Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (20)

Той лежи на „Заспе“

Току-що препрочетох края на предишната глава. Ако някой трябва да е недоволен, то Оскаровото перо да недоволствува — не аз, защото бе съумяло — сбито и обобщено, а на места — уж в името на сбитите обобщения — да преувеличава, та дори да лъже.

Но за да съм справедлив — ще изляза на перото — лъжльо в гръб и ще направя няколко корекции: първо — последната игра на Ян, която за жалост той не успя да довърши и спечели, не беше гранд, а каро без два; второ — на излизане от хранилището Оскар помъкна не само новия Тенекийко, а и стария Щърбаланко, изтърколил се от коша за бельо вкупом с мъртвеца без тиранти и пороя писма. Освен това трябва да добавя: Едва — що Ян и аз бяхме напуснали хранилището, защото хаймверовците с „Въннн!“, щабфенери и карабини ни приканиха към това, Оскар — търсейки закрила — се заумилква край двама добродушни наглед чичковци, зарони крокодилски сълзи и с обвинителни жестове изкара злодей нещастния Ян, своя баща, довлякъл с поляшката си безчовечност невинното дете в Полската поща, да го използува едва ли не като мишена за куршумите.

От тоя юдински театър Оскар очакваше малко милост за своя здрав и своя разхлопан Барабанко и не сбърка: фрицовете може да ритаха Ян в кръста, да го ръгаха с приклади, но моите двама Барабанковци не пипнаха, а един позастарял чичо с кахърно-татковски бръчки край носа и устата ме потупа по бузката, докато друг лененорус батко с вечно засмени и затова незрими очи — две цепки сякаш, ме гушна в прегръдка, с което болезнено жегна честолюбието на Оскар.

Днес, засрамя ли се от недостойното си поведение, все се успокоявам: Ян не ме е забелязал, така се бе заблеял по картите и тъй заблеян си остана до края и вече нищо, дори най-забавната, най-сатанинската приумица на фрицовете не можеше да го откъсне от картите за скат. Докато Ян се намираше във всевечното царство на картонените колибки и си благуваше в една такава орисана с щастие колибка, ние, фрицовете и аз — защото Оскар се присламчи към фрицовете, — стояхме между тухлени зидове, върху каменни плочници на коридори, под покриви с корнизи, така нескопосано сбручкани по ъглите на външни и междинни стени, че някой злополучен ден щеше да се случи най-лошото и всички тия кърпежи, които наричаме архитектура, по едни или други обстоятелства щяха да се разпаднат.

Разбира се, това закъсняло покаяние не може да ме извини, тъй като съм склонен да вярвам — видя ли скеле, все за разрушения се сещам, — че картонените колибки са единствено достойното за човека обиталище. При това се прибавя уликата по родствена линия. Дали в оня следобед съм бил твърдо убеден, че Ян Бронски не ми е просто някакъв си чичко и лъже-татко, а роден баща. Едно предимство, което щеше да го разделя от Мацерат за вечни времена: защото Мацерат или ми е бил баща, или е бил една кръгла нула.

Първи септември трийсет и девета — навярно в оня злощастен следобед и вие сте познали в лицето на блажения строител на колибки Ян Бронски моя роден баща — тая дата бележи втората ми голяма вина.

Не мога да си изкривя душата дори в моменти на дълбока разнеженост: моят Барабанко, не, аз самият, барабанчикът Оскар, вкара в гроба първо клетата си майчица, а сетне — своя чичко и татко Ян Бронски.

Но има дни, когато едно дебелашко чувство за вина, като се намърда в стаята ми — иди, че го изгони! — и ме натисва във възглавниците на моя психокреват. Тогава и аз като всички се оправдавам с неведението си, което в ония години бе излязло на мода, а и днес някои дами и господа се перчат с него като с елегантно шапо.

Оскар, ничул-нивиделият хитрец, невинна жертва на поляшкото варварство, бе откаран с треска и хистеричен припадък в Градската болница. Мацерат бе уведомен. Още предната вечер бил съобщил за изчезването ми, макар да не бе доказано дали съм негова собственост.

Трийсетимата мъже обаче плюс Ян, с вдигнати ръце и сключени китки на тил — щом екипът от кинохрониката изщракал нужните кадри — отвели първом в опразненото училище „Виктория“, сетне ги приютил затворът „Щисщанге“, а накрая, в началото на октомври — и рохкият пясък на изслужилото гробище „Заспе“.

Откъде Оскар знае това ли? От Шугер Лео. Защото, разбира се, официално не съобщиха нито на чий пясък и пред кой зид са били разстреляни тридесет и единият, нито в кой пясък са били заровени.

Хедвига Бронски получи първо заповед да освободи апартамента на Рингщрасе, където се настани челядта на някакъв висш офицер от Луфтвафе. Докато заедно с Щефан стягаше багажа, за да се изсели в Рамкау — там имаше няколко хектара гора и ниви, а и къщичката на арендатора, — вдовицата получи известие, което нейните очи — наистина отразяващи, ала непроумяващи мъката на света — бавно и с помощта на сина й Щефан успяха да разгадаят и което черно и бяло я обявяваше за вдовица.

В него се казваше:

Военнополеви съд — група „Еберхард“ Щ.Л.41/39

Сопот, 6.Х.1939 г.

 

Госпожо Хедвига Бронски,

По нареждане Ви уведомяваме, че за подстрекателска дейност Бронски, Ян е осъден на смърт от военнополевия съд. Присъдата изпълнена.

Зелевски

(Инспектор на военнополеви съд)

Ето, виждате ли, за „Заспе“ — нито дума. Властите се бяха погрижили за близките им: спестяваха им разноските за един просторен и стръвен за цветя масов гроб, сами се нагърбваха с поддръжката му и евентуално с преместването на костите, като бяха изравнили песъкливата почва на „Заспе“ и обрали всички гилзи, освен една — нали все остава една, — защото разпилените гилзи сгрозяват всяко прилично гробище, пък било то и запуснато.

Тази въпросна гилза, която все остава, намерил Шугер Лео, защото не му убягваше и най-потайното погребение. Той ме познаваше от погребението на клетата маминка, от погребението на щедробелязания Херберт Тручински и сто на сто знаеше къде са заровили Зигисмунд Маркус — ала аз никога не го попитах, — та Шугер Лео страшно се зарадва и направо цъфна от щастие, когато в края на ноември — тъкмо ме бяха изписали от болницата — можа да ми даде издайническата гилза.

Ала преди да ви поведа след Шугер Лео към гробището „Заспе“ с онази леко окислена гилза, кътала оловното сърце, отредено може би тъкмо за Ян, сравнете, моля, детската кошарка от Данцигската градска болница със сегашната ми психокошара. И двете легла — бели, а тъй различни. Детската кошарка, погледната на око, е по-къса, но измериш ли защитните пръчки, е по-висока. Макар да предпочитам късата, но висока кошарка от трийсет и девета, в днешното си компромисно легло за възрастни аз намерих своя вече не дотам претенциозен покой и предоставям на управата в приюта да приеме или отхвърли молбата ми от преди няколко месеца за по-висока, но също тъй метална и бяла решетка.

Докато днес едва ли не беззащитно съм изложен пред моите посетители, в дните за свиждане на детското отделение висока ограда ме разделяше от посетителя Мацерат, от посетител — семействата Греф и Шефлер, а към края на престоя ми в болницата решетката надробяваше на кахърно пъхтящи баклавички оная самоходна планина от четири фустана, кръстена на баба Анна Коляйчек. Пристигнеше, току въздъхнеше, повдигнеше едри, живописно сбръчкани ръце, откриваше попукани розови длани, пак ги отпускаше обезсърчено и шляпваше по бедрата, та тоя плясък и до днес пришляпва в ушите ми, но на Барабанко трудно мога да го докарам.

Още при първото посещение тя доведе брат си Винцент Бронски, който — вкопчен в решетката на креватчето ми — ту каканижеше, ту припяваше наистина тихо, ала дотегливо и безконечно — за кралицата на Полша, Дева Мария. Оскар се радваше, ако край нас тримата се навърташе някоя сестра. Дали ме обвиняваха. Поднасяха ми безоблачните си очи ала Бронски, очакваха да чуят от мен — макар че с толкова мъки преодолявах последствията от хистеричния си припадък и скатаджийския маратон в Полската поща, — хабер някакъв, съболезнования или деликатен отчет за сетните часове на Ян, изживени между картите и страха. Изповед искаха да чуят, оправдание за Ян; сякаш аз бих могъл да го оправдая, сякаш моите показания можеха да имат някаква тежест, да звучат убедително.

Да не би съдебният състав Еберхард да обърнеше внимание на следното сведение:

„Аз, Оскар Мацерат, признавам, че вечерта срещу първи септември причаках Ян Бронски по път за вкъщи и заради ремонта на един барабан го закарах в Полската поща, която Ян Бронски бе напуснал, понеже не искаше да я защитава.“

Оскар не даде писмено показание, не оправда своя предполагаем баща, но щом реши да разкаже на старците, получи толкова силни спазми, че по настояване на старшата сестра времето му за свиждане бе съкратено, а посещенията на баба Анна и неговия предполагаем правуйчо Винцент бяха забранени.

Докато двамата стари хорица — завалиите, бяха дошли пеша от Бисау и ми бяха донесли ябълки — напускаха детското отделение прекалено тихо и безпомощно — нали бяха селски люде, — с отдалечаването на четирите полюляващи се фустана на бабчето и на черния празничен, понамирисващ на говежди тор костюм на брат й, моята вина, моята преголяма вина растеше.

Колко неща се случват наведнъж! Докато Мацерат, Грефови, Щефлерови се тълпяха край леглото ми с плодове и сладкиши, други кретаха пешком от Бисау през Голдкруги Брентау, защото железопътната линия от Картхаус до Лангфур още не бе разчистена, а медсестричките — бели и упоителни — си шушнеха медклюки и заместваха ангелите в детското отделение, Полша още не бе загинала, тепърва щеше да загива, а накрая, след прословутите осемнайсет дни, Полша загина, макар скоро да се оказа, че все пак не е загинала; дори днес — напук на разни силезийски и източнопруски патриотични дружества, Полша още не е загинала.

О, ти, безумна кавалерийо! Прегладняла за боровинки, възседнала кон. С пики, окичени с червено — бели флагчета. Ескадрони от меланхолия и традиция. Атаки от илюстровани книги. На полята край Лодз и Кутно. Модлин — най-здравата крепост. О, тъй талантливо галопиращи! Винаги изчакващи вечерната заря! Конницата полита в атака само ако фонът е прелестен, защото живописна е битката, а смъртта — модел за художника, коне се възправят, после рухват и пощипват боровинки, шипковият храсталак пращи, пука и гъделичка, че без гъдел кавалерия се не вдига. Ето уланите, май и тях ги е гъдел, обръщат жребците пред копите сено — виж ти, готов сюжет за картина — и се сбират подир едного, в Испания Дон Кихот се нарича, а тук Пан Кехот му викат, чистокръвен поляк с печално рицарски образ, възпитал уланите да целуват ръка, както яздят — ах, как изискано и колко ли пъти ще целуват ръка на смъртта, като на истинска дама! — ала първом се сбират, с догарящия залез в гръб — нали си имат излишество от романтика — отпред немските танкове, жребци от конюшните на Круп фон Болен и Халбах, няма нищо по-благородно за езда. Но полуиспанският, полуполският рицар, романтично влюбеният в смъртта — ах, какъв дар, изключителен дар, Пан Кехот! — свежда копие с вимпел и в червено — бяло обагрен, ви приканва да целунете ръката на дамата, и виква на своята конница, тъй виква, та се посипва вечерна заря, червеноклюнести щъркове затракват по покривите и рой черешки плювват кокичките си:

— Благородни рицари полски, пред вас няма железни танкове, а вятърни мелници! Или просто овце! Приканвам ви да целунем ръка на Дамата!

И така ескадроните яздеха във войнишкия фланг,

и зарята вечерна все по-червена блестеше.

Простете на Оскар тоя поетичен рефрен и живописния образ на битката. Може би ще е по-разумно, ако изнеса в цифри всички загуби на полската кавалерия и с красноречиво суха статистика възпомена тъй наречения полски поход. Но по ваше желание тук бих сложил ремарка и оставил поемата.

Някъде докъм двайсети септември чувах от болничната си кошарка залповете на батарейните оръдия, изкачени по възвишенията на Йешкенталската и Оливайската гора. Сетне падна и последното гнездо на съпротивата — полуостров Хела. Свободният ханзейски град Данциг можеше да чествува аншлуса на тухлената си готика към Великонемския райх и с възторг да гледа своя фюрер и райхсканцлер Адолф Хитлер — неуморно възправен в черния мерцедес и безспир раздаващ правоъгълни почести — в ония сини очи, преуспели както сините Янови очи: чрез успеха с жените.

Към средата на октомври изписаха Оскар от Градската болница. Тежко преживях раздялата със сестрите. А щом една сестра — казваше се Ерни или Берни, — щом сестра Ерни или Берни ми подаде двата барабана — старата трошка, дето ме вкара в грях, и здравия, извоюван при защитата на Полската поща — разбрах, че от седмици не съм се сещал за тях и че на тоя свят освен Барабанковците, за мен съществува и още нещо — медсестрите!

Свежо накичен с два инструмента и въоръжен с нови знания, аз напуснах Градската болница, с Мацерат за ръка, за да ида на Лабесвег — още неустойчив върху перманентно тригодишните си крачка — и да се посветя на делника, делничната скука и още по-скучните недели през първата военна година.

Един вторник в края на ноември — след няколко седмици домашен режим за пръв път излизах навън, — както си барабанях навъсен и без да забелязвам студа и дъжда, при ъгъла на „Брьозенска“ и площад „Макс Халбе“ налетях на някогашния семинарист Шугер Лео.

Стояхме дълго един срещу друг със смутени усмивки, едва когато Шугер Лео извади от джобовете на редингота шагреновите си ръкавици и тия жълтеникави кожестоподобия пропълзяха по пръстите и дланите му, проумях кого съм срещнал и какво ще ми донесе тази среща — Оскар потръпна от ужас.

Позяпахме витрината на Кайзеровата кафетерия, изпратихме с погледи няколко петици и деветки, които се срещаха на площад „Макс Халбе“, минахме край шпалира униформени къщи на „Брьозенска“, обиколихме сума пъти колоната за афиши, проучихме обстойно курса на данцигския гулден към немската марка, подраскахме с нокти по рекламата за „Персил“, изчегъртахме изпод бялото и синьото малко червено, бяхме доволни и предоволни. Но тъкмо да се върнем към площада, Шугер Лео натика с две ръкавици Оскар в един вход, посегна с левите си оръкавичени пръсти първом зад себе си, сетне под полите на редингота, заровичка в джоба си, хубаво го претършува, намери нещо, опипа го, одобри находката, измуши шепа от джоба, пусна полата на редингота, протегна бавно тапицирания юмрук, изнасяше го все по-напред и по-напред, притисна Оскар до стълбищната стена, имаше дълга ръка — а стената не поддаваше, — отвори петпръстата кожеста обвивка едва когато вече виждах как ръката му ей — сега ще изскочи от раменната става, ще се откачи, ще ме хлопне в гърдите, ще се вдълбае в тях, ще се измуши измежду плешките и ще се задъни в стената на това плесенясало стълбище — и Оскар никога няма да види какво стиска Лео в шепа, но сто на сто щеше да запамети правилника за вътрешния ред на „Брьозенска“, който не се различаваше значително от правилника за вътрешния ред на Лабесвег.

Лео вече натискаше едно копче с котвичка на моряшкото ми палтенце, но изведнъж отвори ръкавица — тъй бързо, та кокалчетата му изпукаха: а там, върху мухлясалия лъскав плат, предпазващ дланта му, лежеше гилзата.

Щом Лео отново сгърна длан, бях готов да го последвам. Късчето метал ме бе хипнотизирало. Вървяхме редом, Оскар отляво на Лео, спуснахме се по „Брьозенска“, не спряхме пред нито една витрина, пред нито една колона за афиши, прекосихме „Магдебургска“, подминахме двете високи сандъкоподобни къщи в края на „Брьозенска“, по които нощем светеха предупредителните сигнали за излитащите и кацащите самолети, вървяхме дълго край оградата на летището, накрая все пак минахме на по-сухия асфалтов път, следвахме трамвайните релси на деветката, изливащи се към Брьозен.

Дума не отдумвахме, ала Лео все още стискаше гилза в ръкавица. На моменти ми идеше да се върна заради студа и дъжда, но Лео разгръщаше юмрук, подхвърляше металното късче на длан, та то подрипваше и така, скок — подскок, ме подмамваше стотина крачки напред, после още стотина крачици, а когато малко преди градския имот Заспе наистина реших да се оттегля, той се изяви дори музикално. Врътна се на ток; вдигна гилза с дупката нагоре, притисна я като мундщук на флейта към доволно месестата си олигавена бърна и захриптя в усилващия се дъжд един кога писклив, кога приглушен от мъглата звук. Оскар зъзнеше. Зъзнеше не само от концерта на гилзата, а този кучешки студ — поръчан сякаш за настроение — дотолкова ме разкисваше, че не си правех труд да крия жалкото си зиморничаво треперушкане.

Какво ме теглеше към Брьозен ли? Е, да, плъхоловецът Лео, който дюдюкаше на гилза от патрон. Ала още нещо присвирваше в ушите ми. Откъм рейда и Нойфарвасер, потънал в гъста ноемврийска мъгла, през „Нова Шотландия“, Шелмюл и Райхсколони до нас достигаха стоновете на параходните сирени и гладнишкият вой на един пристигащ или заминаващ торпедоносец, така че какво му струваше на Лео с цял оркестър от параходните рогове, сирени и дюдюкаща гилза да увлича зъзнещия Оскар подире си.

Горе някъде, където телената мрежа възвиваше към Пелонкен и разделяше летището от Новия учебен плац и Защитния ров, Шугер Лео спря, наклони глава и с потекла върху гилзата лига се загледа в моето тресящо се от студ телце. Засмука гилзата с долна бърна и тя щръкна като залепена, после в изблик на вдъхновение Лео разтръска дивашки ръце, за да измуши опашатия редингот и метна натежалата, дъхтяща на влажна пръст дреха върху главата и раменете ми.

Отново тръгнахме. Не зная дали Оскар зъзнеше по-малко отпреди, сегиз-тогиз Лео изприпкваше пет крачки напред, спираше — в измачканата си, чудовищно бяла риза, имаше вид на авантюрист, избягал от средновековна тъмница, а защо не и от Щоктурм, за да въведе с ослепителната си риза модата на безумието. Щом зърнеше олюляващия се Оскар в редингота, Лео избухваше в смях, който всеки път завършваше с пърхане на криле — грачещ гарван сякаш.

Каква ли смешна птица съм представлявал — ако не гарван, то поне гарга, понеже полите на редингота се влачеха като шлейф по земята и бършеха асфалта; оставях подире си широка царствена диря и още при втория поглед през рамо Оскар страшно се възгордя, защото ако тая диря не символизираше, то загатваше за дремещия в него недоносен трагизъм.

Още на площад „Макс Халбе“ се досетих, че Лео не смята да ме води в Брьозен или Нойфарвасер. Целта на тоя поход бе ясна още от самото начало — гробището в Заспе и Защитния ров, където в непосредствена близост се намираше модерно стрелбище на жандармерията.

От октомври до май трамваите до морските бани минаваха на трийсет и пет минути. Когато назад останаха и последните къщи от предградието Лангфур, отсреща се зададе мотриса. Малко след това ни подмина и трамваят, който при стрелката на „Магдебургска“ бе изчакал срещата. Току преди гробището „Заспе“, където бе поставена втора стрелка, със звън ни изпревари трамвай, а сетне отпред се зададе друг, който отдавна очаквахме да изпъпли из мъглата, защото поради слабата видимост возеше на чело мъгливо — жълта светлинка.

Плоското свъсено лице на ватмана още плуваше в съзнанието на Оскар, когато Шугер Лео ме поведе през асфалтовия път по пръхкавия пясък, който подсказваше вече близостта на пясъчните дюни по плажа. Една стена опасваше гробището в квадрат. Малка, само прихлопната портичка с множество поръждавели орнаменти ни въведе в гробището откъм юг. За жалост Лео не ме остави да разгледам изместените, килнатите, или вече забучили нос в земята надгробни плочи от черен шведски мрамор и диорит — повечето грубо дялани отстрани и отзад, а отпред — с фина шлифовка. Пет-шест келяви саморасли борчета бяха единствената дървесна украса на гробището. Приживе мама се любуваше на това запуснато местенце от трамвая и го предпочиташе пред всички останали кътчета за вечен покой. А ето че почиваше в Брентау. Там почвата бе по-тлъста; там растяха бряст и явор.

Преди да се прехласна по това романтично разтление, Лео ме изведе от гробището през една отворена, изгубила решетката си вратичка в северния зид. Отвъд зида стъпихме на подравнена песъчлива почва. Жълтуга, борчета, шипкови храсти чернееха в димящата мътилка и плуваха към брега. Погледнах назад към гробището и на мига забелязах, че част от северната стена е прясно варосана.

Лео трескаво се засуети пред новата на вид болезнено ярка стена — досущ като измачканата му риза. Широки, усърдно широки крачки правеше той и сякаш броеше крачките си, броеше ги високо — и до днес ми се чини — на латински. И припяваше ектения сякаш, както го бяха учили в семинарията. На десетина метра от стената Лео отбеляза една точка, после бучна досами белосаната и комай кърпена мазилка една клечица, стори всичко това с лявата ръка, защото с дясната държеше гилзата, и най-сетне след безкрайно мерене и разтакаване сложи до клечката онова кухо метално конусче, прислонявало оловното сърце до момента, когато нечий свит показалец бавно е опипал спусъка, за да изпъди оловото от ложето му и го прати на смъртоносно преселение.

Ние стояхме ли, стояхме. Лигите на Шугер Лео течаха и се точеха на конци. Той сключи ръкавици, първо попя пак на латински, но сетне млъкна, защото никой наблизо не владееше антифонното песнопение. А Лео час по час се обръщаше към стената, кокорчеше се неспокойно и ядно към Брьозенско шосе и току извръщаше глава към стрелката, където спираха най-често празни трамваи, дрънчейки, си сторваха път и се отдалечаваха един от друг. Навярно Лео очакваше опечалени. Ала ни пешком, ни с трамвай идваше някой, комуто да поднесе съболезнования с ръкавицата си.

По някое време зад нас забоботиха пикиращи самолети. Не погледнахме нагоре, не стига, че понесохме грохота им, а и ще се убеждаваме, че три машини „Ю-52“ с примигващи светлинки на крилете се приземяват.

Едва-що двигателите ни оставиха — тишината бе също така мъчителна, както белотата на стената отсреща — Шугер Лео бръкна в пазва и извади нещо, миг след това се озова до мен, дръпна своето гардже одеяние от раменете на Оскар, отприпка към жълтугата, шипките, борчетата и брега и както подрипваше, изтърва нещо с очебиен жест, който разчиташе някой да го забележи.

Едва когато Лео безвъзвратно изчезна — някое време бродеше като призрак из гробището, докато млечните, полепнали по земята мъглисти валма не го погълнаха, — едва когато останах сам с дъжда, извадих забоденото в пясъка късче картон: беше карта за скат, седмица пика.

Няколко дни след тая среща на „Заспе“ Оскар срещна баба Анна Коляйчек на Лангфурския пазар. Откакто през Бисау вече не минаваше митническа и държавна граница, тя пак можеше да носи на пазара своите яйца, масло, къдраво зеле и зимни ябълки. Хората купуваха охотно и по много, запасяваха се, защото се чуваше, че скоро ще въвеждат купонна система. В мига, когато зърна баба си, курдисана зад стоката, Оскар усети през палтото, пуловера и потника как картата за скат го парна по голата плът. В един момент, докато се прибирах от „Заспе“ — един ватман ме черпи едно безплатно возене с трамвай до площад „Макс Халбе“, — ми идеше да скъсам тая седмица пика.

Но Оскар не скъса картата. Даде я на баба си. Щом го зърна, тя едва не подскочи от уплах зад къдравите зелки. Сигурно си е рекла, че Оскар не й носи нищо добро. Ала сетне махна на тригодишния малчо, притулил се зад някакви кошове с риба, да се приближи. Но Оскар нарочно се помайваше: първо най-внимателно проучи една още жива треска, дълга цял метър и турена върху постелка влажни саргасови водорасли, сетне позяпа кривите рачета — каманарчета от Отоминското езеро, които на дузини усърдно упражняваха рачешката стъпка из малката кошничка; накрая му се пощя сам да опита тая стъпка, стигна гърбом бабината сергия и се врътна да й покаже златните копчета с котвички едва когато ритна едното дървено магаре под тезгяха със стока и ябълките се разтъркаляха по земята.

Швердфегер тъкмо пристигаше с парливите, увити във вестник тухли, подпъхна ги под бабините поли, както винаги, избута с ръжена студените, драсна една резка върху увесената на врата му шистова плочка и се упъти към следващата сергия, а бабчето ми подаде една лъскава ябълка.

Какво можеше да й даде Оскар в замяна? Първо й подаде картата за скат, а сетне и гилзата — как да ги остави и те да лежат на „Заспе“. Анна Коляйчек дълго се диви на тия тъй различни предмети. Тогава Оскар поднесе устица към хрущяла на бабешкото ухо под забрадката и спомняйки си за розовото пухкаво ушенце на Ян с дълга изящна месинка, рискува: „Той лежи на «Заспе»“ — пошушна Оскар и като катурна един кош с къдрави зелки, търти да бяга.