се разхождам по парижките кейове и да посрещна деветнайсетия си рожден ден. Макар да познавах метрополията от пощенските картички на подофицера Фриц Тручински, Париж не ме разочарова ни на йота. Когато за пръв път с Розвита застанахме в подножието на Айфеловата кула — аз — деветдесет и четири сантиметра, а тя деветдесет и девет — и погледнахме нагоре, тогава двамата, ръка за ръка, за пръв път осъзнахме нашата уникалност и величие. Целувахме се по улиците, с което не можехме да смаем Париж.

О, великолепен досег до изкуство и история! Когато — все още уловен за ръката на Розвита — посетих Дома на инвалида да почета паметта на великия, ала дребен и затова сроден нам император, повторих Наполеоновите думи. Веднъж пред гроба на Фридрих II, който също не бил великан, Наполеон рекъл:

„Ако той беше жив, нямаше да сме тук!“

Нежно промълвих в ушето на моята Розвита:

— Ако корсиканецът беше жив, сега нямаше да сме тук и да се целуваме под мостовете, кейовете и sur le trottoir de Paris^[78].

В рамките на голяма галапрограма излизахме в „Сал Плейел“ и в театър „Сара Бернар“. Оскар бързо свикна със сценичната конюнктура в столицата, изтънчи репертоара си, нагоди се към капризите на окупационните войски в Париж: вече не песноломствах с прости, тривиално — немски шишета от бира, не, най-отбрани, изящно ваяни вази и жардиниери — безплътни стъклодувни творения от френските замъци песнострелвах и стъклопръсвах аз. В културно — исторически стил издържах програмата си: започвах със стъкленици от времето на Луи XIV, смилах на стъклопрах стъклопродукти от епохата на Луи XV; В памет на революционната ера титанично громях бокалите на злочестия Луи XVI и неговата безмозъчна Мари-Антоанет, сетне — малко Луи Филип, а накрая разчиствах сметките си със стъклените приумици на френския сецесион.

Макар че войнишкосивата маса в партера и по балконите не можеше да улови историческата нишка в програмата ми и принизяваше моите стъклоломици като най-обикновен трошляк, сегиз-тогиз се появяваха щабофицери и журналисти от райха, които освен по стъклоломиците, се прехласваха и по моя усет към историята. Някакъв академичен субект в униформа витийски похвали песнобойното ми изкуство, когато след един галаконцерт за комендантството му бяхме представени лично. Но особено благодарен бе Оскар на кореспондента на един от водещите вестници в райха, който се подвизаваше из града на Сена, легитимира се като експерт по Франция и дискретно ми обърна внимание на някои дребни грешки, ако не и пукнатинки в стила.

Зимата прекарахме в Париж. В първокласни хотели ни настаняваха и защо да крия, през тая дълга — предълга зима Розвита — неотлъчно от мен — изпробваше и доказваше предимствата на френското легло. Дали Оскар бе щастлив в Париж ли? Нима забрави своите възлюблени у дома: Мария, Мацерат, Гретичка и Александър Шефлер, нима забрави сина си Курт и баба Анна Коляйчек?

Не бях забравил близките си, но никой не ми липсваше. Ето защо не получиха ни картичка, ни вест, ни кост от фронта, затова пък им дадох възможност да поживеят цяла година без мен; защото още на тръгване бях решил да се върна, а и на мен ми беше любопитно как се е уредила домашната компания в мое отсъствие. Понякога по улицата и на представление търсех познати лица сред войниците. А може да са изтеглили Фриц Тручински или Аксел Мишке от Източния фронт и да са ги прехвърлили в Париж — мислеше си Оскар. Веднъж или дваж дори му се стори, че е мернал сред тумба пехотинци фриволния брат на Мария; но се бе припознал: войнишкосивото лъже.

Единствено Айфеловата кула извикваше у мен носталгично чувство. Не, не се изкачвах до върха, за да ме мамят далечни простори и да събуждат у мен копнеж по родината. Оскар толкова често бе възлизал мислено на кулата по пощенските картички, че едно действително възлизане щеше само да предизвика разочароващо слизане. В подножието на Айфеловата кула, но сам, без Розвита, спрял или дори седнал под дръзко възвилата се основа на стоманената конструкция, величавият купол — уж откриващ, но все пак засланящ хоризонта — ме похлупваше изцяло като купола на баба Анна: седнех ли под Айфеловата кула, все едно седях под четирите бабини фустана, Марсово поле ми заместваше кашубското картофище, парижки октомврийски дъжд се сипеше — кос и неуморен — между Бисау и Рамкау, в такива дни цял Париж, и метрото дори, понамирисваше на леко граниво масло, потъвах в себе си, не разговарях, Розвита се държеше мило с мен, уважаваше болката ми; понеже бе деликатна душа.

През април четирийсет и четвърта — от всички фронтове съобщаваха за победоносно скъсяване на фронтовете — трябваше да стегнем реквизита си, да напуснем Париж и ощастливим с турне Атлантическия вал. Първата ни спирка бе Хавър. Бебра ми се виждаше мълчалив и разсеян. Макар че на представление се държеше и както винаги грабваше публиката с веселата си клоунада, щом паднеше завесата, прастарото му лице ала Нарзес се вкаменяваше. Отначало си мислех, че или ревнува, или още по-лошо, че е капитулирал пред силата на моята младост. Розвита под сурдинка ми обясни — е, не знаела точно, — но ковладеше разни офицери, че след концертите посещавали Бебра при закрити врати. Види се, Учителя изоставяше вътрешната си емиграция, кроеше нещо еднолично, а в жилите му властвуваше кръвта на дедите му, кръвта на принц Ойген. Плановете му така го бяха отдалечили от нас, бяха го поставили в космични зависимости, ето защо сърдечната връзка на Оскар към Розвита — старата любов на Бебра — можеше най-много да извика морна усмивка върху сбръчканото лице на Учителя. Веднъж в Трувил — квартирувахме в балнеохотела — Бебра ни свари сплетени в прегръдка върху килима на общата ни гримьорна, но щом понечихме да се пуснем, той махна с ръка и рече към огледалото си:

— Любете се, деца, целувайте се до насита! Утре ще ходим на бункерите, а вдругиден по устните ви ще скрипти бетон. Насладете се на целувката си!

Това се случи през юни четирийсет и четвърта. Вече бяхме обходили Атлантическия вал от Бискай до Холандия, ала все се въртяхме из хинтерланда и не бяхме разгледали отблизо легендарните бункери, едва в Трувил за пръв път играхме на самия бряг. Предложиха ни да посетим Атлантическия вал. Бебра прие. Последно представление в Трувил. Нощувахме в Баван, малко селце преди Кан, забутано на четири километра зад пясъчните дюни. Разквартируваха ни по селските къщи.

Обширни пасища, трънак, ябълкови дървета. Там се вари плодовата ракия „Калвадос“. Пийнахме от нея, а после хубавичко се наспахме. Ароматен въздух нахлуваше от прозореца, жабешкият гьол квакаше до зори. Има жаби, които могат да барабанят. Чувах ги насън и се подсещах: „Хайде вкъщи, Оскар. Синът ти Курт скоро ще навърши три години. Нали му обеща барабан, трябва да го занесеш!“ И тъй подсетен, изтерзаният татко Оскар час по час се събуждаше и опипваше леглото дали неговата Розвита е там, вдъхваше мириса й: как нежно ухаеше Рагуна — на канела, стрит карамфил и индийско орехче; ухаеше също на предколедни подправки и носеше тоя дъх чак до лято.

Сутринта пред фермата спря бронирана кола. Всички на вратника потръпнахме. Беше ранно свежо утро, морският бриз отвяваше думите ни, качихме се: Бебра, Рагуна, Феликс и Кити, Оскар и оберлейтенант Херцог, който ни закара в своята батарея западно от Кабур.

Да кажа, че Нормандия е само злачнозелена, значи да не спомена кафяво — белите петнисти говеда, които — налягали по росните замъглени ливади отляво и отдясно на опънатото като конец шосе — се бяха отдали на преживния си занаят и с такава апатия посрещаха нашата кола, че ако броневите плочи не бяха с камуфлажна боя, сто на сто щяха да се изчервят от срам. Тополи, трънак, пълзящи храсти, първите празни, неугледни хотели по брега с тракащи капаци; свърнахме по крайбрежната алея, слязохме и с едра крачка последвахме оберлейтенанта, който оказваше на капитан Бебра нафукано, ала стегнато уважение, вървяхме сред дюните, срещу тътена на прибоя и вятъра, вдигнал пясък.

Това не беше благото Балтийско море, което ме бе посрещало бутилковозелено и с момичешки вопъл. Тук Атлантикът изпитваше всевечната си маневра: при прилив щурмуваше, при отлив се оттегляше.

Ето го и него — бетона. Можехме да го галим и да му се любуваме; кротуваше си. „Пази се!“ — кресна някой в бетона, изхвръкна върлинест из бункера, който напомняше сплесната коруба на костенурка, лежеше между две дюни, казваше се „Дора-7“ и следеше приливите и отливите от бойници, дупки и малокалибрени железца. Ланкес се казваше оберефрейторът, който доложи на оберлейтенант Херцог и на нашия капитан Бебра.

Ланкес (козирува): „Дора-7“, един оберефрейтор и четирма бойци. Особени произшествия няма!

Херцог: Благодаря! Свободно, оберефрейтор Ланкес. Чухте ли, гос’ин капитан? Особени произшествия няма. Така е от години.

Бебра: Но има приливи и отливи! Спектакълът на природата!

Херцог: Тъкмо това бездействие създава грижи на нашите хора. Затова строим бункер до бункер. Вече попадаме в собственото си поле на обстрел. Скоро ще се наложи да взривим няколко бункера, за да отворим място за нови.

Бебра (Почуква по бетона, всички от трупата също почукват): значи господин оберлейтенантът вярва в бетона?

Херцог: „Вярвам“ не е точната дума. Тук вече почти в нищо не вярваме. Какво ще кажеш, а, Ланкес?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант, в нищо не вярваме.

Бебра: Но те бъркат и изливат бетон.

Херцог: Между нас казано, трупаме опит. Преди понятие нямах от строителство, тъкмо се записах да следвам и войната избухна. Надявам се след войната да вложа опита си в циментодобива. Нали ще възстановяваме родината. Разгледайте бетона отблизо. (Бебра и хората му навират носове в бетона.) Какво виждате? Миди. Та всичко ни е пред прага. Трябва само да го вземем и бъркаме. Камък, миди, пясък, цимент… Как да ви кажа, господин капитан, вие като артист — човек ще ни влезете в положението. Ланкес, доложете на гос’ин капитана какво зазиждаме в бункерите.

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейтенант! Да доложа на капитана кво зазиждаме в бункерите. Бетонираме палета, гос’ин капитан. В основите на всеки бункер е зазидано по едно пале.

Трупата на Бебра: По едно пале?

Ланкес: Скоро в целия участък от Кан до Хавър няма да остане ни едно пале.

Трупата на Бебра: Ни едно пале?

Ланкес: Стараем се.

Трупата на Бебра: Стараете се?

Ланкес: Скоро ще преминем на котета.

Трупата на Бебра: Мяууу!

Ланкес: Но котетата не са равностойни. Дано по-скоро почне и тук.

Трупата на Бебра: Галаконцертът! (Аплодисменти.)

Ланкес: Достатъчно потренирахме. Пък щом свършат и палетата…

Трупата на Бебра: Оооо!

Ланкес: няма да можем да строим повече бункери. Понеже котките не носят нищо хубаво.

Трупата на Бебра: Мяуу, мяуу!

Ланкес: Гос’ин капитан, интересува ли ви що зазиждаме палета?

Трупата на Бебра: Горките палета!

Ланкес: Лично аз не вярвам в тия работи.

Трупата на Бебра: Пфу, че гадост!

Ланкес: Но повечето тук са от село. А на село и до днес, като строят къща, плевня или черква, зазиждат в основите й нещо живо…

Херцог: Достатъчно, Ланкес. Свободно! Чухте ли, гос’ин капитан, на Атлантическия вал — тъй да се каже — се робува на предразсъдъци. Също като при вас в театъра, пред премиера всички си плюят в пазвите.

Трупата на Бебра: Да не чуе дяволът! (Плюят си в пазвите.)

Херцог: Шегата настрана. Хората не могат без развлечения. Напоследък започнаха да украсяват входовете на бункерите с бетонни орнаменти и мидени мозайки, разрешиха със заповед отгоре. Хората искат да се занимават с нещо. Та все разправям на нашия комендант, защото не може да понася тия заврънкулки в бетона: По-добре заврънкулки в бетона, отколкото — в главата. А ние, немците, си падаме техничари. Ха измени ни де!

Бебра: Нали затова сме тук — да поразсеем бездействуващата войска на Атлантическия вал.

Трупата на Бебра: Полевият театър на Бебра пее за вас, играе за вас, ще ви помогне да извоювате крайната победа!

Херцог: Съвършено правилно, ала от ваша гледна точка. Но само театърът нищо не помага. През повечето време разчитаме на себе си, всеки сам си помага, доколкото може. Така ли е, Ланкес?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант! Всеки сам си помага, колкото може.

Херцог: Чувате ли? А сега моля за извинение, гос’ин капитан. Трябва да наобиколя „Дора-4“ и „Дора-5“. Разгледайте спокойно бетона, опасен е. Ланкес всичко ще ви покаже…

Ланкес: Всичко, гос’ин оберлейт’нант!

(Херцог и Бебра отдават чест. Херцог отбива вдясно край бункера. Рагуна, Оскар, Феликс и Кити, които досега са стоели зад Бебра, изскачат отпред. Оскар държи барабана си, Рагуна носи кошница с храна, Феликс и Кити се покатерват на бункера и започват да правят акробатически номера. Оскар и Розвита се заиграват с детски кофички и лопатки в пясъка, гледат се влюбено, закачат се и подвикват на Феликс и Кити.)

Бебра (отегчено, след като е огледал бункера от всички страни): Оберефрейтор Ланкес, какъв сте иначе по професия?

Ланкес: Художник, гос’ин капитан, но кога беше туй? Бебра: Искате да кажете бояджия?

Ланкес: И бояджия също, гос’ин капитан, но повече се занимавах с изкуство.

Бебра: Я виж ти! Последовател на Рембранд или Веласкес може би?

Ланкес: Нещо по средата.

Бебра: Но за бога, защо е нужно да бъркате, да леете, да охранявате бетон? Мястото ви е в пропагандната рота. Знаете ли колко ни са нужни батални художници?

Ланкес: Не е моя натюрел, гос’ин капитан. Мойто изкуство е нестандартно и не отговаря на днешните вкусове. Дали на гос’ин капитана му се намира една цигара за оберефрейтора?

(Бебра му подава цигара.)

Бебра: Искате да кажете модерно, така ли?

Ланкес: Какво разбирате под модерно? Преди да ни натресат бетона, нестандартното изкуство дълго време беше на мода.

Бебра: Ааа, така ли било?

Ланкес: Ъ-ъ!

Бебра: Им пасто ли рисувате? И шпакловате може би?

Ланкес: Да, шпакловам. Моделирам с палец в грунда, най-произволно, а после набучвам пирони и копчета. Преди трийсе и трета в един период опъвах бодлива тел върху цинобър. Пресата бе ласкава. Сега тия работи са в частната колекция на един швейцарски фабрикант на сапуни.

Бебра: Ах, тази война! Тази ужасна война! А днес бъркате бетон! Главихте дарбата си да вдигате укрепления. Да — да, Леонардо и Микеланджело навремето вършели същото. Когато нямали поръчки за мадони, проектирали бойни машини и укрепления.

Ланкес: Е, виждате ли? Все нещо отнейде ще се пропука. Всеки истински художник трябва да има позиция. Гос’ин капитан, ако искате да видите орнаментите над входа, моя работа са.

Бебра (След задълбочен оглед): Възхитително! Какво богатство от форми! Каква строга експресия!

Ланкес: Нетрадиционни структури — тъй може да се нарече тоя стил.

Бебра: А вашата творба — барелеф ли, пано ли — какво представлява?

Ланкес: Нали казах: нетрадиционни структури или — ако питате мен — нестандартни структури. Съвършено нов стил — непознат досега.

Бебра: И все пак като автор трябва да измислите оригинално заглавие на творбата си. За да няма недоразумения…

Ланкес: Заглавие ли? Какво значат заглавията? Измислили са ги, защото съществуват рекламни каталози.

Бебра: Не се стеснявайте, Ланкес. Приемете ме като почитател на изкуството, а не като капитан. Цигара? (Ланкес си взема цигара.) Е, и?

Ланкес: Е, щом е тъй. Ланкес си го представя тъй значи. Един ден, когато войната свърши, а тя все ще свърши, но бункерите ще останат, щот бункерите винаги остават, ако ще всичко друго да се сгромоляса. Тогаз ще дойде мойто време! Вековете… (Той мушва последната цигара в джоба си.) Дали гос’ин капитанът има още една цигара? Най-покорно ви благодаря. А вековете идват и си отиват неусетно. Но бункерите остават, както са останали и пирамидите. Тогаз един хубав ден ще дойде някой археолог и ще си каже: Каква духовна нищета между Първата и Седмата световна война: безвкусен сив бетон, тук-таме в бункерите — дилетантски недодялани фигури в национален стил. Но сетне попада на „Дора-4“, „Дора-5“, „Дора-6“ и „Дора-7“, вижда нестандартните структури и казва: „Я виж ти. Интересно! Бих казал — магично, демонично, но ефектно и извисено. Тук някой гений, може би единственият гений на ХХ век, е излял душата си — недвусмислено и навеки. А дали тая творба има име? А подпис на майстора?“ Гос’ин капитанът ако наклони глава и се вгледа ей тук, между грапавините на структурата ще открие…

Бебра: Да си сложа очилата. Помогнете ми, Ланкес.

Ланкес: Ей тук е надписът: Херберт Ланкес, 1944. Заглавие: МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН.

Бебра: Така сте нарекли нашия век?

Ланкес: Е, виждате ли!

Бебра: А може при реставрация след петстотин или хиляда години да открият в бетона и някоя кучешка кост?

Бебра (потресен): Какво е времето, а какво сме ние, скъпи приятелю, ако нашите дела… Я вижте моите акробати Феликс и Кити. Играят върху бетона.

(От доста време Розвита и Оскар, Феликс и Кити си предават някакъв лист от ръка на ръка и записват нещо. Кити с лек саксонски акцент.)

Кити: Вижте, вижте, гос’ин Бебра, що ли не може човек върху тоя бетон! (Тя върви на ръце.)

Феликс: Никой още не е правил салтомортале върху бетон. (Премята се.)

Кити: Де да имахме такава сцена!

Феликс: Само дето горе е малко ветровито.

Кити: Да, ама не е задушно и не смърди на скапано кино. (Усуква се на възел.)

Феликс: А и цяла поема съчинихме тук горе.

Кити: Що пък ний! Оскарнело я съчини, и Синьора Розвита.

Феликс: Но нали и ний помагахме за римите?

Кити: Само една дума ни липсва и ще бъде готова.

Феликс: Оскар пита как се казват ония стръци в пясъка.

Кити: За поемата.

Феликс: Инак ще пропуснем нещо важно.

Кити: Я кажете, гос’ин оберефрейтор! Как се казват онез стръци там?

Феликс: Да не би заради врага?

Кити: Ама ний никому няма да кажем.

Феликс: Инак изкуството няма да процъфти.

Кити: Жалко че наш Оскарнело толкова се стара.

Феликс: А и как хубаво пише — със Зютерлин шрифт.

Кити: Де ли се е учил, чудя се.

Феликс: Само дето не знай как се казват тия стръци.

Ланкес: Ако позволи гос’ин капитанът?

Бебра: Ако тази тайна не решава изхода на войната?

Феликс: А ако Оскарнело все пак иска да я научи.

Кити: Ако поемата не стане?

Розвита: А ако всички сме страшно любопитни?

Бебра: А ако ви издам заповед?

Ланкес: Е, добре. Сложихме ги срещу танкове и десантни лодки. И понеже изглеждат така, ги наричаме „Ромелови таралежи“^[79].

Феликс: Ромелови…

Кити: таралежи. Става ли, Оскарнело?

Оскар: Става, става. (Написва думата, подава поемата на Кити върху бункера. Тя се усуква в още по-сложен възел и декламира следните стихове като ученичка.)

Кити: На Атлантическия вал

Все още въоръжени до зъби и зад телени мрежи

тъпчем тежък бетон, тъпчем Ромеловите таралежи.

Напред към еснафско доволство,

напред към страната — пантофка,

където по празник ще има варени картофки,

а в делник — яйца на очи и риба, и риба отвред:

Напред към страната — пантофка, напред!

 

Все още спим зад огради от телени мрежи,

рием нужници — мини, пощим слепи надежди

и мечтаем сред тях за червени градински беседки,

за партньори по кегли, за симпатични съседки,

за хладилници, дето да сбираме къщната смет:

Напред към страната — пантофка, напред!

 

Трябва някоя майка да целуне за сбогом сина си,

още някое трябва майчино нежно сърце да се скъса.

А смъртта носи още коприна, и то парашутна,

свива къдрици, кичи своята рокля със рюшове,

скубе пера, колко много пера от пауни — безчет:

Напред към страната — пантофка, напред!

(Всички ръкопляскат, и Ланкес също.)

Ланкес: Настъпва отлив.

Розвита: Значи е време за закуска. (Тя размахва голямата кошница с провизии, окичена с панделки и хартиени цветя.)

Кити: Охоо, хайде на пикника!

Феликс: Тая природа отваря страшен апетит.

Розвита: О, свещен ритуал, сплотяващ всички народи, докато похапват закуска!

Бебра: Да сложим трапезата на бетона! Там ще имаме солидна основа.

(Всички освен Ланкес се покатерват на бункера. Розвита постила пъстра, весела покривка. Изважда от бездънния кош възглавнички с пискюли и ресни. Разпъват слънчобран в розово и резеда, поставят портативен грамофон с високоговорител. Раздават на всеки чинийка, лъжичка, ножче, чашка за яйце, салфетка.)

Феликс: М-м, ще си хапна малко пастет!

Кити: Има ли още чер хайвер, дето го спасихме от Сталинград?

Оскар: По-тънко мажи датското масло, Розвита!

Бебра: Добре, сине, че се грижиш за линията й.

Розвита: Ами като ми е сладко и добре ми понася. М-м, само като се сетя за сметановата торта, с която ни черпиха в Копенхаген при Луфтвафе!

Бебра: Холандският шоколад в термоса още е топъл.

Кити: Обожавам американски бисквитки.

Розвита: Но ако им сложиш малко южноафрикански мармалад с джинджифил.

Оскар: Не прекалявай, Розвита, моля те!

Розвита: Я се виж ти, какви дебели парчета английска пастърма режеш! Каква гадост!

Бебра: Заповядай, войниче! Една съвсем тъничка филийка хляб със стафиди и конфитюр от джанки?

Ланкес: Ако не бях наряд, нямаше да откажа, гос’ин капитан.

Розвита: Заповядай му тогава.

Кити: Ами да, заповядай му!

Бебра: Тогава ви заповядвам, оберефрейтор Ланкес — изяжте филията със стафиди и френски конфитюр от джанки, едно рохко датско яйце, съветски чер хайвер и изпийте чаша холандски шоколад!

Ланкес: Тъй верно, гос’ин капитан! Ще изям! (Той сяда също на бункера.)

Бебра: Няма ли възглавничка за господин войника?

Оскар: Ето моята. Аз ще седна на барабана.

Розвита: Само да не се простудиш, съкровище. Бетонът е коварен, а ти не си свикнал.

Кити: Да вземе мойта възглавничка. А аз ще се завържа на фльонга, та да се плъзнат по-лесно земелките с мед.

Феликс: Ама стой на покривката, да не оплескаш бетона с мед. Да не внасяме дух на разложение във войската! (Всички хихикат.)

Бебра: Ах, каква благодат е морският въздух!

Розвита: Истинска благодат!

Бебра: Дробовете се отварят.

Розвита: Да, отварят се.

Бебра: На сърцето му олеква.

Розвита: Да, олеква му.

Бебра: Душата се възражда.

Розвита: Колко хубав става човек, когато морето го гледа!

Бебра: Погледът се освобождава, полита…

Розвита: Окриля се…

Бебра: Отлита над морето, над необятното море… Оберефрейтор Ланкес, кажете какво се чернее там на брега, виждам пет черни точки.

Кити: И аз ги виждам. С пет чадъра!

Феликс: Шест са!

Кити: Пет са! Един, два, три, четири, пет!

Ланкес: Това са монахините от Лизийо. Евакуирани са тук с манастирската детска градина.

Кити: Но Кити не вижда дечица! А само пет чадъра.

Ланкес: Оставят ги в селото, в Баван, понякога идват при отлив да събират миди и рачета, оплели се из „таралежите“.

Кити: Горкичките!

Розвита: Да им дадем малко английска пастърма и няколко бисквити?

Оскар: Предлагам да ги почерпим хляб със стафиди и конфитюр от джанки, защото днес е петък и монахините постят.

Кити: Ама те тичат! Сякаш плуват с чадърите!

Ланкес: Както винаги, щом съберат достатъчно миди. После си поиграват, особено оназ лудетина, послушницата Агнета, същинско дете, объркало се като пате в мъгла. Гос’ин капитан, да имате още една цигара за оберефрейтора? Много благодаря. А оная, дебелата, дето се влачи най-подир, е игуменката — майка Схоластика. Не им дава да играят по плажа, да не престъпят случайно каноните на ордена.

(Монахини с чадъри припкат в далечината. Розвита пуска грамофона, прозвучава „Руска тройка в Петербург“. Монахините танцуват и хълцат от радост.)

Агнета: О — йе! Майко Схоластика!

Схоластика: Ах, Агнета, сестро Агнета!

Агнета: Йе, йе, йе! Сестро Схоластика!

Схоластика: Хайде обратно, дете мое! Сестро Агнета!

Агнета: Не мога, майко! Вървя по инерция!

Схоластика: Тогава молете се за завръщане, сестро!

Агнета: Многострадално завръщане, майко?

Схоластика: Премилостиво завръщане, сестро!

Агнета: Преблажено завръщане, майко!

Схоластика: Молете се, сестро Агнета!

Агнета: Нали се моля, безспииир, но нещо ме тегли напред.

Схоластика (по-тихо): Агнета, сестро Агнета!

Агнета: У-ху! Сестро Схоластика!

(Монахините изчезват. Само сегиз-тогиз в далечината се мяркат чадърите им. Плочата свършва. Полевият телефон до входа на бункера силно иззвънява. Ланкес скача от покрива, вдига слушалката, другите продължават да ядат.)

Розвита: Даже и тук, сред природата — телефони, навсякъде телефони!

Ланкес: Тук „Дора-7“. Оберефрейтор Ланкес.

Херцог:(Бавно излиза иззад бункера отдясно, носи телефон и влачи дълъг кабел, сегиз-тогиз спира и говори в слушалката): Спите ли, оберефрейтор Ланкес? Пред „Дора-7“ нещо се движи. Ясно се вижда.

Ланкес: Това са монахини, гос’ин оберлейт’нант.

Херцог: Какво търсят тия монахини тук? А ако не са монахини?

Ланкес: Монахини са. Ясно се виждат.

Херцог: А да си чувал нещо за камуфлаж? Или за Петата колона^[80], а? Тая тактика англичаните я прилагат от векове. Уж с Библията пристигат, а като запукат изведнъж.

Ланкес: Но те събират раци, гос’ин оберлейт’нант…

Херцог: Брегът незабавно да се очисти, ясно ли е?

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант. Но те събират раци.

Херцог: Веднага зад картечницата, оберефрейтор Ланкес!

Ланкес: Ами ако наистина събират раци, щото има отлив, за тяхната детска градина…

Херцог: Това е заповед.

Ланкес: Тъй верно, гос’ин оберлейт’нант.

(Ланкес хлътва в бункера. Херцог завива заедно с телефона вдясно край бункера.)

Оскар: Рагуна, запуши си ушите, ще стрелят, както на седмичните прегледи.

Кити: О, ужас! Ще се стегна в още по-здрав възел.

Бебра: Май наистина ще има пукотевица?

Феликс: Да включим пак грамофона. Може да помогне. (Включва грамофона, „The Platters“ пеят „The Great Pretender“^[81]. В синхрон с бавната, траурно провлачена музика затрещява картечница. Розвита си запушва ушите. Феликс прави челна стойка. В далечината пет монахини с чадъри литват навъзбог. Плочата започва да прескача, повтаря, сетне тишина. Феликс се изправя. Кити се развързва. Розвита припряно натъпква покривката с останки от трапезата в кошницата. Оскар и Бебра й помагат. Слизат от бункера. Ланкес се появява пред входа.)

Ланкес: Гос’ин капитан, да ви се намира още една цигарка за оберефрейтора?

Бебра: (всички от трупата боязливо отстъпват зад него): Господин боецът май прекалява с цигарите.

Трупата на Бебра: Прекалява с цигарите!

Ланкес: Бетонът е виновен, гос’ин капитан.

Бебра: А един ден, когато бетона вече няма да го има?

Трупата на Бебра: Бетона вече няма да го има.

Ланкес: Той е безсмъртен, гос’ин капитан. Само ний и нашите цигари…

Бебра: Зная, зная, ние ще се изпарим яко дим.

Трупата на Бебра (бавно си тръгват): Яко дим!

Бебра: А бетона ще го разглеждат и след хиляда години.

Трупата на Бебра: И след хиляда години!

Бебра: Ще открият кучешки кости.

Трупата на Бебра: Кучешки костици.

Бебра: А също и вашите нестандартни структури.

Трупата на Бебра: МИСТИЧЕН, ВАРВАРСКИ И ОТЕГЧЕН!

(Ланкес остава сам, пуши.)

Макар че по време на закуската върху бетона Оскар почти не се обади, не можеше да не запомни тоя разговор на Атлантическия вал — и как не, изприказваха се такива приказки точно преди вражеското нашествие; пък и отново ще се срещнем с оберефрейтора и бетоноваятеля Ланкес, когато ще възпеем следвоенния период и процъфтяващия днес еснаф.

На крайбрежната алея още ни очакваше бронираната кола. С няколко едри подскока оберлейтенант Херцог се намери при своите подопечни. Запъхтян се извини на Бебра за малкия инцидент.

— Забранена зона! Какво да се прави? — заоправдава се той, кавалерствува на дамите да се качат в колата, даде на шофьора още някои инструкции и поехме обратно за Баван. Трябваше да побързаме, едва смогнахме да обядваме (похапнахме надве-натри); защото в два часа бяхме обявили концерт в Рицарския салон на приказен нормандски замък, разположен зад тополите накрай селото.

Оставаше ни само половин час да изпробваме светлините, а сетне с барабанен пролог Оскар трябваше да открие. Играхме пред редници и подофицери. Кикотът избухваше често и дебелашки. Но и нас си ни биваше. Аз стъклопръснах едно стъклено цукало, в което имаше два кренвирша с горчица. Тлъсто гримиран, Бебра зарони клоунски сълзи над строшеното цукалце, изрови кренвиршите от купчината стъкла, намаза ги с горчица и си ги хапна, което извика бурен смях сред войската. Напоследък Кити и Феликс излизаха с кожени панталонки и тиролски шапчици, придаващи особен чар на акробатичните им номера. Розвита носеше тясна сребриста рокля и дълги резедави ръкавици, а на миниатюрното нежно краче — златовезани сандалки, спускаше синкави клепачи и със сомнамбулния си средиземноморски глас произвеждаше обичайния ефект от демоничната си сила. Дали споменах, че Оскар не се нуждаеше от специален костюм? Старото си моряшко кепе носех аз, с везана шевица „К.Н.В.Зайдлиц“, морскосинята ризка и палтото със златни копчета и котвички, отдолу надничаха панталонките до колене, навити тричетвърти чорапи в порядъчно извехтелите ботушки и червено-бял Тенекийко — от същия модел в реквизита си имах петорен запас.

Вечерта излязохме със същата програма пред офицерите и телеграфистките от Кабурския кореспондентски пункт. Розвита бе малко изнервена, грешки не допускаше, но изведнъж насред номера надяна едни слънчеви очила със синя рамка и рязко смени тона, стана по-безпардонна в предсказанията си, например взе, че изтърси на една бледа нафукана телеграфистка за любовната връзка с началника й. Едно откровение, което лично на мен ми се стори неделикатно, но в залата се намериха достатъчно присмехулници, защото началникът май седеше до телеграфистката.

След концерта офицерите от полковия щаб, които се бяха настанили в замъка, дадоха прием. Бебра, Кити и Феликс останаха, а Рагуна и Оскар се измъкнаха тихомълком, легнаха си и тозчас заспаха след турбулентния ден, едва в пет заранта ги събуди вражеското нашествие.

Какво да ви кажа за него? В нашия участък, недалеч от устието на Орна, дебаркираха канадци. Трябваше да опразним Баван. Бяхме сместили вече багажа си в камиона. Трябваше да се изтеглим заедно с полковия щаб. В двора на замъка спря кола с димяща полева кухня. Розвита ме помоли да й донеса чаша кафе, тъй като не бе закусила още. Напушен и притеснен да не изтърва камиона, аз отказах, дори й се сопнах. Тогава тя сама скочи от камиона, припна с високи токчета и котелка към полевата кухня, но стигна парливото сутрешно кафе заедно с една избухваща корабна граната.

О, Розвита, не зная колко годишна беше, зная само, че беше деветдесет и девет сантиметра, че от теб говореше Средиземно море, че ухаеше на канела и индийско орехче, че можеше да гледаш в сърцето на всеки; само в собственото си не можа, инак щеше да останеш при мен и нямаше да отидеш за онова кафе, което ти дойде твърде горещо.

В Лизийо Бебра успя да ни уреди направление към Берлин. Изчакахме го пред комендантството и тогава за пръв път след смъртта на Розвита проговори:

— Ние, гномовете и шутовете, не биваше да играем върху бетон, излят за великани! Да си бяхме останали под трибуните, където никой нямаше да се сети за нас.

В Берлин се разделих с Бебра.

— Какво ще правиш в противовъздушните скривалища без твоята Розвита? — каза той с усмивка, тънка като паяжина, целуна ме по челото и изпрати Феликс и Кити с редовни пропуски да ме придружат до Централна гара в Данциг. Подари ми също и петте оцелели барабана от реквизита: и така оборудван, с шест барабана и с моя самоучител, на единадесети юни четиридесет и четвърта вечерта преди рождения ден на сина ми пристигнах в родния си град — все още целокупен и средновековен и час по час огласян от камбанния звек на големи и малки камбани от високи и ниски камбанарии.

Последователите на Христа

Ето ме — пак у дома! В двайсет часа и четири минути отпускарският влак пристигна на Централна гара Данциг. Феликс и Кити ме изпратиха до площад „Макс Халбе“, на раздяла Кити се просълзи, сетне двамата се упътиха към Главната квартира в „Хохщрис“, а Оскар малко преди девет закрачи с багажа си по Лабесвег.

Отново у дома. В наши дни се шири един порочен обичай: ако младеж подправи дребно чекче, забегне в Чуждестранния легион, а след година — две позастарял се върне и започне да разказва какви ли не истории — го обявяват за модерен Одисей. Сбърка някой влака от разсеяност, замине за Оберхаузен вместо за Франкфурт, преживее нещо пътьом — и защо не! — и дошъл не дошъл, зажонглира с имена като Цирцея, Пенелопа и Телемах.

Оскар не можеше да мине за Одисей, дори само защото у дома свари всичко, както си е било. Неговата любима Мария, която Оскар — Одисей би трябвало да прекръсти на Пенелопа, не бе обсадена от похотливи женихи, а все още коландреше своичкия си Мацерат, за когото се бе прежалила още преди заминаването на Оскар. Дано заради сомнамбулната й професията по-образованите сред вас не видят в клетата ми Розвита мъжевлудяващата Цирцея. Накрая — що се отнася до синчето Курт, — той пет пари не даваше за баща си, тоест за нищо на света не можеше да бъде Телемах, макар да не позна Оскар.

Щом сме започнали със сравнения — а виждам, че възвръщенецът трябва да приеме някои сравнения, — тогава нека аз бъда блудният син; защото Мацерат ми отвори вратата и ме посрещна като роден, а не набеден баща. О, как се зарадва той на Оскар! Дори заплака с истински, безмълвни сълзи, ето защо от него ден аз започнах да се наричам не само Оскар Бронски, но и Оскар Мацерат.

Мария ме посрещна по-спокойно, ала не нелюбезно. Тя седеше на масата и лепеше продоволствени карти за интендантството, а масичката за пушене вече бе отрупала с още неотворени подаръци за рождения ден на Бебо Курт. Каквато си беше практична, първо ми създаде телесен комфорт, съблече ме, окъпа ме, както някога, без да забележи руменеца ми, и ме чучна по пижама на масата, където Мацерат междувременно ми бе сервирал яйца на очи с пържени картофки; Отпивах мляко и докато пиех и хапвах, разпитът започна:

— Де потъна бе, дете? Всичко обърнахме. И полицията се утрепа да те търси, и пред съд ни викаха да се кълнем, че не сме те пречукали. А ето те теб. Кви дертове брахме, белки се свършат дотук, ама надали, щот пак трябва да съобщим в участъка. Дано не те вкарат в лудницата! Ама тъй ти са пада! Кат не казваш де отиваш!

Мария прояви далновидност. Не мина без дертове. Довлече се някакъв министерски чиновник от Здравеопазването и шушу-мушу — на Мацерат, но Мацерат като кресна, цялата къща огласи:

— И дума да не става! Обещал съм на жената на смъртния одър! Аз съм бащата, а не санитарната полиция!

Така отървах лудницата. Но от него ден през две седмици току пристигаше по някое служебно писъмце, подканващо Мацерат да драсне едно подписче; ала Мацерат не искаше да подпише, затова грижата все по-дълбоко браздеше лицето му.

Оскар бе прибързал и трябваше пак да оглади бръчките на Мацерат, защото вечерта при завръщането ми той сияеше, кахъреше се по-малко от Мария и по-малко питаше, стигаше му тая радост, че съм се върнал жив и здрав, тоест държеше се като истински баща.

— Има да се радва Бебо Курт, че батко си е дошъл! — рече той, докато ме слагаха да спя у направо сащисаната мама Тручински. — Пък на всичко отгоре утре ще празнуваме рождения му ден!

Освен тортата с трите свещи, синът ми Курт намери на празничната маса един виненочервен пуловер, производство Гретичка Шефлер, но не му обърна капка внимание. И една грозна жълта топка имаше, която яхна, поязди, а накрая наръга с кухненския нож. Сетне зацока от гумената рана оная сладникава течност, отлагаща се във всички напомпани топки. Едва топката се изкоруби завинаги, Бебо Курт се зае с такелажа на платнохода, за да го превърне в крушенец. Непипнати, но в застрашителна близост до Бебо останаха пеещият пумпал и шибалката.

Отдавна обмислял рождения ден на сина си, Оскар хукна на изток в най-драматичните събития, за да не пропусне третия рожден ден на своя наследник; Той стоеше отстрани, гледаше разрушителното дело на войнствения малчуган, любуваше му се, сравни своя бой с ръста на синчето и угрижено си рече: В твое отсъствие Бебо Курт те е надминал, близо седемнайсет години ти успя да опазиш своите деветдесет и четири сантиметра от третия си рожден ден, а момченцето ги е надхвърлило с цели три сантиметра; време е да го направиш барабанчик и да обуздаеш прибързания му растеж.

Изрових един чисто нов Тенекийко от реквизита, който бях скътал заедно с големия си „самоучител“ зад купчината керемиди на тавана — защото възрастните не се сетиха, — за да дам на сина същия шанс, какъвто клетата маминка — удържайки обещанието си — ми бе дала някога на моя трети рожден ден.

С основание допусках, че Мацерат, нарочил ме навремето да поема бакалията след провала с мен вече виждаше бъдещия бакалин в лицето на Бебо Курт. Но макар да си викам „Пази, боже!“, не мислете Оскар за върл противник на бакалството. Защото и концерн да ми обещаеха — било на мен или на сина, — и цяло кралство в комплект с колониите да наследях, пак така щях да постъпя. Оскар не искаше да поема нищо от втора ръка, затова искаше да подтикне сина си към подобно поведение — и тук беше грешката ми, — да направи сина барабанчик на пожизненото трилетие, сякаш за всеки изпълнен с надежди младеж не е еднакво противно какво ще наследи — бакалница или барабан.

Така разсъждава Оскар днес. Но навремето имаше една мечта: до бащата-барабанчик да застане синът-барабанчик и тоя дует барабанчици да гледа големите изотдолу, и да създаде родова династия барабанчици; защото моето дело — тенекиено и червено — бяло — трябваше да се предава от поколение на поколение.

Ех, какъв живот ни очакваше само! Двамата заедно, но в отделни стаи, рамо до рамо, но той — на Лабесвег, аз — на Луизенщрасе, той — в мазето, аз — на тавана, Бебо Курт — в кухнята, Оскар — в нужника; баща й син можеха тук или там и понякога заедно да бият барабан, а при сгода да се пъхнат двамина под полите на моята баба и негова прабаба Анна Коляйчек, да поживеят там, да барабанят и да вдъхват миризмата на леко граниво масло. Седнали пред портичката на бабчето, щях да разправям на Бебо Курт:

— Надникни вътре, сине! Оттам сме дошли. Ако слушаш, ще ни пуснат да влезем за час — два при компанията, която ни очаква.

А Бебо Курт ще занича под полите; ще рискува едно око и най-учтиво ще помоли татко си за някои обяснения.

— Оная красива дама в средата — ще зашушне Оскар, — дето играе с изящните си ръце и има нежен овал на лицето — просто да те разплаче, е моята клета маминка и твоя добра баба. Спомина се — дали от чорбата змиорки, или от захарното си сърце — дявол знае.

— Разказвай, тате, разказвай! — ще препира Курт. — А кой е оня мустакат чичко там?

— Това е прадядо ти Йозеф Коляйчек — тайнствено ще сниша глас. — Я виж как горят подпалваческите му очи! Каква божествено полска налудничавост и практично кашубска дяволитост се чете между веждите му! Забележи и плавателните ципи между пръстите му! През тринайсета година, когато пускали кораба „Колумб“ на вода, прадядо ти попаднал под един сал и дълго трябвало да плува, докато стигнал Америка и станал милионер. Ала понякога пак се връща във водата, доплува обратно, гмурва се тук отдолу, където Подпалвача за пръв път намерил убежище и дал своя пай за мамчето.

— А онзи хубав господин, който се криеше зад дамата — моя баба, а сега седна до нея и взе да гали ръцете й? Я виж, той има същите очи като твоите, тате!

Тогава аз, неблагодарният юдин син, ще сбера целия си кураж, за да отговоря на послушното си момче.

— Това са чаровните очи на всички Бронски, дете мое. А твоите очи са сиви — като на майка ти. Но и ти като Ян, дето целува ръцете на клетата маминка, и като баща му Винцент си един чудесен, по кашубски земен Бронски. Някой ден и ние ще се върнем там, при извора, пръскащ леко гранивия дъх на масло. Ех, че хубаво!

Едва в утробата на баба Коляйчек или в бабината буталка за масло — както обичах да се шегувам — според тогавашните ми теории можехме да заживеем пълнокръвен семеен живот. Дори днес, когато с едно мръдване на пръста мога не само да достигна, но и да надскоча Бог Отец, Сина божи, Единородния и — което е по-важно — лично Свети Дух, когато с неохота служа на Христа и на всичките си други професии, сега, когато най-недостъпното нещо за мен са бабините поли, рисувам идилични картини от живота на нашата рода.

Най обичам да фантазирам в дъждовни дни: бабчето разпраща покани и се срещаме в нея. Пристига Ян Бронски, набучкал цветя, май карамфили, в дупките от куршуми по полската си пощенско — бранителска гръд. Мария, получила покана по мое настояване, пристъпва плахо към маминка и — за да спечели нейното благоволение — й показва заведените от мама и безукорно водените от Мария бакалски книги, а мама прихва в най-кашубския си смях, прегръща любимата ми, целува я по бузата и казва, намигайки:

— Ех, момиче, не се притеснявай! Та нали и двете се венчахме за един Мацерат, а отгледахме един Бронски!

Строга забрана за всичките ми измишльотини: за сина, заченат от Ян, износен от мама в бабината утроба, а накрая излязъл от бутилчицата на баба Коляйчек. А тази мисъл като лавина може да посурне и други мисли подире си. Ще вземе да щукне на несъщия ми брат Щефан — нали и той е наша кръв — някоя идейка ала Бронски, да хвърли първом око, а после и още нещо на моята Мария. Затова нека фантазията ми се ограничи с една безобидна родова среща! Не ми трябва ни трио, ни квартет барабанчици, ще се задоволя само с Оскар и Бебо Курт и ще разкажа върху Тенекийко на всички присъствуващи нещо за Айфеловата кула, която ми заместваше бабиното подполие в чуждата страна. Ще се радвам, ако с барабанния си дует позабавляваме гостите, също домакинята Анна Коляйчек и — подчинявайки се на ритъма, — те запляскат един другиму по колени.

Колкото и да е примамливо да разгърнеш и вместиш в бабината утроба света с цялата му взаимосвързаност и многопластие, сега Оскар — понеже и той като Мацерат е само един уж-баща — трябва да се върне към събитията от дванайсети юни четирийсет и четвърта, към третия рожден ден на Бебо Курт.

Пак ще повторя: пуловер, топка, платноход, камшик и пеещ пумпал получи малчуганът, оставаше само аз да му дам червено — белия барабан. Едва — що Курт бе видял сметката на платнохода, Оскар се приближи с тенекиения дар зад гърба, а неговият овехтял Тенекийко се люшна под корема му. Стояхме на педя един от друг: Оскар Палечкото и Курт Палечкото — само че с два сантиметра по-висок. Лицето му се разкриви от дивашки бяс — продължаваше да ломи платнохода, — а когато извадих барабана и го вдигнах високо, се строши и последната мачта на „Памир“ (така се казваше ветроходът).

Курт пусна крушенеца, пое барабана, стисна го, превъртя го веднъж — дваж и малко се поукроти, но чертите на лицето му все още бяха леко напрегнати. Сега е моментът да му дам палките. Но за жалост погрешно схвана двойния ми жест, почувствува се застрашен, изби ги с барабана от пръстите ми и тъкмо се наведох да ги вдигна, той измъкна някакъв подарък изотзад и ме шибна с него, понеже пак бях взел пръчиците и му ги предлагах повторно: мене, а не пеещия пумпал шибаше той, Оскар шибаше той, не пумпала, който има жлебове за тая цел, да види родният му баща как пее и се върти пумпал, плющи с камшика и си вика: „На ти сега, братле!“. Така налагаше Каин Авела, докато Авел се завъртя, първом олюлявайки се, а сетне все по-живо и уверено, и запя Авел, заръмжа сърдито, а сетне все по-звънко зажужа песничката на лудия пумпал. И все по-нагоре ме засукваше на Каина камшикът, и гласът ми се натебешири, и сякаш утринна молитва заромони от устата на тенор, могат да пеят тъй само от сребро ковани ангели, Виенските момчета и школувани скопци — трябва и Авел да е пял така, преди да рухне, както и аз се строполих под камшика на момчето Курт.

Макар че ме видя проснат така, жално помърквайки, още много пъти изшиба той стайния въздух, сякаш насита нямаше тая негова ръка. Даже докато най-щателно оглеждаше барабана, пак ме държеше недоверчиво под око. Първо хубавичко очука червено — белия лак в ръба на един стол, сетне подаръкът се приземи на дъските и Бебо Курт затърси и докопа масивния корпус на някогашния платноход. И с тоя кютук взе да бие барабана. Той не биеше, той разбиваше барабана. Дори най-прост ритъм не излизаше изпод неговата ръка. С безумно втрещен поглед той налагаше Тенекийко равно и монотонно — горкия, не бе очаквал такъв барабанчик, нали бе създаден за игривото тремоло на най-леките палки и не понасяше блъскането на тежкия батареен таран. Барабанът се огъна, искаше да избяга, откъсвайки се от обръча, искаше да стане невидим, като оттръска червено — белия лак и остави сиво — синята тенекия да проси милост. Но синът бе неумолим към бащиния си дар. А когато бащата още веднъж опита да посредничи и въпреки множеството еднакво силни болки се посурна по килима и дъските към сина, шибалката пак се намеси: изнемощелият пумпал добре познаваше госпожа Шибалка, отказа да се върти и пее, а барабанът завинаги се прости с надеждата за по-нежен, игриво тремолиращ барабанчик, който върти палките живо, но не грубиянски.

Когато Мария влезе, барабанът беше вече за боклука. Тя ме гушна, целуна отеклите ми очи, цепнатото уше, облиза кръвта и моравите ивички по ръцете ми.

Ех, защо Мария целуваше само нещастното пребито уродче? Де да беше познала сломения татко и по всяка рана — любимия! Каква утеха, какъв негласен, но истински съпруг щях да й бъда през следващите тежки месеци!

Първият удар сполетя — макар да не засегна пряко Мария — моя полубрат Щефан Бронски, който по това време вече носеше името на пастрока си Елерс. Внезапната му смърт на Арктическия фронт завинаги провали офицерската кариера на неотдавна повишения лейтенант. Докато Щефановият татко Ян бе скътал в пазвата си една карта от скат, куртката на лейтенанта бе окичена с Железен кръст — II степен, пехотинска значка и — тъй наречения — медал на замразената мръвка.

В края на юни мама Тручински получи лек удар, защото пощата й донесе лоша вест. Подофицер Фриц Тручински бе загинал геройски за три неща наведнъж: Фюрер, Народ и Отечество. Това бе станало на Централния участък на фронта, а вещите на Фриц — портфейла със снимки на мили, все усмихнати момичета от Хайделберг, Брест, Париж, Бад Кройцнах и Солун; както и Железни кръстове — I и II степен — не помня вече каква значка за какво нараняване, — бронзова пръчица за храброст, две лентички за унищожени танкове и две-три писма — изпрати някой си капитан Канауер направо от фронта в Лангфур на Лабесвег.

Мацерат всеотдайно помагаше и мама Тручински скоро се почувствува по-добре, макар че никога вече нямаше да се чувствува съвсем добре. Тя здраво бе сраснала със стола до прозореца и току запитваше я мен, я Мацерат, който се качваше по два-три пъти дневно да донесе нещо, къде бил Централният участък, далеч ли било, не можело ли в неделя да се иде с трена дотам.

При най-добро желание Мацерат не можеше да я осветли. Та на мен се падаше — нали бях поовладял географията от извънредните съобщения и информационния бюлетин на вермахта — през дългите следобеди да барабаня пред непоклатимо заседналата, ала все пак поклащаща глава мама Тручински разни версии за все по-гъвкавия напоследък Централен участък на фронта.

А Мария, силно привързана към фриволния Фриц, се отдаде на бога. В началото, през целия юли, се залъгваше с нейната си религия, всяка неделя ходеше при пастор Хехт в протестантската църква, а Мацерат я придружаваше понякога, макар че тя предпочиташе да ходи сама.

Но протестантското богослужение не стигаше на Мария. И посред седмицата — в четвъртък или петък — не помня, но всеки случай преди затваряне на магазина — Мария повери бакалията на Мацерат, улови за ръка мен, католика, и поехме към Нов пазар, после свърнахме по Елзенщрасе, по Мариенщрасе, подминахме месаря Волгемут и стигнахме Клайнхамер Парк. Сигурно отиваме на Лангфурската гара и ще си направим излетче, защо не до Бисау в Кашубия — но тъкмо си го помислих, и свихме вляво, пред железопътния подлез суеверно изчакахме един товарен влак, сетне минахме подлеза, където подлизваше гнусна помия, но не тръгнахме към Филмпаласт, а хванахме пътя вляво край банкета. Или ще ме завлече в кабинета на доктор Холац на Брунгсхьофер Вег или ще се покръства в черквата „Сърце Христово“ — гадаех аз.

Черковният портал гледаше към банкета. А между банкета и отворения портал спряхме ние. Късен августовски следобед, въздухът жужеше. Зад нас върху релсите няколко украинки с бели забрадки чоплеха чакъла с кирки и лопати. Стояхме, загледани в сенчестия, струящ хлад черковен търбух: в дъното обаятелно примамваше огнено око — вечната светлина. Украинките зад нас, върху насипа, спряха да копаят и гребат. Просвири рог, зададе се влак, изниза се, мина, замина, просвири рог, украинките продължиха да гребат. Мария се колебаеше, не знаеше с кой крак да тръгне, после тръсна цялата отговорност върху мен, свързания по кръв и кръщелно с единствено богоспасяемата църква; за пръв път от години насам, от ония две седмици, пълни с лимонаден прах и любов, тя отново се остави Оскар да я поведе.

Тогава оставихме банкета и шумотевицата му, август и августовския брум отвън. Меланхолно и мечтателно потропвайки с пръсти върху скрития под ризката Барабанко, ала все пак с вглъбено и равнодушно лице, си спомних литургиите, тържествените архиерейски служби, молитвеното смирение на вечерня и съботните изповеди с клетата маминка. Малко преди смъртта си тя бе станала страшно набожна заради бурния си роман с Ян Бронски и от събота на събота се облекчаваше с изповед, в неделя се подкрепяше със светото причастие, за да може — така облекчена и подкрепена — следващия четвъртък отново да се срещне с Ян на Тишлергасе. А как се казваше Преподобния тогава ли? Преподобния се казваше Винке, все още бе пастор в черквата „Сърце Христово“, проповядваше гальовно — тихо и неразбираемо, припяваше Символа на вярата тъй изтънко и плачливо, че насмалко и у мен да се промъкне малко вяра тогава, ако не беше левият олтар с Богородица, Младенеца и Кръстителя.

Та нали тоя олтар ме подмами да задърпам Мария от слънчевия зрак към портала, а сетне по плочите — в черковния кораб.

Оскар не бързаше, седеше спокоен и все по-охладен в дъбовия трон до Мария. Години бяха минали, а като че ли все същите хора — методично прелиствайки въпросника за изповед — чакаха ред за ухото на Преподобния Винке. Седяхме по-встрани, към централния кораб. Исках да предоставя и облекча избора на Мария. От една страна — хем да не бъде в смущаваща близост до изповедната, сиреч да се покръсти мълком и без официалности, от друга — наблюдавайки приготовленията за изповед, да вземе решение, да намери пътя към ухото на Преподобния и да обсъди с него тънкостите по приемането й в лоното на единствено богоспасяемата църква. Дожаля ми, като я гледах толкова мъничка и с все още непохватни ръце — как коленичи под мирис, прахоляк, гипсови орнаменти, усукани ангели и пречупена светлина, между измъчени светци, пред, под и сред сладостно многострадалния католицизъм и как за пръв път се прекръсти наопаки. Оскар побутна Мария, показа й кръстния знак, посочи на любознателната къде точно зад челото, дълбоко в гърдите и в раменните стави са уседнали Отец, Син и Свети Дух и как да сключи ръце за молитва. Мария послуша, сбра молитвено длани и започвайки с „амин“, замълви молитвата.

Отначало и Оскар опита да помене с молитва неколцина покойника, но като взе да се моли и пазари с господ за вечния покой на Розвита и достъпа й до небесните радости, той така затъна в земни дреболии, че вечният покой и небесните радости накрая се озоваха в един парижки хотел. Намерих спасение в префациото, там поне никой не можеше да ме хване натясно, измърморих едно во веки веков, sursum corda, dignum et justum — това е достойно и право, реших, че е достатъчно и загледах Мария отстрани.

Католическата молитва й прилягаше. Мария беше хубава като картинка в религиозното си смирение. Молитвата удължава ресниците, изписва веждите, багри страните, челото натежава, шията става гъвкава, ноздрите затрептяват. Ала богомолците не бива да се смущават, богомолците не бива нито да съблазняват, нито да се съблазняват, макар за молитвата да е поощрително, а за богомолеца приятно да го наблюдават.

Затова се изсулих от излъсканото черковно дърво, сложих чинно ръце върху Барабанко, изтумбен под ризката ми — и беж да ме няма! Оскар избяга от Мария, стъпи на плочите, промъкна се край спирките на Кръстния път в левия кораб, не спря при свети Антоний — между нас да си остане, — защото двамата с Тенекийко не бяхме изгубили ни портфейл, ни ключ от къщи; и свети Адалберт Пражки^[82], посечен от ония езичници брусите^[83], подминахме отляво, не мирясвахме, скок — подскок, от плочка на плочка — същинска шахматна дъска! — докато едно килимче не подсказа стъпалата към левия страничен олтар.

Няма да ми повярвате, но в новоготическата тухлена черква „Сърце Христово“, следователно и в левия страничен олтар, всичко си беше по старому. Розовият гол Исусчо още седеше върху лявото бедро на Девата, няма да я наричам Дева Мария, за да не я объркате с моята покръстваща се Мария. Към дясното коляно на Девата все още се притискаше Кръстителчето, сиромашки заметнато с шоколаденокафявата чорлава кожа. А тя самата, както някога, сочеше Христос с десен показалец, пък гледаше Йоан.

Но след няколко години отсъствие не ме интересуваше толкова майчината гордост на Девата, колкото боят на двамата малчугани. Христос, кажи-речи, бе колкото тригодишния ми син Курт, значи с два сантиметра по-висок от Оскар. Йоан, който според източниците бе по-голям от назарянина, имаше моя ръст. Но и двамата бяха с рано помъдрели лица, нещо присъщо и на мен, перманентно тригодишния малчуган. Нищо не се бе променило. Пак гледаха нафукано, както преди еди-колко си години, когато идвахме с клетата маминка в църквата „Сърце Христово“.

Нагоре по пътечката върху стълбите, ала без обичайния интроитус. Всяка дипличка проучих, бавно и без нищо да изпусна, прокарах палка — много по-чувствителна от целия ми набор пръсти — по вапцания гипс на двамата голишарковци: по бедрата, корема, ръцете; преброих всички гънчици и трапчинки — цял Оскар — същия ръст, моята свежа плът, силните ми закръглени колене, късите, но мускулести ръце на барабанчик. Пък ги е вдигнало и по същия начин, хлапето му с хлапе! Седеше върху бедрото на Богородица с вдигнати ръце и юмручета и току-виж, започнал да барабани — все едно не Оскар, а Христос беше барабанчик, все едно бе чакал точно Тенекийко и тоя път сериозно си бе наумил да импровизира някакъв очарователен ритъм за мен, Йоан и Богородица.

— И сторих, както преди години, свалих Барабанко от врата и реших да изпитам Христа. Полека — да не закача вапцания гипс, положих Оскаровата червено — бяла любов върху розовите му бедърца, не че очаквах като глупец чудо някакво, направих го ей така — за удоволствие, просто исках да видя пластичния образ на немощта. Какво като седеше там и виреше юмруци, какво като имаше моя ръст и жилавата ми снага, какво като беше от гипс и без усилия се докарваше за тригодишен малчуган, а аз с толкова мъки и лишения едва крепях своето трилетие. Но не може да барабани, само се надува и фука: „Ще мога, само ми дайте барабан!“ И рекох му: „На̀ ти, ама пак не можеш — ха-ха“ — и бучнах двете палки между пръстите му — десет наденички сякаш, щях да се пукна от смях: Ха барабани сега де, сладки Исусчо, чуйте, чуйте, шареният гипс барабан ще бие, а ти, Оскар — марш назад, по трите стъпала, по килимчето и долу, на плочника — ха сега де, почвай, Младенецо, Оскар ще отиде още по-назад. Отстъпва и се гъне от смях, защото Христосчо седи насреща му, да барабани не може, а как ли му се иска. Такава скука ме загриза! И о, чудо — той барабанеше, той биеше барабан!

Нищо наоколо не пошавваше: а той барабанеше, с лявата, с дясната, сетне с двете палки, кръстосваше ги, не тремолираше лошо, много професионално, игриво сменяше ритъма, беше добър и в простия, и в сложния ритъм, не търсеше евтини ефекти, водеше се по барабана, не звучеше ни религиозно, ни плебейски, а като чисто изкуство, не пропусна и шлагерите, изпълни две-три популярни мелодии, „Всичко отминава“ и разбира се — „Лили Марлен“. Бавно, сякаш на пресекулки извърна към мен русокъдрата си глава със сини очи ала Бронски, усмихна се малко арогантно и засвири китка от любимите пиески на Оскар: започна със „Стъкльо, стъкльо, стъкълце“, загатна мотива от „Седмичната програма“ и също като мен малкият негодник насъска Гьоте срещу Распутин, изкачи с мен Щоктурм, пропълзя с мен под трибуната, лови змиорки на вълнолома, покрачи подир стеснения към нозете ковчег с клетата маминка и току се пъхваше — шашках се направо — под четирите фустана на баба Анна Коляйчек.

Тогава Оскар пристъпи напред. Нещо го теглеше напред. Искаше на килима, не искаше вече на плочника. Стъпало по стъпало го издигнаха към олтара — нагоре, нагоре! И така аз възлязох горе, а ми се искаше той да слезе долу.

— Исусе Христе — едва изчегъртах сетните останки от гласа си. — Не сме се пазарили така. Я си ми дай барабана! Ти нали си имаш разпятие, то ти стига?

Не рязко, а плавно стихна барабанното соло, с прекалено старание той кръстоса палки върху Тенекийко и безропотно ми върна онова, което лекомислено му бях преотстъпил.

И тъкмо смятах без дума благодарност да хукна като дузина дяволи по стълбите, надолу и навън от католицизма, когато един приятен, макар заповеднически глас досегна рамото ми:

— Оскар, обичаш ли ме?

Както бях гърбом — отвърнах:

— Отде да знам.

А той — със същия равен глас:

— Оскар, обичаш ли ме?

Троснато отвърнах:

— Съжалявам, ама хич.

Тогава ми досади за трети път:

— Оскар, обичаш ли ме?

Христос тогава видя лицето ми:

— Мразя те, копеле, мразя теб и всичката ти шарлатания! Чудно нещо — вместо хулите ми да го сразят, гласът му тържествуваше. Показалец вдигна той като начална даскалица и ми повели:

— Ти си скалата, Оскар, върху тая скала ще вдигна своя храм. Последвай ме!

Можете да си представите възмущението ми. От гняв настръхнах като варена кокошка. И едно гипсово пръстче му чупнах, ала той не помръдна.

— Само го кажи пак — просъска Оскар — и ще ти смъкна боята!

Но думица не отдума, само дето откак свят светува, се потътри оня старик, който тътри крак из всички църкви. Левия страничен олтар почете той, а мен дори не забеляза, потътри се нататък и щом стигна Адалберт Пражки, аз се запрепъвах по стъпалата надолу, от килимчето на плочника и без да се обърна ни веднъж, по шахматния десен се добрах до Мария, която тъкмо се кръстеше по католишки — безпогрешно и според моите напътствия.

За ръка я улових, заведох я до купена със светена вода, изчаках я в централния кораб, вече досами портала, да се прекръсти още веднъж с лице към олтара, но без мене, само преди да коленичи, я издърпах навън — на слънце.

Беше се свечерило. Украинките на банкета си бяха отишли. Затова пък извън гарата маневрираше товарен влак. Рояци комари висяха на гроздове във въздуха. Отгоре долетяха камбаните. Тракането на влака попи камбанния звек. Комарите продължаваха да висят на гроздове. Лицето на Мария бе окъпано в сълзи.

Идеше ми да изкрещя. Що да сторя с Христа? Да отприщя глас. Що да сторя с разпятието? А добре знаех, че гласът ми е безсилен да се справи с прозорците на неговия храм. Нека си строи храм върху людете — върху Петър, Петрун и каквито иска Петровци, но не и на мен!

— Внимавай, Оскар, недей да чупиш прозорците на тази църква! — прошепна сатаната у мен. — Ще ти съсипе гласа.

Ето защо хвърлих само един-единствен поглед нагоре, измерих един новоготически прозорец, сетне откъснах очи от църквата, не запях, не последвах него, а се повлякох с Мария към подлеза пред гарата, сетне през сълзящия тунел, нагоре по Клайнхамервег, вдясно по Мариенщрасе, край месарницата на Волгемут, вляво по Елзенщрасе и през Щрисбах до Нов пазар, където копаеха водоем за противовъздушна отбрана. Дълъг бе Лабесвег, ала се дотътрихме някак и беж да ме няма — далеч от Мария, по деветдесетте стъпала, горе в сушилнята на тавана. Там висяха спални чаршафи, зад чаршафите бе струпана купчина пясък за противовъздушна отбрана, а зад пясъка и кофите, зад връзки вестници и куп керемиди бях скътал моя самоучител и запаса си фронтовашки барабани. В една кутия от обувки се въргаляха няколко изгорели, ала все още крушовидни крушки. От тия крушки взе Оскар една, строши я с песен, взе втора, разби я на стъклен прах, полека откъсна шишкавата глава на третата, с изящен шрифт гравира ХРИСТОС върху четвъртата, сетне смля на прах и стъклото, и надписа, искаше да повтори, но крушките бяха свършили. Измалял се отпуснах върху купчината пясък: Оскар все още имаше своя глас. Или може би Христос имаше последовател. А на мен Кокалярите щяха да станат първите ми ученици.

Кокалярите

Оскар не става за следовник на Христа дори само защото изникват непреодолими трудности да сбере ученици, ала зовът божи стигна тогава сърцето ми по околни пътища и последвах Христа, макар да не вярвах в своя предтеча. Но верен на максимата: „Който се съмнява, вярва, а който не вярва, вярва най-дълго“, не успях да погреба в съмнения онова малко чудо, интимно поднесено ми в черквата „Сърце Христово“, а се опитвах да насърча Христа да повтори барабанния си спектакъл.

Неведнъж Оскар ходеше без Мария в споменатата тухлена черква. Измъквах се под носа на мама Тручински — нали бе сраснала здраво със стола и нямаше как ме пипне! Но какво ли можеше да ми предложи Христос? Защо оставах до късна доба в левия черковен кораб, щом клисарят заключеше? Защо Оскар стоеше пред левия страничен олтар — да му се вкочанясат крайниците, а ушите му да станат на стъклени шушулки ли? Защото въпреки сподавеното покорство, въпреки сподавените хули, не можах да изтръгна звук ни от Барабанко, ни от Христа.

Miserere! През живота си не бях чувал зъбите ми да тракат така, както в среднощния покой на черквата „Сърце Христово“. Едва ли някой шут е имал някога по-добра дрънкалка от Оскар! Дали имитирах гнездо, пълно с разточителни картечници, или в ченето ми се бе набутала огромната администрация на някоя застрахователна компания ведно със секретарки и пишещи машини? Кънтеше надлъж и нашир, намираше отзвук и аплодисменти. И треска затресе колоните, настръхнаха сводовете, и кашлицата ми заподскача на куци — крак по шахматните плочи, повърна се по Кръстния път, възвиси се в централния кораб, метна се на хора, изкашля се шейсет пъти — същинско Бахово дружество, което вместо да пее, кашлицата разучило — и тъкмо се надявах, че кашлицата се е свряла в тръбите на органа и ще се обади едва на неделния хорал, когато тя се чу от сакристията, миг след това от амвона, а накрая — киху, киху! — заглъхна зад централния олтар, зад гърба на гимнастика върху кръста и набърже изкашля душата си. „Свърши се“ — изкашля се кашлицата ми, макар че нищо не се бе свършило^[84]. Младенецът стискаше безочливо и непохватно палките ми, увесил Тенекийко на гипсовия врат, но не барабанеше, отказваше да потвърди моята мисия. А Оскар искаше да я види черно на бяло тая повелена му от Христа мисия.

Оттогава ми е останал добрият или лошият навик: вляза ли в църква, дори най-прочута катедрала, стъпя ли на плочите, дори в най-цветущо здраве, ме задавя неудържима кашлица, която според архитектурния стил, ширина и височина се разгръща готическа, романска или барокова, а и след години ще звучи кашлицата ми от Улмската или Шпайрската катедрала на Оскаровия барабан. Но в ония дни, в разгара на август, когато хубавичко се настудувах от мъртвешки студения католицизъм, можеше да се мисли за туризъм и посещения на църкви в далечни страни само ако си включен в планомерното отстъпление на райхсвера и навярно си записал в своя дневник: „Днес напуснахме Орвието, фантастична църква, след войната да я посетим и разгледаме с Моника.“

Нямаше да е трудно да стана черковник, тъй като нищо не ме задържаше вкъщи. Там беше Мария. Но Мария си имаше Мацерат. Там беше синът ми Курт. Но калпазанинът ставаше все по-непоносим — кога ще бръсне пясък в очите ми, кога зверски ще ме одере, та ноктите му ще се изпочупят в бащината ми плът. Или синковецът размахваше чифт юмруци с побелели кокалчета, че само при вида на тия войнствени близнаци кръвта плисваше от носа ми.

Странно наистина, Мацерат се държеше непохватно, но сърдечно с мен. Оскар сам се чудеше как позволява на тоя безразличен нему до вчера човек да го вдигне на скута и да го прегръща и оглежда, а веднъж дори да го целуне и просълзен да каже — по-скоро на себе си, отколкото на Мария:

— Таз няма да я бъде. Не може човек току-тъй да изхвърли собствения си син. Пък оня и докторите да приказват квото си щат. Дращят си най-безотговорно. Абе тия хора деца нямат ли?

Мария, която седеше на масата и както всяка вечер, лепеше купони върху вестници, вдигна очи:

— Успокой се, Алфред. Говориш тъй, сякаш мен ми е все едно. Но щом викат, че тъй трябвало… Знаеш ли кой крив, кой прав.

Мацерат посочи с показалец пианото, което след смъртта на клетата маминка звук не бе издало:

— Агнес нямаше никога да го стори, нито позволи.

Мария хвърли поглед към пианото, вдигна рамене и ги върна по местата им, щом заговори:

— Че нали му е майка, все се е надявала, че ша са оправи. Но нали виждаш: управия няма, подритват го насам-натам, не знай ни как да живей, ни как да умре!

Откъде се взе тая сила у Мацерат, дали от Бетховен, който продължаваше да виси над пианото и мрачно гледаше мрачния Хитлер, но като ревна: „Неее! Ни-ко-га!“ — и трясна юмрук по масата, по влажните, лепливи вестници, поиска от Мария писмото от лудницата и го прочете веднъж, дваж, триж, четеше и препрочиташе, сетне го скъса и посипа хартийките върху купоните за хляб, купоните за мас, купоните за продукти, купоните за пътуване, купоните за тежък физически труд, купоните за още по-тежък физически труд, върху купоните за бременни и майки кърмачки. От тоя ден и до ден-днешен, въпреки че Оскар не попадна в ръцете на ония доктори само благодарение на Мацерат, щом Мария се яви пред очите му, той тутакси си представя приказна клиника, потънала сред кристално свеж планински въздух, а в клиниката — светла, модерна, приветлива операционна, после вижда тапицираната врата и как Мария — свенлива, но доверчиво усмихната — го предава на първокласни лекари, които също се усмихват, вдъхвайки доверие, а зад белите стерилни престилки крият първокласни, вдъхващи доверие, бързо действуващи спринцовки.

Та бях отритнат от целия свят и само сянката на клетата маминка, която падаше върху пръстите на Мацерат и ги парализираше, щом посегнеха да подпишат скалъпената от здравните власти декларация, възпря мен, отритнатия, да отритна света.

Все пак Оскар бе благодарен. Нали си имах барабан. Имах си и глас, който едва ли ще ви изненада с нещо ново, тъй като вече знаете всичките ми победи над стъклото — а може и да отегчи любителите на промените сред вас — за мен обаче Оскаровият глас бе по-скъп от Барабанко, защото бе едно витално доказателство, че съществувам; защото докато брулипеех стъкло, аз съществувах, докато моят целенасочен дъх отнемаше дъха на стъклото, аз още живеех.

Тогава Оскар пееше много. Безутешно много пееше той. Всеки път, щом в късен час напуснех черквата „Сърце Христово“, аз стъклопръсвах нещо. Не търсех нещо особено, вървях към къщи, нарочвах си я някой лошо затъмнен прозорец на мансарда, я наплескан в синьо — съгласно инструкциите за противовъздушна защита — едва мъждеещ уличен фенер. След всяко посещение в църквата се прибирах по друг път. Веднъж Оскар излезе на Мариенщрасе по Антон-Мьолер-Вег. Друг път пое по Уфагенвег, заобиколи Конрадинума, раздрънча стъклата на училищния портал и през „Райхсколони“ излезе на площад „Макс Халбе“. Но един ден в края на август закъснях и черковните порти бяха вече залостени, тогава реших да направя по-голяма обиколка, за да намеря отдушник за гнева си. Вървях по Банхофщрасе, покосявайки всеки трети фенер, завих вдясно по улица „Адолф Хитлер“, край Филмпаласт, оставих вляво шпалира казармени прозорци и гневът ми се изля върху един почти празен насрещен трамвай, идещ откъм Олива, като му отне всички скръбно затъмнени стъкла по левия фланг.

Оскар не се главозамая от успеха си, изчака трамвая да изстърже и спре, хората да слязат, да се потюхкат и пак да се качат, сетне потърси десерт за своя гняв, някое лакомство в онова тъй бедно на лакомства време, вървя, вървя и спря ботушки чак в покрайнините на Лангфур и що да види — до дърводелницата на Беренд, разпростряла се пред бараките на летището, обляна в лунна светлина — лежи шоколадената фабрика „Балтик“.

Гневът ми бе поотминал и не бързах да се представя веднага на фабриката по резонния си начин. Защо да се притеснявам — преброих първо преброените вече от месеца стъкла — и аз толкова ги изкарах — сега спектакълът можеше да започне, но първо да видя какво са намислили ония пубертети, дето вървят по петите ми от „Хохшрис“ или още от кестените на Банхофщрасе. Шестима — седмина стояха във и край заслона на трамвайната спирка „Хоенфридбергски път“, а силуетите на други петима мернах зад първите дървета на Сопотското шосе.

Тъкмо смятах да отложа посещението си в шоколадената фабрика за друг ден и да се отбия от пътя им, тоест да заобиколя по жп моста и край летището да се измъкна през Вилния квартал към Акцийната пивоварна на Клайнхамервег, когато Оскар чу откъм моста да си подсвиркват уговорени сигнали. Вече нямаше съмнение: бойната тревога бе в моя чест.

В подобни мигове, когато си открил гоначите, но хайката не е тръгнала, човек обстойно и сладостно преценява последните възможности за спасение: Оскар можеше да ревне за мама и тати. Ако не друго, можех да добарабаня с Тенекийко някой полицай. При моя ръст възрастните сигурно щяха да ми помогнат, но понякога Оскар бе последователен, затова отхвърли посредничеството на полицая и помощта на пораслите минувачи. Измъчван от любопитство и самочувствие, се оставих на случая и сторих свещена глупост: претърсих катраносаната ограда за някоя пролука, но не намерих, видях как ония сополанковци излязоха от заслона и сенките на дърветата край Сопотското шосе, но Оскар продължи по оградата, сега те се зададоха и откъм моста, а по стобора ни дупка, ни дявол, те не бързаха, а се размайваха и влачеха един по един, Оскар можеше още да се поогледа, те му отпускаха точно толкова време, колкото да намери дупка в оградата, и когато най-сетне откри липсващата летва и едва се процеди през нея, раздирайки панталон, отвъд стобора го посрещнаха четирима в якета, изтумбили с юмруци скиорски клинове.

Мигом схванах критичното си положение, но първо прокарах пръсти по дрехите си да видя къде съм се закачил. Напипах порнатото триъгълниче отдясно на дънцето. Премерих го с два разтреперени пръста — уф, че досадна дупка! — но се въздържах и изчаках с окончателното вдигане на погледа, докато всички момчетии от трамвайната спирка, шосето и моста прекатерят оградата; защото пролуката не ставаше за тях.

Това се случи в последните дни на август. Месечината току се скриваше зад някой облак. Към двайсетина малчугана преброих. От четиринайсет — докъм шестнайсет — седемнайсетгодишни. Лятото на четирийсет и четвърта беше горещо и сухо. Четирима от по-големите бяха с униформи на помощник-авиатори. Спомням си, че през четирийсет и четвърта се народиха чудни череши. Момчетиите бяха обсадили Оскар на групички, говореха полугласно на някакъв жаргон, но въобще не си правех труд да го разбера. Подвикваха си чудати прякори, запомнил съм малка част от тях. Един петнайсетгодишен малчуган с премрежени очи на сръндак се казваше ту Тако, ту Вако. Другия до него наричаха Амуретката. На най-ситния, но положително не най-малкия, който фъфлеше с обратна захапка, викаха Въглокрад. Към единия помощник — авиатор се обръщаха с Мистър, а другия наричаха страшно сполучливо Трътката, имаше и исторически имена: Лъвското сърце, Синята брада — Синята брада бе един бледокожко, чух и старите си познайници — що за дързост! — Тотила и Тея, Велизарий и Нарзес. Щьортебекер, кръстен на славния пират, носеше въздълъг дъждобран и истинска велурена шапка с хлътнало дъно — същинско езеро за патици, него огледах по-щателно, защото въпреки пикливите си шестнайсет години, бе главатар на тайфата.

Никой не обръщаше внимание на Оскар, искаха да го скапят, хем ми беше забавно, хем ме беше яд, задето се впуснах в тая глупава юношеска романтика, поседнах с отмалели крака върху Барабанко, загледах се в изпълващата се луна и се опитах да отпратя част от мислите си в черквата „Сърце Христово“.

Може би тъкмо днес ще забарабани и проговори. А аз седях в двора на шоколадената фабрика „Балтик“ и играех на стражари и апаши. Сигурно ме очакваше и след кратка интродукция на барабана пак смяташе да проговори, да ми обясни моята мисия, но се е разочаровал, че ме няма и въси горделиво вежди. Какво ли си мисли Христос за тези момчетии? Какво да стори с тая пасмина Оскар, негов образ и подобие, негов следовник и заместник? Как можеше да се обърне към тия хъшлаци, които си викаха Амуретката, Тако, Въглокрад и Щьортебекер, с думите Христови: „Оставете дечицата и не ги възпирайте, та да дойдат при мене…“^[85].

Щьортебекер пристъпи към мен. А с него и Въглокрад — дясната му ръка.

Щьортебекер: — Стани!

Очите на Оскар бяха все още при месечината, а мислите му — пред левия страничен олтар на черквата „Сърце Христово“, и той не стана, та Въглокрад по знак на Щьортебекер изби с ритник барабана изпод задника ми.

Щом станах, прибрах Тенекийко до мен под ризата, за да го овардя от други сътресения.

Хубаво момче е тоя Щьортебекер — помисли си Оскар. — Очите му са дълбоки и сближени, а устните — изобретателни и живи.

— Откъде си?

Значи разпитът започваше и тъй като тоя поздрав не ми хареса, пак се хванах за лунния диск, представих си месеца като барабан — нали луната всичко понася — и се усмихнах на моята безобидна мегаломания.

— Тоя се хили, Щьортебекер…

Въглокрад ме изфиксира и предложи на шефа си някаква дейност, която нарече „кокалиране“. Другите от задния план, пъпчивото Лъвско сърце, Мистъра, Тако и Амуретката също бяха „за“.

Все още при месеца, аз произнесох буква по буква „кокалиране“. Колко хубаво звучи, ала е сигурно нещо неприятно!

— Тук аз нареждам кога ще се кокалира и кога не! — пресече ропота на бандата Щьортебекер, а сетне пак се обърна към мен: — Често са те виждали на Банхофщрасе. Кво правиш там? Откъде си?

Два въпроса наведнъж. За да владее положението, Оскар трябваше да отговори поне на единия. Тогава отвърнах лице от месеца, погледнах Щьортебекер със сините си магнетични очи и спокойно рекох:

— От църквата.

Шушукане зад дъждобрана на Щьортебекер. Те допълниха отговора. Въглокрад откри, че съм имал предвид черквата „Сърце Христово“.

— Как се казваш?

Тоя въпрос се очакваше. Той възникваше при среща и заемаше значително място в човешкия диалог. Отговорът на тоя въпрос лежи в основата на пиеси и опери — виж за справка „Лоенгрин“.

Все пак изчаках лунния светлик да изплува между два облака, оставих блясъка на сините си ириси да действува върху Щьортебекер три глътки време и сетне рекох, назовах се, завидно бе въздействието на словото — защото на името Оскар сто на сто щяха да се изхилят — и рече Оскар:

— Казвам се Христос.

Всички се смълчаха при това признание, накрая Въглокрад се обади:

— Дай да го кокалираме бе, шефе!

И не само Въглокрад желаеше да ме кокалират, Щьортебекер даде съгласието си с щракване на пръсти, Въглокрад ме сграбчи, сви юмрук, заби кокалчета в дясната ми ръка и ги задълбаваше сръчно и остро, парливо и болезнено в месото, докато Щьортебекер повторно не щракна с пръсти, но сега, за да прекрати сеанса — това било значи кокалирането.

— Е, как се казваш?

Шефът с велурената шапка направи отегчена физиономия, заби дясно кроше във въздуха, при което провисналият ръкав на дъждобрана му се набра, ръчният му часовник лъсна на лунната светлина, а той прошепна край лявото ми ухо:

— Давам ти минута време. А сетне Щьортебекер ще каже бай-бай!

Все пак за една минута Оскар можеше безнаказано да погледа луната, да потърси спасение в кратерите й, да отхвърли решението си за апостолската мисия. Едно, че не ми допадна думичката „бай-бай“, и второ — за нищо на света нямаше да позволя на някакви гамени да ми настойничат и отпускат време, след трийсет и пет секунди Оскар рече:

— Аз съм Христос.

Онова, което последва предизвика истински фурор, обаче не бе инсценирано от мен. Миг след повторното ми признание за каузата на Христа — Щьортебекер не бе успял да щракне с пръсти, а Въглокрад да ме кокалира — дадоха въздушна тревога.

„Христос“ — каза Оскар и си отдъхна, а сирените една подир друга потвърждаваха самоличността ми, сирените на близкото летище, сирената от казармата в „Хохщрис“, сирената от покрива на гимназия „Хорст Весел“, отсам Лангфурската гора, сирената от търговската къща „Щернфелд“ и в далечината, откъм Хинденбург Алее — сирената на Политехниката. След някое време всички сирени в предградието — отегчително и протяжно — архангели сякаш, подеха хубавата ми вест, нощта прииждаше и се стелваше, сънищата затрептяваха и се късаха, сиренният вой пропълзяваше в ушите на спящите и преобразяваше невъзмутимата луна в чудовищно небесно тяло, което с нищо не можеше да се затъмни.

Докато въздушната тревога бе добре дошла за Оскар, сирените изнервиха Щьортебекер. За част от бандата това бе пряк и служебен сигнал. Така че Щьортебекер трябваше да прати четиримата помощник — авиатори в батареите им на позиции 8,8 между трамвайното депо и летището. Други трима, между тях Велизарий, бяха дежурни на Конрадинума и също трябваше незабавно да тръгнат. Останалите петнайсетина момчета задържа и тъй като на небето нищо не се случваше, поднови разпита:

— Ако правилно сме разбрали, ти си Христос. Е, добре! Тъй да бъде! Друг въпрос Как правиш тоя номер с фенерите и прозорците? Само че без увъртания, всичко знаем!

Е, чак пък всичко не знаеха. Най-много да бяха видели едно-две изпълнения на гласа ми. Оскар реши да прояви снизходителност към тия хлапаци, които днес биха нарекли с една дума „хулигани“. Простих им агресивната и малко дебелашка напористост и опитах со кротце, со благо. Това били, значи, прословутите Кокаляри, за които от няколко седмици говореше целият град, банда младежи, които криминалната полиция и патрулите на Хитлерюгенд усърдно преследваха. Както се разбра впоследствие: все ученици от Конрадинума, гимназиите „Хорст Весел“ и „Петри“. Друга група Кокаляри действуваше в Нойфарвасер, главатарите й бяха гимназисти, но две трети от състава бяха чираци от корабостроителницата на „Шихау“ и вагоностроителния завод. Двете групи рядко работеха заедно, всъщност само в нощните акции, когато правеха верига от Шихаугасе през Щефенспарк до Хинденбург Алее и причакваха девойките — фюрерки след вечерния кръжок в младежката хижа на Бишофсберг. Групите не враждуваха помежду си, строго бяха очертали периметъра си на действие, а Щьортебекер приемаше главатаря в Нойфарвасер по-скоро за приятел, отколкото за съперник. Бандата на Кокалярите воюваше против всичко.

Те разшетваха клубовете на Хитлерюгенд, разжалваха фронтоваци, които се натискаха по парковете с момичета, като им отскубваха ордени и пагони, задигаха със съдействие на своите помощник — авиатори оръжие, муниции и бензин от зенитните батареи и още от създаването си подготвяха голям удар върху интендантството.

Макар Оскар да не знаеше нищо за организацията и целите на Кокалярите и да се чувствуваше страшно самотен и нещастен, тия момчета му вдъхваха сигурност. Мълком се сдружих с тях, пратих по дяволите голямата разлика в годините — скоро щях да навърша двайсет. Защо да не покажеш на момчетата своето изкуство — упрекнах се аз. Младите са любознателни. Та нали и ти си бил на петнайсет-шестнайсет години. Дай им пример, покажи нещо! Ще ти се възхищават, а може и да те последват. Упражни влиянието си, закалено в живота, изпълни призванието божие, сбери ученици и последвай Христа!

Може би Щьортебекер се досещаше, че моята замисленост си има оправдание. Не ме притесняваше и му бях благодарен за това.

Краят на август. Лунна нощ, тук-таме облачета. Въздушна тревога. Два-три прожектора от брега. Навярно разузнавателен самолет. В ония дни се оттегляха от Париж. Насреща богато остъклената фабрика „Балтик“. След дълго вървене армейска група „Център“ бе спряла при Висла. Всъщност „Балтик“ вече не работеше за пазара, а произвеждаше шоколад за Луфтвафе. Във всеки случай Оскар трябваше да свикне и с мисълта, че войниците на генерал Патън разхождат американските си мундири под Айфеловата кула. Опари го болка; „Ех, къде са щастливите часове с Розвита!“ Оскар вдигна барабанната палка. Щьортебекер улови жеста ми, проследи палката и плъзна поглед по шоколадената фабрика. Докато в Пацифика посред бял ден прочистваха едно островче от японци, тук луната се оглеждаше във всички прозорци на фабриката. И рече Оскар на всички, които искаха да чуят:

— Сега Христос ще песнобрули стъкло.

Още преди да опаткам първите три прозореца, чух високо горе бръмченето на муха. Докато други два прозореца се лишиха от лунната светлина, рекох си: Тая муха е в предсмъртна агония, затова бръмчи толкова силно. Сетне почерних с глас останалия пълнеж на прозорците от горния етаж и констатирах анемията на няколко прожектора, после спрях играта на светлините — приютени явно в батареята до лагера „Нарвик“ — от повечето прозорци на двата долни етажа. Първо затрещяха бреговите батареи, а сетне аз довърших втория етаж. Миг след това батареите от „Стара Шотландия“, Пелонкен и Шелмюл получиха сигнал за огън. Тук имаше три прозореца в партера, а там имаше нощни изтребители, стартираха от летището и прелетяха ниско над фабриката. Още не бях приключил с партера, а зенитното оръдие замлъкна и остави изтребителите да обстрелват четиримоторния далекобоен бомбардировач, празнично осиян над Олива от три прожектора едновременно.

Отначало Оскар се опасяваше да не би съвпадението на неговото представление и драматичните напъни на противовъздушната отбрана да раздвои вниманието на момчетата или дори да го отвлече от фабриката към нощното небе.

Но направо се смаях, че след сеанса цялата банда се е втрещила в обезстъклената шоколадена фабрика. Дори когато от близкия Хоенфридбергски път се разнесоха аплодисменти и възгласи „браво“ като в театър, защото бомбардировачът бе поразен и — предлагайки зрелище — по-скоро се сгромоли, отколкото приземи като горяща факла в йешкенталската гора, само неколцина от Кокалярите, и Амуретката между тях, откъснаха очи от ослепената фабрика. Но нито Щьортебекер, нито Въглокрад — всъщност те бяха по-важни за мен — проявиха интерес към сваления самолет.

А сетне, откак свят светува, на небето останаха само месечината и дребосъчетата звездици. Изтребителите кацнаха. Нейде в далечината се обадиха пожарни сирени. Тогава Щьортебекер се обърна, показа ми презрителната извивка на устните си, заби още едно кроше във въздуха, което откри ръчния му часовник изпод висналия ръкав — свали часовника, подаде ми го безмълвно, ала с тежка въздишка, искаше да каже нещо, но се наложи да изчака сирените, улисани със сигнала за отбой, за да признае под аплодисментите на своите сподвижници:

— Добре, Христос. Ако искаш, ела при нас. Ние сме Кокалярите, ако си чувал.

Оскар претегли часовника в ръка и подари на Въглокрад фината вещ със светещи цифри и стрелки, сочещи двайсет и три минути след полунощ. Малчуганът погледна въпросително главатаря си. Щьортебекер кимна в знак на съгласие. А Оскар, намествайки удобно Барабанко за из път, рече:

— Христос ще ви води! Следвайте ме!

Рождествена пиеса

В ония дни хората много говореха за оръжия-чудо и за крайната победа. Ние, Кокалярите, ни за едното, ни за другото говорехме, но си имахме оръжието-чудо.

Когато поемаше водачеството на близо четирийсет членната банда, Оскар поиска първо Щьортебекер да му представи главатаря от Нойфарвасер. Моркене, седемнайсетгодишен юноша, син на влиятелен чиновник в лоцманската служба на Нойфарвасер, накуцваше — десният му крак бе с два сантиметра по-къс — и заради недъга не го бяха взели ни помощник-авиатор, ни войник. Въпреки че Моркене нахакано парадираше със своята хромавост, той бе свенлив и говореше тихо. Дяволито усмихнатият младеж бе първенецът на горните класове в Конрадинума и имаше всички шансове — стига само руската армия да нямаше възражения — да издържи блестящо матурата; Моркене искаше да следва философия.

Също както Щьортебекер благоговееше пред мен, така и Хромия виждаше в мое лице Христос-предводителя на Кокалярите. Още в началото двамата показаха на Оскар склада и касата, защото двете групи трупаха плячката от набезите си в едно мазе. Сухо и просторно, то се намираше в една закътана аристократична вила на Иешкенталски път в Лангфур. Родителите на Амуретката, които се наричаха „Фон Путкамер“, живееха в това имение, оплетено във всевъзможни увивни растения и отделено от пътя с меко възвишаваща се поляна — тоест господин Фон Путкамер, благородник от померанско-полско-пруско потекло и носител на Рицарски кръст, се подвизаваше в красива Франция като дивизионен командир, а госпожа Елизабет фон Путкамер бе болнава жена и от месеци се лекуваше в Горна Бавария. Волфганг фон Путкамер, с прякор Амуретката, се ширеше сам из вилата; а старата полуглуха слугиня, която се грижеше из горните етажи за комфорта на младия господар, така и не видяхме, понеже слизахме в мазето през пералнята.

В склада се трупаха консервени кутии, тютюневи изделия и топове коприна за парашути. На една етажерка висяха две дузини вермахтски часовници, които по заповед на Щьортебекер Амуретката редовно навиваше и сверяваше. Освен това трябваше да почиства автомата, пистолетите и двата автоматични пистолета. Показаха ми истински „Железен юмрук“, картечни ленти и двайсет и пет ръчни гранати. Всичко това и една внушителна редица бидони с бензин бяха подготвени за щурма срещу интендантството. Затова първата заповед на Оскар-Христос гласеше:

— Оръжието и бензинът да се закопаят в градината! Ударниците на пушките да се предадат на Христос! Друго е нашето оръжие.

Когато момчетата ми показаха кашон от пури, пълен с плячкосани ордени и почетни значки, с усмивка им разреших да си поделят тия кичила. И парашутистките ножове трябвало да им прибера, защото след време се възползуваха от остриетата, така примамливо втъкнати в канията, сякаш молеха да бъдат употребени.

Сетне ми донесоха касата. Оскар ги накара да броят парите, после сам брои и нареди да запишат наличност 2420 марки. Беше началото на септември четиридесет и четвърта. А когато в средата на януари четиридесет и пета Конев и Жуков направиха пробив при Висла, се принудихме да зарежем касата в мазето. Амуретката направи признание и върху масата на Апелативния съд се струпаха и свързаха на пачки 36 000 марки.

Подчинявайки се на природата си, при акциите Оскар стоеше в сянка. Денем най-често сам — в краен случай съпроводен от Щьортебекер — търсех изгодна цел за нощните подвизи, сетне предоставях организацията на Моркене или Щьортебекер, а аз — ето ви го оръжието-чудо — по-далекобойно отпреди брулипеех в тъмна нощ от спалнята на мама Тручински: по партерни прозорци на партийни клубове, по задния прозорец на печатницата за продоволствени карти, а веднъж — волю — неволю и по кухненските прозорци на някакъв старши учител, комуто момчетата искаха да отмъстят.

Това вече стана през ноември. Докато ракетите „Фау-1“ и „Фау-2“ летяха към Англия, аз брулипеех и — следвайки дървесния фонд на Хинденбург Алее, сетне прехвърляйки Централна гара, Стария и Десния град — отвъд Лангфур открих музея на Флайшергасе и пуснах момчетата вътре да търсят дървената статуетка от галеона — Ниоба.

Не я откриха. В стола до мен — непоклатимо, но поклащайки глава — бе заседнала мама Тручински; имаше нещо общо помежду ни: щом Оскар запееше далекобойна песен, тя потъваше в далекобойна мисъл — претърсваше небето за сина си Херберт и фронта — за сина си Фриц. А и най-голямата си щерка Густе трябваше да търси из далечен Дюселдорф, понеже в началото на четирийсет и четвърта се бе венчала в Ренания и там бе домът на оберкелнер Кьостер, макар че той пребиваваше в Курландия; Густе бе могла да го покъта и поопознае за има-няма две седмици отпуск.

Спокойни вечери бяха. Оскар присядаше до нозете на мама Тручински, помечтаваше с Барабанко, изваждаше си печена ябълка от фурната, шмугваше се в тъмната спалня със спаружения бабешко-бебешки плод, вдигаше затъмнителната хартия, открехваше прозореца, пускаше вътре късче студ и нощ и пращаше целенасочената си далекобойна песен навън, ала не възпявах трептелива звездица — що да диря по Млечния път, търсех площад „Винтерфелд“ и не радиото там, а сградата отсреща, където врата до врата бяха нанизани шефските канцеларии на Хитлерюгенд.

При ясно време се справях за по-малко от минута. Е, междувременно печената ябълка се поохлаждаше на отворения прозорец.

Дъвчейки, се връщах при мама Тручински и Барабанко, скоро си лягах уверен, че докато Оскар спи, Кокалярите плячкосват в името на Христа: партийни каси, продоволствени карти и най-важното — печати, формуляри или списъци на патрулите от ХЮ.

Великодушно оставях Щьортебекер и Моркене да вършат всевъзможни щуротии с фалшифицирани документи. Та нали главният враг на бандата бяха патрулите. Нека си правят пир на душата — да ги сгащват, да ги кокалират, пък — ако питат мен и топките да им посмачкат — това си бе патент на Въглокрад.

И бездруго не се бърках в тия операции, защото бяха само прелюдия към големите ми замисли, та не мога да потвърдя дали през септември четиридесет и четвърта Кокалярите са спипали двама патрулни — важни клечки от Хитлерюгенд, между тях и страшилището Хелмут Найтберг — оковали ги и удавили в Мотлау над Говежди мост.

След време плъзнаха слухове, че Кокалярите били поддържали връзка с кьолнските „Еделвайс-пирати“, че полски партизани от Тухолската пуста не само насърчавали, а и ръководели акциите ни; аз, Оскар — Христос, двойният предводител на бандата, съм длъжен да опровергая тия нелепици и да ги отнеса в царството на легендите.

На процеса ни приписаха връзки също с атентаторите и заговорниците от двайсети юли, защото бащата на Амуретката, Аугуст фон Путкамер, бил от антуража на фелдмаршал Ромел и се самоубил. Амуретката, който през войната само четири-пет пъти бе мервал баща си набързо и все с нов пагон, едва на нашия процес научи за тая — всъщност безразлична нам — офицерска история и се разциври така жаловито и безсрамно, та се наложи Въглокрад, съседът му, да го изкокалира пред съдиите.

През цялата ни дейност един-единствен път възрастни влязоха във връзка с нас. Корабостроители — комунисти се опитаха да привлекат нашите чираци от Шихау и да ни превърнат в подмолно движение на червените. Чираците бяха, кажи-речи, склонни. Но гимназистите отхвърлиха всяка политическа тенденция. На една от сбирките на бандата Мистъра, циник и теоретик на Кокалярите, формулира гледището си така:

— Ние нямаме работа с партиите, ние воюваме против родителите си и всички възрастни, все едно каква кауза защитават.

Макар че Мистъра доста се поизхвърли, всички гимназисти го подкрепиха; бандата се разцепи на две. Тогава чираците от Шихау — страшно съжалявах за тях, чудесни момчета бяха — си създадоха собствено дружество, ала въпреки възраженията на Щьортебекер и Моркене, и занапред щяха да си останат Кокаляри. На процеса — защото и те изгърмяха заедно с нас — стовариха върху тях цялата вина за пожара на кораба-майка в района на корабостроителницата. Над сто мичмани и капитани на подводници, в момента на обучение, бяха загинали по най-жесток начин. Пожарът, избухнал на палубата, отрязал пътя на спящите долу екипажи, осемнайсетгодишните мичмани помъчили да се измъкнат през люковете в спасителните води на пристанището; но хълбоците им се заклещили, бързо лумналият огън ги грабнал изотзад; и понеже пищели кански и безспир, наложило се да ги застрелят от баркасите.

Ние не бяхме подпалили пожара. Може би чираците от Шихау или Вестерландската група, но не и ние. Кокалярите не бяха подпалвачи, макар че аз, духовният им глава, може и да носех подпалваческия ген на дядо Коляйчек.

Добре си спомням оня монтьор, преместен от заводите край Кил в корабостроителницата на Шихау, който ни посети малко преди разцеплението на Кокалярите. Ерих и Хорст Пицгер, синове на някакъв докер от Фуксвал, го бяха довели във вилата на Путкамерови. Той внимателно огледа склада ни, липсвали важни боеприпаси, но все пак откъсна от сърцето си няколко похвални думи. Сетне попита за главатаря на бандата, но когато Щьортебекер веднага, а Моркене колебливо го препратиха към мен, той избухна в такъв неудържим и подигравателен кикот, че Оскар насмалко не го пусна на Кокалярите да го изкокалират.

— Тоя гном ли бе? — хохотеше той към Моркене и ме сочеше с палец през рамо.

Преди смутено усмихнатият Моркене да скалъпи своя отговор, Щьортебекер додаде със застрашително спокойствие:

— Той е нашият Христос.

Ала слухът на монтьора, който се назова Валтер, не можа да понесе тази думичка и си позволи да вресне в главната ни квартира:

— Вие какво, революционери ли сте или хрисими министранти, дето разучават коледни пиеси?

Щьортебекер отвори вратата, даде знак на Въглокрад, из ръкава на якето му щръкна острие на кама и Щьортебекер рече по-скоро на бандата, отколкото на монтьора:

— Да, министранти сме и разучаваме коледни пиеси.

— Ала нищо болезнено не сполетя господин монтьора. Завързаха му очите и го изведоха от вилата. Скоро след това се разделихме, защото чираците от Шихау се отцепиха, създадоха група под водачеството на монтьора и сто на сто те бяха подпалили кораба-майка.

Според мен Щьортебекер правилно отговори. Политиката не ни интересуваше, а откак сплашените патрули на ХЮ вече почти не напускаха клубовете си — най-много да проверяха паспорта на някоя по-слабовата шантонерка на Централна гара, — ние се прехвърлихме в черквите и според думите на радикално настроения монтьор — започнахме да разучаваме коледни пиеси.

Първо трябваше да се намери попълнение на мястото на безценните подлъгани чираци. В края на октомври двама министранти от черквата „Сърце Христово“, братята Феликс и Паул Ренванд, положиха клетва пред Щьортебекер. Щьортебекер се бе запознал с тях чрез сестра им Луци. Въпреки протестите ми, тая хлапачка, ненавършила още седемнайсет години, присъствува на клетвата. Братя Ренванд трябваше да положат лява длан върху барабана ми, в който момчетата — ексцентрични до безподобие — виждаха своего рода символ, и да повторят клетвата на Кокалярите: един глупав текст с много ала-бала вътре, та не мога да го възстановя.

Оскар наблюдаваше Луци по време на клетвата. Бе сгушила глава в рамене, бе вцепенила триъгълна лисича муцунка, хапеше долна устна, в лявата й ръка леко потреперваше сандвич със салам, погледът й прогаряше гърба на Щьортебекер. Тревожех се за бъдещето на Кокалярите.

Заехме се с преустройството на избените помещения. От жилището на мама Тручински ръководех доставката на мебелите в сдружение с министрантите. От „Св. Катарина“ получихме бюста на един автентичен Йосиф — както се оказа впоследствие — от шестнайсети век, — няколко канделабри, малко утвари и една хоругва с тялото господне. Едно нощно посещение в черквата „Света Троица“ ни донесе дървен ангел с тромпет — макар и без художествена стойност — и гоблен, който ставаше за стенна украса. Копието по стария оригинал представляваше префърцунена дама с преданото ней митическо животно, наречено Еднорог. Щьортебекер заключи — пък и с право, че везаната усмивка на момичето от гоблена излъчва същото коварство, както лисичата муцунка на Луци, но все се надявах, че зам.-главатарят не е способен на преданост като митическия Еднорог. Когато гобленът висна на фронталната стена, преди нашарена с всевъзможни щуротии като „Мъртвешки череп“ и „Черна ръка“, а мотивът с Еднорога най-сетне завладя всичките ни сбирки, се запитах: Оскар, защо, след като имаш вече една Луци, която влиза тук като у дома си и хихика зад гърба ти, защо ти е тая втора, везана Луци, която превръща заместниците ти в еднорози, жива или везана, тя е хвърлила на тебе око, защото ти, Оскар, ти си единственото-митично същество тук, единственият виторог екземпляр.

Добре че наближаваше Коледа и че скоро затулихме гоблена с множество наивно дялани фигури от Рождество с човешки бой — бяхме ги евакуирали от близките църкви — и притчата загуби шансове да се играе на живо. Към средата на декември Рундщедт^[86] започна своята офанзива в Ардените, а ние приключихме подготовката на нашата голяма изненада.

След като няколко недели поред бях посещавал литургията в десет — уловен за ръката на Мария, която за голямо разочарование на Мацерат бе заживяла с католицизма, — а цялата банда бе започнала да се черкува по моя заповед, нощта срещу деветнайсети декември — добре запознати с обстановката — проникнахме в черквата „Сърце Христово“ с помощта на министрантите Феликс и Паул Ренванд, без Оскар да троши стъкло.

Прехвръкваше сняг, който се топеше още във въздуха. Трите ръчни колички оставихме зад сакристията. У Ренванд — младши беше ключът за главния портал. Оскар вървеше отпред, в колона по един заведе момчетата до купена със светена вода и ги накара да коленичат с лице към централния олтар. Сетне разпореди да метнат едно войнишко одеяло върху статуята на Христа, за да не пречи синеокият поглед на работата им. Тако и Мистъра превозиха инструментите пред левия олтар в левия черковен кораб. Първо в централния кораб трябваше да се изнесе целият обор, пълен с елхови клонки и дървени пастири, ангели, овце, магарета и крави. Имахме богати запаси от тях. Бяхме напълнили мазето със статисти; само главните герои ги нямаше. Велизарий вдигна цветята от олтара. Тотила и Тея навиха килимчето на руло. Въглокрад извади инструментите. А Оскар коленичи зад едно молитвено столче, за да следи демонтажа.

Първо отрязаха малкия Йоанчо с шоколаденокафявото руно. Добре че имахме трион. Вътре в гипса метални пръчки, пръст дебели, свързваха Кръстителчето с облака. Въглокрад режеше с триона. Режеше като истински гимназист — сиреч кьопаво. За кой ли път усетихме липсата на чираците корабостроители. Щьортебекер смени Въглокрад. Живна малко работата и след половин час шумотевица успяхме да повалим Кръстителчето, да го увием във вълнено одеяло и да се потопим в среднощния покой на черквата.

Обработката на Исусчо, чучнал дупе върху лявото бедро на Девата, отне повече време. Цели четирийсет минути се бъхтиха Въглокрад, Ренванд — старши и Лъвското сърце. Но защо го нямаше Моркене? Нали сам бе предложил да доведе хората си от Нойфарвасер направо тук, в черквата, за да не бием на очи, ако се изсипем всички наведнъж. Щьортебекер нямаше настроение, виждаше ми се изнервен. Непрекъснато питаше братята къде е Моркене. А когато накрая — така и предполагахме — се изплъзна именцето Луци, Щьортебекер спря да разпитва, дръпна триона от кашкавалените ръце на Лъвското сърце и настървено довърши малкия Исусчо.

Докато полагаха фигурата, нимбът се строши. Щьортебекер ми се извини. Едва сдържах раздразнението, което сега наежи и мен, наредих да сберат парчетиите от позлатената гипсова чиния в две шапки. Въглокрад смяташе, че ще може да се залепи. Подпъхнаха възглавнички под отрязания Христос, а сетне го повиха в две вълнени одеяла.

Възнамерявахме да клъцнем Багородица над таза, а втори разрез да направим между стъпалата и облака. Облака щяхме да оставим в църквата, а в нашето мазе „Фон Путкамер“ да пренесем само двете половинки на Богородица, Христос на всяка цена и по възможност — Кръстителчето. Гипсовите отливки се оказаха много по-леки, отколкото бяхме предвиждали. И троицата бяха излети кухи, да бяха най-много два пръста дебели, ала железният скелет здравето ни взе.

Момчетата капнаха от умора — особено Въглокрад и Лъвското сърце. Полагаше им се малко отдих, защото другите, и братя Ренванд в това число, не можеха да държат трион. Бяха се пръснали по пейките и зъзнеха. Щьортебекер стърчеше прав и мачкаше велурената си шапка, която бе свалил на влизане в църквата. Не ми харесваше това настроение. Трябваше да се направи нещо. Момчетата се измъчваха в сакралната нощна пустота. Пък и заради Моркене негодуваха. Братя Ренванд, явно сплашени от Щьортебекер, стояха настрана и си шушукаха, докато Щьортебекер не им заповяда да млъкнат.

Бавно и комай с въздишка се надигнах от молитвената възглавничка и пристъпих към осиротялата Дева. Погледът й — инак нарочен за Йоан — сега се бе забил в стълбичката пред олтара, потънала в гипсов прах. Десният й показалец, сочил допреди малко Христа, стърчеше в празнотата или по-скоро в сумрака на левия черковен кораб.

Стъпало по стъпало възлязох към олтара, сетне погледнах назад, потърсих дълбоките очи на Щьортебекер; те блуждаеха отнесено, докато Въглокрад не го сръга, за да реагира на подканата ми. Той ме погледна колебливо, какъвто не го бях виждал никога — отпърво не схвана, сетне схвана или не, но тръгна бавно, много бавно, с един скок взе стълбичките пред олтара и ме вдигна върху бялото нащърбено от триона бедро на Девата — кажи-речи, копие на Христосчовото дупе.

Щьортебекер тозчас се врътна кръгом, с една крачка се намери върху плочника, за да потъне отново в размисъл, ала сетне пак извърна глава; присви сближените си очи в блещукащи контролни лампички и подобно другите от бандата по пейките, трябваше да се покаже поразен, като ме видя тъй божествено и естествено курдисан на Христосчовото място.

Не трябваше дълго да умува, схвана бързо моя план и дори го доразви. Нареди на Синята брада и Нарзес да осветят мен и Богородица с двата щабфенера, които бяха държали по време на демонтажа, заповяда да ги пуснат на червено, защото тия мъждила ме заслепяваха, повика братя Ренванд, пошушна им нещо, но те не искаха това, което той искаше, Въглокрад пристъпи към тях без знак от Щьортебекер и показа готови закокалиране кокалчета; тогава братята склониха и конвоирани от Въглокрад и Мистъра, хлътнаха в сакристията. Оскар спокойно чакаше, намести Барабанко по-удобно и никак не се учуди, когато длъгнестият Мистър се върна в пиянета, а двоица братя Ренванд — в червено-бяло министрантско облекло. Въглокрад, полумаскиран като викарий, изнесе всички такъми за литургия, подреди ги на облака и изчезна нанякъде. Ренванд-старши държеше кандилницата, а младши — звънчетата. Въпреки торбестото си одеяние, Мистъра добре докарваше Преподобния Винке, започна първо с хъшлашки цинизъм, ала сетне се увлече от светото слово и сюжет и представи на всички — и особено на мен — не някоя глупава пародия, а истинска литургия, която впоследствие пред съда се обозначаваше като литургия — макар и светотатствена.

Тримата юноши подеха първо стъпалната молитва, бандата по пейки и плочи подви коляно, стори кръстния знак, а Мистъра, познаващ текста оттук-оттам, подкара литургията под вещия съпровод на министрантите. Още при интроитуса раздвижих леко палки върху Тенекийко. „Господи помилуй“ съпровождах по-енергично. Gloria in excelsis Deo^[87] — славословех на Барабанко, приканвах за молитва, вместо епистолата — вмъкнах дълга интродукция. Рефренът „Алилуя!“ се получи чудесно. При кредото забелязах, че момчетата ми вярват, за приношението сниших тенекиения гръм, гледах Мистъра как принася нафората, как смесва виното с водата, изчаках да окадят чашата и мен, наблюдавах целия ритуал с умиването на ръцете. Oratre, fratres^[88] барабанях аз на червената светлина, подготвях за преосъществление. Това е моето тяло. Oremus^[89] — пееше Мистъра, откликвайки на повелите свише — момчетата по скамейките ми поднесоха две версии на „Отче наш“, но Мистъра успя да обедини протестанти и католици при светото причастие. Още докато си похапваха нафората, подех конфитеора. Богородица сочеше с пръст Оскар Барабанчика. Нали бях следовник на Христа. Литургията вървеше като по часовник. Гласът на Мистъра ту се извисяваше, ту се снишаваше. Колко хубаво въздаваше благословията! Разрешение и опрощение, а когато довери на черковната зала заключителните думи на отпущението „ite missa est“ — Идете си с мир — наистина настъпи всеобщо духовно отпущение и цивилната власт срещна Кокалярите с укрепнала вяра в името на Оскар и Христа.

Бях чул джиповете още по време на литургията. И Щьортебекер обърна глава. Така че само ние двамата не се изненадахме, когато от главния портал, откъм сакристията и десния страничен портал гръмнаха гласове, токове зачаткаха по черковните плочи.

Щьортебекер изтича да ме вдигне от бедрото на Девата. Не му позволих. Разбра ме, кимна, нареди на бандата да посрещне криминалната полиция на колене, и момчетата останаха долу е, трепереха им мартинките, — някои паднаха на две колени, ала изчакаха безмълвно, докато ченгетата нахлуха откъм сакристията, през левия и централния кораб и обградиха левия олтар.

Блеснаха множество фенери, непревключени на червена светлина. Щьортебекер се надигна, прекръсти се, излезе пред джобните фенери, подаде велурената си шапка на коленичилия Въглокрад и се запъти в дъждобран към един бухлат силует без фенер — Преподобния Винке. Издърпа иззад силуета отпред на светлината нещо тъничко и буйствуващо — Луци Ренванд и не спря да налага лукавата триъгълна муцунка под такето, докато юмрукът на един полицай не прати Щьортебекер между пейките:

— Боже мой, Йешке! — чух от скута на моята Богородичка.

— Я виж ти, синът на шефа! — възкликна един полицай.

Естествено Оскар изпита леко задоволство, че е имал такъв предан заместник — сина на самия префект, но влезе в ролята на тригодишния, подведен от хулигани малчуган, разсополиви се и доброволно мина под покровителството на полицията: Преподобния Винке ме взе на ръце.

Само полицаите крещяха. Отведоха момчетата. Но Преподобния Винке пак трябваше да ме пусне на плочника, тъй като в пристъп на слабост се свлече на близката пейка. Намерих нашите инструменти, а зад чуковете и длетата открих кошницата със сандвичи, които Тако бе намазал малко преди акцията.

Кошницата взех, пристъпих към мършавката, зъзнеща в тънко палто Луци и й поднесох сандвичи със салам. Тя ме вдигна, гушна ме отдясно, отляво се отрупа със сандвичи, вече стискаше една филия между пръсти, миг след това и между зъби, а аз наблюдавах пламналата й нашамаросана муцунка: очите неспокойно шаваха между двете черни чертици, набитата кожа — с чук сякаш налагана, дъвчещ триъгълник, кукла, Чума черна, плюскаща небелен салам, а докато плюскаше, ставаше все по-тънка, по-гладна, по-триъгълна и по-кукленска — гледка, жигосала ме завинаги. Кой ще изтрие триъгълника от и зад челото ми? Докога ще продължава да дъвчи в мен салам, обелки, човеци, а на всичко отгоре да се усмихва, както може да се усмихва само един триъгълник и разни дами от гоблен, които дресират еднорози?

Когато двама чиновници отвеждаха Щьортебекер и той обърна окървавено лице към Луци и мен, погледът ми се плъзна блуждаещ край него и под конвоя на пет — шест полицая бях изнесен в прегръдката на плюскащата Луци подир моите бивши Кокаляри.

Що остана подир нас? Остана Преподобния Винке с нашите два щабфенера, пръскащи все още червена светлина насред бързо хвърлените министрантски дрехи и свещеническото расо. Чашата и дарохранителницата останаха върху стъпалата пред олтара. Отрязаните Йоанчо и Христосчо останаха при Девата, която трябваше да възстанови баланса в нашето мазе, нарушен от дамата и Еднорога на гоблена.

А Оскар бе понесен към един процес, който и до днес наричам втория процес на Христа, приключил с моето и Христовото отпущение.

Мравчи керван

Представете си плувен басейн с лазурносини плочки, а в басейна плуват неколцина загорели плажоосвежени люде. Край басейна пред кабинките с душове седят подобно освежени плажмени и плажменки. И евентуално музика от тихо шумолящ високоговорител. Здравословна скука, лека и необвързваща еротика, поизопнала бански костюми. Плочките са хлъзгави, ала никой не се подхлъзва. Само няколко забранителни табели, но и те са излишни, защото плажуващите идват за час-два и вършат всичко забранено извън плажа, сегиз-тогиз ще скочи някой от триметровия трамплин, ала не може ни да примами очите на плуващите, ни да подлъже налягалите да вдигнат очи от илюстровани седмичници.

Изведнъж — повей! Не, не повей. А младеж, който бавно, целеустремено, стъпало по стъпало изкачва десетметровата кула. Вече климат списания с репортажи от Европа и отвъд океана, очи възлизат с него, източва се легнала снага, млада жена засенва чело, един забравя мисълта си, остава дума неиздумана, току подхванат флирт завършва без време, насред изречението. Защото той стои снажен и мъжествен на трамплина, подскача, подпира се на меката извивка на стоманения парапет, поглежда с превзета досада надолу, елегантно разкършва таз и пуска парапета, престрашава се да стъпи на пружиниращия трамплин, поглежда надолу, фокусира поглед в лазурния, обезсърчително смален басейн, където — червени, жълти, зелени, бели, червени, жълти, зелени, бели, червени, жълти — като пъстър калейдоскоп се местят шапките на плувкините. Там някъде са насядали приятелите му: Дорис и Ерика Шюлер, Юта Даниелс също с приятеля си, който не й подхожда. Махат му, Юта също маха. Загрижен за равновесието си, и той махва в отговор. Викат. Но какво искат? Хайде, скачай — викат те, — скачай — вика Юта. Но той не е искал, искаше само да погледне отгоре, а сетне бавно, стъпало по стъпало, пак да слезе долу. А те викат, че всички да чуят, с все сила викат: Ска — чай! Хайде, ска — чай! Ска — чай!

Дори на възбог да се намира човек, върху десетметрова кула, ще се съгласите, че това положение е адско. В подобно положение изпаднахме аз и Кокалярите, ако не навръх сезона, то през януари четирийсет и пета. Дръзнали бяхме да се качим високо горе и сега се блъскахме върху трамплина, а долу — в тържествена подкова край безводния басейн — седяха съдии, съдебни заседатели, свидетели и разсилни.

Тогава Щьортебекер стъпи на пружиниращия трамплин без парапет.

— Скачай! — ревна съдийският хор.

Ала Щьортебекер не скочи.

Тогава долу от свидетелската скамейка се надигна крехка момичешка фигура със сива плисирана пола и везано баварско жакетче. Вдигна бяло, но не размито лице, за което и до днес твърдя, че образуваше триъгълник — като светеща цел; но Луци Ренванд не викна, а прошепна:

— Скачай, Щьортебекер, скачай!

Тогава Щьортебекер скочи, а Луци отново седна върху дървената скамейка и разтегли с юмруци ръкавите на плетения си жакет.

Моркене изкуцука по трамплина. Съдиите го подканяха да скочи. Но Моркене не искаше, смутено се усмихваше на ноктите си, чакаше Луци да пусне ръкави, да измуши юмруци от вълнения маншон и да вдигне черно обрамчения триъгълник с две цепчици вместо очи. Тогава той стръвно скочи къмто триъгълника, но въпреки това не го стигна.

Въглокрад и Амуретката, сдърпали се още по стълбите, на трамплина се хванаха за гушите. Амуретката биде кокалиран, та дори при скока Въглокрад не изпусна Амуретката.

Преди скока Тако склопи дълги копринени мигли върху бездънно печалните си очи на сръндак.

Преди да скочат, помощник-авиаторите трябваше да съблекат униформите си.

И братя Ренванд, уж министранти, а не можаха да скочат долу в небето; тяхната сестрица Луци, която седеше в протрит вълнен жакет на свидетелската скамейка и насърчаваше скоковете, никога не би позволила това.

В разрез с историята, първом скочиха Велизарий и Нарзес, сетне — Тотила и Тея.

Синята брада скочи, Лъвското сърце скочи и пехотата на бандата скочи: Дългоноско, Бушмена, Танкера, Свирката, Горчицата, Ятагана и Бъчваря.

Щом скочи и Щухел — замайващо разноглед гимназист, полу — и случайно попаднал в бандата — върху трамплина остана сам Христос, и съдийският хор го извика да скочи под името Оскар Мацерат, но Христос не се подчини. А когато от свидетелското място се надигна строгата Луци с тънка Моцартова плитка между плешките, разпери жакетести ръце и без да пошавне свити уста, зашептя: „Скачай, сладки Исусе, скачай!“ — тогава осъзнах изкусителната природа на десетметровия трамплин, и се валнаха сиви котенца под коленете ми, и се съешваха таралежи под стъпалата ми, и запърхаха ластовички под мишците ми, и не само Европа, целият свят легна в нозете ми. И подхванаха американци и японци факелен танц на остров Лусон. И теснооки и кръглооки ръсеха копчета от мундирите си. В същото време един шивач в Стокхолм пришиваше копчета на елегантно раиран вечерен костюм. А Маунтбатън^[90] пълнеше слоновете в Бирма с куршуми от всякакъв калибър. Същевременно една вдовица от Лима учеше папагала си на думичката „Caramba“^[91] А във водите на Пацифика се срещнаха два мощни самолетоносача, натруфени като готически катедрали, пуснаха самолетите си и се потопиха взаимно. И самолетите не можаха да кацнат никога повече, висяха безпомощно във въздуха като алегория на ангелите небесни и ревейки, привършваха горивото си. Ала това не смути един ватман от Хапаранда, запразнил след работния ден. Той чукна няколко яйца в тигана, две — за себе си; две — за годеницата, която годеникът очакваше с усмивка и с приятни мисли за предстоящата вечер. Естествено би могло да се предвиди, че армиите на Конев и Жуков пак ще потеглят; докато в Ирландия валеше дъжд, те пробиха фронта при Висла, закъсняха с Варшава, но подраниха с Кьонигсберг и все пак не успяха да помогнат на една панамска майка — която имаше пет деца, но само един мъж — да не изкипи млякото й на газовата печка.

Ето защо нишката на събитията — все още гладна — отпред плетеше примки и ковеше история, а отзад вече я плетяха в история. Забелязах също, че множество дейности, като: клатенето на крака, бърченето на чело, подвиването на врат, здрависването, правенето на деца, фалшифицирането на пари и подсушаването на пелени се вършат навред по света, макар и не с еднакво умение. Мен ме объркваха толкова много целенасочени действия. Ето защо пак насочих вниманието си към процеса, устроен в моя чест в подножието на кулата.

— Скачай, сладки Христе, скачай! — нашепваше момински апетитна свидетелката Луци Ренванд. Бе седнала в сатанинските скути, което още по-силно изтъкваше нейното целомъдрие. Дяволът я зарадва, като й подаде парче салам. Тя го захапа, но въпреки това остана непорочна.

— Скачай, сладки Христе! — дъвчеше тя и ми виреше непорочния си триъгълник.

Аз не скочих и никога няма да скоча от никоя кула. Това не беше последният процес на Оскар. Неведнъж, а неотдавна пак се опитаха да ме подмамят. И на следващия процес, процеса за безименния пръст — по-добре да го нарека „третия процес на Христа“ — край лазурния басейн без вода имаше достатъчно публика. По свидетелските пейки седяха те, искаха да продължат да живеят чрез и след моя процес.

Но аз се обърнах кръгом, задуших запърхалите ластовички под мишници, премазах брачната прегръдка на таралежите, уморих от глад сивите котенца под коленете си. И презрял възвишените чувства на скока, пристъпих твърдо към парапета, скочих на стълбата, поех надолу, а всяко стъпало засилваше убеждението ми, че кулите за скокове не само могат да бъдат изкачвани, но и напускани без скок.

Долу ме чакаха Мария и Мацерат. Преподобния Винке своеволно ми даде благословията си. Гретичка Шефлер ми бе донесла зимно палтенце и кейк. Бебо Курт бе порасъл и не ме признаваше ни за баща, ни за полубрат. Баба Коляйчек водеше под мишница брат си Винцент. Познал света, той несвързано плещеше.

На излизане от съда цивилен чиновник пресрещна Мацерат, подаде му някакво писмо и каза:

— Пак си помислете, господин Мацерат. Детето не бива да расте на улицата. Нали виждате що за типове злоупотребяват с такива безпомощни същества?

Мария плачеше, надяна ми Барабанко, който Преподобния Винке бе прибрал по време на процеса. Тръгнахме към трамвайната спирка пред Централна гара. Накрая Мацерат ме поноси на ръце. Гледах назад през рамото му, търсех едно триъгълно лице сред тълпата. Дали и нея не са заставили да изкачи кулата, дали не е скочила след Щьортебекер и Моркене, или като мен е избрала втората възможност — да слезе по стълбата. И до ден-днешен по улици и площади все се оглеждам за едно мършаво ни хубаво, ни грозно момиче, което неуморно убива мъже. И току се сепвам в моята психокошара, щом Бруно ми съобщи за непознат посетител. Моят ужас се казва Луци Ренванд. Сега ще дойде тая Чума черна, тая Торбалана и за сетен път ще ме подшишне да скоча.

Десет дни умува Мацерат дали да подпише писмото и да го прати в Министерството на здравеопазването. Когато на единайсетия ден го пусна подписано, градът вече се намираше под артилерийски обстрел и кой знае дали Пощата щеше да успее да го препрати. „Танковите клинове“ на армията на маршал Рокосовски бяха стигнали Елбинг. Втората армия, командвана от Вайс, зае позиции по възвишенията край Данциг. Започна животът в мазето.

Както всички знаем, нашето мазе се намираше под дюкяна. Можеше да се влезе и през стълбището, от входа срещу тоалетната; слизаш по осемнайсет стъпала, минаваш мазетата на Хайландови и Катерови и преди мазето на Шлагерови — стигаш нашето мазе. Стария Хайланд все още беше в къщата. Госпожа Катер обаче, също Лаубшад Часовникаря, Айкеви и Шлагерови бяха офейкали с по някой и друг вързоп. За тях, за Гретичка и Александър Шефлер по-късно ту разправяха, че в последната минута се качили на някакво бившо Се-Че-Ре корабче и отплавали към Щетин или Любек, ту пък, че се натъкнали на мина и хвръкнали във въздуха; във всеки случай над половината апартаменти и мазета бяха празни.

Нашето мазе имаше предимство с втория си вход, който — както също знаем — представляваше един капак зад тезгяха в бакалницата. Така че никой не можеше да види Мацерат какво влачи и извлича от мазето. Иначе кой щеше да му позволи да натрупа толкова запаси през военните години — както умееше само Мацерат. Сухото топло помещение бе пълно с продукти: бобове, юфки, фидета, захар, синтетичен мед, пшенично брашно и маргарин. Сандъци сухар затискаха сандъци „Палмин“. По рафтовете, които практичният Мацерат собственоръчно бе сковал и окачил с дюбели по стените, се трупаха консерви Лайпцигска яхния и кутии джанки, грах и сливи. В разгара на войната по идея на Греф, Мацерат бе забил няколко подпорни греди между тавана и бетонния под, които трябваше да укрепят склада за продукти в надлежно противовъздушно скривалище. Неведнъж Мацерат искаше да отсече гредите, тъй като освен няколко въздушни тревоги, Данциг не бе преживял по-тежка бомбардировка. А когато отговорникът Греф престана да бди за противовъздушната охрана, тогава Мария го молеше да остави подпорните греди. За синчето Курт мислеше тя, а понякога и за мен.

При първите бомбардировки в края на януари Стария Хайланд и Мацерат все още с дружни усилия сваляха стола с мама Тручински в нашето мазе. Но сетне — дали по нейно желание, или за да спестят врътнята по пренасянето — я оставяха в апартамента край прозореца. След голямата бомбардировка над центъра Мария и Мацерат намериха старицата с виснало чене и тъй превъртян поглед, сякаш лепкава мушица бе влетяла в окото й.

Тогава извадиха вратата на спалнята от пантите. Стария Хайланд донесе от бараката инструменти и няколко дъски от разковани сандъци. Пафкайки цигари „Дерби“, които му бе дал Мацерат, той се залови да й вземе мерки. Оскар остана да му помага, а другите се изпокриха по мазетата, защото артилерийският обстрел от височините пак подхвана.

Стария Хайланд гледаше да претупа работата и надве-натри да скове прост правоъгълен сандък. Ала Оскар държеше на традиционната форма, заинати се, упорито тикаше летвите под бичкията, докато дядото най-сетне склони да направи онова стеснение към нозете, за каквото има право да претендира всеки човешки труп.

В резултат се получи елегантен ковчег. Грефовица уми мама Тручински, изнамери една прана нощница в скрина, подряза ноктите, постъкми кокчето й, като го закрепи с три игли за плетене, с две думи погрижи се мама Тручински и в смъртта да заприлича на сивата мишка, която приживе сладко бе посръбвала малцово кафе и похапвала картофени тиганици.

Ала понеже при бомбардировката мишката се бе вкочанила в стола и свитите й колене стърчаха из ковчега — щом Мария гушнала Бебо Курт излезе за минута — две от стаята — Стария Хайланд строши и двата й крака — нямаше как, нали трябваше да закове ковчега.

За жалост имахме само жълта боя, а черна нямахме. Ето защо изнесоха мама Тручински от апартамента по стълбите в небоядисан, но стеснен към нозете сандък. Оскар носеше Барабанко отзад, забил поглед в надписа върху капака: Маргарин „Витело“ — Маргарин „Витело“ — Маргарин „Витело“ се повтаряше трижди в колонка и за сетен път потвърждаваше вкуса на мама Тручински. Приживе тя бе предпочитала екстра маргарин „Витело“, приготвен от естествени растителни мазнини, пред най-висококачествено масло; защото маргаринът е полезен, освежителен, хранителен и развеселителен.

Стария Хайланд повлече зарзаватчийската количка на Греф с ковчега по Луизенщрасе, Мариенщрасе, по Антон-Мьолер-Вег — където горяха две къщи — към родилното отделение. Бебо Курт бе останал в нашето мазе при вдовицата Греф. Сетне Мария и Мацерат тикаха количката, Оскар седеше до ковчега — ех, как ми се искаше да се покача отгоре, но не ми дадоха. Улиците бяха задръстени с бежанци от Източна Прусия и Острова. Изключено бе да се провре човек през жп подлеза на Спортна зала. Мацерат предложи да изкопаят дупка в парка на Конрадинума. Мария се възпротиви. Стария Хайланд, набор на мама Тручински, махна неодобрително с ръка. И аз бях против училищния парк. Но волю-неволю, трябваше да се откажем и от Градските гробища, тъй като след Спортна зала Хинденбург Алее бе отворена само за военни коли. Така не можахме да погребем мишката до нейния син Херберт, ала й избрахме местенце в Щефенспарк отвъд Майска поляна точно срещу Градските гробища.

Земята бе замръзнала. Докато Мацерат и Стария Хайланд се редуваха с кирката, а Мария се мъчеше да изкопае бръшляна край каменните пейки, Оскар се отцепи от компанията и кръшна към дървесните стволове по Хинденбург Алее. Ама че движение! Отстъпващите от възвишенията и Острова танкове се теглеха един друг. По дърветата — май липи бяха — висяха войници и народощурмоваци^[92]. Табелките отпред на куртките им що-годе се разчитаха и съобщаваха, че по дърветата, сиреч липите, висят изменници. Вглеждах се в разкривените лица на множество избесени и ги сравнявах най-общо и в частност с обесения зарзаватчия Греф. Видях и деца — вързопи, виснали в огромни униформи, и на няколко пъти се припознах за Щьортебекер — обесените момчета толкова си приличат — и се питах: обесили са Щьортебекер, а дали са турили въжето на Луци Ренванд?

Тая мисъл окрили Оскар; И затърси отляво и отдясно по дърветата едно мършаво обесено момиче, смело излъкатуши между танковете през булеварда, но и от другата страна намери само запасняци, остарели народощурмоваци и момчета, които приличаха на Щьортебекер. Разочарован препусках по булеварда чак до полуразрушеното кафене „Четирите годишни времена“, изкретах с мъка по обратния път, а когато спрях при гроба на мама Тручински и посипах могилката с бръшлян и шума, в съзнанието ми дълбоко и отчетливо се бе врязал образът на обесената Луци.

Не върнахме вече количката на вдовицата Греф в зарзаватчийницата. Мацерат и Стария Хайланд я разглобиха и подпряха дъските о тезгяха в бакалията, а бакалинът пъхна три пакета цигари „Дерби“ на стареца и рече:

— Може пак да потрябва. Тук е на по-сигурно място.

Стария Хайланд нищо не каза, но задигна от почти оголелите рафтове няколко пакета фиде и две кесии захар. Сетне посурна към вратата филцовите си пантофи, дето бе поразтъпкал натам и насам по време на погребението и остави Мацерат да раздига жалките си стокици от рафтовете в мазето.

Сега почти не подавахме нос от дупката. Разправяха, че руснаците били влезли в Циганкенберг, Пицгендорф и стигнали Щидлиц. Сто на сто бяха завзели възвишенията, защото директно обстрелваха града. Десен град, Старинен град, Търговски град, Млад град, Нов град, Долен град, Горен град, съзиждани в продължение на седемстотин години, за три дни изгоряха. Но това не бе първото опожаряване на град Данциг. Кога померанци, кога бранденбургци, тевтонски рицари, поляци, шведи и пак щведи, френци, пруси и руси, и саксонци преди това — ковейки история — я през десетилетка, я през две, решавали, че градът си струва да изгори — а сега руснаци, поляци, немци и англичани за стотен път дружно печаха тухлите на готическото изкуство, ала сухар не се получаваше. Горяха улица Ченгелна и улица Кучкарска, улица Дълга и улица Широка, Голяма Тъкаческа и Малка Тъкаческа, горяха улица Тобиас и Дългия мост, горяха Градски и Предградиен ров, горяха валове и мостове. Портата с крана бе дървена и гореше красиво. На Малка Шивашка огънят остави мерки за десетки чифтове ослепително — ярки панталони. Черквата „Св. Мария“ гореше отвътре навън и от оживалните й прозорци сякаш грееха празнични светлини. Изоставените все още неевакуирани камбани на „Св. Катарина“, „Св. Йоан“, „Св. Бригита“, „Барбара“, „Елисавета“, „Петър и Павел“, „Св. Троица“ и „Тялото господне“ се стопиха в камбанариите и изтекоха капка по капка без вопъл и стон. В Голямата мелница мелеха червена пшеница. На улица Касапска замириса на загоряло месо. В Градския театър се играеше премиерата „Подпалвачески блянове“ — символична едноактова пиеса. В кметството решиха след пожара да повишат заплатите на пожарникарите със задна дата. Улица „Св. Дух“ гореше в името на Светаго Духа. Весело догаряше Францисканският манастир в името на свети Франциск, който обичал огъня и го възпявал с химни. Улица Богородична изгаряше за Отца и Сина отведнъж. Че Дърводелски, Въглищарски и Земеделски пазар също изгоряха, се разбира от само себе си. На улица Пекарна кифличките си останаха завинаги във фурните. На улица Млекарска млякото изкипя. Само сградата на Западнопруското застрахователно дружество за пожар не искаше да изгори по символични причини.

Оскар много-много не си падаше по пожари. Като нищо щях да остана в мазето, когато Мацерат с едри скоци хукна по стълбите към тавана да погледа горящия Данциг, но нали на същия тоя таван най-наивно бях складирал моето малобройно, но лесно запалимо имущество. Касаеше се да спася последния барабан от фронтовашките си запаси, а също моя Гьоте и Распутин.

Между листовете бях скътал едно ефирно, нежно изписано ветрило, с което моята Розвита Рагуна приживе си вееше тъй грациозно. Мария остана в мазето. Но Бебо Курт искаше с мен и Мацерат на тавана да погледа огъня. Хем се подразних от стихийната екзалтираност, на моя син, хем си рекох: „Метнал се е на прадядо си Коляйчек Подпалвача“. Мария задържа Бебо Курт долу, мен ме пуснаха да се кача с Мацерат, прибрах си партушините, хвърлих поглед през капандурата и се удивих на искрящата жизненост и сила на древнопочтения град.

Наблизо треснаха гранати и ние слязохме от тавана. Мина, не мина време и на Мацерат пак му скимна да ходи горе, но Мария му забрани. Как се превземаше само, как прихлипваше, докато надълго и нашироко описваше пожара пред вдовицата Греф, която бе останала долу. Веднъж отскочи до апартамента, пусна радиото: ала ни гък, ни мък. Дори пращенето на огъня в горящата радиостанция не се чуваше, камо ли извънредно съобщение.

Плах като дете, което се чуди дали да вярва още в Дядо Коледа, Мацерат стърчеше насред зимника, придръпваше тиранти, първо изрази съмнение в крайната победа, сетне послуша вдовицата Греф и свали партийната си значка от ревера, но не знаеше къде да я дене; защото на пода имаше бетонна плоча, а Грефова отказа да го избави от значката, Мария го посъветва да я зарови в картофите, но картофите не му вдъхнаха доверие, а да иде горе не посмя, защото те всеки момент щяха да дойдат, ако не бяха дошли, бяха на път да дойдат, та нали когато бил на тавана, те се биели вече за Брентау и Олива, и сума пъти съжали, задето не зарови тоя издайнически бръмбазък горе в пясъка, ами сега ако го спипат тук долу с бръмбазък в ръка — тогава пусна значката на бетона, но тъкмо да я стъпче и се развърти като щур, Бебо Курт и аз тозчас плонжирахме към нея, аз я докопах пръв, стисках и не давах, а Бебо Курт ме налагаше, както винаги, когато искаше да получи нещо, ала не дадох значката на сина си, не исках да застрашавам живота му; защото с руснак шега не бива. Оскар знаеше това от своя Распутин и докато Курт ме налагаше, а Мария ни разтърваваше, аз умувах какви ли ще спипат значката на Мацерат у Курт — белоруси или великоруси, казаци или грузинци, калмици или даже кримски татари, рутени или украинци, или може би киргизи — ако Оскар се огъне под тупаниците на сина.

Когато Мария ни разтърва с намесата на вдовицата Греф, аз победоносно стисках бръмбазъка в левия юмрук. Мацерат цъфтеше, че се е отървал от своето орденче. Мария тешеше Бебо Курт, който надуваше гайдата. А откопчаната игла постоянно ме боцкаше. Тая финтифлюшка никога не ми бе харесвала. Тъкмо посегнах да лепна бръмбазъка на Мацерат отзад на сакото — най-сетне какво ме засягаше неговата партия, — когато те влетяха вкупом в бакалницата над нас, а навярно и в съседните мазета, ако се съдеше по писъците на жените.

Когато вдигнаха капака на зимника, иглата продължаваше да ме боцка. Нищо друго не ми оставаше, освен да се свра в треперящите колене на Мария и да гледам мравките по бетонния под, мравчият керван пъплеше напреки през мазето от картофите към чувала със захар. Най-обикновени хора, леко поомещани руси — отсъдих аз, — когато шестима мъже се изсипаха върху стълбата и облещиха очи над автоматите. При всичката олелия най-успокоително ми действуваха мравките, които никак не се трогваха от явлението на руската армия. На тях само картофи и захар им се въртяха из мравчите главици, докато солдатите с автоматите първо се спуснаха да правят други завоевания. Не се учудих, че възрастните навириха горе ръцете. Познавах тая картинка от седмичната кинохроника, пък и след защитата на Полската поща бях наблюдавал същия капитулантски жест. Но защо Бебо Курт подражаваше като маймуняк на големите — само това не можах да разбера. Да бе взел пример от мен, баща си — а ако не от баща си, то поне от мравките! Тъй-като три от четириъгълните униформи се запалиха по вдовицата Греф, внесоха малко оживление във вцепецената компания. Грефова, която след дългите вдовишки пости едва ли бе очаквала такъв голям наплив, първо се разцирика все още смаяна, но сетне бързо се ориентира в оная кажи-речи отдавна забравена ситуация.

Още при Распутин бях чел, че руснаците много обичали децата. С очите си се убедих в това. Мария напразно трепереше и съвсем не проумяваше защо другите четирима Иванушки, които нямаха нищо общо с Грефова; оставиха Курт в скута й и те самите не се наместиха там, а галеха Бебо Курт, закачаха го и пошляпваха ту него, ту Мария по бузките.

Някой ме вдигна вкупом с Барабанко от бетонния под и така ме лиши от възможността да съзерцавам и сравнявам мравките и по мравчето усърдие да съдя за събитията. Тенекийко висеше на корема ми, та набитият едропорест здравеняк избарабани няколко такта с шишкави пръсти — и никак неумело за възрастен, — сърцето да му се разиграе на човек. Как му се искаше на Оскар да се реваншира, да изпълни няколко виртуозни пиески, но нали партийната значка на Мацерат още го боцкаше в лявата шепа.

Едва ли не мирна и задушевна стана атмосферата в нашето мазе. Грефова все повече притихваше под тримата редуващи се юначаги, а когато единият се насити, моят даровит барабанчик бутна Оскар в ръцете на запотения навярно калмик с монголоидни очи.

Докато ме държеше отляво, а с дясната ръка закопчаваше панталона си и никак не се смути, че неговият предшественик, моят барабанчик, върши тъкмо обратното. А Мацерат нямаше никакво развлечение. В това време той продължаваше да стърчи пред рафтовете с бели консервени кутии, пълни с Лайпцигска яхния, и вдигнал ръцете горе, показваше всичките линии на живота си, ала никой не искаше да му гледа на ръка. Затова пък жените проявиха забележителна схватливост: Мария усвои първите руски думи, коленете й вече не потреперваха, дори се смееше и като нищо щеше да посвири на хармоничка, стига да й беше под ръка.

Оскар обаче не можеше да се нагажда толкова бързо, потърси заместител за своите мравки и премина към съзерцание на няколко плоски сиво-кафеникави буби, които се разхождаха по яката на моя калмик. Как ми се искаше да хвана и проуча една въшка, защото и в моите четива — по-рядко у Гьоте и по-често у Распутин — пишеше кое-що за въшките. Но с една ръка трудно можех да пипна някоя въшка, затова гледах да се отърва от значката. И за да обясня поведението си, ще ви кажа: Гърдите на калмика и бездруго бяха отрупани с ордени, протегнах юмруче с боцкащата и затрудняваща ме при улова на въшки значка към Мацерат, застанал встрани от мен.

Навярно ще кажете, че не е бивало да постъпвам така. Но може и друго да се каже: Мацерат пък да не е посягал.

Но той посегна. И аз се отървах от значката. Мацерат все повече и повече обезумяваше от ужас, напипвайки емблемата на своята партия между пръстите си. Нали ръцете ми бяха вече свободни — Мацерат да дява значката където си ще. Прекалено разсеян, за да гоня въшките, аз се съсредоточих върху мравките, но все пак забелязах един припрян жест на Мацерат. И тъй като не си спомням какво съм си помислил в оня момент, ще ви кажа сега: По-добре да си беше държал шаренкото търкалце спокойно в шепата.

Но той бързаше да се отърве от него и въпреки доказаната си фантазия като готвач и аранжор на бакалска витрина, не можа да изнамери по-подходящо скривалище от устната си кухина.

Колко фатален може да се окаже един дребен жест! От ръката в устата — стигаше това, за да стресне двамата Иванушки; които си седяха тихо и кротко от двете страни на Мария, та да рипнат като жилнати от аварийното легло. Застанаха с автомати пред тумбака на Мацерат и слепецът можеше да види, че Мацерат се мъчи да преглътне нещо.

Поне иглата да беше закопчал! А сега се давеше с чепатия бръмбазък, зачерви се като домат, очите му изхвръкнаха из орбити, кашляше, плачеше, смееше се и при всички тия сложни душевни вълнения не можеше да задържи ръцете си горе. Ала Иванушките не даваха така. Те ревнаха с цяло гърло и искаха дланите да му видят. Но Мацерат се интересуваше единствено от дихателните си органи. Дори да кашля не можеше вече както трябва, а затанцува и замята ръце, та няколко кутии с Лайпцигска яхния катурна и размърда моя калмик, който досега спокойно и монголоидно бе наблюдавал, сложи ме внимателно на пода, посегна отзад, вдигна нещо в хоризонтал и стреля от хълбок, цял пълнител изпразни, стреля, преди Мацерат да се задуши.

Какво ли не прави човек, когато съдбата се намеси! Докато моят лъже — баща преглъщаше партията си и береше душа, неусетно и неволно смачках с пръсти една въшка, която малко преди това бях уловил у калмика. Мацерат се бе проснал напреко върху мравчия керван. Иванушките излязоха през бакалията и пътьом отмъкнаха няколко пакетчета синтетичен мед. Моят калмик вървеше най-подир, ала не отмъкна нищо, защото трябваше да зареди автомата си отново. Мария здраво притискаше Бебо Курт — насмалко да го задуши. А аз се сетих за едно изречение, което бях чел у Гьоте. Мравките попаднаха в нова ситуация, ала не се уплашиха от околния път и подредиха кервана си край сгърчения Мацерат, защото посипалата се от спукания чувал захар не бе загубила сладостта си въпреки окупацията на Данциг от армията на маршал Рокосовски.

Бива ли — не бива ли?

Първо дошли ругите^[93], сетне дошли готите и гепидите^[94], а подир тях кашубите, от които произхожда Оскар по права линия. Наскоро след това поляните изпратили Адалберт Пражки. Той пристигнал с кръста и бил посечен от кашубска или пруска секира. Това станало в едно рибарско селце, селото се казвало Гиданизц. По-късно преименували Гиданизц в Данчик, от Данчик произлязло Дантциг, след време се пишело Данциг, а днес Данциг се нарича Гданск.

Ала преди да се стигне до това ортографично решение, подир кашубското нашествие в Гиданизц дошли померанските херцози Субислав, Самбор, Мествин и Швентополк. Селцето прераснало в градец. Сетне дошли ония диваци брусите и поразрушили малко града. Сетне пристигнали бранденбургите от далечни земи и също поразрушили малко града. И на Болеслав Полски му се прищяло да поруши, Тевтонският орден също се погрижил с рицарски меч да възстанови едва заличените щети.

Улисани в разрушителни и обновителни игри, векове наред се сменяли ту померански херцози и велики майстори на ордена, ту полски крале и антикрале, бранденбургски маркграфове и епископи на Влоцлавек. Строители и разрушители били Ото и Валдемар, Богуша, Хайнрих фон Плоцке и Дитрих фон Алтенберг, издигнал рицарски замък там, където на площад „Хевелий“ през ХХ век защитаваха Полската поща.

Дошли хусите, позапалили тук-таме по някой огнец и пак се оттеглили. Сетне изпъдили тевтонските рицари от града, разрушили замъка, защото в града замък не им трябвало. Градът минал в полско владение и никак не му било зле. Преуспелият крал се казвал Кажимеж, бил син на Владислав I, и бил наречен Кажимеж Велики^[95]. Сетне дошъл Лайош^[96], а след Лайош — щерка му Ядвига. Тя се венчала за Ягело от Литва^[97] и така се сложило началото на династията на Ягелоните. Владислав II бил наследен от един трети Владислав, сетне пак от някой си Кажимеж, който не горял от ищах, но въпреки това тринайсет години прахосвал добрата пара на данцигските търговци във война с рицарския орден. Затова пък Ян Олбрахт имал повече вземане — даване с турците. След Александър на престола дошъл Сигизмунд Стари или известен още като Зигмунт Стари. След раздела за владичеството на Сигизмунд Август следва разделът за същия оня Стефан Батори, на когото поляците обичат да кръщават презокеанските си лайнери. Той обсадил града, сума време го обсипвал с тежки гюллета — както можем да прочетем в летописите, — но не му провървяло. Сетне дошли шведите и се държали по същия начин. Харесало им да обсаждат града, и неведнъж повторили тоя спектакъл. По онова време Данцигският залив тъй пленявал холандци, датчани и англичани, че мнозина чужди капитани, крайцерувайки на Данцигски рейд, успели да станат морски герои.

Оливайският мир^[98] — как хубаво и миротворно звучат тия думи! Там Великите сили за пръв път забелязали, че земите на поляците са чудесна стръв за подялба. Швеция, Швеция и пак Швеция — шведски траншеи, шведско пиянство, шведски скок. Сетне пристигнали русите и саксонците, защото в града се укривал нещастният полски крал Станислав Лешчински. Само заради един-единствен крал били разрушени хиляда и осемстотин къщи, а когато нещастният Лешчински забягнал във Франция, защото там живеел зет му Луи, гражданите на Данциг трябвало да се изръсят цял милион.

Сетне Полша била поделяна три пъти. Без покана се домъкнали прусаците, замазали полския кралски орел по градските порти и изографисали своята птица. Даскал Йоханес Фалк^[99] едва сварил да съчини коледна песен „Ой ти, Коледа весела Коледа…“ и пристигнали французите. Наполеоновият генерал Рап, нали бил потомствен франк, затова след изтощителна обсада данцигчани трябвало да му наброят 20 милиона франка. Ужасите на френската окупация не е задължително да се оспорват. Но тя продължила само седем години. Сетне дошли руси и пруси и подпалили с артилерията си Шпайхеринзел. Това бил краят на Свободния град, за който бленувал Наполеон. Ето ти пак сгоден случай за прусите да изрисуват своята птица на всички градски порти и с присъщата си пруска педантичност да настанят гарнизона в града: IV гренадирски полк, I артилерийска бригада, I сапьорски батальон и I леибхусарски полк. За кратко време в Данциг се задържали ХХХ пехотен полк, XVIII пехотен полк, III гвардейски пехотен полк, ХХХХIV пехотен полк и XXXIII фюзилирски полк. Затова пък прославеният 128-ми пехотен полк се изтеглил едва през 1920 година. И за да сме изчерпателни, ще добавим, че по пруско време в I артилерийска бригада се влели I батальон на крепостната артилерия, II пехотен батальон, I източнопруски артилерийски полк, а по-късно и II пехотен полк на померанската артилерия, който впоследствие бил сменен от XVI пехотен полк на западнопруската артилерия. I лейбхусарски полк бил сменен от II лейбхусарски полк. От друга страна — докато VIII улански полк се задържал съвсем малко между градските стени, извън тях в предградието Лангфур бил разквартируван XVII западнопруски обозен батальон.

По времето на Буркхардт^[100], Раушнинг^[101] и Грайзер из Свободния град кръстосвали само зелените униформи на жандармерията. Но през трийсет и девета при Форстер положението се променило. И ето че тухлените казарми отново се огласили от веселия смях на униформени мъже, жонглиращи с всички оръжия. Естествено бих могъл да изброя всички части, разквартирувани в Данциг и околностите от 1939 до 1945, или отплували с кораби от Данциг за Арктическия фронт. Но Оскар ще ви спести подробностите и просто ще каже: после — както разбрахме — дойде маршал Рокосовски. При вида на оцелелия град той си бе спомнил за своите велики предшественици — чуждоземци и бе подпалил всичко с артилерийски огън, та идещите след него да се развихрят в изграждането му.

Като по чудо тоя път подир русите не дойдоха пруси, шведи, саксонци или французи; дойдоха поляците.

С цялата си покъщнина надойдоха поляците от Вилно, Бялисток и Лвов, за да си търсят къщи. У нас дойде някакъв господин на име Файнголд, нямаше си никого, ала тъй се държеше, сякаш го обграждаше многобройна челяд, която постоянно трябваше да напътства. Господин Файнголд тутакси пое бакалницата, показа на своята госпожа Люба — все така незрима и мълчалива — десетичните везни, варела за нафтата, месинговия прът за салам, празното чекмедже на касата и силно възрадван — запасите в зимника. Мария, която той начаса назначи за продавачка и многословно представи на въображаемата госпожа Люба, показа на господин Файнголд нашия Мацерат, който от три дни лежеше под едно платнище в мазето; не можехме да го погребем, тъй като навред по улиците множество руснаци въртяха велосипеди, шевни машини и жени.

Щом господин Файнголд съгледа трупа, който бяхме обърнали възнак, той изразително плесна ръце над глава — също както продавачът на играчки Зигисмунд Маркус преди години. Цялата си челяд, не само госпожа Люба, повика той в зимника и сигурно ги виждаше да идат, защото ги зовеше по име: Люба, Лев, Якуб, Берек, Леон, Мендел и Зоня; и обясни на всички повикани кой лежи мъртъв там, а на нас обясни, че току-що повиканите също лежали така, преди да ги натикат в пещите на Треблинка, и снаха му, и баджанак му, с петте дребни дечица, всички лежели възнак, само той, господин Файнголд, не лежал, защото трябвало да ръси хлор.

Сетне ни помогна да извлечем Мацерат по стълбата в дюкяна, но челядта му пак го наобиколи и той помоли своята госпожа Люба да помогне на Мария да умият трупа. Но тя естествено не помогна, което въобще не направи впечатление на господин Файнголд, защото той се втурна да примъква запасите от мазето в бакалницата. А и Грефова, която бе мила мама Тручински, тоя път не ни помогна, защото къщата й бе пълна с руснаци; чувахме ги да пеят.

Стария Хайланд, който още в първите дни на окупацията се бе главил за обущар и кърпеше войнишки подметки, прокъсали се при победния марш, първом се поопъна да скове ковчег. Но щом господин Файнголд се спазари да трампи някакъв електромотор от бараката на Стария срещу цигари „Дерби“ от нашия дюкян, той захвърли ботушите, взе друг инструмент и последните разковани дъски.

Тогава, преди да ни бяха пропъдили и оттам, а господин Файнголд да ни отстъпи мазето, все още живеехме в апартамента на мама Тручински, ограбен до шушка от съседи и полски пришълци. Стария Хайланд откачи вратата между дневната и кухнята, защото вратата между дневната и спалнята си бе изпатила заради ковчега на мама Тручински. Пафкаше си той папироси „Дерби“ и ковеше сандъка долу, на двора. Ние останахме горе, взех единствения стол в жилището, отворих строшения прозорец, ядосвах се на Стария, като го гледах как кове сандъка през пръсти и без надлежното стеснение към нозете.

Оскар не видя повече Мацерат, щом вдигнаха сандъка върху количката на вдовицата Греф, дъските от маргарин „Витело“ вече бяха заковани отгоре, въпреки че приживе Мацерат не само че не накусваше маргарин, но не го признаваше и за кулинарни цели.

Мария помоли господин Файнголд да ни придружи, понеже я беше страх от руските войници по улиците. Насадил се по турски върху тезгяха, Файнголд си похапваше синтетичен мед с лъжичка от една мукавена чаша, първом се подвоуми миг — два да не би госпожа Люба да се усъмни нещо, но сетне неговата съпруга май-май му позволи, понеже той се изсули от тезгяха, бутна ми меда, аз пък го бутнах на Бебо Курт, който го излапа без остатък, докато Мария държеше на господин Файнголд да навлече дългия черен балтон със сиви заешки кожички. Преди да заключи бакалницата и да помоли жена си на никого да не отваря, той се пъхна под един възтесен цилиндър, който някога Мацерат бе слагал за погребения и сватби.

Стария Хайланд отказа да тегли количката до Централни гробища. Куп ботуши го чакали — заусуква той — и трябвало бързо да се връща. На площад „Макс Халбе“ — развалините все още димяха — той свърна вляво по „Брьозенска“ — явно отивахме към Заспе. Руснаците бяха насядали пред къщите и се припичаха на анемичното февруарско слънце, сортираха ръчни и джобни часовници, лъскаха сребърни лъжици с пясък, бяха си надянали сутиени вместо ушанки, тренираха фигурно колоездене, направили си бяха колодрум с препятствия от картини, стоящи часовници, корита, радиоапарати и закачалки, виеха осморки, зигзаги и спирали, хладнокръвно се пазеха да не ги прасне я детска количка, я някой абажур, изхвърчащ от прозорците, и събираха аплодисменти за своята ловкост. Откъдето минавахме, играта поспираше за секунди. Неколцина войници, намъкнали дамско бельо връз мундирите си, се присламчиха към нас да побутат количката, взеха да задяват Мария, но господин Файнголд, който знаеше руски и имаше паспорт, набързо ги скастри. Един войник с дамска капела ни подари клетка с жив вълнист папагал. Бебо Курт, който припкаше край количката, веднага посегна да отскубне някое пъстро перо. Мария не посмя да откаже подаръка и вдигна клетката до мен на количката — по-далеч от Курт. Но на Оскар тоя папагал му се виждаше отвратително шарен и той премести клетката с птицата върху удължения за Мацерат сандък от маргарин. Седях отзад, полюлявах крачка и се взирах в лицето на господин Файнголд, което — сбърчено, угрижено и навъсено — създаваше впечатление, че зад челото на господина се пресмяташе сложна сметка, ала тя — все не излизаше.

Потропвах лекичко върху Тенекийко — живо и ведро, дано разсея мрачните мисли на господин Файнголд. Ала челото му остана сбърчено, погледът му се рееше незнайно къде, навярно в далечна Галиция; само Барабанко не забелязваше. Тогава Оскар се отказа — и заплакаха само колелетата и Мария.

Колко мека зима! — помислих си. Когато подминахме крайните лангфурски къщи, позакачих малко папагала, който се бе накокошинил при вида на следобедното слънце, надвиснало ниско над аеродрума.

Летището бе завардено, а „Брьозенска“ — затворена. Един офицер заговори господин Файнголд, прихванал цилиндър с разперени пръсти и открил рядка рижа косица на вятъра. Офицерът почука оттук-оттам уж да провери ковчега на Мацерат, погъделичка с пръст вълнистия папагал и ни пусна под конвоя или ескорта на две войничета с мънички кепета и грамадански автомати.

Стария Хайланд дърпаше талижката, без да се обърне нито веднъж. А и цаката му знаеше как да си палне цигара с една ръка, без да спира количката. Във въздуха висяха самолети. Беше краят на февруари, началото на март и моторите отекваха много ясно. Само при слънцето поспряха няколко облачета и се обагриха лека-полека.

Изтребителите или отлитаха за Хела, или долитаха от полуостров Хела, защото там все още воюваха останки от Втора армия.

Натъжаваше ме времето и грохотът на самолетите. Няма нищо по-скучно и по-досадно от безоблачното мартенско небе, пълно ту с оглушителния, ту с глъхнещия рев на самолетите. Отгоре на всичко двете войничета през целия път напразно се мъчеха да влязат в крак.

Дали някои от дъските на нескопосано скования сандък се бяха поразхлопали първо по калдъръма, сетне по нацъфкания асфалт, а и срещу вятъра се движехме; във всеки случай смърдеше на умрял Мацерат, и Оскар се зарадва, когато стигнахме гробището „Заспе“.

Не можахме да изтеглим количката догоре при кованата портичка, тъй като един изгорял „Т-34“ бе задръстил пътя току пред самото гробище. Други танкове на път за Нойфарвасер бе трябвало да го заобиколят, бяха оставили диря в пясъка отляво на шосето и премазали част от гробищната стена. Господин Файнголд помоли Стария Хайланд да мине отзад. Понесоха ковчега, леко виснал посредата, по дирята от гъсеничните вериги, едва го повдигнаха над ронливия гробищен зид и със сетни сили го тръснаха сред повалени и килнати надгробни камъни. Стария Хайланд жадно дърпаше цигарата и изпухтяваше дима в ковчега. Аз носех клетката с вълнистия папагал. Мария суркаше две лопати подире си. Бебо Курт носеше, тоест размахваше една кирка из гробището и — излагайки се на опасност — по сивия гранит, докато Мария не му я взе от ръцете и каквато си беше яка — се залови да копае наравно с двамата мъже.

Добре че почвата тук е песъклива и не е замръзнала — установих аз, докато търсех гробното място на Ян Бронски отвъд северния зид. Трябва да беше тук или там. Точно не можеше да се установи — при смяната на сезоните някога издайнически бялата мазилка бе посивяла и се бе оронила като всичката зидария на „Заспе“.

Върнах се през задната портичка, плъзнах поглед по улогавите борчета и за да не мисля за незначителни неща, си рекох Сега погребват и Мацерат. Потърсих и намерих известен резон във факта, че тук, в една и съща песъклива почва, макар без клетата маминка, трябва да почиват двамата партньори по скат — Бронски и Мацерат.

Всички погребения си приличат!

Уж песъклива, а здравата им се опъваше тая земя, явно по-опитни гробокопачи й трябваха. Мария спря да отдъхне, опря се — тежко пъхтейки — на кирката и пак зарида, като видя Бебо Курт да замеря вълнистия папагал с камъни. Бебо Курт все не улучваше, много се засилваше, Мария ридаеше сърцераздирателно, защото бе загубила Мацерат, защото бе намирала нещо у Мацерат, което според мен едва ли бе представлявал в действителност, ала за нея това нещо щеше да си остане скъпо и осезаемо. Уж да я поутеши, господин Файнголд използува момента да си почине, защото копането бе истинска съсипия за него. А Стария Хайланд, сякаш злато търсеше, тъй равномерно забиваше и обръщаше зад гърба си лопатата, че и тютюневия дим изпафкваше на отмерени интервали. Двете войничета бяха седнали по-настрани върху гробищната стена и си бъбреха срещу вятъра. Освен това — самолети и слънце, което узряваше все повече.

Сигурно са изкопали вече метър, а Оскар безделничи, излишен и безпомощен, сред стария гранит и улогавите борчета, между вдовицата на Мацерат и Бебо Курт, който замеря с камъни вълнистия папагал.

Бива ли — не бива ли? Вече караш двайсет и първата година, Оскар. Ще се решиш или не? Осиротя, Оскар. Крайно време е да се решиш. Откак се помина клетата ти майчица, ти остана полусирак. Още тогава трябваше да се решиш. Сетне положиха твоя лъже-татко Ян Бронски на педя под земната кора. Ти остана лъже-сирак, стоеше тук, на тоя пясък, наречен Заспе, и държеше една леко окислена гилза в ръка. Валеше дъжд, а един „Ю-52“ тъкмо се приземяваше. Нима тогава — ако не в шумола на дъжда, то в тътена на кацащия самолет не звучеше дилемата „Бива ли — не бива ли?“ Но ти си рече — това е дъждът, а онова — тътенът на моторите; подобна монотонност може да се придаде на всеки текст. Ти искаше да я чуеш още по-ясно, а не предполагаемо.

Бива ли — не бива ли? Сега копаят дупка за Мацерат, втория ти лъже-баща. Доколкото си осветлен, нямаш повече предполагаеми бащи. Защо жонглираш тогава с две бутилковозелени бутилки: бива ли — не бива ли? До кого ще се допиташ още? До улогавите борчета ли, които се съмняват в самите себе си?

Тогава открих един постал чугунен кръст с крехки орнаменти и поръждавели букви: Матилде Кункел или Рункел. А сетне в пясъка между магарешки бодил и див овес — Бива ли — не бива ли? — открих — бива ли — три-четири — не бива ли — поръждавели ронливи венеца, големи колкото тави, които навремето… — бива ли — са представлявали я дъбова шума, я лаврова клонка — не бива ли — претеглих ги в длан — дали наистина бива — прицелих се — бива ли — в чугунения връх на кръста — или не бива — имаше диаметър — не… — някъде към четири сантиметра — бива ли… — реших да хвърля от два метра разстояние — не… — и хвърлих — … бива ли — не улучих — бива ли пак — ей че разкривен бе тоя кръст — бива ли — Матилде Кункел или Рункел — дали по Рункел или по Кункел — това бе шестият ми опит, а бях си наумил да хвърлям седем пъти, не — шест, а седем — да, бива — венецът се надяна на кръста — бива — увенча Матилде — бива — лавър за госпожица Кункел — бива ли? — попитах младата госпожа Рункел — да, каза Матилде; отишла си е млада-зелена, на двайсет и седем години, бе родена в 68-ма. А аз карах двайсет и първата си година, когато седмият ми опит успя, когато онова раздиращо „Бива ли — не бива ли?“ се опрости в едно доказано, увенчано, премерено, извоювано „Бива“.

А когато Оскар се запъти с „Бива!“ на уста и „Бива!“ на сърце към гробокопачите, в тоя миг вълнистият папагал изврещя, защото Бебо Курт го бе улучил и се разхвърча синьо-жълт перушиняк. Питах се що за въпрос бе подщрекнал моя син, толкова дълго да замеря вълнистия папагал с камъчета, докато последното попадение му даде нужния отговор.

Бяха избутали сандъка до гроба, дълбок метър — метър и двайсет. Стария Хайланд препираше, ала трябваше да изчака, докато Мария казваше католическата си молитва, а господин Файнголд, прихлупил цилиндър към гърди, блуждаеше с поглед из далечна Галиция. Сега и Бебо Курт се присламчи към гроба. Дали след попадението си бе взел някакво решение и дойде с една или друга подбуда — но дойде също така решително както Оскар.

Смазваше ме тая неизвестност. Дали моят син се бе обявил за или против нещо? Дали бе решил да познае най-сетне в мое лице единствено истинския си баща и да ме обикне? Дали едва сега — но вече твърде късно — бе решил да поеме барабана? Или решението му бе: Смърт на моя лъже-татко Оскар, който уби моя лъже-татко Мацерат с една партийна значка само защото му бе втръснало от татковци? Дали и той не можеше да изрази другояче освен чрез убийство детската си обич, възжелавана от синове и бащи?

Докато Стария Хайланд по-скоро блъсна, отколкото спусна в гроба сандъка с Мацерат и партийната значка, заклещена в гръкляна на Мацерат, и с муницията от руския автомат в Мацератовото шкембе, Оскар си призна, че умишлено е убил Мацерат, защото същият по всяка вероятност му е бил не само предполагаем, а и действителен баща; и защото до гуша му бе дошло цял живот да влачи подире си по някой баща.

Също така не е истина, че значката бе откопчана, когато я пипнах от бетонния под. Иглата се отвори едва в шепата ми. Чепат и боцкащ пробутах лепкавия бръмбазък на Мацерат, за да го спипат у него, за да налапа партията, за да се задуши с партията, с мен, със собствения си син; защото трябваше да се сложи край на всичко това.

Стария Хайланд пак загреба с лопатата. Бебо Курт му помагаше непохватно, но с голям хъс. Никога не съм обичал Мацерат. Понякога само ми харесваше. Грижеше се за мен по-скоро като готвач, отколкото като баща. Той беше добър готвач. И ако днес нещо ми липсва, липсва ми не Мацерат, а неговите кьонигсбергски кюфтенца, свинските бъбречета в сос винегрет, шаранът с хрян и сметана, супата от змиорки, телешките ребърца с кисело зеле и незабравимото неделно печено, което още ми се услажда на езика и между зъбите. Бяха забравили да пъхнат в ковчега му един черпак, в ковчега на майстор-чорбаря, дето умееше да превръща чувства в чорби. Бяха забравили да пъхнат в ковчега му едно тесте карти за скат. Беше по-добър готвач, отколкото картоиграч. Все пак играеше по-добре от Ян Бронски и кажи-речи догонваше клетата маминка. Това бяха неговите възможности, това бе неговият трагизъм. Никога няма да му простя, задето ми отне Мария, макар че се отнасяше добре с нея, никога не я биеше и винаги отстъпваше, когато му вдигнеше скандал. Пък и не ме предаде на Министерството на здравеопазването и подписа декларацията, когато вече не разнасяха поща. Още с раждането ми под електрическите крушки той ме гласеше за търговия. Само и само да не стои зад тезгяха, цели седемнайсет години Оскар прекара зад стотина червено-бели барабани. Сега Мацерат лежеше и вече не можеше да стане. Стария Хайланд го затрупваше с пръст и пушеше от Мацератовите цигари „Дерби“. Сега Оскар трябваше да поеме бакалията. Ала господин Файнголд с многобройната си невидима челяд я бе поел междувременно. Останалото се падаше на мен — Мария, Бебо Курт и отговорността за двамата.

Мария не спираше да плаче и се моли — искрено и по католишки. Господин Файнголд или витаеше из Галиция, или смяташе сложни сметки. Бебо Курт капна, но упорито гребеше. На гробищния зид седяха сладкодумните руски войничета. С навъсена отмереност Стария Хайланд изсипваше пясъка от гробището Заспе върху дъските от сандъците за маргарин. Оскар все още можеше да прочете три букви от надписа „Витело“, сетне откачи Тенекийко от врата си и без да се запита „Бива ли — не бива ли?“, а с „Трябва!“ зафучи барабана върху струпания на ковчега пясък, за да не издрънчи. Хвърлих и палките. Забучиха се в пясъка. Това бе барабанът ми от ерата на Кокалярите. От реквизита на полевия театър. Бебра ми бе подарил тия Тенекийковци. Какво ли щеше да каже Учителя за постъпката ми? Христос бе барабанил върху Тенекийко и един едропорест руснак като гардероб. Това бе препатил Барабанко. Ала щом върху него тупна лопата пясък; той простена. И при втората лопата тихо простена. Но при третата вече не издаде звук, само проблясна частица от белия лак, докато пясъкът я изравни с другия пясък, с все повече пясък, множеше се пясъкът върху моя Барабанко, трупаше се, растеше — и аз започнах да раста, което подсказа шурналата от носа ми кръв.

Бебо Курт пръв забеляза кръвта.

— Кръъъв, кръъъв! — писна той и довея господин Файнголд от Галиция, секна молитвата на Мария, накара дори двете руски войничета — които все още седяха на зида и сладко си лафуваха къмто Брьозен — да вдигнат за миг очи.

Стария Хаиланд пусна лопатата в пясъка, взе кирката и облегна тила ми на синкаво-черното желязо. Разля се благодатна хладина. Кръвта поспря. Стария Хайланд пак развъртя лопатата, оставаше още малко пясък край гроба, в тоя момент кръвта секна, ала растежът ми продължаваше, в мен хрущеше, шумолеше и пукаше.

Когато Стария Хайланд приключи с гроба, измъкна един прогнил дървен кръст без надпис от някакъв чужд гроб и го заби в прясната могилка, някъде между главата на Мацерат и моя погребан Барабанко.

— Гутову! — рече Стария и взе Оскар, защото не можеше да върви. Него носеше, а другите водеше — също и руските войничета — през гробището, порутената стена и по гъсеничните дири към количката върху трамвайните релси, където бе заседнал танкът. Погледнах през рамо назад към гробището Заспе. Мария носеше клетката с вълнистия папагал, господин Файнголд носеше инструментите, Бебо Курт нищо не носеше, двете руски войничета носеха мънички кепета и грамадански автомати, борчетата се изгърбутиха още повече.

От пясъка излязохме на асфалта. Върху крушенеца танк седеше Шугер Лео. Високо горе — самолети, идещи от Хела, отлитащи за Хела. Шугер Лео пазеше ръкавиците си да не се оцапат на изгорелия танк. С венец от подпухнали облачета слънцето се спусна над Сопотските възвишения. Шугер Лео се пързулна по танка и застана мирно като войник.

Стария Хайланд се разведри при вида на Шугер Лео:

— Е, виждали ли сте нявга таквоз нещо? Светът пропада, ама чер гологан се не губи. — Добродушно потупа черния му редингот и обясни на господин Файнголд: — Туй е то наш Шугер Лео. Сега ще ни поднесе съболезнования и ще ни стисне ръчица.

Така и стана. Запърхаха Леовите ръкавици; лигавейки се в свой стил, Лео поднасяше съболезнования на опечалените и питаше:

— Видяхте ли господ, видяхте ли господ?

Никой не го беше видял. Мария подари на Лео — бог знае защо — клетката с вълнистия папагал.

А щом Шугер Лео пристъпи към Оскар — Стария Хайланд го бе турил да легне в количката, — лицето му като че се разпадна и ветрове издуха редингота му. Краката му заподскачаха в лудешки танц.

— Господ, господ! — врещеше той и кандилкаше вълнистия папагал в клетката. — Вижте господ расте, вижте го как расте!

Тогава хвръкна във въздуха ведно с клетката и изтича, политна, затанцува, олюля се, рухна, изпари се с вресливата птица — той сам птица, най-сетне политнала, отпърха към торните нивя. И се чуваше как крещи сред лая на двата автомата: „Расте, расте!“ — и продължаваше да крещи, докато двете войничета отново заредиха: „Расте!“ Дори когато автоматите пак затрещяха, а Оскар пропадаше по някаква стълба без стъпала в нарастваща и всичко поглъщаща безпаметност, аз още чувах птицата, гласа, гарвана — Лео прогласяваше:

— Той расте, расте, расте…

Дезинфекционни средства

Трескави сънища ме спохождаха тая нощ. Също както в дни за свиждане, когато идват приятелите ми. Нижеха се сън подир сън и си отиваха, след като ми разкажеха всичко забележително според тях: глупави истории, пълни с повторения, монолози, които за жалост не можеш да си спестиш, защото ти се натрапват с патоса и позата на слаби актьори. На закуска поисках да разкажа тия истории на Бруно, но не можах да се отърва от тях, тъй като всичко бях забравил; лишен съм от дарба да сънувам.

Докато Бруно раздигаше закуската, между другото попитах:

— Драги Бруно, всъщност колко съм висок?

Бруно сложи чинийката с мармалада върху кафената чаша и взе да се вайка:

— Господин Мацерат, но вие пак не сте накусили мармалада!

Е, знаем я вече тая песен. Повтаря се винаги след закуска. Но защо всяка сутрин Бруно ми носи тоя пльоснат мармалад от ягоди, за да го захлупя веднага с покривче от вестник ли? Не мога да гледам, камо ли да ям мармалад, ето защо отхвърлих Бруновия упрек спокойно и твърдо.

— Бруно, знаеш мнението ми за мармалада. По-добре ми кажи колко съм висок!

Бруно има очи на древен октопод. Този праисторически поглед забива той в тавана, щом трябва да си спомни нещо, най-често говори в тая посока, и днес заранта рече също към тавана:

— Но това е ягодов мармалад!

Едва след дълга пауза — защото с мълчание отстоявам въпроса за Оскаровия ръст — погледът на Бруно слезе от тавана, вкопчи се в пръчките на моята кошара и ми се каза, че съм метър двайсет и един.

— Драги Бруно, защо не ме премериш пак, както си му е редът?

Без да помести поглед, Бруно извади един сгъваем метър от задния джоб на панталона си, отметна едва ли не брутално завивката ми, покри с пижамата заголения ми корем, разгъна шафрановожълтия сантиметър, клъцнат на 178, опъна го по мен, наместваше, проверяваше, добре пипаше с ръцете, ала погледът му блуждаеше из ерата на динозаврите, накрая остави метъра на мира, все едно отчиташе резултата:

— Още сте метър двайсет и един!

Защо трябваше да вдига такъв шум, докато сгъваше метъра и прибираше закуската? Дали не му харесва ръстът ми?

Когато Бруно излезе с подноса, шафрановожълтия метър и ягодовия мармалад с възмутително натурален цвят, в коридора той още веднъж лепна око на шпионката — поглед, който ме караше да се чувствувам праисторичен, — преди да ме остави най-сетне сам с моите метър двайсет и един.

Значи Оскар бил толкова висок! Май доста висок за едно джудже, гном, лилипут. На каква височина вдигаше чело моята Розвита Рагуна? Какъв ръст бе успял да задържи Учителя Бебра, потомъкът на принц Ойген? Та дори Кити и Феликс можех да гледам днес от високо. А някога, до двайсет и първата година на Оскар, всички тук изброени благородно завиждаха на неговите деветдесет и четири сантиметра.

Едва когато на погребението на Мацерат ме перна камъкът по главата, започнах да раста.

Като рекох камък, защо да не допълня своя разказ за събитията на гробището.

След като с една игричка разреших въпроса „Бива ли — не бива ли?“, за мен вече съществуваше само „Бива, трябва, искам“. Свалих Барабанко и го хвърлих заедно с палките в гроба на Мацерат, реших да порасна и ушите ми тозчас запищяха, едва тогава ме цапна камъкът по тила — голям колкото орех, запратил го бе моят син Курт със своята четиригодишна сила. Макар ударът да не ме изненада — дали предчувствах, че тоя синковец ми готви сюрприз, — все пак се хвърлих подир Барабанко в Мацератовия гроб. Стария Хайланд ме сграбчи със суха старческа длан и ме изтегли от дупката, но Барабанко и палките остави долу, понеже кръвта от носа ми бликна забележимо, Стария положи главата ми върху хладното желязо на кирката. Както знаем, кръвта бързо спря, затова пък растежът ми бележеше напредък — е, наистина толкова минимален, че само Шугер Лео го забеляза и прогласи — крещейки и отпърхвайки лек като птица.

Стига това допълнение, всъщност съвсем излишно, тъй като растежът ми започна още преди удара с камъка и скока ми в Мацератовия гроб. Но за Мария и господин Файнголд от първия миг имаше само едно обяснение за моя растеж, който тутакси обявиха за болест: ударът по главата, скокът в дупката. Мария наплеска Бебо Курт още на гробищата. Дожаля ми за Курт — а може да е нарочил камъка за мен: да подпомогне и ускори растежа ми. Може и той да е искал най-сетне да има истински, възрастен баща или поне заместител на Мацерат; защото той никога не позна и не зачете бащата в мен.

По време на моя, кажи-речи, едногодишен растеж се намериха достатъчно лекари и лекарки, които виждаха причината за болестта в хвърления камък, в злополучния скок, тоест констатираха и вписваха в анамнезата: Оскар Мацерат — недъгав, защото го удари камък в тила и прочие, и прочие.

Нека тук си припомним третия ми рожден ден. Какво ли можеха да кажат възрастните за действителната ми анамнеза? На тригодишна възраст Оскар Мацерат падна от стълбата в мазето. Вследствие на това спря да расте и прочие, и прочие…

В тия обяснения прозира понятната мания на човека да намира оправдание за всяко чудо. Откровено казано, Оскар също проучваше всяка мистерия, преди да я отхвърли като неправдоподобна измислица.

Като се върнахме от Заспе, заварихме нови наематели в апартамента на мама Тручински. Осемчленно семейство поляци населяваше кухнята и двете стаи. Хората бяха мили, предложиха ни да останем при тях, докато си намерим нещо подходящо, но господин Файнголд възрази против това общежитие, щял да ни даде спалнята, а на него засега кухнята му стигала. Но сега пък Мария се опъна. Не било прилично, току овдовяла — да си живее интимничко със сам господин. Файнголд, който на моменти изключваше, че няма вече ни семейство, ни госпожа Люба и твърде често чувствуваше енергичното присъствие на съпругата си, сега имаше случай да проумее доводите на Мария. От благоприличие, пък и заради госпожа Люба не бивало, но мазето можел да ни отстъпи. Дори помогна при обзавеждането на склада, но нямало да позволи и аз да сляза в мазето, тъй като бях болен, нещастно болен, временно ми стъкмиха постеля до пианото на клетата маминка.

Трудно беше да се намери лекар. Повечето лекари своевременно бяха напуснали града с военните ешелони, защото Западнопруската болнична каса още през януари се бе евакуирала на Запад и по тоя начин понятието „пациент“ загуби реален смисъл за много лекари. След дълго търсене господин Файнголд изрови някаква лекарка от Елбинг, която ампутирала крайници в училище „Хелене Ланге“, където лежаха редом ранени от вермахта и от Червената армия. Обещала да намине и след четири дни дойде, седна край леглото ми, докато ме преглеждаше, изпуши три-четири цигари, а на четвъртата заспа.

Господин Файнголд не посмя да я събуди. Мария плахо я побутна. Но лекарката се опомни едва когато угарката парна левия й показалец. Тозчас скочи, стъпка фаса върху килима и каза нервно и лаконично:

— Простете. Три седмици не съм мигнала. Бях на сала в Кеземарк с източнопруски деца. Но не стигнаха отвъд. Минаха само войниците. Към четири хиляди деца. Всичките загинаха.

Сетне също тъй лаконично, както бе разказала за загиналите дечица, ме потупа по растящата детска буза, бодна нова цигара в лицето си, запретна ляв ръкав, изрови от куфарчето си една ампула и докато си биеше тонизираща инжекция, рече на Мария:

— Не мога да кажа какво му е на момчето. За болница е. Но не тук. Заминете на Запад. Коленните, раменните стави и китките са отекли. Навярно ще обхване и главата. Правете студени компреси. Ето ви малко успокоителни, за болки и сън.

Хареса ми тая лаконична докторка, която не знаеше какво ми има и си го призна. Следващите седмици Мария и господин Файнголд ми наложиха стотици студени компреси, които облекчаваха, но не лекуваха болката ми, коленете, китките, раменните стави, пък и главата продължаваха да се подуват и болят. Най-голям ужас у Мария и господин Файнголд извикваше наедряващата ми глава. Мария редовно ми даваше от успокоителните таблетки, които бързо свършиха. Той пък с линийка и молив започна да чертае температурни криви, но се увличаше в експерименти, нанасяше температурата върху смели построения, мереше я пет пъти на ден с един термометър, трампен на черно срещу кутия синтетичен мед. В резултат на това върху таблиците на господин Файнголд се получи ужасно нащърбен планински масив — представях си Алпите или снежната верига на Андите, — а всъщност температурата ми не бе забулена в мистерия: сутрин обикновено имах 38,1°; до вечерта вдигах 39°, а най-високата температура през периода ми на растеж бе 39,4°. Какво ли не виждах и не чувах в треската — ето ме въртя се на въртележка, исках да сляза, но не ми даваха. С много дечица седях аз — в пожарникарски коли, изкорубени лебеди, върху кучета, котки, прасета, елени, и пътувах, пътувах, пътувах, исках да сляза, но не ми даваха. Тогава писнаха всички деца, и те искаха да слязат — от пожарникарски коли, от изкорубени лебеди; от котки, кучета, елени, прасета, не щяха вече да се возят на въртележка, но не им даваха. Защото небесният татко стоеше до собственика на въртележката и плащаше още една и още една обиколка… А ние се молехме:

„Смили се, отче наш, знаем, че имаш много парички, знаем, че искаш да ни повозиш на въртележка и да ни докажеш, че Земята е кръгла. Молим те, прибери си портфейла и кажи стоп, спри, стига, слизай, затворено, баста, стой — вече свят ни се вие, о, ние, горките деца, доведоха ни четири хиляди в Кеземарк на Висла, но не можем да минем отвъд, защото Твоята въртележка, Твоята въртележка…“

Но милозливият Бог, отчето наше, собственикът на въртележката, се усмихваше с най-невъобразимата усмивка и от кесията му се изтъркулваха петаче подир петаче, за да завърти четирите хиляди дечица и Оскар между тях: в пожарникарски коли и изкорубени лебеди, върху котки, кучета, прасета, елени, а когато моят елен — и до днес мисля, че върху елен седях — минеше край отеца наш и собственик на въртележка, все в друг образ се явяваше; ту Распутин ухилен, стиснал петаче за поредната обиколка между здрави баячески зъби, ту кралят на поезията Гьоте, който измъкваше от изящно везана торбичка монети, изсечени с профила на отчето наше, и пак Распутин — опияняващ, господин Фон Гьоте — по-сдържан. Кръгче — безумство с Распутин, кръгче — велемъдрие с Гьоте. Екстремистите край Распутин, с Гьоте силите на реда. Разбунени маси край Распутин, мъдри мисли от Гьоте… накрая над мен се сведе — и не защото треската отмина, а защото в треската все някой ще сведе благато лице — господин Файнголд и спря въртележката. Пожарникарски коли, лебеди и елени спря той, обезцени петачетата на Распутин, смъкна Гьоте на земята при майките, и четири хиляди замаени дечица се възнесоха към Кеземарк над Висла в небесното царство — и вдигна Оскар от трескавото ложе, и го сложи върху облак лизол, което ще рече — той ме дезинфекцираше.

Първо се мажехме заради въшките, а сетне ни стана навик. Най-напред откри въшки у Бебо Курт, сетне у мен, у Мария и у себе си. Навярно ни ги бе завещал оня калмик, който завинаги бе лишил Мария от Мацерат. Що вайкане беше, когато господин Файнголд намери въшките! Като се развика, жена, деца, всички насъбра, съмняваше се, че цялата му рода е бъкана с гадини, що синтетичен мед и овесени ядки изтъргува, само и само да се сдобие с всевъзможни дезинфекционни препарати, и започна всеки божи ден да дезинфекцира себе си, цялата си челяд, Бебо Курт, Мария и мен, а и болничната ми постеля. Търкаше ни, пръскаше ни, пудреше ни. И докато пръскаше, пудреше и търкаше, треската ми пламваше, приказките му рукваха, и узнавах за товарни вагони, пълни с карбол, хлор и лизол, с които пръскал, посипвал и ръсел, докато бил дезинфектор в Треблинка, и как всекидневно в два по пладне дезинфекторът Мариуш Файнголд пръскал с лизолов разтвор лагерни пътеки, бараки, газови камери, крематориуми, вързопи с дрехи, всички чакащи да минат под душа, всички лежащи, излезли изпод душа, всичко, що излизало от пещите, всичко, що влизало в пещите. И ми редеше имената им, защото помнеше всички имена. За Билауер разправи как един горещ августовски ден посъветвал дезинфектора да напръска пътеките на Треблинка с газ вместо с лизол. Как господин Файнголд го послушал. Как Билауер драснал клечката кибрит. Как старият Зев Курланд накарал всички да се закълнат. Как инженер Галевски разбил вратата на арсенала. Как Билауер застрелял господин хауптщурмфюрера Кутнер. А Щулбах и Варински хванали за гушата Цизенис. Едни нападнали охраната от лагера Травники. Други токът ги убил, докато режели телената мрежа. А унтерфюрерът Шьопке, дето като подкарал хората към душовете, все шегички обичал да пуска, тъкмо тогава се случил на пост. Стрелял, но нищо не му помогнало, защото лагерниците се навалили отгоре му: Адек Каве, Мотел Левит и Хенох Лерер, също Херш Ротблат, Летек Жагел и Тозяш Баран с неговата Дебора. И как Лолек Бегелман се разкрещял:

— Къде е Файнголд? Да побърза, докато не са дошли самолетите!

А господин Файнголд все още чакал своята госпожа Люба. И дълго я викал, но тя все не идвала и не идвала. Тогава го сграбчили под мишници. Отляво Якуб Гелернтер, отдясно — Мордехай Шваркбард. А пред него тичал дребничкият д-р Атлас, който все го съветвал да пръска старателно с лизол, първо — в лагера Треблинка, а сетне — в горите край Вилно и все повтарял: „Лизолът е по-важен от живота!“ А господин Файнголд можел само да потвърди това; нали бил пръскал трупове, не един, много трупове, безчет трупове бил пръскал с лизол. Колко имена знаеше само, просто да те отегчи, а аз целият плувнал в лизол не се вълнувах толкова от живота и смъртта на тия стотици хиляди имена, колкото от въпроса — дали животът, а ако не животът, то смъртта, може, своевременно и обилно да се дезинфекцира с препаратите на господин Файнголд.

Сетне температурата ми спадна и дойде април. Но после пак се покачи, въртележката се завъртя, а господин Файнголд пръскаше с лизол живи и мъртви. Сетне температурата ми пак спадна и април си бе отишъл. В първите дни на май вратът ми се скъси, гръдният кош разшири, тъй се напомпа, че без да навеждам глава, потривах с брадичка ключицата си. И пак малко температура и малко лизол. И долавях думите на Мария, плуващи в лизол:

— Ох, дано не стане някой кривандел! Дано не му поникне гърбица! Дано не му се налее черепът с вода!

А господин Файнголд тешеше Мария, разправяше й за разни познати, прокопсали напук на гърбица и воднянка. Някой си Роман Фридрих се изселил вкупом с гърбицата си в Аржентина и там си отворил дюкян за шевни машини, който с времето се разраснал и прочул.

Разказът за преуспелия гърбушко Фридрих не успокои Мария, затова пък въодушеви разказвача господин Файнголд така, че той реши да смени облика на бакалията. Към средата на май магазинът вече се видя с нови стоки. Пристигнаха първите шевни машини и резервни части за тях, но за да се улесни преходът, още някое време задържаха продуктите. Райски времена! Почти не плащаха в брой. Разменяха стока срещу стока, а тая стока за нова стока и така синтетичният мед, овесените ядки, последните пакетчета с бакпулвера на д-р Йоткер, захарта, брашното и маргаринът се превърнаха във велосипеди, велосипедите и резервните части в електромотори, те пък — в инструменти, инструментите станаха на кожуси, а кожусите господин Файнголд като с магическа пръчица превърна в шевни машини. И Бебо Курт се притече на помощ в тая стоково-пазарна игричка, водеше клиенти, посредничеше при сделки и много по-бързо от Мария навлезе в новия бранш. Също както по времето на Мацерат. Мария стоеше зад тезгяха, обслужваше старите клиенти, които не се бяха изселили, и се мъчеше с нескопосания си полски да разгадава желанията на новодошлата клиентела. Бебо Курт имаше витийски дар. Бебо Курт бе и тук, и там. Господин Файнголд можеше да се осланя на Бебо Курт. Макар да нямаше още пет години, Бебо Курт бе станал експерт по шевни машини, той тутакси откриваше най-съвършените сингери и пфафове измежду стотината кои сносни, кои калпави модела, изложени на битпазар по Банхофщрасе, пък и господин Файнголд ценеше вещината на Бебо Курт. Когато към края на май от Бисау в Лангфур пешком пристигна баба Анна Коляйчек и запъхтяна се хвърли върху кушетката, господин Файнголд не можеше да нахвали Бебо Курт, а и за Мария намери ласкави думи. След като разказа на бабчето историята на болестта ми от игла до конец, като постоянно изтъкваше полезността на дезинфекционните средства, той намери и Оскар с какво да похвали, бил толкова кротък и послушен, докато боледувал, и никак не плакал.

Бабчето помоли за газ, защото в Бисау нямало ток. Файнголд й разказа за патилата си с газта в лагера Треблинка, както и за многобройните си задължения като лагерен дезинфектор, прати Мария да напълни две еднолитрови шишета газ, притури пакетче синтетичен мед и набор от препарати, сетне, кимайки разсеяно, се заслуша в разказа на бабчето какво било изгоряло в Бисау и Бисау — Аббау при бойните операции. И за щетите във Фирек, на който пак възвърнали старото име Фирога, ни информира най-вещо тя. А Бисау преименували на Бисево — както му викали преди войната. Елерс пък, селският фюрер и първенец на Рамкау, много харен човек, той се бил венчал за невястата на братовото й момче Хедвига, вдовица на Ян, дето паднал на Пощата, та тоя Елерс селяните обесили пред неговата си канцелария. Насмалко и Хедвига да окачат на въжето, задето като вдовица на полски герой се венчала за селския фюрер и защото Шефан стигнал до лейтенант, а Марга била в СеНеДе-то^[102].

— Туйто — каза бабчето, — на Щефан нищо не можеха да сторят, щот беше паднал нейде там горе в Арктика. Затуй пък Марга искаха да вземат и да я пратят в лагер. Ама Винцент кат отвори едно чене и хортува, хортува кат никогаш. Та ся Хедвига и Марга живеят при нас и ни помагат кое-що на нивата. Ама Винцент много падна след туй хортуване, та види се — дълго няма да го бъде. Уф, па вашта бабка, за нищо я не бива веке, сърцето хлопа, и тая пущина главата, откак я халоса онзи вагабонтин.

Тъй нареждаше Анна Коляйчек, ту своята глава похващаше, ту моята нарастваща глава милваше и тъй стигна до едно и друго съзерцателно прозрение:

— Такваз им орисията на кашубите, Оскарчо. Все главите им патят. Ще си идете вий отвъд, дето е по-харно, па вашта бабка тук ша си стои. Щот кашубите няма де да ходят, тук им е мястото на тях, трябва да стоят и да си подлагат главите, та да има вагабонтите що да халосват. Щот нашта кръв е ни полска, ни немска, та никому не уйдисваме, ни на немеца, ни на поляка. Пък те много придирят за таквиз работи.

И звучно изхохоти бабчето, загърна шишетата с газ, синтетичния мед и препаратите под четирите фустана, които въпреки всички военни, политически и световноисторически катаклизми, не се бяха отказали от картофения си цвят.

Когато бабчето се накани да си върви, господин Файнголд я помоли да изчака още миг — искал да я представи на жена си Люба и своето семейство, но тъй като Люба не дойде, Анна Коляйчек рече:

— Е, нейсе. И аз току викам някого. Агнес, дъще, ела помогни на старата си майка да изстиска прането. Ама и тя никва не идва, кат вашта Люба. А брат ми Винцент, болен, не болен, току излезе нощя по тъмното, застане на прага и вземе да вика син си Ян, дет падна на Полската поща, та цяло село разбужда.

Тя стоеше вече на прага и си връзваше забрадката, когато викнах от леглото: „Бабка, бабка!“, което значи „бабо, бабо“. А тя се обърна и повдигна леко поли, дали за да ме пусне отдолу и да ме вземе със себе си, но тогава май се сети, че шишетата с газ, синтетичният мед и препаратите са заели вече въпросното място — и си тръгна, тръгна без мен, тръгна без Оскар.

В началото на юни първите ешелони потеглиха на Запад. Мария все мълчеше, ала аз забелязах как и тя мълком се прости с мебелите, дюкяна, къщата, гробовете от двете страни на Хинденбург Алее и с могилката в гробището „Заспе“.

Понякога вечер, преди да слезе с Бебо Курт в зимника, Мария сядаше пред пианото на клетата маминка, държеше хармоничката в лява ръка и се опитваше с показалеца на дясната сама да акомпанира на своята песничка.

Господин Файнголд не понасяше музиката и молеше Мария да престане, но щом Мария оставеше хармоничката и пуснеше капака на пианото, сега започваше да я моли да посвири още малко.

А сетне й направи предложение за женитба. Оскар бе очаквал това. Господин Файнголд все по-рядко викаше своята госпожа Люба, а когато една лятна вечер, пълна с мухи и жужене, се увери в липсата й, той направи предложение на Мария. Щял да се грижи за нея и двете деца, пък и болнавия Оскар щял да приеме. Предлагаше й апартамента и дял от магазина.

Тогава Мария беше на двайсет и две. Моминската й хубост — сякаш подхвърлена от случая — бе укрепнала, дори закоравяла; Последните няколко месеца преди и след края на войната й бяха изправили изкуствените къдрици, за които бе плащал Мацерат. Макар че не носеше плитки, както по мое време, и косата й се стелеше върху раменете, тя й придаваше вид на малко строго и едва ли не озлобено девойче — и това девойче отказа, отхвърли предложението на господин Файнголд. Застанала върху нашия бивш килим, тя държеше Бебо Курт отляво, сочеше с десен палец камината, а господин Файнголд и Оскар я слушаха:

— Тая няма да я бъде. Тук всичко отиде по дяволите. Ще заминем на Рейн при сестра ми Густе. Женена е за някакъв оберкелнер. Кьостер се казва и ще подслони на първо време и трима ни.

Още на другия ден тя подаде молба. След три дни документите ни излязоха. Господин Файнголд сякаш онемя, затвори магазина и докато Мария стягаше багажа, все седеше в тъмния магазин на тезгяха, даже и синтетичен мед не му се ближеше. Едва щом Мария дойде да се сбогува с него, той се изхлузи от мястото си, изкара велосипеда с ремаркето и предложи да ни изпрати до гарата.

Оскар и багажа — имахме право да вземем по 25 кг на човек — натовариха в ремаркето с двете гумени колелета. Господин Файнголд буташе велосипеда. Мария водеше Бебо Курт за ръка, а преди да завием наляво, край ъгъла на Елзенщрасе, тя се обърна още веднъж назад. Аз не можах да се обърна вече към Лабесвег, защото вратът ми се бе схванал. И тъй главата на Оскар си остана спокойна между раменете. И само с очи, все още съхранили своята пъргавост, се простих с Мариенщрасе, Щрисбах, Клайнхамер Парк, все още гнуснаво лизгавия подлез на Банхофщрасе, моята оцеляла черква „Сърце Христово“ и Лангфурската гара, която сега се наричаше Вржешч — ала кой ли можеше да си преобърне езика?

Наложи се да почакаме. Най-сетне влакът пристигна — най-обикновен товарен влак. Народ, народ и много, много деца. Проверяваха и теглеха багажа. Войници нахвърляха по бала слама във всеки вагон. Нямаше духова музика. Но и не валеше. Беше ясно с разкъсана облачност, духаше източен вятър.

Случихме се в четвърти вагон отзад напред. Господин Файнголд стоеше под нас на релсите — с рядката си рижа косица, пърхаща на вятъра, щом локомотивът с тласък извести пристигането си, той пристъпи към нас и подаде на Мария три пакетчета маргарин и две пакетчета синтетичен мед, а когато полски команди, писъци и хленч оповестиха тръгването, той добави към провизиите пакет с дезинфекционни препарати — лизолът е по-важен от живота — и потеглихме, оставихме господин Файнголд на перона, а той — както си му е редът, когато потегля някой влак — се смаляваше все повече и повече с рижа потрепваща косица — една махаща точица, докато се стопи в далечината.

Растеж в говеждия вагон

Тия болки и до днес продължават. Тия болки току-що повалиха главата ми. Тия болки ме щракат в коленете и глезените и ме превръщат в скърцало — което ще рече, че Оскар трябва да скърца със зъби, за да не чува скърцането на собствените си кокали в ставите. Оглеждам пръстите си, да призная — отекли са. Напоследък опитите ми да барабаня доказват, че пръстите на Оскар са не само отекли, но за момента и негодни за тази професия; палките се изхлузват от тях.

А и писалката не слуша вече ръката ми. Трябва да помоля Бруно за студени компреси. Сетне с хладни превръзки на китки, нозе и колене, с кърпа на чело ще снабдя Бруногледача с лист и молив, защото не обичам да си давам писалката. А дали Бруно ще може, ще иска и да слуша също добре? И дали преразказът му ще отрази справедливо онова пътуване в говеждия вагон, започнало на 12 юни 1945? Бруно седи на масичката под картината с анемонии. Сега обръща глава, показва ми тази страна, която се нарича лице, и плъзва поглед на митологично животно вляво и вдясно край мен. И как само е лепнал молив о тънки нацупени устни — в позата на чакащ. Да допуснем, че наистина чака да заговоря, чака знак да запише разказа ми — и все пак мислите му постоянно се въртят край неговите си възлени скулптурки. Върви ще наплита той, докато задачата на Оскар е да разплете с думи заплетената си предистория. Сега Бруно пише:

Аз, Бруно Мюнстерберг, родом от Алтена в Заерланд, ерген и без деца, съм болногледач в частното отделение на местната психиатрична клиника. Господин Мацерат, настанен тук от година, е мой пациент, Имам и други пациенти, за които не му е мястото да говоря тук. Господин Мацерат е най-безобидният ми пациент. Никога не буйства и не се е налагало да викам за помощ други гледачи. Само дето повече пише и барабани. За да щади уморените си пръсти, днес ме помоли да пиша вместо него и да оставя възлените си отрочета. Но за всеки случай пъхнах в джоба си някоя връвчица, та докато той разказва, аз да заплета нова фигура откъм нозете, която — следвайки разказа на господин Мацерат — ще нарека „Бежанец от Изтока“. Това няма да е първата фигура, взета от разказите на пациента ми. Досега съм навъзлил неговото бабче, което кръстих „Картоф в четири фустана“; оплетох от върви и дядо му, салджията, и го нарекох малко смело „Колумб“; с моя канап от клетата му маминка се получи „Хубавата рибоядка“; от двамата му татковци Мацерат и Ян Бронски навъзлих композиция, която се казва „Двама скатаджии“; освен това изтъках от върви и белязания гръб на приятеля му Херберт Тручински, нарекох релефа „Разоран участък“; пресъздадох също възел по възел отделни сгради, като: Полската поща, Щоктурм, Градския театър, Арсенала, Морския музей, мазето на зарзаватчията Греф, училище „Песталоци“, Брьозенския плаж, черквата „Сърце Христово“, кафене „Четирите годишни времена“, шоколадената фабрика „Балтик“, няколко бункера на Атлантическия вал, Айфеловата кула, Щетинската гара в Берлин, Реймската катедрала и не на последно място къщата, в която господин Мацерат е дошъл на бял свят; решетките и камъните по гробищата в Брентауи Заспе предлагаха на моя канап орнаментите си за модел; и така — клуп след клуп — потекоха Сена и Висла, заблъскаха по канапени брегове вълните на Балтика и Атлантика, преобразявах върви в кашубски картофища и в ливадите на Нормандия и населих тъй възникналия ландшафт — който ще нарека просто „Европа“ — с множество фигури като Защитници на Пощата. Търговци с колониални стоки. Хора по трибуни. Хора под трибуни. Първолаци с първолашки фунии. Измиращи музейни пазачи. Малолетни престъпници се подготвят за Бъдни вечер. Полска кавалерия пред залез-слънце. Мравки творят история. Полеви театър играе за войска и подофицери. Стоящи хора дезинфекцират лежащи хора в концлагера Треблинка. А сега започвам фигурата на бежанеца от Изтока, която най-вероятно ще прерасне в композиция бежанци.

На дванайсети юни 1945 година към единайсет сутринта господин Мацерат потеглил от Данциг — по това време градът вече се казвал Гданск. Придружавали го вдовицата Мария Мацерат, която пациентът ми сочи като своя бивша любовница, и Курт Мацерат, иже нарицаемият син на моя пациент. Освен това, в говеждия вагон се намирали още трийсет и двама души, между които четири францисканки в монашески раса и едно малко момиче със забрадка — някоя си госпожица Луци Ренванд — както твърди господин Оскар Мацерат. Но след няколкото ми запитвания пациентът признава, че момичето се казвало Регина Рек, ала не спира да говори за някакво триъгълно лисиче лице, което уж било анонимно, а той често го нарича Луци, това не ми пречи да запиша тук онова момиче като госпожица Регина. Регина Рек пътувала с родителите си, дядо си, баба си и един болен чичо, който освен цялата си челяд, повел на Запад и един злокачествен тумор в стомаха, и тоя хлевоуст чичо веднага след тръгването се представил като бивш социалдемократ.

Доколкото си спомня моят пациент, до Гдиня, която в продължение на четири години и половина се казвала Готенхафен, пътували спокойно. Две жени от Олива, няколко дечица и един възрастен господин от Лангфур плакали до Сопот, а монахините се отдали на молитва.

В Гдиня влакът имал пет часа престой. Вкарали във вагона още две жени с шест деца. Социалдемократът запротестирал, защото бил болен и като бивш социалдемократ отпреди войната настоявал за специални грижи. Но началникът на конвоя, един полски офицер, хубавичко го напляскал, защото не искал да се поотмести, и на доста свободен немски му обяснил, че не знае що е това социалдемократ. По време на войната му се наложило да пребивава на доста места в Германия, ала такава думичка „социалдемократ“ не бил чувал. Стомашноболният социалдемократ не успял да обясни на полския офицер целите, същността и историята на Германската социалдемократическа партия, защото офицерът слязъл от вагона, бутнал вратите и ги зарезил отвън.

Забравих да напиша, че всички във вагона лежели или седели върху слама. Когато привечер влакът потеглил, няколко жени се развикали:

— Връщаме се в Данциг!

Но това било заблуда. Влакът само маневрирал, а сетне поел на запад към Щолп. Пътували четири дни до Щолп, защото бивши партизани и банди полски младежи постоянно спирали влака насред полето. Момчетиите отваряли вагоните, пускали малко свеж въздух вътре и заедно с мръсния въздух отмъквали и част от багажа. Когато момчетиите превземели вагона на господин Мацерат, четирите монахини ставали и вдигали високо кръстовете, висящи на расата им. Четирите разпятия правели силно впечатление на момчетата. И те се прекръствали, преди да изхвърлят раниците и куфарите на пътниците върху банкета.

Когато социалдемократът размахал пред момчетата някакъв лист, с който полските власти в Данциг или Гданск удостоверявали, че от 1931 до 1937 година той редовно е плащал членския си внос в Социалдемократическата партия, момчетата не се прекръстили, а избили хартийката от пръстите му, докопали неговите два куфара и раницата на жена му; също и елегантния балтон на едри карета, върху който лежал социалдемократът, отнесли на свежия поморски въздух.

Все пак момчетата направили приятно впечатление на господин Оскар Мацерат с дисциплината си. Той отдава това на влиянието на техния главатар, който въпреки шестнайсетте си години, бил завършена личност и болезнено приятно напомнил на господин Мацерат за главатаря на Кокалярите — Щьортебекер.

Когато двойникът на Щьортебекер задърпал и накрая издърпал раницата от ръцете на госпожа Мария Мацерат, господин Мацерат успял да грабне семейния фотоалбум, който за късмет се случил отгоре. В първия момент главатарят побеснял. Ала щом пациентът ми разгърнал албума и показал на момчето портрета на баба си Коляйчек, а то, явно спомнило си за своята баба, пуснало раницата на госпожа Мария, отдало чест с два пръста до ъгловатото полско кепе, рекло на семейство Мацерат „Do widzenia!“, вместо Мацератовата раница, докопало куфара на други пътници и слязло с хората си от вагона.

Освен малко бельо, в раницата — останала семейна собственост благодарение на семейния албум — се намирали бакалските книги, разписките от данъчното, влоговите книжки и едно рубинено колие, наследство от майката на господин Мацерат, което пациентът ми бил скрил в един пакет дезинфекционни средства; и неговата христоматия, наполовина — извадки от Распутин, наполовина — Гьотеви писания, пътувала на Запад.

Пациентът ми твърди, че през целия път държал на колене албума, а понякога и своята христоматия, разлиствал двете книги, които — въпреки адските болки в ставите — му поднесли много приятни мигове, но и часове на размисъл.

По-нататък пациентът ми споделя: Друсането и клатушкането, пресичането на кръстовища и стрелки и постоянно вибриращата предна ос, където господин Оскар бил опънал снага, спомогнали за растежа му. Вече не наддавал на ширина, а отхвръкнал на височина. Наедрелите, ала здрави стави се поотпуснали. Та дори ушите, носът и половият му член — както чувам — пораснали под съпровода на тракащите колелета. Докато влакът се движел, господин Мацерат очевидно не усещал болки. Но щом спрял — било защото партизани или хулигани пожелавали да им направят поредната визита, — пак започвала острата режеща болка, която — както казахме — облекчавал с болкоуспокояващия албум.

Освен Щьортебекер Полски, мнозина други малки бандитчета, а също и някакъв позастарял партизанин проявили интерес към семейните снимки. Ветеранът дори поседнал удобно, изпросил си цигара, разгръщал бавно албума, като не пропускал нито един четириъгълник, започнал от портрета на дядо Коляйчек, проследил богатия на снимки възход на фамилията чак до моменталните снимки на госпожа Мария Мацерат с едногодишния, двегодишния, три — и четиригодишния син Курт. Пациентът ми го забелязал дори да се усмихва пред една или друга картинка на семейна идилия. Само някои ясно различими партийни значки по костюмите на покойния господин Мацерат, по реверите на господин Елерс, селския фюрер в Рамкау, венчал се за вдовицата на защитника на Пощата Ян Бронски, извиквали неодобрението му. Та пациентът ми — за удоволствие на критичния човек — изстъргал с ножче фотографираните партийни значки.

За разлика от много други псевдопартизани — както ми обяснява господин Мацерат в момента, — тоя партизанин бил истински партизанин. Защото истинските партизани не са партизани от ден до пладне, а са партизани за цял живот, те издигат на власт свалени правителства или свалят от власт издигнати правителства. Според тезата на господин Мацерат — която мозъкът ми трябваше да смели — сред всички отдадени на политиката хора най-големите таланти са непоправими партизани, подриващи почвата под собствените си нозе, защото веднага отричат онова, което току-що са създали.

Същото мога да кажа и за себе си. Колко пъти и аз самият съм смазвал с юмрук възлените си отрочета, преди още да са се закрепили в гипса? И особено поръчката на моя пациент, която ми възложи преди няколко месеца — да оплета от най-прост канап хибрид от руския баяч Распутин и немския крал на поезията Гьоте, да създам една-единствена фигура, която, по искане на пациента ми трябва изключително да прилича на него — възложителя. Бог знае колко километра връв съм навързал вече, за да се получи най-сетне желаният възлен хибрид от двете екстреми. Ала и аз като оня партизанин, когото господин Мацерат прехвалява като пример за подражание, си оставам недоволен и упорит; онова, което дясната оплете, лявата ще разплете, лявата оформи нещо, а десният юмрук ще се стовари отгоре му.

Но и господин Мацерат не е праволинеен в разказа си. Като изключим четирите монахини, които той нарича ту францисканки, ту винцентянки, най-вече младото създание с две имена и едно-единствено иже нарицаемо лисиче лице постоянно разлива изложението му така, че би трябвало да запиша две-три версии за пътуването от Изток на Запад. Но тъй като не ми е професия, ще се придържам към социалдемократа, който през целия път — естествено според уверенията на пациента ми — не сменил боята си и почти до Щолп постоянно обяснявал на спътниците си как до трийсет и седма и той бил своего рода партизанин, как докато разлепял афиши, рискувал здравето си и жертвувал свободното си време, защото бил от малцината социалдемократи, които разлепяли афиши при дъжд.

Така разправял чак до Щолп, където влакът за кой ли път бил спрян и една по-голяма шайка младежи предизвестила посещението си. Но тъй като багажът вече бил попривършил, момчетата се насочили към дрехите на пътниците. Младежите благоразумно се спрели на мъжко горно облекло. Но социалдемократът не можел да ги разбере, защото смятал, че един добър майстор — шивач би могъл да изкара от разточително широките раса на монахините няколко прилични костюма. Социалдемократът — както наивно обявил — бил атеист. Но младите бандити — без да обявяват наивно — били предани на единствено богоспасяемата църква и не пожелали обилието от вълнен плат, на монахините, пожелали едноредния костюм на атеиста. Той обаче не пожелая да съблече сакото, жилетката и панталона си, а взел да разправя за кратката си, ала бляскава кариера като социалдемократски разлепвач на афиши и тъй като не преставал да дърдори и при събличането се заинатил като магаре, отнесъл един ритник в корема от бивш вермахтски ботуш.

Социалдемократът си изповръщал червата, повръщал обилно, продължително, а накрая и кръв. И никаква грижа не проявил за костюма си, та момчетата загубили всякакъв интерес към наистина оплескания плат, макар че можел да се спаси с основно химическо почистване. Отказали се от връхното мъжко облекло, но затова пък смъкнали светлосинята найлонова блузка от гърба на госпожа Мария Мацерат, а на девойчето, което не се казвало Луци Ренванд, а Регина Рек — везаното баварско жакетче. Сетне бутнали вратата на вагона, но не я затворили добре и влакът потеглил тъкмо когато социалдемократът започнал да бере душа.

Два — три километра преди Щолп влакът спрял на глуха линия и прекарали там нощта — ясна, звездна, ала хладна юнска нощ.

Същата нощ — както казва господин Мацерат — издъхнал оня социалдемократ, дето бил силно привързан към своя еднореден костюм, гръмко и цинично хулел господ, призовавал работническата класа на борба — също като на кино, прославял свободата и повален от силен спазъм, накрая изпълнил с ужас целия вагон.

И нито вопъл след това — разказва пациентът ми. Стихнало в говеждия вагон. Само госпожа Мария потраквала със зъби, защото зъзнела без блуза, а с последното бельо била завила сина си Курт и господин Оскар. Призори две храбри монахини из ползували случая, че вратата е отворена и поразтребили вагона, изхвърлили опиканата слама, лайната на възрастни и деца и бълвоча на социалдемократа.

В Щолп влакът бил инспектиран от полски офицери. Там им раздали топла супа и някаква кафеподобна напитка. Конфискували трупа от вагона на господин Мацерат поради опасност от епидемия, неколцина санитари го вдигнали с една дъска. Монахините се застъпили пред някакъв по-висш офицер и той разрешил на близките му да го почетат с кратка молитва. Позволили им също да съблекат костюма на мъртвеца и да събуят чорапите и обувките му. Докато траела сцената на събличането — накрая покрили трупа с празни чували от цимент, — пациентът ми наблюдавал племенницата на събличания. За сетен път, въпреки че се казвало Рек, момичето — колкото отблъскващо, толкова и обаятелно, — му напомнило за Луци Ренванд, която пресъздадох от канап като възлено отроче и нарекох „Лапачката на сандвичи“. Само че при вида на ограбвания си чичо момичето във вагона не посегнало към сандвич със салам и не го излапало с обелките, а най-активно се включило в плячкосването, тя наследила жилетката от чичовия си костюм, навлякла я наместо откраднатото си жакетче, огледала новата си, съвсем прилична премяна в едно огледалце, с това огледалце уловила господин Мацерат върху кушет-мястото му — така си обяснявам паническия страх у моя пациент, продължаващ и до днес — и го наблюдавала лъстиво и студено с две цепки от един триъгълник.

Пътуването от Щолп до Щетин продължило два дни. Заредили се пак непредвидени престои и привичните вече посещения на въоръжените с автомати и парашутистки ножове момчета, но тия визити ставали все по-кратки и по-кратки, защото почти нямало вече какво да се вземе от пътниците.

Пациентът ми твърди, че от Данциг — Гданск до Щетин, тоест в рамките на седмица, бил порасъл девет, ако не и десет сантиметра. Издължили се предимно бедрата и подбедрениците, но гръдният кош и главата едва наедрели. И макар през целия път пациентът ми да лежал по гръб, това не попречило да му изникне гърбица, леко изместена към лявата плешка. Господин Мацерат признава също, че след Щетин — междувременно във влака се качил немски персонал — болките се усилили и той не можел да ги потисне само с разлистване на семейния фотоалбум. И завил от болки — продължително и неведнъж, наистина не причинил щети на нито едно жп стъкло по гарите (Мацерат: Гласът ми бе загубил стъклобойната си мощ!), но докарал с воя, си четирите монахини до своя кушет, където те потънали в нескончаема молитва.

Повече от половината спътници, в това число госпожица Регина и близките на покойния социалдемократ, слезли в Шверин. Господин Мацерат много се натъжил, толкова бил свикнал с образа на младата госпожица, та не можел без нея и след заминаването й го разтърсили силни спазми, съпроводени от висока температура. Според думите на госпожа Мария Мацерат, той безутешно зовял някоя Луци, себе си наричал митологично животно и Еднорог и сякаш искал, но се страхувал да скочи от трамплина на десетметрова кула.

В Люнебург закарали господин Оскар Мацерат в болница. Въпреки треската, там се запознал с няколко милосърдни сестри, но скоро бил преместен в Хановерската университетска клиника. Там успели да смъкнат температурата му. Господин Мацерат рядко виждал госпожа Мария и сина й Курт, но тя постъпила като санитарка в клиниката и пак ги виждал всеки ден. Ала тъй като за госпожа Мария и малкия Курт не се намерила стая в клиниката или някъде наблизо, а животът в бежанския лагер ставал все по-тежък, госпожа Мария трябвало да пътува всеки ден в претъпканите влакове по три часа, а често висяла, и по стъпалата — толкова отдалечен бил лагерът от клиниката; въпреки сериозните си възражения, докторите склонили да прехвърлят пациента в Градската болница на Дюселдорф, защото госпожа Мария представила разрешително за преселване. Сестра й Густе, която по време на войната се омъжила за някакъв дюселдорфски оберкелнер, предоставила на госпожа Мацерат едната стая от двустайния си апартамент, тъй като на оберкелнера стая не му трябвала, бил в руски плен.

Апартаментът бил на удобно място. Всички трамваи, пътуващи от „Билк“ за Верстен и Бенрат, минавали край Градската болница.

Господин Мацерат лежал там от август четиридесет и пета до май четиридесет и шеста. Вече повече от час ми разправя за няколко медицински сестри едновременно. Казват се: сестра Моника, сестра Хелмтруд, сестра Валбурга, сестра Илзе и сестра Гертруд. Той си спомня най-незначителни клюки от болницата, отдава прекомерно значение на медсестринския живот и на работното им облекло. Но не казва нито дума — доколкото си спомням — за мизерната дажба и лошо отоплените болнични стаи по онова време. Само медсестри, истории и скучни компании с медсестри му се въртят из главата. Как се шушукало и говорело под сурдинка, как сестра Илзе подсказала кое-що на старшата сестра, как старшата сестра не се посвенила да обходи квартирите на стажант — сестричките малко след обедната почивка, как откраднали нещо и несправедливо заподозрели една сестра от Дортмунд — май Гертруд я каза. Надълго и нашироко разправя за разни млади докторчета, които тичали по сестричките, за да им отмъкнат купоните за цигари. Страшно интересна му се вижда анкетата по повод някакъв криминален аборт, направила го една лаборантка, не сестра, сама или с помощта на някой асистент. Не разбирам защо моят пациент хаби духовна енергия за такива баналности.

Господин Мацерат току-що ме помоли да го опиша. С радост ще изпълня желанието му и ще прескоча част от ония истории, които разказва надълго и нашироко и кичи с помпозни слова само защото в тях се говори за медсестри.

Пациентът ми е висок метър двайсет и един. Главата му — възголяма дори за нормално развит човек — се гуши между раменете върху почти липсващ врат. Гръдният кош и гърбът, който може да се обозначи като гърбица, са се изтумбили отпред и отзад. Има сини лъчисти очи с интелигентно жив, а понякога и мечтателен поглед. Гъста и чуплива е тъмнокестенявата му коса. Обича да показва силните в сравнение с тялото му ръце и — както сам твърди — красивите си китки. Особено когато барабани — управата на клиниката разрешава на господин Оскар да барабани по три-четири часа дневно, — пръстите му сякаш се откъсват и принадлежат на друго, по-хармонично тяло. Господин Мацерат е натрупал капитал от грамофонни плочи, а и до днес печели от тях. Интересни хора го посещават в дните за свиждане. Още преди да заведат процес срещу него и преди да постъпи при нас, знаех името му, защото господин Мацерат е прочут изпълнител. Лично аз вярвам, че е невинен и затова не съм сигурен дали ще остане при нас, или ще излезе, за да довърши бляскавата си кариера. А сега трябва да го премеря, въпреки че преди два дни съм го мерил.

Няма да си правя труда да проверявам преразказа на Бруно Гледача, а пак ще взема писалката.

Бруно току-що ме премери с метър. Опъна метъра върху мен и обявявайки гласно резултата, излезе от стаята. Изтърва даже възлената си плетеница, която скришом измайстори, докато разказвах. Допускам, че е отишъл да повика госпожица д-р Хорнщетер.

Ала преди лекарката да дойде, за да потвърди измерванията на Бруно, Оскар ще ви каже: През трите дни, докато разказвах на Бруно Гледача историята на моя растеж, аз се сдобих — ако това е придобивка? — с още два сантиметра височина.

Следователно от днес Оскар е висок метър двайсет и един. А сега ще ви разкаже как преживяваше Оскар след войната, когато го изписаха от Градската болница в Дюселдорф — е, наистина гърбав, но, кажи-речи, здрав, говорещ, плахо пишещ, гладко четящ, за да започне — пълен с надежди — нов и вече зрял живот.

Кремък и надгробен камък

Сънлива, добродушна сланинка: Защо й бе трябвало на Густе Тручински да си сменя фамилията на Густе Кьостер, като бе допуснала Кьостер да се развихря отгоре й само двете седмици годеничество, преди отплуването му за Арктическия фронт, а сетне през отпуска, когато се венчаха, си бяха полягали най-вече в противовъздушните ложета. Макар да нямаше вест за местонахождението на Кьостер след капитулацията в Курландия, запитаха ли я за съпруга й, Густе убедено отвръщаше, сочейки с палец кухненската врата:

— Амчи пленник е в Русия. Кат се върне, всичко ще преобрази.

Предвидените за Кьостер преобразования на апартамента в „Билк“ все на гърба на Мария се пишеха, а в крайна сметка — и на Бебо Курт.

Когато ме изписаха от болницата — на изпроводяк обещах на медсестричките да наминавам понякога, — аз се упътих с трамвая за „Билк“: към Мария, Густе и сина ми Курт, и още от прага гледам — втория етаж на изгорялата отгоре сграда превърнат в черноборсаджийска централа, а Мария и шестгодишният ми син, пресмятащ нещо на пръсти, въртят съмнителни гешефти.

Лоялна и предана на своя Мацерат дори в далаверите, Мария търгуваше със синтетичен мед. Загребваше от кофи без надпис, пльосваше синтетиката на домакинските везни и още неуспял да се окопитя в теснотията — ме хвана да увивам стограмовите пихтийки.

Бебо Курт седеше до един сандък от „Персил“ като зад бакалски тезгях, уж своя завърнал се, изцелен баща гледа, а очите му — все така зимно сивкави — вперени в нещо, дето трябва да бе интересно и можеше да се види през мен. Пред него лежеше лист, върху който Бебо Курт нанизваше имагинерни колонки числа, виж го ти, нямаше месец и половина, откак ходеше на училище из разни претъпкани и студени ветрилници, а вече приличаше на мислител и кариерист.

Густе Кьостер пиеше кафе. Истинско кафе — забеляза Оскар, — когато тя му побутна една чаша. Докато си пилеех времето с меда, тя любопитно и не без съчувствие към сестра си Мария оглеждаше гърбицата ми. Едва се сдържаше да не стане и да не ме погали по нея; защото според женската логика, да погалиш гърбица носело щастие, а за Густе в случая щастието се състоеше в завръщането на преобразителя Кьостер. Но се сдържа, наместо гърбицата — уви, злощастна тя! — погали чашата с кафе и изпусна онази въздишка, която следващите няколко месеца щях да слушам всеки божи ден:

— Ама главата си режа, ако не стане така! Само да се върне Кьостер веднъж, всичко ще преобрази, и то — от мах!

Густе уж осъждаше гешефтарството, ала това не й пречеше сладко-сладко да си пийва кафе, трампено за синтетичен мед. Дойдеха ли клиенти, тя демонстративно напускаше дневната, затътряше се в кухнята и в знак на протест се раздрънчаваше до бога.

А клиенти — колкото щеш. Още в девет след закуска започваха да звънят: късо — дълго — късо. Вечер към десет Густе изключваше звънеца въпреки протестите на Бебо Курт, който заради училището губеше половин работен ден.

— Синтетичен мед? — питаха посетителите.

Мария леко кимваше:

— Сто или четвърт?

Ала някои не търсеха мед и питаха:

— Кремък?

Тогава Бебо Курт, който учеше на смени, изплуваше от числените си колонки, бръкваше под пуловера, напипваше платнената торбичка и със звънък, нафукано момчешки глас изстрелваше няколко числа във въздуха на дневната:

— Колко ще обичате — три, четири? Най-добре вземете пет. Скоро цената им ще стигне минимум двайсет и четири. Миналата седмица вървяха по осемнайсет, сутринта им исках двайсет, а ако бяхте дошли само преди два часа, когато се върнах от училище, щях да ви ги дам за двайсет и една парчето.

В периметър от четири улици надлъж и шест нашир Бебо Курт владееше пазара за кремък. Имаше някакво свое „изворче“, ала никому не го казваше и все повтаряше, дори преди сън промърморваше наместо вечерна молитва:

— Имам си аз едно изворче!

А аз като татко претендирах да разбера тайното изворче на сина си. Затова щом обявеше — и то не тайнствено, а нахакано: „Имам си аз едно изворче“, тутакси изстрелвах въпроса:

— Откъде вземаш кремъка? Казвай веднага откъде вземаш кремъка!

Дежурният упрек на Мария в ония месеци, докато издирвах въпросното изворче, бе:

— Остави детето на мира, Оскар! Първо не ти влиза в работа, второ — ако някой трябва да го разпитва, ще го разпитвам аз, и трето — не се дръж като негов баща. Допреди няколко месеца името си не можеше да кажеш!

Но аз не мирясвах и най-вироглаво продължавах да ровя за тайното изворче. Тогава Мария шляпваше по кофата с мед, та чак лактите й затреперваха от гняв, и се нахвърляше върху мен и Густе, защото тя ме подкокоросваше:

— Виж ги ти хубавците! Да му съсипете търговията ли искате? А живуркате на негов гръб! Оскар си опапва за два дни мижавите калорийки, дето му отпускат по болест. Кат си помисля, направо ми призлява, но нейсе!

Откровено казано, в ония дни ми се бе отворил такъв вълчи апетит, че само благодарение на Бебовото изворче, което внасяше вкъщи много повече от меда, Оскар закрепна след мизерните дажби в болницата.

Нямаше как, бащата млъкваше посрамен и с прилична милостиня от синчето Курт се измъкваше от апартамента, за да не гледа собствения си позор в очите.

Плеяда мастити критици на икономическото чудо колкото по-слабо си спомнят ония времена, толкова по-силно се въодушевяват днес:

— Ех, чудни времена бяха преди паричната реформа! Това се казваше живот! Хората с празни търбуси, а на опашка за театър се редят. А импровизираните празненства с картофена ракия — за чудо и приказ и къде по-весели от днешните партита с шампанско и чер хайвер!

Така говорят романтиците за пропуснатите шансове. Всъщност и аз би трябвало да се вайкам по този начин, защото в ония години, докато бликаше кремъчното изворче на Бебо Курт, аз се образовах едва ли не безплатно заедно с хиляди доучващи и жадни за знания ученолюбци, посещавах курсовете във Вечерния университет, бях постоянен посетител на „British Center“, известен под името „Мостът“, разисквах с католици и протестанти колективната вина и се самоуспокоявах като всички: Веднъж да си стъпим на краката, сетне всичко ще се забрави, а щом настъпи подем, няма защо да ни гризе съвестта.

Все пак на Вечерния университет дължа скромните си познания с щедро обилие от празноти. Тогава много четях. Христоматията, която преди растежа ми стигаше, за да присъдя половината свят на Гьоте, а другата — на Распутин, както и Флотският календар на Кьолер от 1904 до 1916 година не ме задоволяваха. Не помня вече какво съм изчел. Четях в тоалетната. Четях по километричните опашки пред театъра, притиснат сред четящи момичета с плитки ала Моцарт. Четях, докато Бебо Курт продаваше кремък, четях, докато опаковах синтетичен мед. Нямаше ли ток, четях на лоеници — благодарение на Бебовото изворче ни се намираше по някоя свещ.

Срам ме е да кажа, но прочетеното през ония години вместо да се влее, се изля през мен. Някоя мисъл, някой друг афоризъм — и толкова. А театърът? Имена на актьори: госпожа Хопе, Петер Есер, неподражаемото „р“ на мадам Фликеншилд^[103], бъдещи актриси в студиото се стараеха да „рр“-кат още по-неподражаемо от мадам Фликеншилд, Грюндгенс^[104], в ролята на Тасо, с черно одеяние, смъква от перуката назначените от Гьоте лаври, понеже зелените клонки пърлели къдрите му и пак Грюндгенс, в подобно черно одеяние — в ролята на Хамлет. А мадам Фликеншилд твърди, че Хамлет бил дебел. И черепът на Йорик ме покърти, защото Грюндгенс говореше твърде покъртителни неща за него. Сетне играха „Отвън пред вратата“^[105] пред потресената публика в студени салони, а вместо Бекман със строшени очила си представях мъжа на Густе Кьостер — как се завръща, как преобразява всичко, как затрупва кремъчното изворче на сина ми Курт.

Днес всичко е минало и аз зная, че опиянението след войната е чисто пиянство, довлекло оня махмурлук, който се обажда и до днес и обявява за история нашите дела и злодеяния, до вчера все още пресни и кървави. Затова днес повече ценя уроците на Гретичка Шефлер сред множество Се-Че-Ре сувенири, плетки и плетчици: малко Распутин, умерено Гьоте, най-важното от Кайзеровата история на Данциг: снаряжението на един отдавна потънал боен кораб, скоростта във възли на японските торпедоносци, участвували в битката при Цушима, Велизарий и Нарзес, Тотила и Тея от „Битка за Рим“ на Феликс Дан.

Още през пролетта на четиридесет и седма напуснах Вечерния университет, „British Center“ и пастор Нимьолер^[106] и се простих от втори балкон с Густав Грюндгенс, който все още фигурираше в програмата като Хамлет.

Нямаше и две години, откакто на Мацератовия гроб бях решил да порасна, а животът на възрастните вече ми опротивя. За изгубените пропорции на тригодишен малчуган бленувах аз. Исках завинаги да си върна своите деветдесет и четири сантиметра, да бъда по-нисък от приятеля Бебра, от блаженопочившата Розвита. Оскар тъгуваше за Барабанко. Дълги разходки го отвеждаха до Градската болница. Понеже и бездруго веднъж месечно трябваше да ходи на преглед при професор Ирдел, който го нарече интересен случай, той се отбиваше при своите медсестрици и макар понякога да нямаха време за него, се чувствуваше добре и едва ли не щастлив край белите, забързани, вещаещи изцеление или смърт престилки.

Сестрите ме обичаха, закачаха се с гърбицата ми — ала не злостно, а по детски някак, черпеха ме с нещо по така и ме посвещаваха в безкрайните си, заплетени, притомителни интриги. Изслушвах ги, давах съвет, дори посредничех при някои дребни спречквания, тъй като старшата сестра имаше слабост към мен. Сред тия двайсет-трийсет девойчета, скрити под сестрински престилки, Оскар бе единственият мъж — обект на странни възжделения.

Бруно вече спомена: Оскар има красиви изразителни ръце, чуплива пухкава коса и достатъчно сини, все още подкупващи очи ала Бронски. Навярно гърбицата и тесният, изтумбен току под брадичката гръден кош изтъкват още повече финеса на ръцете и очите, прелестта на косите ми, във всеки случай доста често, когато се заседявах в стаята на медсестрите, те улавяха ръцете, играеха с пръстите ми, обсипваха с нежност и ласки косата ми, а пътем си казваха:

— Като го гледаш в очите, направо забравяш останалото.

Значи превъзхождах гърбицата си и сто на сто щях да развъртя някоя и друга любовчица в болницата, стига само да имах барабан и да бях сигурен в доказаната си потентност на барабанчик. След тия нежни прелюдии, за да избегна главното действие, аз бързо се измъквах — посрамен, несигурен и без капка вяра в евентуалните трепети на тялото си, разтоварвах се, обикалях из градината или край телената мрежа — опасваща района на болницата, — която със ситната си равна плетка ми вдъхваше безгрижно спокойствие.

Зяпах трамваите за Верстен и Бенрат, шляех се по алеите до колоездачните пътеки и се подхилквах на напъните на природата, която си играеше на пролет и по план взривяваше пъпки като гърмящи жабки.

От ден на ден нашият всемирен живописец багреше дърветата на Верстенското гробище с все по-сочна и свежа зеленина. Гробищата винаги са ме изкусявали. Те са добре поддържани, еднозначни, логични, мъжествени и живи. От гробищата човек черпи смелост и решения, едва на гробищата животът придобива контури — не, не заради бордюрите край гробовете — и не само контури, а и смисъл, ако щете.

Там, край северния зид на гробището, минаваше Молитвен път. Там се конкурираха седем магазина за надгробен камък. Големи фирми като Ц. Шноог или Юлиус Вьобел. А между тях каменоделските работилнички на Р. Хайденрайх, Й. Боа, Кюн & Мюлер и П. Корнев. Нещо средно между барака и ателие с големи — кои пресно боядисани, кои едва различими — фирми по покривите. Надгробни плочи — Надгробни паметници и бордюри — Естествен и изкуствен камък — Изкусни гравюри и скулптури. Над бараката на Корнев разчетох буква по буква: П. Корнев — каменоделец и скулптор.

Между работилницата и мрежата околовръст върху обикновени и двуетажни пиедестали прегледно бяха строени паметници за единични и семейни гробове. Току зад телената ограда под шарената сянка на ромбчета кротуваха по-непретенциозни възглавници от мушелкалк, полирани плочи от диабаз с пикирани палмови клонки, детски плочи от силезийски мрамор с нежни жилки и стандартна височина — 80 см, — по краищата обточени с жлебове, а в горната част с гравюра от прекършени рози. Сетне редица прост камък, червен пясъчник — произхождащ от фасадите на бомбардирани банки и магазини — тук празнуваше своето възкресение, ако може да се каже така за надгробен камък. А в центъра на това изложение най-разкошният модел: паметник от синкаво-бял тиролски камък с тристъпален постамент, две крила и масивна, богато гравирана плоча. Върху плочата величаво се издигаше фигура — по каменоделски наречена корпус. Тоя корпус бе с извърнати вляво колене и глава, с трънен венец и три пирона, голобрад, с разтворени длани и оскъдно кървяща рана на гърди — май пет капки бяха.

Макар че на Молитвен път имаше куп такива паметници с ориентиран наляво корпус — в края на зимата над десет исусовци разперваха ръце, — най ми допадаше Корневият Христос, защото… — ами да! — защото както бе стегнал мускули и напомпал гърди, най-много приличаше на моя атлет, увиснал над главния олтар в черквата „Сърце Христово“. С часове висях край тая ограда. Бръмчах с пръчка по ситно оплетената мрежа, пожелавах си едно — друго, мислех за всичко или за нищо. Корнев дълго се кри. От единия прозорец се измушваше кюнец — много пъти чупнал коляно, но накрай все пак щръкнал над плоския покрив. Жълтият пушек от лошите въглища се издигаше на тънки струйки, сетне се стелваше по мукавения покрив, процеждаше се през прозорците, спускаше се по олука и се губеше между неодялан камък и крехък мрамор. Пред плъзгащата врата под няколко платнища — сякаш камуфлирана против въздушни нападения — чакаше триколка. Шумовете от работилницата — дърво биеше желязо, желязо взривяваше камък — издаваха, че каменоделецът работи.

През май платнищата се вдигнаха, вратата се отвори. В сивкавата паст на работилницата сивееше камък върху камък, мернах бесилото на шлайфмашина, лавици с гипсови модели и най-сетне — Корнев. Вървеше сгърбушен, на всяка крачка коленете му се подгъваха. С главата напред — като схванат. Розови лепенки с черни мазни петна се кръстосваха по врата му. Корнев излезе с един търмък и — нали беше пролет — взе да търмъчи между изложения надгробен камък. Търмъчеше най-грижливо, оставяше менливи браздички в чакъла, обра и ланшната шума, полепнала по някои паметници. Докато греблото внимателно минаваше край възглавниците от мушелкалк и плочите от диабаз, гласът му изненадващо гръмна досами оградата:

— А бре, момче, да не са те изпъдили от къщи, а?

— Вашите плочи страшно ми харесват — изчетках го аз.

— Това не го казвай на глас, щот мойш отнесе някой пердах.

Едва сега той поразмърда схванат врат и ме измери с кос поглед — не мен, а по-скоро гърбицата:

— Леле, ко са ти сторили бре, момче? Не ти л’ пречи да спиш?

Изчаках го хубавичко да се насмее, а сетне му обясних: защо да ми пречи — едно, че съм я надраснал, друго, че някои жени и момичета дори си падат по гърбици и не само се нагаждат към особените пропорции и възможности на гърбавия мъж, а и — направо казано — се забавляват с подобна гърбица.

Корнев размишляваше, побил брадичка в дръжката на греблото:

— А бре може, таквоз чудо никогаш не бях чувал.

Отпосле ми разправи за времето, когато работел в базалтовите кариери на Айфел и си имал туй — онуй с някаква женска с дървен крак — май левия беше, — който можел да се откача, нещо подобно на моята гърбица, с тая разлика, че моята „буца“ не можела да се откача. Надълго, нашироко и с излишни подробности каменарят се ровеше в спомени. Търпеливо изчаках да свърши и женската пак да закачи крака си, а сетне го помолих да разгледам работилницата.

Корнев отвори тенекиената портичка посред телената мрежа, насочи гостоприемно греблото към зиналата работилница и чакълът захрущя под нозете ми, докато не ме упои миризма на сяра, варовик и влага.

Тежки крушовидни бухалки с мъхнати вдлъбнатини, които подсказваха силен равномерен удар, бездействуваха върху грубо дялана, но минала вече три пасировки плоча: бучарди, шмиргели и репици, току-що клепани и още синкави от калявката шкарпели; дишлии за мрамор, шлайфмаса, съхнеща върху дървени магарета, а върху дървени валци — аха, да се изтърколи — опряна на ребро, полирана и пикирана плоча от травертин: мазна, жълта, бледа, пореста, за двуместен гроб.

— Туй е бучарда, туй — шкарпел, туй — шило, а пък туй… — Корнев вдигна една летва — педя широка, три лакътя дълга — измери ръба с поглед: — … пък туй е мастарът. С него потупвам чираците, гат не слушат.

— Ама вие и чираци ли имате? — Въпросът ми бе повече от любезен.

— Пет мож да зема. Ама де ги? — заоплаква се Корнев. — Днес всякой гледа черната борса.

И каменоделецът като мен не одобряваше далаверите, които пречеха на много кадърни момчета да изучат почтен занаят. Докато Корнев ми демонстрираше върху една Золнхофска плоча как се полира с груб и с фин шмиргел, в главата ми заподскача една идейка. Пемза, шоколаденокафяв шеллак за груба полировка, цинаж — хубаво да излъска всяка грапавина и моята идейка, която блещукаше все по-силно. Корнев ми показа образци за различните шрифтове, разправи ми за релефни и гравирани надписи, как се позлатявали букви и че позлатяването не било голям масраф: с един стар талер можел да се позлати цял кон с ездач и пред очите ми тозчас изплува паметникът на император Вилхелм на Земеделски пазар в Данциг, вечно препускащ към пясъчната кариера — нека полските хранители на паметници си го позлатяват, ако щат, — ала ни кон, ни конник в тънко златно покритие ме отвлякоха от моята малка, все по-драгоценна идейка, жонглирах с нея, формулирах я, докато Корнев ми обясняваше действието на трикраката пунктирмашина и почукваше с кокалче по ориентираните наляво или надясно гипсови модели на Разпнатия:

— Значи бихте си наели чирак?

Моята мъничка идейка си проправяше път.

— Значи си търсите чирак, а?

Корнев се почеса по врата с циреите.

— Дали бихте ме взели за чирак?

Зле поставих въпроса и тутакси се поправих:

— Моля ви, не ме подценявайте, драги господин Корнев! Само краката ми са слабовати. Но ръцете ми държат!

Въодушевен от собствената си решителност, заложих всичко — ако ще е, да е: разголих лява ръка и стегнах жилавото си като говежда мръвка мускулче Корнев да го пипне, но тъй като Корнев не пожела да го пипне, взех една бучарда от мушелкалка и красноречиво заподхвърлях шестстенното желязо върху мускулното си хълмче — същинска топчица за пинг-понг, прекъснах демонстрацията едва когато Корнев включи шлайфмашината, сивкаво-синият шмиргел с писък се завъртя над травертиновия постамент, а накрая, без да изпуска машината от очи, Корнев надвика грохота й:

— Наспи се таз нощ, момче, и реши. Туй не е шега работа. Тогаз ела! Ще ми станеш нещо като чирак.

Послушах каменаря и преспах с моята малка идейка не една нощ, а цяла седмица денем сравнявах кремъка на Бебо Курт с надгробния камък на Молитвен път и понасях упреците на Мария:

— Тежиш на кесията ни, Оскар! Захвани се с търговия на чай, какао или сухо мляко! — Ала аз нищо не захващах, ласкаех се от похвалите на Густе по параграф Blackmarket^[107], която се разсипваше да превъзнася отсъствуващия Кьостер, но ужасно страдах, че улисан да измъдря и записва колонки от числа, синчето Курт ме игнорира по начин, както аз години наред бях игнорирал Мацерат.

Тъкмо обядвахме. Густе беше изключила звънеца да не би някой клиент да се изтърси на бъркани яйца със сланинка.

— Виж, Оскар, позволяваме си всичко туй, щот не стоим със скръстени ръце.

Бебо Курт въздъхна. Цената на кремъка бе паднала на осемнайсет. Густе нагъваше лакомо и мълчаливо. Аз й подражавах, похапвах си сладко и както си похапвах сладко — навярно защото яйцата бяха на прах, — се почувствувах нещастен, а като сгризах някакъв хрущял в сланината, внезапно и до мозъка на костите изпитах нужда от щастие, напук на здравия разум поисках щастие, целият ми скептицизъм не можеше да надмогне копнежа ми по щастие, безпределно щастлив исках да бъда аз и докато другите с апетит дояждаха яйчената каша, станах от масата, отидох до скрина, като че ли там се пазеше щастието, бръкнах в чекмеджето си и зад фотоалбума, под христоматията намерих — не, не щастието, а двата плика дезинфекционни препарати на господин Файголд, и изрових от единия плик — не, не щастието, а добре дезинфекцираното рубинено колие на клетата маминка, което в една зимна снежноуханна нощ Ян Бронски бе прибрал от една витрина, а миг преди това Оскар — тогава все още щастлив и способен да стъклоломства — бе пробил с песен кръгъл отвор в нея. Излязох с колието от къщи, видях в колието първата крачка към… и се упътих към… отпътувах към… Централна гара, защото — рекох си — ако успея…, сетне дълго се пазарих и добих ясна представа, че… Но Едноръкия и Саксонеца, когото наричаха Асесора, имаха представа само от стока и не подозираха, че узрях за щастието, когато срещу колието на клетата маминка ми дадоха една чанта от естествена кожа и петнайсет картона американски цигари „Лъки Страйк“.

Следобеда се прибрах при своите в „Билк“. Разтоварих петнайсет картона „Лъки Страйк“; цяло състояние, по двайсет пакета в картон, всички зяпнаха от учудване, наринах им жлътнявата планина тютюн и рекох: На ви и от днес нататък ме оставяте на мира, дано с тия цигари откупя спокойствието си. И още нещо, от днес нататък всеки ден искам по канче храна, защото от днес нататък всеки ден смятам да нося това канче в кожената си чанта от къщи до моята работа. Ако вие намирате щастие в синтетичния мед и кремъка — рекох без упрек и гняв, — аз ще се посветя на друго изкуство: занапред моето щастие ще се вписва или — професионално казано — ще се гравира в надгробен камък.

Корнев ме взе като помощник за сто марки месечно. Направо без пари, но си струваше трудът; Още първата седмица се видя, че силите ми не стигат за тежко каменоделство. Трябваше да пасирам гранитна плоча за четириместен гроб, но след по-малко от час така капнах, че едва държах шилото, а ръката с бучардата вече не я чувствах. Наложи се да оставя пикировката за Корнев, а аз сръчно се заех с финото изчукване и фестониране, визирах плочата с два мастара и рифелувах доломита по краищата. Седях върху импровизирано столче — едно трупче с дъсчица, същинско „Т“, — с дясната държах шилото, а изпод лявата — въпреки протестите на Корнев, който искаше да ме прави десничар, — изпод лявата звънтяха и трещяха дървени круши, железни чукове, млатове, а шейсет и четирите зъба на бучардата същевременно захапваха и громяха камъка.

О, щастие — е, не е като да имаш барабан, — щастие, просто имах един сурогат, но и щастието може да бъде сурогат, или може би щастието съществува само като сурогат, щастие — сурогат, тъй се наслоява: щастие — мрамор, щастие — скала, пясъчник от Елба, пясъчник от Майн, мой пясъчник, твой пясъчник, наш пясъчник, щастие от Кирххайм, щастие от Гренцхайм. Твърдо щастие — мрамор от Карара. Крехко щастие на жилки — алабастър. Щастие на хромова стомана, проникваща в диабаз. Доломит: зелено щастие. Меко щастие: туф. Цветно щастие от реката Лан. Зърнесто щастие: базалт. Студено щастие от реката Айфел. Като вулкан изригваше щастието, вдигаше прах, наслояваше се и скърцаше между зъбите ми.

Най-щастлива се чувствуваше ръката ми, докато гравираше надписи. Дори Корнев надминах и започнах да изчуквам всичките орнаменти: акантови листа, прекършени рози за детски плочи, палмови клонки, християнски символи като ИНЦЮ, канелюри и пръчици, йоники и фаски. С невъобразими орнаменти ощастливяваше Оскар надгробен камък с най-различна цена. След като цели осем часа бях топлил с дъха си някоя полирана плоча от диабаз, за да гравирам надпис като тоя:

Тук почива в Бога моят любим съпруг — нов ред — Нашият добър баща, брат и сродник — нов ред — Йозеф Есер — нов ред — род. на 3.04.1885 поч. на 22.06.1946 — нов ред — Смъртта е врата към живота.

Четейки накрая този текст, аз се чувствувах щастлив, сурогатно щастлив, тоест приятно щастлив. Бях благодарен на покойния шейсет и една годишен Йозеф Есер и на жилките в зеления диабаз, престаравах се на деветте О-та в епитафията на Есер и любимата буква на Оскар се изтумбяше в равно и безкрайно, но възголямшко „О“.

В края на май започна моята каменоделска ера, в началото на октомври Корнев цъфна с още два цирея на врата, а трябваше да закараме на Южни гробища травертина за Херман Вебкнехт и Елзе Вебкнехт, по баща Фрайтаг. До тоя ден майсторът все още нямаше много вяра в телесните ми сили и нито веднъж не бе пожелал да ме вземе на гробищата. Обикновено за превозване на плочите му помагаше един полуглух, но иначе годен работник от фирмата „Юлиус Вьобел“. Затова пък Корнев се притичваше на помощ, когато на Вьобел му дотрябваха хора, макар че Вьобел държеше осем души. Постоянно си предлагах услугите да помагам на гробището — но напусто: нещо ме влечеше натам, макар че в тоя момент нямах решения за вземане. За късмет, октомври — преди да хванат големите студове — за Вьобел бе разгарът на сезона и той не можеше да се лиши от нито един човек; сега Корнев разчиташе само на мен.

Травертиновата плоча вдигнахме върху два сандъка зад триколката, положихме я върху дървени валци и я изтърколихме на колата върху платформата, изтикахме пиедестала до нея, завихме ръбовете с книжни чували, натоварихме инструменти, цимент, пясък, чакъл, прътите и сандъците за разтоварване; аз хлопнах капака, Корнев седеше вече зад кормилото и бе запалил мотора, сетне измуши глава през прозорчето вкупом с циреите по врата и викна:

— Хайде, момче! Земай канчето и се качвай!

Бавно избиколихме Градската болница. Пред централния портал пърхат сестрици — бели облачета. Между тях познавам една — сестра Гертруд. Махам й, тя ми маха. Отново ми се усмихна щастието — мисля си, отново или все още, трябва да й се обадя някой път, нищо, че се изгуби от погледа ми, защото свръщаме към Рейн, на какво ли да я поканя, отиваме към Капесхам, на кино или на театър да гледаме Грюндгенс, ето го и театъра, жълта тухлена постройка, ще я поканя някога, ала не на театър, крематориумът в гробището бълва пушек над почти олиселите дървета, какво ще кажеш, сестро Гертруд, да посменим малко десена, а? Други гробища — други магазини за надгробен камък, почетна обиколка пред централния вход — в чест на сестра Гертруд: Бойц & Краних, Естествен камък — Потгисер, Надгробни гравюри — Бьом, Цветя за аранжиране на гробове — Гокекелн; проверка на входа, не е лесно да се влезе в гробищата, пазачът с фуражка, травертин за двуместен гроб №79, VIII поле, Херман Вебкнехт, пазачът лепва два пръста до козирката, оставяме канчетата с храна в крематориума, за да я постоплят; а пред Дома на покойника стои Шугер Лео.

Викам на Корнев:

— Тоя с белите ръкавици не е ли Шугер Лео?

Корнев — почесва циреите си на врата:

— Туй е Забер Вилем, не е Шугер Лео, живей тъдява! Как можех да се задоволя с този отговор? Та нали преди време бях в Данциг, сега — в Дюселдорф, а все Оскар се казвах.

— В Данциг имаше един, дето все по гробищата обикаляше. Досущ като тоя и се казваше Шугер Лео. А по-рано, когато се казвал просто Лео, учел в семинарията.

Корнев — с лява ръка върху циреите, а с дясната завъртя колата пред крематориума:

— Та туй си е истина. Таквиз чиляци знам колко щеш. Първом били в семинарията, а сетне по гробищата поминуват и другояче се казват. На тоя тук Забер Вилем му викат!

Минахме край Забер Вилем. Приветствува ни с бяла ръкавица и аз почувствувах Южните гробища като свой роден дом.

Октомври, гробищни алеи, капят косите и зъбите на света — искам да кажа: безспир танцуват пожълтели листа към земята. Покой, врабци, хора на разходка, нашата триколка пърпори към поле номер осем, което все още е много далеч тук-таме баби с лейки и внучета, окъпан в слънце чер шведски гранит, обелиски, разсечени колони — символично или реално наследство от войната, ангел със зеленикав слой патина, потулен зад един тис или тисоподобен храсталак. Жена, заслепена от собствения си мрамор, е засенила очи с мраморна длан, Христос, обут с каменни сандали, благославя брястовете, а друг Христос на четвърто поле благославя една бреза.

Хубави мисли по алеята между поле четири и поле пет. За морето например. А то между другото изхвърля един труп на брега. Откъм сопотското казино — цигулков концерт и плахи опити за фойерверк в полза на слепите от войната. А аз — Оскар, тригодишният малчуган — свеждам глава над морския дар с надежда да видя Мария или навярно сестра Гертруд — кога най-сетне ще я поканя! Но това е хубава Луци, бледа Луци, както ми показва и доказва излитащият навъзбог фойерверк. И както винаги, когато има зли помисли, тя е с везано баварско жакетче. Мокро е плетеното жакетче, което посягам да съблека. Мокър е и елекът отдолу. И пред очите ми пак разцъфва в звезден дъжд едно баварско жакетче. А накрая, когато фойерверкът е вече изтлял и проплакват само цигулки, под плетка, на плетка, в плетка откривам — сърцето й, увито в тенисфланелка на СеНеДе — сърцето на Луци, едно малко, студено надгробно камъче с надпис Тук почива Оскар… Тук почива Оскар… Тук почива Оскар…

— Събуди се, момче! — Корнев секва моите блянове, изхвърлени от морето, озарени от илюминацията. Свърнахме вляво и пред нас се разстла — изгладняло и равно — поле номер осем, ново поле без дървета и тук-таме надгробен камък. Сред тая монотония отчетливо се извишаваха пет съвсем пресни и затова неугледни могилки: хълмчета от гнилоч и посърнали венци с клюмнали и размити от дъжда панделки.

Бързо намерихме гроб №79, на четвърти ред открая към поле номер седем, което с няколкото си бързорастящи дръвчета и с потъналите в трева плочи — повечето силезийски мрамор — имаше по-приветлив вид. Влязохме заднишком пред седемдесет и девети парцел, разтоварихме инструментите, цимента, чакъла, пясъка, пиедестала и травертина — лъснал като масло. Триколката подскочи като жива, когато избутахме по валците масивния къс от багажника. Корнев измъкна от гроба временния дървен кръст с надпис върху раменете Х. Вебкнехт и Е. Вебкнехт; подадох му кирката и той се зае да копае две дупки, дълбоки метър и шейсет, съгласно гробищните разпоредби, в това време аз донесох вода на поле седем и забърках бетона, за да съм готов, когато на метър и половина той викна „готово“ и аз започнах да наливам, а Корнев — пръхтейки — се насади върху травертина и заопипва циреите си:

— Скоро ша избият, пущините. Усещам ги как зреят и всеки момент ша са пукнат.

Наливах бетона и, кажи-речи, за нищо не мислех. Откъм поле седем през осем къмто девет пъплеше протестантско погребение. Когато минаха през три реда от нас, Корнев се изсули от травертиновата плоча и съгласно гробищните разпоредби, снехме шапки — като се почне с пастора и се свърши с най-близкия сродник. Подир катафалката креташе сама дребна и превита женица в черен креп. А зад нея вървяха все едри здравеняци.

— Тюх, да му се не видят и пущините — изпъшка Корнев до мен. — Ша изпопукат, преди да сварим да дигнем плочата.

Междувременно погребението бе стигнало поле девет, скупчи се там и тая купчина роди лъкатушния глас на свещеник. Сега можехме да вдигнем пиедестала, тъй като бетонът бе хванал. Но в тоя момент Корнев се просна по корем върху травертина, подложи кепе под чело и яростно нави яките на ризата и куртката си, разголи врат, докато от поле девет подробно ни запознаваха с житието и битието на покойника. Не само травертина трябваше да изкатеря, а и задницата на Корнев яхнах и на мига разбрах: Каква беля! Цели два наведнъж! Един закъснял опечален препускаше с огромен венец към поле девет и заупокойната проповед, която бавно отиваше към своя край. Дръпнах рязко лепенката и обърсах с буков лист ихтиола, после огледах двете еднакво едри, възкафяви изжълтяващи по края пъпки.

— Да се помолим — довея вятърът откъм поле девет.

Приех го като знак божи, извърнах глава и здраво натиснах с палци буковия лист.

— Отче наш…

Корнев изръмжа през зъби.

— Не натискай, ами опъвай.

Опънах…

— … да се свети името Ти.

Корнев дори успяваше да приглася на молитвата.

— … да дойде царството Ти.

Сетне пак стиснах, защото с опъване нищо не ставаше.

— Да пребъде волята Ти както на небето, така и на земята…

Как не тресна като бомба, чудя се.

И пак: — Дай ни днес насъщния ни хляб…

Корнев отново влезе в крак.

— И не ни въвеждай в изкушение…

Охо, голяма работа излезе!

— Защото твое е Царството и Силата, и Славата…

Изцедих шарения остатък до дъно.

— … Навеки. Амин!

И пак стиснах, а Корнев: „Амин“, и стисках ли, стисках: „Амин!“ Дори когато на поле девет започнаха да си раздават съболезнования, Корнев пак викаше „Амин!“, лежеше проснат и спасен на травертина, пропъшка „Амин“, а сетне:

— Имаш ли още бетон за пиедестала?

Да, имах. А той: „Амин!“

Последните лопати бетон изринах, за да укрепя двете подпори. Сетне Корнев се изхързули от епатифията на полираната плоча и поиска да види есенно обагрените букови листа с подобно обагрената гной от циреите. Наложихме кепета, подхванахме камъка и вдигнахме паметника на Херман Вебкнехт и Елзе Вебкнехт, по баща Фрайтаг, докато погребалното шествие от поле девет се разотиваше.

„Фортуна Север“

В ония години паметници можеха да си позволят само хора, оставили нещо ценно върху земната кора. Е, не непременно брилянт или дълъг до лакът перлен наниз. Срещу пет чувала картофи човек можеше да си купи гърбичат камък от Гренцхаймски мушелкалк. А от един паметник за семеен гроб — белгийски гранит върху тристъпален постамент — изкарахме плат за два костюма с жилетки. Срещу бордюр от доломит, вдовицата на шивача, освен плата ни предложи да го ушие, понеже държала и калфа.

И така, една вечер след работа Корнев и аз хванахме десетката за Щокум и отидохме у вдовицата Ленерт да ни вземе мерки. Тогава Оскар носеше от смешна по-смешна артилерийска униформа, уж Мария я бе преправила и преместила копчетата, но куртката не можеше да се закопчае заради причудливите ми форми.

Калфата, когото вдовицата Ленерт наричаше Антон, успя да ми издокара костюм по мярка: нежно райе върху тъмносиньо, еднореден; с пепелявосива подплата и подплънки — солидни, ала без да създават илюзии, о, не, не скриваха гърбицата, а дискретно я изтъкваха — панталонът с параменти и не много широк. Като особено шик модел все още ми служеше Учителя Бебра. Затова вместо гайки за колан, имах копчета за тиранти, жилетката отзад лъскава, а отпред в убит цвят, и хастар — тъмносинкава роза. За целия майсторлък бяха нужни пет проби.

Докато калфата Антон залягаше над Корневия двуреден и моя еднореден костюм, един обущар мина да избере камък за жена си, загинала при бомбардировка през четирийсет и трета. Тоя шмекер първо искаше да ни пробута някакви купони, но ние като рекохме — стока, та стока. За силезийския мрамор с лят бордюр и поставянето Корнев получи чифт тъмнокафяви половинки и пантофи с естествен гьон. А аз закачих чифт черни ботуши с връзки — е, малко демоде, но иначе хубави и меки. Трийсет и пети номер, с тях слабите ми крачка пристъпяха по-твърдо и елегантно.

За ризите се погрижи Мария, след като й оставих пачка пари върху везните за мед.

— Би ли ми купила две бели ризи — едната фино райе и две вратовръзки — светлосива и цвят кестен. А останалото е за вас двамата с Бебо Курт. Скъпа Мария, все за другите мислиш, а себе си забравяш.

Веднъж в изблик на дарителска щедрост донесох на Густе чадър с дръжка от истински рог и почти непипнати карти за скат, Густе обичаше да реди пасианси, ала не обичаше да иска тестето на съседите, щом решеше да си гледа за Кьостер.

Мария побърза да изпълни поръчката ми, с тлъстия остатък си купи дъждобран, а на Бебо Курт — ученическа чанта от мушама — грозна колкото щеш, но за първо време ставаше. Към ризите и връзките бе притурила три чифта сиви чорапи, макар че бях забравил да поръчам.

Когато Корнев и Оскар отидоха да приберат костюмите си от шивачницата, те застанаха пред огледалото хем смутени, хем приятно удивени един от друг. Корнев не смееше да помръдне разоран от циреите врат. Провеси ръце отпред из падналите рамене, опита се да поизопне и омекнало коляно. А на мен новата одежда ми придаде малко демонично — интелектуален вид, особено щом скръстих ръце пред гърди и по тоя начин увеличих гръдната си обиколка, използувах десния си хилав крак за опора, а левия небрежно отпуснах. Драго ми беше да гледам Корнев как се диви и усмихнат пристъпих към огледалото, изпълнил рамката от край до край, почти се сблъсках сам със себе си — насмалко да се цункам, ала само дъхнах насреща си и рекох мимоходом:

— Здрасти, Оскар! Липсва ти само игла на вратовръзката!

Когато седмица по-късно един неделен следобед наминах през Градската болница да видя своите медсестрици и — чисто нов, суетен и наконтен — се изфуках с всичките си хубави страни, вече имах сребърна карфица с перла на вратовръзката.

Милите, глътнаха си езика, като ме видяха седнал в сестринската стая. Беше краят на лятото четирийсет и седма. Стилно скръстих костюмирани ръце и заиграх с кожени ръкавици. Вече година, откак бях помощник — каменоделец и майстор-гравьор на жлебове. Метнах внимателно крачол връз крачол да не измачкам ръбовете. Добрата Густе, тъй къташе това шиваческо произведение, сякаш бе ушито за Кьостер, който щеше да се върне и всичко да преобрази. Сестра Хелмтруд поиска да пипне плата и го пипна. През пролетта на четирийсет и седма купих за седмия рожден ден на Бебо Курт палто от сив лоден — отпразнувахме го с домашен айерликьор и кейк по специална рецепта: Взема се това и това! Почерпих с бонбони медсестрите, към които се присламчи и сестра Гертруд — бяхме ги получили за една плоча диабаз с още десет кила кафява захар. Според мен Бебо Курт се вманиачваше в училището. Учителката му, запазена и — слава богу — не Шполенхауерка, го хвалеше, че бил буден, но прекалено сериозен. Колко се радват медсестриците, предложиш ли им бонбони! Издебнах един момент, когато останах насаме със сестра Гертруд и я попитах коя неделя почива.

— Днес например след пет съм свободна. Но в тоя град няма къде да се иде! — усукваше тя.

Нека опитат. Какво ще опитват, по-добре веднъж хубаво да се наспи. Тогава станах по-конкретен, поканих я, но тъй като тя продължаваше да се колебае, тайнствено додадох:

— Повечко смелост, сестрице! Човек веднъж е млад. Пък и някой купон за тортичка може да се намери!

В синхрон с думите си потупах символично джобчето с надничащата кърпичка, черпих сестрата с още един бонбон и странно защо, изпитах ужас, когато тая смотана вестфалка — направо мой антитип — рече към стъкления шкаф с мехлемите:

— Е, щом толкоз искате. Да кажем — в шест, ама не тук, да кажем — на площад „Корнелий“.

И през ум не ми бе минавало да определям среща на сестра Гертруд пред регистратурата или входа на болницата. Ето защо в шест я чаках на площад „Корнелий“ под часовника — инвалид от войната, който тогава още не работеше. Беше точна, както успях да отчета по джобния си часовник — е, не беше безбожно скъп, пък и го имах от няколко седмици. Насмалко да не я позная: защото ако я бях видял навреме, да кажем, когато слиза от трамвая, на петдесетина крачки отсреща, щях да се измъкна, преди да ме забележи и разочарован да си отида; защото дойде не сестра Гертруд, бялата сестричка с червения кръст, а някаква си госпожица Гертруд Вилмс, повлекана в сиромашки цивилни дрехи; родом от Хам или Дортмунд или някъде между Дортмунд и Хам.

Тя не забеляза разваленото ми настроение и заразправя как едва не закъсняла, защото старшата, само за да й направи мръсно, малко преди пет й измислила някаква работа.

— Е, госпожице Гертруд, разрешете да ви предложа нещо? Да се отбием първо в някоя сладкарница, а после — както вие предпочитате: кино, за театър едва ли ще намерим билети, или какво ще кажете за малко танци?

— Охо, хайде да потанцуваме! — въодушеви се тя, ала едва успя да скрие ужаса си, защото твърде късно се сети, че кавалерът й за танци е наистина елегантен, но неописуем пигмей.

С леко злорадство — защо не беше облякла бялата престилка, пред която благоговеех? — подкрепих благословения вече от нея план, докато тя поради липса на въображение бързо преглътна ужаса си, похапна с мен — аз една, тя три пастички, които сто на сто бяха замесени с цимент, а щом платих с купони и в брой, взехме трамвая за Гересхайм, защото по сведения на Корнев някъде след Графенберг имало танцувален локал.

Последната отсечка от пътя изкачихме бавно пешком, защото трамваят закъса на стръмното. Септемврийска вечер — за чудо и приказ. Дървените безкупонни сандали на Гертруд, които можеха да се купят свободно, тракаха като мелница край поток. Това ме развесели. Хората, които слизаха надолу, извръщаха глави подир нас. Госпожица Гертруд страшно се притесняваше. А аз бях свикнал да ме оглеждат и не й обръщах внимание: нали намаза от моите купони три циментови пастички от сладкаря Кюртен.

Танц-локалът се казваше „Ведиг“ с подзаглавие „Лъвската дупка“. Още на касата захихикаха, а щом влязохме, вратовете си изкривиха да ни оглеждат. Сестра Гертруд й премаляваше в цивилните дрехи, насмалко да се претрепе в един сгъваем стол, ако не я бяхме хванали с келнера. Той ни заведе на една маса до дансинга, поръчах две разхладителни и му пошушнах:

— Но коктейлче, моля ви!

„Лъвската дупка“ представляваше голям салон, който преди комай бе служил за езда. Силно увреденият таван беше окичен със серпентини и гирлянди от последния карнавал. Дискретни цветни светлинки се въртяха и хвърляха отблясъци върху зализаните назад перчеми на младите, повечето шикозни черноборсаджии и тафтените блузки на момичетата, които явно се познаваха помежду си.

Когато келнерът ни донесе студения коктейл, купих десет цигари „американки“, предложих една на сестра Гертруд, една на келнера, който я втъкна зад ухо, поднесох огънче на дамата и извадих кехлибарено цигаре, за да изпуша своята „Кемъл“ до средата. Съседните маси мирясаха. Сестра Гертруд най-сетне посмя да вдигне поглед. А когато угасих и оставих в пепелника внушителния фас, тя с делови жест прибра угарката и я мушна в джоба на мушаменото си чанте.

— За годеника ми от Дортмунд — рече, — пуши като луд.

Бях доволен, че не се налага да й бъда годеник и че музиката започна. Петчленният бенд засвири „Don’t fence me in“^[108] През дансинга препуснаха мъже с груби каучукови подметки и без да се блъскат, си улавяха по едно момиче, което на ставане подаваше дамската си чантичка на някоя приятелка да я пази.

Имаше двойки, които танцуваха много пластично — дори школувано. А що дъвка се джвакаше, сегиз-тогиз някои кавалери, прихванали под мишница нетърпеливо подрусващи се дами, прекъсваха танца за такт — два, за да си кажат нещо — тук-таме английска дума се промъкваше за маица в рейнския диалект. Преди двойките да се свържат отново в танца, те си разменяха дребни предмети: истинският черноборсаджия не знае почивка.

Тоя танц го пропуснахме, фокстрота — също. Оскар хвърляше по око в краката на мъжете, а щом оркестърът подкара „Розамунде“, той покани ошашавената сестра Гертруд на танц.

Спомних си танцувалните способности на Ян Бронски и рискувах с един уанстеп — нищо че бях две глави по-нисък от сестра Гертруд и не само съзнавах гротеската на нашата прегръдка, но исках и да я изтъкна. Обърнал длан върху Гертрудиното дупе и понапипал малко козинка, притисках буза в женска пазва и водех мощната сестра Гертруд — отпусната безволно в моите обятия, — с чупка назад, уанстепках помежду чатала й, навирили ръце отляво, проправяхме си път и тегелирахме от край до край по дансинга. Получи се по-добре, отколкото очаквах. Измишльотвах си фигури, кършех снага, горе пазех пазвата, а долу ту наляво, ту надясно, опрян о силните й ханшове — кръжах край нея, но не изпусках класическата стойка, която заблуждава: дамата аха — аха — назад ще падне, а кавалерът, който иска да я повали, ще връхлети отгоре й, ала не падат, защото чудесно танцуват уанстеп. Скоро ни наобиколиха и завикаха:

— Скив, скив, същински Джими Кво ти разправях! Страшен звяр! Hallo, Джими! Come on, Джими! Let’s go Джими!^[109]

За жалост не можех да виждам лицето на сестра Гертруд и само се надявах, че тя посреща горда и невъзмутима овациите на младежта и преодолява аплодисментите, както дебелашките ласкателства на пациентите в болницата.

И след като седнахме, продължаваха да ръкопляскат. Оркестърът засвири туш — соло на джазбандиста — първи туш, втори туш, трети туш.

— Джими, Джими — подвикваха оттук и там. — Не ги ли видя тия двамата? Върховни са!

В тоя момент сестра Гертруд стана, измънка нещо, че й се ходело по нужда, гушна чантето с фаса за дортмундския годеник и пламнала до уши, се запровира уж към тоалетната, като непрестанно се блъскаше я в стол, я в маса, а накрая драсна край касата.

Не се върна повече. Преди да тръгне, изпи на един дъх студения коктейл, трябваше да се досетя, че с тоя екс иска да ми каже сбогом. Сестра Гертруд просто ме заряза.

Оскар ли? С „американка“ в кехлибареното цигаре, Оскар поръча едно чисто на сервитьора, който дискретно бе прибрал опразнената до дъно чаша на медсестрата. Да струва колкото ще! Оскар се усмихна. С болка, по се усмихна и кръстоса: горе — ръце пред гърди, долу — крак връз крак, полюляваше изящна черна ботушка трийсет и пети номер и се наслаждаваше на превъзходството на зарязания.

Младежите — постоянни клиенти на „Лъвската дупка“ — бяха симпатяги, намигаха ми от дансинга, понесени в суинг. „Hallo“ — подвикваха момчетата, „Take it easy“^[110] — тешаха ме момичетата. Благодарях на представителите на чистия хуманизъм, леко кимайки с цигаре, и снизходително се подсмихнах, когато джазбандистът енергично забарабани и със солото си на барабана, тимпаните, чинелите и триъгълника ми напомни за добрите стари времена под трибуните, а сетне обяви „Дами канят“.

Оркестърът се развихри — засвири „Джими Тигъра“. Навярно в моя чест, макар че никой в „Лъвската дупка“ не можеше да знае за барабанческата ми кариера под трибуните. За всеки случай подвижното като живак създание с къносана чорлава глава, което ме избра за кавалер, ми пошушна, млящейки дъвка и с дрезгав глас на пушач: „Джими Тигъра“. Докато танцувахме Джими, призовавайки джунглата с нейните опасности, десетина минути тигърът се носеше върху тигърски лапи. Отново туш, аплодисменти, втори туш, защото имах шикозно облечена гърбица, чевръсти крака и не изглеждах зле като Джими Тигъра. Поканих своята почитателка на масата, а Хелма — така се казваше тя — ме помоли да повика приятелката си Ханелоре. Ханелоре мълчеше, седеше и се наливаше с алкохол. Хелма предпочиташе американски цигари, затова се наложи да поръчам още няколко.

Хубава вечер! Танцувах „Хебабериба“, „In the mood“^[111], „Shoeshine boy“^[112], в паузите си бъбрехме, кавалерствувах на две непретенциозни дами, които ми разказваха, че били телефонистки на площад „Граф Адолф“ и че много други момичета от тяхната поща в събота и неделя идвали в „Лъвската дупка“ на Ведиг. Всеки случай били тук всеки уикенд, когато нямали дежурство, и аз обещах да идвам по-често, защото Хелма и Ханелоре са тъй мили момичета, че човек може да се разбере с телефонистки — тук подметнах един каламбур — дори без телефон.

Доста време не стъпих в болницата. А когато пак започнах да наминавам понякога, бяха преместили сестра Гертруд в гинекологията. Повече не я видях, впрочем мернах я само веднъж, но я поздравих отдалеч. Станах желан гост на „Лъвската дупка“. Момичетата здравата ме използуваха; но не прекаляваха. Запознаха ме с няколко британски войника от окупационните войски, клъвнах оттук-оттам стотина английски думи, сближих се, дори се сприятелих с двама-трима от музикантите, но що се отнася до барабаните, въздържах се и не седнах нито веднъж зад тях, а се задоволих с дребното щастие да гравирам надгробен камък в работилничката на Корнев.

През суровата зима на четирийсет и седма — и осма аз поддържах връзка с телефонистките, получавах по малко топлинка на прилична цена от мълчаливо уседналата Ханелоре, защото — макар и близо — спазвахме дистанция и се ограничавахме само с необвързващи действия.

Зиме каменоделецът стяга инструментите си. Клепа длетата, излъсква залежалия камък, изкосява окъртените ръбове, шлифова фаски, гравира жлебове. Двамата с Корнев заредихме поопразнения през есента склад, изляхме няколко изкуствени камъка от изветрял мушелкалк. Освен това се опитвах да изработвам по-прости скулптури на пунктирмашината, изчуквах релефи — ангелски главички, главата на Христа с трънен венец и гълъба на Свети дух. Паднеше, ли сняг, ринех сняг, не паднеше ли сняг, размразявах водопровода към шлайфмашината.

В края на февруари четирийсет и осма — по време на карнавала, бях страшно отслабнал, изглежда, понаприличвах на интелектуалец, защото някои момичета в „Лъвската дупка“ ми викаха Доктора — в чиста сряда след Заговезни от левия бряг на Рейн пристигнаха първите селяни да разгледат надгробния камък. Корнев отсъствуваше. Както всяка година, бе заминал за Дуисбург да цери ревматизма си, главил се бе огняр на доменна пещ, а когато след две седмици се върна кожа и кости и без циреи, вече бях успял да пласирам изгодно три плочи, едната за триместен гроб. Корнев продаде още две плочи от кирххаймски мушелкалк, а към средата на март започнахме да ги поставяме. Силезийският мрамор замина в Гревенбройх; два кирххаймски камъка се намират в едно селско гробище край Нойс, а червеният пясъчник с ангелската глава — мое производство — в Щомелското гробище. Диабазеният триптих с увенчания Христос вдигнахме в края на март и понеже триколката се претовари, поехме бавно към Капесхам, за да прехвърлим Рейн при Нойс. Минахме през Нойс, Гревенбройх и Ромерскирхен, сетне свърнахме вдясно по шосето за Бергхайм Ерфт, оставяйки зад нас Рейд и Нидераусем, закарахме тежкия блок и пиедестала без авария на Обераусемското гробище, попъплило по полегатия склон към селото.

Каква гледка! В нозете ни — Ерфтският каменовъглен басейн. Осемте комина на централа „Фортуна“, бълващи пушек навъзбог. Новата съскаща електроцентрала „Фортуна Север“, всеки момент готова аха-аха да гръмне. Средновисоки хълмове шлака, а над тях — въжена линия с вагонетки. На три минути — електровлакче: веднъж с кокс, веднъж без. Отива, връща се, мъничко като играчка, виж и друга играчка — за великани, в трилинеен строй — жужащ, и високо напрегнат — електропроводът прехвърля левия ъгъл на гробището на път за Кьолн. И още три колони, забързани към хоризонта, към Белгия и Холандия: пъпа на света — вдигахме плоча от диабаз за семейство Флис — електричество се създава, когато… Пристига гробокопачът с помощник — явно тукашният Шугер Лео, — носят инструменти, стоим в полето на високо напрежение — да, тук по жиците изтичат военни репарации — през три реда под нас гробарят отваря гроб, вятърът довява специфичните миризми от преждевременна ексхумация — е, не чак гнусна смрад, все пак беше март. Мартенски поля между купища кокс. Гробарят носи очила, овързани с връв, и полугласно гълчи своя Шугер Лео, докато сирената на „Фортуна“ издиша в продължение на цяла минута, замираме бездиханни, да не говорим за ексхумираната покойница, само високото напрежение се държи, сирената минава във фалцет, килва се извън борд, цопва и се дави — докато над шистовосивите шисти на селските къщи се кълби пладнешки дим, следван от черковни камбани: Живей в труд и молитва! — индустрия и религия — ръка за ръка.

Във „Фортуна“ застъпва новата смяна, ние похапваме хляб и сланинка, но ексхумацията не търпи отлагане, а токът бърза ли, бърза към държавите-победителки, озарявайки Холандия, нищо че тук сме на режим за икономия — но я виж, мъртвата излезе на бял свят!

Докато Корнев копаеше дупки за фундамента, дълбоки метър и половина, тя излезе отгоре на свеж въздух, не бе лежала дълго в мрака, едва от есенес, а вече бе напреднала с тлението, в крак с повсеместния напредък, тъй както напредваше и демонтажът на заводите по Рейн и Рур. Цяла зима — докато аз бях бохемствувал в „Лъвската дупка“ — тая жена здравата се бе разчепкала под замръзналата твърд на каменовъгления басейн и сега, докато наливахме бетон, за да вдигнем пиедестала, трябваше да я увещават къс по къс за ексхумация. Нали тъкмо затова бе цинковата касетка, да скътат всичко до шушка — както малчуганите тичаха подир претоварените камиони във „Фортуна“ и събираха изпопадалите брикети, защото кардинал Фрингс проповядваше от амвона: Чуйте глас праведен: Да откраднеш въглища не е грях. Ала ней не трябваше никой да я сгрява. Едва ли зъзнеше на приказно свежия мартенски въздух, още повече че имаше достатъчно кожа, макар протрита тук-таме и с по някоя бримчица, но тая липса се компенсираше с парцалчета плат и кичурчета коса, трайно накъдрени — затуй се казват и така, — струваше си да преместят и металния обков на ковчега, дори някои ситни тресчици напираха за другото гробище, където нямаше ни селяни, ни миньори от „Фортуна“, в големия град искаше да се върне тази жена, където имаше интересни неща и цели деветнайсет кина; да се прибере у дома искала, защото била евакуирана тук, не била тукашна — вещо разправи гробарят:

— Била родом от Кьолн, па ся я местят в Мюлхайм, отвъд Рейн. — И още щеше да разправя, ако сирената пак не беше завила, още цяла минута, възползувах се от сирената и се присламчих към зиналия гроб, лавирах според сирената по околни пътища, исках да погледам ексхумацията отблизо и повлякох нещо подире си, което впоследствие, вече до цинковата касетка, се оказа моята лопата; да не помислите, че я взех да помогне, взех я просто ей така, защото лопатата се случи в ръцете ми и тозчас я употребих, гребнах нещичко, отърколило се до нея. Тази лопата бе наследство от бившата Трудова повинност на райха. А онова, което гребнах с лопатата на Трудовата повинност, бяха бившите или може би настоящите средни пръсти и — струва ми се — безименният пръст на евакуираната покойница, и двата пръста не бяха окапали, а навярно бяха клъцнати с бела, защото бе лишен от чувства. Колко хубави и изкусни ми се виждаха тия пръсти! И тая женска глава, положена вече в касетката, бе спасила донякъде своята съразмерност благодарение на незапомнено суровата зима на четирийсет и седма, четирийсет и осма — така че пак можеше да се говори за хубост, макар и тленна.

Нещо повече, тази глава и тия пръсти ми бяха много по-близки и по-човешки, отколкото красотите на „Фортуна Север“. Е, да, може да се възхищавах от патоса на промишления пейзаж, както някога се възхищавах на Густав Грюндгенс в театъра, ала винаги съм се съмнявал в тия външни, изящно сътворени хубости, докато евакуираната оставяше впечатление за неподправена естественост. Откровено казано, ако токът с високо напрежение подобно Гьоте пораждаше у мен космополитно чувство, то пръстите на тази жена досягаха струните на сърцето ми, макар да си представях евакуираната като мъж, защото така изнасяше на моите велемъдрия и на сравнението, че аз съм Йорик, а покойницата — наполовина долу, наполовина в касетката — е Хамлет, ако Хамлет изобщо може да се смята за мъж. А аз за Йорик, пето действие, първа сцена, кралският шут: „Аз го познавах, Хорацио!“

Аз, който по всички световни сцени заемах черепа си на Хамлет — „Бедни ми Йорик“! — за да може някой Грюндгенс или сър Лорънс Оливие да се повайка: „Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания?“ — А аз държах Хамлетовите пръсти на Грюндгенс върху лопатата на Трудовата повинност, бях стъпил върху здравата твърд на долнорейнския каменовъглен басейн, сред гробовете на миньори, селяни и техни роднини, зареял поглед към шистовите покриви на Обераусем, виждах в селското гробище центъра на света, а в електростанцията „Фортуна Север“ моята полубожествена насрещна гледка, тия поля бяха полята на Дания, Ерфт бе моят Белт, онова, що гниеше тук, гниеше и в царството датско, а аз бях Йорик. Над мен наелектризирани и екзалтирани, пукащи и пеещи — не, не ангели — и все пак пееха силнотоковите ангели, разперили криле по три, по три на път за хоризонта, където лежаха Кьолн и баснословното готическо чудо досами гарата и — божествено извисени над цвекловите ниви — захранваха с ток католическата митрополия, а земята изхвърляше брикети и трупа на Хамлет, не на Йорик. А другите, които нямаха роли в пиесата, лежаха завинаги погребани — „… които ме караха… останалото е мълчание“ — и бяха затиснати с надгробни камъни, тъй както обременихме семейство Флис с трикрилна тежка плоча диабаз. За мен обаче, Оскар Мацерат, Бронски или Йорик, настъпваше нова ера и още несъзнал тази нова ера, преди да е отминала, бързо огледах разложените пръсти на принц Хамлет върху моята лопата. „Та той е дебел и се задъхва“ — оставих в трето действие, първа сцена, Грюндгенс спокойно да се запита „Да бъде или не“, отхвърлих тоя глупав въпрос и съпоставих по-конкретни неща: Синът ми и кремъкът на сина ми, моите небесни и земни лъжеотци, четирите бабини фусти, обезсмъртената на снимки хубост на клетата маминка, лабиринтът от белези върху гърба на Херберт Тручински, напоените с кръв кошове в Полската поща, Америка — ех, какво е Америка пред пътуващия за Брьозен трамвай деветка! — обвеях с все още доловимия ванилов дъх на Мария умопомрачително навирената муцунка на Луци Ренванд, помолих господин Файнголд, дезинфектор на смъртта, да потърси партийната значка, изчезнала в кривото гърло на Мацерат. И казах на Корнев или по-скоро на електрическите стълбове казах, тъй като лека — полека стигах до своето решение, ала преди това трябваше да задам един театрален въпрос, който поставяше Хамлет под съмнение, а мен, Йорик, узаконяваше като свободен гражданин — и рекох на Корнев, щом ме повика да фугираме плочата, рекох тихичко и воден от желание и аз да стана най-сетне гражданин, рекох — подражавайки на Грюндгенс, макар че той надали можеше да изиграе един Йорик, — рекох над лопатата:

— Да се венчаеш или не? Туй е въпросът.

След оня поврат на гробището, с лице към „Фортуна Север“, завинаги се простих с „Лъвската дупка“ на Ведиг, прекъснах всички връзки с момичетата от пощата, чийто най-голям плюс бе да установяват бързи, задоволителни връзки.

През май купих билети и поканих Мария на кино. След филма отидохме на ресторант, похапнахме що — годе прилично и поговорихме за едно — друго, Мария се кахъреше, че кремъчното изворче на Курт пресъхнало, че търговията с меда закъсала, а аз — тъй се изрази тя — с пилешката си сила от няколко седмици съм носел на гръб цялото семейство. Утеших Мария, уверих я, че за Оскар това е истинско удоволствие и с радост поема голямата отговорност, направих й комплименти колко хубаво изглежда, а накрая се реших да й поискам ръката.

Тя ме помоли да размисли. Няколко седмици Мария или не отговаряше, или усукваше моя въпрос ала Йорик, накрая паричната реформа все пак го разреши.

Мария ми изтъкна куп доводи, същевременно галеше ръкава ми, наричаше ме „Скъпи Оскар“, каза също, че съм бил прекалено добър за тоя свят, дано я разбера и да не разваляме дружбата си, пожела ми най-най-хубави неща за моето бъдеще като каменоделец и въобще, ала на повторното ми предложение отказа.

Ето защо от Йорик не излезе почтен гражданин, а само Хамлет, тоест шут.

Мадона-49

Паричната реформа изпревари, превърна ме в шут, принуди ме да реформирам и Оскаровите пари; видях се принуден да чакам от гърбицата си ако не капитал, то поне хляба насъщен.

А можех да стана добър гражданин. Времената след обмяната на парите, които създадоха всички предпоставки — както виждаме сега — за процъфтяване на днешния еснаф, можеха да развият еснафските заложби и на Оскар. Като господин еснаф и съпруг щях да се включа във възстановителния процес, сега щях да имам неголяма каменоломна, да давам надница и хляб на трийсетина калфи, помощници и чираци, да облицовам всички фасади на новите многоетажни учреждения и застрахователни дворци с предпочитания мушелкалк и травертин: можех да бъда бизнесмен, добър гражданин и съпруг — ала Мария ми отказа ръката си.

Тогава Оскар се сети за своята гърбица и се обрече на изкуството. Преди да напусне Корнев — чийто хляб зависеше от надгробния камък и бе сериозно застрашен от паричната реформа, — напуснах аз: когато не лентяйствувах в дневната на Густе, шляех се по улиците и постепенно износих елегантния си костюм, ушит по поръчка, занемарих се — е, не се карахме с Мария, но тъй като се боях да не се скараме, още в ранни зори напусках апартамента в „Билк“. Първо навестявах лебедите на площад „Граф Адолф“, сетне — лебедите в Кралската градина, седях в парка свит, замислен, ала не озлобен, срещу Трудовата борса и Художествената академия, които в Дюселдорф се намират в съседство.

Седи ли, седи човек на пейката в парка, докато сам не се вдърви и не си потърси отдушник. Зависими от времето дядковци, беловласи бабки се разбъбрят като малки момичета, паркът, спретнат според сезона, черни лебеди, малчугани се гонят с писък и влюбени двойки — драго ти е да ги гледаш до мига на раздялата. Някои хвърлят хартийки. Похвърчи малко хартийката, попреметне се, докато един чичо с фуражка, главен от градската управа, ги набучка с изшилен бастун.

Оскар знаеше как да сяда, та крачолите на коленете му да се издуят равномерно. Естествено че бях забелязал двамата хърбави младежи и очилатата дебелана с кожено манто и вермахтски поясок още преди тя да ме заговори. Идеята да ме заговорят явно бе на момчетата, които се носеха в черно и анархистично. Колкото и опасни да изглеждаха, все пак се срамуваха направо и без заобикалки да заговарят мене, гърбушкото, у когото съзираха скрито величие. Те надумаха кожената дебелана. Тя дойде, изтъпанчи се разкрачена върху два дирека и се разпелтечи, докато не я поканих да седне. Тя седеше със запотени очила, защото откъм Рейн се стелеше лека омара, почти мъгла, и плещеше ли, плещеше, докато не я подканих да почисти първо очилата си, а след това да формулира молбата си така, че и аз да я разбера. Тогава тя помаха на мрачните си приятелчета, без подкана те веднага се представиха като художници-живописци, графици и скулптори, които си търсели модел. Накрая разпалено ми обясниха, че в мен виждали модел, но тъй като палецът ми зашари бързо върху показалеца, те побързаха да изтъкнат хонорара на един модел: за час Академията плащала по марка и осемдесет — а за голо тяло, но изобщо не ставало дума за това — обади се дебеланата, — дори по две марки.

Защо Оскар склони ли? Дали изкуството ме поблазни? Или хонорарът? И изкуството, и хонорарът ме поблазниха и накараха Оскар да склони. Затова станах, простих се навеки с пейката, с възможността за моето пейкосъществуване и последвах сковано стъпващата очилатка и двамата младежи — превити като куки, сякаш понесли на плещи своя гений, които минаха край Трудовата борса и хлътнаха първо в улица „Ледника“, а сетне в полуразрушената сграда на Академията.

Професор Кухен — черна брада, очи — въглен, черна екстравагантна капела, черно под ноктите — напомняше ми черния бюфет от детските години — също като студентите си откри в мене, човека от пейката, превъзходен модел.

Дълго ме обикаля, въртеше очи — въглен, пръхтеше чер прах из ноздри и говореше, сякаш стиснал с черни нокти невидим враг за гушата.

— Изкуството е обвинение, израз, страст! Изкуството е чер въглен, който се разяжда върху белия лист!

На това разяждащо изкуство станах модел. Професор Кухен ме заведе в ателието на своите питомци, вдигна ме собственоръчно върху въртящия се подиум и го завъртя, ала не за да ме зашемети, а за да онагледи от всички страни пропорциите на Оскар. Шестнайсет триножника се подместиха към профила му. И още една кратка лекция от пръхтящия въглен прах професор: Израз искаше той, изобщо много тачеше думичката „израз“, викаше: катраненочер отчаян израз. Аз, Оскар, обвиняващ, предизвикателен, извънвременен, изразителен израз на безумството на нашия век, съм изразявал разрушения човешки образ, твърдеше той за мен и тътнеше гласът му над стативите:

— Не рисувайте изрода! Заколете го, разпнете го, приковете го с въглен към листа!

Навярно това бе знак да започнат, защото въгленът зад стативите изхриптя шестнайсеткратно, пищеше разяждан, топеше се по моя израз — сиреч по моята гърбица — почерняше, пречерняше, зачерняше я; защото питомците на професор Кухен гонеха израза с толкова тлъста чернилка, че неминуемо преиграваха и надценяваха размера на гърбицата ми, посягаха към все по-големи и по-големи картони, ала все не я побираха.

Тогава професор Кухен даде добър съвет на шестнайсетимата въгледраскача да не започват с контура на ярко изразената гърбица — защото щяла да взриви всеки формат, — а да скицират първо главата в горния ляв ъгъл на листа.

Хубавата ми коса е тъмен кестен и лъскава. А те ме направиха като циганин — с кече на фитили. Как така нито един от шестнайсетте послушника на изкуството не забеляза, че Оскар има сини очи! Когато в една пауза — защото след три четвърти час позиране моделът има право на петнайсет минути почивка — хвърлих поглед към горния ляв ъгъл на шестнайсетте листа, аз се стъписах — наистина от всеки ескиз поразяваше социалният укор на мъртвешки изпитото лице, но къде беше лъчистото сияние на сините ми очи: с огорчение забелязах, че там, където трябва да грее ведрина и подкупващо лъчезарие, се кокореха, свиваха, ронеха, бодяха възчерни следи от въглен.

Както и да е — рекох си, — силата на изкуството е в творческата свобода: тия синове на музите и увлечени в изкуството момичета прозряха Распутин у теб, а дали някога ще открият и събудят дремещия у теб Гьоте и ще го нарисуват по-фино, с по-малко израз и по-сдържан рисунък? Нито шестнайсетте ученика — колкото и даровити да бяха, — нито професор Кухен — колкото и неподражаем да бе неговият щрих — не успяха да оставят на поколенията верен портрет на Оскар. Е, какво пък, добре припечелвах, носеха се с уважение към мен, стоях по шест часа дневно върху въртящия се диск, въртяха ме ту с лице към вечно задръстената мивка, ту с нос към сивите, небесносини или заоблачени прозорци, а сегиз-тогиз към някакъв параван и раздавах израз, който ми носеше по марка и осемдесет на час.

След няколко седмици студентите започнаха да ми правят доста симпатични портретчета. Тоест не пречерняха много израза, не раздуваха гърбицата ми до безкрай и понякога ме вместваха в листа — от глава до пети и от копчетата на сакото до върха на гърбицата, прибрана под костюм. На много от ескизите се бе намерило местенце и за заден план. Въпреки паричната реформа, младите хора все още живееха под впечатление от войната, градяха зад мене руини с обвинително черни дупки вместо прозорци, или ме подреждаха като отчаян, прегладнял беглец между разцепени дънери, нещо повече — дори ме арестуваха, с прилежно чер въглен плетяха зад мен свръхбодлива бодлива тел, и пак на заден план ме дебнеха заплашително от стражници; празно канче стисках в ръка, тъмничните прозорци зад и над мен разпръскваха своя графичен чар — напъхваха Оскар в затворнически дрехи — и всичко в името на художествения израз.

Като вакло циганче ме очерниха, и не синеок, а с въглени очи гледах цялата тази нищета, но кротувах — защото знаех, че истинска бодлива тел не може да се нарисува, — все пак се зарадвах, когато скулпторите, които — не е тайна — трябва да се справят без епохални фонове, ме поканиха за модел, за модел на акт.

Този път ме заговори не ученик, а самият майстор. Професор Марун беше приятел с моя въглепрофесор, майстор Кухен.

Веднъж както си мирувах в частното ателие на Кухен, сумрачно помещение, пълно с множество рамкирани ескизи, за да може Черната брада да ме увековечи с неподражаем щрих върху листа, пристигна професор Марун — набит здравеняк към петдесетте, който — ако прашасалото таке не издаваше художническия му занаят — с бялата си престилка спокойно можеше да мине за хирург.

Марун — както забелязах веднага — беше почитател на класическите форми и изгледа враждебно пропорциите ми. И с приятеля си се изгаври: не му стигали моделите — цигани, които навъглил досега, та заради тях художниците му лепнали прозвището Майстор Манго, че се захванал и с изроди? Какво смятал да прави, да не би след бума на Циганския период да навъглял още по-успешен Гномски период?

Професор Кухен претвори подигравките на своя приятел в яростен катраненочер щрих: това беше най-черният от всички негови портрети на Оскар — всъщност целият бе черен освен няколко светли петна върху скулите, носа, челото и ръцете ми които Кухен винаги изразително разперваше — едри и с подагрични възли — в центъра на въглените си оргии. Все пак на тази рисунка, която след време натрупа авторитет по изложбите, имах сини, тоест светли, не помръкнали очи. Оскар си обяснява тази аномалия с влиянието на скулптора Марун, който не беше експресионист — фанатик, а класик, уловил Гьотевата ведрина в очите ми. Само очите на Оскар са могли да изкусят скулптора Марун, ценителя на хармонията, да ме вземе за модел, за свой модел.

Ателието на Марун бе светло, с трептеливи прашинки, почти празно, без ни една завършена работа. Навред обаче стърчаха каркаси на започнати скулптури, тъй съвършено обмислени, че жиците, телта и извитите оловни тръбички, макар без глинен пълнеж, загатваха една бъдеща хармония.

Позирах гол по пет часа дневно срещу две марки на час. Той маркираше с тебешир една точка върху въртящия се подиум къде трябва да пусне корен десният ми опорен крак. Вертикалът, вдигнат от глезена на опорния крак, минаваше точно през ключичната ямка. Левият крак бе свободен. Измамна свобода. Макар че лекичко го прегъвах и го отпусках нехайно встрани, нито можех да го преместя, нито да го въртя насам-натам. Така че и свободният крак пусна корени в тебеширения контур, очертан върху въртящия се подиум.

През седмиците, докато позирах на скулптора Марун, той все не можеше да намери подходяща и — подобно краката — непоклатима поза за ръцете ми. Ту трябваше да отпусна лява ръка надолу, а дясната да сгъна над глава, ту да скръстя ръце пред гърди, да ги сключа под гърбица или да ги подпра на хълбок — имаше хиляди възможности и скулпторът изпробваше всичките върху мен и върху каркаса с гъвкави телени крайници.

Когато след цял месец усърдно търсене на подходяща поза най-сетне реши да ме извая в глина със сключени на тила ръце или просто като торс, той толкова бе капнал от построяването и престрояването на каркаса, че щом гребна шепа глина от сандъка, вместо да я лепне на каркаса, пльосна безформената сива топка обратно в сандъка, клекна пред скелета и съзерцаваше ту мен, ту скелета, а пръстите му отчаяно трепереха: скелетът бе твърде съвършен!

С примиренческа въздишка и симулирайки главоболие, ала без да си го изкарва на Оскар, той заряза всичко и подреди гърбавия каркас — вкупом с опорен и свободен крак, с вдигнати телени ръце, с пръсти — жички, сключени върху железния тил — в ъгъла до другите преждевременно завършени каркаси; лекичко, без насмешка, по-скоро съзнали собствената си безполезност, се поклащаха из пространния ми гърбав скелет дървените летвички — наречени още пеперудки, — които инак би трябвало да поемат тежестта на глината.

След това пихме чай и бъбрихме близо час, скулпторът ми плати като за позиране. Разправяше как преди години като млад Микеланджело без задръжки налепял тонове глина по каркасите и завършвал пластики, ала по време на войната повечето били разрушени. А аз му разказах за работата на Оскар като каменоделец и гравьор на епитафии. Поразговорихме се на професионални теми, а накрая ме заведе при учениците си да им позирам за каркаси.

От десетте ученика на професор Марун — ако дългите коси се считат белег за пола — шест можеха да минат за момичета. Четири бяха грозни и даровити. Две бяха симпатични, бъбриви и истински момичета. Никога не съм се стеснявал да позирам гол. Да, Оскар дори изпита задоволство, когато двете симпатични и бъбриви скулпторки ме огледаха за пръв път на подиума и леко смутени установиха, че въпреки гърбицата, въпреки спестения си ръст, Оскар е собственик на един член, който при нужда може да съперничи на всеки друг — тъй наречен нормален — мъжки атрибут.

Неволите на питомците на майстор Марун бяха по-различни от грижите на майстора. За два дни каркасите им бяха готови. Като истински генийчета, обсебени от мания за гениалност, те шляпкаха глината между криво-ляво закрепените оловни телчета, но, види се, малко пеперудки бяха накачили в гърбавия ми каркас: защото тежката влажно — дъхава глина едва бе залепнала за скелета, придавайки на Оскар безразборно нацъфкан вид, и десетте преснослепени оскаровци вече се разпадаха — я главата ми ще тупне при нозе, я глината ще изпокапе от оловните телове, я гърбицата ще се изхлузи в подколенните ямки. Тогава започнахда ценя учителя Марун като голям строител на каркаси, дори не бе нужно да натъпче скелета с евтин пълнеж.

Грозноватите, но даровити скулпторки дори сълзи пуснаха, задето Глинен Оскар се свлича от Каркасен Оскар. А хубавките бъбрици се заливаха в смях, когато нетрайната ми плът едва ли не символично капеше от кокалите. След три-четири седмици ваятел — чираците все пак успяха да скалъпят няколко послушни скулптури за семестриалната изложба първо от глина, а сетне от бял бетон и отново имах възможност да сравня грозните и талантливите с хубавите, но бъбриви момичета. Докато противните, ала не бездарни девици най-старателно ваяха главата, крайниците и гърбицата, а от необясним свян игнорираха или нелепо стилизираха половия ми член, то сладките едрооки девици с изящни, но непохватни пръсти не прахосваха излишно внимание по пропорциите, а влагаха цялото си старание да възпроизведат най-прецизно внушителните ми гениталии. Щом сме подхванали тази тема, да не забравим и четиримата млади ваятели: те нашляпаха с плоски профилирани лопатки по един абстрактен куб и със суховат мъжки разум издокараха въпросното нещо — дето грозните девици бяха пренебрегнали, а двете сладурани бяха разгърнали в пищно обилие от плът — като четвъртит чеп, увенчан от две еднакви зарчета — все едно бог Приап^[113] с пощръклял за разплод фалос.

Дали заради сините ми очи, или заради лампите — грейки, които скулпторите нареждаха край мен, голия Оскар, не зная, но неколцина живописци, навестяващи чаровните госпожици-скулпторки, откриваха живописен чар я в синеочието ми, я в нагрятата ми, пламнала като рак кожа, отмъкваха ме от приземните ателиета на скулптори и графици към горните етажи и оттук нататък размесваха боите по палитрите си според моя образ.

Отначало живописците останаха силно поразени от синия ми взор. Тъй син е синеел погледът ми, че живописната четка все във синьо ме багреше. Здравата плът на Оскар, чупливата му кестенява коса, сочните му розови устни вехнеха и мухлясваха в мъртвешкосини тонове: само тук-таме, между дрипелите от сини меса, ускорявайки още повече тлението, се промъкваха мъртвешкозелено и гнусно-слизесто жълто.

Смениха гамата на Оскар едва през карнавала, празнуван цяла седмица в сутерена на Академията, където той откри Ула и я представи на художниците като тяхна муза.

Кога беше това? Да, в деня преди Сирница, когато реших и аз да празнувам, да се маскирам и да влея в тълпата един маскиран Оскар.

Щом ме видя пред огледалото, Мария рече:

— Я си стой вкъщи, Оскар! Ще те смачкат.

Но сетне ми помогна за костюма, тя разкрояваше парцалите, а сестра й Густе с иглица-бъбрица веднага ги съшиваше в шутовски костюм. Първо ми се въртеше мисълта да направя нещо в стила на Веласкес. На драго сърце бих се видял също като пълководеца Нарзес или принц Ойген. Когато накрая застанах пред голямото огледало с диагонална пукнатина — наследство от военните събития, която разкривяваше леко образа — и насреща ми изплува онова шарено, буфанпанталонесто чудо с цепчици и звънчета и задави сина ми Курт в смях и кашлица, рекох си тихичко и не твърде щастлив:

— Е, Оскар, ето те и теб — шутът Йорик. Но къде е кралят, с когото да се поглумиш?

Още в трамвая, който трябваше да ме откара на Ратингска врата до Академията, забелязах, че вместо да разсмея, изпоплаших народа — всичко, що като каубой или испанска синьора се опитваше да забрави канцелария и тезгях. Те се отдръпваха от мен и въпреки голямата навалица, успях дори да седна. Пред Академията полицаите въртяха своите неизбеляващи некостюмирани палки. „Езерото на музите“ — тъй се казваше карнавалният храм на изкуството — преливаше от народ, но тълпата се опитваше да превземе сградата с щурм и ако не лееше кърви, то във всеки случай — бои.

Но щом от левия ръкав на Оскар се обади миниатюрното звънче, тълпата се отвори и един полицай с професионален нюх тозчас съзря истинския ми ръст, отдаде чест отвисоко, попита за желанията ми и размахвайки палка, ме въведе в празнично украсеното приземие — там вреше плътта, но още не беше сварена.

Никой няма да повярва, че празникът на артистите не е празник за артистите. Повечето студенти от Академията стояха със сериозни, напрегнати, макар гримирани лица зад оригинални, ала малко паянтови тезгяхчета, непохватно наливаха ракии и продаваха бира, шампанско, кренвирши, за да турят по нещичко в джоб. Всъщност празникът на бохемите беше празник за гражданите, които поне веднъж в годината искаха да пилеят пари и да бохемствуват.

След като близо час — я на стълба, я в кьоше или сврени под някоя маса — стрясках разни двойчици, които тъкмо се канеха да изкопчат някакъв чар от неудобните си пози, завързах приятелство с две китайки, в чиито жили комай течеше гръцка кръв, защото практикуваха една любов, възпята преди столетия на остров Лесбос. Макар че двенките — твърде чевръсти и многопръсти — не мирясваха и не ми закачаха невралгичните места, на моменти ми предлагаха забавна гледка, пихме заедно възтопло шампанско, с мое позволение опитаха върха на сладострастната ми гърбица и навярно бяха щастливи — което още веднъж потвърждава тезата ми: гърбицата носи щастие на жените.

Но колкото се протакаше това сношение с жените, толкова повече унивах. Вълнуваха ме мисли, политиката ми създаваше грижи, с шампанско чертаех блокадата на Берлин върху масата, живописвах Въздушния мост, при вида на двете китайки неспособни да се съешнат, се отчайвах от безнадеждната мисъл за съединението на Германия и вършех нещо, което никога не бях вършил: Оскар — Йорик търсеше смисъла на живота.

Когато двете ми дами не можаха да измислят вече нищо интересно — решиха да си поплачат, което остави издайнически следи по китайските им личица, — аз се надигнах потурест, шлицован, подрънкващ, две трети от мен ме теглеха към къщи, а останалата третина търсеше още някое карнавално приключенийце — тогава съзрях — не, той ме заговори — оберефрейтор Ланкес.

Спомняте ли си го? Срещнахме го на Атлантическия вал през лятото на четирийсет и четвърта. Там той пазеше бетона и пушеше от цигарите на Маестро Бебра.

По стълбата бяха насядали човек до човек и нежно се притискаха. Тъкмо се канех да поема нагоре и си палех цигара, когато някой ме побутна отзад и един оберефрейтор от последната световна война заговори:

— Ей, колега, я черпи един цигар!

Нищо чудно, че го познах от една дума, но и костюмът му беше землистокафяв като фронтовашки шинел. Въпреки това не бих подновил познанството, ако върху землистокафявото коляно на оберефрейтора и бетонописеца не седеше самата Муза.

Позволете ми първо да поприказвам с художника, а след това да опиша Музата. И не само с цигара го черпих, но и запалка му поднесох, а щом той изпусна първото облаче дим, рекох:

— Оберефрейтор Ланкес, не ме ли помните? Фронтовият театър на Бебра? Мистичен, варварски и отегчен?

При тези думи художникът се сепна — е, не изтърва чак цигарата си, но изтърси Музата от коляно. Улових дългокракото мъртвопияно дете във въздуха и му го върнах. Докато ние двамата, Ланкес и Оскар, обменяхме спомени и сипехме ругатни по адрес на оберлейтенант Херцог, когото Ланкес нарече натегач, възпоменахме също Маестро Бебра и монахините, излезли да събират раци из Ромеловите таралежи, аз се дивях на това видение — Музата. Бе се явила като ангел, с релефна мукавена шапчица от опаковка за експортни яйца и въпреки безпаметното си пиянство, въпреки печално скършените си криле, тя блестеше с художествено — занаятчийския чар на небесна обитателка.

— Туй е Ула — осветли ме живописецът Ланкес. — Учила е за шивачка, но кат е рекла — изкуство, та изкуство, което хич не ме грей, щот от шивачеството все нещо ще изкара, а от изкуството — дръжки.

Тогава Оскар предложи услугите си — нали вадеше добри пари от изкуството — да препоръча шивачката Ула за модел и муза на живописците от Академията. Ланкес тъй се въодушеви, че издърпа от пакетчето ми три цигари наведнъж и от своя страна, ни покани в ателието си, само трябвало аз да платя таксито дотам — не можа да мине без уговорки.

Потеглихме веднага, зарязахме карнавала, платих таксито, а Ланкес — ателието му се намираше на Зитардер Щрасе — кипна на спиртника по едно кафе, което съживи отново Музата. Комай поотрезня, след като повърна с намесата на десния ми показалец.

Едва сега видях, че светлосините й очи постоянно се дивят, чух гласа й — писклив, хриплив, но нелишен от трогателен чар. Когато художникът Ланкес съобщи предложението ми и по-скоро й наложи, отколкото предложи, да стане модел в Академията, тя първом се опъна — не искала да става ни муза, ни модел, искала да принадлежи единствено на живописеца Ланкес. Ала въпросният сухо и без думи — както обичат да постъпват даровитите художници — й зашлеви няколко плесника с едра длан, а сетне пак я попита и се ухили доволно и вече добродушно, когато тя, хлипайки — о, тя плачеше като ангел! — се съгласи да стане добре платен модел и може би муза на живописците от Художествената академия.

Представете си Ула — висока е някъде метър седемдесет и осем, много стройна, крехка и мила, напомня едновременно Ботичели и Кранах. Позирахме голо тяло заедно. Лангустите имат цвета на стройната й гладка плът, покрита с нежен детински мъх. Косите й не са гъсти, ала дълги и сламеноруси. Срамните й къдрици са рижи, порасли в малко триъгълниче. Под мишниците Ула се бръсне всяка седмица.

Както можеше да се очаква, редовите студенти никаква не я свършиха — или ръцете ще й провесят от дълги по-дълги, или главата ми ще направят като плондер, тоест допускаха грешките на всички новаци: не можеха да ни вместят във формата.

Едва когато ни откриха Циге и Разколников, се получиха картини, правилно отразяващи фигурите на Оскар и Музата.

Тя спи, аз я сепвам в съня: „Фавън и нимфа“.

Аз — клекнал, тя — склонила над мен малките си, винаги леко тръпнещи гърди, гали косата ми: „Хубавка и Чудовището“.

Тя — легнала, аз играя между дългите й крака с еднорога конска маска: „Дамата и Еднорогът“.

Всичко това в стила на Циге или Разколников — ту в цвят или в изискано сиви тонове, ту финия рисунък на Разколников или мощния размах с гениалната шпатула на Циге, или леко загатната тайнственост край Ула и Оскар, а накрая Разколников с наша помощ намери пътя към сюрреализма: ето лицето на Оскар се преобразява на меденожълт циферблат — като нашия стоящ часовник навремето, — и от гърбицата ми цъфват механично навити рози, които Ула трябваше да бере, ето ме седнал в разпорената утроба на усмихващата се горе и дългокраката долу Ула, клекнал така между далака и черния й дроб, трябваше да разгръщам книжка с картинки. Страшно обичаха да ни костюмират — Ула беше Коломбина, Оскар — тъжен белосан мим. Накрая на Разколников се падна честта — викаха му така, защото все за престъпление и наказание говореше — да нарисува шедьовъра: аз седях върху нежно мъхнатото ляво бедро на Ула — уродливо детенце, а тя бе Мадоната; Оскар мируваше вместо Исусчо.

Тази картина впоследствие обходи много изложби под заглавие „Мадона 49“ — получи се и ефектен плакат, той се хвърли в очи на моята солидно оеснафена Мария и предизвика домашен скандал, но накрая срещу тлъста сума я купи един рейнски фабрикант, та сигурно и днес виси в заседателната зала на някой административен небостъргач и вдъхновява управленческото тяло.

Забавляваха ме тия талантливи безчинства, дето вършеха с гърбицата и пропорциите ми. Към това се прибавяше и високият хонорар по две марки и половина на час, който даваха за голо тяло двойка на Ула и мен — нали бяхме търсени. И Ула се чувствуваше добре като модел. Откакто редовно внасяше пари вкъщи, художникът Ланкес с едрата тежка ръка се отнасяше по-добре към нея и я побийваше само в случай че гениалните му абстракции се нуждаеха от яростна десница. Така в известен смисъл тя и за този художник се явяваше нещо като муза, макар че той никога не я използуваше като чисто визуален модел; затова плесниците, които й нанасяше, вливаха в живописващата му ръка истинска творческа потентност.

Откровено казано, Ула предизвикваше и мен към насилие с тази своя сълзлива крехкост, която на практика се равняваше на жилавостта на ангел; ала аз умеех да се владея и за да не грабна камшика, я канех на сладкарница или — от чист снобизъм, възприет от контакта ми с художници — я водех на разходка по оживената и тузарска Кьонигсалее като екзотично растение, израсло тънко и дълго под моите пропорции, и я дарявах с чифт лилави чорапи и розови ръкавици.

Друг бе случаят с художника Разколников, който, без да наближава Ула, влизаше в най-интимен контакт с нея. Той я караше да позира широко разкрачена, не я рисуваше, а сядаше на трикрако столче само на няколко крачици от нея и шептейки натрапчиво за престъпление и наказание, впиваше поглед в срамните й части, докато те овлажнееха и се отвореха, а Разколников само от приказка и гледане изпитваше освободителното чувство, скокваше от столчето и с грандиозен размах на четката се нахвърляше върху „Мадона-49“ на статива.

Понякога и мен фиксираше Разколников, макар по съвсем други причини. Той смяташе, че нещо ми липсва. За някакъв вакуум между ръцете ми говореше и току тикваше между пръстите ми един или друг предмет, а неговата сюрреалистична фантазия изобилствуваше от идеи. Така Разколников въоръжи Оскар с револвер и ме накара — вече като Христа — да се целя в Мадоната. Пясъчен часовник ли не държах, едно криво огледало даже, пред лицето на Мадоната, което ужасно я обезобразяваше. Ножици, рибена кост, телефонни слушалки, мъртвешки черепи, самолетчета, танкове и океански кораби стисках в ръце, ала вакуумът — Разколников начаса забелязваше — все не се запълваше.

Оскар се страхуваше от деня, когато художникът щеше да донесе предмета, предназначен единствено и само за неговите ръце. А когато най-сетне донесе барабана, неистово изкрещях: „Нее!“

Разколников: Вземи барабана, Оскар, прозрях те!

Аз (треперейки): Не, за нищо на света. Това е минало!

Той (мрачно): Нищо не е минало, всичко се повтаря, престъпление, наказание и пак престъпление!

Аз (със сетни сили): Оскар се покая. Пощадете ме, недейте! Всичко ще държа, само барабан — не!

Плачех, когато Муза Ула се приведе над мен и — заслепен от сълзи — не можах да я възпра да ме целуне, да ме целуне с най-сатанинската целувка. Всички вие, които някога сте получавали целувка от муза, навярно ще се досетите, че след тая жигосваща целувка Оскар мигом взе барабана, отново пое онзи Тенекийко, от който се бе отрекъл преди години и го бе погребал в пясъка на гробището „Заспе“.

Ала не забарабаних. Само позирах, за да ме нарисуват — и тази гавра ми стигаше — като Христос Барабанчика върху голото ляво бедро на Мадона-49.

Така ме бе видяла Мария върху афиша за една изложба. Без да ми каже, ходила на изложбата, колко ли е стояла пред картината, за да се назлоби; защото вкъщи ме подложи на разпит и започна да ме налага с линийката на сина ми Курт. Тя, която от няколко месеца си бе намерила добре платена работа в един голям деликатесен магазин първо като продавачка, а скоро — благодарение на усърдието си — като касиерка, излезе насреща ми като добре интегрирала се в Запада персона, а не като далавераджийка и бежанка от Изтока. Ето защо с основание можеше да ме нарича и прасе, и курвар, и пропаднал тип, крещеше ми също, че не ми искала мръснишките пари, изкарани с курварлък, да съм се пръждосвал заедно с тях от очите й.

Но Мария скоро си взе последните думи назад и след две седмици отново удържа за общата каса немалка част от хонорара ми. Въпреки това аз твърдо реших да не съжителствувам повече с нея, сестра й Густе и сина ми Курт; исках да замина някъде далеч, в Хамбург и — ако е възможно — да се върна на морето, ала Мария, която твърде бързо се помири с намерението ми да се изнеса, ме предума с помощта на сестра си Густе да си потърся квартира по-наблизо, край нея и Курт, или поне в Дюселдорф.

Тарльо

Оформена, подкастрена, изчистена, всеобхватна, избистрена, преосмислена — едва като пренаемател Оскар овладя изкуството на барабанната ретроспекция. Не само стаята, Тарльо, магазинът за ковчези на двора и господин Мюнцер спомогнаха за това; и сестра Доротея ми действаше като стимулатор.

Знаете ли кой е Парцифал? И аз не знам точно. Само историята за трите капки кръв в снега съм запомнил. Тази история е истина, защото много ми ляга. Навярно ляга на всеки, който има идея. А Оскар пише за себе си; затова тя му ляга подозрително точно, защото за него е писана.

А аз все още служех на изкуството, рисуваха ме в синьо, зелено, жълто и охра, пречерняха ме, поставяха ме пред фонове, заедно с Муза Ула оплодотворихме целия зимен семестър на Академията — а и през летния продължихме с нашата музоблагословия; но бе паднал вече сняг и той пое онези три капки кръв, приковали погледа ми, както на шута Парцифал, за когото шутът Оскар знае толкова малко, че спокойно се отъждествява с него.

Моята непохватна метафора сега ще ви се изясни: снегът е бялата манта на медсестрата; а червеният кръст на брошката, с която повечето медсестри закопчават яките си, както и сестра Доротея, аленееше вместо три капки кръв. И ето седях си там и не откъсвах очи от тях.

Но за да мога да седя в бившата баня на Цайдлеровия апартамент, наложи се доста да пообикалям. Зимният семестър свършваше, някои студенти освобождаваха квартирите си и се прибираха за Великден вкъщи, а после я се върнеха, я не. Моята колежка, Муза Ула, ми съдействува да си намеря квартира, заведе ме в Студентско бюро, там ми дадоха няколко адреса и препоръчително писмо от Академията за из път.

Преди да тръгна по адресите, отбих се у каменоделеца Корнев в работилницата на Молитвен път — сума време не го бях виждал.

Не само симпатия ме отведе там, но търсех и работа за ваканцията; защото с броените часове през този месец и половина, когато щях да позирам като частен модел у неколцина професори със или без Ула, едва ли щях да свържа двата края — а трябваше да заделя и някой грош за предплата.

Заварих Корнев приведен над плоча белгийски гранит, която бе минала трета бучарда, тъкмо я рифелуваше, все същият си беше, с два почти завехнали и един току напъпил цирей на врата. Поразговорихме се малко, а аз взех да си играя с няколко шкарпели — ха дано се сети, поразгледах и готовите плочи, които — шлифовани и полирани — ожидаха своите епитафии. Две двуметрови плочи за семеен гроб — едната мушелкалк, другата силезийски мрамор — изглежда, бяха продадени и чакаха само майстора — гравьор. Радвах се, че каменоделецът е прескочил тежките дни след реформата. Но ние още навремето се тешахме с житейската мъдрост: Дори една жизнеутвърждаваща парична реформа не може да спре хората да умират и да си поръчват паметници.

Животът го доказваше. Хората умираха и пак купуваха. Нещо повече, пристигаха поръчки, каквито преди обмяната не бяха идвали: облицоваха с пъстър луксозен мрамор месарниците не само отвън, но и отвътре, редица банки и търговски къщи се принудиха да подновят и стегнат окъртения пясъчник и туф, за да си възвърнат стария престиж.

Похвалих Корневото трудолюбие, попитах как се справя с толкова много работа. Отпърво заувърта, сетне призна, че понякога му се искало да има четири ръце, а накрая ми предложи да гравирам по половин ден: за врязана буква във варовик щял да ми плаща по 45 пфенига, а в гранит и диабаз — по 55; релефните шрифтове вървели някъде от 60 до 75 пфенига буквата.

Тутакси се залових с една плоча мушелкалк, пришпорих работа и букви и гравирах следния надпис:

АЛОИС КЮФЕР

род. 3.9.1887 — поч. 10.6.1946 г.

Приключих трийсетината букви и цифри за около четири часа, а на тръгване получих според тарифата 13 марки и 50 пфенига.

Това беше една трета от месечния наем, който си бях отпуснал. Повече от 40 марки Оскар не можеше, а и не искаше да даде, защото беше поел задължението да поддържа — макар и скромно — домакинството в „Билк“, Мария, момчето и Густе Кьостер.

От четирите адреса, които ми бяха предложили любезните хора от Студентско бюро, се спрях на адреса — Юлихер Щрасе 7, семейство Цайдлер, — защото се намираше най-близо до Академията.

В началото на май — беше душен, тежък, долнорейнски ден — поех на път с добре зареден джоб. Мария ми бе спретнала костюма и изглеждах адски шик. Сградата, на чийто трети етаж Цайдлер обитаваше тристаен апартамент, се гушеше с олюпената си мазилка зад прашасал кестен. Тъй като половината улица тънеше в развалини, трудно можеше да се говори за съседни и отсрещни къщи. Отляво планина отломки — обрасла в бурен и жълтурче, с щръкнали ръждиви трегери под формата на Т — подсказваше, че тук някога е имало четириетажна сграда, която се е опирала о Цайдлеровата къща. Отдясно бяха успели да възстановят една полуразрушена сграда до втория етаж. Но, изглежда, средствата не бяха стигнали. Оставаше да подновят окъртената и попукана фасада от черен шведски гранит. От фирмата „Погребално бюро Шорнеман“ липсваха доста букви — не си спомням вече кои. За щастие двете палмови клонки, изсечени в огледално гладкия гранит, се бяха запазили и окъртеният магазин излъчваше известен пиетет.

Складът на тази седемдесет и пет годишна фирма се намираше в двора и твърде често щеше да привлича погледа ми от прозореца към задния двор. С интерес наблюдавах работниците, които в хубаво време изнасяха няколко ковчега изпод навеса, нареждаха ги върху дървени магарета, за да лъснат с всевъзможни и невъзможни препаратчета политурата на тия сандъци, стеснени по добре познатия ми начин към долния си край.

Позвъних. Отвори ми самият Цайдлер. Измъдри се на прага нисък, тантурест, задъхан и натаралежен с очила като лупи, скрил брада под пухкава сапунена пяна, с четка за бръснене до дясната буза, с вид на алкохолик, а ако се съдеше по наречието — май беше вестфалец.

— Ако стаята не ви хареса, казвайте си направо, без хъката-мъката. Бръсна се, пък и краката си ще трябва да мия.

Цайдлер не обичаше да се церемони. Видях стаята. Как да ми хареса, като това си беше излязла от строя баня, до половина облицована с тюркоазеносини плочки, а над тях нервашки налепени тапети. Въпреки това не можах да кажа, че стаята не ми харесва. Без да ме е грижа за изсъхващата пяна по Цайдлер и за неумитите му крака, аз тупнах ваната оттук — оттам и попитах дали не може да се махне, и без това няма сифон.

Цайдлер с усмивка заклати сивата си тарльова глава, напразно се мъчеше да разпени пяната с четка. Това беше отговорът му и аз наех стаята с вана срещу 40 марки на месец.

Когато излязохме отново на пестеливо осветения маркучоподобен коридор с низ различно боядисани, отчасти остъклени врати, полюбопитствувах кой още живее в апартамента.

— Жена ми и няколко пренаемателя.

Посочих една врата с млечнобяло стъкло по средата на коридора, която се намираше само на крачка от входа.

— Тук живее медсестрата. Но това вас не ви засяга. И бездруго няма да й видите очите. Тя само нощува тук, и то не винаги.

Е, не искам да кажа, че при думичката „медсестра“ Оскар трепна. Глава поклати той, не посмя да разпитва за другите стаи, нали бе добре информиран за своята стая с вана — намираше се отдясно и вратата му затваряше дъното на коридора.

Цайдлер заби пръст в ревера ми:

— Можете да готвите в стаята, стига да имате спиртник. От мен да мине — ползувайте и кухнята, само печката да не ви дойде висока.

Това бе първият му намек за ръста на Оскар. Препоръчителното писмо от Художествената академия, което той прочете надве-натри, имаше ефект защото бе подписано лично от ректора проф. Ройзер. Дадох благословията си за всичките условия, запомних, че кухнята се намира вляво от стаята ми, обещах му да нося прането си навън, защото Тарльо се опасяваше за тапетите в банята, можех да му обещая твърдо, защото Мария се бе съгласила да ме пере.

Би трябвало да си тръгна, да донеса багажа си и да попълня адресните карти. Ала Оскар се помайваше. Той не можеше да се раздели току-така с тоя апартамент. Без да има зор, попита своя бъдещ хазаин за тоалетната. Собственикът посочи с палец една врата от шперплат, напомняща военните и първите следвоенни години. Оскар се канеше веднага да се възползува от тоалетната и Цайдлер, комуто сапунът вече се ронеше от лицето и го понасърбяваше тук-таме, светна лампата на едното местенце.

Вътре се ядосвах, защото Оскар нямаше и нямаше позиви. Но се заинатих, напънах се и пуснах няколко капки, обаче заради слабото налягане в мехура — пък и седалото ми идваше доста високо — беше трудно да не накапя в теснотията седалото и теракотения под. Избърсах с кърпичка следите по охлузената дъска, а с подметки размазах няколкото злополучни капки, цвръкнати върху плочките.

Въпреки неприятно втвърдилия се сапун по лицето, по време на отсъствието ми Цайдлер не бе прибегнал до бръснарското огледалце и топла вода. Чакаше ме на коридора, беше си паднал вече по мене.

— Ама и вие сте един! Още договора не сте подписали, а вече се пъхате в клозета!

Със студената спечена четка той пристъпи към мен — сигурно за да ми погоди някоя безвкусна шегица, — но сетне, без да ми досажда, отвори вратата. Докато Оскар се изтегляше заднишком към стълбището — покрай Тарльо и държейки част от Тарльо под око, — забелязах, че вратата на тоалетната се затваря между кухнята и вратата с млечнобялото стъкло, зад която сегиз-тогиз, тоест нередовно, нощувала някаква медсестра.

Когато късно следобед Оскар отново позвъни на Цайдлер с всичката си покъщнина, над която се полюшваше новият му барабан — подарък от майстора на мадони Разколников, — и размаха адресните карти, пресно обръснатият Тарльо — междувременно сигурно бе умил и краката си — ме въведе в Цайдлеровата дневна.

Там миришеше на студен пушек от пури. На много изпушени пури миришеше. Към това се прибавяше и дъхът на купища килими — настлани или навити по ъглите — и навярно ценни килими. Миришеше също на стари календари. Но не виждах никакви календари; явно килимите миришеха така. Чудно защо удобните кожени кресла на нищо не миришеха! Това разочарова Оскар, защото — макар досега никога да не бе седял в кожено кресло — той имаше толкова осезаема представа за миризмата на кожена тапицерия, че тутакси заподозря тапицерията на Цайдлеровите кресла и столове и я обяви за фалш.

В едно от тия гладки, безмирисни и — както се оказа впоследствие — кресла от естествена кожа седеше госпожа Цайдлер. Носеше сив спортен, нескопосан костюм. Бе придърпала пола върху колене и на корема й зяпаше три пръста комбинезон. Тъй като не оправи полата си, пък — и както се стори на Оскар — очите й бяха зачервени от плач, той не посмя ни да поздрави, ни да се представи, моят поклон остана безмълвен и в последната си фаза отново се насочи към Цайдлер, който с едно врътване на палеца и кратко покашляне ми представи жена си.

Голяма и квадратна беше стаята. Кестенът пред къщата хвърляше сянка и ту смаляваше, ту уголемяваше помещението. Оставих куфар и барабан близо до вратата, пристъпих с адресните карти към Цайдлер, който стоеше между прозорците. Оскар не чуваше стъпките си, защото вървеше върху четири килима — както успя да ги преброи по-късно, — настлани един над друг, малък върху голям, голям върху по-голям, а различните по цвят ръбове със или без ресни образуваха шарена стълба: най-долното й мораво стъпало започваше почти от стените, следващото, зеленикаво, чезнеше почти изцяло под мебелите: под тежкия бюфет, витрината, претъпкана с дузини ликьорени чашки, и под широката съпружеска спалня. Затова пък ръбът на третия килим — син с пъстра шарка — се точеше от край до край. На четвъртия килим от виненочервен велур се падаше задачата да носи кръглата разтегателна маса, завита с предпазна мушама, и четирите кожени стола с низ метални копчета.

Тъй като още няколко килима, макар да не бяха стенни, висяха по стените, а други — навити на рула — дремеха по ъглите, Оскар предположи, че преди обмяната на парите Тарльо е търгувал с килими, а после е останал на сухо върху килимите си.

Единствената картина, която висеше между две лъхащи на Ориент пътечки, беше остъкленият портрет на Бисмарк. Тарльо изпълваше едно кресло точно под канцлера и като че ли имаше родствена прилика с него. Когато дръпна адресната карта от ръката ми и заоглежда формуляра от двете страни зорко, критично и припряно, едва промълвеният въпрос от жена му дали нещо не е наред го хвърли в бяс, който го доближи още повече до железния канцлер. Креслото буквално го изплю. Върху четирите килима рипна той с формуляр в ръка, напомпа гърди и жилетка с въздух, сетне с един скок се озова на първия и втория килим и застреля жена си, привела се междувременно над ръкоделието, с истински словесен картеч — койсеобаждтукабездагопитатибездаимаправодаговоритукговорясамоазазаз! Нитодумаповече! Млък!

Тъй като госпожа Цайдлер кротуваше, не шукваше и бодикаше ръкоделието си, проблемът на безпаметно тъпчещия килимите Тарльо се състоеше в това как да намери убедителен отзвук и финал на гневния си изблик. С гигантска крачка той скочи пред витрината, отвори я със звън и трясък, внимателно прихвана между разперени пръсти осем ликьорени чашки, без аварии измъкна претоварените си ръце от витрината, заситни дебливо към зелената кахлена печка — приличаше на гостоприемен домакин, който иска да позабавлява седем гостенина с жонгльорска ловкост, — но изведнъж, забравил всякаква предпазливост, взе да замеря с чупливия товар студената чугунена врата на печката.

Удивителното бе, че по време на тези сцена, изискваща все пак известна точност на прицела, Тарльо не изпускаше из очи по своята женичка, която се бе надигнала и вдяваше някаква игла пред десния прозорец. Секунда само след като той бе изпотрошил чашките, тя успя в тази деликатна операция, доказваща спокойствието на ръката й. Госпожа Цайдлер се върна при още топлото си кресло, седна така, че полата й пак се свлече и разцъфнаха три пръста розов комбинезон. Интригантски снишен, ала все пак с предан поглед, Тарльо бе проследил маневрата на жена си до прозореца, вдяването на иглата и кръгома до креслото. Едва-що седнала и той бръкна зад печката, измъкна оттам лопата и метла, смете стъкълцата, изсипа ги върху един вестник, който вече бе преполовен с друга купчинка разбити ликьорени чашки, така че върху него надали щеше да се намери място за трети стъклоразбивачески бяс.

Ако читателят мисли, че в лицето на стъклохвърляча Тарльо Оскар е познал себе си, дългогодишния стъклотрошач Оскар, ще кажа, че читателят е на прав път — нали и аз някога обичах да изливам гнева си в строшена стъклария; ала никой не ме е виждал да посягам към метла и лопата!

Щом заличи следите от яростното си изстъпление, Цайдлер пак седна в креслото. За втори път Оскар му подаде адресната карта, която Тарльо бе трябвало да пусне, за да пъхне ръце във витрината.

Цайдлер подписа формуляра и ми даде да разбера, че в неговия дом цари железен ред, инак на какво щяло да заприлича, та той в края на краищата не бил лукова глава, а цели 15 години представител, и то представител на машинки за подстригване, знаел ли съм аз що е туй машинка за подстригване, а?

Разбира се, Оскар знаеше що е туй машинка за подстригване и направи няколко обяснителни движения из стайния въздух, откъдето Цайдлер можа да схване, че съм наясно по въпроса „машинки за подстригване“. Добре подстриганата му четина говореше, че е добър представител. След като ми обясни своята система на работа — една седмица пътувал, после два дни си стоял вкъщи, — той загуби интерес към Оскар, люлееше се натаралежен в скърцащата бежова кожа, святкаше с очила и дадакаше с повод и без повод — ясно, трябваше да си вървя.

Първо Оскар се сбогува с госпожа Цайдлер. Жената имаше студена безкостна, ала суха длан. Тарльо ми махна от креслото, махна ми накъм вратата, където беше багажът на Оскар. Тъкмо натоварих ръце, когато долетя гласът му.

— Кво е туй, дет са клати на куфара ви?

— Тенекиеният ми барабан.

— И смятате да го думкате тук ли?

— Е, не е задължително. Преди често барабанях.

— Ако питате мен, думкайте си го. И бездруго не си стоя вкъщи.

— Едва ли ще започна пак.

— А защо сте останали такъв мъник, а?

— Нещастен случай. Паднах лошо.

— Да не земете само да ми създавате главоболия? Разни припадъци и тем подобни.

— През последните години се оправих здравословно. Вижте само колко съм гъвкав!

Тогава Оскар издемонстрира няколко скока пред господин и госпожа Цайдлер и два-три едва ли не акробатични номера, които бях научил навремето във фронтовия театър, та госпожа Цайдлер се разхихика, а Тарльо — Тарлище продължаваше да се шляпа по бедрата дори когато излязох на коридора и повлякох багажа и Барабанко край млечнобялото стъкло на медсестрата, край клозетната и кухненската врата накъм стаята си.

Беше началото на май. От тоя ден мистерията „медсестра“ започна да ме изкусява, завладява, покорява: медсестрите ме поболяваха, неизлечимо ме поболяваха, защото дори днес, когато всичко е далечно минало, протестирам срещу твърденията на Бруногледача, че само мъжете можели да бъдат истински болногледачи; манията на пациентите да ги обслужват медсестри била допълнителен симптом за тяхното заболяване; докато мъжът болногледач най-добросъвестно се грижел за пациента и в някои случаи дори го излекувал, то медсестрата удряла по чисто женския път: съблазнявала пациента към изцеление или смърт, подсладена с примамливия привкус на еротиката.

Та така с Бруногледача, комуто с неохота давам право. Но човек, който през някоя друга година разбира защо живее тъкмо чрез медсестрите, им е вечно признателен и няма да позволи на някакъв навъсен, макар и симпатичен болногледач, пълен с професионална злоба, да го отчужди току-така от неговите медсестри.

Всичко започна с плонжа ми по стълбата в зимника, навръх третия ми рожден ден. Май сестричката се казваше Лоте и бе родом от Прауст. А сестрата на д-р Холац — Инге — носих няколко години в сърцето си. След защитата на Полската поща бях покорен роб на няколко медсестри едновременно. Запомнил съм само една от тях — сестра Ерни или Берни. Сетне куп безименни сестри в Люнебург, Хановерската университетска клиника, сестрите от Градската болница в Дюселдорф и най-вече сестра Гертруд. А накрая се яви тя, без да се налага да влизам в болница. В цветущо здраве Оскар бе отдаден духом и телом на някаква сестра — също пренаемателка в апартамента на Цайдлер. От тоя ден целият свят край мен загъмжа от медсестри. Тръгнех ли сутрин на работа, за да изчуквам букви при Корнев, аз се качвах от спирката пред болница „Дева Мария“. Нали все ще се мерне някоя медсестричка, една си отиваше, друга идваше — я пред тухления портал, я по отрупаното с цветя площадче пред болницата. Сестрички значи, чието тежко дежурство или свършваше, или предстоеше. Сетне идваше трамваят. Доста често се случваше да пътувам прав или седнал с тия — ако не съсипани, то морно гледащи — сестри. Отпърво вдъхвах миризмата им с отвращение, но скоро сам започнах да я търся и се присламчвах до, та дори между престилките им.

А сетне — на Молитвен път. При хубаво време гравирах отвън сред експозицията надгробен камък, виждах ги да се задават — по двенки, по четирки, наловени под ръце, весело разбъбрени — имаха почивка, — тогава Оскар вдигаше очи от своя диабаз, нехаеше за работата, защото един поглед му струваше 20 пфенига.

Филмовите афиши: в Германия винаги е имало множество филми за медсестри. Мария Шел ме примамваше в киното. Тя носеше бяла сестринска престилка, смееше се, плачеше, самоотвержено обгрижваше болните, свиреше класическа музика — усмихната и с касинка на глава, сетне изпадна в отчаяние, едва не раздра нощницата си, след опит за самоубийство пожертвува своята голяма любов — Борше в ролята на доктора, — ала не измени на професията си, тоест запази завинаги касинката и брошката с червения кръст. Докато малкият и големият мозък на Оскар се кискаха и вплитаха разни мръсотийки сред кадрите, сълзи се ронеха от очите на Оскар, лутах се полусляп из някаква пустиня от анонимни самарянки в бели престилки, търсех сестра Доротея, за която знаех единствено, че живее под наем у Цайдлер в стаята с млечнобяло стъкло.

Понякога чувах стъпките й, когато се връщаше от нощно дежурство. А друг път я чувах да се прибира към девет вечерта, когато бе приключила дневното си дежурство. Оскар невинаги се стърпяваше и ставаше от стола, щом сестричката прошумолеше откъм коридора. Често улавяше дори дръжката на вратата. Защото кой би устоял на подобно изкушение? Как да не ти трепне окото, щом нещо минава и може би само заради теб? Как да си седиш спокойно на стола, след като всеки съседски шум явно има една — едничка цел да накара спокойно седящия да скочи на крак?

А още по-лошо е с тишината. Бяхме изпитали силата й с онази статуетка от галеона, тъй като бе дървена, тиха и кротка. И ето първият пазач на музея лежеше в кърви. Тръгна мълва: Ниоба го е убила. Тогава директорът потърси нов пазач, защото не можеше да затвори музея. Когато и вторият пазач се спомина, се нададе страшен вой: Ниоба го уби. Тогава директорът в чудо се видя откъде да намери трети пазач — или може би не трети, а тринайсети пазач търсеше той — все едно! Един ден намереният с мъка пазач бе мъртъв. Мало и голямо писна: Ниоба, Ниоба зеленописана, Ниоба с очи кехлибарени. Ниоба — дървената, голата, не трепва, не зъзне, не се поти, не диша, без дървояд, защото я бяха напръскали с препарати, защото бе историческа и безценна. Една вещица бе изгоряла заради нея, отсекли бяха даровитата ръка на нейния майстор-резбар, кораби бяха потъвали, но тя бе изплувала. Дървена беше Ниоба, но огън не я ловеше, убиваше, но не губеше стойност. С мълчание бе накарала да замлъкнат гимназисти, студенти, един стар свещеник дори цял отбор музейни пазачи. Моят приятел Тручински я обязди и си замина навеки, ала Ниоба си стоеше на сухо и потъваше в още по-дълбоко мълчание.

Рано заран, някъде към шест, когато сестрата напуснеше стаята си, коридора и апартамента на Тарльо, наставаше мъртвило, макар че инак тя не вдигаше шум. За да понесе тишината, Оскар сегиз-тогиз проскърцваше с леглото, побутваше стол или търкулваше някоя ябълка към ваната.

Към осем часа нещо прошумоляваше. Това беше пощальонът, който пъхаше писмата и картичките през процепа на вратата и те се изсипваха направо върху пода в коридора. Освен Оскар и госпожа Цайдлер очакваше това изшумоляване. Като секретарка при Манесман тя започваше работа едва в девет и ми отстъпваше да проуча пръв изшумоляването. Гледах да изляза тихичко, макар да знаех, че тя ме чува; оставях вратата на стаята отворена, за да не светкам лампата, вземах всичките писма, мушвах евентуално в джоба на пижамата Марииното писмо, в което тя всяка седмица най-грижливо ме осведомяваше за себе си, детето и сестра си Густе, а сетне набързо прехвърлях останалите. Всичко с адрес до Цайдлерови и някой си господин Мюнцер от другия край на коридора — както бях кукнал, а не щръкнал — пързулвах отново по дъсчения под; а пощата на медсестрата — та я въртях, обдушвах, опипвах и не на последно място оглеждах за подателя.

Сестра Доротея рядко получаваше писма, ала все пак по-често от мен. Цялото й име беше Доротея Кьонгетер, но аз я наричах просто сестра Доротея, от време на време забравях фамилията й — че защо й е на една сестра фамилия. Пишеше майка й от Хилдесхайм, пристигаха писма и картички от най-различни болници в Западна Германия. Пишеха й колежки, с които заедно беше учила за медсестра. Сега поддържаше вяло и мъчително връзка с тях, само чрез картички, и получаваше тези отговори, които — както бе установил Оскар — бяха глупави и безсъдържателни.

И все пак от картичките с изгледи на обрасли с бръшлян болници понаучих кое — що за миналото на сестра Доротея; тя, сестричката, бе поработила известно време в Кьолнската болница „Св. Винцент“, после в частна клиника край Аахен, а накрая в Хилдесхайм. Оттам пишеше майка й. Следователно тя или беше родом от Долна Саксония, или като Оскар след войната бе пристигнала от Изтока и там бе намерила убежище. Освен това узнах, че сестра Доротея работи съвсем наблизо, в болница „Дева Мария“, и че някоя си сестра Беате е нейна приятелка, защото много картички подсказваха това приятелство, носеха поздрави и за въпросната Беате.

Не ми даваше мира тази приятелка. Нейното съществуване разпали фантазията на Оскар. Писма до Беате съчинявах, в едното я молех да ходатайства пред Доротея за мен, в следващото въобще не споменавах Доротея, исках първо да сваля Беате, а после да мина на приятелката й. Пет или шест писма нахвърлих на чернова, някои даже приготвих в плик. Неведнъж тръгвах към пощенската кутия, ала не пуснах нито едно.

А някой ден — какъвто си бях щурак — сигурно щях да пратя любовното си послание на сестра Беате, ако един понеделник — по това време Мария вече се имаше със своя работодател, с Щенцел, събитие, което чудно защо не ме трогна — не бях намерил на коридора онова злополучно писмо, трансформирало почти любовната ми страст в ревност.

Отпечатаният адрес на подателя ми откри, че писмото до сестра Доротея е написал някой си д-р Ерих Вернер от болница „Дева Мария“. Във вторник пристигна второ писмо. Третото писмо донесе четвъртъкът. Какво се случи него четвъртък ли? Оскар се добра до стаята си, тупна върху един от кухненските столове, които влизаха в покъщнината, измъкна ежеседмичното Мариино писмо от джоба на пижамата — въпреки новия си обожател, Мария продължаваше да пише редовно, грижливо и с подробности, — дори плика отвори, зачете, но нищо не прочете, дочу стъпките на госпожа Цайдлер в коридора, а миг след това и гласа й; викаше господин Мюнцер, който обаче не отговори, въпреки че трябваше да си е вкъщи, защото мадам Цайдлерица отвори вратата на стаята му, внесе пощата, а устата й не спираше да мели.

Престанах да чувам гласа й още докато дърдореше. На умопомрачителния тапет се отдадох аз, на вертикалната, хоризонталната и диагоналната умопомрачителност; на криволичещата, хилядократно умножена умопомрачителност, видях се в ролята на Мацерат, ядох заедно с него от съмнително вкусния хляб на всички рогоносци, с лекота костюмирах моя Ян Бронски като евтин сатана — прелъстител, който се явяваше ту в унаследения балтон с кадифена яка, ту с бялата престилка на д-р Холац, а миг след това и като хирурга д-р Вернер, за да прелъстява, покварява, позори, обижда, бие, измъчва — да извърши всичко, което върши всеки прелъстител, за да бъде прелъстител.

Днес ме напушва смях, щом се сетя за налудничавата идея, накарала Оскар да прежълтее и изпадне в тапетна лудост: поисках да завърша медицина, и то на мига. Доктор да стана, и то в болница „Дева Мария“. Щяхда го науча аз — тоя доктор Вернер, щях да го изгоня, да го изоблича в шарлатанство, дори в убийство от немарливост при една нищо и никаква ларинготомийка! Цял свят да разбере, че не е лекар, а самозванец — служил бил през войната в някакъв лазарет и понаучил нещичко оттук-оттам: Вън шарлатанина! А Оскар щеше да стане главен лекар — толкова млад, а вече на отговорен пост. И като нов професор Зауербрух — съпроводен от операционната сестра Доротея, обграден от белоснежна свита, — щеше да крачи по кънтящите коридори, да минава на визитация и в последния момент да решава дали ще оперира.

Слава богу, че такъв филм не се въртя!

В гардероба

Едва ли някой ще допусне, че целият живот на Оскар минаваше под знака на медицинските сестри. Та аз си имах и професионален живот! Летният семестър в Художествената академия беше започнал и се наложи да оставя сезонната работа като гравьор, защото Оскар можеше само да седи и да взема добри пари, а срещу него да се утвърждават стари техники, чрез него и Муза Ула да се експериментират нови стилове. Правеха ни безплътни, отхвърляха ни, отричаха ни, чертаеха върху платно и картон линии, четириъгълници, спирали, куп измишльотини, ставащи евентуално за тапети, и кръщаваха тия потребителски десени, в които нищо не липсваше освен Оскар и Ула, тоест — тайнственото напрежение, с панаирджийски имена: „Сплетено нагоре“, „Химн към времето“, „Червено в нови пространства“.

Този стил използуваха предимно първокурсниците, които още не умееха да рисуват. Старите ми приятели от групата на професор Кухен и Марун, майстор-студентите Циге и Разколников, разполагаха с толкова богата палитра от багри и черни тонове, за да възпяват нищите с бледи кравайчета и анемичен щрих.

В своето земно битие обаче Муза Ула проявяваше подчертан художествено — занаятчийски вкус, така се палеше по новите тапети, че бързо забрави живописеца Ланкес, зарязал я наскоро, и се прехласна по едрите и дребни десени на един позастаряващ художник на име Майтел — намираше ги сладки, весели, закачливи, фантастични, страхотни, дори шик. Това, че тя скоро се сгоди за художника, показващ предпочитание към захарно-сиропните форми на великденските яйца, не значеше нищо; защото впоследствие често й се случваше да се годява, дори в момента — сподели тя завчера на свиждане, когато донесе бонбони за Бруно и мен, — пак й предстояла сериозна връзка, както всеки път уверяваше.

В началото на семестъра Муза Ула благоволяваше да удостои с изгледа си само новия — а тя дори не забелязваше — колко сляп уклон. Нейният яйцеписец Майтел й бе пуснал мухата и вместо годежен подарък, й бе поднесъл такъв речников фонд, който тя репетираше с мен в разговори за изкуството. За шаблони говореше тя, за конфигурации, акценти, перспективи, грануларни структури, топилни процеси и ерозивни феномени. Тя, която по цял ден нагъваше само банани и се наливаше с доматен сок, ще ми говори за протоклетки, за цветни атоми, които в динамичните си хоризонтални траектории намирали не само естествените си позиции в силовите полета, а… кажи-речи, по тоя начин разговаряше Ула с мен през почивките или когато понякога сядахме да изпием по чаша кафе на Ратингер Щрасе. Дори след като годежът с динамичния яйцеписец се развали и след кратката авантюра с някаква лесбийка, Ула изпадна при един ученик на Кухен, а чрез него и в предметния свят; остана й само снобският речник, който така затормозяваше дребното лице на Муза, че край музическата й уста се вдълбаха две малко фанатични бръчици.

Откровено казано, идеята на Разколников да нарисува Муза Ула с Оскар като медсестра не беше само негова. След „Мадона-49“ той ни нарисува в „Похищението на Европа“ — бикът бях аз. А наскоро след доста оспорваното Похищение се появи картината „Шут лекува медсестра“.

Една моя думичка падклади фантазията на Разколников. Той мъдруваше мрачен, риж, лукав, миеше четките си, докато напрегнато фиксираше Ула, приказваше за Престъпление и Наказание, тогава аз му подсказах да види мен като Престъпление, а Муза Ула — като Наказание; да, Престъплението ми личало от пръв поглед, а Наказанието можело да се заметне със сестринска престилка.

Ако впоследствие тази великолепна картина получи друго име, заблуждаващо друго име, това бе заслуга на Разколников. Аз собствено бих я нарекъл „Изкушението“, защото нарисуваната ми десница натиска ръчката на някаква врата, отваря вратата, а зад нея стои медсестрата. Картината на Разколников можеше да се нарече просто „Ръчката“; ако аз трябваше да дам ново име на изкушението, бих предложил думата „ръчка“, защото този удобен за хващане израстък желае да бъде изкушаван, защото знаех ли, че Тарльо Цайдлер е на път, медсестрата — в болницата, а госпожа Цайдлер — в кантората на Манесман, аз винаги изкушавах ръчката за стаята на сестра Доротея.

Тогава Оскар се измъкваше от своята стая със запушена вана на Цайдлеровия коридор, заставаше пред стаята на медсестрата и отдаваше меката си длан на ръчката.

Докъм средата на юни — а аз я опитвах почти всеки ден — вратата не поддаде. Тъкмо вече се примирих, че заради отговорната си професия медсестрата е човек на строгия ред и едва ли някога ще забрави вратата отключена, тъкмо вече реших, че е разумно да се откажа, когато един ден вратата все пак се отвори, но аз начаса я захлопнах с глупав жест.

Кожата на Оскар отесня и той доста минути не можа да шавне в нея, главата му напращя от порой разнородни мисли, сърцето му едва смогваше да организира тази атака в нещо като план.

Едва когато присадих мислите си в други обстоятелства — представих си Мария и нейния ухажор, Мария има ухажор, ухажорът подарява на Мария каничка за кафе, в събота ухажорът и Мария отиват в „Аполо“, Мария говори на „ти“ с ухажора само след работа, но в магазина Мария му говори на „ви“, защото ухажорът е собственик на магазина, — едва когато бях огледал Мария и нейния ухажор от всички страни, успях да въдворя малко ред в клетата си глава, — в тоя миг отворих вратата с млечнобяло стъкло.

Винаги си бях представял това помещение без прозорци, защото горната матирана част от вратата не бе пропускала нито струйка дневна светлина. Също както в моята стая напипах ключа за лампата отдясно на вратата. За големината на тази килийка — възтясна, за да се нарича стая — четирийсетватовата крушка беше напълно достатъчна. Стреснах се, когато изведнъж се видях до кръста в огледалото отсреща. Но Оскар не избяга от огледалния си и в никакъв случай издайнически образ, защото тоалетните принадлежности пред огледалото силно ме привличаха и канеха Оскар да се вдигне на пръсти.

По белия емайл на легена бяха избили синкаво-черни петна. Мраморният плот, в чийто отвор бе хлътнал легенът до ръб, бе също нащърбен. Лявото ъгълче на мрамора бе чупнато, лежеше пред огледалото и му показваше жилките си. Следи от олющено лепило по пукнатините издаваха несръчен опит за ремонт. Как ме засърбяха каменоделските длани! Защо не беше тук на Корнев мраморният кит, който превръщаше най-крехък мрамор в трайна облицовка, налепвана по фасадите на големите месарници.

Сега — след като досегът със свидния варовик ме накара да забравя грозно разкривения си образ в нацъфканото огледало — успях да позная онази специфична миризма, блъснала ме още от прага.

Миришеше на оцет. По-късно и наскоро, преди няколко седмици, се мъчех да оправдая подкиселения въздух с разни догадки: сигурно сестрата предишния ден е мила главата си и преди да си изплакне косата, е сипнала във водата оцет, но на тоалетката нямаше помен от шишенце с оцет. И в съдинките с други етикети не можах да подуша оцет, в същото време си мислех: Сестра Доротея едва ли ще тръгне да топли вода в кухнята на Цайдлер, а преди това да иска специалното му позволение, за да се мие по такъв неудобен начин в стаята, след като в болницата има най-модерни бани с душове. Нищо чудно обаче, ако старшата сестра или болничната управа с изрична заповед са забранили на сестрите да ползуват някои санитарни възли и сестра Доротея от немай — къде трябва да мие косите си тук, в този емайлиран леген, пред това измамно огледало.

Макар върху тоалетката да не се намери шише с оцет, върху изящния мрамор все пак имаше достатъчно шишенца и кутии. Пакет памук и полупразна опаковка с дамски превръзки така стреснаха Оскар, че той не посмя да провери съдържанието на кутийките. Но и до днес съм убеден, че съдържаха само козметични кремчета и евентуално безобидни мехлеми.

Сестрата бе втъкнала гребена си в четката за коса. Трябваше да превъзмогна себе си, за да го измъкна от четината и да го хвана на фокус. Добре че го измъкнах, защото в този момент Оскар направи най-важното си откритие: медсестрата имаше руси или може би пепеляворуси коси; но по мъртви, окапали косми човек трябва да внимава със заключенията, затова ще се огранича с констатацията: сестра Доротея имаше руси коси.

Освен това подозрително богатият товар по гребена говореше, че медсестра Доротея страда от косопад. Вината за тази неприятна болест, несъмнено озлобяваща едно женско създание, тутакси отдадох на сестринските касинки, ала не осъдих касинките; защото как така без касинки в реномирана болница.

Колкото и неприятна да бе за Оскар миризмата на оцет, фактът, че косата на сестра Доротея капе, събуди у мен не нещо друго, а обич, облагородена от състрадание и загриженост. Показателно за мен и състоянието ми беше, че начаса се сетих за два — три ефикасни лосиона, които при сгоден случай смятах да — поднеса на сестра Доротея. Потънал в блянове за първата ни среща — Оскар си я представяше под топлото и спокойно лятно небе, сред разлюлени жита, — обрах сиротните косми от гребена, свих си снопче, овързах го със самите косъмчета, поодухах клъбцето от прах и пърхут и грижовно го пъхнах в набързо опразнената преградка на портфейла си.

Щом скътах в сакото портфейла с плячката, пак взех гребена, който Оскар бе оставил на мраморния плот, за да борави по-свободно с ръце и портфейл. Вдигнах гребена срещу голата крушка, така че стана прозрачен, огледах едрите, огледах ситните зъбци, установих, че липсват два от групата на по-анемичните, не можах да се стърпя да не побръмкам и прокарах нокътя на левия си показалец по хребета на едрите зъбци; радвах Оскар, докато свирех на гребен, с няколко лъскащи косъмчета, оставени нарочно, за да не будя подозрение.

Най-сетне гребенът окончателно потъна в четката. Парясах тоалетната масичка, която ми даваше твърде едностранчива представа. По път към леглото на сестра Доротея се блъснах в един дървен стол, на който висеше сутиен — засечен и боядисан по ръбовете.

Двете негативни формички на тази подпорка Оскар нямаше с какво да запълни освен с юмруци, ала те не ги запълниха, не, те — нещастни, чужди, възкорави, твърде изнервени — се движеха свободно като в купички, от чиято незнайна храна с апетит бих си гребвал всеки ден по лъжичка; но не изключвах момента гадене, защото от всяка каша човек може да повърне, а после пак да му стане сладко, прекалено сладко, или толкова сладко, че чувството гадене да му се услади и да постави на изпитание силата на любовта.

Сетих се за доктор Вернер и извадих пестници от чашките на сутиена. Но доктор Вернер мигом изчезна и аз можах да спра пред леглото на сестра Доротея. Леглото на сестра Доротея! Колко пъти Оскар го бе рисувал в представите си, а то какво било — същата отвратителна рамка в кафяво, която обграждаше моя сън или безсъние. Бял метален креват с месингови топки, с ефирна решетка — такова легло й бях пожелавал, а не тая трътлеста, бездушна мебел. Вцепенен, с натежала глава, неспособен на страст, камо ли на ревност — аз постоях пред спалния олтар, който вместо от пух, сякаш беше от гранит, сетне обърнах гръб на тягостната гледка. Оскар никога не би могъл да си представи сестра Доротея и нейния сън в тази тъй противна нему гробница.

И отново на път към тоалетката, навярно движен от намерението да отворя най-сетне кутийките с предполагаемите мазила — ала гардеробът се изпречка насреща ми и ме принуди да зачета ръста му, да забележа възкафявия му цвят, да обгледам фриза му и накрая да го отворя; защото всеки гардероб иска да бъде отворен.

Врътнах пирона нагоре, който служеше за райбер и придържаше вратите затворени, начаса и без моя помощ дървото зейна с въздишка и ми откри такова пиршество за окото, че трябваше да отстъпя няколко крачки, за да наблюдавам с хладен поглед над скръстени ръце. Оскар не искаше да се губи в дреболии, както одеве пред тоалетката, не искаше — затормозен от предразсъдъци — да раздава присъди, както пред леглото; съвсем чист, като в първия си ден искаше да срещне той гардероба, защото и гардеробът го посрещна с разтворени обятия.

Все пак Оскар — непоправимият естет — не можа да не изкритикува: Кой варварин бе откълцал крачетата на гардероба, така припряно и щърбаво, за да го тръшне разкривен направо на дъските?

Но вътре цареше безукорен ред. В три дълбоки прегради отдясно в стройни купчинки се издигаха блузите и бельото. Бяло и розово се редуваше с неизбеляващо нежносиньо. На дясното крило досами преградките с бельо висяха две свързани с връв мушамени торбички на червено и зелено каре, в горната бяха закърпените, а в долната — чорапите с бримки. В сравнение с Мариините чорапи, които получаваше от своя шеф — ухажор, тия в мушамените торби ми се виждаха е, не груби, но по-плътни и трайни. В лявата, по-широка част на гардероба висяха колосаните, искрящо бели сестрински престилки. В рафта за шапки отгоре се кипреше низ нежни, плашливи от допир на несведуща ръка свенливо — кокетни касинки. Хвърлих бегъл поглед на подредените вляво от бельото цивилни дрехи. Нехайният и евтин подбор потвърди тайните ми надежди: сестра Доротея отделяше твърде скромно внимание на тази част от облеклото си. Същото впечатление оставяха и три-четири саксийоподобни шапки, нахлупени една връз друга до касинките, затиснали смешните си изкуствени цветя — тази купчина приличаше на невтасал сладкиш. Пак върху рафта с шапките, на кутия от обуща — пълна с кълбенца вълнена прежда, бяха облегнали шарени гръбчета десетина книги.

Оскар наклони глава, трябваше да се приближи, за да прочете заглавията. Със снизходителна усмивка пак изправих глава: милата тя — чете криминалета. Стига толкова за цивилния сектор от гардероба. Подмамен веднъж от книгите, аз запазих удобна позиция пред гардероба, нещо повече, наведох се навътре, вече не потисках нарастващото желание да стана частица от него, съдържание на този гардероб, на когото сестра Доротея поверяваше немалко от външността си.

Дори не се наложи да отместя практичните спортни обуща, които почиваха долу върху ниските си токове и педантично лъснати, чакаха да тръгнат нанякъде. Редът в гардероба бе тъй прикоткващ, че без да докосне нито една дреха, Оскар можеше да подвие колене, да седне на пети и да се прислони удобно в средата на тази колибка. Затова се намъкнах вътре, изпълнен с очакване.

Ала не можах да се съсредоточа веднага. Оскар имаше чувството, че мебелите и крушката го наблюдават. За да направя престоя си в гардероба по-интимен, опитах да затворя вратите отвътре. Доста се поизмъчих, защото риглите бяха развалени и дървото горе отзяпваше; пак влизаше светлина, но не толкова, че да ме дразни. Затова миризмата стана по-наситена. Миришеше на старо, на чисто, вече не на оцет, а едва доловимо на препарат за молци, миришеше на хубаво.

Какво вършеше Оскар в гардероба ли? Склони чело най-близката дреха на сестра Доротея — престилка с ръкави и копчета до врата — и пред него мигом се отвориха дверите към всички болнични отделения, тогава десницата ми посегна назад, навярно за опора, плъзна се покрай цивилните дрехи, полута се, изгуби равновесие, докопа нещо, нещо гладко и гъвкаво, а накрая — все още с гладкото нещо в юмрук — намери къде да се подпре и се хързулна по една летва, закована хоризонтално там, за да удържа мен и гърба на гардероба; ето че десницата пак се прибра отдясно на Оскар, можех да бъда доволен, тогава показах на себе си какво съм докопал отзад.

И що да видя — черен лачен колан, дори нещо повече от лачен колан, тъй като в сумрака лачените колани не могат да бъдат само обикновени лачени колани. Този колан можеше да бъде и нещо друго, нещо също тъй хлъзгаво и източено — както онова, което аз, неизменно тригодишният барабанчик, бях видял на вълнолома в Нойфарвасер: клетата маминка с морскосиньо манто и малинови ревери, Мацерат с балтон, Ян Бронски — с кадифена яка, моряшката шапка на Оскар и лентичката със златно везмо „К.Н.В.Зайдлиц“ също участвуваха в излета, балтонът и кадифената яка заподскачаха пред мен, а маминка, заради високите токчета, не можеше да подскача от камък на камък към морския знак, където седеше рибарят с въжето и чувала, пълен със сол и шавливост. Като видяхме чувала и въжето, полюбопитствувахме защо човекът под знака лови риба с въже за пране, ала чичото от Нойфарвасер или от Брьозен — все едно откъде — се ухили и изхрачи лепкаво — гъста кафява струйка във водата, толкова гъста, че още дълго тя се полюшва край зида, докато една чайка не я клъвна и отнесе; защото чайката не подбира — нито е капризен гълъб, нито медсестра, а и щеше да е много просто, ако всичко, облечено в Бяло, можеше да се пъхне под един знаменател или в един гардероб. Същото важи и за Черното, защото тогава още не се страхувах от Черната чума, хем седях без страх в гардероба, хем не седях там, а стоях — пак без страх — в пълното безветрие на Нойфарвасерския вълнолом, тук държах лачения колан, там — нещо друго, пак черно и хлъзгаво, но не лачен колан. Тъй като седях в, гардероба, потърсих подходящо сравнение, защото гардеробите подтикват към сравнения позовах Черната чума, но в ония дни тя не ме вълнуваше, бях по-сведущ по въпросите на Бялото. Почти не можех да различа една чайка от сестра Доротея, но отпъждах разни гълъби и тем подобни далеч от себе си, макар в деня, когато заминахме за Брьозен, а сетне на вълнолома да беше Разпети петък, а не Петдесетница — пък и нямаше гълъби над морския знак, под който седеше чичото от Нойфарвасер с въжето за пране, седеше, също плюваше. А когато чичото от Брьозен взе да тегли въжето — тегли, тегли, докато въжето свърши и стана ясно защо толкова трудно го изтегли от соленявите води на Мотлау, а сетне клетата маминка сложи длан върху рамото и кадифената яка на Ян Бронски, защото мляко сякаш побели лицето й, защото тя искаше да си тръгне, а трябваше да гледа как чичото пльосна конската глава върху камънака, как по-дребните морскозелени змиорчици се поръсиха из сплъстената грива, а едрите по-тъмни парчета той скубеше от мършата, все едно отвърташе винтове, а някой разпори пухен юрган, искам да кажа — чайки налетяха, защото когато са по три и повече, лесно се справят с дребосъка, докато по-едрите рибоци им създават мъчнотии. Сетне чичото разчекна конската паст, втъкна едно дърво между челюстите й, та крантата се ухили, а той завря в нея космато ръчище, напипа нещо, стисна — както и аз напипах и стиснах в гардероба — и изтегли — както и аз изтеглих лачения колан, — но той изтегли два наведнъж и ги размаха из въздуха, шляпна ги върху камънака, а из лицето на клетата маминка като гейзер блъвна цялата й закуска, състояща се от млечно кафе, яйце, малко мармалад и няколко хапки бял хляб, но достатъчно обилна, че чайките мигом пикираха, преместиха се етаж по-ниско, кацнаха с разперени криле — няма да споменавам силния грак и злите им очи, това всеки го знае. Никой не можеше да ги пропъди, най-малкото Ян Бронски, защото се боеше от чайките и бе захлупил с две шепи две сини, кукленски очи, и Барабанко не послушаха, а лакомо навървяха, докато аз яростно и въодушевено търсех нов ритъм. На клетата маминка й бе все едно, тя бе изцяло заета и се давеше ли, давеше, но вече нищо не излизаше, защото не беше яла много — нали пазеше талия и два пъти седмично ходеше да се поразкършва в женотбора по гимнастика, но и гимнастиката не помагаше, защото тя все мишкуваше и намираше по някоя вратичка, както и чичото от Нойфарвасер, напук на всички теории и като капак на всичко, когато всички вече мислеха, че нищо не е останало, изскубна от ухото на крантата една змиорка. Бе оваляна в мозък, защото се бе ровила из конското пипе. Ала биде размахвана дотогава, докато мозъкът се оттръска до шушка, змиорката показа лака си и лъсна като лачен колан — тъкмо за това ми е думата: такъв лачен колан носеше сестра Доротея, когато излизаше по лична работа и без брошката с червения кръст.

Все пак си тръгнахме, въпреки че на Мацерат никак не му се искаше, защото в тоя момент акостираше някакъв финландски кораб и със своите близо 1800 тона разпличка морето. Чичото заряза конската глава на вълнолома. Кон арап мигом побеля и заврещя. Ала не врещеше, както кон врещи, а като облак, бял облак, който стръвно и вресливо поглъща чер арап в бяла паст. Което всъщност бе приятна гледка, защото крантата се изгуби от погледа, ако и човек да знаеше какво се крие под това умопомрачение. Пък и финският кораб, натоварил с дърва и ръждив като гробищна решетка от Заспе, привлече вниманието ни. Но клетата маминка ни финландеца поглеждаше, ни чайките. Много й бе дошло. По-рано не само бе свирила, но и пяла „Малка чайко, полети към Хелголанд“, сега вече не пееше тази песничка, изобщо нищо не пееше, отпърво не искаше и риба да яде, но един хубав ден започна да се тъпче с много риба, с тлъста риба, докато вече не можеше, не, не искаше, дотегнало й бе не само от змиорки, също от живота и най-вече от мъже, ако не и от Оскар, във всеки случай тя, която от нищо не се лишаваше, изведнъж стана непретенциозна, сдържана и позволи да я погребат в Брентау. Сигурно на нея съм се метнал, защото хем от нищо не искам да се лиша, хем без нищо мога да мина; само без пушени змиорки не мога да живея, макар че още са безбожно скъпи. И без сестра Доротея не мога, макар че никога не я видях, а коланът й беше средна хубост, все пак не можех да се откъсна от него, свършек нямаше, дори се размножаваше, защото разкопчах със свободната ръка дюкяна си и здравата се опретнах — за да си представя пак медсестрата, чийто образ се бе изгубил сред гъмжилото лъскави змиорки и акостиращия фински кораб.

Лека — полека и неведнъж връщайки се към вълнолома, а накрая и с помощта на чайките, Оскар успя да намери света на сестра Доротея, поне в онази половина от гардероба, подслонила празното, но примамливо сестринско облекло. Вече виждах лицето й пределно ясно, детайлно ясно, и когато вратите се изплеснаха и зейнаха с какофоничен шум, внезапно нахлулата светлина насмалко не ме сецна и Оскар едва опази най-близката престилка на сестра Доротея.

За да постигна нужното легато и да приключа по-артистично престоя си в гардеробното лоно, оказал се по-напрегнат, отколкото бях очаквал, аз избарабаних умело или не — нещо, което не бях вършил от години — няколко игриви такта по сухия гръб на гардероба, сетне излязох, проверих още веднъж дали е чист — нямаше за какво да се упреквам, — дори лаченият колан не бе загубил блясъка си, о, не, трябваше да изтъркам няколко петънца и да дъхна също, докато коланът пак наподоби змиорките, каквито бяха ловили в ранните ми години на вълнолома при Нойфарвасер.

Аз, Оскар, напуснах стайчето на сестра Доротея и лиших от ток четирийсетватовата крушка, проследила цялото ми посещение.

Клеп

Ето че стоях на коридора с русолявото валмце коси в портфейла, за миг се помъчих да го усетя през кожата, през подплатата на сакото, през жилетката, ризата и фланелката, ала бях тъй омаломощен от онзи странно кисел начин на облекчаване, за да видя в задигнатата от стайчето плячка нещо повече от топка боклук, какъвто смитат гребените.

Едва сега Оскар си призна, че е търсил съвсем други съкровища. Нали при престоя си в стайчето на сестра Доротея исках да открия и докажа присъствието на доктор Вернер, макар и чрез някой от познатите ми пликове. Нищо не открих. Ни плик, ни изписан лист. Откровено казано, Оскар прехвърли едно по едно всички криминалета от рафта за шапки, за да открие я посвещение, я знак докъде е прочела; ровех също за някоя снимка, защото Оскар познаваше повечето доктори от болница „Дева Мария“ ако не по име, то по физиономия — но не се намери снимка на доктор Вернер.

Изглежда, докторът не познаваше стаята на сестра Доротея, а ако беше влизал някога, не бе успял да остави следи. Значи Оскар имаше всички основания да ликува. Мигар нямах солиден аванс пред него? Мигар липсата на всякаква следа от доктор Вернер не доказваше, че отношенията между доктора и сестрата се свеждаха само до болницата, значи бяха чисто служебни, а ако не бяха чисто служебни, бяха едностранни?

Въпреки всичко ревността на Оскар търсеше мотив. Колкото и да ме засегнеше и най-незначителната диря, оставена от доктор Вернер, тя щеше да ме удовлетвори по-пълно в сравнение с мимолетната емоцийка в гардероба.

Вече не помня как съм стигнал в стаята си, но помня, че от дъното на коридора, иззад вратата на някой си господин Мюнцер чух насилено, призивно покашлюване. Какво ме засягаше господин Мюнцер? Не ми ли стигаше Тарльовата подквартирантка? Защо ми трябваше да се товаря и с Мюнцер — кой знае какво се крие зад името му? Ето защо Оскар се престори, че не е чул подканващата кашлица, или по-правилно: въобще не схванах какво се иска от мен и едва в стаята проумях, че оня непознат и безинтересен мене господин Мюнцер се е покашлял, за да подмами мен, Оскар, при себе си.

Да си призная: дълго съжалявах, че не откликнах на кашлицата, защото моята стая ту отесняваше чудовищно, ту започваше да расте. Един разговор с покашлящия господин Мюнцер — макар досадлив и принуден — щеше да ми дойде като балсам. Макар със закъснение, не събрах кураж и аз да пусна една провокираща кашлица от коридора, за да установя контакт с господина зад вратата в другия край, а безволно отдадох тяло на непоклатимата ъгловатост на кухненския стол в моята стая. И както винаги, когато седя на стол, кръвта ми неспокойно се разшава, взех от леглото скъпия медицински наръчник, който си бях купил с трудно спестените пари от позирането, изтървах тоя шедьовър, та листовете се изпомачкаха и нагънаха, пресегнах се да взема от масата Тенекийко — подарък от Разколников, подържах го, ала не можах да му въздействувам ни чрез палките, ни чрез сълзи в очите на Оскар, за да затупат върху белия лак и ми донесат неритмична утеха.

Тук бих могъл да започна трактат за изгубената невинност, да съпоставя перманентно тригодишния барабанчик Оскар с другия Оскар: с безгласия, безсълзен и безбарабанен гърбушко. Но това би противоречало на фактите: още като барабанчик Оскар неведнъж бе губил невинността си, бе я намирал или култивирал отново; тъй като невинността може да се сравни с упорито избуяващ плевел — я си представете само всички невинни бабички, които някога са били нечестиви, злобни сукалчета. О, не, тая игричка „вина — невинност“ не можеше да накара Оскар да скочи от кухненския стол; по-скоро любовта ми към сестра Доротея ме застави да върна Барабанко необарабанен на мястото му, да напусна стаята, коридора и Цайдлеровия апартамент и да отида в Академията, въпреки че професор Кухен ме бе поръчал за късно следобед.

Когато с неовладяна стъпка излезе от стаята, мина по коридора и шумно се затутка да отключи външната врата, Оскар за миг напъна слух в посока господин Мюнцер. Той не се покашля, а аз посрамен, възмутен, облекчен и гладен, изпълнен с досада и жажда за живот — кога усмихнат, кога почти разплакан, — напуснах апартамента, а после и дома на Юлихер Щрасе.

Няколко дни по-късно изпълних своя отдавна лелеян план, бях го таил толкова дълго у себе си, че накрая се оказа отлично подготвен, изпипан до детайл, Него ден бях свободен цялата сутрин. Едва в три подир пладне Оскар и Ула трябваше да позират на изобретателния художник Разколников, аз — като Одисей, който при завръщането си у дома одарява своята Пенелопа с гърбица. Как ли не се опитвах да избия тази идея от главата на художника, но напусто. В този период той успешно експлоатираше гръцките божества и полубожества. Ула се чувствуваше удобно в митологията, аз отстъпвах и се оставях да ме рисуват като Вулкан, Плутон с Прозерпина, а накрая него следобед — и като гърбав Одисей. По ми се ще да опиша събитията от същата сутрин. Оскар ще премълчи как изглеждаше Муза Ула като Пенелопа и ще каже: Притихнал бе на Цайдлер апартаментът. Тарльо бе заминал по търговия с машинките за стригане, сестра Доротея имаше дневно дежурство, значи бе излязла в шест, госпожа Цайдлер още се излежаваше, когато малко след осем пристигна пощата.

Тутакси инспектирах пощата, не открих нищо за мен — писмото от Мария беше съвсем пресно, само на два дни, — ала от пръв поглед забелязах един пуснат в града плик с почерка на доктор Вернер — не можех да го сбъркам.

Засега оставих писмото при пощата за господин Мюнцер и Цайдлерови, прибрах се в стаята и зачаках Цайдлерова да се измуши на коридора, да занесе писмото на подквартирант Мюнцер, сетне да пошета из кухнята и спалнята, а след десетина минути да напусне апартамента и къщата, защото в девет започваше канцеларската й работа при „Манесман“.

За по-сигурно Оскар изчака малко, облече се от бавно по-бавно, външно спокоен почисти ноктите си и едва тогава пристъпи към действие. Отидох в кухнята, сложих една алуминиева тенджера с малко вода върху най-голямата от трите дюзи на газовата печка, първо пуснах висок пламък, а щом водата вдигна пара, врътнах копчето на най-ниска степен, сетне — грижливо пазейки мислите си, но без да ги откъсвам от действията — с две крачки се намерих пред стайчето на сестра Доротея, взех писмото, което Цайдлерова бе пъхнала наполовина под вратата с млечнобяло стъкло, отново се намерих в кухнята, внимателно поднесох плика към парата и успях да го отлепя, без да го повредя. Разбира се, Оскар се осмели да поднесе писмото над тенджерата, след като изключи газта.

Не прочетох вестите от доктора в кухнята, а изтегнат на леглото в стаята си. Първо се разочаровах малко, защото нито обръщението, нито изтърканото клише в края на писмото подсказваха нещо за отношенията между доктора и медсестрата.

„Драга госпожице Доротея!“ — казваше се там и: „Ваш предан Ерих Вернер“.

А и в самото писмо не открих ни една по-нежна дума. Вернер изразяваше съжаление, че предишния ден не могъл да поговори със сестра Доротея, макар да я видял пред летящата врата на частното мъжко отделение. По необясними за доктор Вернер причини сестра Доротея сърдито му обърнала гръб, когато го изненадала да разговаря със сестра Беате — тоест Доротеината приятелка. Доктор Вернер й дължал едно пояснение, понеже разговорът му със сестра Беате бил с делови характер. Както навярно сестра Доротея знаела, той винаги се стараел да държи на дистанция емоционалната Беате. А това никак не било просто, защото сестра Беате — Доротея трябвало да го разбере, нали познавала Беате — невъздържано проявявала чувствата си, на които той, доктор Вернер, естествено никога не отвръщал, Последното изречение от писмото гласеше:

„Уверявам Ви, че по всяко време спокойно можете да разговаряте с мен. Моля да ми повярвате.“

Въпреки официалния, хладен, дори арогантен тон на тия редове, в заключение на се затрудних да разоблича епистоларния стил на доктор Вернер и да разкрия същността на това писмо като пламенно любовно послание.

Машинално мушнах листа в плика, пренебрегнах и най-елементарната хигиена, лизнах наклеяния ръб, който въпросният Вернер сигурно също бе облизал. Сетне се разкисках и миг след това, все още заливайки се в смях, се шляпнах по челото, а сетне — пляс по тила и така шляп по челото, шляп по тила, докато из един път насред удара успях да отлепя десница от Оскаровото чело и да я сложа върху дръжката на моята врата, да отворя, да изскоча в коридора и да пъхна писмото на доктор Вернер наполовина под вратата, която със сивата си дървена каса и млечнобяло стъкло затваряше пътя към добре познатите ми покои на сестра Доротея.

Още клечах на пети, опрял пръст — два до писмото, когато от стаята в дъното на коридора ме стигна гласът на господин Мюнцер. Всяка дума от бавния му — като за диктовка — призив схванах аз:

— Любезни господине, бихте ли ми донесли малко вода!? Изправих се, сигурно е болен човекът — рекох си, — ала в същото време съзнавах, че на човека зад вратата нищо му няма, Оскар си измисляше тази болест само за да намери претекст да занесе вода, защото някакъв необоснован повик никога не можеше да ме подмами в стаята на един съвършено непознат.

Понечих да му занеса алуминиевата тенджера с още хладката вода, с чиято помощ бях отворил писмото на доктора. Но сетне я изсипах в мивката, налях прясна и занесох тенджера и вода пред вратата, където живееше гласът на господин Мюнцер, жадуващ за мен и водата, а може би само за водата.

Оскар почука, влезе и мигом се блъсна в специфичната за Клеп миризма. Ако нарека изпаренията киселяви, ще изтърва остро сладникавата им жилка. Нищо общо нямаше въздухът около Клеп например с оцетения въздух в стайчето на медсестрата. Ако кажа „сладникаво-киселява“, пак ще сбъркам. Въпросният господин Мюнцер или Клеп, както го наричам днес — мързелив, но доста подвижен дебелак, вечно потящ се, суеверен, нечистоплътен, ала не и запуснат флейтист и джазкларнетист, постоянно възпрепятствуван да умре — смърди на леш, която не може без да пуши, без да смучи ментов дропс и без да отделя чеснови благоухания. Така миришеше още тогава — така мирише и дъха до днес — инжектирайки жизнерадост и тлен в атмосферата, — той ме връхлита в дните за свиждане, а след церемониалното си, вещаещо нови визити оттегляне принуждава Бруно начаса да разтвори врати и прозорци, за да направи течение.

Днес Оскар е на легло. Навремето, в апартамента на Цайдлер, заварих Клеп в истински креватни руини. Той се скапваше, сияйно разплут, обградил се на един разтег със старовремски спиртник имитация барок, дузина кутии спагети, зехтин, туби доматено пюре, бучка влажна сол върху вестник и каса — както щеше да се окаже по-късно — хладка бира. В опразнените зеленикави бутилки — довери ми той след има-няма час — уринирал лежешком, после затварял пълните до гърло стъкла, които били с вместимост, съответствуваща на неговия дебит, и стриктно ги нареждал встрани, за да не ги сбърка с бирите, щом креватообитателят ожаднее. Въпреки че в стаята имаше чешма — с известна предприемчивост би могъл да уринира в мивката, — но толкова го мързеше или по-точно казано: сам си пречеше да се надигне, камо ли да стане от това трамбовано с толкова мъки легло, за да си налее в тенджерата вода за спагети.

Тъй като Клеп, сиреч господин Мюнцер, предвидливо вареше тестените изделия в една и съща вода и като зеницата на окото си пазеше многократно отцеждания и все по-кашест бульон, той често съумяваше — подкрепен от запаса празни бутилки — да съхрани над четири дни привичното си хоризонтално положение. Положението ставаше критично, когато отварата се сгъстеше до възсолена лепкава каша. Тогава Клеп можеше да се принесе в жертва на глада, но по онова време все още му липсваше идеологическа подплата, пък и аскетизмът му явно бе предварително оразмерен на четири — петдневни периода. Инак с помощта на госпожа Цайдлер, която му донасяше пощата, с една по-голяма тенджера и с достатъчен запас вода, съобразен с количеството спагети, той щеше да бъде още по-независим от света.

Но когато Оскар наруши тайната на личната кореспонденция, Клеп беше пролежал независим вече пет дни, а с остатъка от спагетената каша можеше да лепи афиши по колоните. Тогава бе доловил откъм коридора плахите ми, посветени изцяло на сестра Доротея и нейните писма стъпки. След като бе разбрал, че Оскар не откликва на изкуствени подканящи кашлици, в деня, когато четях сдържано — страстно-любовното писмо на доктор Вернер, Клеп понапъна глас:

— Любезни господине, бихте ли ми донесли малко вода! И аз взех тенджерата, излях марната вода, врътнах крана, водата зашупортя, тенджерката се напълни до половина, долях, още малко плисък и му занесох прясна вода, бях любезният господин, за какъвто ме смяташе той, представих се: Мацерат — каменоделец и гравьор.

Той — също учтиво — привдигна плещи под ъгъл няколко градуса, представи се като Егон Мюнцер — джаз-музикант, но ме помоли да му викам просто Клеп, защото и баща му се казвал Мюнцер. Разбирах желанието му много добре, нали и аз предпочитах да се казвам Коляйчек или просто Оскар, носех името Мацерат от смирение и твърде рядко решавах да се нарека Оскар Бронски. Затова никак не се затрудних да наричам разплутия младеж в леглото — давах му някъде към трийсет, но в действителност сигурно беше по-млад — просто и естествено Клеп. Той ми викаше Оскар, защото езикът му се връзваше на фльонга с името Коляйчек.

Подхванахме разговор, отпърво се стараехме да говорим непринудено. Бъбрехме на леки теми: попитах го вярва ли, че нашата съдба е неотменна. Да, вярвал. Дали смята, че всички хора трябва да умрат — запита Оскар. Да, вярвал в тленността на всички хора, ала не бил съвсем сигурен дали всички е трябвало да се родят, бил убеден, че той самият е грешка на природата — и Оскар го почувствува за втори път като сродна душа. И двамата вярвахме в небето, но като спомена небето, той се изкиска цинично и се задръгна под одеялото: човек можеше да допусне, че господин Клеп приживе крои разни мръсотийки, които ще върши на небето. Щом заговорихме за политика, той се разпали страстно, изреди над триста княжески династии в Германия, които начаса би облякъл във власт, сан и корона; само Хановерското херцогство се падало на Британската империя. Когато го попитах за съдбата на бившия Свободен град Данциг — той за жалост не знаеше къде се намирало това, ала най-безгрижно предложи за княз на: — уви! — непознатия нему градец един от графовете Берг, който според думите му бил почти пряк потомък на самия Ян Велем. Накрая — тъкмо се мъчехме да дефинираме понятието „истина“, и вече имахме известен напредък — с няколко изкусно вметнати въпроса узнах, че господин Клеп от три години плаща наем на подхазяина Цайдлер. Съжалявахме, задето не се познаваме от по-рано. Приписах вината на Тарльо, който бе пропуснал да ме информира за креватообитателя — както не се бе сетил да ми поразкаже едно-друго за медсестрата, а бе минал само с мижавото обяснение: зад тази врата с млечнобяло стъкло живее една медсестра.

Оскар не искаше да обременява още отсега господин Мюнцер, тоест Клеп с грижите си. Ето защо не го помолих да ме осведомява за медсестрата, а първо се загрижих за него:

— Апропо, как сте със здравето — вметнах. — Не ви ли е добре?

Клеп пак отлепи плешки с няколко градуса, но щом се убеди, че няма да успее да застане под прав ъгъл, отново тупна възнак и ме осветли, че лежал тъкмо затова — да прецени дали му е добре, зле или горе-долу го бива. За няколко седмици разбрал, че горе-долу го бива.

Сетне се случи онова, от което най се бях опасявал и се бях надявал да избегна, като улисвах Клеп в по-дълъг и разводнен разговор.

— Е, любезни господине, ще ми направите ли компания да похапнем порция спагети!

И така похапнахме от кипналите в моята прясна вода спагети. Не посмях и не предложих да изжуля лепкавата тенджера в мивката. Облегнат на хълбок, безмълвен, Клеп бъркаше гозбата с лунатично уверени движения. Отля внимателно отварата в голяма консервена кутия, сетне — без да променя значително положението на трупа си — бръкна под леглото, измъкна една мазна чиния със засъхнала салца, след миг колебание пак зашари с ръка под леглото, извади топка вестник на бял свят, завъртя я по дъното на чинията и пак метна хартиената топка под леглото, поодуха заплесканата чиния, сякаш за да отстрани някаква последна прашинка, сетне с едва ли не аристократичен жест ми подаде най-гнусната от всички чинии на света и покани Оскар да си вземе, без да се притеснява.

Предложих той да започне. Първо домакинът — отстъпих му ред. След като ме въоръжи с гадни лепкави прибори, той струпа с черпак и вилица солиден куп спагети в чинията ми, с елегантен жест навъртя дълъг червей салца върху плетеницата спагети, ливна зехтин отгоре, а за себе си остави направо в тенджерата, поръси чер пипер върху двете порции, разбърка своя дял и ме подкани с поглед и аз да си приготвя манджата така.

— Ах, любезни господине, простете, че нямам пармско сирене. Все пак добър апетит и наздраве!

Оскар и днес не може да си обясни откъде намери сили да похване вилицата и лъжицата. Странно, обаче спагетите ми се усладиха. От този ден спагетите на Клеп дори се превърнаха в кулинарен еталон за всяка гозба, която ми се поднасяше.

При гощавката намерих достатъчно време да огледам подробно, ала незабелязано стаята на Клеп Лежачката. Атракцията на помещението беше една незапушена дупка за комин досами тавана; черносажделива пухтеше тя от стената. Отвън, по двата прозореца, биеше вятър. И, види се, неговите пориви час по час връщаха облачета сажди в стаята на Клеп. Те се наслояваха с погребална тържественост равномерно по мебелите. Но тъй като мебелировката се състоеше единствено от кацналото насред стаята легло и няколко покрити с амбалажна хартия рула килими от Цайдлеров произход, човек със сигурност можеше да твърди, че във въпросната стая нямаше нищо по-черно от бившо белия спален чаршаф, калъфката под черепа на Клеп и един пешкир, който господин Лежачката мяташе върху лицето си, когато някой вихър пуфнеше в стаята облак сажди.

Двата прозореца — като прозорците на Цайдлеровата дневно — спалня — гледаха към Юлихер Щрасе или по-скоро в сиво-зеленикавия листак на кестена, изперчил се точно пред фасадата. Единствената украса висеше между прозорците, забодена с кабари — една цветна снимка на Елизабет Английска, — навярно взета от списание. Под снимката на алпинистка кука висеше шотландска гайда, чийто шотландски десен все още се различаваше изпод дебелия слой сажди. Докато разглеждах фотографията, не мислех толкова за кралица Елизабет и нейния Филип, колкото за сестра Доротея, разкъсваща се от отчаяние между Оскар и доктор Вернер, а Клеп обясняваше, че бил страстен привърженик на Английската кралска корона и затова се понаучил да свири на гайда от гайдарите в шотландския полк на окупационната армия, още повече че този полк бил под лично командване на кралица Елизабет; той, Клеп, я бил гледал по телевизията с шотландска поличка на каре, когато инспектирала споменатия полк.

Странно защо, у мен заговори католикът. Много се съмнявах дали кралица Елизабет разбира нещо от гайдаджийство, запитах го за позорната екзекуция на католичката Мария Стюарт, накратко Оскар даде на Клеп да разбере, че Елизабетица няма слух.

Очаквах яростния изблик на роялиста. Ала той се поусмихна многознайнически и ме помоли да му обясня кое ми дава право на мен, Мъника — така ме нарече Дебелака, — да се смятам за капацитет по въпросите на музиката.

Сума време Оскар фиксира Клеп. Неволно бе засегнал най-фината струна в душата ми. Жегна ме от главата, та чак до гърбицата. Все едно бе настъпил Денят на Страшния съд за всичките ми стари, потрошени, разпартушинени Барабанковци. Хилядата Тенекийковци, които бях хвърлил на боклука, и последният Барабанко, погребан в гробището на „Заспе“ — въстанаха, възкръснаха, празнуваха здрави и читави своето възкресение, екнаха и огласиха душата ми, дръпнаха ме от ръба на леглото и ме изстреляха от стаята — след като бях помолил Клеп да ме извини за минутка, — повлякоха ме край вратата с млечнобяло стъкло и стайчето на сестра Доротея — подпъхнатият край на правоъгълния плик все още се белееше на пода, — шибнаха ме към моята стая, а барабанът — подарък от Разколников, художника на „Мадона-49“, с радост се отзова. И аз сграбих Барабанко, Барабанко с двете палки беше пак у мен, врътнах се, не, нещо ме врътна, изфучах от стаята, припнах край проклетото стайче и влязох в спагетницата на Клеп подобно скитник, оцелял от дълго пътешествие; без да се мая, приседнах накрай леглото, наместих лъскав Белушко — Червенушко в скут, разиграх първо палки във въздуха, все още леко смутен, не смеех да погледна сащисания Клеп, а сетне, уж случайно изтървах едната палка върху Тенекийко, и я виж! — Тенекийко отговори на Оскар, а той — хоп с другата палка. И забарабаних всичко ред по ред, в началото бе началото: нощният пеперуд избарабани между крушките часа на моето рождение; аз избарабаних стълбата с деветнайсет стъпала към избата и моя плонж навръх легендарната ми тригодишнина; после програмата на училище „Песталоци“ — рамтата-там! изкачих с Барабанко Щоктурм, поклечах с Барабанко под политическите трибуни, барабанях змиорки и чайки, екот от тупалки в Разпети петък, поседях, барабанейки, върху стеснения към нозете мамин ковчег, сетне взех за модел щедро белязания гръб на Херберт Тручински, а докато сбарабанявах Защитата на Полската поща, забелязах размърдване отдалеч, в горния край на леглото, и с крайчеца на окото видях как Клеп се надигна и измъкна една смешна дървена флейта изпод възглавницата, поднесе я към устни и изтръгна от нея звуци — тъй сладки, тъй божествени, тъй съзвучни с моя барабан, че можах да заведа Клеп при Шугер Лео на гробището „Заспе“, а щом Шугер Лео изтанцува своя танц, разшипях пред Клеп, за Клеп и заедно с Клеп лимонадения прах на моята първа любов; дори в джунглата на стрина Греф го заведох, пуснах да издрънчи седемдесет и пет килограмовата барабанна машина на Греф Зарзаватчията, приех Клеп в театралната група на Бебра, и Христос заговори чрез моя Тенекийко, избарабаних смъртния скок на Щьортебекер и всички Кокаляри от високата кула, долу седеше Луци. А аз позволих на разни мравки и руси да окупират моя барабан, и не заведох Клеп повторно на „Заспе“, където хвърлих Барабанко в гроба на Мацерат, и забарабаних голямата си безкрайна тема кашубски картофища, замрежени от октомврийски дъждец, ето го и бабчето, потънало в четирите си фустана; а сърцето на Оскар едва не се вкамени, когато долових как от флейтата на Клеп заромоли октомврийски дъждец, как флейтата на Клеп надуши под дъжда и под бабините фустани Коляйчек Подпалвача и как същата флейта тържествено отбеляза и доказа зачатието на клетата маминка.

Свирихме няколко часа. След множество вариации върху дядовото бягство по дървените салове — морни, но честити — приключихме нашия концерт с химн на надеждата за възможното спасение на изчезналия подпалвач.

Заедно с последния тон от флейтата Клеп скочи от трамбованото си ложе. Шлейф от мъртвешка смрад се повлече подире му. Ала той разтвори широко прозорците, запуши с топка вестник дупката на комина, скъса цветния портрет на Елизабет Английска и обяви края на роялистката ера, пусна чешмата и водата плисна в мивката: той се миеше, да, Клец се миеше, той се осмеляваше всичко да измие, всичко това не беше обикновено миене, а истинско пречистване; а когато пречистеният се дръпна от водата и застана пред мен дебел, капещ, гол, напращял от здраве, с грозно виснал член и ме вдигна, вдигна ме с изпънати ръце — защото Оскар бе и си остана лек като перце, — а сетне смях затътна в гърдите му, изригна и трясна тавана, и тогава ми блесна, че бе възкръснал не само барабанът на Оскар, а и Клеп — ние взаимно си честитихме и се разцелувахме от радост по бузите.

Още същата вечер излязохме, почерпихме се бира, хапнахме кървавица с лук — Клеп предложи да си основем джазбенд. Помолих го да размисля, макар че Оскар вече бе решил да зареже не само гравьорството при каменоделеца Корнев, а и позирането с Муза Ула и да вземе ударните в някой бенд.

На кокосовата пътека

Ето как тогава Оскар предостави на приятеля си Клеп мотиви да стане. Колкото и превъзрадван да скочи той от спарените чаршафи, дори допусна вода до себе си и се превърна в човек, който вика „Хопала“ и „Светът е мой“, днес, когато Лежачката се казва Оскар, бих рекъл: Клеп иска да ми отмъсти, да ми отрови радостта от моята психокошара, защото и аз му бях отровил радостта от леглото в спагетницата.

Веднъж в седмицата трябва да изтърпявам посещението му, да изслушвам неговите оптимистични тиради за джаза и музикално-комунистически манифести, защото ако в дните на вечната лежачка той се пишеше предан роялист и привърженик на английската кралска корона, наскоро след като му отнех леглото и Гайдата — Елизабетка, той започна да плаща членски внос на ГКП. А и до днес върти това нелегално хоби, докато се налива с бира, унищожава кървавица и изброява пред безобидни мъжленца, виснали на бара и изучаващи етикетите на бутилките, предимствата на ощастливяващите общности като преуспял джазбенд и съветски колхоз.

Днес за напъдения мечтател съществуват малко възможности. Веднъж отчужден от улегналото ложе, Клеп можеше да стане комунист — и то нелегален, което подсилваше гъдела. Джазът бе втората предложена му религия. И трето, роденият протестант можеше да се покръсти и да стане католик.

Трябва да му се признае: Клеп си остави вратички и към трите религии. Предпазливостта, лъскавите му телеса и неговият поминуващ от аплодисменти хумор му дадоха една хитростно — селяшка рецепта, според която учението на Маркс трябвало да, се поомеши с мита за джаза. Ако един ден на пътя му излезе някой поп с по-лява ориентация, тип работнически поп, и ако освен това попът има фонотека с диксиленд, от него ден нашият джазопреживен марксист всяка неделя ще се причестява и ще смесва гореописаната си телесна миризма с изпаренията в някоя неоготическа катедрала.

От подобна участ ме спаси моята психокошара, а младежът иска да ме примами с топли обещания. Жалба подир жалба носи в съда, работи рамо до рамо с моя адвокат, настоява делото да се преразгледа: оправдателна присъда, свобода за Оскар иска той — вън Оскар от лудницата! — и то само защото Клеп ми завижда за леглото.

Въпреки това не съжалявам, че като поднаемател у Цайдлер бях превърнал един лежащ приятел в приятел, който стои, разтъпква се и дори ходи. Като се изключат напрегнатите часове на тежка размисъл, които посвещавах на сестра Доротея, тогава водех безгрижен живот.

— Здрасти, Клеп! — тупнах го по рамото. — Хайде да си основем джазбенд, а?

А той потупа гърбицата ми, която обичаше почти колкото тумбака си.

— Двамата с Оскар сме решили да си основем джазбенд! — тръбеше той наляво и надясно. — Само че ни трябва и свестен китарист, но да разбира и от банджо.

Правилно — де се е чуло и видяло барабан и флейта без втори мелодичен инструмент. Нямаше да е зле един контрабас, ако и от чисто оптически съображения, но още тогава трудно се намираха контрабасисти и затърсихме усърдно липсващия китарист. Ходехме често на кино и — както казах още в началото — два пъти седмично се снимахме, а сетне на бира, кървавица и лук вършехме с паспортните снимчици какви ли не щуротии. В ония дни Клеп се запозна с рижата Илзе, най-лекомислено й подари една своя снимка и плати глупостта си със сватба — само китарист не намерихме.

Макар чрез професията си на академичен модел да бях поопознал отчасти стария Дюселдорф с тумбестите прозорчета, със сирене и горчица, с дъх на бира, с долнорейнски песни и клатушки, едва в компанията на Клеп успях да опозная истински стария град. Търсехме китариста около черквата „Св. Ламберт“, по кръчмите и най-вече в „Еднорога“ на Ратингерщрасе, защото там свиреше Боби, понякога ни пускаше на сцената с флейта и тенекиен барабан и възторжено аплодираше Тенекийко, въпреки че Боби бе отличен тимпанист, но — уви! — му нямаше един пръст на дясната ръка.

Не намерихме китарист в „Еднорога“, затова пък добих известна рутина, а като прибавех и своя опит от полевия театър, скоро щях да минавам за приличен тимпанист, ако сестра Доротея понякога не ме проваляше.

Половината ми мисли постоянно кръжаха около нея. И това щеше да се преживее, ако поне другата половина не мърдаше от Барабанко. Ала ставаше така, че някоя мисъл уж започваше от Барабанко, а свършваше в червенокръстката брошка на сестра Доротея. Клеп, който умееше майсторски да замазва с флейтата моите гафове, видеше ли ме наполовина отнесен, се загрижваше за мен:

— Какво, да не си гладен? Да поръчам ли кървавица?

Зад всяка мъка на тоя свят Клеп надушваше вълчи глад, затова вярваше, че всяка мъка може да се излекува с порция кървавица. Що кървавица и лук на колелца погълнах в ония дни, що бира изпих — за да повярва приятелят ми Клеп, че мъката на Оскар се нарича глад, а не сестра Доротея.

Обикновено още в ранни зори напускахме Цайдлеровия апартамент на Юлихер Щрасе и закусвахме в Стария град. В Академията ходех само ако ни потрябваха пари за кино. Междувременно Муза Ула се бе сгодила за трети или четвърти път — този път за художника Ланкес, та не можеше да се откопчи, защото Ланкес получи първите си крупни промишлени поръчки. А що за удоволствие — Оскар да позира без Муза; обезобразяваха го; пречерняха го отвратително, затова се посветих всецяло на приятеля си Клеп, защото при Бебо Курт и Мария също нямах спокойствие. Там всяка вечер хазяйничеше нейният женен шеф, ухажорът Щенцел.

Един ден — рано есента на четирийсет и девета — двамата с Клеп излязохме от стаите си, срещнахме се в коридора на меридиан Вратата с млечнобяло стъкло и тъкмо се канехме да излезем с инструментите си от апартамента, когато иззад леко открехнатата врата на Цайдлеровата дневно — спалня ни застигна гласът на Цайдлер.

Подхазяинът изтика едно килимче към нас, навито на тясно, но дебело руло и поиска да му помогнем да го опъне в коридора. Всъщност килимчето не бе килимче, а пътека от кокосови влакна. Тази пътека бе дълга осем метра и двайсет сантиметра. Но тъй като коридорът на Цайдлер бе дълъг само седем метра и четирийсет и пет сантиметра, двамата с Клеп трябваше да клъцнем седемдесет и пет сантиметра от пътеката. Режехме седешком, защото рязането на кокосово влакно се оказа трудна работа. А накрая пътеката излезе с два сантиметра по-къса. Тъй като пътеката имаше ширината на коридора, Цайдлер помоли — бил се секнал и не можел да се навежда — ние двамата с дружни усилия да заковем пътеката. Оскар предложи, докато ковем, да опъваме пътеката. Така успяхме почти да докараме ония два сантима. Зачуквахме гвоздеи с едри глави, защото по-дребничките щяха да потъват в рехавия кокос. Ни Оскар, ни Клеп си удари някой палец. Само дето изкривихме няколко пирона. Ала не по наша вина; а заради качеството на пироните, тъй като бяха от запасите на Цайдлер, тоест отпреди паричната реформа. Когато половината кокосова пътека легна здраво на дъските, кръстосахме чукове върху пода и вперихме погледи в Тарльо — който надзираваше работата ни — е, не чак настоятелно, но очаквателно. Той наистина се шмугна в своята дневно — спалня и се върна с бутилка ракия и три ликьорени чашки от неговия запас. Пихме за здравината на кокосовата пътека, сетне — пак не настоятелно, но очаквателно — подхвърлихме: кокосовото влакно отваря глътка на човек. Но и тарльовите ликьорени чашки не може да не се радваха, че преди да се превърнат в стъкълца при следващия семеен бяс на Тарльо, имаха възможност няколко пъти поред да подържат по малко ракия. Клеп неволно бутна една празна чашка върху кокосовата пътека, но чашката не се счупи и звук не издаде. Що хвалби се изсипаха за кокосовата пътека! Но когато госпожа Цайдлер, надничаща иззад вратата на дневно — спалнята, не остана по-назад и похвали кокосовата пътека, задето предпазвала падащите ликьорени чашки от счупване, Тарльо изпадна в дива ярост. Стъпка ветролеещия се още край от пътеката, сграби трите празни ликьорени чашки и натоварен тъй, изчезна в Цайдлеровата дневно — спалня, чухме как витринката звънна — явно Тарльо взимаше още чаши, та къде ще му стигнат само три чашки — и миг след това Оскар чу познатата музика: пред вътрешните очи на Оскар се яви Цайдлеровата печка с горно горене, осем ликьорени чашки лежат строшени в краката й, а Цайдлер се навежда за лопатата и метлата и смита купчината стъкълца, която е направил Тарльо. Но госпожа Цайдлер стоеше кротко на вратата, макар че зад гърба й трещеше и звънтеше — храс, прас! Интересът й към нашата работа се бе повишил — тъй като пак бяхме хванали чуковете, откак Тарльо се бе разфучал. Той не се върна повече, но остави бутилката с ракията. Отначало малко се притеснявахме от госпожа Цайдлер, когато ту Клеп, ту аз надигахме шишето. Ала тя кимаше любезно, което съвсем не беше повод да й предложим глътка. Но добре пипахме и нанизвахме пирон след пирон в кокосовата пътека. Докато Оскар работеше пред стайчето на медсестрата, при всеки удар млечнобелите стъкла издрънчаваха. Ах, как болезнено го досягаше този звън и за един дълъг многострадален миг той отпусна чук. Но щом подмина вратата с млечнобялото стъкло, олекна и на Оскар, и на чука. Но както всичко си има край, така стигнахме края и на кокосовата пътека. От ъгъл до ъгъл бяха нанизани гвоздеите, потънали до гуша в дъските, те виреха широки главички току над живите, разбушувани водовъртежчета от кокосови влакна. Самодоволно крачехме напред — назад по коридора, любувахме се на опънатото килимче, хвалехме работата си, като не пропуснахме да изтъкнем, че никак не е лесно да се опъва и кове кокосова пътека преди закуска, на празен стомах, докато накрая постигнахме целта си — госпожа Цайдлер се осмели да пристъпи по чисто новата — бих казал — девствена пътека, мина по нея до кухнята, наля ни кафе и ни пръжна по едни яйца на очи. Хапвахме в моята стая, Цайдлерова се изнесе към канцеларията на Манесман, оставихме вратата отворена и докато дъвчехме, морно съзерцавахме своя майсторлък — как отсреща се излива влакнестият кокос.

Защо хабя толкова думи за една евтина пътека, която най-много да е имала стойност преди паричната реформа? Въпросът е основателен, Оскар го очаква и ще побърза да отговори: На тази кокосова пътека следващата нощ аз за пръв път щях да срещна сестра Доротея.

Прибрах се късно, към полунощ, напращял от бира и кървавица. Бях оставил Клеп в Стария град да търси китарист. Налучках ключалката на Цайдлеровия апартамент, налучках кокосовата пътека на коридора, налучках пътя край, тъмното млечнобяло стъкло, налучках стаята, — налучках леглото, измуших се първо от дрехите си, само дето пижамата не налучках — бях я дал на Мария за пране, — затова пък налучках онова седемдесет и пет сантиметрово парче, дето бяхме клъцнали от въздлъжката пътека, постлах го вместо килимче пред леглото, налучках леглото, ала не налучках съня.

Няма защо да ви разправям за всички смислия и безсмислия, които се въртяха из главата на Оскар, за безсъницата си. Но днес вярвам, че съм открил причината й. Преди да се кача в леглото, стъпих с боси нозе върху новото си килимче — остатъка от пътеката. Кокосовите влакна се съешиха с голите ми стъпала, проникнаха през кожата в кръвта: отдавна вече лежах, а като че ли още стоях върху кокосовите влакна, затова не заспивах; защото няма нищо по-възбуждащо, по-съногонно и мислородно от стоенето с боси нозе върху кокосово килимче.

Още дълго след полунощ, трябва да е било някъде към три заранта, Оскар стоеше и лежеше буден върху килимчето и в леглото едновременно, когато откъм коридора проскърца първом една врата, сетне втора. Сигурно е Клеп — рекох си аз, — сигурно пристига без китарист, но пък хубавичко се е напълнил с кървавица, макар да знаех, че не Клеп е отворил ни едната, ни другата врата. В тоя ред на мисли добавих: няма защо да лежиш напразно в леглото, а кокосът да те боцка по босите нозе, я се вдигай от това легло и не гъделичкай само въображението си, а наистина стъпи върху кокосовото килимче пред леглото. Оскар така и стори. Ала не мина без последствия. Едва — що стъпил на килимчето, и седемдесет и пет сантиметровото парче напомни чрез стъпалата ми за своя произход — кокосовата пътека в коридора, дълга седем метра и четиридесет и три сантиметра. Дали от съжаление към осиротялото парче, дали защото бях чул шума от отварянето на врати в коридора, или защото допусках, ала не вярвах, че Клеп се прибира — във всеки случай Оскар се наведе и тъй като одеве не бе напипал пижамата, улови с по два пръста двата края на кокосовата черджица, хубаво се разкрачи, за да стъпи на дъските, издърпа седемдесет и пет сантиметровото парче през чатала нагоре и прикри голото си тяло — на бой само метър двайсет и един — и най-благоприлично покри срамотията си, но сега пък от рамена до колене се изложи на дразненията на кокосовите влакна. А дразнението се засили още повече, когато зад влакнестия си щит Оскар се измъкна от тъмната стая в тъмния коридор и така се озова върху кокосовата пътека.

Нищо чудно, че при толкова много влакнест гъдел в стремежа си да се спася изприпках със ситна стъпка към едно спасително кътче, незастлано с кокосови влакна — тоалетната.

Уж бе тъмно като в коридора и стаята на Оскар, а вътре имаше някой. Кратък писък издаде, че е жена. Пък и кокосовият ми пещемал — новата ми кожа — се бухна в коленете на седнал човек. Тъй като не отстъпих назад — понеже в гръб ме дебнеше кокосовата пътека, — седналата пред мен се опита да ме изпъди навън:

— Кой е? Какво искате? Махайте се! — проплака отпреде ми гласец, който в никакъв случай не можеше да принадлежи на госпожа Цайдлер. Едно такова жално — милно: — Кой е?

— Ха познайте сега, сестрице Доротея! — опитах с шега да замажа нелепата ни среща. Да, но тя не искаше да отгатва, надигна се, пресегна се в тъмното към мен, помъчи се да ме изтика навън върху пътеката, ала не ме улучи, ръцете й хлътнаха във въздуха над главата ми, сетне се залутаха по-долу, но вместо мен, напипаха влакнестия пещемал, кожата ми от кокос, и пак изахка — о, защо ли жените винаги изахкват? — и комай ме обърка с някого, защото сестра Доротея се разтрепери и зашепна:

— О, господи, дяволът! — При което аз тихичко, ала незлобливо изхихиках. А тя наистина помисли, че дяволът хихика, но думичката „дявол“ на мен не се понрави, затова — когато тя за втори път попита, още по-плашливо: „Кой е?“, Оскар отговори: „Аз съм сатаната, дошъл съм при сестра Доротея!“ А тя в отговор: „О, господи, ама защо?“

Лека-полека влизах в ролята си, а сатаната в мен суфлираше:

— Защото сатаната обича сестра Доротея.

— Да, но аз не искам! — успя да каже тя, сетне се опита да избяга, но отново налетя на сатанинските влакна на кокосовата ми одежда — нощничката й беше ефирно тънка, — пръстлетата й неочаквано се заровиха в съблазнителната джунгла на сладострастието, сестра Доротея отмаля и се отпусна. В сладостна отмала тя политна напред. Запретнах пещемала и с него прихванах отмалялата, задържах я толкова, колкото да взема подходящо за сатанинската си роля решение. Отстъпих назад и я пуснах на колени, ала внимавах да не опре студените плочи в тоалетната, а кокосовата пътека в коридора, сетне я положих, възнак с главата на запад, тоест към стаята на Клеп, изпружих я в цял ръст върху кокосовата пътека, но тъй като снагата й допираше най-малко метър и шейсет от пътеката, метнах отгоре й същата влакнеста тъкан. Но нали разполагах само с жалките седемдесет и пет сантиметра, забих пещемала до брадичката й, но долният край стигна досред бедрата, та се наложи да придърпам пещемала десетина сантиметра по-нагоре, връз устата й, носът на сестра Доротея оставаше отвит, така че можеше спокойно да диша; даже здравата се разпъхтя, когато и Оскар, от своя страна, легна, легна върху бившия си пещемал и раздруса хилядите влакънца, не че търсеше пряк допир със сестра Доротея, не, първом искаше да пусне в ход кокосовите влакна и пак подхвана разговор със сестра Доротея, а тя продължаваше да шепне в лека изнемога „Ах, господи! Ах, господи!“ и питаше ли, питаше кой е той и отгде се е взел, и се разтрепери между кокосовата пътека и кокосовия пещемал, когато се нарекох сатана, „сатана“ просъсках сатанински, с щрих — два обрисувах пъкъла като свой дом, докато се разгрявах на моя пещемал и не спирах да го движа, защото кокосовите влакна доста шумничко извикваха у сестра Доротея подобно чувство, каквото преди години лимонаденият прах бе извикал у моята любима Мария, само че лимонаденият прах ме бе влудявал докрай, всецяло и победоносно, докато върху кокосовия пещемал изживях позорно падение — не успях да хвърля котва. Ако по лимонадено време, пък и след това, малкият ми приятел бе щръквал целеустремено напред, тук, под знака на кокосовите влакна, климна глава, равнодушно показваше шест и половина, нищо не бе в състояние да го помръдне — нито интелектуалните ми кандърми, нито въздишките на сестра Доротея, която шептеше, пъшкаше, скимтеше:

— Хайде, влез, сатана, влез! — А аз как ли не я успокоявах и тешах: — Ей-сегичка, ей-сегичка, сатаната иде! — мрънках с преправен сатанински глас и говорех насаме с моя сатана, кой-, то от деня на кръщавката ми бе уседнал в мен — и още си живее там.

— Не ми разваляй удоволствието, сатана! — гълчах го аз.

— Моля те, спести ми тоя срам! — умолявах. — Ти не си такъв! — подмилквах се. Помниш ли Мария, ами стрина Грефова. А как из любовен Париж лудувахме двама с чаровна Розвита?

Ала той отвръщаше сърдит и без страх да се повтори:

— Не искам, Оскар. А сатаната не иска ли, тогава надвива добродетелта. И сатаната има право поне веднъж да не иска.

С такива и подобни мъдрости той ми отказа своята помощ, а аз бавно предавах фронта — търках кокосовия пещемал, та ожулих и изподрах кожата на горката сестрица, накрая отвърнах на жадните й стенания: „Ох, ела, сатана, ела!“ с един отчаян, без смислен и с нищо немотивиран напън под кокосовите влакна: опитвах с празен пистолет да улуча мишената. А тя навярно искаше да помогне на своя сатана, измъкна ръце изпод кокосовия пещемал, понечи да ме прегърне и ме прегърна, напипа гърбицата ми, моята човешки топла, съвсем не влакнеста плът, ала там не бе сатаната, за когото жадуваше тя, усети липсата му, престана да мълви: „Ела, сатана, ела!“, наместо това се покашля и повтори първия си въпрос вече в по-нов регистър:

— Но за бога, кой сте вие и какво искате?

Тогава трябваше да подвия опашка, да призная, че по кръщелно се казвам Оскар Мацерат, че съм й съсед по квартира и че искрено я обичам.

Ако някой зложелател мисли, че с ругатня или кроше сестра Доротея ме е хвърлила върху кокосовия тепих, Оскар ще ви каже с малко удовлетворение и тъга, че сестра Доротея бавно, бих казал — умислено и колебливо отлепи ръце от моята гърбица, което приличаше на неизразимо печална ласка. И последвалият хленч докосна нежно слуха ми. Почти не усетих как се измуши изпод мен и кокосовия пещемал, но се изхлузи, и хързулна мен на пода, а пътеката попи стъпките й. Врата хлопна, ключ щракна, а подир миг шестте квадратчета млечнобяло стъкло пред стайчето на сестра Доротея се изпълниха със светлина и живот.

Оскар продължаваше да лежи на пода, само се покри с кокосовия пещемал, съхранил малко топлинка от сатанинската игра. Очите ми не се отлепваха от осветените четириъгълници, сегиз-тогиз по млечнобялото стъкло пробягваше сянка. Сега отива към гардероба — мислех си, а сега към тоалетката. Един последен опит рискува Оскар — също като псе. Пропълзях с пещемела до вратата, задращих по дървото, понадигнах се малко, прокарах жадна, умоляваща длан по двете долни стъкла, ала сестра Доротея не отключи, постоянно сновеше между гардероба и тоалетката с огледало. Разбрах, ала не исках да приема истината: сестра Доротея си стягаше багажа, бягаше, от мене бягаше.

Трябваше да погреба дори плахата надежда да видя поне на излизане лицето й, осветено от електрическа светлина. Но първо притъмня зад млечнобялото стъкло, сетне чух прещракването на ключа, вратата се отвори, обувки по кокосовата пътека — посегнах към нея, напипах куфар, чорапосан крак; че като ме ритна в гърдите с тежкия си туристически кундур, дето бях видял в гардероба, повали ме на пътеката, и докато Оскар се окопити и още веднъж се помоли „Сестро Доротея“, външната врата се затръшна: една жена ме изостави.

Вие и всички, които разбират мъката ми, сега ще ми кажат: Хайде, лягай си, Оскар. Що търсиш още след тази срамна история на коридора? Четири часът е. Лежиш гол върху една кокосова пътека и се покриваш с някакво мизерно пещемалче. И ръцете, и коленете си ощави, Сърцето ти кърви, членът те боли, позорът ти въпиющо крещи. Ще събудиш господин Цайдлер. Той ще събуди жена си. Ще дойдат, ще отворят вратата на своята дневно — спалня и ще те видят. Хайде лягай, Оскар. Скоро ще удари пет!

И аз същото си виках, докато лежах на пътеката. Зъзнех, ала лежах. Опитвах да си върна тялото на сестра Доротея — уви! Само кокосови осили усещах, разни влакна ми се моткаха из устата. А сетне ивица светлина се плъзна по Оскар: вратата на Цайдлеровата дневно — спалня се открехна една педя, подаде се тарлестата глава на Цайдлер, над нея — друга, обкичена с металически ролки — госпожа Цайдлерова. Облещиха очи, той се покашля, тя захихика, той ми извика, аз не отвърнах, тя пак захихика, той й забрани, тя запита какво ми има, той рече, тая няма да я бъде, тя каза това е порядъчен дом, той заплаши да ме изхвърли, аз си мълчах, защото чашата още не беше преляла. Тогава Цайдлерови отвориха вратата и той светна в коридора. Тогава настъпиха към мен, свиха зли, страшно зли очи, комай тоя път му идеше да излее гнева си не върху ликьорените чашки, бе надвиснал над мен и Оскар очакваше Тарльовия гняв. Но Тарльо не можа да излее гнева си, защото откъм стълбището се разнесе тупурдия, някакъв ключ замушка по вратата и най-сетне улучи дупката, защото се изтърси Клеп с още един пиян като него: Шоле, най-сетне намерения китарист.

Двамцата успокоиха Цайдлер и съпруга. Наведоха се над Оскар, нищо не попитаха, награбиха ме и отнесоха мен и сатанинския пещемал в моята стая.

Клеп ме разтри и сгря. Китаристът подаде дрехите ми. Двамата ме облякоха и подсушиха сълзите ми. Захлипах. Пред прозореца отвън се сипваше зората. Клеп нахлузи Барабанко на врата ми и извади своята малка дървена флейта. Хлип — хлип. Китаристът преметна китара през рамо. Врабчета. Край мен — приятели, взеха ме помежду си, поведоха хлипащия Оскар който тръгна без съпротива — от апартамента и от къщата на Юлихер Щрасе — при врабчетата, спасиха го от кокосовия осил, поведоха ме през утринните улици, през Кралската градина към Планетариума, чак до брега на Рейн, поел сив към Холандия и понесъл кораби с пърхащи платна — развени ризи сякаш.

В онова мъгливо септемврийско утро Клеп Флейтиста, Шоле Китариста и Оскар Барабанчика седяха от шест до девет заранта на десния бряг на Рейн, творяха музика, репетираха, посръбваха от една бутилка, примижаваха към тополите на отвъдния бряг, зареждаха с бързи леки ритми и жален прочувствен джаз от Мисисипи — ривър корабите от Дуисбург — които, натежали от въглища, едва пъплеха срещу течението, — и умуваха как да кръстят току-що основания джазбенд.

Когато слънцето леко пробагри утринната мъглица и в музиката зазвуча копнеж за богата закуска, Оскар стана, заглушил с Барабанко изтеклата нощ, извади пари от джоба си, което означаваше закуска, и обяви пред приятелите си името на новородения бенд: „Тройката от Рейн-ривър“ и отидохме да закусим.

В „Луковичарника“

Както ние обичахме рейнските ливади, така и гостилничарят Фердинанд Шму обичаше десния бряг на Рейн между Дюселдорф и Кайзерсверт. Репетирахме нашите музикални пиески най-често над Щокум. А Шму претърсваше с малокалибрена пушка крайбрежния храсталак за врабци. Това бе хобито му, така се разтоварваше. Щом се ядосаше в работата, Шму заповядваше на жена си да седне зад кормилото на мерцедеса и те тръгваха край реката, паркираха малко над Шокум, той поемаше с пушката — пешком и малко дюстабанлия — надолу през ливадите, помъкваше и жената подире си, която би предпочела да остане в колата, настаняваше я върху някой удобен крайречен камък и потъваше в трънака. Ние свирехме рагтайм, той пушкаше из храстите. Докато полагахме грижи за музиката, Шму стреляше по врабци.

Шоле, който също като Клеп познаваше всички гостилничари в Стария град, щом от зеленака изпукаше, казваше:

— Шму стреля врабци.

Тъй като Шму не е вече между живите, мога веднага да дръпна една възпоменателна реч: Шму беше добър стрелец, а навярно и добър човек; защото когато стреляше по врабци, Шму слагаше в левия джоб малокалибрените муниции, а десния натъпкваше с храна за птички, която с широк жест хвърляше на врабците — но не преди, а след стрелбата. — Шму никога не убиваше повече от дузина врабци на следобед.

Още приживе, в едно студено ноемврийско утро на четирийсет и девета, Шму ни заговори — от няколко седмици репетирахме край брега на Рейн — и не тихо, а нарочно се развика:

— Ей, какво сте надули тая музика, човек не може да постреля, пилците пропъдихте!

— Ооо! — възкликна Клеп и вдигна флейта за почест. — Значи вие сте господинът, който стреля в храстите тъй музикално и точно в ритъм с нашите мелодии? Моите почитания, господин Шму!

Шму се поласка, че Клеп го знае по име, ала все пак попита откъде знае името му. А Клеп зае обидена поза: Та всеки знае кой е Шму! Навред по улиците все за Шму говорят: Ето го Шму, Шму иде, не видяхте ли току-що Шму, къде е Шму днес, Шму стреля врабци.

Провъзгласен от Клеп за кумира Шму, Шму почерпи с цигари, попита за имената ни, поиска да му изсвирим нещо от репертоара, чу един тайгърраг, а сетне махна на жена си, която седеше в кожух на камъка и бленуваше над водите на Рейн. Тя пристигна в кожуха и пак трябваше да посвирим, изсвирихме „High Society“^[114], а щом свършихме, тя в кожуха рече:

— Фреди, това е тъкмо нещо за избата.

И той, изглежда, бе на подобно мнение, също мислеше, че е търсил и намерил хора като нас, но първо метна сръчно няколко плоски камъчета по реката Рейн, които заподскачаха като жабки, за да премисли и навярно пресметне, преди да направи предложението си: Какво ще кажат за „Луковичарника“, да свирят от девет до два през нощта, по десет марки на глава и на вечер, а може и по, дванайсет — Клеп каза седемнайсет, та Шму да вдигне на петнайсет, но Шму каза четиринайсет и петдесет и ние приехме.

Откъм улицата „Луковичарника“ приличаше на всички по-нови гостилнички, които се различаваха от старите с по-високите си цени. Цените се вдигаха първо заради екстравагантния интериор на заведенията — повечето обявени за „Клубове на твореца“, и второ заради фирмата — кое носеше деликатното име „Кътчето на Равиоли“, кое тайнствено екзистенциалното „Табу“, пиперливото „Люто чушле“, или например „Луковичарника“.

Фирмата „Луковичарника“ и натрапчиво наивният портрет на една луковица бяха изрисувани с преднамерена несръчност върху табелка от емайл, висяща по стар германски обичай на богато оплетено чугунено бесило. Изтумбени стъкла с бутилковозелен произход затулваха единствения прозорец. Пред миниевочервената желязна врата, която през тежките години явно бе затваряла противовъздушно скривалище, наметнат в груба овча кожа, стоеше портиерът. Не всеки можеше да влезе в „Луковичарника“. Особено в края на седмицата, когато надниците се превръщаха в бира; задължение на портиера бе да отпраща бохемите на Стария град, на тях и бездруго „Луковичарника“ щеше да им излезе доста солено. Който обаче биваше допуснат вътре; зад миниевочервената врата, веднага попадаше на пет бетонни стъпала, слизаше по тях, стигаше площадка — метър на метър, — рекламен афиш за изложба на Пикасо придаваше дори на тази чупка представителен и артистичен стил, — слизаше по още няколко стъпала, тоя път четири, и излизаше пред гардероба. „Моля, заплащайте след извършване на услугата!“ — предупреждаваше табелка с надпис, но и младежът на гардероба — обикновено някой брадат питомец на Художествената академия — никога не приемаше бакшиша предварително, защото „Луковичарника“ бе не само скъпо, а и реномирано заведение.

Съдържателят посрещаше всеки гост лично, вършеше това с изключително грациозни вежди и жестове, сякаш подготвяше всеки нов гост за свещен ритуал. Съдържателят се казваше — както вече знаем — Фердинанд Шму, от време на време стреляше по врабци и притежаваше усет за онова общество, бързо формирало се след паричната реформа в Дюселдорф и по-бавно — на други места.

Самият „Луковичарник“ — оттук преуспяващият нощен локал градеше солидна репутация — се намираше в една автентична, дори леко влажна изба. Напомняше дълъг усоен тунел с размери някъде четири на осемнайсет, отопляван от две също тъй автентични чугунени кюмбета. Но тази „изба“ фактически не бе автентична изба. Бяха отворили и вдигнали тавана с цял партерен етаж. Също и единственият прозорец на „Луковичарника“ не бе оригиналният избен прозорец, а бившият прозорец на партерното жилище, което незначително смъкваше реномето на преуспяващия нощен локал. Тъй като от прозореца все пак можеше да се гледа, не го бяха затулили с разни тумбести стъкла, а бяха използували високия таван и изградили вътрешна тераса със свръхоригинална кокоша лествица, та „Луковичарника“ можеше да мине за солиден нощен локал. Нищо че „избата“ не беше автентична — пък и не беше нужно.

Оскар пропусна да каже, че и кокошата лествица към вътрешния балкон не беше автентична, а нещо като бордова стълбица, защото от двете страни на тази опасно стръмна стълба се поклащаха две свръхоригинални въжета, те създаваха илюзия, че пътуваш по море и оскъпяваха допълнително „Луковичарника“.

Карбидни миньорски лампи осветяваха „Луковичарника“ и разпръскваха миризма на карбид — те покачваха цените още веднъж и пренасяха платежоспособния гост на деветстотин и петдесет метра под земята в галерия на калиева мина: забойчици с голи тела се трудят пред камъка, разкриват жила, скреперът извлича солта, боботят хаспели, пълнят се вагонетки, а в дъното, където галерията възвива към „Фридрихсхал Две“, потрепва светлинка, това е старши щайгерът, той приближава, поздравява: „Помага бог!“ и размахва карбидна лампа, досущ като лампите, дето висяха по криво-ляво варосаните стени — висяха, светеха, миришеха, повишаваха цени и пръскаха самобитна атмосфера.

Неудобните седала, най-обикновени сандъци, бяха надянати с чували от лук, затова пък дървените маси блестяха от чистота и приканваха госта от галерията в тихите битови кътчета, каквито виждаме понякога във филмите.

Това е всичко! А барът? Няма бар! Келнер, листата с менюто, моля. Няма ни меню, ни келнер. Имаше само нас — „The Rhine River Three“ Клеп, Шоле и Оскар седяха под кокошата лествица, всъщност бордова стълбица, пристигаха в девет, изваждаха инструментите и към десет започваха да свирят. Но тъй като в момента е девет и петнайсет, по-късно ще стане дума за нас. А сега да погледнем пръстите на Шму, с които сегиз-тогиз похващаше малокалибрената пушка.

Когато „Луковичарника“ се напълнеше с гости — щом се напълнеше до половина, избата минаваше за пълна, — съдържателят си мяташе шала край врата. Шалът, кобалтовосиня коприна, беше щампован, специално щампован и ще го спомена само защото мятането на шала имаше ритуален смисъл. Щампата представляваше златисти луковички. Едва когато Шму метнеше този шал, можеше да се каже, че „Луковичарника“ е отворен.

Гостите: търговци, доктори, адвокати, художнини, театрали, журналисти и киноартисти, прочути спортисти, а също висши чиновници от областната и градската управа, накратко — всички, които днес минават за интелектуалци, седяха по облечените с юта сандъци с приятелки, съпруги, секретарки, приложнички, а понякога също и с мъжки приятелки, преди Шму да метне шала на златисти луковички, те разговаряха приглушено, мъчително, почти угнетително. Опитваха се да завържат разговор, но не успяваха, въпреки най-доброто си желание, заобикаляха проблемите, а как искаха да отприщят тия души, да заговорят честно, открито какво им тежи, да изкрещят с все сила горчивата истина, да разголят човека, да не слушат разума — но не можеха. Тук-таме някой ще загатне с недомлъвки пропиляна кариера, разстроен брак — и дотам. Ето господинът отсреща с умната едра глава и с меки, едва ли не изящни ръце, види се, проблеми има със сина, комуто не отърва бащиното минало. А двете дами в норки, все още атрактивни на карбидна светлина, били загубили вяра, но в какво — не се знае. Още нищо не знаем и за миналото на едроглавия господин, не споменава нито дума и за проблемите, които му създава синът; простете на Оскар сравнението — но все едно че снасят яйца, напъват, напъват, ъ-ъ… и нищо.

И тъй се пънеха безплодно, докато съдържателят Шму не се появеше за миг с ритуалния шал, с благодарност приемаше всеобщия възглас „Аах“, сетне потъваше зад една завеса в дъното на „Луковичарника“, където се намираха тоалетните и складът, а след две-три минути пак се връщаше.

Но защо при повторната си поява съдържателят бива приветствуван от гостите с още по-радостно „ах“ на полуоблекчение?

Съдържателят на един реномиран нощен локал хлътва зад завесата, взема нещо от склада, скастря набързо чистачката, зачела се в някакво списание, отново излиза пред завесата и бива приветствуван като Спасителя, като легендарния чичо от Америка.

Надянал малка кошничка до лакът, Шму тръгваше между гостите. Кошничката бе покрита с кърпа на жълто и синьо каре. Върху кърпата имаше дъсчици за рязане с форма на прасенца и рибки. Тия идеално лъснати дъсчици съдържателят Шму раздаваше на гостите. И какви комплименти, какви поклони струваше, личеше си, че е израсъл в Будапеща и Виена. Усмивката на Шму бе същинско копие от копието на усмивката на истинската Мона Лиза може би.

А гостите поемаха дъсчиците с изключителна сериозност. Някои си ги разменяха. Един обичаше профила на прасенце, друг или друга — ако беше дама — предпочиташе тайнствената риба пред простото домашно прасе. Те обдушваха дъсчиците, побутваха ги насам-натам, а съдържателят Шму — след като обслужеше и клиентите на балкона — изчакваше да се усмири и последната дъсчица.

Сетне — сърцата тръпнеха в очакване, — сетне със замаха на илюзионист той дръпваше покривчицата, втора покривчица покриваше кошницата. А върху нея, неразличими от пръв поглед, лежаха кухненски ножове.

И както преди с дъсчиците, сега Шму обикаляше с ножовете. Но този път обикаляше по-бързо, засилваше напрежението до краен предел, което му позволяваше да повиши цените, вече не правеше комплименти, нямаше време и за обмен на ножове, в движенията му личеше добре дозирана чевръстина. „Готово! Внимание! Хайде хоп!“ — извикваше той, дръпваше кърпата, бръкваше в кошницата и раздаваше, разпределяше, разпръскваше лук сред народа, беше щедрият дарител, грижеше се за гостите си, даваше им лук — също тъй златистожълт и леко стилизиран, както луковичките по шала му, — най-прост лук, луковици, но не от лалета, а лук, какъвто го купува домакинята, лук, какъвто го продава зарзаватчийката, лук, какъвто го сади и вади селянинът, селянката или ратайкинята, лук, какъвто виждаме по натюрмортите на холандски миниатюристи — къде по-реалистичен, къде не — такъв — онакъв лук раздаваше съдържателят Шму на гостите, докато всеки получеше по глава и се чуеше само бумтенето на кюмбетата и песента на карбидните лампи. Така притихваше всичко след голямото лукораздаване, а Фердинанд Шму извикваше: „Моля, дами и господа!“: и с предстартов скиорски жест замяташе единия край на шала си върху лявото рамо — с това сигналът бе даден.

И започваха да белят лука. Седем кожи имал лукът — казват. Дами и господа деряха кожите на лука с кухненските ножове. Смъкваха първата, третата, светлата, златистата, ръждивокафявата или по-точно луковичнобледата люспа и белеха, докато луковицата станеше стъклиста, зелена, белезникава, влажна, лепливо — водниста и замиришеше, на лук замиришеше. Сетне кълцаха, както се кълца лук, кълцаха — един сръчно, друг не — върху дървени прасенца и рибки, кълцаха кой накъдето свари, та хвърчаха струйки сок и влучаваха въздуха; старите господа, непохватно хванали нож, внимаваха да не се порежат, някои се порязваха, но нищо не усещаха; а дамите, най-вече домакините, бяха къде по-сръчни, те знаеха как се кълца лук — за пържени картофи, за чер дроб с ябълка и лук на филийки. Но в „Луковичарника“ на Шму нямаше нищо за ядене, който искаше да яде, трябваше да отиде другаде, в „Рибока“ например, не в „Луковичарника“, защото там се кълцаше само лук. И защо всичко това? Заради фирмата на заведението и за атракция, и защото лукът, скълцаният лук, ако се погледне… О, не, гостите на Шму вече нищо не виждаха, или поне някои не виждаха, защото очите, не сърцата им преливаха; защото не е речено: Сърце пълно, очи пълни! — а нечии очи никога не се пълнеха, особено през последните десетилетия, затова след години щяха да наричат нашия век „век на безсълзие“, макар че има толкова много мъка по света. И за да няма безсълзие, по-заможните отиваха в „Луковичарника“ на Шму, получаваха от съдържателя по дъсчица — прасенце или рибка — и кухненски нож срещу осемдесет пфенига, а срещу дванайсет марки — една полско-градинско-кухненска глава лук и я кълцаха от ситно по-ситно, докато сокът не успееше, какво да успее? Да постигне онова, което светът и мъката на света не постигаха — да отрони кръглата човешка сълза. Тогава заплакваха. Най-сетне пак можеха да заплачат. Хубаво да поплачат, на воля да поплачат, от сърце да поплачат. Тогава сълзите бликваха и всичко измиваха. И дъжд дъждеше. И роса росеше. Сякаш шлюзи се затварят и вдигат пред очите на Оскар. Пороят разкрива бентовете. Но как се казваше онази река, дето напролет излиза от коритото си, а правителството нехае?

След това природно явление срещу дванайсет марки и осемдесет, след като хубаво се е наплакал, човек се разприказва. Отпърво плахо, удивени от собственото си откровение, а сетне, насядали по неудобните сандъци с ютени калъфи, гостите изливаха душите си пред своите сътрапезници и позволяваха да ги разпитват и преобръщат като извехтели палта. А Оскар седеше със сухи очи до Клеп и Шоле под псевдококошата лествица и ще бъде дискретен, от всички откровения, самообвинения, изповеди, разкрития, признания ще разкаже само историята на госпожица Пиох, която постоянно губела своя господин Фолмер, та сърцето й се вкаменило, а очите пресъхнали и все й се налагало да посещава скъпата изба на Шму.

Срещнахме се в трамвая — подхвана госпожица Пиох, след като хубаво се бе наплакала. — Тъкмо се прибирам от книжарницата — тя е собственица на великолепна книжарница, — трамваят бе претъпкан и Вили, тоест господин Фолмер, стоварва цялата си тежест върху десния ми крак. Не можех да стоя и се влюбихме от пръв поглед. Тъй като не можех и да вървя, той ми предложи ръката си, изпрати ме или по-точно занесе ме вкъщи и от този ден обгърна с любов онова нокътче — посиняло, почерняло от копитото му. Е, и мен полюбваше, докато един ден нокътят от десния ми палец се отлюпи и вече нищо не пречеше на новия нокът да расте. В мига, когато мъртвият нокът се отрони, изстина и любовта на Вили. И двамата страдахме от загубата. Вили още си падаше по мене, а двамата страшно си допадахме, тогава той подхвърли чудовищна идея: Дай да те настъпя по левия палец, та пак да посинее и почернее. Склоних, речено — сторено. И пак вкусих от сладостта на неговата любов, докато нокътят от левия палец също се отрони като повехнал лист; и пак настана есен в нашата любов. Сега Вили пожела да настъпи десния ми палец — нокътят междувременно бе покарал, — за да ми служи с обич. Но този път не му позволих. Рекох му — ако обичта ти наистина е силна и искрена, ще мине и без нокът. Той не ме разбра и ме остави. Срещнахме се след месеци в концертната зала. След антракта, без да ме попита, той седна на свободното място до мен. Свиреха „Деветата симфония“, щом встъпи хорът, изхлузих дясната си обувка и протегнах крак към него. Той яко ме настъпи, но звук не издадох — заради концерта. След седем седмици Вили пак ме напусна. Още два пъти бяхме заедно за по няколко седмици, защото още два пъти му подавах първо ляв, а сетне десен палец. Днес и двата ми пръста са закърнели. Ноктите не могат да покарат. Сегиз-тогиз Вили наминава да ме види, сяда пред мене на килима и потресен, изпълнен със съчувствие към себе си и мен, ала без обич, вперва безсълзен поглед в двете безнокътни жертви на нашата любов. Понякога му казвам: Вили, хайде да идем в „Луковичарника“ на Шму, веднъж да се наплачем както трябва. Ала не ще и не ще. Клетият, представа няма за великата тешителка, сълза.

За да задоволи любопитството ви, Оскар ще каже само, че след време и господин Фолмер, впрочем търговец на радиоапарати, дойде в избата при нас. Поплакаха си дружно, а наскоро се венчали — както ми съобщи вчера Клеп на свиждането.

Ако от вторник до петък — в неделя „Луковичарника“ почиваше — след атракцията с лука се изливаше истинският човешки трагизъм в най-богат регистър, то на понеделнишките гости се падаше да изиграят ако не най-трагичните, най-безутешните оплаквачи. В понеделник беше по-евтино. Тогава Шму даваше лука на половин цена. Обикновено идваха младежи — студенти и студентки от Медицината. Но също и от Художествената академия, най-вече кандидат-учители по рисуване отделяха част от стипендията си за лук. Но откъде вземаха пари гимназистите и гимназистките от най-горния клас — се питам и днес.

Младостта плаче по-различно от старостта. Но младостта си има други проблеми. Грижите й не свършват само с изпитите и матурата. О, какви конфликти бащи — синове и трагедии майки — дъщери лъсваха в „Луковичарника“! Макар да се чувстваше неразбрана, младежта не хабеше сълзи за някаква си неразбранщина. Оскар с радост гледаше как младежта — откак свят светува и до днес — плаче за чистата, не само плътска любов. Герхард и Гудрун например: първо седяха винаги долу, едва по-късно поплакваха заедно на балкона.

Тя — едра, мощна хандбалистка — следваше химия. Свиваше косата си в богат кок на тила. Обикновено вперваше кристално чист поглед напред от сиви, ала майчински топли очи — каквито бяхме виждали по плакатите на Женския съюз през войната. Макар челото й да се извиваше гладко, свежо и млечнобяло, лицето й носеше белега на злочеста орис. По страните, облата силна брадичка и врата чак до адамовата ябълка личаха грозни следи от мъжка брада, която нещастницата редовно бръснеше. Нежната кожа навярно не понасяше острия бръснач. Зачервеното, нацъфкано и пъпчиво злочестие на дамската брада, която постоянно покарваше, оплакваше Гудрун. Герхард дойде по-късно в „Луковичарника“. Двамата се запознали във влака, а не в трамвая, както госпожица Пиох и господин Фолмер. Връщали се от семестриална ваканция. Той седял срещу нея и я обикнал начаса — въпреки брадата; Тя не посмяла да го обикне — заради брадата, но се възхищавала на гладкото му като детско дупе лице, а това било неговото нещастие — момъкът бил кьосе и се стеснявал от момичета. Все пак Герхард заговорил Гудрун и щом слезли на Централна гара в Дюселдорф, се разделили като приятели. Оттогава се виждали всеки ден. Говорели за едно или друго, обменяли мисли, само непокаралата и постоянно покарващата брада не споменавали. А Герхард щадял Гудрун и нито веднъж не я целунал по ощавената кожа. Така любовта им си оставала целомъдрена, макар и двамата да не държали твърде на целомъдрието, понеже тя си падала по химията, а той искал да стане медик. Когато един общ приятел им препоръчал „Луковичарника“, двамата — скептични медик и химичка — се подсмихнали недоверчиво. Но накрая все пак отишли и както се уверявали взаимно — само с проучвателна цел. Оскар рядко е виждал млади хора да ридаят така. Те идваха редовно, отделяха шест марки и четиридесет от залъка си, за да оплачат непокаралата брада и брадата, съсипваща нежната моминска кожа. Понякога гледаха да си спестят „Луковичарника“, един понеделник дори прескочиха, но следващия понеделник пак пристигнаха и — мачкайки скълцания лук между пръсти — през сълзи признаха, че са искали да икономисат шестте марки и опитали в квартирата с евтин лук, но не било същото. Не ставало без слушатели. Човек плачел по-лесно в компания. Истински усещал своите братя по съдба, когато отляво, отдясно и горе на балкона гимназисти и колеги от разни факултети, от Академията дори, си изплакват душите.

В случая с Герхард и Гудрун те не само си поплакваха, а постепенно се излекуваха. Дали пороят от сълзи отнесе задръжките им, та се сближиха — както е думата. Той целуваше ощавената й кожа, тя се любуваше на гладкото му лице, а един ден не дойдоха в „Луковичарника“ — вече нямаха нужда. Няколко месеца по-късно Оскар ги срещна на Кьонигсалее; в първия момент не ги позна: кьосето Герхард имаше шумяща рижа брада, а над горната устна на ощавената Гудрун тъмнееше само нежен мъх, който й придаваше чар. Брадичката и страните на Гудрун сияеха гладки и без вегетация. Щастливо студентско семейство — Оскар ги чува след петдесет години как разправят на внуците си. Тя, Гудрун: „Това беше много отдавна, дядо ви още нямаше брада.“ Той, Герхард: „Това беше много отдавна, баба ви още си патеше от брада и всеки понеделник двамата ходехме в «Луковичарника»“.

Но защо — ще попитате — тримата музиканти е трябвало да седят под бордовата стълбица или под псевдококошата лествица? При всичкия хленч, рев и скърцане на зъби кому беше нужен професионален щатен оркестър?

Щом гостите се наплачеха и изплачеха, ние вземахме инструментите и осигурявахме музикалния преход към делничните разговори, та гостите облекчени да напуснат „Луковичарника“ и да освободят място за нови гости. Клеп, Шоле и Оскар не си падаха по лука. В договора ни с Шму имаше една точка, която забраняваше консумацията на лук по същия начин, както гостите на заведението. А и нямахме нужда от лук. Шоле, китаристът, нямаше причина да реве, винаги сияеше доволен и щастлив, ако ще две струни насред раггайма да се скъсат наведнъж от банджото му. За приятеля ми Клеп понятия като плач и смях и до днес са съвършено неясни. Плачът му се струва забавен; не съм го виждал да се киска така, както на погребението на леля си, която му е прала ризите и чорапите като ерген. А какво да кажем за Оскар? Оскар имаше достатъчно причини за плач. Защо да не измиеше със сълзи спомена за сестра Доротея и за една дълга, безплодна нощ върху една още по-дълга кокосова пътека? А моята Мария — мигар не ми даваше поводи за плач? Мигар нейничкият шеф Щенцел не влизаше и излизаше в апартамента на „Билк“ като у дома си? А Бебо Курт — мигар този синковец не викаше на онзи бакалин и самодеен палячо първо „чичо Щенцел“, а после „тати Щенцел“? А преди Мария — нима в далечното песъчливо гробище на Заспе и глината на Брентау не лежаха клетата маминка, оня глупак Ян Бронски, готвачът Мацерат, който умееше да изразява чувствата си само в супи? Всички те заслужаваха да бъдат оплакани. Ала Оскар беше от малцината щастливци, които все още можеха да се разплачат и без лук. Барабанко ми помагаше. Стигаха ми само няколко точно определени такта, за да заплача със сълзи, които не бяха ни по-добри, ни по-лоши от луксозните сълзи на „Луковичарника“.

И съдържателят Шму никога не сбъркваше да посегне към лука. Затова врабците, по които стреляше през свободното си време из храстите и трънака, пълноценно запълваха тази празнина. Та нали Шму неведнъж след стрелба нареждаше дванайсетте ударени врабеца върху вестник и заплакваше над тези понякога още топли пернати вързопчета и все още през сълзи хвърляше храна на птичките по рейнските ливади и чакълестия бряг? В „Луковичарника“ също можеше да излее болката си. Имаше навик веднъж седмично най-грубиянски да ругае чистачката на тоалетната и да я нарича с твърде старомодни епитети: куртизанка, мискинка, нечестивка, мръсна дърта брънтия, чума с чума!

— Вън! — ревеше Шму. — Пръждосвай се от очите ми, негоднице!

Уволняваше чистачките без предупреждение, назначаваше нова, ала скоро изпадна в затруднение, защото чистачките попривършиха и той се принуждаваше да взема жени, които вече бе изхвърлял веднъж или неведнъж. Чистачките на драго сърце се връщаха в „Луковичарника“, едно че не разбираха голяма част от ругатните на Шму, пък и добри пари изкарваха. Много по-често, отколкото в други ресторанти, плачът караше гостите да тичат до едното местенце; а разплаканият човек е по-щедър от човека със сухи очи. Особено господата, изчезващи за минутка „отзад“ с подпухнали, зачервени и облени в сълзи лица, се бръкваха дълбоко и с удоволствие в кесията. Освен това чистачките продаваха на гостите сувенирни носни кърпи с луковички и с диагонално щампираната фирма „В Луковичарника“. Забавно изглеждаха тези кърпи — можеха да се използуват не само за сълзи, а и като забрадки. Някои господа поръчваха да им ушият триъгълни флагчета от тях, закачаха ги отзад на колите си и през месеците за почивка разхождаха „Луковичарника“ на Шму из Париж, по Лазурния бряг, Рим, Равена, Римини, дори в далечна Испания.

Нашата музика и ние, музикантите, имахме друга задача: сегиз-тогиз някои гости скълцваха две глави лук поред и в „Луковичарника“ се развихряха страсти, които лесно можеха да избият в оргия. От една страна, Шму не обичаше крайната разпуснатост и щом някои господа разхлабеха вратовръзки, а някои дами поразкопчееха блузки, той нареждаше да засвирим и с музика да възпрем проявите на разгул; от друга страна — самият Шму насърчаваше донякъде към оргия, като мигом предлагаше втора глава лук на особено уязвимите гости.

Най-драматичният трус — доколкото знам — в историята на „Луковичарника“ не доведе до поврат в живота на Оскар, но се превърна в решаващо събитие за него. Съпругата на Шму, вятърничавата Били, не идваше често в избата, но дойдеше ли, винаги си водеше антураж, който никак не се нравеше на Шму. Една вечер тя пристигна с музикалния критик Воде и пушача на лула архитект Вакерлай. Двамата господа бяха от постоянното присъствие на „Луковичарника“, но влачеха доволно скучновати грижи: Воде плачеше по религиозни причини — искал да се покръства или вече се бил покръстил, за втори път ли се бил покръствал — нещо такова, а пушачът на лула Вакерлай плачеше за някаква професура, която отказал през двайсетте години заради една ексцентрична датчанка, но датчанката пристанала на друг, латиноамериканвц, народила му шест деца, а това обиждаше Вакерлай и лулата му постоянно гаснеше. Та оня гадник Воде подкокороса съпругата на Шму да нареже глава лук. Тя взе да кълца, заплака и занарежда едни, изложи съдържателя Шму — Оскар тактично ще ги премълчи, — че като скокна Шму, доста юнаци трябваше да го удържат; защото навред по масите кухненски ножове — колкото щеш. Държаха освирепелия Шму, докато лековерната Били успя да се измъкне с приятелите си Воде и Вакерлай.

Шму бе раздразнен и смутен. Издаваха го трескавите му ръце, които постоянно хвърчаха да оправят шала с луковичките. На няколко пъти потъваше зад завесата и навикваше чистачката, накрая излезе с пълна кошница и с изтерзана, пресилена веселост обяви пред гостите, че той, Шму, бил великодушно настроен, черпел всички с по глава лук и начаса започна да раздава.

Дори Клеп, който вкусваше с наслада от най-неловката човешка ситуация, в онзи момент гледаше ако не замислено, то напрегнато и държеше флейтата, готов да засвири. Нима знаехме колко е опасно да се предложи на това сантиментално и изтънчено общество двойна порция освобождаващ плач.

Шму видя, че сме приготвили инструменти и забрани да свирим. Ножовете подхванаха кълцаческата си дейност по масите. Първите чудно хубави люспици с цвят на розов храст бяха бутнати нехайно встрани. Стъклиста лучена месчина с резедави жилки попадна под ножа. Чудно защо — не заплакаха първо дамите. Все господа в най-хубава възраст: собственик на голяма мелница, хотелиер със своя леко гримиран приятел, благородник — генерален пълномощник, цяла маса фабриканти на мъжка конфекция, пребиваващи в града по повод някакво съвещание, и плешивият актьор, комуто лепнахме прозвището Скърцача, защото плачеше и скърцаше със зъби — всички те заплакаха, преди да се включат дамите. Но дамите и господата не избухнаха в облекчителен плач, както след първата глава лук, а изпаднаха в истерия: О, как ужасно скърцаше Скърцача, така добре играеше ролята си, че би накарал всяка публика да заскърца със зъби, мелничарят току лупваше изискана побеляла глава върху масата, хотелиерът припяваше в истеричен дует с грациозното си приятелче, а Шму стоеше до стълбата с провесен шал и с лукава усмивка наблюдаваше разгащената компания. Една дама на солидна възраст разкъса блузата си пред очите на своя зет. А приятелчето на хотелиера, чиято екзотична жилка от пръв поглед биеше на очи, закълчи гола мургава гръд в ориенталски танц и скачайки от маса на маса, обяви началото на бурна оргия, която първом разпали страстите; но няколкото блудкави номера не заслужават подробно описание.

Не само Шму се разочарова, и Оскар повдигаше отсечено вежди. Един — два хубави стриптийза, господа се кипреха с дамско бельо, амазонки си слагаха вратовръзки и тиранти, тук-таме двамина се свираха под някоя маса, но във всички случаи заслужава да споменем Скърцача, той разкъса със зъби цял сутиен, сдъвка го и комай погълна някоя друга парцалка.

Навярно ужасната врява и дивашките викове „Ухуу!“ „Ухаа!“, лишени от всякакъв смисъл, накараха съдържателя Шму, може би от страх да не дойде полиция, разочарован да напусне мястото си до стълбата. Както си седяхме под псевдококошата лествица, той се надвеси над нас, сръга първо Клеп сетне мен и просъска:

— Дай музика! Свирете нещо, ви казвам! Дай музика, да се спре тази свинщина!

Но се оказа, че непретенциозният Клеп добре се забавлява. Тресеше се от смях и дума не можеше да става за флейта. Шоле, който виждаше в Клеп своя маестро, му подражаваше сляпо, включително и в смеха. Оставаше само Оскар, а на мен Шму можеше да разчита. Измъкнах Барабанко изпод пейката, запалих си спокойно цигара и забарабаних.

Без идея какво ще свиря, уточнявах заедно с Тенекийко. Пренебрегнах казионната ресторантска музика. Затова не засвирих и джаз. Бездруго не обичах хората да ме гледат като луд джазбандист. Макар да минавах за добър тимпанист, не бях истински джазмузикант. Обичам джаз, но обичам и виенския валс. Можех да свиря и едното, и другото, ала нямаше нужда. Когато Шму ме помоли за подкрепа от Барабанко, не ударих каквото можех, а каквото ми идеше от сърце. Оскар успя да втъкне палки в юмручетата на някога тригодишния малчуган. Стари друми пребарабаних — назад и напред, показах света през погледа на тригодишните, първо поведох за юздите неспособното за оргия следвоенно общество, тоест заведох ги на Посадовски път, в градината на леличка Кауер, скоро зяпнаха устица, наловиха се за ръце, свиха пръсти на крачета и зачакаха мен — своя плъхоловец. И тъй напуснах мястото под кокошата лествица и ги поведох, първо изсвирих нещо за пробичка: „Печи, печи кейк“ — и отбелязах успех — дамите и господата се радваха като деца, тутакси им внуших ужас, забарабаних „Тука ли си, Чумо черна?“ Пуснах призрака на Черната чума — която ме бе плашила понякога като дете, но днес ме плаши все повече и повече — да повърлува огромен, въгленочер и необозрим из „Луковичарника“ и постигнах ефект, какъвто постигаше съдържателят Шму с лука: дамите и господата зарониха едри детски сълзи, премираха от страх и разтреперани молеха за милост, забарабаних — за да ги успокоя и да им помогна да си облекат дрехите, бельото, кадифето и коприната. „Зелени, зелени, зелени са всички мои дрехи“, „Червени, червени, червени са всички мои дрехи…“, а сетне „Сини, сини, сини…“, „Жълти, жълти, жълти…“, така изредих всички тонове и полутонове, докато пред очите ми отново стояха изискано облечени дами и господа. Строих детската градина за разходка, преведох ги през „Луковичарника“, все едно вървяхме по Йешкенталски път, след това възлязохме по Ербско възвишение, заобиколихме зловещия паметник на Гутенберг и сякаш на Йоанова поляна цъфтяха истински парички, та дамите и господата с детинска радост късаха цветец подир цветец. Накрая — за спомен от веселия следобед в детската градина — разреших на всички да се изчишкат и рекох на Барабанко — тъкмо бяхме стигнали Дяволската дупка и събирахме букови желъди: „А сега, дечица, можете да чишкате.“ Всички се подмокриха, дами и господа се подмокриха, съдържателят Шму и моите приятели Шоле и Клен също се подмокриха, дори чистачката на тоалетната в дъното подмокри гащички — всички подмокриха гащички и клекнали слушаха как всички правят — писсс, писс, писс. Щом заглъхна тази музика — Оскар замечтано бе акомпанирал на детския оркестър, — със силен, енергичен бой обявих началото на буйно веселие. С палавия ритъм на песничката

Стъкльо, стъкльо, стъкълце,

шоколади, бири,

Фрау Холе от сърце

на пиано свири

заведох дюдюкащата, хихикащата, ломотещата по детски компания първо в гардероба, където един брадат студент смаян раздаде палтата на малките гостенчета на Шму; сетне с популярната песничка „Я да видим славните перачки“ изкачихме бетонните стъпала, минахме край портиера с овчата кожа и излязохме навън. Пуснах дамите и господата под нощното пролетно небе на петдесета година, изцъклено от студ, но посипано с приказни звезди. Те продължили да лудуват из Стария град, не могли да намерят пътя до вкъщи, докато полицията не им помогнала да си спомнят за възраст, обществено положение и домашния телефонен номер.

А колкото до мен — Оскар хихикаше и милваше своя Тенекийко, — слязох в „Луковичарника“, където Шму продължаваше да пляска с ръце, стърчеше кривокрак и подмокрен до псевдококошата лествица и се чувствуваше в детската градина на леличка Качер така щастлив, както на рейнските ливади, когато възрастният Шму стреляше по врабци.

На атлантическия вал или бункерите не могат да се спасят от своя бетон

Толкова исках да помогна на Шму, съдържателя на „Луковичарника“. А той не можа да ми прости солото на барабан, превърнало платежоспособните му гости в ломотещи, безгрижно весели хлапета, които подмокриха гащички, а после заплакаха — без лук заплакаха.

Оскар се опитва да го разбере. Дали се страхуваше от конкуренцията ми? Защото гостите на заведението все по-често избутваха традиционния сълзотворен лук настрана и скандираха за Оскар, за Тенекийко, за мен, който можеше с Тенекийко да върне в детството всеки — дори по-стар — гост.

Ако до тоя момент Шму бе уволнявал само чистачките, сега уволни нас, музикантите, и ангажира един цигулар, който — ако човек си затвореше очите — можеше да мине за циганин.

Но тъй като след нашето уволнение възникна опасност „Луковичарника“ да загуби най-добрата си клиентела, след две-три седмици Шму се съгласи на компромис: три вечери скрибуцаше цигуларят, три вечери свирехме ние. Този път поискахме и получихме по-висок хонорар — по двайсет марки на вечер, а и тлъсти бакшиши капваха — Оскар си откри спестовен влог й се радваше на лихвите.

Но скоро се наложи спестовната книжка да ми помогне в беда, защото дойде Смъртта й ни отне съдържателя Фердинанд Шму, отне ни работа и прехрана.

Вече казах по-горе: Шму стреляше врабеца. Понякога ни вземаше в мерцедеса да го погледаме как стреля врабци. Въпреки разприте заради моя Барабанко, от които си патеха също Шоле и Клеп — защото бяха на моя страна, отношенията между Шму и неговите музиканти останаха дружески, докато — както казах — дойде Смъртта.

Качихме се в колата. Съпругата на Шму, както винаги, седна на волана. Клеп — до нея. А Шму — между Оскар и Шоле. Държеше малокалибрената си пушка на колене и току я милваше. Спряхме малко преди Кайзерсверт. По двата бряга на Рейн — кулиси от дървета. Съпругата на Шму остана в колата и разгърна вестник. Клеп си бе купил стафиди и похапваше от тях, кажи-речи, равномерно. Шоле, който бе следвал нещо си, преди да стане китарист, го биваше да рецитира стихове пред реката Рейн. А Рейн се показваше и от поетичната си страна, въпреки че според календара беше лято, освен обичайните шлепове, той носеше есенно обагрени листа, полюляващи се към Дуисбург; и ако малокалибрената пушка на Шму не се обаждаше сегиз-тогиз, следобедът под Кайзерсверт можеше да мине за спокоен.

Когато Клеп приключи стафидите и отри пръсти в тревата, Шму също приключи. До единайсетте вкочанени топчици перушина той положи и дванайсетия — както се изрази — все още пърхащ врабец. Стрелецът тъкмо увиваше плячката — понеже Шму по непонятни причини всеки път я отнасяше вкъщи, — когато върху разклонения дървесен корен, пропълзял в реката току до нас, кацна врабец, бе тъй напет, тъй сив, бе такъв разкошен екземпляр, че Шму не можа да устои; той, който никога, не стреляше повече от дванайсет врабеца на следобед, застреля тринайсети врабец — а не биваше да прави това.

След като положи тринайсетия врабец върху вестника, тръгнахме и намерихме госпожа Шму заспала в черния мерцедес. Първо Шму се качи отпред. Сетне Шоле и Клеп се качиха отзад. И аз трябваше да се кача, но не се качих. Искам да се поразходя — рекох, — ще взема трамвая, не се съобразявайте с мен. И те потеглиха към Дюселдорф без Оскар, който благоразумно бе отказал да се качи.

Тръгнах бавно подир тях. Но не стигнах далеч. Пътят бе в ремонт и се отклоняваше край кариерата за пясък. А долу, в пясъка, около седем метра под шосето, с колелата нагоре се бе обърнал черният мерцедес.

Неколцина работници от кариерата бяха измъкнали тримата ранени и трупа на Шму от колата. „Бърза помощ“ бе вече на път. Спуснах се долу в кариерата, скоро обувките ми се напълниха с камъчета, погрижих се криво-ляво за ранените — въпреки болките, те ме разпитваха, — но не им казах за Шму. А той бе оцъклил удивени очи към почти заоблаченото небе. Вестникът със следобедната плячка бе изхвръкнал от колата. Дванайсет врабеца преброих, тринайсетия не можах да открия, как ли не го търсих, докато прекараха линейката в кариерата.

Госпожа Шму, Клеп и Шоле бяха леко пострадали: дребни контузии и няколко счупени ребра. Когато впоследствие отидох да видя Клеп в болницата и го разпитах за катастрофата, той ми разказа удивителна история: Както пътували бавно по разнебитения път, изневиделица долетели стотина — не, стотици врабци, зароили се откъм трънките, храстите, овошките, като облак забулили мерцедеса, блъскали се в предното стъкло, уплашили съпругата на Шму и с едната врабчова сила причинили катастрофата и смъртта на съдържателя Шму.

Мислете каквото си искате за разказа на Клеп; но Оскар е скептичен, защото на погребението на Шму той вече не броеше врабците по Южни гробища, както преди години, когато работеше все още като каменоделец и гравьор. Затова пък с нает цилиндър вървях в траурното шествие подир ковчега и на девето поле видях каменоделеца Корнев, който заедно с някакъв непознат помощник вдигаше двукрила плоча от диабаз. Докато ковчегът със съдържателя Шму минаваше край каменоделеца към новото поле десет, Корнев свали кепе съгласно гробищните разпоредби, не ме позна — навярно заради цилиндъра, но почеса врат, значи циреите или избиваха, или вече бяха назрели.

Погребения, погребения! Водих ви вече на доста гробища, на едно място дори споменах: погребенията много си приличат — затова няма да разказвам за погребението на Шму и за спомените на Оскар в този момент. Погребаха Шму, както си му е редът, без да се случи нищо забележително; ала няма да скрия, че след погребението — всичко мина безболезнено, защото вдовицата беше в болница — ме заговори един господин, който се представи като доктор Дьош.

Доктор Дьош ръководел концертна агенция. Но не бил собственик на агенцията. Освен това доктор Дьош се представи като стар клиент на „Луковичарника“. Не бях го забелязал. Но явно е бил там, когато превърнах гостите на Шму в щастливи ломотещи дечурлига. И той самият — каза го фамилиарно — под влияние на Барабанко се върнал в честитите детски дни, а сега бил замислил нещо грандиозно с мен и моя, както се изрази — „луд номер“. Упълномощен бил да ми предложи договор, бомбастичен договор; можел съм да подпиша веднага. Точно пред крематориума, където Шугер Лео — само че дюселдорфският се казваше Забер Вилем — причакваше с бели ръкавици опечалените; той измъкна някакъв лист, с който срещу баснословни хонорари Оскар Барабанчика се задължаваше да изнася самостоятелни концерти в големи зали пред две-три хиляди зрители. Дьош бе неутешим, че не подписах веднага. Оправдах се със смъртта на Шму: Тъй като приживе Шму ми бе много близък — рекох, — не мога току — така още на гробищата да си търся нов работодател, но обещавам да размисля, може би ще замина за малко, а след това ще потърся доктор Дьош и евентуално ще подпиша тъй наречения трудов договор.

Макар да не подписах договора на гробищата, разклатеното ми финансово положение принуди Оскар да приеме и тури в джоб един аванс, който доктор Дьош му предложи дискретно в плик заедно с визитната си картичка, но извън гробищата, на площадката пред входа, където Дьош бе паркирал.

А аз заминах на екскурзия, дори компания си намерих. Всъщност по ми се щеше да замина с Клеп. Но Клеп лежеше в болница и не биваше да се смее, защото си беше счупил цели четири ребра. И с Мария бих заминал. Тъй като беше лятна ваканция, можехме да вземем и Бебо Курт. Но тя още се имаше с нейничкия Щенцел, който караше Бебо Курт да му вика „тати Щенцел“.

Накрая заминах с художника Ланкес. Вече познавате бившия Ланкес като оберефрейтор Ланкес и временен годеник на Муза Ула. Когато с аванс и спестовна книжка в джоб потърсих художника Ланкес на Зитардер Щрасе, където се намираше ателието му, надявах се да намеря там бившата си колежка Ула, защото исках да поканя Муза на екскурзия.

Заварих Ула при художника. Две седмици, откак сме сгодени — побърза да се похвали тя още от прага. С Хензи Крагес не вървяло, та се наложило да разтурят годежа — не съм ли знаел Хензи Крагес?

За жалост Оскар не знаеше последния годеник на Ула, сетне направи щедрото си предложение, но имала глава да пати — Ула още не бе успяла да приеме, когато присламчилият се художник Ланкес сам се тропоса за спътник на Оскар и хубавичко наплеска Муза, дългобедрата Муза, защото тя не искаше да си остане вкъщи и се разрева.

Но защо Оскар не протестира? Защо не се застъпи за Муза, нали искаше да замине с нея? Колкото и да ме блазнеше едно пътуване до бедърцето на Ула — стройно, русо и мъхнато, — все пак се страхувах от съжителството с една муза. По-добре човек да стои настрана от такива музи — рекох си, — инак целувката на музата ще се превърне в прозаичен навик. Я да замина аз с художника Ланкес, който вместо да нацелува своята Муза, хубавичко я нашляпка.

За целта на екскурзията не спорихме дълго. В Нормандия разбира се, къде другаде? Смятахме да посетим бункерите между Кан и Кабур, защото там се бяхме запознали през войната. Трудности имахме само с визите. Но за истории с визи Оскар няма да хаби думи.

Ланкес е страшна стипца. Колкото разточително плеска евтините или изпросени бои върху зле грундираното платно, толкова е стиснат за банкнотите и звонка. Никога не си купува цигари, а постоянно пуши. За да разберете системната му свидливост, ще ви кажа: Почерпи ли го някой с цигара, той веднага изважда десет пфенига от левия си джоб, проветрява монетката миг — два, а сетне я прехвърля в десния джоб при другите монети — дали повече или по-малко, зависи от съответния час на деня. А пуши като комин. Веднъж какво го прихвана, та сподели:

— Представи си, на ден спестявам по две марки от цигари! А онзи бомбардиран парцел във Верстен, дето Ланкес купил преди година, го бил изкарал, по-точно изкярил, само от цигари — аванта от близки и познати.

С тая стипца Ланкес Оскар замина за Нормандия. Взехме експреса. Ланкес предпочиташе да пътува на автостоп. Но тъй като аз го бях поканил и плащах, отстъпи. От Кан до Кабур пътувахме с автобус. Край пътя растяха тополи, отзад — ливади, разделени с трънлив плет. А с петнистите кафявобели крави пейзажът напомняше на реклама от млечен шоколад. Само дето върху лъскавата обвивка не можеха да се покажат все още видимите щети от войната, които придаваха и разваляха облика на всяко село, в това число и на селцето Баван, където бях загубил своята Розвита.

От Кабур тръгнахме пеша по плажа към устието на Орна. Не валеше. Щом стигнахме Льо Ом, Ланкес рече:

— Вече сме си у дома, младеж! Я черпи един цигар! Докато прехвърляше монетата от джоб в джоб, вечно навирената му вълча глава посочи един от множеството оцелели бункери в дюните… Награби дългорък раница, статив и дузина рамки отляво, а мен докопа отдясно и ме повлече към бетона. Багажът на Оскар се състоеше само от едно куфарче и Барабанко.

На третия ден от престоя ни на Атлантическия бряг — междувременно изринахме наветия пясък в бункера „Дора-7“, почистихме грозните следи, оставени от бездомни любовни двойки, и с помощта на един сандък и спалните си чували обзаведохме нашата квартира — Ланкес донесе от брега истинска риба — треска. Дали му я рибари. Нарисувал лодката им, а те му набутали тази треска в ръцете — няма как, взел я.

Тъй като все още наричахме бункера „Дора-7“, нищо чудно, че докато Оскар чистеше рибата, мислите му все към сестра Доротея летяха. Черният дроб и далакът на рибата се разплуха в шепите ми. Остъргвах люспите, с лице към слънцето — чудесен повод за Ланкес да изпраска набързо едно акварелче. Седяхме на завет зад бункера. Августовското слънце опираше чело в бетонния купол. Шпековах рибата със скилидки чесън. Сетне хубавичко натъпках опразнената утроба с плънка от лук, сирене и мащерка, но не изхвърлих далака и черния дроб, сложих тия два деликатеса в гърлото на рибата, а в муцуната втъкнах лимон. Ланкес разузнаваше наоколо. Превземаше бункер след бункер, потъна първо в „Дора-3“, после в „Дора-4“ и така нататък по цялата бойна линия. Върна се с няколко дъски и възголемшки картона; картоните скъта за рисуване, а с дъските подкладе огнеца.

Не беше трудно да поддържаме огъня цял ден; защото на всяка крачка по плажа бяха набучкани клечки — изхвърлени от водата, изсъхнали и леки като перца, — които хвърляха менливи сенки. Приспособих и скара — парче от желязна решетка, която Ланкес бе откършил от балкона на изоставена вила — и я турих върху жаравата от дървени въглища. Натърках рибата със зехтин и я положих върху нажежената, също намазана скара. Изцедих лимон — два върху пукащата треска и я оставих да се пече на бавен огън — защото рибата не бива да се пърли отведнъж.

Вместо маса надупихме няколко кофи и ги покрихме с голям картон, катраносан и целия начупен. Вилици и алуминиеви чинии си носехме от къщи. За да отвлека вниманието на Ланкес — с лешоядска стръв той се увърташе край спокойно припичащата се риба, — донесох Барабанко от бункера. Настаних го в пясъка и забарабаних срещу вятъра — ту игриво, ту бавно, — за да освежа тътена на прибоя и настъпващия прилив: полевият театър на Бебра гастролираше на бетона. От Кашубия в Нормандия. Двойката акробати Феликс и Кити се завързваха и отвързваха на фльонги върху бункера, рецитираха срещу вятъра — както и Оскар барабанеше сега срещу вятъра — поема, чийто рефрен още през войната възвести настъпването на нова ера — ерата на еснафски уют:

„… където по празник ще има варени картофки,

а в делник — яйца на очи и риба, и риба отвред:

Напред към страната — пантофка, напред!“

декламираше Кити със саксонски акцент; Бебра, моят мъдър Бебра и капитан на пропагандната рота, кимаше; Розвита, моята средиземноморска нимфа Рагуна, вдигна кошницата за пикник и сложи трапезата върху бетона на „Дора-7“; а оберефрейтор Ланкес също похапна бял хлебец, пийна течен шоколад и попуши от цигарите на капитан Бебра…

— Ей, Оскар! — върна ме Ланкес, художникът, в настоящето. — Де да можех да рисувам тъй, както ти барабаниш! Я дай един цигар!

Оставих Барабанко, почерпих спътника си с една цигара, погледнах рибата — чудесна риба: сочна, бяла, кротко оцъклила очи. Накрая изстисках още един лимон, бавно и без да пропусна нито сантим от кожицата на треската — оттук запечена, оттам попукана — ммм, че вкусотия!

— Ша пукна от глад! — препираше Ланкес. Току озъбваше пожълтели клечести зъби и се тупаше като маймуняк с два юмрука отпред по карираната риза.

— Главата или опашката? — предложих да избира и извадих рибата върху пергамента, застлан вместо покривка.

— Ти кво ша каиш? — Ланкес угаси цигарата и прибра фаса.

— Като приятел бих те посъветвал да вземеш опашката. Но като готвач мога да ти препоръчам само главата. А маминка, която страшно си падаше по рибата, сега щеше да каже: Господин Ланкес, вземете опашката и няма да сбъркате. Пък докторът съветваше баща ми…

— Я ги зарежи тез доктори! — пресече ме недоверчиво Ланкес.

— Доктор Холац винаги съветваше баща ми да яде само главата на треската.

— Тогаз вземам опашката. Кво ме баламосваш, нали виждам? — не ми хващаше вяра Ланкес.

— Още по-добре. И без това предпочитам главата.

— Тогаз ша взема главата, щом толкоз й се остриш.

— Не се мъчи, Ланкес! — исках да приключа диалога. — Главата е за теб, а аз вземам опашката.

— Е, май те метнах, а?

Няма що — Оскар призна, че Ланкес го е метнал. Нали знаех, че ще, му приседне, ако заедно с рибата не си похапва и порцийка тарикатлък. Как ли не го облазявах: „Стар хитрец си ти! Изпечен мошеник! Късметлия човек — туйто!“ А сетне и двамата се нахвърлихме на рибата.

Той взе главата, а аз изстисках останалия лимонов сок върху бялата, омекнала като мозък рибена опашка, от която се отрониха две-три скилидки чесън, сочни като масло.

Ланкес въртеше костиците между зъби, а погледът му — все в мен и опашката.

— Я дай да кусна от твойта опашка.

Кимнах, той кусна, изчака нерешително, докато и Оскар кусна от неговата половинка, и пак го успокои:

— Е, бива си те, пак пипна по-сладкия пай!

Към рибата пихме „Бордо“. Жалко, че в кафените чашки няма бяло вино! — съжалих аз. Но Ланкес разсея съмненията ми, защото по негово оберефрейторско време в „Дора-7“ преди да започне инвазията, само червено вино пиели:

— Леле, как ни сгащиха тогаз, здравата се бяхме насмукали! А Ковалски, Шербах и Лойтхолд Малкия даже не усетиха, че врагът е дошъл, сега всички лежат в едно гробище, хе там, отвъд Кабур. Ей там, при Ароманш, слязоха англичаните, а в нашия участък се изсипаха сума канадци. Не сварихме да си дигнем тирантите, когато довтасаха и се развикаха:

— How are you?

А сетне, бучкайки въздуха с вилица и плюейки костици, продължи:

— Знайш ли, днес в Кабур срещнах Херцог Натегача. Не го ли помниш? Виждал си го, като идвахте на турне тук. Оберлейтенант беше.

Разбира се, Оскар помнеше оберлейтенант Херцог. Ланкес заразправя над рибата, че всяка година Херцог идвал в Кабур и мъкнел разни карти и измервателни уреди, защото не можел да мигне заради бункерите. Щял да намине и край нас, в „Дора-7“, да премерел едно — друго.

Още докато похапвахме риба — гръбнакът й малко по малко лъсваше — и ето ти самият оберлейтенант Херцог. Беше в къс панталон цвят каки, с напращели прасци в кецове, а изпод разгърдената му ленена риза надничаха сивкаво-кафяви космици. Разбира се, че не станахме. Защо да ставаме? Ланкес ме представи като свой приятел и колега Оскар, а към Херцог каза оберлейтенант о. з…

Оберлейтенантът от запаса веднага се зае подробно да проучва „Дора-7“ с позволение на Ланкес, като обходи бункера отвън. Някакви таблици попълваше, носеше и една рогатка, с която досаждаше на околността и настъпващия прилив. Сетне тъй нежно взе да гали бойниците на „Дора-4“, точно до нас, сякаш полюбваше женичката си. Но когато пожела да огледа „Дора-7“ отвътре, Ланкес забрани:

— Херцог, брат, де да знам кво искате! Въртите се край бетона и бърникате нещо. Минаха толкова години оттогаз. Кому е нужно всичко това? Навремето беше актуално, но днес всичко е passe. „Passe“ беше любима думичка на Ланкес. Всичко, що е под слънцето, или е актуално, или „passe“. Но запасният оберлейтенант смяташе, че нищо не е passe, че тоя път сметките ни излезли криви, че трябвало да отговаряме пред съда на историята и затова настоявал да види „Дора-7“ отвътре:

— Надявам се, Ланкес, че ясно се изразих!

Сянката на Херцог вече се плъзваше по нашата маса и риба. Да ни подмине смяташе той и да се намъкне в бункера, над чийто вход все още имаше бетонни орнаменти, издаващи ваятелската ръка на оберефрейтор Ланкес.

Но Херцог не можа да мине край масата ни. Въоръжен с вилица, но без да я използува, Ланкес заби едно долно кроше на Херцог и хвърли запасния оберлейтенант в пясъка. Като клатеше глава и страшно съжаляваше за прекъснатия обяд, Ланкес се надигна, докопа с лява ръка оберлейтенанта за ленената риза, повлече го като бохча — оставяйки равномерна диря — и го метна от дюната, така че повече не се видя, но пък се чу. Херцог събра измервателните инструменти, които Ланкес бе запратил подире му, и се оттегли, като ругаеше нас и призоваваше всички исторически духове, обявени преди малко от Ланкес за „passe“.

— И той е прав за себе си, Херцог де. Ако ще и да е натегач. Ако тогава не бяхме толкоз фиркани, нямаше да им се размине на канадците.

Можех само да кимам одобрително, защото предния ден при отлива бях намерил сред мидите и раковините едно предателско копче от канадска куртка. Оскар скъта копчето в портфейла си и толкова му се зарадва, сякаш бе открил рядка етруска монета.

Макар набързо, посещението на оберлейтенант Херцог извика стари спомени:

— Ланкес, помниш ли, навремето идвахме с полевия театър на бетона и закусвахме на бункера? Повяваше лек бриз, както днес; изневиделица се появиха шест-седем монахини, които събираха рачета сред „Ромеловите таралежи“, наредиха ти да разчистиш брега и ти го разчисти със смъртоносна картечница.

Осмуквайки рибените кости, Ланкес потъна в спомени, дори имената им помнеше още: сестра Схоластика, сестра Агнета — изреждаше той — описваше ми послушницата като розово личице с много черно по края, рисуваше я тъй живописно, че вечно преследващият ме образ на моята светска медсестра Доротея не се изличи, но поизбледня; и още повече избледня, когато след няколко минути — е, не се изненадах чак толкова, че да го взема за чудо — вятърът довея откъм Кабур през дюните една монахинка, чието розово личице и много черно по края веднага се хвърли в очи.

Пазеше се от слънцето с голям черен чадър, досущ като ония, дето носят старите господа. Над очите й се извиваше отровнозелена пластмасова козирка, напомняща за енергични продуценти в Холивуд. Някой я повика откъм дюните. Изглежда, тъдява се навъртаха повечко монахини.

— Сестра Агнета! — зовеше гласът. — Сестра Агнетаа, къде се дянахте, за бога?

А сестра Агнета, младото създанийце, подвикна в отговор над ясно изпъкналия гръбнак на треската:

— Тук съм, сестро Схоластика! Тук, на завет!

Ланкес се захили и кимна доволно с вълчия си череп, като че тоя католически събор се състоеше в негова чест и нищо не би могло да го изненада.

Малкото монахинче ни забеляза и спря вляво от бункера.

„Ооо!“ — ахна розовото личице с две кръгли ноздрички между леко издадени, ала инак безукорни зъби.

Ланкес изви врат и глава, без да помести тяло.

— Е, сестрице, на разходка ли?

Колко бързо долетя отговорът:

— Веднъж в годината идваме на морето. Но аз виждам морето за първи път. Толкова е голямо!

Така беше — никой не можеше да го оспори. И до ден-днешен не съм чувал по-сполучливо описание на морето.

Ланкес прояви гостоприемство, човръкна в моя пай риба и предложи:

— Малко рибка, сестро! Още е топла.

Удивително — с каква лекота говореше Ланкес френски, и Оскар реши да опита на чуждия език.

— Не се стеснявайте, сестро. Днес е петък.

Но и тоя деликатен намек за навярно строгите правила на ордена не поблазни изкусно скритото в расо момиче да сподели трапезата ни.

— Вие все тук ли живеете? — обади се любопитството й.

Много симпатичен й се видя нашият бункер, но и малко смешен. Ала за беда, над гребена на дюните изникнаха игуменката и още пет монахини с черни чадъри и зелени репортерски козирки. Агнета мигом отхвръкна, първо здравата я нахокаха, доколкото можех да схвана от фризирания от вятъра словесен порой, а сетне я обградиха закрилнически.

Ланкес мечтаеше. Бе налапал вилицата откъм дръжката и заплеснато гледаше развяващите се раса навръх дюната:

— Туй не са монахини, а платноходки!

— Платноходките са бели — възразих аз.

— Ама туй са черни платноходи… С Ланкес не можеше да се излезе наглава.

— Туй вляво е адмиралският кораб. Агнета е бърза корвета. Попътен вятър. Килватерна колона, от кливера до задния щевен, трета мачта, гротмачта и фокмачта, всички платна вдигнати, пълен напред, към хоризонта и Англия. Представи си — утре томитата се събуждат, поглеждат навън и що да видят: двайсет и пет хиляди монахини, окичени с флагчета като коледни елхи, и ето бавно приближава първи борд…

— Нова религиозна война! — подсказах аз. — Адмиралският кораб трябва да се казва „Мария Стюарт“ или „Де Валера“, или най-добре „Дон Жуан“. Нова, по-маневрена армада ще отмъсти за Трафалгар! „Смърт на пуританите!“ — отеква боен вик, но този път англичаните няма да имат Нелсън в резерв. Нашествието може да започне: Англия беше някога!

Разговорът задълба в политика и Ланкес обяви:

— Сега монахините отпафкват.

— Отплават! — поправих го.

Е, дали отплаваха или отпафкваха — все тая, важното е, че вятърът ги отвя към Кабур. Нахлупили чадъри вместо слънчобрани. Една поизостана малко, навеждаше се, вземаше нещо, сетне пак го хвърляше… Останалата част от флота — нека не променяме метафората — с мъка пореше вятъра, крайцерувайки към изгорелите кулиси на някогашните крайбрежни хотели.

— Или не можа да вдигне котва, или има повреда в кормилото.

Ланкес продължаваше да си служи с моряшки език.

— Охо, туй не е ли бързата корвета Агнета?

Дали фрегата или корвета — към нас приближаваше послушницата Агнета, събираше мидички — една вземе, друга хвърли…

— Какво събирате, сестрице? — При това Ланкес чудесно виждаше какво събира.

— Миди! — произнесе тя по-така и се наведе.

— Мигар ви е позволено? Та това са земни блага.

Подкрепих послушницата Агнета:

— Бъркаш, Ланкес, Мидите никога не са били земни блага.

— Е, добре де, тогава са морски, във всеки случай са блага, а монахините не бива да ги притежават. Пост и молитва — такава е монашеската орис! Нали, сестро?

Сестра Агнета се поусмихна с леко издадени зъби:

— Но аз ще си взема само мъничко миди. За детската градина. Децата много обичат да играят с мидички, пък не са идвали на морето.

Агнета бе спряла пред входа на бункера и хвърли иночески поглед навътре.

— Харесва ли ви нашата къщичка? — заусуквах се аз. Но Ланкес направо атакува:

— Влезте да разгледате нашата вила, сестро! Един поглед нищо не струва!

Тя въртеше остроноси обувчици под тежкия плат. Сегиз-тогиз изритваше пясък, който вятърът подемаше и посипваше върху рибата ни. Сега вече малко по-плахо, ала с ведро кестеняви очи тя огледа изпитателно нас и масата помежду ни.

— Сигурно не бива — провокираше тя към възражения.

— Ох, не ще и питане, сестро! Заповядайте! — Художникът премахна всички пречки и се надигна. — От бункера се открива чудесен изглед. През бойниците може да се види целият плаж.

Тя още се колебаеше, обувките й сто на сто бяха пълни с пясък. Ланкес гостоприемно протегна ръка към бункера. Бетоновата орнаментика хвърляше наситена орнаментална сянка.

— А сме и почистили вътре!

Може би любезният жест на художника подмами монахинята да влезе.

— Но само за минутка! — каза тя решаващата си дума и се шмугна преди Ланкес в бункера. Той отри длани в крачоли — характерен художнически жест — и преди да хлътне вътре, заканително рече:

— И само да си ми пипнал рибата!

Но Оскар се беше наситил на риба. Преместих се от масата, оставих се на песъчливия порив на вятъра и пресилената шумотевица на прилива, на този древен титан. Притеглих с крак Барабанко и барабанейки, затърсих изход да се измъкна от този бетонен пейзаж, от този бункерен свят, от фауната, наречена „таралежи на Ромел“.

Първо, но почти безуспешно, опитах с любовта:

Някога и аз обичах една сестра. Ала не монахиня, а милосърдна сестра. В апартамента на Цайдлер живееше тя, зад една врата с млечнобели стъкла. Тя беше много хубава, ала аз никога не я видях. Имаше и един кокосов пещемал; който се напъха между нас. А беше страшно тъмно в Цайдлеровия коридор. Та усещах по-силно кокосовото влакно, отколкото тялото на сестра Доротея.

Тъй като тази тема бързо изтля върху кокосовата пътека, опитах да превърна в ритъм моята стара любов към Мария, за да избуи пред бетона подобно катерливи лиани. Но ето че сестра Доротея пак се изпречка пред моята любов — Мария: откъм морето повя миризма на карбол, чайки махаха в сестрински престилки, а слънцето изгря като брошка с червен кръст.

Оскар се зарадва, когато смутиха барабанните му флиртове. Игуменката, майка Схоластика, се връщаше с петте си калугерици. Бяха капнали от умора, а чадърите им се бяха килнали унило встрани.

— Да сте виждали една млада монахиня, нашата малка послушница? Тя е още дете. Идва за пръв път на морето. Сигурно се е изгубила? Сестро Агнета, къде сте, сестро Агнета?!

Нищо друго не ми оставаше, освен да изпратя тази ескадра, този път тласкана от попътен вятър, към устието на Орна, Ароманш, Порт Уинстън, където навремето англичаните бяха заграбили къс от океана за изкуствено пристанище. Пък и цялата тумба надали щеше да се побере в нашия бункер. В един миг ми щукна да зарадвам художника Ланкес с това посещение, но сетне приятелството, досадата и злобата надделяха и ме подсториха да обърна палец, към устието на Орна. Калугериците се подчиниха, послушаха палеца ми и закретаха по гребена на дюните — шест черни смаляващи се точици, разлюшквани от вятъра: а плачливият им зов „Сестро Агнета, сестро Агнета!“ все повече изтъняваше, докато накрая заглъхна в пясъка.

Ланкес пръв излезе от бункера. С характерния художнически жест: отри длани в крачолите, поотегна се на слънцето, изпроси си „един цигар“, мушна го в джоба на ризата и се нахвърли на студената риба.

— Как изгладнява човек от таз работа! — обясни той с циничен намек и ми плячкоса рибената опашка.

— Сигурно сега е много нещастна — упрекнах Ланкес и злорадо наблегнах на думичката „нещастна“.

— Що да е нещастна? Няма причина.

Ланкес не можеше да си представи, че неговият маниер на общуване би могъл да носи нещастие.

— Какво прави тя сега? — попитах, въпреки че исках да го попитам нещо друго.

— Кърпи — обясни Ланкес с вилица в ръка. — Скъса си малко расото, та го кърпи.

Кърпачката напусна бункера. Тя пак разтвори чадъра, затананика си нещо весело, но долавях в гласа й тревожна нотка.

— Наистина е хубав изгледът от вашия бункер. Вижда се не само целият бряг, а и морето.

Пред нашата трапеза с рибени руини спря тя.

— Може ли?

Кимнахме едновременно.

— Човек изгладнява на морския въздух — подсказах й аз, сега тя кимна на свой ред, зачопли рибата със зачервени, попукани пръсти, напомнящи тежката работа в манастира, лапна залък, дъвчеше сериозно, напрегнато и вдълбочено, сякаш заедно с рибата предъвкваше нещо, на което се бе наслаждавала допреди малко.

Надникнах под качулката й. Бе забравила зелената репортерска козирка в бункера. Нанизи от ситни равни перлички пот блестяха върху гладкото й чело, което с бялото си колосано ограждение сияеше с хубостта на мадона. Ланкес си изпроси поредната цигара, макар че още не беше изпушил предишната. Хвърлих му целия пакет. Докато той пъхаше три цигари в джоба на ризата си, а четвърта лепна между устни, сестра Агнета се връцна, захвърли чадъра, хукна към дюната — едва сега забелязах, че е боса — и изчезна към прибоя.

— Остави я. Или ще се върне, или няма да се върне — рече пророчески Ланкес.

Едва се стърпях миг — два, вперил очи в цигарата на художника. На бункера се качих и огледах изтласкания от прилива бряг.

— Е? — подпитваше Ланкес.

— Съблича се. — Но не можа да изкопчи нищо повече от мен.

— Май иска да се изкъпе. Да се поосвежи.

Опасен ми се виждаше приливът, а и толкова скоро след ядене. Бе нагазила във вода до колене и потъваше все по-дълбоко, а гърбът й беше един такъв объл. В края на август водата не би могла да бъде много топла, ала тя не трепваше: плуваше, и добре плуваше, сменяше стиловете и се гмуркаше под вълните.

— Остави я да плува! Хайде, слизай от бункера!

Погледнах назад и видях как Ланкес се е изтегнал на пясъка и спокойно си пафка. Завладяла масата, оглозганата рибена кост искреше на слънцето.

Когато скочих от бункера, Ланкес отвори художническите си очи и рече:

— Страшна картина ще стане: „Приливни калугерици“. Или „Калугерици при прилив“.

— Изверг такъв! Ами ако се удави! — изкрещях аз.

Ланкес затвори очи:

— Тогаз ще кръстя картината „Давещи се калугерици“.

— Ами ако се върне и ти падне в краката?

С отворени очи художникът произнесе присъдата си:

— Тогаз ще нарека нея и картината „Паднала монахиня“.

Той си знаеше своето: или… или, главата или опашката, удавена или паднала. Просеше цигари, хвърли оберлейтенанта от дюната, оплюска моята риба и тръгна да показва бункера на едно дете, обречено на небето, а докато тя отплуваше в океана, той рисуваше с груб, възлест крак картини във въздуха, определяше формата и ги титулуваше: Приливни калугерици. Калугерици при прилив. Давещи се калугерици. Падащи калугерици. Двайсет и пет хиляди калугерици. Легнал формат: Монахини на Трафалгар. Прав формат: Монахини побеждават Лорд Нелсън. Монахини при насрещен вятър. Монахини при попътен вятър. Монахини крайцеруват срещу вятъра. Черно, много черно, накъсано бяло и ледено-синкаво: Нашествието или Мистичен, Варварски и Отегчен — някогашният бетонен надпис от войната. И всички тези картини, прав и легнал формат, художникът Ланкес нарисува след завръщането си в Ренания, направи цял монашески цикъл, намери някакъв търговец, който беше луд по монахини — показа експозиция от четиридесет и три платна, седемнайсет продаде на колекционери, индустриалци, художествени галерии, дори на един американец, подлъга критиците да сравняват него, Ланкес, с Пикасо и с успеха си насърчи мен, Оскар, да изровя визитката на концертния менажер доктор Дьош, защото не само неговото, а и моето изкуство крещеше за хляб: бе дошло време да превърна чрез Барабанко целия предвоенен и военен опит на тригодишния барабанчик Оскар в самородния златен звонк на следвоенните години.

Безименният пръст

— Хм, та значи не ви се работи, а? — негодуваше Цайдлер.

Дразнеше се, че Клеп и Оскар киснат ту в стаята на Клеп, ту в стаята на Оскар и хайлазуват. Наистина бях платил октомврийския наем и за двете стаи с последните пари от аванса, който доктор Дьош ми бе дал на Южни гробища след погребението на Шму, но и ноември заплашваше с мрачни финансови перспективи.

А работа ни предлагаха доволно. Можехме да свирим джаз по ресторанти и барове. Ала на Оскар не му се свиреше вече джаз. Направо се изпокарахме с Клеп. Той твърдеше, че новият ми стил нямал нищо общо с джаза. Аз не възразявах. Тогава той ме нарече идеен предател за джазовата музика.

Едва когато в началото на ноември Клеп си намери нов джазбандист — Боби от „Еднорога“, тоест солиден човек, а заедно с джазбандиста и ангажимент в Стария град, пак заговорихме приятелски, нищо че тогава в духа на ГКП Клеп вече започваше повечко да приказва, отколкото да мисли.

А на мен ми оставаше само една отворена вратичка — към концертната агенция на доктор Дьош. При Мария не можех и не исках да се върна, тъй като нейният ухажор Щенцел смятал да се развежда, та след развода да прекръсти моята Мария в Мария Щенцел. Сегиз-тогиз изчуквах по някоя епитафийка при Корнев на Молитвен път, отбивах се и в Академията, позволявах на усърдните послушници на изкуството да ме пречернят и абстрахират, често посещавах — ала без задни мисли — Муза Ула, която малко след екскурзията ни до Атлантическия вал трябваше да развали годежа си с художника Ланкес, защото Ланкес искаше да рисува вече само скъпи картини с калугерици и не му се щеше дори да побийва Муза Ула.

А визитката на доктор Дьош лежеше кротко, но натрапливо върху масата ми до ваната. Когато един ден я скъсах и изхвърлих, защото не исках да имам нищо общо с този доктор Дьош, с ужас установих, че мога да издекламирам като стихотворение адреса и телефона на концертната агенция. Цели три дни си ги рецитирах, не можех да мигна заради проклетия телефон, затова на четвъртия ден влязох в една кабина, набрах номера, Дьош вдигна, реагира така, като че ли с часове ме бе чакал, и ме покани следобеда в агенцията, за да ме представи на шефа си: Шефът очаква господин Мацерат.

Концертна агенция „Запад“ се намираше на осмия етаж в нов небостъргач. Преди да вляза в асансьора, се запитах дали зад това име не се крие някоя досадна политическа клопка. Щом има агенция „Запад“, в някой подобен небостъргач непременно ще има и агенция „Изток“. Името бе подбрано сполучливо, защото начаса предпочетох агенция „Запад“, а щом слязох на осмия етаж, усетих, че съм се ориентирал правилно. Меки килими, изобилие от месинг, дискретно осветление, навсякъде звукова изолация, врата до врата — в сговорчиво съседство, дългокраки секретарки, прошумоляващи край мене, довяваха аромата на шефски пури; насмалко не подминах канцелариите на агенция „Запад“.

Доктор Дьош ме посрещна с разтворени обятия. Слава богу, че не ме прегърна. Щом влязох, пишещата машина на едно зеленопуловерно момиче тутакси млъкна, ала след това навакса всичко, което бе пропуснала при влизането ми. Дьош съобщи на шефа си за мен. Оскар приседна на крайчеца — в най-лявата шестинка на аленочервен фотьойл. Сетне се отвори една портална врата, пишещата машина притаи дъх, нещо ме засмука от тапицерията, вратите се люшнаха зад мен, един килим се разля отпред в светлата просторна зала, килимът ме поде, а масивна тръбна мебел — сигурно тежеше цял тон — ми подсказа: Оскар стои пред писалището на шефа. Вдигнах сини очи и потърсих шефа зад безкрайно пустия дъбов плот. В инвалидна количка, която се вдигаше и въртеше като зъболекарски стол, открих моя приятел и учител Бебра, скован от парализа, живец трепкаше само в очите и връхчетата на пръстите му. Ах, да, имаше и глас! Издън Бебра долетя:

— Доживяхме да се видим, господин Мацерат! Не ви ли казах преди години, когато предпочетохте да срещнете света като тригодишен малчуган: Нашего брата не се губи?! Но за жалост виждам, че неразумно и неизгодно сте променили пропорциите си. Не бяхте ли навремето деветдесет и четири сантиметра?

Кимнах и насмалко не заплаках. На стената, зад автоматичната равномерно жужаща количка на Учителя, в барокова рамка висеше една-единствена картина — портретът на моята Розвита, на великата Рагуна в естествена големина. Без да проследява погледа ми, той знаеше накъде е насочен, и заговори Бебра, а устните му едва помръднаха:

— Ах, да, милата Розвита! Дали новият Оскар щеше да й хареса? Надали. Тя обичаше другия Оскар, тригодишния бузанко Оскар, изгарящия от любов Оскар. Тя го боготвореше — както ми оповести, а не сподели. Но един ден той отказа да й донесе кафе, тогава тя отиде да си вземе сама и загина. Това — доколкото зная — не е единствената смърт, която е причинил някогашният Оскар. Мигар не вбарабани в гроба клетата си майчица?

Кимнах. Слава богу — успях да заплача и не свалих очи от Розвита. Тогава Бебра нанесе следващия удар.

— А как постъпи с пощенския секретар Ян Бронски, когото тригодишният Оскар благоволяваше да нарича свой предполагаем татко? Предаде го на палачите. И те го простреляха в гърдите. Господин Оскар Мацерат, вие, който се осмелявате да ми се явите в нов образ, ще ми обясните ли какво стана с втория ви предполагаем баща — с бакалина Мацерат?

Тогава признах и това убийство, признах как съм се отървал от Мацерат, разказах как се е задушил по моя вина, не се прикрих зад руския автомат, а рекох:

— Аз го убих, учителю. Аз го извърших, аз извърших и едното, и другото убийство, аз съм виновен. Милост, учителю!

Бебра се засмя. Откъде ли идеше тоя смях? Инвалидната количка се тресеше, ветри развяваха бялата му гномска коса над стоте хиляди бръчици, съставляващи лицето му.

Още веднъж захленчих за милост, заговорих със сладко гласче, защото знаех, че ще го трогне, захлупих лице с пръсти, защото знаех, че са трогателно хубави: — Милост, драги учителю Бебра! Милост!

Тогава Бебра, който бе станал мой съдник и възхитително играеше своята роля, натисна едно копче върху малкото контактно табло от слонова кост, поставено между коленете и китките му.

Килимът зад мен въведе зеленопуловерното момиче. Някаква папка внесе то, разгърна я върху дъбовия плот, издигащ се до ключицата ми върху плетеницата тръби, та не можех да видя какво разгърна пуловерното момиче. Автоматична писалка ми подаде то: с подписа си трябваше да откупя благоволението на Бебра.

И все пак осмелих се да задам към инвалидната количка няколко въпроса. Трудно ми беше да поставя слепешком подписа си на местенцето, което ми сочеше един лакиран нокът.

— Това е трудов договор — обясни Бебра. — Необходимо е пълното ви име. Напишете Оскар Мацерат, за да знаем с кого ще работим.

В мига, когато подписах, брумът от електромоторчето се усили петорно, вдигнах поглед от писалката и успях да видя само как количката препуска по паркета, свива се, смалява се и хлътва в една странична врата.

Някой може да си помисли, че като подписах договора в два екземпляра, съм продал душата си или съм се задължил да върша чудовищни злодеяния. Нищо подобно! Когато после в преддверието доктор Дьош ми помогна да се запозная с договора, бързо схванах задълженията на Оскар — да изнася соло — концерти на барабан, да барабани като тригодишен малчуган и музикант от „Луковичарника“. Концертната агенция се задължаваше да организира турнетата и да бие барабан, че „Оскар Барабанчика“ ще изнесе самостоятелен концерт на своя Тенекийко.

Докато траеше рекламната кампания, аз преживявах от втория аванс, който концертна агенция „Запад“ великодушно ми отпусна. От дъжд на вятър прескачах до кантората в небостъргача, срещах се с журналисти, снимаха ме фоторепортери, веднъж дори се изгубих из етажите, където всичко миришеше и изглеждаше еднакво — просто да не смее да го пипне човек, като нещо крайно неприлично, напъхано в супереластичен, всеизолиращ презерватив. Доктор Дьош и пуловерното момиче се отнасяха любезно към мен, само Учителя Бебра не видях повече.

Впрочем още преди първото турне можех да си наема по-добро жилище. Но останах у Цайдлер само заради Клеп, исках да се сдобря с приятеля, който се сърдеше, че контактувам с менажерите, но аз не отстъпих, не излязох повече с него в Стария град нито на бира, ни на прясна кървавица с лук, а се хранех — за да се подготвя за бъдещите си пътувания с железниците — в превъзходните гарови ресторанти.

Няма да ми стигне мястото да описвам надълго и нашироко успехите на Оскар. Седмица преди първото турне се появиха и първите скандални афиши, които подготвяха успеха ми и ме представяха като маг, знахар, месия. Започнах с градовете в Рурската област. Излизах в зали с по хиляда и петстотин две хиляди места. Прожекторът издайнически ме фиксираше. Бях облечен в смокинг — сам на сцената, пред черна плюшена стена. Както и да барабанях, почитателите ми не станаха младежите, любители на джаза. Слушаха ме, почитаха ме по-улегнали хора, над четиридесетте. За да бъда по-точен, трябва да кажа, че една четвърт от публиката ми беше от четиридесет и пет до петдесет и пет. Те бяха по-младите ми поклонници. Друга четвърт се състоеше от дами и господа между петдесет и пет и шейсет години. Бабите и дядовците съставляваха преобладаващата и най-признателна половина от слушателите ми. Обръщах се към старците, а те ми отговаряха, не мълчаха, щом заговореше тригодишният Барабанко, и се радваха не със старчески брътвеж, а с хлапашки бъблеж, с „Рашу, Рашу, Рашу!“ пригласяха те, щом Оскар барабанеше нещо от чудноватите приключения на още по-чудноватия Распутин. Ала далеч по-голям успех от Распутин — твърде претенциозен за повечето слушатели — имах с теми и безсюжетни състояния, които титулувах така: „Първите млечни зъбки“, „Мъчителният коклюш“, „Ох, как боцкат тези дълги вълнени чорапи“, „Който огън сънува, ще подмокри креватчето“.

Страшно се харесваха на старите хорица. Направо се прехласваха. Как страдаха, защото им избиваха млечни зъбчета. Две хиляди старци се давеха от кашлица, защото им пусках бацила на коклюша. А как се чешеха, защото им надявах дълги вълнени чорапи. Тук старица, там — старик, подмокряха дънце и тапицерия, защото запалих в съня на дечицата голям пожар. Не помня къде беше — във Вупертал или в Бохум, не, в Реклингхаузен беше: свирех пред публика от стари миньори, профсъюзът финансира концерта, рекох си — тия стари въглекопачи цял живот с черни въглища се разправят, ще понесат и една черна страхотийка. И тъй Оскар забарабани „Черната чума“ и изживя чудо — хиляда и петстотин миньори, препатили газ гризу, наводнени галерии, стачки, безработица, сега само заради злата Черна чума нададоха неистов вой — затова споменавам и тази история, — който въпреки дебелите завеси, взе в жертва доста стъкла в празничния салон. Така по околен път преоткрих стъкловзривния си глас, ала не се възползвах от него, за да не проваля бизнеса.

Защото турнето ми бе чист бизнес. Щом се завърнах и се разплатихме с доктор Дьош, се оказа, че тенекиеният ми барабан е златна мина.

Без да попитам за Учителя Бебра — бях загубил надежда да го срещна отново, — доктор Дьош ми съобщи, че Бебра ме очаква.

Второто ми посещение при маестрото протече малко по-различно. Този път Оскар не трябваше да стои пред тръбния мебел, защото точно срещу Бебра го очакваше електрическа, въртяща се количка, конструирана специално за него. Дълго седяхме, мълчахме и слушахме съобщенията и отзивите в пресата за изкуството на Оскар Барабанчика, които доктор Дьош бе записал на магнетофон и ни бе пуснал сега. Бебра изглеждаше доволен. Но аз се чувствувах крайно неловко от венцехваленията на вестникарите. Те ме издигаха в култ, приписваха на мен и Барабанко лечителски способности Можели да лекуват склероза, за първи път се появи понятийцето „Оскарнизъм“, което скоро щеше да се превърне в шлагер.

После пуловерното момиче ми поднесе чай, а на маестрото сложи две хапчета върху езика. Поприказвахме. Той не ме обвиняваше вече. Беше както преди години, когато седяхме в „Четирите годишни времена“, само дето Синьора я нямаше — нашата Розвита. Забелязах, че Маестро Бебра е задрямал пред нескончаемите излияния за Оскаровото минало и десетина минутки си поиграх с количката: побръмках с моторчето, повъртях го вляво, после вдясно, а сега — хоп! — столът порасна, хоп! — пак се смали, поразходихме се из стаята, с мъка се откъснах от тоя универсален мебел, който с безграничните си възможности ме изкушаваше като безобиден порок.

Второто ми турне съвпадна с коледните празници. Съобразих програмата си с тях — що химни ми пяха католически и протестантски вестници след това. Та нали успявах да накарам престари, закоравели грешници да запеят коледни песни с трогателно тънки, детски гласчета. „Исусе, за тебе живея, Исусе, за тебе ще умра“ — пееха две хиляди и петстотин баби и дядовци, от които на тия години никой не би очаквал толкова чист религиозен плам.

А под знака на карнавала премина третото ми турне. Представленията ми бяха по-весели и по-безгрижни от детски карнавал; всяка треперлива бабка, всеки кекав дядо се вдетиняваше, тя — като глуповата пиратска булка, той — като надаващ бойни викове пиратски вожд: „Ухуу!“

След карнавала подписах договорите с компанията за грамофонни плочи. Записите правех в студио, първо се смутих от свръхстерилната атмосфера, но впоследствие поръчах да окачат по стените фотоси на стари хорица, каквито се срещат в старопитала и по пейките в парка, и пак барабанях със същия успех, както на представление в зали, стоплени от човешко присъствие.

Плочите се разграбваха като топли кифли и Оскар се замогна. Мигар това бе причина да напусна сиромашката бивша баня в Цайдлеровия апартамент? Не, нямаше да я напусна. Защо ли? Заради приятеля си Клеп и заради опустялото стайче зад вратата с млечнобяло стъкло, където някога бе дишала сестра Доротея. А какво направи Оскар с многото пари? Направи предложение на Мария, на своята Мария.

Ето какво рекох на Мария: Ако разкараш Щенцел, но не само като жених, а го напъдиш завинаги, ще ти купя магазин за деликатеси — модерен и в най-цветущо състояние; защото ти си родена за търговка, мила Мария, а не за тоя допилял се бог знае откъде господин Щенцел.

Не се бях излъгал в Мария. Тя напъди Щенцел, отвори с моя капитал луксозен деликатесен магазин на Фридрихщрасе, а преди седмица — както ми се похвали вчера с радост и признателност — открила в Оберкасел филиал на магазина, създаден само преди три години.

Дали се връщах от седмото или осмото си турне? Във всеки случай бе по юлските жеги. От Централна гара взех такси и отидох направо в концертната агенция. И на гарата, и тук, пред агенцията, ме налетяха досадни събирачи на автографи, пенсионери и бабички — защо не си гледаха внуците по-добре. Накарах да съобщят на шефа за мен, крилете на вратата се отвориха, килимът пак ме отведе пред тръбното писалище; ала зад масата не седеше Учителя, нито ме очакваше инвалидна количка, а усмивчицата на доктор Дьош.

Бебра беше мъртъв. От няколко седмици Учителя Бебра го нямаше вече. Такава била волята на Бебра — да не ми казват за тежкото му състояние. Нищо, дори неговата смърт не бивало да прекъсва турнето ми. Съгласно завещанието, което отвориха скоро, аз наследих цяло състояние и портрета на Розвита, но същевременно понесох и чувствителни загуби, защото отказах две договорирани турнета в последния момент — из Южна Германия и Швейцария — и трябваше да платя неустойка.

Ако изключим няколкото хиляди марки, смъртта на Бебра ме засегна дълбоко и за дълго. Заключих Барабанко и никой не можеше да ме помръдне от стаята. Отгоре на това приятелят ми Клеп тъкмо тогава реши да се жени, взе си за булка рижата продавачка на цигари, само защото някога й подарил една своя снимка. Малко преди сватбата, на която не ме каниха, освободи стаята си, пресели се в Щокум и Оскар остана единственият квартирант на Цайдлер.

Отношенията ми с Тарльо се бяха попроменили. Откак почти всички вестници печатаха името ми с тлъсти букви, той се отнасяше най-почтително с мен, срещу дребен бакшиш ми даваше ключа за празното стайче на сестра Доротея; а впоследствие изцяло наех стаята, за да не пусне друг наемател.

Моят траур имаше свой маршрут. Отварях вратите на двете стаи, тръгвах от ваната в стаята ми и по кокосовата пътека в коридора отивах в стайчето на сестра Доротея, втренчвах се в празния гардероб, понасях подигравките на присмехулното огледало, отчайвах се пред грубия, гол креват, спасявах се в коридора и по кокосовата пътека избягвах в стаята си, ала и там не ме свърташе.

Навярно залагайки на клиентела от самотници, някакъв предприемчив прусак, загубил имот в Мазурия, недалеч от нас си бе отворил дюкян със скромната и красноречива фирма „Кучета под наем“.

Оттам наех Лукс — силен, охранен ротвайлер с чер лъскав косъм. С него излизах на разходка, за да не препускам насам-натам из апартамента на Цайдлер — от моята вана до празния гардероб на сестра Доротея.

Кучето Лукс често ме отвеждаше на Рейн. Там налайваше корабите. Кучето Лукс често ме отвеждаше в Графенбергската гора. Там налайваше влюбените двойки. В края на юли петдесет и първа кучето Лукс ме отведе в Гересхайм — предградие на Дюселдорф, погражданило се с помощта на малко индустрийка, с неголяма стъкларница. Отвъд Гересхайм имаше овощни и зеленчукови парцели, а между, до и зад тях се заключваха пасища, люлееше се жито, ръж май беше.

Споменах ли, че него ден, когато кучето Лукс ме поведе към и извън Гересхайм сред ръжените поля, бе страшна жега? Щом подминахме крайните къщи, отвързах Лукс. Ала той не се отделяше от мен, предано куче беше, изключително предано — нали бе фирмено куче и трябваше да служи на много господари.

С други думи ротвайлерът Лукс ми се подчиняваше сляпо и това ми било дакел. Тази кучешка преданост ми се виждаше чак досадна — по-добре да потича, даже го сритах веднъж — дваж да се поразмърда; ала то се помайваше гузно, час по час извиваше лъскав черен врат и ме гледаше с пословично предани очи.

— Чиба, Лукс! — подканях го аз. — Чиба!

Лукс се подчини на няколко пъти, ала толкова за кратко, че се зарадвах, когато веднъж се позабави, шмугна се в житата, не в житата, а в ръжта, разлюляна от вятъра, какво от — вятъра ли, какъв вятър — беше тихо, тихо като пред буря.

Сигурно е подгонил заек — рекох си. А може би има нужда да остане само, за да се почувствува и то куче, както и Оскар искаше да остане за малко без куче, та да се почувствува човек.

Не поглеждах околността. Ни парцелите, ни Гересхайм, нито сплеснатият като тепсия в омарата град мамеха погледа ми. Седнах върху гола ръждясала макара за кабел — изкушавам се да я нарека „кабелен барабан“, защото Оскар едва я възседна и забарабани с кокалчета по нея. Душно беше. Костюмът ме стягаше, не беше съвсем летен. Лукс бе изчезнал, бавеше се. Е, разбира се, кабелният барабан не можеше изцяло да замести тенекиения барабан: бавно поех назад в годините, а когато вече нямаше накъде и се заповтаряха картините с болнична среда от последните години, тогава взех две сухи клечки и си рекох: Чакай, Оскар. Я да видим кой си и откъде идеш. Тогава светнаха двете шейсетватови крушки от часа на моето рождение. Нощният пришълец пърхаше помежду им, нейде далеч буря местеше тежки мебели, обади се Мацерат, миг след него и маминка. Той ми обеща бакалницата, тя ми обеща играчка, на три години трябваше да получа тенекиен барабан, Оскар претупа набързо тия три годинки: папках, сучех, аках, чишках, наддавах; позволявах да ме теглят, повиват, чипкат, решат, пудрят, ваксинират, да ми се радват, да ми викат на име, смеех се по поръчка, гуках по диктовка, заспивах навреме, събуждах се точно и правех насън муцунка, която възрастните наричат ангелско личице. Няколко диарии, чести настинки, пипнах коклюш, задържах го, пуснах го едва когато хванах сложния му ритъм и го съхраних завинаги в китките си. Защото — както знаем — етюдът „Коклюш“ е включен в моя репертоар и щом Оскар забарабанеше магарешка кашлица, се разкашляха две хиляди дядовци и бабички.

Лукс изскимтя пред мен и се отърка в коленете ми. Куче под наем, което ми бе наела моята самота. Стоеше на четири крака, въртеше опашка, куче с поглед на куче и стискаше нещо в олигавена муцуна: клечка ли, камък ли, друга ли кучешка ценност.

Лека-полека ми се изплъзваше онази толкова важна за мен бебешка възраст. Болката във венеца от първите зъбки премина, уморено се отпуснах назад — един порасъл гърбушко, изискано облечен, но не според сезона, с ръчен часовник, паспорт и пачка банкноти в портфейл. Вече бях пъхнал цигара между устните си, поднесох клечка кибрит и оставих тютюна да замени бебешкия дъх на мляко в устата ми.

А Лукс? Лукс се триеше в мен. Бутнах го, духнах му пушек в муцуната. Пушекът не му понесе, но той не се помести и не престана да се трие в мен. Ближеше ме с поглед. Огледах се за лястовици по близките жици — да ме спасят от досадни кучета. Ала нямаше лястовици и не можах да пропъдя Лукс. Завря муцуна между крачолите ми и ме боцна право в чатала, като че ли кучкарят от Източна Прусия нарочно го бе дресирал така.

Забих два пъти ток в него. Кучето се отдръпна, трепереше четириного насреща ми и продължаваше да вири натрапливо муцуна, сякаш не държеше пръчка или камък, а портфейла ми, който усещах в сакото си, или часовника, който цъкаше осезаемо на ръката ми.

Какво ли стискаше толкова? Толкова важно, че иска да го покаже?

Бръкнах в топлата муцуна, само миг — и вече държах нещото в ръка, веднага схванах какво държа и все пак се помаях малко, уж се чудя що ли е довлякъл Лукс от ръжената нива.

Има части от човешкото тяло, които — откъснати и отделени от центъра — могат да се разглеждат много по-спокойно и прецизно. Беше пръст. Женски пръст. Безимен пръст. Женски безимен пръст. Женски пръст с изящен пръстен. Някъде между метакарпа и първото кокалче, около два сантиметра под пръстена, пръстът бе позволил да го клъцнат. Разрезът беше безупречен и ясно откриваше сухожилието на разтегателния мускул.

Беше красив, изразителен пръст. От пръв поглед прецених скъпоценния камък — аквамарин, прищипнат с шест златни нокътчета, и — както се оказа впоследствие — бях познал. Самият пръстен — на едно място бе така отънял, аха — аха да се счупи — явно бе предаван от поколение на поколение. Въпреки че нокътят бе пълен с кал и се бе образувало черно овално ръбче, все едно пръстът бе дращил и ровил из пръстта, той оставяше впечатление за грижливо поддържан маникюр. Иначе щом го извадих от дъхаво — топлата кучешка муцуна, го усетих студен; а и от жълтеникавата му бледост лъхаше хлад. От няколко месеца Оскар носеше в джобчето на сакото си копринена кърпичка, чието триъгълно крайче кокетно надничаше навън. Та това парцалче коприна измъкна той, разгъна го, положи безименния пръст върху него и по линийките между свивките, почти досами връхчето, заключи, че този пръст е бил усърден, амбициозен и ревностен честолюбивко.

След като скътах пръста в кърпичката, се надигнах от кабелния барабан, потупах кучето Лукс по шията и се запътих с кърпичка и пръст към къщи, за Гересхайм, и както си кроях едно-друго с тая находка, неусетно съм стигнал до плета на близката градина — и ме сепна гласът на Витлар, кацнал върху чатала на едно ябълково дърво и наблюдавал мен и находчивото куче с плячката.

Последният трамвай или поклонение пред един консервен буркан

Ама че глас извади: нафукан, превзет и гъгнив. Легнал в чатала на ябълката и вика:

— Много способно куче имате, господине!

Аз в отговор, леко стъписан:

— А вие какво правите на тази ябълка?

Усука се на ябълковия чатал, отегна длъгнест труп:

— Ооо, не се бойте, моля ви, само капушки са!

Тогава го срязах:

— Какво ме засягат вашите капушки? И няма от какво да се боя!

— Амии, може да ме вземете за райска змия — закълчи език той. — Та нали и по райски времена е имало капушки?

Аз — разярен:

— Алегорични нелепици!

Той — дяволито:

— Мигар смятате, че само десертните плодове си заслужават греха?

Я по-добре да се омитам оттук. В оня момент само дискусия за райски плодове ми липсваше. Тогава той ми излезе в упор, чевръсто скочи от ябълковия чатал, източи се дълъг, кух досами стобора:

— Какво домъкна вашето куче от ръжта, а?

Дявол знае защо, изтърсих:

— Един камък.

Това избиваше на разпит:

— И значи този камък напъхахте в джоба си, а?

— Обичам да си нося камъни в джоба.

— Нещо ми се видя като клечка май?

— Камък е и туйто! Клечка или не, аз думата си назад не връщам!

— Значи все пак е клечка?

— Ако питат мен, все едно: клечка или камък, капушка или десертен плод…

— Шаваща клечица, а?

— Кучето иска да се прибира, трябва да вървя!

— Клечица с телесен цвят?

— Я по-добре си гледайте капушките! Хайде, Лукс!

— Шаваща клечица с телесен цвят и пръстен?

— Какво искате от мен? Просто се разхождам с куче под наем.

— О, виждате ли, и на мен ми се иска да си взема нещичко под наем. Дали не бих могъл да надяна за миг на кутрето си онзи красив пръстен, който искреше на вашата клечица и я превръщаше в човешки пръст? Витлар се казвам. Готфрид фон Витлар. Последна издънка на Витларовия род.

Така се запознах с Витлар, сприятелихме се още него ден, и до днес го имам за приятел, затова преди няколко дни — на свиждане — му рекох:

— Скъпи Готфрид, радвам се, че навремето тъкмо ти, приятелю, направи донос в полицията, а не някой случаен човек.

Ако има ангели, сто на сто приличат на Фон Витлар: дълъг, кух, жизнен, сгъваем, по-скоро готов да прегърне най-яловия от всички улични фенери, отколкото някоя пухкава лапнишаранка.

Витлар не се забелязва от пръв поглед. Извърти се на някоя страна и според обстановката ту се източи като конец или щръкне като бостанско плашило, ту се превърне в закачалка или полегне като чатал. Затова не го бях забелязал сред клоните на ябълката, докато седях на кабелния барабан. Дори кучето не го налая, защото къде се е чуло и видяло куче да надуши, да види или налае ангел.

— Драги Готфрид, бъди така добър — помолих го по-завчера — и ми изпрати препис от твоя донос, дето направи преди две години и заведоха дело срещу мен.

Ето го и преписа, нека чуем показанията на свидетеля пред съда:

Аз, Готфрид фон Витлар, него ден лежах в мамината градина върху чатала на ябълката, която всяка година ражда толкова капушки, колкото ябълков мармалад могат да поберат седемте ни буркана. Лежа си аз на чатала, значи извъртян на страна лежа, а левият ми хълбок хлътнал в най-ниското, на мекичко върху мъха. Нозете ми сочеха стъкларницата в Гересхайм. И гледам — накъде гледах ли? — напред гледах и чаках — ха дано нещо излезе на хоризонта.

И ето че обвиняемият, днес мой приятел, излезе на хоризонта. Съпровождаше го някакво куче, увърташе се край него, държеше се, както подобава на куче, и се казваше Лукс — както сподели по-късно обвиняемият, порода ротвайлер, наел го от бюро „Кучета под наем“, недалеч от черквата „Св. Роко“.

Обвиняемият седна върху една празна макара от кабел, която още от войната лежи пред градината на моята майка Алис фон Витлар. Както е известно на почитаемия съд, обвиняемият е гърбав и дребен на ръст. Това забелязах веднага. Но още по-странно ми въздействува поведението на дребния, добре облечен господин. Взе да барабани с две сухи клечки върху поръждавелия барабан. Но ако се вземе предвид, че обвиняемият е барабанчик по професия и — както се оказа — упражнява професията си където седне и стане, а кабелният барабан — ненапразно се нарича така — може да изкуши всекиго да побарабани, дори лаика, трябва да кажа. В оня душен летен ден обвиняемият Оскар Мацерат седна върху въпросния кабелен барабан пред градината на госпожа Алис фон Витлар и с две различни по дължина върбови клечки отмери ритмично подредени шумове.

По-нататък ще доложа, че кучето Лукс потъна в налятата ръж и доста се бави. На въпроса колко точно се бави не бих могъл да отговоря — много ли, малко ли — не знам, защото легна ли върху чатала на нашата ябълка, губя чувство за време. Но щом казвам, че кучето доста се бави, това значи, че съм усетил липсата му, защото ми бяха харесали черната козина и клепналите му уши.

Обвиняемият обаче — все пак би трябвало да кажа — не забелязваше липсата на кучето.

Когато кучето Лукс изскочи от налятата ръж, носеше нещо в муцуна. Не че познах веднага какво е захапало. За пръчка го взех, за камък, за гилза, за лъжица дори. Едва когато обвиняемият извади корпус деликти от кучешката муцуна, разбрах за какво става дума. От мига, в който кучето взе да трие пълна муцуна в крачола на обвиняемия — май в левия крачол беше, до момента — за жалост не може точно да се определи, — когато обвиняемият бръкна в нея и докопа плячката, изтекоха доста минути, но точно колко — не смея да кажа.

Как ли не се мъчеше кучето да привлече вниманието на своя господар на заем: но той продължаваше да барабани по онзи монотонно — набиващ се, ала невъобразим начин — като дете. Едва когато кучето прибегна до един безсрамен жест, завря влажна муцуна в чатала на обвиняемия, същият пусна върбовите клечки и срита кучето — спомням си точно — с десния крак. То описа дъга, пак се присламчи треперливо като куче и навири пълна муцуна.

Без да се надигне, значи седнал, обвиняемият бръкна — този път с лявата ръка — между зъбите на кучето. Освободило се от находката, кучето Лукс отстъпи няколко метра. Но обвиняемият продължи да седи, подържа находката в ръка, затвори длан, пак я отвори, затвори, отвори — и нещо присветна. След като обвиняемият свикна с вида на находката, вдигна я между палец и показалец, някъде на височината на очите.

Едва сега идентифицирах находката като пръст, уточних понятието — заради блясъка — като безимен пръст с пръстен и без да подозирам, дадох име на един от най-интересните процеси след войната: В края на краищата нали мен, Готфрид фон Витлар, ме водят за най-важния свидетел в Процеса за безименния пръст.

Тъй като обвиняемият запази спокойствие, аз също запазих спокойствие. Да, неговото спокойствие се предаде и на мен. А когато обвиняемият грижливо уви пръста в кърпичката, която преди това аристократично бе надничала от малкото му джобче, изпитах симпатия към човека върху кабелния барабан: порядъчен господин — рекох си, — трябва да се запознаеш с него.

Ето защо, когато тръгна с кучето под наем за Гересхайм, му извиках. Той обаче в първия момент реагира гневно, едва ли не арогантно. И до днес не мога да разбера защо повиканият видя в мое лице — дали защото лежах на ябълката! — символ на змия. Освен това заподозря и капушките на майка ми, каза, че сигурно били от райско потекло.

Е, може злото наистина да обича да се спотайва по чаталите на дърветата. Мен обаче привична скука ме караше неведнъж седмично да се опъна в ябълковото си ложе, А може би точно скуката е олицетворение на злото. Кое обаче бе докарало обвиняемия извън пределите на Дюселдорф? Самотата — както ми призна по-късно той. Но не е ли самотата малкото име на скуката? Правя всички тези разсъждения не за да утежня, а за да осветля положението на обвиняемия. Дали сатанинският му маниер да барабани, стилът му да разлага злото в ритъм ме предразположи дотолкова, че да го заговоря и завържа приятелство с него. Също и доносът, който цитира пред височайшия съд мен като свидетел, а него като обвиняем е игра, измислена от нас, средство за да поразсеем и подхраним скуката и самотата си.

По моя молба, след кратко колебание, обвиняемият свали с лекота пръстена и го намуши на лявото ми кутре. Прилепна ми — за моя радост. Разбира се, преди да пробвам пръстена, аз слязох от ябълковото си ложе. Стояхме от двете страни на оградата, казахме си имената, поговорихме на някои политически теми, а сетне той ми даде пръстена. Пръста задържа, държеше го внимателно. Бяхме единодушни, че се касае за женски пръст.

Докато понося пръстена и си посветкам с него, с лявата си свободна ръка обвиняемият затропка по оградата весел танцов ритъм. А стоборът край градината на майка ми е толкова паянтов, захлопа, затресе се и откликна на барабанческия плам на — обвиняемия по своя дървен маниер. Не помня колко време сме стояли така, разговаряйки с очи. В тази безобидна игричка се открихме взаимно, когато не много високо забоботи самолет.

Вероятно се готвеше да кацне в Лохаузен. Макар и двамата да бяхме любопитни дали кацащият самолет е дву — или четири-моторен, ние не откъснахме очи един от друг и не погледнахме самолета, а впоследствие, когато пак играехме тази игричка, я наричахме „аскетизма на Шугер Лео“, защото обвиняемият твърди, че преди години имал приятел с това име и двамата я играели предимно по гробищата.

След като самолетът откри своята писта за кацане — наистина не мога да кажа дали беше дву — или четиримоторен, — аз върнах пръстена. Обвиняемият го мушна на безименния пръст, пак го опакова в кърпичката и ме покани да му направя компания.

Това се случи на седми юли хиляда деветстотин петдесет и първа година. Вместо трамвая от крайна спирка в Гересхайм, взехме такси. Впоследствие често се случваше обвиняемият да прояви щедростта си към мен. Отидохме в града, таксито ни изчака до църквата „Св. Роко“, докато върнем кучето Лукс, пак се качихме в таксито, минахме през „Билк“, „Обербилк“ за Верстенски гробища, там господин Мацерат плати повече от дванайсет марки, едва тогава отидохме в ателието на каменоделеца Корнев.

Вътре беше страшна мръсотия и се зарадвах, че каменоделецът за час изпълни поръчката на моя приятел. Докато приятелят подробно и с любов ми обясняваше инструментите и различните видове камък, господин Корнев — без да разпитва — направи гипсов калъп на пръста без пръстена. Пусках по половин око и към майстора, пръстът първо трябваше да се подготви; тоест, намаза го с мас, обточи го по профила с конец, едва тогава положи гипса, но преди гипсът да се втвърди, той разполови формичката с конеца. Всъщност — нали по професия съм декоратор — отливането на гипсов калъп не е нещо ново за мен, ала щом каменоделецът го взе, пръстът изглеждаше някак неестетичен, но след сполучливата отливка обвиняемият го взе, почисти го от маста, зави го в кърпичката и пръстът пак доби вид. Приятелят ми се разплати с каменоделеца, който отпърво не искаше нищо да вземе, понеже господин Мацерат му бил колега. Каза също, че и господин Мацерат навремето му изстисквал циреите на вересия. Когато отливката се втвърди, каменоделецът отвори калъпчето и подаде копието на приятеля ми, обеща през следващите дни да извади още няколко и ни изпрати през своето изложение от надгробен камък до Молитвен път.

Второ такси ни отведе на Централна гара. Там обвиняемият ме покани на гала-вечеря в изискания гаров ресторант. От фамилиарния тон със сервитьорите заключих, че господин Мацерат е редовен клиент. Вечеряхме задушени гърди с прясна ряпа, също сьомга от Рейн и сирене за следястие, а накрая изпихме бутилчица шампанско. Когато пак заговорихме за пръста, посъветвах обвиняемия да го предаде в службата за намерени вещи, понеже е чужда собственост, още повече че сега притежава гипсово калъпче. Но обвиняемият твърдо и категорично заяви, че се смята за пълноправен собственик на пръста, защото му бил обещан по рождение във вид на барабанна палка; можел също да изтъкне белезите на приятеля си Херберт Тручински, които — дълги като пръсти — предрекли безименния пръст; после гилзата — намерена на гробището „Заспе“ — имала размера и стойността на бъдещия безимен пръст.

Ако в първия момент ме напуши смях от аргументите на новия ми приятел, впоследствие трябва да призная, че всеки човек с по-широки разбирания би трябвало да схване връзката между барабанна палка, белег, гилза, безимен пръст.

След вечерята трето такси ме откара вкъщи. Уговорихме се след три дни да посетя обвиняемия, а когато отидох, той ми бе подготвил изненада.

Първо-ме разведе из жилището, тоест из стаите си, понеже господин Мацерат живееше под наем. Отначало наел само бившата ужасно мизерна баня, след време, когато барабанческият талант му донесъл богатство и слава, той започнал да плаща наем за второ стайче без прозорци — което назова като стайчето на сестра Доротея, — а напоследък хвърлял грешни пари и за трета стая, която преди цържал някой си господин Мюнцер, музикант и колега на обвиняемия, понеже господин Цайдлер, подхазаинът, знаел за благосъстоянието на господин Мацерат и най-безсрамно вдигал наема.

В иженарицаемото стайче на сестра Доротея обвиняемият ми бе подготвил своята изненада. Върху мраморния плот на умивалника с огледало имаше буркан — в такива буркани майка ми Алис фон Витлар затваряше ябълковия мармалад. А въпросният буркан бе подслонил плуващия в спирт безимен пръст. Обвиняемият гордо ми показа няколко дебели наръчника, които го напътствували при консервирането на пръста. Поразлистих томчетата, почти не погледнах илюстрациите, но се съгласих, че обвиняемият е успял да съхрани автентичния вид на пръста, а пред огледалото — като декоратор винаги мога да го потвърдя — стъкленицата с експоната изглеждаше доста симпатично и интересно от декоративна гледна точка.

Щом обвиняемият усети, че свиквам с буркана, той сподели; че понякога се кланял на буркана като пред божество. С любопитство и известно нахалство тутакси пожелах да ми демонстрира едно такова поклонение. В замяна и той ме помоли за услуга, даде ми молив и лист, искаше да запиша молитвата и да го разпитвам за пръста, а той — молейки се — щял да ми отговаря по съвест.

Тук като доказателство ще приведа думите на обвиняемия, моите въпроси, неговите отговори — поклонение пред един буркан. Аз се покланям. Кой се покланя? Оскар или аз? Аз — смирено, Оскар — разсеяно. Всеотдайно, безспир, без страх от повторения. Аз — прозорливо, защото съм без памет. Оскар — прозорливо, защото е пълен със спомени. Студено, жарко, топло — аз. Виновен при следствие. Невинен без следствие. Виновен защото, пропаднал защото, обвинен въпреки, оправдан от, прехвърлих вината на, преуспях чрез, запазих се от, смях се над- на- за-, плаках за — пред — без, богохулствах говорейки, мълчах богохулствайки, не говоря, не мълча, моля се. Прекланям се. Пред какво? Пред буркан. Какъв буркан? За консерва. Какво е консервирано в него? Пръст. Какъв пръст? Безимен пръст. Чий пръст? На блондинка. Каква блондинка? Среден ръст. Метър и шейсет? Метър шейсет и три. Отличителни белези? Бенка. Къде? Под мишницата. Безимен пръст откъде? От лявата ръка; Сгодена? Да, но невенчана. Вероизповедание? Калвинистка. Девствена? Девствена. Родена кога? Не зная. Къде? Около Хановер. Кога? През декември. Стрелец или Козирог? Стрелец. Характер? Боязлив. Добродушна? Старателна и бъбрива. Сдържана? Пестелива, трезва и весела. Свенлива? Лакома, честна и благочестива. Бледа, мечтае най-често за пътешествия, нередовна менструация, инертна, обича да страда и да се оплаква, без въображение, пасивна, оставя се на съдбата, умее да изслушва, кима одобрително, скръства ръце, говори с притворени клепки, заговорят ли я, отваря широко очи, гълъбовосиви с кафяви точки край зеницата, пръстен — подарък от шефа, а той — семеен, първо тя не иска да го вземе, взема го, ужасно преживяване, влакнест, сатана, много бяла, заминава, изнася се, пак се връща, не може да скъса, също ревност, но неоправдана, заболява, но не тя, умира, но не тя, о не, не зная, не искам, беряла метличина, тогава дошла, не тя била с нея, не мога вече… Амин? Амин.

Аз, Готфрид фон Витлар, прилагам към показанията си пред съда записаната молитва — колкото и объркана да изглежда — само защото данните за притежателката на безименния пръст до голяма степен съвпадат със съдебно издирените данни за убитата медицинска сестра Доротея Кьонгетер. Не е моя работа да оспорвам тук показанията на обвиняемия, че нито е убивал медицинската сестра, нито й е виждал очите.

Нещо забележително, говорещо в полза на обвиняемия, е всеотдайността, с която моя приятел бе коленичил пред стола с буркана и биеше своя барабан, здраво приклещен между коленете му.

В продължение на година често имах възможност да наблюдавам обвиняемия как се моли и барабани, защото срещу богато възнаграждение той ме направи свой спътник в турнетата, които бе прекъснал за дълго, но скоро след намирането на безименния пръст отново ги поднови. Обиколихме Западна Германия; получихме покани от Източната зона, та дори от чужбина. Но господин Мацерат не искаше да излиза извън страната, според думите му не искал да попада в обичайния водовъртеж, на гастролите. Никога не се молеше и не барабанеше преди концерт. Едва след представление и след разточителна вечеря се оттегляхме в неговата хотелска стая: той барабанеше и се молеше, аз задавах въпроси и записвах, накрая сравнявахме молитвата с молитвите от предишни дни и седмици. Молитвите са по-къси и по-дълги. Понякога думите влизат в конфликт, а на другия ден пак потичат спокойно и безспир. Все пак събраните от мен молитви, които предоставям на височайшия съд, не съдържат повече информация от първите записки, приложени към моите показания.

През тази година на пътешествия, в паузите между турнетата, се запознах — макар бегло — с някои близки и познати на господин Мацерат. Така обвиняемият ми представи своята мащеха, госпожа Мария Мацерат, която той боготвори, макар да не го демонстрира. Него следобед ме поздрави и природеният му брат, Курт Мацерат, единайсетгодишен добре възпитан гимназист. Също сестрата на госпожа Мария Мацерат, госпожа Аугусте Кьостер, остави приятно впечатление у мен. Както сподели обвиняемият, през първите години след войната отношенията със семейството му били дълбоко разстроени. Едва когато господин Мацерат купил голям магазин на мащехата си, където се продават деликатеси и южни плодове, а в кризисни моменти подпомагал финансово магазина, мащеха и заварен син се съюзили.

Господин Мацерат ме запозна и с няколко свои бивши колеги, предимно джазмузиканти. Колкото весел и общителен да ми се стори господин Мюнцер, когото обвиняемият нарича галено Клеп, до днес не съм събрал желание и смелост да поддържам контакт с него.

Благодарение щедростта на обвиняемия нямаше нужда да работя вече като аранжор, но от любов към професията, след турне аранжирах по няколко витрини. А обвиняемият от любезност проявяваше интерес към моя занаят, често стоеше до късно през нощта на улицата и не се уморяваше да гледа скромното ми изкуство. Понякога, щом свършехме работа, ние се разхождахме през нощен Дюселдорф, ала избягвахме Стария град, защото обвиняемият не може да гледа изтумбени стъкла и старовремски табели на гостилници. И така — вече привършвам с показанията — една среднощна разходка през Унтерат ни изведе пред трамвайното депо.

Стояхме единодушно и гледахме последния трамвай, пристигащ по график. Чудесна гледка! Наоколо тъмнее градът. Отдалеч — нали е петък — реве пиян бачкатор. Инак тишина, защото последните трамваи се прибират безшумно дори когато звънят и пищят по завоите. Повечето гарираха направо в депото. Други се бяха източили — кой насам, кой натам — върху релсите, безлюдни, но празнично осветени. Чия беше идеята ли? Наша беше идеята, но аз рекох:

— Е, драги приятелю, какво ще кажеш?

Господин Мацерат кимна, качихме се спокойно в един трамвай, аз седнах в кабинката, веднага се ориентирах, потеглих леко и бързо набрах скорост, добър ватман излязох, което господин Мацерат — ярко осветеното депо бе останало далеч зад нас — любезно отчете със следното изреченийце:

— Сто на сто си католик, Готфрид, иначе не би могъл да караш толкова добре трамвай.

Наистина тази временна работа ми доставяше огромна радост. Изглежда, от депото не бяха забелязали нашето потегляне, защото никой не ни преследваше, а можеха без проблем да дръпнат и шалтера. Карах в посока Флингерн, минах Флингерн, тъкмо смятах след „Ханиел“ да завия вляво към Рат и Ратинген, когато господин Мацерат ме помоли да продължа по линията Графенберг — Гересхайм. Макар че се страхувах от височината пред танцлокала „Лъвската дупка“, изпълних желанието на обвиняемия, изкачих стръмното, но тъкмо подминах локала, се наложи да ударя спирачки, защото трима мъже стояха на релсите и по-скоро ме принудиха, отколкото помолиха да спра.

Още след „Ханиел“ господин Мацерат бе потънал някъде из трамвая, за да изпуши една цигара. Ето защо в качеството си на ватман трябваше да извикам: „Качвай се, моля!“ Направи ми впечатление, че единият, когото водеха другите двама със зелени фуражки и черни околници, на два — три пъти не улучи стъпалото, сакат ли беше, недовиждаше ли — не знам. Неговите придружители или надзиратели грубо го наблъскаха първо в кабината ми, а сетне навътре в трамвая.

Вече потеглях, когато чух изотзад първо жално скимтене и нещо като плющене на шамари, а после — за мое успокоение — се обади твърдият глас на господин Мацерат и предупреди новодошлите да не бият един ранен полуслепец, който страда от липсата на очилата си.

— Я си гледайте работата! — изрева едната зелена фуражка.

— Днес ще види той звезди посред бял ден! Отдавна го търсим. Най-сетне ни падна в ръчичките!

Докато карах бавно към Гересхайм, приятелят ми, господин Мацерат, запита какво престъпление е извършил бедният полуслепец. Разговорът тозчас прие странен обрат: още първите две изречения ни върнаха към войната, по-скоро към 1 септември 1939, към избухването на войната; наричаха полуслепия „мръсен хайдук“, защищавал незаконно някаква Полска поща. Най-странното бе, че господин Мацерат — по онова време да е бил на не повече от петнайсет години, — също се оказа в течение, дори позна полуслепеца, нарече го Виктор Велун, силно късоглед нещастник, пощенски раздавач, който затрил очилата си при сраженията и се измъкнал на ченгетата без очила. Но те не мирясали, преследвали го докрай, дори след войната, показаха също една хартийка, заповед за разстрел, издадена през 1939 година.

Най-сетне го пипнали — крещеше едната зелена фуражка, — а другата уверяваше колко се радва, че най-сетне разчистили сметките си с историята. Всяка свободна минута похабил, пожертвал отпуските си, само и само тая заповед от 1939 най-сетне да бъде изпълнена, а имал и друга работа, бил търговски представител. И колегата му като емигрант от Изтока си имал проблеми, защото трябвало да почне от нулата, бил зарязал едно чудесно шивашко ателие в Източната зона, но сега вече щели да си отдъхнат; тази нощ ще изпълнят заповедта и ще приключат с миналото — добре че хванали последния трамвай.

Така неволно изпаднах в положението на ватман, който кара към Гересхайм един осъден на смърт и двама палачи със заповед за разстрел. Завих вдясно по пустото, леко наклонено пазарище на Гересхайм, смятах да закарам трамвая на последна спирка, недалеч от стъкларницата, там да разтоваря зелените фуражки и полуслепия Виктор, а ние с приятеля да се прибираме вкъщи. Три спирки преди целта господин Мацерат дойде напред и остави чантата с буркана на мястото, където професионалните ватмани слагат ламаринените си кутии със сандвичи.

— Трябва да го спасим. Това е Виктор, клетият Виктор! — Господин Мацерат бе явно възбуден. — Та той още не си е намерил подходящи очила. Едва вижда, ще го застрелят, а той няма да знае накъде да гледа.

Аз смятах, че палачите не са въоръжени, но господин Мацерат бе забелязал доста издутите балтони на фуражките.

— Той беше раздавач в Полската поща на Данциг. Сега разнася записи във Федералната поща. Ала след работа продължават да го гонят само заради тая заповед за разстрел.

Макар да не разбирах напълно господин Мацерат, обещах да присъствувам на разстрела и по възможност заедно да го осуетим.

След стъкларницата, малко преди градините — можах да зърна на лунна светлина и градината на майка ми с ябълката — спрях трамвая и извиках назад:

— Последна спирка, всички да слизат, моля!

Мигом довтасаха зелените фуражки с черни околници. Полуслепецът пак трудно улучи стъпалото. Сетне слезе господин Мацерат, преди това измъкна барабана изпод сакото си, а на слизане ме помоли да взема чантата с буркана.

Оставихме трамвая, който още дълго светеше в тъмнината, и тръгнахме по петите на палачите и жертвата.

Вървяхме край градински огради. Капнах от умора. Когато тримата отпред спряха, видях, че са избрали за разстрела градината на майка ми. Не само господин Мацерат, и аз протестирах. Но ония не обърнаха внимание на протестите ни, събориха бездруго гнилата ограда, вързаха полуслепеца, когото господин Мацерат нарича клетия Виктор, за ябълката точно под моето ложе, и тъй като не спирахме да протестираме, осветиха с джобния фенер изпомачканата заповед за разстрел, подписана от някой си Зелевски инспектор на военнополеви съд. Струва ми се, датата беше 5 октомври 1939, Сопот и печатите отговаряха, нищо не можеше да се направи. И все пак поговорихме за Обединените нации, за демокрация, за колективната вина, за Аденауер и прочее, и прочее; но едната зелена фуражка съсипа всичките ни доводи само с една реплика, да не се бъркаме в тия работи, още не бил подписан мирен договор, и той като нас щял да гласува за Аденауер, но що се отнасяло до заповедта, тя още била валидна, те ходили с нея до най-висши инстанции, консултирали се, в крайна сметка изпълнявали проклетия си дълг и туйто, по-добре да сме си тръгвали.

Но ние не си тръгнахме. Вместо това, когато зелените фуражки разкопчаха балтони и вирнаха автомати, господин Мацерат намести своя барабан, в същия момент месечината — голяма, кръгла, леко измаляла — се измуши между облаците и с метален блясък ги нащърби като консервена кутия — върху подобна, ала здрава тенекия господин Мацерат удари палки и как отчаяно ги удари. Нов ритъм, а ми звучеше познат. Все по-често и все отново се оформяше буквата „и“: згинела, не згинела, йешче Полска не згинела! Ала това вече бе гласът на клетия Виктор, който пригласяше на барабана на господин Мацерат: Докато сме живи, Полша няма да загине! Изглежда, и зелените фуражки познаваха този ритъм, защото изтръпнаха зад своята очертана от луната железария. Мигар този марш, с който господин Мацерат и клетият Виктор огласиха градината на майка ми, не призоваваше полската кавалерия на бой. Може би луната помагаше барабан, луна и хрипливият глас на късогледия Виктор с дружни усилия да възкресят толкова обяздени жребци: да загърмят копита, да запръхтят ноздри, да зазвънят шпори, да зацвилят жребци: Дий! Дий! Юхуу! Нищо подобно, нищо не загърмя, не зацвили, не зазвъня, не запръхтя, не ревна „Дий!“ и „Юхуу!“, а литна безшумно над ожънатите нивя на Гересхайм, литна полски ескадрон улани — защото бяло — червени, като лакирания барабан на господин Мацерат, трептяха вимпелите на пиките, не, не трептяха, а плуваха под луната, както плуваше целият ескадрон, навярно идещ от луната и възвивайки вляво към нашата градина, безплътен, безкръвен и все пак плуващ, като ескадрон оловни войници, призрачни като възлените отрочета, навързани от болногледача на господин Мацерат: Полска кавалерия от възелчета — леконога уж, а грохотлива, безплътна, безкръвна, а все пак полска и вихрена — изгърмя над нас, та се хвърлихме ничком, докато месечината и полският ескадрон прелетяха над нас, над всички грижливо поддържани градини прелетяха те, ала не опустошиха ни една, взеха само бедния Виктор, двамата палачи и изчезнаха в далнината под месеца — згинела, незгинела, галопираща на Изток, към Полша, зад месечината.

Запъхтени изчакахме нощта да притихне безсъбитийна, небето да се заключи отново и прибере оня светлик, който успя да възкреси за последна атака отдавна изтлялата кавалерия. Надигнах се пръв и поздравих господин Мацерат за големия успех, макар да не подценявах влиянието на луната. Ала той махна морно и дълбоко покрусен.

— Успех ли, драги Готфрид? В живота си съм имал твърде много успех. Иска ми се поне веднъж да имам неуспех. Но е много трудно и изисква сизифов труд.

Не ми хареса това изказване, защото аз се трудя цял живот, а не съм прокопсал. Черен неблагодарник е този господин Мацерат — рекох си аз и го смъмрих:

— Ти си арогантен, Оскар! — подзех аз несмело, понеже тогава вече си говорехме на „ти“. — Всички вестници пишат за теб. Ти си знаменитост. Не става дума за парите. Как, мислиш, я карам аз, простосмъртният, дето не споменава нито един вестник, до теб, галеника на съдбата. А ми се иска поне веднъж да извърша нещо голямо, нещо изключително, като това, което ти току-що извърши, но съвсем сам да го извърша и името ми да се появи във вестниците с големи букви: Това е дело на Готфрид фон Витлар.

Засегна ме смехът на господин Мацерат. Той лежеше възнак, валяше гърбица в рохкавата пръст, скубеше трева с две ръце, подхвърляше я във въздуха и се кискаше като зъл бог, който може всичко.

— Приятелю, няма нищо по-просто от това! Ето ти чантата ми! За щастие тя отърва копитата на полската кавалерия. Подарявам ти я. Вътре е бурканът с безименния пръст. Вземи и тичай в Гересхайм, трамваят е все още там, озарен в светлина. Качвай се и карай към „Княжески вал“, занеси моя подарък в полицейското, направи донос и още утре ще видиш името си с едри букви във всички вестници!

Отначало се опъвах, възразих, че няма да може да живее без пръста в буркана. Но той ме успокои, че цялата тази история с пръста до гуша му е дошла, освен това имал няколко гипсови калъпчета, бил си поръчал и една отливка от чисто злато, хайде, да съм вземал чантата, обратно в трамвая и право в полицейското.

И тъй хукнах и още дълго чувах смеха на господин Мацерат. Защото той остана да лежи, искаше — докато аз подрънквам с трамвая към града — да вкуси от магията на нощта, да скубе трева и да се смее; Благодарение на този донос — направих го едва на другата сутрин — и добрината на господин Мацерат името ми се появи няколко пъти във вестника.

А аз, Оскар, добрият господин Мацерат, лежах и се смеех в нощночерната трева край Гересхайм, въргалях се и се смеех под няколкото блещукащи, ужасно сериозни звезди, риех гърбица в топлата земя и си мислех: Спи, Оскар, поспи още час, преди да се е събудила полицията. Кога друг път ще лежиш така свободно под луната?

А щом се събудих, преди да забележа, че е съмнало, забелязах, че нещо, че някой ближе лицето ми: топло, грапаво, равномерно, влажно.

Не ще да те ближе полицията, Витлар да я е събудил и тя да е долетяла завчас? Все пак не отворих веднага очи, а се оставих да ме поближат топло, грапаво, равномерно, влажно — блаженствувах, все едно кой ме ближе: дали полицията, или някоя крава — разсъждаваше Оскар. Едва тогава отворих сини очи.

Тя беше на черни и бели петна, лежи до мен, диша и ме ближе, докато не отворих очи. Беше просветляло съвсем, от ясно до облачно, и си рекох: Оскар, не се застоявай при тази крава, колкото и ангелски да те гледа, колкото и усърдно да успокоява и изглажда паметта ти с грапав език. Съвсем е просветляло, мухите бръмнаха, хайде, бягай! Витлар ще те предаде, следователно трябва да бягаш. На един истински донос се полага истинско бягство. Остави кравата да мучи и бягай! Все едно — ще те пипнат, но какво от това.

И така — облизан, умит и причесан от една крава — се впуснах в бягство и още при първите крачки избухнах в утринно ясен и свеж смях, оставих Барабанко при кравата, която продължаваше да лежи и мучи, докато аз бягах и се смеех.

На трийсет

Ах, да, бягството! Само за него остана да ви разкажа. Избягах, за да вдигна цената на Витларовия донос. А бягство без цел може ли — рекох си. И така, Оскар, накъде? Политическата обстановка, тъй наречената Желязна завеса, ми затваряше пътя към Изтока. Ето защо зачеркнах като цел четирите фустана на баба Анна Коляйчек, които и до днес закрилнически се издуват по кашубските картофища, макар да съзнавах, че си струва единствено многообещаващото бягство към бабините поли.

Между другото днес чествам трийсетгодишнина. На трийсет години човек трябва да говори за бягство по мъжки, а не хлапашки. Когато донесе тортата с трийсет свещи, Мария рече:

— Вече си на трийсет, Оскар. Време е да се вразумиш! Клеп, моят приятел Клеп, ми подари както винаги плочи с джаз и изгори пет клечки кибрит, докато запали трийсетте свещи на празничната торта:

— Животът започва едва на трийсет! — каза Клеп; той е на двайсет и девет.

А Витлар, моят приятел Готфрид, който най ми лежи на сърце, донесе сладкиши, наведе се над кошарата и загъгна:

— На трийсет Христос поел на път и сбрал ученици.

Витлар открай време обичаше да ме обърква. Да не иска да стана от леглото и да сбирам ученици само защото съм навършил трийсет години! Сетне пристигна и моят адвокат, размаха една хартийка, изтръби своите благопожелания, окичи кошарата ми с найлонова шапка и възвести пред мен и всички гости:

— Ето това се казва щастливо съвпадение! Моят довереник празнува трийсетгодишнина и тъкмо днес получавам известие, че процесът за безименния пръст се подновява, открили нова следа, сестра Беате, нали знаете…

Онова, от което се бях опасявал две години, от деня на бягството, ми се сервираше точно днес, на трийсетия рожден ден: ще открият истинския виновник, ще подновят процеса, ще ме оправдаят, ще ме изпишат от психоклиниката, ще ми отнемат любимата кошара, ще ме изхвърлят на улицата, на дъжда и студа, и ще принудят трийсетгодишния Оскар да сбира ученици край себе си и своя барабан.

Значи сестра Беате — позеленяла от ревност — е убила моята медсестра Доротея.

Навярно си спомняте още? Имаше един доктор Вернер, който — както често се случва по филмите и в живота — се разкъсвал между две медсестри. Тъжна история: Беате обичала Вернер. Но Вернер обичал Доротея. А Доротея не обичала никого, или може би тайно обичала малкия Оскар. Но ето че Вернер се поболял. Доротея се грижела за него, защото лежал в нейното отделение. Подобно нещо Беате не можела да гледа и търпи Ето защо склонила Доротея да се поразходят и я убила, не, по-скоро я премахнала в ръжените ниви край Гересхайм. Сега Беате спокойно можела да се грижи за Вернер. Но тя така се погрижила за него, че той вместо да оздравее, избрал тъкмо обратното. Навярно нещастно влюбената сестра си е мислела: Докато е болен, е само мой. Дали му е дала свръхдоза? Или е сбъркала лекарствата? Във всеки случай доктор Вернер починал от предозирани или сбъркани лекарства, но пред съда Беате не признала ни грешка, ни свръхдоза, нито разходката в ръжените ниви, която станала последната разходка на сестра Доротея. А Оскар нищо не призна, нали имаше едно уличително пръстче в буркан, осъдиха го заради ръжените ниви, обявиха го за смахнат и го вкараха в лудницата за наблюдение. Но преди да го осъдят и приберат, Оскар избяга, защото чрез бягството искаше да вдигне цената на доноса, направен от приятеля му Готфрид.

Когато избягах, бях на двайсет и осем. Само преди няколко часа край празничната ми торта лениво капеха трийсет свещи. И навремето, когато избягах, пак беше септември. Роден съм под знака на Дева. Ала не за рождението под голите крушки, а за бягството ми става дума.

Пътят на Изток, посока бабче, бе отрязан и се принудих — както всеки в наши дни — да бягам на Запад. Щом висшата политика ти пречи да идеш при баба си, тогава бягай при дядо Коляйчек в Бъфало. Оскар, бягай в Америка! Пък докъдето стигнеш!

Тази идея за моя американски дядо Коляйчек ми хрумна още докато кравата ме ближеше, а аз лежах със затворени очи на ливадата край Гересхайм. Трябва да беше седем сутринта и си рекох: в осем отварят магазините. Побягнах със смях, зарязах Барабанко при кравата: Готфрид беше уморен — казах си, — ще те предаде в полицията най-рано в осем, осем и половина, използувай преднината. За десет минути успях да повикам в сънливото предградие Гересхайм такси по телефона. То ме закара до Централна гара. По път преброих своя капитал, но постоянно бърках, защото ме напушваше утринно ясен и свеж смях. Сетне разгърнах паспорта си, благодарение грижите на концертна агенция „Запад“ открих една валидна виза за Франция и една за Щатите; доктор Дьош открай време мечтаеше да ощастливи тия две страни с концертни турнета на Оскар-Барабанчика.

Voila — рекох си, — да забегнем в Париж, хем удобно, хем престижно достойно за филм, с Габен, който ме преследва добродушно, пафкайки лула. А кой ще играе моята роля? Чаплин? Пикасо? Ухилен и насърчен от мисли за бягство, аз все още пошляпвах омачканите си панталони, когато таксиметровият шофьор поиска седем марки. Платих и закусих в ресторанта на гарата. До рохкото яйце бях разтворил разписанието на Федералните железници, открих един удобен влак, след закуската успях да изтегля малко валута, купих си също куфарче от фина кожа и — понеже се боях да се покажа на Юлихер Щрасе — го напълних със скъпи, ала не мой размер ризи, притурих още една резедава пижама, четка, паста за зъби и прочие, тъй като нямаше защо да пестя, взех си билет първа класа и скоро се разположих удобно в меката тапицерия край прозореца; бягах без да тичам. Меките възглавнички подпомагаха мислите ми: щом влакът потегли и бягството започна, Оскар се замисли за нещо страшно, защото бягство без страх не може — рекох си аз не без основание. Но какво е хем страшно, хем достойно за бягство, щом при мисълта за ченгетата те напушва смях — утринно ясен и свеж смях?

Днес съм на трийсет години, бягството и процесът са минало, но остана страхът, който си втълпявах по време на бягството.

Дали от люшкането, или песента на колелетата — монотонно зазвучаваха думите, изкристализираха малко преди Аахен, загнездиха се в главата ми, както се гушех във възглавничките на първа класа, откроиха се още по-натрапливи и страшни след Аахен — минахме границата към десет и половина, — зарадвах се на митничарите, че ме поразсеяха малко; те се интересуваха повече от гърбицата, отколкото от името и паспорта ми. „Ах, този Витлар, поспаланко такъв!“ Вече отива обяд, а той още не е отърчал с буркана в участъка, пък аз заради него от ранни зори съм се втурнал да бягам и си втълпявам страх, за да ме насърчава. Как се страхувах в Белгия, докато колелата пееха: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да! Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да…

Днес съм на трийсет години, ще възобновят процеса, най-вероятно ще ме освободят, за да ме вдигнат от леглото и да бъда изложен на страшните думи по влакове и трамваи: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да!

Но въпреки и напук страха от Черната чума, чиято страшна поява очаквах на всяка гара, пътуването мина добре. Останах сам в купето — може би тя се е настанила в съседното купе, — запознах се с белгийските, сетне с френските митничари, сегиз-тогиз позадрямвах за по пет минути, събуждах се с тих стон, а за да не бъда беззащитно заловен от Черната чума, разлиствах последния брой на „Шпигел“ — в Дюселдорф едно вестникарче ми го подаде през прозореца, — за кой ли път се смайвах от многознайността на журналистите, открих дори кратка бележка за моя менажер, доктор Дьош от концертна агенция „Запад“. Там потвърждаваха това, което вече знаех: Оскар Барабанчика бе стожерът в агенцията на Дьош, а вдясно — една хубава моя снимка. И така почти до Париж Оскар Стожера си представяше катастрофата, която щеше да сполети агенция „Запад“ с моя арест и страшната поява на Черната чума.

Откакто се помня, никога не съм се страхувал от Черната чума. Едва по време на бягството — нали исках да изпитам страх — тя пропълзя в душата ми и там дреме вече трийсет години, до ден-днешен, като приема различни образи. Ето защо мога да изпищя от думичката Гьоте и страхливо да се свра под одеялото. Макар от дете да четях и препрочитах краля на поезията, неговото Олимпийско спокойствие винаги ми е внушавало страх. И ако днес, навръх рождения ми ден, той застане пред моята кошара — не като класик светозарен, а черен като Черна чума, по-злокобен от мрачния Распутин и ме попита „Тука ли си, Чумо черна?“ — ще примра от страх.

— Да-да-да! — тракаше железницата, понесла бягащия Оскар към Париж. Всъщност очаквах да видя служителите на Интерпол още на гара „Север“ в Париж — Gare du Nord, както казват французите. Заговори ме само един носач, който така смърдеше на червено вино, че при най-добро желание не можех да го взема за Черна чума, а доверчиво му подадох куфарчето да го занесе само до пропуска на перона. Навярно ченгетата и Черната Чума не са искали да се харчат за перонни билети и те причакват зад бариерата, там ще те препитат и арестуват — мислех си аз. Я по-добре прибери куфарчето си. Наложи се да го влача до метрото, защото ченгетата ги нямаше, за да ме разтоварят.

Не ми се разправя за прословутата миризма на метрото. Напоследък четох, че човек може да си купи такъв парфюм и да заухае на метро. А което ме порази най-много: първо — и метрото подобно влака, макар в по-друг ритъм, питаше и разпитваше за Черната чума, второ — сякаш всичките ми спътници познаваха Чумата, защото от тях лъхаше страх и ужас. Смятах да отида с метрото до „Порт д’ Итали“, а оттам да взема такси до летище Орли; е, щом не ме задържаха на гара „Север“, представи си, арестуват те на прочутото летище Орли, а Чумата — стюардеска — страхотна пикантерия! Трябваше да се прехвърля веднъж, бях доволен, че куфарчето ми е леко, а после, докато метрото ме отвличаше на юг, аз размишлявах: Боже мой, къде си, Оскар? Какво може да му се случи на човек за един ден! Заранта в окрайнините на Гересхайм те ближеше крава, ти беше безстрашен и весел, а ето те сега в Париж… Къде да слезеш? Къде ще те пресрещне тя, черната, зловещата? На площада или на Арката? Слязох на „Мезон Бланш“, една спирка преди Арката, защото си рекох: те сигурно мислят, че аз мисля, че ме чакат на Арката. Ала тя знаеше какво мисля аз и какво те, До гуша ми бе дошло. Бях капнал от бягството и от усилията да поддържам страха си. Не ми се ходеше вече на летище Орли, „Мезон Бланш“ беше много по-оригинално място от летището — и излязох прав; защото на тази гара имаше ескалатор, който щеше да ми вдъхне възвишени чувства и монотонния ломот: Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да!

Оскар изпадна в затруднение. Бягството отива към своя край, а с него ще свърши и разказът му; Дали ескалаторът е достатъчно висок, стръмен и символичен, за да изтрополи като финален акорд на неговите записки?

Но днес чествам трийсетгодишнина. Ако за някои ескалаторът дрънчи нетърпимо или не се страхуват от Черната чума — на тях предлагам като финал моя трийсети рожден ден. Нима има по-значителен празник от трийсетгодишнината на човек? Хем включва трите години, хем подсказва и елиминира шейсетте. Когато тази сутрин на тортата ми пламнаха трийсет свещици, насмалко не заплаках от радост и вълнение, но се засрамих от Мария: На трийсет човек не бива да плаче.

Щом ме пое първото стъпало на ескалатора — ако един ескалатор може да има първо стъпало, — ме напуши смях. Смеех се напук на страха или заради страха. Бавно възлизахме по стръмното, а горе бяха те. Успях да изпуша половин цигара. Две стъпала пред мен безсрамничеха двама влюбени. През стъпало зад мен стоеше старица, която в първия момент неоснователно заподозрях като Черната чума. Имаше шапка, натруфена с декоративни плодове. Докато пушех, доста се постарах да извикам всички асоциации, които може да внуши един ескалатор: първо, Оскар се видя като поета Данте, който се връща от ада, а горе, накрай ескалатора, го причакват енергичните репортери от „Шпигел“ и питат: „Е, Данте, как е там долу?“ Същата игричка разиграх с краля на поезията Гьоте, а журналистите от „Шпигел“ ме разпитваха как е там долу, при майките. Накрая поетите ми дотегнаха и си рекох: Горе не стоят нито репортери от „Шпигел“ нито господа със значки под ревера, горе стои тя — Чумата, ескалаторът трака: „Тука ли си, Чумо черна?“, а Оскар отвръща: „Да-да-да.“

До ескалатора имаше и обикновена стълба. По нея се слизаше от улицата за метрото. Изглежда, вън валеше. Хората бяха мокри. Малко се притесних, защото в Дюселдорф не успях да си купя дъждобран. Ала с един поглед нагоре Оскар видя, че господата с неочебийно очебийни лица носят цивилни чадъри — което не поставяше под съмнение съществуването на Черната чума.

Как да ги заговоря? — умувах аз, докато пушех бавно и с наслада цигарата си върху един ескалатор, който също тъй бавно засилваше възвишените чувства и обогатяваше прозренията ми: върху ескалатора човек се подмладява, върху ескалатора човек остарява. Трябваше да избирам дали да сляза от ескалатора като тригодишен или шейсетгодишен, дали да срещна Интерпол като малчуган или като старец, с детински или старчески страх да се плаша от Черната чума.

Навярно вече е късно. Металната ми кошара изглежда толкова изморена. А Бруногледача вече на два пъти лепва грижовно кафяво око на шпионката. Там, под акварела с анемонии, стои непокътната тортата с трийсет свещи. Мария сигурно вече спи. Някой — струва ми се, Мариината сестра Густе — ми пожела щастие през следващите трийсет години. Мария има завидно здрав сън. А какво ми пожела синчето Курт, гимназистът, първенецът и примерът на класа? Когато Мария спи, спят и мебелите край нея. О, да, сега се сетих: Бебо Курт ми пожела бързо оздравяване. А аз си пожелах късче от съня на Мария, защото съм уморен и трудно намирам думи. Младата женичка на Клеп е съчинила една глуповата, но незлоблива поемка за моята гърбица. И принц Ойген е бил гърбав, но въпреки това завзел Белградската крепост и града. Защо Мария най-сетне не разбере, че гърбицата носи щастие. Също и принц Ойген е имал двама бащи. Сега аз съм на трийсет, но гърбицата ми е по-млада. Луи ХIV е бил единият предполагаем баща на принц Ойген. Преди, и то най-често красавици, попипваха гърбицата ми насред улицата — за щастие. Принц Ойген е бил гърбав, затова е умрял от естествена смърт. Ако Христос имаше гърбица, малко трудно щяха да го разпнат на кръста. Дали само защото съм навършил трийсет трябва да тръгна по света и да сбирам ученици?

Тази мисъл ми хрумна върху ескалатора! Все по-високо и по-високо ме издигаше той. Пред и над мен — безочливите влюбени. Зад и под мен — старицата с шапото. Навън валеше, а горе, най-горе стояха господата от Интерпол. Ребристи скари покриваха стълбите на ескалатора. Докато човек стои на ескалатора, още веднъж подлага всичко на преоценка: Откъде идваш? Накъде отиваш? Кой си? Как се казваш? Какво искаш?

Облъхваха ме ухания: Ваниловият дъх на Мариината младост. Мазнината от тлъстите сардини, която клетата маминка притопли и изпи гореща, а тя изстина и отиде под земята. Ян Бронски, който прахоснически се заливаше с одеколон и въпреки това диханието на ранната смърт се просмука в него през всичките му илици. На картофи миришеше складът на Греф Зарзаватчията. Още веднъж миризмата на изпръхнали гъбички, полюшващи се край първолашки шистови плочи. И моята Розвита, ухаеща на канела и индийско орехче. Сякаш върху карболов облак плувах, когато господин Файнголд пръскаше трескавото ми тяло с дезинфекционни препарати. Ах, а католишкият дъх на черквата „Сърце Христово“, на множество непроветрени олтарни покривала, на студен прах, а аз — пред левия страничен олтар поверявам Барабанко… — на кого?

Все пак тази мисъл ми хрумна на ескалатора. Днес искат да ме разпнат на кръст и казват: Ти си на трийсет. Следователно трябва да сбереш ученици. Спомни си какво каза, когато те арестуваха. Преброй свещите на празничната торта, ставай от леглото и сбирай ученици! Пред един трийсетгодишен човек се откриват много възможности. Така например, ако наистина ме прокудят от лудницата, бих могъл да направя второ предложение на Мария. Днес шансовете ми безспорно са нараснали. Оскар й откри магазин, стана прочут, печели добре от грамофонни плочи, междувременно узря, остаря. На трийсет човек би трябвало да се ожени! Или ще остана ерген, ще избера една професия, ще си купя каменоломна, ще наема каменоделци, ще вадя мушелкалк и ще го доставям направо от каменоломната за строителството. На трийсет човек трябва да си уреди съществуването! Ако с времето производството на фасадни плочи ми втръсне, тогава ще потърся Муза Ула и редом с нея ще служа като вдъхновяващ модел на изящните изкуства. А някой ден може да се венчая за тъй често и краткотрайно годяваната Муза. На трийсет човек би трябвало да се ожени! Или ако Европа ме отегчи, ще се изселя в Бъфало, Америка — моята отколешна мечта: ще потърся дядо си — понастоящем милионера Джо Колчик, а някога бившия подпалвач Йозеф Коляйчек. На трийсет човек трябва да си свие гнездо! Или ще се предам, ще се оставя да ме разпнат, ще изляза навън само защото съм на трийсет и ще се преструвам на месия, за какъвто ме смятат, напук на здравия разум — ще превърна Барабанко в нещо повече, отколкото представлява в действителност, ще го издигна в символ, ще създам секта, партия или може би ложа.

Въпреки двойката влюбени пред мен и госпожата с шапото след мен, ме осени тази ескалаторна идея. Споменах ли, че двамата влюбени са на две стъпала пред мен и че аз оставих куфара помежду ни? Странно нещо е френската младеж! Докато ескалаторът ни отнасяше нагоре, тя разкопча коженото яке на младежа, сетне — ризата и заопипва голата му осемнайсетгодишна плът. Вършеше това тъй усърдно, с такива непрофесионални, ежедневни и нееротични движения, че у мен се зароди подозрение: Да не би властите официално да плащат на младите хора да демонстрират по улиците любовна страст, за да не падне реномето на френската столица? Но когато двамата се зацелуваха, подозрението ми изчезна: той насмалко не се задуши от нейния език и продължи да се дави в кашлица, когато изгасих фаса си, за да срещна ченгетата като непушач. Старицата с шапото след мен — всъщност шапото се движеше наравно с главата ми, защото дребният ми ръст стопяваше разликата от две стъпала — не правеше нищо особено, само мърморясваше и кълнеше под нос, но това бе нормално явление за мнозина старци в Париж. Гумираните перила на ескалатора се изкачваха заедно с нас. Човек можеше да сложи ръка върху перилото, ръката му да се повози. Бих се възползвал от случая, ако си бях взел ръкавици. Кахлите на стълбището отразяваха по капчица електрическа светлина. Кремави тръби и големи връзки кабели съпровождаха нашето възнесение. Не мислете, че ескалаторът вдига адски шум. Дори звучеше приятно, въпреки механичната си природа. Въпреки похлопващия стих за ужасната Черна чума, гарата на „Мезон Бланш“ ми се струваше приятна, едва ли не уютна. Чувствувах се на ескалатора като у дома си, въпреки страха и детския ужас, щях да бъда щастлив, ако край мен пътуваха не чужди хора, а живи и покойни приятели или мои близки: клетата маминка между Мацерат и Ян Бронски, сивокосата мишка — мама Тручински с нейните деца Херберт, Густе, Фриц и Мария, също Греф Зарзаватчията и неговата повлекана стрина Лина, естествено Маестро Бебра и грациозната Розвита — всички, които обкръжаваха проблематичното ми съществуване и които се провалиха чрез него — а горе, където дъхът на ескалатора секваше, ми се искаше да видя антипода на Черната чума: баба Анна Коляйчек, тя трябваше да седи там — непоклатима като планина, за да прислони след щастливото възнесение мен и моята свита — под полите и в лоното си.

Но там стояха двама господа, които не носеха бухлати фустани, а дъждобрани американска кройка. Към края на своето възлизане не мога да не призная — десетте пръстчета в обувките ми се поусмихнаха, — че безсрамната двойка влюбени пред мен и мърморясващата старица след мен са най-прости ченгета.

Какво да ви кажа още: Роден под електрическите крушки, на три години съзнателно прекъснал растежа си, получил барабан, песноломствал, стъклоломствал, вдъхвал ванилия, покашлял из черквите, нахранил Луци, съзерцавал мравките, Барабанко погребал, на Запад заминал, Изтока загубил, каменоделство изучил, като модел позирал, към Барабанко се върнал и бетона посетил, пари напечелил, безимен пръст кътал, пръста подарил, с усмивка избягал, възлязъл, арестуван, осъден, прибран, а сетне освободен — днес чествам трийсетгодишнина, а все още се страхувам от Черната чума — Амин!

Пуснах изгасената угарка на ескалатора. Потъна в процепа на скарата. След като дълго възлизах по стръмния наклон от четирийсет и пет градуса и още три крачици водоравно, ескалаторът ме изплю от сгъваемата скара върху неподвижната желязна площадка след безсрамната полицейска двойка и преди бабката — полицайка. Щом криминалните се легитимираха и ме назоваха с името Мацерат — следвайки моята идейка от ескалатора, — Оскар каза първо на немски: „Аз съм Христос!“, но тъй като се оказа очи в очи с Интерпол, каза на френски, а накрая на английски: „I am Jesus“.

Въпреки това бях задържан под името Мацерат. Без съпротива минах под закрилата на полицаите и полицейските чадъри, тъй като навън, на авеню „Италия“, валеше, ала неспокойно се озъртах и боязливо търсех, и неведнъж открих в тълпата на авенюто — нали Чумата може да се преобразява — в навалицата край полицейската кола ужасяващо спокойното лице на Черната чума.

Сега думите наистина вече ми бягат, но все пак трябва да обмисля какво ще прави Оскар след неизбежното изписване от психоклиниката. Да сключи брак? Да остане ерген? Да се изсели? Да позира? Да си купи каменоломна? Да сбере ученици? Или да създаде секта?

Всички възможности, които днес се откриват пред един трийсетгодишен човек, трябва да се проучат, но как, ако не с моя барабан. Ето защо ще отмеря на Тенекийко песничката, която звучи все по-реално и по-зловещо, ще призова и разпитам Черната чума, за да съобщя утре заран на Бруно Гледача какъв живот възнамерява да води трийсетгодишният Оскар занапред под сянката на все по-черния детински страх; защото какво ли не ме плашеше преди — по стълбите, в мазето, като слизах за въглища, нещо ще изръмжи и трябваше да го прогонвам със смях, да, но все пак то съществуваше, с пръсти ще заговори, през ключалката ще покашля, в печката ще въздъхне, с вратата ще проскърца, от комина ще пухне, когато корабите надуваха роговете в мъгла, когато между прозорците с часове агонизираше муха, или змиорките искаха маминка, а маминка искаше змиорките, когато слънцето потъваше зад хълмите и заживяваше свой живот, кехлибар! За кого ли мислеше Херберт, когато обязди дървената статуя? А зад централния олтар — какво щеше да бъде католицизмът без Чумата, която хвърля черна сянка върху всички изповедни? Тя хвърляше сянка, когато трошаха играчките на Зигисмунд Маркус, когато гаменчетата от нашия двор Аксел Мишке, Нухи Айке, Зузи Катер и Хензи Колин варяха тухлена супа и пееха: „Тука ли си, Чумо черна? Да-да-да! Ти си виновна, ти си виновна, ти и само ти. Тука ли си, Чумо черна…“ Тя винаги е била тук — дори в лимонадения прах от лазарец, макар да се пенеше толкова невинно резедава; във всички гардероби, където се свирах, се свираше и тя, а по-късно зае от Луци Ренванд триъгълната лисича муцунка, плюскаше салам с обелките и заведе Кокалярите на високата кула за скокове — само Оскар оцеля, съзерцаваше мравките и знаеше: това е нейната сянка, която се е умножила и търси сладки удоволствия, и думите: Богородице благословена, многострадална, чудотворна Дево на девиците… и всичкия камък: базалт, туф, диабаз, шупли в мушелкалка, мек алабастър… и всички стъклоломици: взривено стъкло, прозрачно стъкло, ефирно изваяно стъкло… и бакалски стоки: брашно и захар в сини кесии по четвъртинка и половинка. След време четири котарака, от които единият се казваше Бисмарк, стената, която трябваше да бъде варосана, Полша — в екзалтацията на смъртта, също извънредни съобщения — кой кога какво потопил, картофи, които изтрополяват от кантара, сандъци, които се стесняват към нозете, гробища, на които съм стоял, плочи, върху които съм коленичил, кокосови влакна, на които съм лежал… всичко, що е трамбовано в бетон, сълзотворният сок на лука, пръстена и пръста, и кравата, която ме ближеше…

А Оскар няма ли да попита коя е тя? Бягат му думите. Защото онова, което преди ми седеше в гръб, а сетне целуваше гърбицата ми, сега и занапред иде насреща ми:

Черна чума по петите ме преследва.

Ето я сега срещу ми — черна.

Думите, палтото си обърна — черна.

С черни пари плаща — черна.

А запеят ли децата, повече не пеят:

Тука ли си, Черна чумо? Да-да-да!