Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.


Седемдесет и пет кила

Вязма и Брянск — тогава настъпи големият батак. Към средата на октомври четирийсет и първа Оскар също здравата се забатачи. Не ми придиряйте, че съпоставям забатачените победи на Армейска група „Център“ със собствените си успехи из непроходимия и не по-малко забатачен мочур на госпожа Лина Греф. Както затъваха танкове и камиони пред Москва, така затъвах и аз — е, там още буксуваха колела, риеха се в калта, но и аз не отстъпих — успях само да се попеня в мочура на стрина Греф — ала за завоювани територии и дума не можеше да става нито край Москва, нито в спалнята на Грефови.

Свиди ми се да оставя тая батална метафора: както бъдещите стратези щяха да извлекат поуки от забатачените операции, така и аз си направих изводи от битката с уникалното природно явление — стрина Греф. Нека не подценяваме нашите усилия на родна земя през Втората световна война. Тогава Оскар бе седемнайсетгодишен, ала въпреки младостта си, израсна като мъж върху опасно мочурливия учебен терен на Лина Греф. Да оставим баталните сравнения и измерим успехите на Оскар с естетически понятия: Ако с наивно упойващия си ванилов облак Мария ме научи да ценя кратките поетически форми, запозна ме с лиризма на лимонадения прах и на гъбките-припънки, то в парливо накиселяващите руйни миазми на стрина Грефовица аз вкусих от онова широко епическо вдихание, което днес ми позволява да синтезирам фронтовашките и креватните победи в думата: Музика! От детински сантименталната, ала толкова сладка хармоничка на Мария — направо на диригентския пулт; понеже Лина Греф ми предложи един оркестър, така разгърнат в дълбочина и ширина, какъвто евентуално може да се намери в Байройт или Залцбург. Тогава изучих медните, ударните и струнните инструменти, лъка и пицикатото, все едно дали се касаеше за генералбас или контрапункт, за додекафония или модернизъм, скерцо или анданте — патосът ми се изливаше ту суховато прецизно, ту фриволно леко; Оскар изцеждаше и сетния звук от Грефовица, но все недоволен оставаше, или направо незадоволен — както подобава на истински творец.

От нашата бакалница до Грефовата зарзаватчийница имаше двайсетина крачици път. Магазинът се падаше диагонално отсреща, беше ми на сгода, далеч по-удобно от фурната на Александър Шефлер на Клайнхамервег. Види се, това удобно разположение спомогна да напредна повечко в опознаването на женската анатомия, отколкото в изучаването на своите учители Гьоте и Распутин. Навярно зеещата и днес пукнатина в образованието ми може да се обясни и донякъде извини с разликата между моите две учителки. Докато Лина Греф нямаше никакво желание да ми преподава, а най-естествено и пасивно ми предлагаше пищността си, като нагледен и опитен материал, Гретичка Шефлер вземаше присърце учителската си професия. Искаше да вижда как напредвам, искаше да й чета на глас, искаше да съзерцава краснописа на барабанческите ми пръсти, искаше да ме сприятели с чаровницата Граматика, та и тя самата да извлече облаги от това приятелство; Но тъй като Оскар не й даваше видими признаци за успех, Гретичка Шефлер загуби търпение и малко след смъртта на клетата маминка, след седем години обучение, тя отново се посвети на своето плетачество. А понеже бракът на фурнаджията си остана бездетен, сегиз-тогиз — предимно на големи празници — Гретичка ме ощастливяваше кога с ръчно изплетен пуловер, кога с чифт чорапи или ръкавици с един пръст. За Гьоте и Распутин вече почти не споменавахме и само благодарение на ония откъси от трудовете на двамата учители, които все още кътах ту тук, ту там, а най-често в сушилнята на тавана, поне тая част от Оскаровата самопросвета не закъса; самообразовах се и си изградих собствено мнение.

Болнавата Лина Греф обаче бе вързана в леглото, не можеше да ми избяга, ни да ме остави, тъй като болестта й бе упорита, ала не чак толкова сериозна, та смъртта да ми отнеме преждевременно учителката Лина. Но нали на тая земя нищо не е вечно, в момента, когато реши, че е приключил с учението си, Оскар заряза креватната Лина.

Навярно ще си кажете: В какъв ограничен свят е трябвало да се изгражда подрастващият юноша! И да се въоръжи със знания за бъдещия си мъжки живот — между една бакалница, една фурна и една зарзаватчийница. Откровено казано, Оскар натрупа първите си най-важни впечатления в тая мухлясала еснафска среда, ала имаше и трети учител. Нему се падаше да разкрие света пред Оскар и да го направи такъв, какъвто е днес — една личност, която поради липса на по-добра форма ще накича с що-годе сносната титла „космополит“.

Както сигурно са забелязали най-внимателните читатели измежду вас, става дума за моя учител и маестро Бебра, за потомъка на принц Ойген по права линия, за издънката от рода на Луи XIV, за лилипута и клоуна-музикант Бебра. Като кажа Бебра, естествено не забравям и неговата спътница, великата сомнамбула Розвита Рагуна, непреходната хубавица, за която често си спомнях през мрачните години, когато Мацерат ми отне моята Мария. На колко ли години е тая синьора? — питах се аз. Дали е току-що напъпило двайсет — а защо не и деветнайсетгодишно момиче? Или е нежна деветдесет и девет годишна старица, която още сто години неизтощимо ще въплъщава вечната младост в миниформат?

Ако не се лъжа, срещнах тия две сродни мен души наскоро след смъртта на клетата маминка. Пихме пак „Мока“ в „Четирите годишни времена“, сетне пътищата ни се разделиха. Имахме уж дребни, но съществени различия в политическите възгледи; Бебра бе станал вътрешен човек в Министерството на пропагандата и — както лесно схванах от недомлъвките му — имаше достъп до покоите на господата Гьобелс и Гьоринг, всячески се опитваше да обяснява и извинява своето отстъпление. Тогава разказа за влиянието на придворните шутове през Средновековието, показа ми репродукции на испански майстори с кралската свита на Филип или Карл; а сред това високомерно общество, натруфени с къдрички, дантелки и буфанчета, се мъдреха и неколцина шута с пропорциите на Бебра, навярно и с моите, Оскаровите пропорции. Тъкмо защото картинките ми харесаха — тъй като днес мога да мина за горещ поклонник на гениалния художник Диего Веласкес, — аз не оставих Бебра на мира. Но сетне Бебра престана да сравнява живота на гномовете в двора на четвъртия испански Филип със своето положение в антуража на ренанското парвеню Йозеф Гьобелс. За тежките времена говореше той, за слабите натури, които временно трябвало да се оттеглят, за съпротивата, която назрявала отвътре, накратко — стана дума за „вътрешна емиграция“, затова пътищата на Оскар и Бебра се разделиха.

Да не помислите, че се разсърдих на моя Маестро.

През следващите години търсех името на Бебра по всички колони за афиши, из всички вариететни и циркови програми, открих го два пъти заедно с името на Синьора Рагуна, но нищо не направих, за да се срещна с приятелите си.

Чаках случая, но случаят не идваше, защото ако пътищата ни се бяха пресекли през есента на четирийдесет и втора, а не през следващата година, Оскар за нищо на света нямаше да стане ученик на Лина Греф, а щеше да последва Маестро Бебра. Но аз всекидневно пресичах Лабесвег, често още рано заран влизах в зарзаватчийницата, постоявах от приличие половин час край все по-своенравния изобретател-зарзаватчия, гледах го как човърка своите чудновати звънтящи, боботещи и скрибуцащи машинарийки и го сръгвах, щом в дюкяна влезеше клиент; защото в ония дни Греф почти не забелязваше света наоколо. Какво се бе случило? Къде бе някогашният шегаджия, общителен градинар и приятел на младежта? Кое го накара да се затвори в себе си, да стане особняк и мълчаливец, да се състари и занемари?

Момчетата престанаха да идват. Подрастващото поколение не го познаваше. Войната бе разпиляла по всички фронтове свитата му от скаутски времена. Пристигаха писма от фронта, после само пощенски картички, а един ден Греф по околни пътища научи, че неговият любимец Хорст Донат — първо скаут, а после четен командир в Юнгфолк — е паднал като лейтенант при Донецк.

От тоя ден Греф видимо се състари, занемари се, вманячи се в изобретателството, така че в зарзаватчийницата сега можеха да се видят повече звънчеви механизми и кречетала, отколкото картофи и зелки. Естествено и всеобщата криза се отрази; магазинът се зареждаше рядко и неритмично, а Греф нямаше способностите на Мацерат да пусне връзки и се развърти из пазара на едро.

Печален вид имаше магазинът, а всъщност би трябвало да се радваме, че поне тия безполезни шумотевични апарати изпълваха и красяха помещението по един наистина абсурден, но ефектен начин. А на мен ми харесваха продуктите, които се пръкваха от все по-налудничавия изобретателски мозък на Греф. Като гледам днес възлените отрочета на Бруно Гледача, неволно се сещам за Грефовата изложба. И както Бруно се ласкае от моя колкото сериозен, толкова и несериозен интерес към неговите художествени занимавки, така и Греф, щом забележеше, че един или друг музикален автомат ме забавлява цъфтеше от радост по своя си заплеснат маниер. Той, който години наред не ми обръщаше капка внимание, страшно се натъжаваше, когато след има-няма половин час напусках превърнатия в работилница магазин и защъпуквах към неговата женичка Лина Греф.

Какво да ви разправям за посещенията у тая креватна дропла, които траеха обикновено два, два часа и половина. Щом Оскар влезеше, тя махваше от леглото.

— О-о-о, ти ли си, мъничкия ми! Я ела, ела насам, пъхай се бързо под пухената завивка, че глей кво е студено в стаята. Уж Греф е напалил печката, ама…

И така, мушвах се при нея под пуха, оставях настоящия Барабанко и двете палки пред леглото и вземах на гости у стрина Лина само третата си, малко поизносена и жилеста палчица. Да не помислите, че се събличах, преди да се гушна при стрина Лина. Във вълна, кадифе и обуща се качвах в леглото и след доста време хубаво загрях от усилие се изравях от степания перушиняк в същите, почти непокътнати дрехи.

След като неколкократно бях напускал Линината постеля и — повлякъл облак изпарения от Грефовата женичка — бях посетил зарзаватчията, въведохме един обичай, който спазвах с огромно удоволствие. Още докато пребивавах в леглото на стрина Греф и приключвах креватната си тренировка, зарзаватчията пристигаше в спалнята с леген топла вода, слагаше го на едно трикрако столче, притуряше кърпа и сапун и без да обезпокои леглото с един поглед дори, мълчаливо напускаше стаята.

Оскар бързо изхвръкваше от топлото гнезденце към легена и подлагаше на основно почистване себе си и някогашната барабанна, понастоящем креватна палчица; добре разбирах, че Греф не понася миризмата на своята жена дори когато го лъхнеше от втора ръка.

Ала така, свежо умит, бях добре дошъл при изобретателя. Всичките си машинарии и всевъзможни шумотевици ми демонстрираше той, и до днес се чудя как тая макар и закъсняла фамилиарност между Оскар и Греф не прерасна в приятелство, а Греф ми остана чужд, най-много да събудеше съчувствието, ала никога симпатията ми.

През септември четирийсет и втора — тъкмо бях отминал тихомълком осемнайсетия си рожден ден, а по радиото бяха съобщили, че Шеста армия вече завзела Сталинград — Греф измайстори барабанната машина. В едно дървено скеле бе окачил две балансирани с картофи блюда; щом извадеше един картоф от лявото блюдо, везната се накланяше и освобождаваше лост, който задвижваше вградения в скелето барабанен механизъм: той барабанеше, думкаше, тракаше, бръмчеше, блъскаха се легени, изтрещяваше гонг и всичко това се изливаше в дългоочакван дрънчащ, трагично какофоничен финал.

На мен машината ми харесваше. Постоянно карах Греф да ми я пуска. Нима Оскар се надяваше, че зарзаватчията — изобретател е конструирал и направил машината за него. Но скоро заблудата ми лъсна. Явно аз го бях навел на тая идея, а машината бе предназначена за него самия; защото нейният финал бе и негов финал.

Беше ведро октомврийско утро, каквото може да довее само североизточният вятър. Измъкнах се рано от апартамента на мама Тручински, излязох на улицата тъкмо когато Мацерат вдигаше ролетката пред вратата на бакалията. Спрях до него, докато боядисаните в зелено летвички изтрополиха нагоре, първо ме блъсна облак бакалски миризми, натрупал се нощес в магазина, а сетне получих дежурната сутрешна целувка от Мацерат. Още преди да се появи Мария, прекосих Лабесвег, хвърляйки длъгнеста сянка по паважа на запад, защото вдясно, от изток слънцето се издигна без чужда помощ над площад „Макс Халбе“, прибягвайки до трика на барон Мюнхаузен, изтеглил се за собствената си плитка от блатото.

Който познаваше Греф добре като мен, неминуемо щеше да се зачуди защо в тоя час кепенците на витрините са все още пуснати, а вратата — залостена. Наистина последните години бяха превърнали Греф в голям особняк. Но досега винаги бе отварял магазина навреме. Сигурно е болен, рече си Оскар, но тутакси отхвърли тази мисъл. Защото човек като Греф, който до тази зима — е, не толкова редовно, както предишните зими — бе копал дупки в леда на Балтика, за да се топне цял в морето, защото тоя морж, въпреки някои прояви на старостта, не би могъл да се разболее от вчера до днес. От привилегията да пази леглото най-старателно се възползуваше стрина Греф; пък знаех още, че Греф презира меките постелки и предпочита да спи на походни легла и твърди нарове. Нямаше болест, дето да повали зарзаватчията на легло.

Заех позиция пред залостената зарзаватчийница, хвърлих поглед към нашата бакалница, мернах вътре силуета на Мацерат; а сетне, осланяйки се на чувствителното ухо на Грефова, лекичко отмерих няколко такта върху Барабанко. Нямаше нужда от много шум и вторият прозорец вдясно от вратата на зарзаватчийницата се отвори. Грефова по нощница, главата й набъкана с ролки, затулила гръд с възглавница, се подаде над сандъчето с леденика.

— Хайде, влизай, мъничкия ми! Недей да мръзнеш навън.

Вместо обяснение потропах с палка по ламаринените кепенци пред витрината.

— Албрехт — повика тя. — Албрехт, где си? Где се дяна, Албрехт?

Продължавайки да зове съпруга си, тя опразни прозореца. Захлопваха се врати, чувах я да трополи из магазина, а миг след това се разнесе писъкът й. Пищеше в мазето, но не можех да видя защо пищи, тъй като избеното прозорче, през което в дните за доставки — а през годините на войната все по-рядко и по-рядко — изсипваха картофите, също бе залостено. Долепих око до катраносаните дъски пред прозорчето и видях, че крушката в мазето свети. Успях да различа и горната половина от стълбата, върху която се мъдреше нещо бяло — навярно възглавницата на стрина Греф.

Сигурно си е изтървала възглавницата по стълбите, но в мазето вече я нямаше, сега писна откъм магазина, а миг след това и от спалнята. Грабна телефонната слушалка, врещеше и набираше, сетне се разврещя в телефона; но Оскар не схващаше какво става, дочу нещо като злополука, а адреса, Лабесвег 24, тя изврещя няколко пъти, сетне затвори и, врещейки, мигом запълни прозореца — по нощница, без възглавница, ала бъкана с ролки, разля туловище и добре познатия ми чифт обилие върху сандъчето с ледениките, пльосна двете си ръчища в месестите бледочервеникави растения, че като вресна отгоре, улицата отесня, а Оскар си рече, сега и Грефовица подхваща стъкпобойното опело; ала ни едно стъкло не се строши. Заотваряха се прозорци, съседи надничаха, женоря се питаха, завтекоха се мъже, часовникарят Лаубшад, още ненахлузил ръкави, Стария Хайланд, господин Райсберг, шивачът Либишевски, господин Еш, дори Пробст — не фризьорът, а въглищарят — притича със своя син. В бяла престилка се довя и Мацерат, а Мария с Бебо Курт на ръце остана на прага на бакалницата.

Не ми беше трудно да се шмугна в тълпата възбудени чичовци и да избягам от Мацерат, който ме търсеше. Той и часовникарят Лаубшад първи пристъпиха към дело. Опитаха се да проникнат в къщата през прозореца. Но как — като стрина Греф не пускаше никого горе, а камо ли вътре. Докато дращеше, удряше и хапеше, тя все пак намираше време да поврещи с цяло гърло, а сегиз-тогиз и нещо смислено. Първо да дойдела „Бърза помощ“, тя отдавна била позвънила, нямало нужда никой да се обажда, тя знаела как се постъпва в подобни случаи. Да си гледали своите магазини. Не й стигала тая беда, а и хорското любопитство! Да любопитствуват знаят, но я да видела къде са приятелите сега! И, изглежда, насред воплите ме е мернала в тълпата под прозореца, защото ме повика и протегна голи ръце към мен, тъй като междувременно бе оттръскала мъжете от себе си, а някой ме повдигна — Оскар и до днес смята, че това бе часовникарят Лаубшад: против волята на Мацерат той искаше да ме подаде навътре, Мацерат насмалко не ме спипа току до сандъчето с ледениките, но Лина Греф яката ме сграбчи, притисна ме към топлата си нощница и престана да врещи, само високо изхлипваше и изхлипвайки, си поемаше дъх.

Както писъците на стрина Греф бяха подпъркали цялата махала към възбудени и безсрамни жестове, така пискливият й хленч успя да усмири множеството под ледениките в безмълвна, неловко пристъпваща от крак на крак маса, която не смееше да погледне риданието в очите и възлагаше всичките си надежди, любопитство и милосърдие на очакваната линейка.

И на Оскар не му бе приятно цивренето на Грефова. Опитах да се изсуля надолу, по-далеч от страдалческите й напеви. Успях да се откача от врата й и да приседна върху сандъчето с цветя. Но най-осезаемо Оскар усещаше Марииния поглед, защото бе застанала пред прага на бакалницата с детето на ръка. Та се отказах и от това място, съзнавах неловкото си положение, все Мария ми беше в ума — от съседите не ми пукаше, — оттласнах от брега на стрина Грефова, който здравата се разтресе и ми напомни леглото.

Лина Греф или не забелязваше бягството ми, или вече нямаше сили да удържа крехкото телце, което толкова дълго най-прилежно й бе служило като съпружески ерзац. Навярно и Лина се догаждаше, че Оскар й се изплъзва завинаги и че с врещенето си е произвела шумотевица, която, от една страна, е издигнала стена и звукова бариера между креватната леля и барабанчика, а от друга страна, бе сринала съществуващата стена между Мария и мен.

Намерих се в спалнята на Грефови. Барабанко боязливо се бе извъртял настрани. Е, да, Оскар познаваше тази стая, знаеше наизуст злачнозеления тапет — и надлъж, и нашир. На трикракото столче още се мъдреше легенът със сивкавата помия от вчера. Всичко си беше на мястото, но захабените, протрити, изтърбушени и очукани мебели ми се виждаха по-свежи или поне освежени, като че ли всичко, що стоеше мирно върху четири крака или крачета покрай стените, бе трябвало да чуе първом писъка, а сетне жалобния фалцет на Лина Греф, за да грейне с нов, потресаващо студен блясък.

Вратата към магазина бе отворена. Някаква инерция повлече Оскар надолу към лъхащото на суха пръст и лук помещение, което процеждащата се през кепенците светлина прорязваше с лъчи от безброй трептеливи прашинки. Така повечето шумотевични и музикални машини на Греф се бяха потулили в полумрака, само някои детайли изтъкваше светлината: едно звънче, шперплатова подпорка, основата на барабанната машина и ми откриваше застиналите в равновесие картофи. Капакът, същият като нашия в бакалницата, който захлупваше мазето, бе вдигнат зад тезгяха. Нищо не подпираше дъсчения похлупак, който сигурно Грефова бе разтворила в проглушителния си галоп, но бе пропуснала да закачи кукичката за тезгяха. Оскар можеше да бутне лекичко с пръст капака и да захлупи мазето.

Стоях, без да трепна, скрит до кръста зад дъхнещите на прахоляк и мухъл талпи, бях се втрещил в оня яркоосветен четириъгълник, който като рамка окръжаваше част от стълбата и къс от бетонния под на мазето. В десния горен ъгъл на тоя квадрат стърчеше подиум с две-три стъпалца — изглежда, нова придобивка на Греф, защото при редките си посещения в мазето никога не бях виждал този сандък. Но само заради един подиум Оскар не би се блещил и прехпасвал толкова дълго, ако в десния горен ъгъл на тая картинка не се подаваха два необичайно набрани, издути вълнени чорапа в черни обуща. Макар че не можех да видя подметките, тутакси познах туристическите обуща на Греф. Не може да е Греф — рекох си, — защо ще стои там, като е тръгнал на излет, гледай ти, обувките май не стоят, а висят; и увисналите надолу носове едва допират дъските, но дали наистина ги допират? Така за секунда си представих Греф, стъпил на пръсти, а от него, спортиста и детето на природата, можеше да се очаква такова смешно и изтощително упражнение.

За да се уверя в това свое предположение и да се покискам от сърце на зарзаватчията, аз най-внимателно и почти лазешком слязох по стръмните стъпала и — ако не се лъжа — барабанях нещо хем страшно, хем окуражително:

— Тука ли си, Чумо черна! Да-да-да!

Едва когато Оскар здраво стъпи на бетонния под, той обходи с поглед връзка празни чували за лук и купчина празни щайги за плодове, докато — досягайки леко някакво непознато нему дървено скеле — стигна онова място, където или висяха, или стояха на пръсти туристическите обувки на Греф.

Знаех си аз, че Греф виси. Обущата висяха, значи висяха и грубо изплетените тъмнозелени чорапи. Над чорапите — голи мъжки колене и космати крака — чак до подгъва на късите панталонки; в тоя миг сякаш иглици ме боднаха в слабините, попъплиха бавно по таза, нагоре по тръпнещия гръб, покатериха се по гръбнака, наместиха се в тила, блъсна ме гореща и студена вълна, оттам пак препусна обратно към междубедрието, спаружи и бездруго малката ми торбичка, върна се още веднъж в тила, прескачайки вече превития гръб, и там изчезна — до ден-днешен заговори ли някой за висене, пък било то за прострени дрехи, нещо ме пробожда и души, — не само туристическите обуща, вълнените чорапи, коленете и късите панталони на Греф висяха; целият Греф висеше на собствения си врат, разкривил страдалчески лице, нелишено от известна театралност.

Изненадващо бързо премина тръпката и бодежът. Видът на Греф взе да ми се вижда нормален, защото позата на един висящ мъж е също толкова нормална и естествена, както — да кажем — видът на човек, вдигнал се на ръце или челна стойка, или наистина жалката поза на човек, който яха четириног жребец.

Към това се прибавяше и декорът. Едва сега Оскар разбра какви усилия е положил Греф. Рамката, обстановката, в която висеше Греф, бе най-изискана, почти екстравагантна. Зарзаватчията бе търсил подобаваща форма смърт и бе намерил една добре балансирана смърт. Той, който цял живот бе имал трудности и неприятности с данъчните, той, комуто неведнъж бяха конфискували кантара и топузите, той, който непрекъснато трябваше да плаща глоби заради неточен кантар, се бе претеглил до грамче с картофи.

Леко лъскащото, вероятно насапунисано въже бе прокарано по два лагера през две греди, специално сковани за сетния му ден върху скеле, което имаше едно-единствено предназначение — да бъде сетното скеле в живота му. Зарзаватчията разточително бе използувал ценен дървен материал, явно не бе жалил средства. Колко ли трудно е набавял гредите и дъските в тия мизерни военни години? Сигурно е разменял стока срещу стока; купувал е дърво срещу плодове. Ето защо по скелето не липсваха и някои излишни, чисто украсителни орнаменти. Триетажният стъпаловиден подиум — Оскар бе успял да види едно ъгълче от него откъм магазина — издигаше цялата конструкция в почти грандиозни висини.

Както при барабанната машина, която изобретателят по всяка вероятност бе използувал като модел, Греф и неговата противотежест висяха от вътрешната страна на скелето. В рязък контраст с четирите варосани ъглови греди между него и балансиращите грудки имаше изящна зелена стълбичка. Кошниците с картофи бе привързал с изкусен възел — както само скаутите умеят. Тъй като скелето отвътре се осветяваше от четири боядисани в бяло, но силни крушки, Оскар, без да осквернява тържествения подиум с присъствието си, успя да разчете надписа върху картонената табелка, бодната с тел за скаутския възел над кошниците: СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТ КИЛА (без 100 грама).

Греф висеше в униформата на скаутски водач. В своя сетен ден той отново се бе върнал към униформата отпреди войната. Отесняла му бе. Не бе могъл да закопчае двете най-горни копчета и колана, което внасяше дразнеща нотка в неговия инак спретнат костюм. По стар скаутски обичай Греф бе сключил два пръста на лявата си ръка. А на дясната, преди да се обеси, обесеният бе завързал скаутската си шапка. Е, нямаше как, та се бе отказал от връзката. Тъй като не бе успял да закопчае не само горните копчета на панталоните, но и на ризата си, изпод яката надничаха чернокъдри космици.

Я виж ти, там на стъпалата към подиума лежаха богородички, а също и — съвсем неуместно — няколко стръка магданоз. Навярно цветята не му бяха стигнали да посипе подиума, понеже най-разхитително бе свил венчета от богородички и няколко рози край четирите портретчета, окачени на опорните стълбове. Вляво отпред в рамка и стъкло висеше сър Бейдън Поуъл, бащата на скаутското движение. Вляво отзад, без рамка — св. Георги. Вдясно отзад, без стъкло — главата на Давид от Микеланджело. Обрамчен и остъклен, от десния челен стълб се усмихваше ликът на едно може би шестнайсетгодишно хубаво момче. Стара снимка на любимеца на Греф Хорст Донат, паднал като лейтенант при Донецк.

Може би трябва да спомена и за четирите хартийки на стъпалата между богородичките и магданоза. Така бяха оставени, че човек лесно можеше да ги сглоби. Оскар така и стори, дешифрира призовка от съда с няколко печата от нравствената полиция.

Остава само да кажа как в тоя момент досадният вой на линейката ме събуди от размишленията ми за смъртта на един зарзаватчия. Миг след това те изтопуркаха надолу по стълбата, нагоре по подиума и сложиха ръка на висящия Греф. Ала едва бяха вдигнали търговеца и целият противовесен баланс отиде — кошниците с картофите изпопадаха, прекатуриха се и на същия принцип, както при барабанната машина, се включи освободеният механизъм, който Греф майсторски бе затворил в шперплат над скелето. Докато долу картофите трополяха по подиума, а от подиума на бетонния под, горе дрънкаше ламарина, дърво, бронз и стъкло, горе обезумял барабанен оркестър биеше грандиозния финал на Албрехт Греф.

Днес една от най-трудните задачи на Оскар е да възсъздаде върху Тенекийко топуркането на картофената лавина — от която намазаха неколцината санитари — и добре организирания грохот на Грефовата барабанна машина. Дали защото барабанът ми повлия върху аранжирането на Грефовата смърт, сегиз-тогиз успявам да интонирам една завършена барабанна поема за кончината на Греф, която — ако ме запитат приятели или Бруно Гледача — назовавам седемдесет и пет кила.