Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (40)

Клеп

Ето че стоях на коридора с русолявото валмце коси в портфейла, за миг се помъчих да го усетя през кожата, през подплатата на сакото, през жилетката, ризата и фланелката, ала бях тъй омаломощен от онзи странно кисел начин на облекчаване, за да видя в задигнатата от стайчето плячка нещо повече от топка боклук, какъвто смитат гребените.

Едва сега Оскар си призна, че е търсил съвсем други съкровища. Нали при престоя си в стайчето на сестра Доротея исках да открия и докажа присъствието на доктор Вернер, макар и чрез някой от познатите ми пликове. Нищо не открих. Ни плик, ни изписан лист. Откровено казано, Оскар прехвърли едно по едно всички криминалета от рафта за шапки, за да открие я посвещение, я знак докъде е прочела; ровех също за някоя снимка, защото Оскар познаваше повечето доктори от болница „Дева Мария“ ако не по име, то по физиономия — но не се намери снимка на доктор Вернер.

Изглежда, докторът не познаваше стаята на сестра Доротея, а ако беше влизал някога, не бе успял да остави следи. Значи Оскар имаше всички основания да ликува. Мигар нямах солиден аванс пред него? Мигар липсата на всякаква следа от доктор Вернер не доказваше, че отношенията между доктора и сестрата се свеждаха само до болницата, значи бяха чисто служебни, а ако не бяха чисто служебни, бяха едностранни?

Въпреки всичко ревността на Оскар търсеше мотив. Колкото и да ме засегнеше и най-незначителната диря, оставена от доктор Вернер, тя щеше да ме удовлетвори по-пълно в сравнение с мимолетната емоцийка в гардероба.

Вече не помня как съм стигнал в стаята си, но помня, че от дъното на коридора, иззад вратата на някой си господин Мюнцер чух насилено, призивно покашлюване. Какво ме засягаше господин Мюнцер? Не ми ли стигаше Тарльовата подквартирантка? Защо ми трябваше да се товаря и с Мюнцер — кой знае какво се крие зад името му? Ето защо Оскар се престори, че не е чул подканващата кашлица, или по-правилно: въобще не схванах какво се иска от мен и едва в стаята проумях, че оня непознат и безинтересен мене господин Мюнцер се е покашлял, за да подмами мен, Оскар, при себе си.

Да си призная: дълго съжалявах, че не откликнах на кашлицата, защото моята стая ту отесняваше чудовищно, ту започваше да расте. Един разговор с покашлящия господин Мюнцер — макар досадлив и принуден — щеше да ми дойде като балсам. Макар със закъснение, не събрах кураж и аз да пусна една провокираща кашлица от коридора, за да установя контакт с господина зад вратата в другия край, а безволно отдадох тяло на непоклатимата ъгловатост на кухненския стол в моята стая. И както винаги, когато седя на стол, кръвта ми неспокойно се разшава, взех от леглото скъпия медицински наръчник, който си бях купил с трудно спестените пари от позирането, изтървах тоя шедьовър, та листовете се изпомачкаха и нагънаха, пресегнах се да взема от масата Тенекийко — подарък от Разколников, подържах го, ала не можах да му въздействувам ни чрез палките, ни чрез сълзи в очите на Оскар, за да затупат върху белия лак и ми донесат неритмична утеха.

Тук бих могъл да започна трактат за изгубената невинност, да съпоставя перманентно тригодишния барабанчик Оскар с другия Оскар: с безгласия, безсълзен и безбарабанен гърбушко. Но това би противоречало на фактите: още като барабанчик Оскар неведнъж бе губил невинността си, бе я намирал или култивирал отново; тъй като невинността може да се сравни с упорито избуяващ плевел — я си представете само всички невинни бабички, които някога са били нечестиви, злобни сукалчета. О, не, тая игричка „вина — невинност“ не можеше да накара Оскар да скочи от кухненския стол; по-скоро любовта ми към сестра Доротея ме застави да върна Барабанко необарабанен на мястото му, да напусна стаята, коридора и Цайдлеровия апартамент и да отида в Академията, въпреки че професор Кухен ме бе поръчал за късно следобед.

Когато с неовладяна стъпка излезе от стаята, мина по коридора и шумно се затутка да отключи външната врата, Оскар за миг напъна слух в посока господин Мюнцер. Той не се покашля, а аз посрамен, възмутен, облекчен и гладен, изпълнен с досада и жажда за живот — кога усмихнат, кога почти разплакан, — напуснах апартамента, а после и дома на Юлихер Щрасе.

Няколко дни по-късно изпълних своя отдавна лелеян план, бях го таил толкова дълго у себе си, че накрая се оказа отлично подготвен, изпипан до детайл, Него ден бях свободен цялата сутрин. Едва в три подир пладне Оскар и Ула трябваше да позират на изобретателния художник Разколников, аз — като Одисей, който при завръщането си у дома одарява своята Пенелопа с гърбица. Как ли не се опитвах да избия тази идея от главата на художника, но напусто. В този период той успешно експлоатираше гръцките божества и полубожества. Ула се чувствуваше удобно в митологията, аз отстъпвах и се оставях да ме рисуват като Вулкан, Плутон с Прозерпина, а накрая него следобед — и като гърбав Одисей. По ми се ще да опиша събитията от същата сутрин. Оскар ще премълчи как изглеждаше Муза Ула като Пенелопа и ще каже: Притихнал бе на Цайдлер апартаментът. Тарльо бе заминал по търговия с машинките за стригане, сестра Доротея имаше дневно дежурство, значи бе излязла в шест, госпожа Цайдлер още се излежаваше, когато малко след осем пристигна пощата.

Тутакси инспектирах пощата, не открих нищо за мен — писмото от Мария беше съвсем пресно, само на два дни, — ала от пръв поглед забелязах един пуснат в града плик с почерка на доктор Вернер — не можех да го сбъркам.

Засега оставих писмото при пощата за господин Мюнцер и Цайдлерови, прибрах се в стаята и зачаках Цайдлерова да се измуши на коридора, да занесе писмото на подквартирант Мюнцер, сетне да пошета из кухнята и спалнята, а след десетина минути да напусне апартамента и къщата, защото в девет започваше канцеларската й работа при „Манесман“.

За по-сигурно Оскар изчака малко, облече се от бавно по-бавно, външно спокоен почисти ноктите си и едва тогава пристъпи към действие. Отидох в кухнята, сложих една алуминиева тенджера с малко вода върху най-голямата от трите дюзи на газовата печка, първо пуснах висок пламък, а щом водата вдигна пара, врътнах копчето на най-ниска степен, сетне — грижливо пазейки мислите си, но без да ги откъсвам от действията — с две крачки се намерих пред стайчето на сестра Доротея, взех писмото, което Цайдлерова бе пъхнала наполовина под вратата с млечнобяло стъкло, отново се намерих в кухнята, внимателно поднесох плика към парата и успях да го отлепя, без да го повредя. Разбира се, Оскар се осмели да поднесе писмото над тенджерата, след като изключи газта.

Не прочетох вестите от доктора в кухнята, а изтегнат на леглото в стаята си. Първо се разочаровах малко, защото нито обръщението, нито изтърканото клише в края на писмото подсказваха нещо за отношенията между доктора и медсестрата.

„Драга госпожице Доротея!“ — казваше се там и: „Ваш предан Ерих Вернер“.

А и в самото писмо не открих ни една по-нежна дума. Вернер изразяваше съжаление, че предишния ден не могъл да поговори със сестра Доротея, макар да я видял пред летящата врата на частното мъжко отделение. По необясними за доктор Вернер причини сестра Доротея сърдито му обърнала гръб, когато го изненадала да разговаря със сестра Беате — тоест Доротеината приятелка. Доктор Вернер й дължал едно пояснение, понеже разговорът му със сестра Беате бил с делови характер. Както навярно сестра Доротея знаела, той винаги се стараел да държи на дистанция емоционалната Беате. А това никак не било просто, защото сестра Беате — Доротея трябвало да го разбере, нали познавала Беате — невъздържано проявявала чувствата си, на които той, доктор Вернер, естествено никога не отвръщал, Последното изречение от писмото гласеше:

„Уверявам Ви, че по всяко време спокойно можете да разговаряте с мен. Моля да ми повярвате.“

Въпреки официалния, хладен, дори арогантен тон на тия редове, в заключение на се затрудних да разоблича епистоларния стил на доктор Вернер и да разкрия същността на това писмо като пламенно любовно послание.

Машинално мушнах листа в плика, пренебрегнах и най-елементарната хигиена, лизнах наклеяния ръб, който въпросният Вернер сигурно също бе облизал. Сетне се разкисках и миг след това, все още заливайки се в смях, се шляпнах по челото, а сетне — пляс по тила и така шляп по челото, шляп по тила, докато из един път насред удара успях да отлепя десница от Оскаровото чело и да я сложа върху дръжката на моята врата, да отворя, да изскоча в коридора и да пъхна писмото на доктор Вернер наполовина под вратата, която със сивата си дървена каса и млечнобяло стъкло затваряше пътя към добре познатите ми покои на сестра Доротея.

Още клечах на пети, опрял пръст — два до писмото, когато от стаята в дъното на коридора ме стигна гласът на господин Мюнцер. Всяка дума от бавния му — като за диктовка — призив схванах аз:

— Любезни господине, бихте ли ми донесли малко вода!? Изправих се, сигурно е болен човекът — рекох си, — ала в същото време съзнавах, че на човека зад вратата нищо му няма, Оскар си измисляше тази болест само за да намери претекст да занесе вода, защото някакъв необоснован повик никога не можеше да ме подмами в стаята на един съвършено непознат.

Понечих да му занеса алуминиевата тенджера с още хладката вода, с чиято помощ бях отворил писмото на доктора. Но сетне я изсипах в мивката, налях прясна и занесох тенджера и вода пред вратата, където живееше гласът на господин Мюнцер, жадуващ за мен и водата, а може би само за водата.

Оскар почука, влезе и мигом се блъсна в специфичната за Клеп миризма. Ако нарека изпаренията киселяви, ще изтърва остро сладникавата им жилка. Нищо общо нямаше въздухът около Клеп например с оцетения въздух в стайчето на медсестрата. Ако кажа „сладникаво-киселява“, пак ще сбъркам. Въпросният господин Мюнцер или Клеп, както го наричам днес — мързелив, но доста подвижен дебелак, вечно потящ се, суеверен, нечистоплътен, ала не и запуснат флейтист и джазкларнетист, постоянно възпрепятствуван да умре — смърди на леш, която не може без да пуши, без да смучи ментов дропс и без да отделя чеснови благоухания. Така миришеше още тогава — така мирише и дъха до днес — инжектирайки жизнерадост и тлен в атмосферата, — той ме връхлита в дните за свиждане, а след церемониалното си, вещаещо нови визити оттегляне принуждава Бруно начаса да разтвори врати и прозорци, за да направи течение.

Днес Оскар е на легло. Навремето, в апартамента на Цайдлер, заварих Клеп в истински креватни руини. Той се скапваше, сияйно разплут, обградил се на един разтег със старовремски спиртник имитация барок, дузина кутии спагети, зехтин, туби доматено пюре, бучка влажна сол върху вестник и каса — както щеше да се окаже по-късно — хладка бира. В опразнените зеленикави бутилки — довери ми той след има-няма час — уринирал лежешком, после затварял пълните до гърло стъкла, които били с вместимост, съответствуваща на неговия дебит, и стриктно ги нареждал встрани, за да не ги сбърка с бирите, щом креватообитателят ожаднее. Въпреки че в стаята имаше чешма — с известна предприемчивост би могъл да уринира в мивката, — но толкова го мързеше или по-точно казано: сам си пречеше да се надигне, камо ли да стане от това трамбовано с толкова мъки легло, за да си налее в тенджерата вода за спагети.

Тъй като Клеп, сиреч господин Мюнцер, предвидливо вареше тестените изделия в една и съща вода и като зеницата на окото си пазеше многократно отцеждания и все по-кашест бульон, той често съумяваше — подкрепен от запаса празни бутилки — да съхрани над четири дни привичното си хоризонтално положение. Положението ставаше критично, когато отварата се сгъстеше до възсолена лепкава каша. Тогава Клеп можеше да се принесе в жертва на глада, но по онова време все още му липсваше идеологическа подплата, пък и аскетизмът му явно бе предварително оразмерен на четири — петдневни периода. Инак с помощта на госпожа Цайдлер, която му донасяше пощата, с една по-голяма тенджера и с достатъчен запас вода, съобразен с количеството спагети, той щеше да бъде още по-независим от света.

Но когато Оскар наруши тайната на личната кореспонденция, Клеп беше пролежал независим вече пет дни, а с остатъка от спагетената каша можеше да лепи афиши по колоните. Тогава бе доловил откъм коридора плахите ми, посветени изцяло на сестра Доротея и нейните писма стъпки. След като бе разбрал, че Оскар не откликва на изкуствени подканящи кашлици, в деня, когато четях сдържано — страстно-любовното писмо на доктор Вернер, Клеп понапъна глас:

— Любезни господине, бихте ли ми донесли малко вода! И аз взех тенджерата, излях марната вода, врътнах крана, водата зашупортя, тенджерката се напълни до половина, долях, още малко плисък и му занесох прясна вода, бях любезният господин, за какъвто ме смяташе той, представих се: Мацерат — каменоделец и гравьор.

Той — също учтиво — привдигна плещи под ъгъл няколко градуса, представи се като Егон Мюнцер — джаз-музикант, но ме помоли да му викам просто Клеп, защото и баща му се казвал Мюнцер. Разбирах желанието му много добре, нали и аз предпочитах да се казвам Коляйчек или просто Оскар, носех името Мацерат от смирение и твърде рядко решавах да се нарека Оскар Бронски. Затова никак не се затрудних да наричам разплутия младеж в леглото — давах му някъде към трийсет, но в действителност сигурно беше по-млад — просто и естествено Клеп. Той ми викаше Оскар, защото езикът му се връзваше на фльонга с името Коляйчек.

Подхванахме разговор, отпърво се стараехме да говорим непринудено. Бъбрехме на леки теми: попитах го вярва ли, че нашата съдба е неотменна. Да, вярвал. Дали смята, че всички хора трябва да умрат — запита Оскар. Да, вярвал в тленността на всички хора, ала не бил съвсем сигурен дали всички е трябвало да се родят, бил убеден, че той самият е грешка на природата — и Оскар го почувствува за втори път като сродна душа. И двамата вярвахме в небето, но като спомена небето, той се изкиска цинично и се задръгна под одеялото: човек можеше да допусне, че господин Клеп приживе крои разни мръсотийки, които ще върши на небето. Щом заговорихме за политика, той се разпали страстно, изреди над триста княжески династии в Германия, които начаса би облякъл във власт, сан и корона; само Хановерското херцогство се падало на Британската империя. Когато го попитах за съдбата на бившия Свободен град Данциг — той за жалост не знаеше къде се намирало това, ала най-безгрижно предложи за княз на: — уви! — непознатия нему градец един от графовете Берг, който според думите му бил почти пряк потомък на самия Ян Велем. Накрая — тъкмо се мъчехме да дефинираме понятието „истина“, и вече имахме известен напредък — с няколко изкусно вметнати въпроса узнах, че господин Клеп от три години плаща наем на подхазяина Цайдлер. Съжалявахме, задето не се познаваме от по-рано. Приписах вината на Тарльо, който бе пропуснал да ме информира за креватообитателя — както не се бе сетил да ми поразкаже едно-друго за медсестрата, а бе минал само с мижавото обяснение: зад тази врата с млечнобяло стъкло живее една медсестра.

Оскар не искаше да обременява още отсега господин Мюнцер, тоест Клеп с грижите си. Ето защо не го помолих да ме осведомява за медсестрата, а първо се загрижих за него:

— Апропо, как сте със здравето — вметнах. — Не ви ли е добре?

Клеп пак отлепи плешки с няколко градуса, но щом се убеди, че няма да успее да застане под прав ъгъл, отново тупна възнак и ме осветли, че лежал тъкмо затова — да прецени дали му е добре, зле или горе-долу го бива. За няколко седмици разбрал, че горе-долу го бива.

Сетне се случи онова, от което най се бях опасявал и се бях надявал да избегна, като улисвах Клеп в по-дълъг и разводнен разговор.

— Е, любезни господине, ще ми направите ли компания да похапнем порция спагети!

И така похапнахме от кипналите в моята прясна вода спагети. Не посмях и не предложих да изжуля лепкавата тенджера в мивката. Облегнат на хълбок, безмълвен, Клеп бъркаше гозбата с лунатично уверени движения. Отля внимателно отварата в голяма консервена кутия, сетне — без да променя значително положението на трупа си — бръкна под леглото, измъкна една мазна чиния със засъхнала салца, след миг колебание пак зашари с ръка под леглото, извади топка вестник на бял свят, завъртя я по дъното на чинията и пак метна хартиената топка под леглото, поодуха заплесканата чиния, сякаш за да отстрани някаква последна прашинка, сетне с едва ли не аристократичен жест ми подаде най-гнусната от всички чинии на света и покани Оскар да си вземе, без да се притеснява.

Предложих той да започне. Първо домакинът — отстъпих му ред. След като ме въоръжи с гадни лепкави прибори, той струпа с черпак и вилица солиден куп спагети в чинията ми, с елегантен жест навъртя дълъг червей салца върху плетеницата спагети, ливна зехтин отгоре, а за себе си остави направо в тенджерата, поръси чер пипер върху двете порции, разбърка своя дял и ме подкани с поглед и аз да си приготвя манджата така.

— Ах, любезни господине, простете, че нямам пармско сирене. Все пак добър апетит и наздраве!

Оскар и днес не може да си обясни откъде намери сили да похване вилицата и лъжицата. Странно, обаче спагетите ми се усладиха. От този ден спагетите на Клеп дори се превърнаха в кулинарен еталон за всяка гозба, която ми се поднасяше.

При гощавката намерих достатъчно време да огледам подробно, ала незабелязано стаята на Клеп Лежачката. Атракцията на помещението беше една незапушена дупка за комин досами тавана; черносажделива пухтеше тя от стената. Отвън, по двата прозореца, биеше вятър. И, види се, неговите пориви час по час връщаха облачета сажди в стаята на Клеп. Те се наслояваха с погребална тържественост равномерно по мебелите. Но тъй като мебелировката се състоеше единствено от кацналото насред стаята легло и няколко покрити с амбалажна хартия рула килими от Цайдлеров произход, човек със сигурност можеше да твърди, че във въпросната стая нямаше нищо по-черно от бившо белия спален чаршаф, калъфката под черепа на Клеп и един пешкир, който господин Лежачката мяташе върху лицето си, когато някой вихър пуфнеше в стаята облак сажди.

Двата прозореца — като прозорците на Цайдлеровата дневно — спалня — гледаха към Юлихер Щрасе или по-скоро в сиво-зеленикавия листак на кестена, изперчил се точно пред фасадата. Единствената украса висеше между прозорците, забодена с кабари — една цветна снимка на Елизабет Английска, — навярно взета от списание. Под снимката на алпинистка кука висеше шотландска гайда, чийто шотландски десен все още се различаваше изпод дебелия слой сажди. Докато разглеждах фотографията, не мислех толкова за кралица Елизабет и нейния Филип, колкото за сестра Доротея, разкъсваща се от отчаяние между Оскар и доктор Вернер, а Клеп обясняваше, че бил страстен привърженик на Английската кралска корона и затова се понаучил да свири на гайда от гайдарите в шотландския полк на окупационната армия, още повече че този полк бил под лично командване на кралица Елизабет; той, Клеп, я бил гледал по телевизията с шотландска поличка на каре, когато инспектирала споменатия полк.

Странно защо, у мен заговори католикът. Много се съмнявах дали кралица Елизабет разбира нещо от гайдаджийство, запитах го за позорната екзекуция на католичката Мария Стюарт, накратко Оскар даде на Клеп да разбере, че Елизабетица няма слух.

Очаквах яростния изблик на роялиста. Ала той се поусмихна многознайнически и ме помоли да му обясня кое ми дава право на мен, Мъника — така ме нарече Дебелака, — да се смятам за капацитет по въпросите на музиката.

Сума време Оскар фиксира Клеп. Неволно бе засегнал най-фината струна в душата ми. Жегна ме от главата, та чак до гърбицата. Все едно бе настъпил Денят на Страшния съд за всичките ми стари, потрошени, разпартушинени Барабанковци. Хилядата Тенекийковци, които бях хвърлил на боклука, и последният Барабанко, погребан в гробището на „Заспе“ — въстанаха, възкръснаха, празнуваха здрави и читави своето възкресение, екнаха и огласиха душата ми, дръпнаха ме от ръба на леглото и ме изстреляха от стаята — след като бях помолил Клеп да ме извини за минутка, — повлякоха ме край вратата с млечнобяло стъкло и стайчето на сестра Доротея — подпъхнатият край на правоъгълния плик все още се белееше на пода, — шибнаха ме към моята стая, а барабанът — подарък от Разколников, художника на „Мадона-49“, с радост се отзова. И аз сграбих Барабанко, Барабанко с двете палки беше пак у мен, врътнах се, не, нещо ме врътна, изфучах от стаята, припнах край проклетото стайче и влязох в спагетницата на Клеп подобно скитник, оцелял от дълго пътешествие; без да се мая, приседнах накрай леглото, наместих лъскав Белушко — Червенушко в скут, разиграх първо палки във въздуха, все още леко смутен, не смеех да погледна сащисания Клеп, а сетне, уж случайно изтървах едната палка върху Тенекийко, и я виж! — Тенекийко отговори на Оскар, а той — хоп с другата палка. И забарабаних всичко ред по ред, в началото бе началото: нощният пеперуд избарабани между крушките часа на моето рождение; аз избарабаних стълбата с деветнайсет стъпала към избата и моя плонж навръх легендарната ми тригодишнина; после програмата на училище „Песталоци“ — рамтата-там! изкачих с Барабанко Щоктурм, поклечах с Барабанко под политическите трибуни, барабанях змиорки и чайки, екот от тупалки в Разпети петък, поседях, барабанейки, върху стеснения към нозете мамин ковчег, сетне взех за модел щедро белязания гръб на Херберт Тручински, а докато сбарабанявах Защитата на Полската поща, забелязах размърдване отдалеч, в горния край на леглото, и с крайчеца на окото видях как Клеп се надигна и измъкна една смешна дървена флейта изпод възглавницата, поднесе я към устни и изтръгна от нея звуци — тъй сладки, тъй божествени, тъй съзвучни с моя барабан, че можах да заведа Клеп при Шугер Лео на гробището „Заспе“, а щом Шугер Лео изтанцува своя танц, разшипях пред Клеп, за Клеп и заедно с Клеп лимонадения прах на моята първа любов; дори в джунглата на стрина Греф го заведох, пуснах да издрънчи седемдесет и пет килограмовата барабанна машина на Греф Зарзаватчията, приех Клеп в театралната група на Бебра, и Христос заговори чрез моя Тенекийко, избарабаних смъртния скок на Щьортебекер и всички Кокаляри от високата кула, долу седеше Луци. А аз позволих на разни мравки и руси да окупират моя барабан, и не заведох Клеп повторно на „Заспе“, където хвърлих Барабанко в гроба на Мацерат, и забарабаних голямата си безкрайна тема кашубски картофища, замрежени от октомврийски дъждец, ето го и бабчето, потънало в четирите си фустана; а сърцето на Оскар едва не се вкамени, когато долових как от флейтата на Клеп заромоли октомврийски дъждец, как флейтата на Клеп надуши под дъжда и под бабините фустани Коляйчек Подпалвача и как същата флейта тържествено отбеляза и доказа зачатието на клетата маминка.

Свирихме няколко часа. След множество вариации върху дядовото бягство по дървените салове — морни, но честити — приключихме нашия концерт с химн на надеждата за възможното спасение на изчезналия подпалвач.

Заедно с последния тон от флейтата Клеп скочи от трамбованото си ложе. Шлейф от мъртвешка смрад се повлече подире му. Ала той разтвори широко прозорците, запуши с топка вестник дупката на комина, скъса цветния портрет на Елизабет Английска и обяви края на роялистката ера, пусна чешмата и водата плисна в мивката: той се миеше, да, Клец се миеше, той се осмеляваше всичко да измие, всичко това не беше обикновено миене, а истинско пречистване; а когато пречистеният се дръпна от водата и застана пред мен дебел, капещ, гол, напращял от здраве, с грозно виснал член и ме вдигна, вдигна ме с изпънати ръце — защото Оскар бе и си остана лек като перце, — а сетне смях затътна в гърдите му, изригна и трясна тавана, и тогава ми блесна, че бе възкръснал не само барабанът на Оскар, а и Клеп — ние взаимно си честитихме и се разцелувахме от радост по бузите.

Още същата вечер излязохме, почерпихме се бира, хапнахме кървавица с лук — Клеп предложи да си основем джазбенд. Помолих го да размисля, макар че Оскар вече бе решил да зареже не само гравьорството при каменоделеца Корнев, а и позирането с Муза Ула и да вземе ударните в някой бенд.