Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (18)

Полската поща

Спях в един кош за бельо, пълен с писма, едни — поели към Лодз, Люблин, Лйов, Торун, Краков и Ченстохова, а други — пристигнали от Лодз, Люблин, Лемберг, Торн, Кракау и Ченстохау. Ала не сънувах нито Матка Боска Ченстоховска, нито Черната мадона и не гризках ни съхраняващото се в Краков сърце на маршал Пилсудски, ни от меденките, прославили град Торн. Дори повреден Барабанко не ми се присъни. Заспал дълбоко върху писмата в коша на колелца, Оскар не долавяше нищо от оня шепот, съсък и брътвеж, от всички ония недискретности, които витаели над купищата писма. На мен писмата думица не ми казаха, аз не очаквах поща, никой не ме смяташе за получател, камо ли за подател. Като царче си спях, свалил антенка, върху планина от писма, която — трудна с новини — би могла да представлява света.

Та по понятни причини не ме събуди писмото на някойси пан Лех Милевчик от Варшава, който пишеше на племенницата в Данциг — Шидлиц, тъй алармено писмо, че можеше да събуди хилядолетна костенурка; мен ме събуди или близък картечен лай, или далечен тътен от оръдейни залпове на линейните кораби в Свободното пристанище.

Колко лесно се пише: картечници, оръдия. А защо не порой, едра градушка или парад на къснолятна буря, подобно бурята в чест на моето рождение? Бях толкова заспал и безсилен за подобни разсъждения, но по шумовете, неотглъхнали още в ушите ми, заключих и — като всеки сънен — назовах обстановката направо и точно: Стрелят!

Едва — що изпълзял от коша, криво — ляво стъпил върху сандалки, Оскар се погрижи за спокойствието на своя деликатен Барабанко. Изрови с две ръце дупка в рехаво, ала безредно трупаната купчина в коша, гостолюбиво прислонявал съня му, но Оскар не безчинствуваше — да къса, да мачка, камо ли да унищожава; не, внимателно разлепях сплъстената поща и нежно обгрижвах виолетовите писма — дори обикновени пощенски картички — с щемпел „Poczta Polska“, гледах да не се отвори някой плик; защото макар пред прага на неотвратими, преломни събития, тайната на личната кореспонденция трябваше да бъде опазена.

С усилването на картечния лай растеше и кратерът в коша с писма. След като разрових доволно и предоволно, настаних смъртно болния Барабанко в току-що изкопаното ложе, завих го дебело, не с три, не, с десет, с дванайсет ката пликове го затрупах, тъй здраво сцепени един с друг, както се зида яка стена.

Тъкмо прикътах Тенекийко с надеждата да го овардя от куршуми и снаряди, когато откъм площад „Хевелий“ върху пощенската фасада над салона с гишетата тресна първата противотанкова граната.

Полската поща, масивна тухлена сграда, спокойно можеше да понесе множество такива попадения и нямаше защо да берат страхове, че хаймверовците на бърза ръка ще отворят бреш — достатъчно голям за фронтална, често репетирана атака.

Напуснах своето безопасно, безпрозоречно, закътано между три канцеларии и коридор хранилище, за да понагледам Ян Бронски. Докато се озъртах за моя предполагаем татко Ян, разбира се, още по-ревностно търсех сакатия портиер Кобиела. Та нали снощи бях жертвувал вечерята си и дошъл с трамвай в центъра, на площад „Хевелий“, и в тая безразлична ми пощенска сграда, за да дам Барабанко на ремонт. Следователно ако не откриех портиера навреме — тоест преди неизбежното нападение, — нямаше вече кой грижовно да стегне разхлопан Барабанко.

Оскар търсеше уж Ян, а се надяваше за Кобиела. Скръстил ръце пред гърди, той неведнъж измери мозайката на дългия коридор, ала стъпките бяха единствената му компания. Е, различаваше наистина единичните изстрели, явно изпушквани откъм Пощата, и несекващото прахосничество на муниции от страна на хаймвера, пестеливите стрелци-канцеларисти несъмнено бяха подменили гумените си печати с други, също тъй подпечатващи инструменти. А в коридора — на крак, на хълбок или нащрек — нямаше никаква готовност за евентуална контраатака. Там патрулираше само Оскар, с голи ръце и без барабан, изложен на историческия интроитус на една твърде ранна утрин, която във всеки случай носеше не мъдрост, а олово и смърт.

И в канцелариите към задния двор не открих жива душа. Що за лекомислие — рекох си аз. Трябвало е да укрепят сградата и откъм Шнайдермюленгасе. Ей го отсреща полицейския участък, само една дъсчена ограда го дели от двора с колетната рампа — от тая по-удобна позиция за атака, здраве му кажи.

Обиколих канцелариите, стаята за препоръчани пратки, отдела за записи, деловодството, телеграфната служба: Ето къде бяха залегнали те! Зад броневи плочи и пясъчни чували, зад повалени канцеларски мебели лежаха те и стреляха пресекливо, едва ли не пестеливо.

Прозорците в повечето канцеларии вече се бяха запознали с картечниците на хаймвера. Набързо огледах щетите и ги сравних със стъклата, рухвали под силата на диамантения ми глас в ония волни, дълбоко дишащи времена. Е, ако ме бяха помолили да помогна при защитата на Полската поща, ако дребничкият, пъргав Доктор Михон се бе обърнал към мен не като пощаджийски, а като военен директор на Пощата и ме бе заклел да служа на полската кауза, моят глас щеше да се отзове: за Полша и за Полската дивоцъфтяща, но все още плодоносна икономика, на драго сърце бих избил прозорците на всички къщи отвъд площада, всичката стъклария по „Рем“, стъкления низ по Шнайдермюленгасе, включително на полицейския участък, и с още по-далекобойна сила отпреди за минути щях да превърна хубаво лъснатите прозорци по „Староградски ров“ и „Рицарска“ в черни проветриви дупки. Това щеше да всее смут не само в редиците на хаймвера, но и сред гражданите — сеирджии. Щеше да произведе ефекта на няколко тежки картечници и още в началото на войната да породи мита за чудодейни оръжия, макар че нямаше да спаси Полската поща.

Оскар не се включи в битката. Доктор Михон с полския стоманен шлем върху директорската си тиква вместо да ме закълне — щом се спуснах по стълбата към салона с гишетата и се шмугнах между краката му, — ми зашлеви такава парлива плесница, за да хукне веднага след шамара с цветисти полски ругатни по защитническите си дела. Не ми оставаше нищо друго, освен да преглътна шамара. Е, нали всички тия хора, значи и доктор Михон, който в крайна сметка носеше цялата отговорност, бяха възбудени, уплашени; простено им бе.

Часовникът в салона с гишетата ме осведоми, че е 4,20. Когато стана 4,21, можех да допусна, че първите бойни действия не са повредили часовниковия механизъм. Той вървеше и аз не знаех как да тълкувам това бездушие на времето — като добър или лош знак.

Във всеки случай останах в салона с гишетата, потърсих Ян и Кобиела, ометох се от пътя на Доктор Михон, не намерих ни чичко, ни портиер, установих стъклощетите, също грозни пукнатини и олюпени парцали мазилка до главния вход, и станах свидетел как вдигнаха първите двама ранени. Единият, позастарял господин с посивели, все още грижливо вчесани на път коси, говореше възбудено и безспир, докато бинтоваха една драскотина над десния му лакът. Още не бялопревързали безобидната му рана, той бе готов да скочи, да грабне пушката и пак да се просне зад направо ненадеждните чували с пясък. Добре че лека отмала, причинена от силния кръвоизлив, отново го повали на пода и му осигури принудителен покой, без който един позастарял, току-що ранен господин не би могъл да се вдигне на крак. При това и дребният петдесетгодишен нервак, който носеше стоманен шлем, но от цивилното му джобче надничаше крайчецът на копринена кърпичка, тоя господин с аристократични маниери на канцеларски рицар, дето беше Доктор и се казваше Михон и снощи най-строго бе разпитвал Ян Бронски, нареди на позастарелия контузен господин да миряса в името на Полша.

Вторият ранен едва пъхтеше върху някакъв чувал със слама и вече примираше за чувалите с пясък. Периодически изреваваше силно и без срам, защото бе прострелян в корема.

Оскар тъкмо се канеше пак да инспектира редицата мъже зад пясъчните чували — ха дано попадне на своите хора, — когато две гранати почти едновременно тряснаха над и до главния портал и раздрънчаха салона с гишетата. Кантонерките, изтикани до портала, зейнаха и отприщиха купища документи, които се разлетяха из въздуха, изгубили кламери и опора, кацаха по плочите, плъзгаха се, докосваха и покриваха други листове, а при едно надлежно деловодство те никога не би трябвало да се виждат. Излишно е да споменавам, че се пръснаха и последните останки стъкла, че от стените и тавана се откъртиха малки и големи участъци мазилка. През пушилката от гипс и вар довлякоха насред салона още един ранен, но после по нареждане на Стоманения шлем, Доктор Михон, го помъкнаха по стълбите към първия етаж.

Оскар се лепна за мъжете с изохкващия на всяко стъпало пощенец, никой не го върна, не му потърси сметка или — както пан Михончик преди малко — не намери за нужно да го шамароса с груба мъжка длан. А и гледаше да не се петляви из пощенско-бранителските крака на големите.

Щом стигнах първия етаж подир едва изпъплилите по стълбата мъже, съмнението ми се потвърди: носеха ранения към същото безпрозоречно и затова безопасно хранилище, дето Оскар вече си бе заплюл. А понеже липсваха дюшеци, те решиха, че кошовете с писма спокойно ще послужат — е, за възкъсички, но пък мекички — ложета. Вече се разкайвах, че съм разквартировал Барабанко в един от тия самоходни кошове, пълни с непреходна поща. Дали кръвта на разпорените и надупчени пощенци нямаше да пропие през десетте или двайсетте ката хартия и да придаде на Тенекийко такава окраска, каквато познаваше само като лакова боя. Какво общо имаше Барабанко с кръвта на Полша? Ако ще да клепат с кърви техните си преписки и попивателни! Ако ще да изливат синьото мастило от мастилниците и да ги напълнят с червено! Ако ще да червосват носните си кърпи и белите си колосани ризи до половина в кръв като поляшкото знаме! В крайна сметка биеха се за Полша, не за моя Барабанко! Ако държат на това, Полша — макар загинала — червено-бяла да загине, но защо и Барабанко да загива заради подозрително прясната си шарка?

Лека — полека у мен се загнезди мисълта; те не се бият за Полша, бият се за моя изметнат Тенекийко. Ян ме бе примамил в Пощата само за да подсигури на канцеларистите възпламеняващо знаме, тъй като Полша не им стигаше като светъл маяк. През нощта, докато съм спал в коша на колелца, но нито съм се возил, нито съм сънувал, бдящите пощенци са шушнели като парола: Едно издъхващо детско барабанче потърси убежище при нас. Ние сме поляци, трябва да го защитим, още повече, че Англия и Франция сключиха съюз с нас.

Докато тия безплодно отвлечени разсъждения сковаваха действията ми пред полуотворената врата на хранилището, картечницата изтрещя за пръв път откъм двора. Както и бях предрекъл, хаймверът бе рискувал да нанесе удар от полицейския участък на Шнайдермюленгасе. Миг след това нозете ни дружно подскочиха: ония от хаймвера бяха успели да гръмнат вратата на магазията към товарната рампа. Мигом нахлуха в магазията, сетне в колетната служба и ето — зина коридорната врата към салона с гишетата.

Мъжете, които бяха извлекли ранения по стълбите и го бяха настанили в коша с писма, скрил моя Барабанко, изхвърчаха навън, други се втурнаха подире им. По тупурдията разбрах, че се бият в коридора на партера, а после — в колетната служба. Хаймверът трябваше да отстъпи.

Колебливо първом, сетне по-уверено Оскар се намъкна в хранилището за писма. Лицето на ранения бе жълто — посивяло, ченето му — озъбено, а очните ябълки усилено шареха под затворените клепачи. Слизести жилки кръв се стичаха от устата му. Но тъй като главата му висеше извън коша, почти нямаше опасност да оплеска писмата. Оскар трябваше да се вдигне на пръсти, за да бръкне в коша. Ала дирникът на мъжа тегнеше точно там, където бе заровен Барабанко. Отпърво Оскар дърпаше леко, защото се съобразяваше с човека и писмата, после затегли все по-силно и по-силно, докато накрая успя да изровичка изпод охкащата грамада няколко дузини скъсани и парцалосани пликове.

Днес бих искал да кажа, че тъкмо бях напипал ръба на Барабанко, когато някакви мъже се втурнаха нагоре по стълбата, а после по коридора. Връщаха се, бяха изхвърлили хаймвера от колетната магазия, засега бяха победили; чувах как се смеят.

Притаен зад един кош, изчаквах близо до вратата, докато мъжете се суетяха около ранения и го превързваха — отначало гръмогласно и жестикулирайки, после — тихо ругаейки.

Две противотанкови гранати тряснаха фасадата пред салона с гишетата, още две, а сетне — тишина. Залповете на линейните кораби в Свободното пристанище, закотвили се срещу Вестерплате, тътнеха в далечината, благодушно и монотонно гълчейки — човек свикваше с тях.

Измъкнах се крадешком от хранилището с писма, зарязах Барабанко в беда и пак тръгнах да търся моя предполагаем татко и чичко Ян, а също и портиера Кобиела.

На втория етаж се намираше служебният апартамент на главния пощенски секретар, господин Началник, който явно навреме бе изпратил семейството си в Бромберг или Варшава. Първо надникнах в няколкото хранилища към двора на пощата, а сетне открих Ян и Кобиела в детската стая на началнишкия апартамент.

Приветливо светло помещение с весел тапет, за жалост тук-таме наранен от заблудени куршуми. Каква наслада за очите е била гледката към площад „Хевелий“ през мирно време — застане човек пред двата прозореца и зарее поглед навън! Едно все още здраво люлеещо се конче, сума топки и топчици, рицарски замък, пълен с повалени оловни войници — пехотинци и на кон, отворена мукавена кутия, пълна с железопътни релси и мънички товарни вагончета, няколко повече или по-малко пострадали кукли, куклени стаи, където цареше безпорядък, с две думи — свръхбогат асортимент от играчки; говорещ, че пощенският шеф — секретар господин Началник е баща на двама ужасни глезльовци — момче и момиче. Хубаво, че хлапетата бяха евакуирани във Варшава, та това ми спести срещата с подобна двойка брат и сестра, каквито познавах у Бронски. С известно злорадство си представих с каква мъка се е простило шеф — секретарското синче с детския си рай, пълен с оловни войници. Може би е пъхнало няколко уланчета в джоба си, за да подкрепи след време полската кавалерия в битката за крепостта Модлин.

Оскар нещо се поувлече с оловните войници, но въпреки това не може да изклинчи от признанието: върху най-горната лавица на етажерката за играчки, шарени книжки и кутии с игри бяха наредени музикални инструментчета — детски формат. Меденожълто тромпетче беззвучно стоеше до едно металофонче, което — цялото в слух — следеше бойните действия, тоест при всяко попадение на граната зазвъняваха камбанки. Вдясно — разтегнато и шарено — се извиваше акордеонче. Родителите трябва да са били доста смахнати, за да подарят на чадата си истинска цигулчица с истински струнички! А до цигулчицата, извъртяло бял тумбак, залостено с няколко кубчета, за да не се изтъркули, се кипреше — няма да повярвате! — червено — бяло лакирано барабанче.

Първо не се опитах да сваля сам барабана от етажерката. Оскар знаеше докъде стигат ръцете му и в случаите, когато неговото гномство преминаваше в безпомощност, той си позволяваше да моли възрастните за услуги.

Ян Бронски и Кобиела бяха залегнали зад няколко пясъчни чувала, които изпълваха долната трета от френските прозорци. На Ян се бе паднал левият прозорец. А Кобиела се бе настанил отдясно. Мигом схванах, че на портиера сега не му е до моя Барабанко — да го вади изпод туловището на храчещия кръв защитник, където навярно съвсем се бе спитил, а камо ли да го поправя; защото Кобиела бе страшно зает; периодически стреляше с пушката си през една дупка в чувалестия вал над площада по ъгъла на Шнайдермюленгасе, където малко преди моста „Радауне“ бе заел позиция артилерийски отряд.

Ян се бе свил на кълбо, захлупил глава и целият трепереше. Познах го само по елегантния тъмносив костюм, посипан с вар и пясък. Връзките на дясната му, също сива обувка се бяха развързали. Наведох се и ги вързах на-фльонга. Когато стягах фльонгата, Ян трепна, попривдигна невъзможно синия си чифт очи над левия ръкав и втренчи в мен невменяемо син, воднист поглед. Въпреки че не бе ранен — Оскар набързо провери — Ян беззвучно плачеше. Ян Бронски примираше от страх. Нека си хленчи — аз посочих барабана на евакуирания Началник-младши и с недвусмислени жестове подканих Ян да използува момента — жива душа нямаше в детския кът, — предпазливо да отиде до етажерката и да ми свали Тенекийко. Чичко Ян не ме разбираше. Моят предполагаем татко не ме усещаше. Любимият на клетата маминка бе тъй заглавичкан и обсебен от своя страх, че моите умолителни жестове най-много да го изплашеха още повече. Оскар можеше да му извика, но се страхуваше от Кобиела — уж заслушан в пушката си, но току-виж, го спипал.

Ето защо залегнах до левия хълбок на Ян зад чувалите с пясък, сгуших се в него, за да прелея частица от олимпийското си спокойствие на злочестия чичко и мой най-вероятен татко. След малко сякаш се поуспокои. Благодарение на подчертано равномерното си дишане успях донякъде да усмиря пулса му. А когато повторно насочих вниманието на Ян — но май поприбързах — към барабана на Началник — младши, като извъртях главата му бавно и нежно, ала право към отрупаната с играчки етажерка, Ян пак не ме разбра. Страх го изпълни отдолу догоре, изля се обратно надолу, но там удари на камък, навярно на — подметките с ортопедични подложки, и страхът хукна да си търси отдушник, но рикошира и бегом — през стомаха, далака и черния дроб, се загнезди тъй здраво в клетата главица на Ян, че сините му очи се ококориха и в бялото им изпъкна плетеница капилярчета, които Оскар никога преди не бе съзирал в очните ябълки на своя предполагаем татко.

Струваше ми доста усилие и време, докато върна чичковите очни ябълки отново в орбитите и накарам сърцето му да спазва известно приличие. Но цялото ми старание в служба на естетиката отиде нахалост, когато фрицовете откриха огън със средната гаубица, взеха на прицел желязната ограда пред пощата и я пометоха: с удивителна точност, загатваща високо равнище на подготовка, те косяха тухлените колонки под коляно една подир друга, така че накрая принудиха и желязната решетка да падне на колене. Клетият чичко Ян изстрадваше повалянето на всяка от двайсетината колонки с душа и сърце и с такава дълбока покруса, сякаш не поваляха в праха най-обикновени колонки, а пиедестали и заедно с пиедесталите въжделени, жизненоважни свидни чичкови кумири.

Само това може да обясни поведението на Ян, който посрещаше всяко попадение на гаубицата с пронизителен писък, и ако бе го артикулирал съзнателно и целенасочено, щеше да придобие стойността на стъклорежещ елмаз — подобно моя стъклоубийствен крясък. Действително Ян крещеше с много плам, но без план и нищо не постигна, само накара Кобиела да помести кокалеста хрома снага към нас, да надигне мършавата си птича глава без мигли и да размърда воднисто — сивкави зеници към нашата страдалческа общност. Той раздруса Ян. Ян хленчеше. Разкопча ризата му, трескаво го опипа да не би да е ранен — замалко да се изхиля, — след като не откри и най-лека драскотина, обърна го по гръб, стисна ченето на Ян, та чак изпука, застави синия Янов ала Бронски поглед да издържи воднистосивкавите искри в Кобиеловите очи, тегли една полска попържня, като посипа лицето му с пръски слюнка, а накрая му метна пушката, дето Ян бе захвърлил пред специално отредената за него бойница; защото не бе свалил дори предпазителя на пушката. Прикладът сухо удари капачката на лявото му коляно. Моментната и първа след всички душевни страдания физическа болка, изглежда, добре му подействува, понеже той стисна пушката и едва не подскочи от ужас, щом усети хладта на метала първом в пръстите, а сетне и в кръвта си, но после все пак припълзя до своята бойница, въодушевен от попържните и увещанията на Кобиела.

Моят предполагаем татко имаше точна и — при цялата си мекушаво — развинтена фантазия — толкова реалистична представа за войната, че му беше трудно, дори невъзможно да прояви малко повече смелост поради липса на въображение. Без да огледа терена от предоставената му бойница, без да избере мишена и да се прицели, той вирна пушка, бързо и слепешката изгърмя отведнъж пълнителя над покривите край площада и пак прилази на четири крака зад чувалите с пясък. Ян поглеждаше портиера така жално — милно иззад прикритието си, приличаше на ученик без домашно, който смутено мрънка някакво извинение. Кобиела тракна дважди — трижди с челюсти, че като прихна, дъх не можеше да си поеме от смях, но изведнъж млъкна сепнат и три-четири пъти срита по пищяла Бронски, който като пощенски секретар сигурно му беше началник и тъкмо се засили да забие топузестата обувка в хълбока на Ян, когато картечен откос раздроби оцелелите горни стъкла и нацъфка тавана. Ортопедичната обувка се отпусна, Кобиела се просна зад пушката си и като че ли за да навакса прахосаното време с Ян, навъсено и припряно започна да изстрелва куршум подир куршум — което влиза в сметката за всички разходени муниции през Втората световна война.

Дали Кобиела не ме е забелязал? Той, който иначе бе строг и недостъпен — дистанция, която само инвалидите от войната с респект умеят да поддържат, — ме остави в тоя ветрилник с натежал от олово въздух! Или си е рекъл; Нали е детска стая, значи Оскар може да остане тук и да си поиграе в моменти на затишие.

Не зная колко сме лежали така: аз между Ян и стената вляво, ние двамата — зад пясъчните чували, Кобиела — зад пушката си, стрелящ за двама. Някъде към десет огънят стихна. Възцари се такава тишина, че чувах бръмченето на мухите, долавях гласове и команди откъм площада и се заслушах в глухото пърпорене на линейните кораби в пристанището. От ясен до облачен септемврийски ден, слънцето багреше света в старо злато, всичко — ефирнонежно, чувствително, а с толкова слаб слух. Наближаваше петнайсетият ми рожден ден. И като всяка година през септември си пожелах тенекиен барабан, нищо друго освен тенекиен барабан; отказал се от всички богатства на тоя свят, копнеех единствено и неизменно за лъскав барабан от червено-бяла тенекия.

Ян не шукваше. Кобиела пухтеше равномерно и Оскар реши, че е заспал и използува краткото затишие да си подремне, защото в крайна сметка всички хора, дори героите, сегиз-тогиз се нуждаят от ободрителна дрямка. Само аз бодърствувах и с цялата неумолимост на възрастта си мислех единствено за Тенекийко. Не че се сетих за барабана на Началник — младши едва сега, поради зараждащата се тишина и предсмъртното бръмчене на изнемощяла от лятото муха. И по време на битката, оглушен от бойния грохот, Оскар не го беше изпускал от очи. Сега се откриваше златният ми шанс и за нищо на света не биваше да го пропусна.

Оскар полека се надигна и тихо, като прекрачваше строшените стъкла, се упъти към лавицата с играчки и вече си представяше как ще тури ей оня строител върху детското столче, ще си направи стълбичка — достатъчно висока и стабилна — и ще стане притежател на чисто нов тенекиен барабан, но не щеш ли — ме спипа гласът на Кобиела, а миг след това и мазолестата портиерска лапа. Отчаяно посочих близкия барабан. Кобиела ме дръпна назад. Бях протегнал жадно две ръце към Тенекийко. Инвалидът се подвоуми и — аха — да се пресегне нагоре, за да ме ощастливи, когато картечен откос влетя в детската стая, а пред портала тряснаха танкови гранати; Кобиела ме хвърли в ъгъла до Ян Бронски, пак се изля зад пушката си и вече зареждаше втори пълнител, а аз не откъсвах очи от барабана.

Ето че и Оскар залегна, а Ян Бронски, синеокият ми чичо-сладур, дори не вдигна нос, когато птичата глава с хромата нога и воднистия поглед без мигли ме докопа точно преди целта и ме забърса към ъгъла с пясъчните чували. Но Оскар не заплака. Само дето в него се завъди гняв — тлъсти, белезникаво синкави безоки личинки се плодяха, търсейки вкусна леш: какво ме засягаше Полша? Какво е това Полша! Нали си имат кавалерия! Да си я яхат! Те целуваха ръце на дамите, но винаги със закъснение забелязваха, че са целунали не отмалелите пръсти на дама, а негримираното устие на някоя гаубица. Че като се развъртя оная госпожичка от рода Круп. Като засука устни, заимитира зле уж, ала истинска бойна пукотевица — същински кинопреглед, — като заръси блудкави „гърмящи бонбони“ по парадния вход на Пощата, искаше да отвори бреш и отвори бреш, чак стълбището искаше да разяде през широко зиналия салон с гишетата — та никой да не притърча ни нагоре, ни на долу. А зад картечниците свитата й, две кокетни разузнавателни коли с изрисувани на бронята имена — какви прекрасни имена; „Остмарк“^[1] и „Судети“! — и те насита нямаха — трещяха, шпионираха и маневрираха бронирани пред Пощата — швък-прък, назад — напред, като две млади, любознателни дами, които искаха да разгледат замъка, но замъкът още не беше отворил. Това изнерви разглезените хубавици, свикнали да ги пускат навсякъде; и те замятаха погледи във всички наблюдаеми покои на замъка — оловносиви, проникновени погледи от един и същ калибър, за да стане на кастеланите вътре тежко, студено и тясно.

Една от разузнавателните коли — мисля, че „Остмарк“ беше — пак загърмоли от „Рицарска“ към Пощата, тогава чичко Ян — от доста време ни жив, ни умрял — навря десния си крак в бойницата, вирна го с тайната надежда, че някоя от колите-съгледвачи ще го съгледа и простреля; или заблуден куршум ще се смили и ще фрасне я прасеца, я петата му, ще го нарани и ще позволи на войника да се оттегли от боя със силно куцукане.

Види се, Ян Бронски омаляваше да вири дълго крак. От време на време го пускаше за малко. Но после смени позата, легна възнак и сключи ръце под коляно — опора стабилна, за да подлага по-продължително и по-перспективно прасец и пета пред разсеяни и насочени куршуми.

Каквито и симпатии да хранех към Ян, а и до днес храня, разбрах яростта на Кобиела, щом видя шефа си, пощенския секретар Бронски, в тази жалка и окаяна поза. С един скок портиерът се изправи, с втория се намери над нас, вече връхлиташе, сграбчи Ян за парцалите, а с парцалите и Ян, вдигна тая бохча и я тръсна на пода, пак го сграбчи, сакото изпращя, заби му един ляв, пое го отдясно, фрасна му десен, повали го с ляв, но го пипна в летеж с десен и тъкмо с ляв — десен едновременно да направи големия бокс, за да нанесе на Ян Бронски големия удар, на чичко Бронски, предполагаемия татко на Оскар — и тогава нещо зазвънтя, все едно зазвъняха ангелски гласчета в прослава богу, нещо запя, както пее ефирът по радиото, и улучи не Бронски, улучи Кобиела, една граната си позволи пъклена шега — и всичко се пръсна от смях, тухлите се изсмяха на парченца, стъклата на сол, мазилката — на брашно, дървото намери своята секира, и заподскача на куци-крак веселата детска стая, и се спукаха по шевовете всички Кете-Крузички, и залудува Кончо-Вихрогончо — де да можеше да метне някой ездач от гръб! — и се срутиха паянтовите постройки на Мерклинския конструктор, и полските улани изведнъж обсадиха четирите ъгъла на стаята, последна се катурна етажерката с играчките: и камбанките възвестиха със звън Великдена, засвири акордеонът, тромпетът надуваше кой знае какво, всичко гръмна отведнъж, като репетиращ оркестър: пищеше, плющеше, цвилеше, дрънкаше, звънеше, пращеше, скриптеше, скрибуцаше, цвърчеще — горе в обертоновете, а долу — унтертоновете подкопаваха основите. А аз — както подобава на тригодишен малчуган при попадението на граната — се бях скълбучил на най-сигурното място, под прозореца, и в ръцете ми попадна Тенекийко, попадна Барабанко — и нямаше ни една дупчица, освен няколко драскотини по лака, новият тенекиен барабан на Оскар.

Щом вдигнах поглед от придобивката си, която — виж ти! — неочаквано се търкули в нозете ми, видях, че Ян се нуждае от моята помощ. Той се мъчеше да отхвърли тежкото туловище на портиера от себе си. Първо реших, че и Ян е ударен, защото скимтеше много естествено. Накрая, когато избутахме Кобиела, стенещ също тъй естествено, контузията на Яновото тяло се оказа нищожна. Само дясната му буза и едната китка бяха порязани от стъкла. С бегло сравнение установих, че моят предполагаем татко има по-светла кръв от кръвта на портиера, която пропиваше — тъмна и сочна — през крачолите на бедрата му.

Чудех се дали Кобиела или гранатата бе разпарцалосала и изметнала елегантното сиво сако на Ян. Грозни дрипи висяха на раменете му, хастарът съдран, копчетата хвръкнали, шевовете спраскани, джобовете обърнати.

Не съдете строго клетия ми Ян Бронски, който преди да извлече с моя помощ Кобиела от детската стая, се зае да събира всички джунджурии, изтърсили се от джобовете му при силния вихър. Намери гребенчето си, снимките на своите любими — между тях и един портрет на клетата маминка, портфейлът му обаче не бе се отворил. Мъчително и небезопасно време настъпи за Ян, тъй като част от чувалите бяха пометени, а той събираше из цялата стая разпилените карти за скат искаше си всичките тридесет и две карти и когато не откри тридесет и втората, страшно се натъжи, клетия, а щом Оскар я откри, откри я между две опустошени кукленски стаи и му я подаде, той се усмихна, макар че бе една нищо и никаква седмица пика.

Когато най-сетне извлякохме Кобиела от детската стая в коридора, портиерът намери сили за няколко понятни за Ян Бродски думи: „На място ли си е всичко?“, кахъреше се инвалидът. Ян бръкна в панталона между старческите крака, шепата му се напълни и той кимна на Кобиела.

Колко щастливи бяхме всички: Кобиела бе запазил своята гордост, Ян бе намерил цялото тесте карти, включително и седмица пика, а Оскар си имаше нов Барабанко, който при всяка крачка се удряше в коляното му, докато Ян и някакъв Виктор — както го наричаше Ян — свалиха изнемощелия от кръвоизлива Кобиела на долния етаж — в хранилището с писма.