Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (32)

Бива ли — не бива ли?

Първо дошли ругите^[1], сетне дошли готите и гепидите^[2], а подир тях кашубите, от които произхожда Оскар по права линия. Наскоро след това поляните изпратили Адалберт Пражки. Той пристигнал с кръста и бил посечен от кашубска или пруска секира. Това станало в едно рибарско селце, селото се казвало Гиданизц. По-късно преименували Гиданизц в Данчик, от Данчик произлязло Дантциг, след време се пишело Данциг, а днес Данциг се нарича Гданск.

Ала преди да се стигне до това ортографично решение, подир кашубското нашествие в Гиданизц дошли померанските херцози Субислав, Самбор, Мествин и Швентополк. Селцето прераснало в градец. Сетне дошли ония диваци брусите и поразрушили малко града. Сетне пристигнали бранденбургите от далечни земи и също поразрушили малко града. И на Болеслав Полски му се прищяло да поруши, Тевтонският орден също се погрижил с рицарски меч да възстанови едва заличените щети.

Улисани в разрушителни и обновителни игри, векове наред се сменяли ту померански херцози и велики майстори на ордена, ту полски крале и антикрале, бранденбургски маркграфове и епископи на Влоцлавек. Строители и разрушители били Ото и Валдемар, Богуша, Хайнрих фон Плоцке и Дитрих фон Алтенберг, издигнал рицарски замък там, където на площад „Хевелий“ през ХХ век защитаваха Полската поща.

Дошли хусите, позапалили тук-таме по някой огнец и пак се оттеглили. Сетне изпъдили тевтонските рицари от града, разрушили замъка, защото в града замък не им трябвало. Градът минал в полско владение и никак не му било зле. Преуспелият крал се казвал Кажимеж, бил син на Владислав I, и бил наречен Кажимеж Велики^[3]. Сетне дошъл Лайош^[4], а след Лайош — щерка му Ядвига. Тя се венчала за Ягело от Литва^[5] и така се сложило началото на династията на Ягелоните. Владислав II бил наследен от един трети Владислав, сетне пак от някой си Кажимеж, който не горял от ищах, но въпреки това тринайсет години прахосвал добрата пара на данцигските търговци във война с рицарския орден. Затова пък Ян Олбрахт имал повече вземане — даване с турците. След Александър на престола дошъл Сигизмунд Стари или известен още като Зигмунт Стари. След раздела за владичеството на Сигизмунд Август следва разделът за същия оня Стефан Батори, на когото поляците обичат да кръщават презокеанските си лайнери. Той обсадил града, сума време го обсипвал с тежки гюллета — както можем да прочетем в летописите, — но не му провървяло. Сетне дошли шведите и се държали по същия начин. Харесало им да обсаждат града, и неведнъж повторили тоя спектакъл. По онова време Данцигският залив тъй пленявал холандци, датчани и англичани, че мнозина чужди капитани, крайцерувайки на Данцигски рейд, успели да станат морски герои.

Оливайският мир^[6] — как хубаво и миротворно звучат тия думи! Там Великите сили за пръв път забелязали, че земите на поляците са чудесна стръв за подялба. Швеция, Швеция и пак Швеция — шведски траншеи, шведско пиянство, шведски скок. Сетне пристигнали русите и саксонците, защото в града се укривал нещастният полски крал Станислав Лешчински. Само заради един-единствен крал били разрушени хиляда и осемстотин къщи, а когато нещастният Лешчински забягнал във Франция, защото там живеел зет му Луи, гражданите на Данциг трябвало да се изръсят цял милион.

Сетне Полша била поделяна три пъти. Без покана се домъкнали прусаците, замазали полския кралски орел по градските порти и изографисали своята птица. Даскал Йоханес Фалк^[7] едва сварил да съчини коледна песен „Ой ти, Коледа весела Коледа…“ и пристигнали французите. Наполеоновият генерал Рап, нали бил потомствен франк, затова след изтощителна обсада данцигчани трябвало да му наброят 20 милиона франка. Ужасите на френската окупация не е задължително да се оспорват. Но тя продължила само седем години. Сетне дошли руси и пруси и подпалили с артилерията си Шпайхеринзел. Това бил краят на Свободния град, за който бленувал Наполеон. Ето ти пак сгоден случай за прусите да изрисуват своята птица на всички градски порти и с присъщата си пруска педантичност да настанят гарнизона в града: IV гренадирски полк, I артилерийска бригада, I сапьорски батальон и I леибхусарски полк. За кратко време в Данциг се задържали ХХХ пехотен полк, XVIII пехотен полк, III гвардейски пехотен полк, ХХХХIV пехотен полк и XXXIII фюзилирски полк. Затова пък прославеният 128-ми пехотен полк се изтеглил едва през 1920 година. И за да сме изчерпателни, ще добавим, че по пруско време в I артилерийска бригада се влели I батальон на крепостната артилерия, II пехотен батальон, I източнопруски артилерийски полк, а по-късно и II пехотен полк на померанската артилерия, който впоследствие бил сменен от XVI пехотен полк на западнопруската артилерия. I лейбхусарски полк бил сменен от II лейбхусарски полк. От друга страна — докато VIII улански полк се задържал съвсем малко между градските стени, извън тях в предградието Лангфур бил разквартируван XVII западнопруски обозен батальон.

По времето на Буркхардт^[8], Раушнинг^[9] и Грайзер из Свободния град кръстосвали само зелените униформи на жандармерията. Но през трийсет и девета при Форстер положението се променило. И ето че тухлените казарми отново се огласили от веселия смях на униформени мъже, жонглиращи с всички оръжия. Естествено бих могъл да изброя всички части, разквартирувани в Данциг и околностите от 1939 до 1945, или отплували с кораби от Данциг за Арктическия фронт. Но Оскар ще ви спести подробностите и просто ще каже: после — както разбрахме — дойде маршал Рокосовски. При вида на оцелелия град той си бе спомнил за своите велики предшественици — чуждоземци и бе подпалил всичко с артилерийски огън, та идещите след него да се развихрят в изграждането му.

Като по чудо тоя път подир русите не дойдоха пруси, шведи, саксонци или французи; дойдоха поляците.

С цялата си покъщнина надойдоха поляците от Вилно, Бялисток и Лвов, за да си търсят къщи. У нас дойде някакъв господин на име Файнголд, нямаше си никого, ала тъй се държеше, сякаш го обграждаше многобройна челяд, която постоянно трябваше да напътства. Господин Файнголд тутакси пое бакалницата, показа на своята госпожа Люба — все така незрима и мълчалива — десетичните везни, варела за нафтата, месинговия прът за салам, празното чекмедже на касата и силно възрадван — запасите в зимника. Мария, която той начаса назначи за продавачка и многословно представи на въображаемата госпожа Люба, показа на господин Файнголд нашия Мацерат, който от три дни лежеше под едно платнище в мазето; не можехме да го погребем, тъй като навред по улиците множество руснаци въртяха велосипеди, шевни машини и жени.

Щом господин Файнголд съгледа трупа, който бяхме обърнали възнак, той изразително плесна ръце над глава — също както продавачът на играчки Зигисмунд Маркус преди години. Цялата си челяд, не само госпожа Люба, повика той в зимника и сигурно ги виждаше да идат, защото ги зовеше по име: Люба, Лев, Якуб, Берек, Леон, Мендел и Зоня; и обясни на всички повикани кой лежи мъртъв там, а на нас обясни, че току-що повиканите също лежали така, преди да ги натикат в пещите на Треблинка, и снаха му, и баджанак му, с петте дребни дечица, всички лежели възнак, само той, господин Файнголд, не лежал, защото трябвало да ръси хлор.

Сетне ни помогна да извлечем Мацерат по стълбата в дюкяна, но челядта му пак го наобиколи и той помоли своята госпожа Люба да помогне на Мария да умият трупа. Но тя естествено не помогна, което въобще не направи впечатление на господин Файнголд, защото той се втурна да примъква запасите от мазето в бакалницата. А и Грефова, която бе мила мама Тручински, тоя път не ни помогна, защото къщата й бе пълна с руснаци; чувахме ги да пеят.

Стария Хайланд, който още в първите дни на окупацията се бе главил за обущар и кърпеше войнишки подметки, прокъсали се при победния марш, първом се поопъна да скове ковчег. Но щом господин Файнголд се спазари да трампи някакъв електромотор от бараката на Стария срещу цигари „Дерби“ от нашия дюкян, той захвърли ботушите, взе друг инструмент и последните разковани дъски.

Тогава, преди да ни бяха пропъдили и оттам, а господин Файнголд да ни отстъпи мазето, все още живеехме в апартамента на мама Тручински, ограбен до шушка от съседи и полски пришълци. Стария Хайланд откачи вратата между дневната и кухнята, защото вратата между дневната и спалнята си бе изпатила заради ковчега на мама Тручински. Пафкаше си той папироси „Дерби“ и ковеше сандъка долу, на двора. Ние останахме горе, взех единствения стол в жилището, отворих строшения прозорец, ядосвах се на Стария, като го гледах как кове сандъка през пръсти и без надлежното стеснение към нозете.

Оскар не видя повече Мацерат, щом вдигнаха сандъка върху количката на вдовицата Греф, дъските от маргарин „Витело“ вече бяха заковани отгоре, въпреки че приживе Мацерат не само че не накусваше маргарин, но не го признаваше и за кулинарни цели.

Мария помоли господин Файнголд да ни придружи, понеже я беше страх от руските войници по улиците. Насадил се по турски върху тезгяха, Файнголд си похапваше синтетичен мед с лъжичка от една мукавена чаша, първом се подвоуми миг — два да не би госпожа Люба да се усъмни нещо, но сетне неговата съпруга май-май му позволи, понеже той се изсули от тезгяха, бутна ми меда, аз пък го бутнах на Бебо Курт, който го излапа без остатък, докато Мария държеше на господин Файнголд да навлече дългия черен балтон със сиви заешки кожички. Преди да заключи бакалницата и да помоли жена си на никого да не отваря, той се пъхна под един възтесен цилиндър, който някога Мацерат бе слагал за погребения и сватби.

Стария Хайланд отказа да тегли количката до Централни гробища. Куп ботуши го чакали — заусуква той — и трябвало бързо да се връща. На площад „Макс Халбе“ — развалините все още димяха — той свърна вляво по „Брьозенска“ — явно отивахме към Заспе. Руснаците бяха насядали пред къщите и се припичаха на анемичното февруарско слънце, сортираха ръчни и джобни часовници, лъскаха сребърни лъжици с пясък, бяха си надянали сутиени вместо ушанки, тренираха фигурно колоездене, направили си бяха колодрум с препятствия от картини, стоящи часовници, корита, радиоапарати и закачалки, виеха осморки, зигзаги и спирали, хладнокръвно се пазеха да не ги прасне я детска количка, я някой абажур, изхвърчащ от прозорците, и събираха аплодисменти за своята ловкост. Откъдето минавахме, играта поспираше за секунди. Неколцина войници, намъкнали дамско бельо връз мундирите си, се присламчиха към нас да побутат количката, взеха да задяват Мария, но господин Файнголд, който знаеше руски и имаше паспорт, набързо ги скастри. Един войник с дамска капела ни подари клетка с жив вълнист папагал. Бебо Курт, който припкаше край количката, веднага посегна да отскубне някое пъстро перо. Мария не посмя да откаже подаръка и вдигна клетката до мен на количката — по-далеч от Курт. Но на Оскар тоя папагал му се виждаше отвратително шарен и той премести клетката с птицата върху удължения за Мацерат сандък от маргарин. Седях отзад, полюлявах крачка и се взирах в лицето на господин Файнголд, което — сбърчено, угрижено и навъсено — създаваше впечатление, че зад челото на господина се пресмяташе сложна сметка, ала тя — все не излизаше.

Потропвах лекичко върху Тенекийко — живо и ведро, дано разсея мрачните мисли на господин Файнголд. Ала челото му остана сбърчено, погледът му се рееше незнайно къде, навярно в далечна Галиция; само Барабанко не забелязваше. Тогава Оскар се отказа — и заплакаха само колелетата и Мария.

Колко мека зима! — помислих си. Когато подминахме крайните лангфурски къщи, позакачих малко папагала, който се бе накокошинил при вида на следобедното слънце, надвиснало ниско над аеродрума.

Летището бе завардено, а „Брьозенска“ — затворена. Един офицер заговори господин Файнголд, прихванал цилиндър с разперени пръсти и открил рядка рижа косица на вятъра. Офицерът почука оттук-оттам уж да провери ковчега на Мацерат, погъделичка с пръст вълнистия папагал и ни пусна под конвоя или ескорта на две войничета с мънички кепета и грамадански автомати.

Стария Хайланд дърпаше талижката, без да се обърне нито веднъж. А и цаката му знаеше как да си палне цигара с една ръка, без да спира количката. Във въздуха висяха самолети. Беше краят на февруари, началото на март и моторите отекваха много ясно. Само при слънцето поспряха няколко облачета и се обагриха лека-полека.

Изтребителите или отлитаха за Хела, или долитаха от полуостров Хела, защото там все още воюваха останки от Втора армия.

Натъжаваше ме времето и грохотът на самолетите. Няма нищо по-скучно и по-досадно от безоблачното мартенско небе, пълно ту с оглушителния, ту с глъхнещия рев на самолетите. Отгоре на всичко двете войничета през целия път напразно се мъчеха да влязат в крак.

Дали някои от дъските на нескопосано скования сандък се бяха поразхлопали първо по калдъръма, сетне по нацъфкания асфалт, а и срещу вятъра се движехме; във всеки случай смърдеше на умрял Мацерат, и Оскар се зарадва, когато стигнахме гробището „Заспе“.

Не можахме да изтеглим количката догоре при кованата портичка, тъй като един изгорял „Т-34“ бе задръстил пътя току пред самото гробище. Други танкове на път за Нойфарвасер бе трябвало да го заобиколят, бяха оставили диря в пясъка отляво на шосето и премазали част от гробищната стена. Господин Файнголд помоли Стария Хайланд да мине отзад. Понесоха ковчега, леко виснал посредата, по дирята от гъсеничните вериги, едва го повдигнаха над ронливия гробищен зид и със сетни сили го тръснаха сред повалени и килнати надгробни камъни. Стария Хайланд жадно дърпаше цигарата и изпухтяваше дима в ковчега. Аз носех клетката с вълнистия папагал. Мария суркаше две лопати подире си. Бебо Курт носеше, тоест размахваше една кирка из гробището и — излагайки се на опасност — по сивия гранит, докато Мария не му я взе от ръцете и каквато си беше яка — се залови да копае наравно с двамата мъже.

Добре че почвата тук е песъклива и не е замръзнала — установих аз, докато търсех гробното място на Ян Бронски отвъд северния зид. Трябва да беше тук или там. Точно не можеше да се установи — при смяната на сезоните някога издайнически бялата мазилка бе посивяла и се бе оронила като всичката зидария на „Заспе“.

Върнах се през задната портичка, плъзнах поглед по улогавите борчета и за да не мисля за незначителни неща, си рекох Сега погребват и Мацерат. Потърсих и намерих известен резон във факта, че тук, в една и съща песъклива почва, макар без клетата маминка, трябва да почиват двамата партньори по скат — Бронски и Мацерат.

Всички погребения си приличат!

Уж песъклива, а здравата им се опъваше тая земя, явно по-опитни гробокопачи й трябваха. Мария спря да отдъхне, опря се — тежко пъхтейки — на кирката и пак зарида, като видя Бебо Курт да замеря вълнистия папагал с камъни. Бебо Курт все не улучваше, много се засилваше, Мария ридаеше сърцераздирателно, защото бе загубила Мацерат, защото бе намирала нещо у Мацерат, което според мен едва ли бе представлявал в действителност, ала за нея това нещо щеше да си остане скъпо и осезаемо. Уж да я поутеши, господин Файнголд използува момента да си почине, защото копането бе истинска съсипия за него. А Стария Хайланд, сякаш злато търсеше, тъй равномерно забиваше и обръщаше зад гърба си лопатата, че и тютюневия дим изпафкваше на отмерени интервали. Двете войничета бяха седнали по-настрани върху гробищната стена и си бъбреха срещу вятъра. Освен това — самолети и слънце, което узряваше все повече.

Сигурно са изкопали вече метър, а Оскар безделничи, излишен и безпомощен, сред стария гранит и улогавите борчета, между вдовицата на Мацерат и Бебо Курт, който замеря с камъни вълнистия папагал.

Бива ли — не бива ли? Вече караш двайсет и първата година, Оскар. Ще се решиш или не? Осиротя, Оскар. Крайно време е да се решиш. Откак се помина клетата ти майчица, ти остана полусирак. Още тогава трябваше да се решиш. Сетне положиха твоя лъже-татко Ян Бронски на педя под земната кора. Ти остана лъже-сирак, стоеше тук, на тоя пясък, наречен Заспе, и държеше една леко окислена гилза в ръка. Валеше дъжд, а един „Ю-52“ тъкмо се приземяваше. Нима тогава — ако не в шумола на дъжда, то в тътена на кацащия самолет не звучеше дилемата „Бива ли — не бива ли?“ Но ти си рече — това е дъждът, а онова — тътенът на моторите; подобна монотонност може да се придаде на всеки текст. Ти искаше да я чуеш още по-ясно, а не предполагаемо.

Бива ли — не бива ли? Сега копаят дупка за Мацерат, втория ти лъже-баща. Доколкото си осветлен, нямаш повече предполагаеми бащи. Защо жонглираш тогава с две бутилковозелени бутилки: бива ли — не бива ли? До кого ще се допиташ още? До улогавите борчета ли, които се съмняват в самите себе си?

Тогава открих един постал чугунен кръст с крехки орнаменти и поръждавели букви: Матилде Кункел или Рункел. А сетне в пясъка между магарешки бодил и див овес — Бива ли — не бива ли? — открих — бива ли — три-четири — не бива ли — поръждавели ронливи венеца, големи колкото тави, които навремето… — бива ли — са представлявали я дъбова шума, я лаврова клонка — не бива ли — претеглих ги в длан — дали наистина бива — прицелих се — бива ли — в чугунения връх на кръста — или не бива — имаше диаметър — не… — някъде към четири сантиметра — бива ли… — реших да хвърля от два метра разстояние — не… — и хвърлих — … бива ли — не улучих — бива ли пак — ей че разкривен бе тоя кръст — бива ли — Матилде Кункел или Рункел — дали по Рункел или по Кункел — това бе шестият ми опит, а бях си наумил да хвърлям седем пъти, не — шест, а седем — да, бива — венецът се надяна на кръста — бива — увенча Матилде — бива — лавър за госпожица Кункел — бива ли? — попитах младата госпожа Рункел — да, каза Матилде; отишла си е млада-зелена, на двайсет и седем години, бе родена в 68-ма. А аз карах двайсет и първата си година, когато седмият ми опит успя, когато онова раздиращо „Бива ли — не бива ли?“ се опрости в едно доказано, увенчано, премерено, извоювано „Бива“.

А когато Оскар се запъти с „Бива!“ на уста и „Бива!“ на сърце към гробокопачите, в тоя миг вълнистият папагал изврещя, защото Бебо Курт го бе улучил и се разхвърча синьо-жълт перушиняк. Питах се що за въпрос бе подщрекнал моя син, толкова дълго да замеря вълнистия папагал с камъчета, докато последното попадение му даде нужния отговор.

Бяха избутали сандъка до гроба, дълбок метър — метър и двайсет. Стария Хайланд препираше, ала трябваше да изчака, докато Мария казваше католическата си молитва, а господин Файнголд, прихлупил цилиндър към гърди, блуждаеше с поглед из далечна Галиция. Сега и Бебо Курт се присламчи към гроба. Дали след попадението си бе взел някакво решение и дойде с една или друга подбуда — но дойде също така решително както Оскар.

Смазваше ме тая неизвестност. Дали моят син се бе обявил за или против нещо? Дали бе решил да познае най-сетне в мое лице единствено истинския си баща и да ме обикне? Дали едва сега — но вече твърде късно — бе решил да поеме барабана? Или решението му бе: Смърт на моя лъже-татко Оскар, който уби моя лъже-татко Мацерат с една партийна значка само защото му бе втръснало от татковци? Дали и той не можеше да изрази другояче освен чрез убийство детската си обич, възжелавана от синове и бащи?

Докато Стария Хайланд по-скоро блъсна, отколкото спусна в гроба сандъка с Мацерат и партийната значка, заклещена в гръкляна на Мацерат, и с муницията от руския автомат в Мацератовото шкембе, Оскар си призна, че умишлено е убил Мацерат, защото същият по всяка вероятност му е бил не само предполагаем, а и действителен баща; и защото до гуша му бе дошло цял живот да влачи подире си по някой баща.

Също така не е истина, че значката бе откопчана, когато я пипнах от бетонния под. Иглата се отвори едва в шепата ми. Чепат и боцкащ пробутах лепкавия бръмбазък на Мацерат, за да го спипат у него, за да налапа партията, за да се задуши с партията, с мен, със собствения си син; защото трябваше да се сложи край на всичко това.

Стария Хайланд пак загреба с лопатата. Бебо Курт му помагаше непохватно, но с голям хъс. Никога не съм обичал Мацерат. Понякога само ми харесваше. Грижеше се за мен по-скоро като готвач, отколкото като баща. Той беше добър готвач. И ако днес нещо ми липсва, липсва ми не Мацерат, а неговите кьонигсбергски кюфтенца, свинските бъбречета в сос винегрет, шаранът с хрян и сметана, супата от змиорки, телешките ребърца с кисело зеле и незабравимото неделно печено, което още ми се услажда на езика и между зъбите. Бяха забравили да пъхнат в ковчега му един черпак, в ковчега на майстор-чорбаря, дето умееше да превръща чувства в чорби. Бяха забравили да пъхнат в ковчега му едно тесте карти за скат. Беше по-добър готвач, отколкото картоиграч. Все пак играеше по-добре от Ян Бронски и кажи-речи догонваше клетата маминка. Това бяха неговите възможности, това бе неговият трагизъм. Никога няма да му простя, задето ми отне Мария, макар че се отнасяше добре с нея, никога не я биеше и винаги отстъпваше, когато му вдигнеше скандал. Пък и не ме предаде на Министерството на здравеопазването и подписа декларацията, когато вече не разнасяха поща. Още с раждането ми под електрическите крушки той ме гласеше за търговия. Само и само да не стои зад тезгяха, цели седемнайсет години Оскар прекара зад стотина червено-бели барабани. Сега Мацерат лежеше и вече не можеше да стане. Стария Хайланд го затрупваше с пръст и пушеше от Мацератовите цигари „Дерби“. Сега Оскар трябваше да поеме бакалията. Ала господин Файнголд с многобройната си невидима челяд я бе поел междувременно. Останалото се падаше на мен — Мария, Бебо Курт и отговорността за двамата.

Мария не спираше да плаче и се моли — искрено и по католишки. Господин Файнголд или витаеше из Галиция, или смяташе сложни сметки. Бебо Курт капна, но упорито гребеше. На гробищния зид седяха сладкодумните руски войничета. С навъсена отмереност Стария Хайланд изсипваше пясъка от гробището Заспе върху дъските от сандъците за маргарин. Оскар все още можеше да прочете три букви от надписа „Витело“, сетне откачи Тенекийко от врата си и без да се запита „Бива ли — не бива ли?“, а с „Трябва!“ зафучи барабана върху струпания на ковчега пясък, за да не издрънчи. Хвърлих и палките. Забучиха се в пясъка. Това бе барабанът ми от ерата на Кокалярите. От реквизита на полевия театър. Бебра ми бе подарил тия Тенекийковци. Какво ли щеше да каже Учителя за постъпката ми? Христос бе барабанил върху Тенекийко и един едропорест руснак като гардероб. Това бе препатил Барабанко. Ала щом върху него тупна лопата пясък; той простена. И при втората лопата тихо простена. Но при третата вече не издаде звук, само проблясна частица от белия лак, докато пясъкът я изравни с другия пясък, с все повече пясък, множеше се пясъкът върху моя Барабанко, трупаше се, растеше — и аз започнах да раста, което подсказа шурналата от носа ми кръв.

Бебо Курт пръв забеляза кръвта.

— Кръъъв, кръъъв! — писна той и довея господин Файнголд от Галиция, секна молитвата на Мария, накара дори двете руски войничета — които все още седяха на зида и сладко си лафуваха къмто Брьозен — да вдигнат за миг очи.

Стария Хаиланд пусна лопатата в пясъка, взе кирката и облегна тила ми на синкаво-черното желязо. Разля се благодатна хладина. Кръвта поспря. Стария Хайланд пак развъртя лопатата, оставаше още малко пясък край гроба, в тоя момент кръвта секна, ала растежът ми продължаваше, в мен хрущеше, шумолеше и пукаше.

Когато Стария Хайланд приключи с гроба, измъкна един прогнил дървен кръст без надпис от някакъв чужд гроб и го заби в прясната могилка, някъде между главата на Мацерат и моя погребан Барабанко.

— Гутову! — рече Стария и взе Оскар, защото не можеше да върви. Него носеше, а другите водеше — също и руските войничета — през гробището, порутената стена и по гъсеничните дири към количката върху трамвайните релси, където бе заседнал танкът. Погледнах през рамо назад към гробището Заспе. Мария носеше клетката с вълнистия папагал, господин Файнголд носеше инструментите, Бебо Курт нищо не носеше, двете руски войничета носеха мънички кепета и грамадански автомати, борчетата се изгърбутиха още повече.

От пясъка излязохме на асфалта. Върху крушенеца танк седеше Шугер Лео. Високо горе — самолети, идещи от Хела, отлитащи за Хела. Шугер Лео пазеше ръкавиците си да не се оцапат на изгорелия танк. С венец от подпухнали облачета слънцето се спусна над Сопотските възвишения. Шугер Лео се пързулна по танка и застана мирно като войник.

Стария Хайланд се разведри при вида на Шугер Лео:

— Е, виждали ли сте нявга таквоз нещо? Светът пропада, ама чер гологан се не губи. — Добродушно потупа черния му редингот и обясни на господин Файнголд: — Туй е то наш Шугер Лео. Сега ще ни поднесе съболезнования и ще ни стисне ръчица.

Така и стана. Запърхаха Леовите ръкавици; лигавейки се в свой стил, Лео поднасяше съболезнования на опечалените и питаше:

— Видяхте ли господ, видяхте ли господ?

Никой не го беше видял. Мария подари на Лео — бог знае защо — клетката с вълнистия папагал.

А щом Шугер Лео пристъпи към Оскар — Стария Хайланд го бе турил да легне в количката, — лицето му като че се разпадна и ветрове издуха редингота му. Краката му заподскачаха в лудешки танц.

— Господ, господ! — врещеше той и кандилкаше вълнистия папагал в клетката. — Вижте господ расте, вижте го как расте!

Тогава хвръкна във въздуха ведно с клетката и изтича, политна, затанцува, олюля се, рухна, изпари се с вресливата птица — той сам птица, най-сетне политнала, отпърха към торните нивя. И се чуваше как крещи сред лая на двата автомата: „Расте, расте!“ — и продължаваше да крещи, докато двете войничета отново заредиха: „Расте!“ Дори когато автоматите пак затрещяха, а Оскар пропадаше по някаква стълба без стъпала в нарастваща и всичко поглъщаща безпаметност, аз още чувах птицата, гласа, гарвана — Лео прогласяваше:

— Той расте, расте, расте…