Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.

История

  1. — Добавяне

Къщичка от карти

Виктор Велун ни помогна да пренесем Кобиела, който въпреки усилващия се кръвоизлив, все по̀ натежаваше. Силно късогледият Виктор Велун тогава все още имаше очила и не се препъваше по каменното стълбище. Колкото и невероятно да звучи за един късоглед — Виктор беше раздавач на записи. А днес, стане ли дума за Виктор, го наричам „клетия Виктор“. Също както маминка заради един семеен излет до вълнолома се бе превърнала в клетата маминка, така и пощальонът Виктор заради загубата на очилата си — е, имаше и други причини — се превърна в клетия безцайсов Виктор.

— Виждал ли си клетия Виктор? — питам приятеля си Витлар на свиждане. Ала след трамвайното пътуване от Флингерн за Гересхайм — после ще ви разкажа и за него — Виктор Велун потъна вдън земя. Дано и неговите гонители го търсят напусто, дано е намерил старите си очила или поне други някои, дано както някога — ако не на служба в Полската, то в Западногерманската поща — късоглед, но очилосан — ощастливява хората с пъстроцветни банкноти и звонк.

— Ужас, ужас! — пъшкаше Ян, прихванал Кобиела отляво.

— Как ли ще свърши всичко това, ако англичаните и французите не дойдат? — кахъреше се Виктор, на чийто десен хълбок тегнеше портиерът.

— О, ще дойдат! Нали Ридз-Шмигли[1] вчера каза по радиото: „Получихме гаранции: Избухне ли война, цяла Франция ще скочи като един!“ — Ян едва устиска тази си увереност до края на изречението, понеже наличието на собствената му кръв върху драснатата китка не поставяше под съмнение полско — френския договор, но пораждаше опасения, че на Ян може да му изтече кръвта, преди цяла Франция да скочи като един, и вярна на гаранциите, да надскочи линията Зигфрид[2].

— Сигурно са тръгнали вече. А Британският флот оре вече Балтика! — Виктор Велун си падаше по силните, гръмки фрази, той спря насред стълбата, отдясно обкичен с простреляното тяло на Кобиела, отляво — патетично вдигнал ръка, за да приветствува спасителите с пет красноречиви пръста:

— Заповядайте, горди британи!

Докато двамата неспирно бистреха полско-френско-английските отношения и бавно носеха Кобиела към импровизирания лазарет, Оскар мислено прерови книгите на Гретичка Шефлер за съответни пасажи. Кайзеровата „История на град Данциг“: „По време на Германо — Френската война анно седемдесет — седемдесет и първа, подир пладне на 21 август 1870, четири френски бойни кораба влезли в Данцигския залив, крайцерували на рейд и насочили оръдия към пристанището и града. Същата нощ обаче корветата «Нимфа» под командването на капитан Вайкхман принудил флотилийката, на котва в Путцигския залив, да се оттегли.“

Малко преди да стигнем хранилището за писма на първия етаж, аз се докопах до по-късно потвърдилото се убеждение: В тоя тежък час за Полската поща — и за цяла равнинна Полша — Британският флот се излежава, добре или зле прикътан в някой фиорд на Северна Шотландия; а Великата френска армия преживя своя обяд и смята, че с няколко разузнавателни обиколки по линията Мажино[3] е изпълнила полско-френския договор.

Пред хранилището — лазарет ни сгащиха Доктор Михон — все още със стоманен шлем на глава и с надничаща от джобчето, копринена кърпичка — и някой си Конрад, пратеник от Варшава. Тозчас — симулирайки най-тежки травми — се отприщи пълният регистър на Яновия страх. Виктор Велун — нали бе невредим и въоръжен с очила — ставал за стрелец и го пратиха в салона с гишетата, а ние получихме разрешение да останем в сляпото стайче, оскъдно осветено от лоеници, защото Данцигската електроцентрала бе отказала да захранва с ток Полската поща.

Не че Доктор Михон хвана вяра на Яновите болежки, но явно не ценеше много-много юначеството му като бранител, та вмени пощенския си секретар в длъжност — тъй да се каже — санитар, разпореди да обгрижва ранените, пък и мен да наглежда, и комай ме помилва леко, но безутешно — тъй ми се стори поне — да не изпуска детето сред пукотевицата.

Попадение на полевата гаубица някъде към салона с гишетата. Взривът ни подхвърли като зарчета. Стоманеният шлем Михон, варшавският пратеник Конрад и пощальонът Велун се завтекоха към бойните си позиции. Ян, аз и още седем — осем ранени се озовахме в херметически затворено помещение, което поглъщаше шума от пукотевицата. Дори свещите не потрепваха, когато гаубицата отвън не се шегуваше. Тихо бе — въпреки или заради стенанията на ранените. Трескаво и нескопосано Ян омота бедрото на Кобиела с парцали от нацепен чаршаф, та да се погрижи след това и за себе си, ала чичковата буза и китка не кървяха вече. Драскотините се спотайваха под хваналата коричка, може би го наболяваха и подхранваха неговия страх, който нямаше накъде да избяга от ниското душно помещение. Ян панически пребърка джобове, напипа пълната колода и: Хайде на ската! До окончателния погром на защитата играхме скат.

Трийсет и две карти се разбъркаха, сякоха, раздадоха и разиграха. Тъй като всички кошове с писма вече бяха окупирани от ранени, чучнахме Кобиела до един кош, но тъй като час по час се свличаше, здраво го вързахме с тирантите на един ранен, строихме го да не пада и да не изпуска картите си, защото ни беше нужен. Закъде без трети човек? Другите приятелчета по кошовете трудно различаваха черно от червено и не им беше вече до скат. Впрочем и на Кобиела не му беше вече до скат. Лежеше му се. Да става, каквото ще — отпусна му края Кобиела. За пръв път безделничеха портиерските му ръце, преди да склопи безмиглести клепки, той искаше да види последните разрушителни операции. Но ние не търпяхме примиренчество, стегнахме го яко, принудихме го да играе трети — а Оскар играеше втори и никой не се зачуди, как така Педя-човек може да играе скат.

Ами да, когато за първи път принизих гласа си до езика на възрастните и обявих „Осемнайсет!“, Ян, изпръкнал иззад своите карти, ми метна бърз, невменяемо син поглед и кимна утвърдително.

— Двайсет? — покачих аз.

Ян, твърдо: — Продължавай.

Аз: — Двайсети две? И три? И четири?

Ян се предаде: — Пас.

А Кобиела? Напук на тирантите, той пак се канеше да климне. Но ние го издърпахме нагоре, изчакахме да отзвучи взривът от гранатата, треснала някъде далеч от нашия игрален клуб, та Ян просъска в мигом изригналата тишина:

— Двайсет и четири, Кобиела! Хей, не чуваш ли какво обяви момчето?

Дявол знае откъде, от какви бездни изплува портиерът! Сякаш с крик повдигна клепачи. Накрая размърда воднист поглед по десетте карти, които Ян преди това бе тикнал дискретно и без никакви шмекерии в ръката му.

— Пас — каза Кобиела. Тоест не каза а го прочетохме по устните му, които бяха доста изпръхнали, за да говорят.

Бях взел на спатии. Докато се размайвахме още на първа ръка, Ян, който бе обявил „контра“, трябваше да изреве на портиера и грубо, ала дружески да го сръчка в ребрата, за да се постегне малко и да отговори на боята; защото първо изтеглих всичките козове, жертвах поп спатия, който Ян цака с вале пика, но тъй като нямах кари, цаках Яновия ас и пак дойдох на ръка, с вале купа изтеглих десетката му — Кобиела изчисти деветка каро и с една дълга купа победата ми бе в кърпа вързана; Сединиградвеконтратришнайдерчетириподванайсетспатииечетирийсетиосемилидванайсетпфенига! Следващата игра рискувах един повече от рискован гранд без два, Кобиела, който държеше две валета, но устиска само до 33, ми цака вале каро с вале спатия — и играта малко живна. Портиерът — като цакосан от цакането си — хвърли асо каро, бях длъжен да отговоря, Ян плясна десетката, Кобиела взе, даде поп, трябваше да цакам, но не цаках, чистих осмица спатия, Ян трупна тлъсто-тлъсто, дори дойде на ръка с десетка пика, и хоп! — цакнах я по главата, но — по дяволите! — Кобиела се качи с валето, брей, как забравих това вале, мислех си, че е у Ян, а то — у Кобиела, той цака и изцвили, естествено повтори пика, минах метър, Ян трупна и най-сетне ми подадоха купа, но много късно: тъй броих, инак броих, все петдесет и две ги изкарвах: Бездваиградвепограндшейсетвътрестоидвайсетилитрийсетпфенига! Ян ми зае два гулдена на дребно, платих на Кобиела, но въпреки победата, той пак бе увиснал като торба и не можа да прибере пая си, а и противотанковата граната, избухнала в тоя момент за пръв път около стълбището, не трогна много портиера, макар това да бе неговото стълбище, което години наред бе търкал и лъскал неуморно.

Но страхът отново връхлетя Ян, когато вратата на нашето стайче се разтърси и огнецът на лоените свещи се помая що ли става с него и накъде да се кандилне. Дори когато в стълбището настана относителна тишина и следващата противотанкова граната гръмна някъде отвън по фасадата, Ян Бронски заразбърква картите като въртоглав, на два пъти раздаде погрешно, ала аз си замълчах. Стреляха ли, Ян изключваше, вземаше на зула и губеше, грешеше, дори скат забравяше да обяви, само добре развитото му еротично — пухкаво ухо постоянно слухтеше какво става навън, а ние нетърпеливо чакахме да продължи. Колкото по-завеян ставаше Ян, толкова по във форма беше Кобиела — стига да не се бе свлякъл и да не трябваше да бъде сръчкан в ребрата. Та той не играеше толкова зле, както лъжеше видът му. Клюмваше едва щом вземеше игричката си или обявеше контра и вкараше на гранд кога мен, кога Ян. Беше му все тая дали печели, или губи. Играеше единствено заради самата игра. А докато за сетен път брояхме картите, портиерът Кобиела висваше на чуждите тиранти и само адамовата му ябълка с плашливо подрипване издаваше признаци на живот.

И Оскар се поумори от тая тройка — скат. Ала не шумотевицата и сътресенията, свързани с обсадата и защитата на Пощата, късаха нервите ми, а първото внезапно и — както си бях наумил — временно сваляне на маската. Ако до тоя ден се бях показвал без грим единствено пред Маестро Бебра и неговата сомнамбулна дама Розвита, сега се разконспирирах пред моя чичко и предполагаем татко, а отгоре на това пред окуцелия портиер, тоест хора, които по-късно по никакъв начин не можеха да свидетелствуват, че един по кръщелно петнайсетгодишен юноша е играл — е, малко рисковано, но не некадърно — скат. Това напрежение, съответствуващо на желанието ми, ала не и на малчовския ми ръст — да сме играли има-няма час, — породи адски болки в главата и крайниците ми.

Оскар щеше да се откаже — пък и непрекъснато му се откриваше сгода да офейка, между две гранатни попадения например, които яко раздрусаха сградата, — ако някакво непознато досега чувство за отговорност не му заповядваше да издържи и да парира страха на своя предполагаем татко чрез единствено ефикасното средство: скат.

Та значи — играехме скат и забранявахме на Кобиела да умира. Че как да стане тази работа — нали все гледах картите да са в обръщение. А когато след една експлозия в стълбището лоениците се прекатуриха и пламъчетата издъхнаха, единствен аз запазих самообладание и сторих най-близкото до ума — извадих кибрита от джоба на Ян, с него измъкнах и цигарите със златен мундщук, върнах светлината на света, запалих на Ян една „Регата“ за успокоение и започнах да пускам в мрака огнец подир огнец, преди Кобиела да се възползува от мрака и да си замине.

Оскар лепна две свещи върху новия си Барабанко, остави цигарите подръка, той самият се въздържаше, но току предлагаше нова цигара на Ян, закачи една и между разкривените устни на Кобиела и потръгна — играта живна, тютюнът разтушаваше, успокояваше, ала не можеше да предпази Ян Бронски да не губи игра след игра. Той се потеше и — както винаги, когато се вживееше в играта, — гъделичкаше горна устна с език. Толкова се разпали, че във въодушевлението си ме наричаше ту Алфред, ту Мацерат, а Кобиела бъркаше с клетата маминка. А когато някой в коридора изкрещя: „Убиха Конрад!“, Ян укоризнено ме погледна и каза:

— Моля те, Алфред, загаси това радио! Човек не може да си чуе думата!

Ала най се ядоса завалията, когато вратата рязко се отвори и довлякоха вътре убития Конрад.

— Затворете, че духа! — запротестира той. Наистина духаше. Свещите тревожно затрепкаха и се успокоиха едва когато мъжагите, които изсипаха Конрад в ъгъла захлопнаха вратата подире си. Каква призрачна тройка бяхме само! Светлината от свещите идеше отдолу, придаваше ни вид на всесилни магове. И когато Кобиела обяви своите купи без два и започна да наддава, не, да гъргори: двайсет и седем, трийсет — и аха — аха — да отърколи очи из орбити, а онова нещо, намърдало се в дясното му рамо, напъна да излиза, затрепка, защуря, най-сетне миряса, но сега Кобиела климна напред и посурна коша с мъртвеца без тиранти, когато Ян с един тласък и с все сила удържа Кобиела вкупом с коша за бельо, Кобиела, повторно възпрян да си замине, най-сетне избрехтя „купи“, Ян можа да просъска „контра“, а Кобиела издъхтя „ре-контра“ — в тоя момент Оскар разбра, че защитата на Полската поща е успяла, че ония, дето нападнаха, бяха загубили току-що обявената война, ако ще след това да окупираха Аляска и Тибет, Великденските острови и Йерусалим.

Жалко само, че Ян не можа да доиграе своя голям, стопроцентов гранд с четири, шнайдер и обявен черен дори.

Започна с дълга спатия, сега ме наричаше Агнес, а вместо Кобиела, му се привиждаше съперникът Мацерат, сетне подигра с вале каро — впрочем предпочитах да минавам за клетата маминка, вместо за Мацерат, — сетне хвърли вале купа — за нищо на света не исках да ме бъркат с Мацерат — Ян едва изчакваше Мацерат да играе, който всъщност бе инвалид, портиер и се казваше Кобиела. Но той се бавеше, ето, Ян плесва ас купа о дъските и не може, и не иска да проумее, и никога няма да проумее; нали е просто синеок, ухае на одеколон и от нищо си няма хабер и затова не проумява защо Кобиела изведнъж изпуска всички карти, накланя коша с писмата и мъртвеца отгоре, та първом — мъртвецът, сетне един слой писма, а накрая и целият грижливо оплетен кош се катурва, залива ни вълна от писма, все едно ние сме получателите и сега е наш ред да захвърлим картите, да четем послания и да събираме пощенски марки. Но Ян не иска да чете, не иска да събира, премного е събирал като дете, иска да играе, да изиграе докрай своя гранд, да спечели иска Ян, да победи. И той повдига Кобиела, изправя коша на колелца, но оставя мъртвеца на пода и не изгребва писмата обратно в коша, така че кошът олеква, а Ян се чуди и мае защо Кобиела, увиснал на лекия нестабилен кош, не си седи мирно на задника, а все повече и повече се накланя, та накрая Ян се сопва:

— Алфред, моля те, не разваляй играта, чуваш ли! Само тая игричка и после ще си ходим, хайде!

Оскар морно се надигна, преодоля усилващите се болки в крайниците и главата, сложи малките си жилави ръце на барабанчик върху раменете на Ян Бронски и заговори полугласно, но убедително:

— Остави го, тате. Той не може да играе вече. Мъртъв е. Ако искаш, да играем сантасе.

Ян, когото току-що бях заговорил като свой баща, пусна изостаналата плът на портиера, втренчи син, преливащо син взор в мен и заплака: „Нееенеенеее…“ Помилвах го, но той продължаваше да ниже своето „не“’. Целунах го многозначително, ала в главата му се въртеше само недовършеният гранд.

— Играта беше моя, Агнес. Сто на сто щях да спечеля!

Така се изплакваше той пред мен вместо пред клетата маминка, а аз — син му — подех ролята, съгласявах се, заклевах се, че е щял да спечели, че всъщност е спечелил, само трябва да повярва и да послуша своята Агнес. Ала Ян не повярва нито на мен, нито на маминка, отначало заопява на висок глас, а сетне — прихлипвайки в тих, немодулиран хленч — се зае да изравя картите изпод изстиналия масив Монт Кобиела, и между чатала бръкна дори, лавината от писма изтърси още няколко карти, не миряса Ян, докато не събра всичките трийсет и две карти до една. Обърса полепналата по тях кръв, която се сцеждаше през панталоните на Кобиела, погрижи се за всяка карта поотделно и разбърка колодата, но тъкмо да раздаде, най-сетне му светна зад добре оформеното, не ниско, ала твърде гладко и непропускливо чело, че на тоя свят няма повече трети за скат.

Тогава хранилището утихна. И отвън почетоха с предълга минута затишие паметта на последния поклонник и партньор за скат. Тъй ли му се стори на Оскар, но вратата леко се открехна.

И поглеждайки през рамо, в очакване да види призрак, той видя странно ослепялото и ошетано лице на Виктор Велун.

— Загубих си очилата, Ян. Тук ли си още? Трябва да бягаме.

Французите или няма да дойдат, или ще се забавят. Да тръгваме, Ян! Води ме, загубих си очилата!

Клетият Виктор навярно помисли, че е сбъркал стаята. Защото като не получи нито отговор, нито очилата си, ни пътеводната ръка на Ян, той оттегли безцайсовото си лице, затвори вратата и по първите му няколко стъпки чух как опипом и порейки през мъгла, си плю на петите.

Каква ли смехорийка се бе пръкнала в главицата на Ян, та прихна да се смее — първо захихика тихичко, все още през сълзи, но сетне избухна във весел, силен смях, разхлопвайки като камбанка пъргавия си, розовичък, изшилен за всякакви нежности език, подхвърляше картите във въздуха, улавяше ги, а накрая — стаята с онемелите мъже и писма бе притихнала в празнично — неделна тишина — Ян затаи дъх и с внимателни, отмерени движения започна да строи свръхчувствителна къщичка от карти: седмица пика и дама спатия легнаха в основата. Двете карти похлупи с поп каро. После — от деветка купа и ас пика, с похлупаче от осмица спатия изгради втора основа, досами първата. Ето — после свърза основите със стени от десетки и валета, стъпили на ребро, а дамите и тузовете послужиха за напречни греди, така че всички карти взаимно се крепяха. После върху втория реши да вдигне трети етаж и вършеше това с такива заклинателни жестове, каквито клетата маминка сигурно добре е познавала от подобни церемонии.

А когато опря дама купа до попа с червеното сърце, сградата не рухна; не — въздушна, чувствителна се издигаше тя и дишаше леко в онова помещение, пълно с бездиханни мъртъвци и притаили дъх живи хора, тази къщичка ни накара да сберем благоговейно длани, а скептикът Оскар, който провиждаше докрай скелето на къщичката, забрави смъдящия и смрадлив пушек, дето се виеше на тънки струйки през процепите на, вратата и създаваше впечатление, че стаята с картонената къщичка се намира врата до врата с ада.

Бяха докарали огнепръскачки — страхуваха се от фронтална атака и бяха решили да опърлят последните защитници. С тая маневра принудиха Доктор Михон да свали стоманения шлем, да грабне един бял чаршаф, но тъй като чаршафът му се видя недостатъчен, прибави и копринената си кърпичка, и като развяваше двата парцала, обяви капитулацията на Полската поща.

И те — трийсетина полуслепи, опърлени мъже със сключени на тила ръце — се изнизаха през левия страничен изход, наредиха се пред оградата и зачакаха бавно настъпващите фрицове.

А по-късно тръгна мълва, че в краткия промеждутък, докато защитниците се строявали в двора, а нападателите били все още по път, трима — четирима души избягали: през гаража на пощата, през съседния гараж на участъка, в пустите, тоест опразнени къщи на „Рем“. Там намерили дрехи, дори с нацистки значки, измили се, спретнали се, сетне един по един се измъкнали, а за един разправяха, че отишъл в оптиката на „Староградски ров“, дали му някакви очила, тъй като при престрелката в Пощата бил затрил своите. Отново очилиран, Виктор Велун — че кой друг? — дори си позволил две бирички на Дърводелски пазар, понеже бил ожаднял от огнепръскачките, а после с нови цайси, които поизбистрили мъглата пред погледа му — ала далеч не в тая степен, както старите — той се впуснал в онова бягство, което продължава и до днес — така упорити са неговите преследвачи.

Останалите обаче — както казах, трийсетина души не се решили на бягство — вече се строявали до стената срещу страничния вход, когато Ян опря дама купа до поп купа и блажено оттегли ръце.

Какво да ви разправям? Откриха ни. Блъснаха вратата, ревнаха „Въннн!“, стана силно течение и къщичката от карти рухна. Нямаха усет за подобен род архитектура. Залагаха на бетона. Строяха за вечни времена. Те въобще не зачетоха обидената, възмутена физиономия на пощенския секретар Бронски. И когато го изблъскаха навън, не видяха, че Ян бръкна в картите и взе нещо; че аз, Оскар, отлепих остатъците от свещите по новия си Барабанко и той тръгна с мен, че после изхвърлих угарките, защото срещу нас блестяха премного джобни фенери; ала фрицовете не забелязваха, че фенерите ни заслепяват и не можем да улучим вратата. И ревяха зад своите щабфенери и вирнати карабини: „Въннн!“ И продължаваха да реват: „Въннн!“ дори когато Ян и аз бяхме вече в коридора. Това „Въннн!“ се отнасяше за Кобиела и Конрад от Варшава, за Болак и дребния Вишневски, който приживе бе работил на гишето за телеграми. Непокорството им ги изплаши. И едва когато бъзльовците от хаймвера схванаха, че са станали за смях пред мен и Ян, защото докато ревяха „Въннн!“, аз се кисках с глас, тогава ревът им секна, казаха „Аха, така значи!“ и ни отведоха при трийсетимата в двора, които бяха сключили ръце на тила, изгаряха от жажда и позираха за седмичния кинопреглед.

Тъкмо ни изкараха от страничната врата, операторите завъртяха камерата, монтирана върху една лека кола, и заснеха оня кратък филм, който впоследствие бе показван по всички екрани.

Отделиха ме от строената край стената редица. Оскар си спомни за своето гномство, за своето всеопрощаващо трилетие, усети пак неприятните болки в крайниците и главата, свлече се с Барабанко на земята, загърчи се — хем изстрадвайки, хем симулирайки припадък, — но здраво стискаше барабана. А когато го вдигнаха и напъхаха в един джип, за да го откарат в Градската болница, Оскар видя на тръгване как Ян, клетият Ян, се усмихва блажено и глуповато, стиснал няколко карти във вдигнатите ръце, а с лявата ръка — мисля, че държеше дама купа — той помаха след заминаващия син и Оскар.

Бележки

[1] Ридз-Шмигли (1886–1941) — армейски генерал, фактически диктатор на Полша от 1935 г. След нападението на Германия избягал в Румъния. — Б.пр.

[2] Система от германски погранични укрепления, създадени от 1936 до 1940 г. по западната граница на Германия. — Б.пр.

[3] Система от френски укрепления, построени от 1929 до 1934 г. по източната граница на Франция по плановете на военния министър А. Мажино. — Б.пр.