Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (23)

Извънредни съобщения

Белият овал на барабана ми трудно се поддава на експерименти. Би трябвало да зная това. Тенекийко държи на своите палки. Той иска да бъде разпитван под удари и да удря с находчиви отговори, или с непринуден бъбреж да избягва въпроси и отговори. Барабанко не е нито нажежен тиган, където цвърти сурово месо, нито дансинг за двойки, които не знаят дали си принадлежат. Ето защо Оскар никога, дори в часове на дълбока самота, не е посипвал Барабанко с лимонаден прах и не го е кипвал със слюнка, за да устрои оня спектакъл, който не е гледал от години и който много му липсва. Но той не устоя и все пак опита — ребром и без да намесва Барабанко; провалих се, понеже без, Барабанко вечно се провалям.

Първо се затрудних да набавя лимонаден прах. Пратих Бруно да провери по всички колониали в Графенберг, накарах го да отиде с трамвая до Гересхайм. Помолих го да потърси и в центъра, но дори в лимонададжийниците по крайните спирки Бруно не можа да открие лимонада на прах. Младите продавачки въобще не я били чували, а старите лимонададжии словоохотливо си спомняли за нея, замечтано потривали чело — както разправи Бруно — и казвали:

— Кво искате? Лимоната на прах ли? Имаше я навремето, хе преди колко години. Кога беше туй — продаваше се при Вилхелм и в първите години при Адолф. Ех, какви времена бяха тогаз! Но ако обичате една цитронада или кола, заповядайте?

Така било, инак било — ала покрай моя прах Бруно обърна сума лимонади и кока — коли за моя сметка, накрая прах не донесе, но все пак изход намери. Бруно се оказа несломим; вчера изведнъж ми носи едно бяло пликче без надпис; лаборантката, някоя си госпожица Клайн, смилила се и обещала да поразрови из своите кутии, чекмеджета, справочници и оттук грамче, оттам — милиграмче след множество опити забъркала лимонадения прах, за който Бруно вещо ме осведоми; можел да кипи, да щипка, да позеленява и леко удрял на лазарец.

А днес е ден за свиждане. Мария дойде. Но първо дойде Клеп. Двамата се кискахме близо четвърт час за някаква дреболийка — вече съм забравил каква. Пощадих Клеп и ленинските чувства на Клеп, отбягнах разговора за актуални събития, тоест не споменах извънредното съобщение за смъртта на Сталин, което бях чул от транзистора си — Мария ми го подари преди няколко седмици. Но Клеп, види се, знаеше, защото върху кафявото каре на балтона му се мъдреше нескопосано пришит черен креп. Сетне Клеп стана и влезе Витлар. Двамата приятели май пак се бяха сдърпали за нещо, тъй като Витлар поздрави Клеп с кикот и вирнал пръсти като дяволски рогца.

— Ах, каква изненада, Сталин умрял, чух го сутринта, докато се бръснех! — погаври се той и поднесе балтона на Клеп да се облече. С лъснало-сланинест пиетет върху широкото лице Клеп размаха ръкава с черния парцал.

— Затова нося креп — изпъшка той и имитирайки тромпета на Армстронг, изтананика първите няколко такта от погребалния марш на „Ню Орлиънс Фанкшън“: трррааа-традада-траа-дада-дадада — а сетне се изсули през вратата.

Витлар обаче остана, не пожела да седне, а предпочете да се пофръцка пред огледалото и близо четвърт час двамата се усмихвахме съзаклятнически, ала не заради Сталин.

Не зная дали исках да се доверя на Витлар, или си бях наумил да го изпъдя. Кимнах да приближи, кимнах да подаде ухо и пошушнах в лопатестото му ушище:

— Лимонаден прах? Знаеш ли какво е лимонаден прах, Готфрид?

Витлар ужасен отхвръкна от кошарата ми, посегна към привичния си апломб и театралност и един показалец порасна срещу мен.

— Сатана, защо ме изкушаваш с някакъв си прах? — просъска той. — Мигар не знаеш, че съм ангел?

И подобно ангел отлетя Витлар, като не пропусна преди това още веднъж да се консултира с огледалото над мивката. Младежите извън психоклиниката са наистина странни и склонни към маниеризъм.

А сетне дойде Мария. Ушила си е нов пролетен костюм, носи към него елегантна шапка миши цвят с изтънчено-пестелива сламеножълта украса и не сваля това чудо на изкуството дори в стаята ми. Бегло ме поздрави, поднесе буза към устните ми, побърза да пусне транзистора — уж подарък за мен, а сякаш за себе си го е купила, защото тая отвратителна пластмасова кутия измества част от разговорите ни по време на свиждане.

— Чу ли новината отзарана? Вълнуващо, а?

— Да, Мария — търпеливо отвърнах. — И на мен не ми спестиха смъртта на Сталин, но я спри тоя транзистор, моля те.

Мария безропотно се подчини, седна, все още с шапо на глава, и както винаги — заговорихме за Бебо Курт.

— Представи си, Оскар, тоя калпазанин не ще да носи дългите вълнени чорапи, а още е март, пък и щяло да застуди, по радиото казаха.

Не обърнах внимание на прогнозата, но се застъпих за Бебо по въпроса — дълги чорапи.

— Той е вече на дванайсет, Мария. Срамува се от съучениците си.

— Ама за мен е по-важно здравето, ша носи чорапите до Великден и туйто.

Тази дата бе така категорично обявена, че опитах дипломатично да лавирам.

— Тогава му вземи скиорски клин, защото дългите вълнени чорапи наистина са грозни. Я си спомни детските години! И на, шия двор на Лабесвег. Не помниш ли какво направиха с Мъник Кезо, загдето ходеше с дълги чорапи чак до Великден? Нухи Айке, паднал убит на остров Крит, Аксел Мишке, затрил се нейде из Холандия точно преди края на войната, и Хари Шлагер помниш ли какво направиха с Мъника? Намазаха чорапите му с катран, като му се залепи по краката, чак до болница стигна.

— Ама за таз работа беше виновна оная глезла Зузи Катер, а не чорапите! — избухна Мария.

Макар че Зузи Катер замина като телеграфистка на фронта още в първите, месеци на войната, а после разправяха, че се омъжила в Бавария, Мария хранеше към няколко години по-голямата Зузи такава злоба, каквато само една жена може да таи от детинство до бабинство. Все пак доводът за наплесканите с катран вълнени чорапи на Мъник Кезо хвана място. Мария обеща да купи на Курт скиорски клин. Сега разговорът можеше да потече в друга насока. Имаше за какво да похвалим нашия Бебо Курт. На последната родителска среща старши учителят Кьонеман се бе изказал ласкаво за него.

— Мо’йш ли си представиш, втори по успех в класа. И в магазина помага, не мо’а ти опиша как.

Кимнах одобрително и я изслушах, докато разправи за най-новите придобивки в деликатесния магазин. Насърчих Мария да открие филиал в Оберкасел. Времената са благоприятни — рекох, — тая конюнктура ще се задържи — впрочем бях чул това случайно по радиото, а сетне реших, че е време да позвъня на Бруно. Той пристигна и ми поднесе бялото пликче с лимонадения прах.

Оскар си бе намислил план. Без обяснения помолих Мария да ми подаде лявата си ръка. Отпърво сбърка и ми подаде дясната, но сетне, като поклащаше глава и се смееше, ми поднесе лявата за целувка. Удиви се едва когато обърнах дланта й нагоре и изсипах купчинка прах между лунния и венериния хълм. Но тя не се възпротиви и се сепна едва когато Оскар се наведе и заля лимонадената планинка с много слюнка.

— Стига глупости, Оскар! — възмути се Мария, скочи и с ужас се втренчи в кипящата зелена пяна. Червена вълна плисна от челото към брадата й. Вече се надявах, когато Мария с три крачки се намери до мивката и поля с вода, с гадна вода — първо студена, после топла — нашия лимонаден прах, а след това си изми ръцете със сапуна ми.

— Понякога направо си непоносим, Оскар. Кво ще си каже господин Мюнстерберг?

Тя погледна умолително Бруно, заел позиция за моя експеримент до края на леглото, да не ми забелязва. Отпратих болногледача да не се стеснява Мария, а щом ключалката щракна, пак я поканих на леглото:

— Не си ли спомняш? Моля те, спомни си! Лимонаденият прах! Три пфенига пликчето! Спомни си лазареца, малините, колко хубаво кипеше, пенеше се, а чувството, чувството помниш ли, Мария?

Мария не помнеше. Изпитваше безумен страх от мен, потреперваше, скри лявата си ръка, отчаяно затърси друга тема за разговор, разказа ми повторно за успеха на Бебо Курт, за смъртта на Сталин, за новия хладилник в деликатесния магазин на Мацерат, за плановете им да открият филиал в Оберкасел. Но аз не измених на лимонадения прах, лимонадения прах рекох, тя стана, нашия лимонаден прах, умолявах аз, тя се сбогува бързешком, понамести шапо, подвоуми се дали да си тръгне, завъртя копчето на транзистора, той изпращя, надвиках го:

— Нашия лимонаден прах, Мария, не го ли помниш! Сетне застана до вратата, заплака, поклати глава и ме остави сам с пращящия пиукащ транзистор, като затвори тъй леко вратата, сякаш напускаше покойник.

Значи Мария не може да си спомни вече за лимонадения прах. За мен обаче, докато дишам и барабаня, лимонаденият прах няма да престане да кипи; защото нали моята слюнка вдъхваше живот на лазареца и на малините в късното лято на четиридесет и първа, тя изпрати плътта ми за малини, тя ме научи да събирам гъбки-припънки, гъби-бучки и други непознати, ала също тъй питателни гъбки, тя ме направи баща, да, баща, млад и зелен баща, от една слюнка — цял баща, събуждащ чувства, баща, който хем гъбки бере, хем бебчовци прави; защото в началото на ноември вече нямаше съмнение, Мария беше бременна, Мария беше във втория месец, а аз, Оскар, бях бащата.

И до днес съм убеден в това, тъй като историята с Мацерат се случи много по-късно. Две седмици, не, десет дни след като бях оплождал спящата Мария в леглото на брат й, щедро белязания Херберт, първо пред фронтовашките картички на по-малкия й брат, оберефрейтора, а сетне в мрака между стени и затъмнени прозорци — сгащих на нашата кушетка вече не спящата, а усърдно пъхтяща за глътка въздух Мария; под Мацерат лежеше тя, а Мацерат лежеше отгоре й.

Оскар и Барабанко влязоха в дневната откъм коридора, идвах от тавана, където бях размишлявал. Двамата не ме забелязаха. Бяха извъртели глави към камината. Не бяха се съблекли дори както трябва. Гащетата на Мацерат се бяха изхлузили до колене. Панталонът му бе скупчен върху килима. Роклята и комбинезонът на Мария се бяха качили чак до раменете. Пликчетата й се олюляваха на дясното стъпало, което — грозно извъртяно — висеше от кушетката заедно с крака. Левият крак лежеше като скършен и безучастен върху тапицираната облегалка. А между бедрата — Мацерат. С дясната ръка бе извъртял главата й, а с другата си проправяше път. Мария така се бе вторачила в килима между разперените пръсти на Мацерат, все едно проследяваше шарките чак до под масата. Той бе загризал една кадифена възглавница, пускаше кадифето само докато двамата разговаряха. Понеже чат-пат разговаряха, без да престават да се трудят. Само когато часовникът удари еди-колко си без четвърт, двамката се сецнаха, докато звънчевият механизъм изпълни дълга си, а Мацерат — пуфта-пафта, също както преди иззвъняването, изломоти: Сега е без четвърт. А после попита дали й харесва. Тя потвърди многократно и го помоли да я пази. Той й обеща много да я пази. Тя му заповяда, не, от сърце го помоли, тоя път особено да внимава. Сетне той се осведоми дали скоро ще свърши. А тя му каза: Да. Тогава стъпалото й, което стърчеше от кушетката потръпна и ритна спазматично в стайния въздух, ала пликчетата й останаха да висят на него. Тогава той отново захапа кадифената възглавница, а тя изкрещя: Махай се!, и той понечи да се махне, но не можа да се махне, защото Оскар бе възседнал двамцата; преди той да се махне, защото бях стоварил Барабанко на кръста му и го налагах с палки, защото не можех да слушам повече това „Махай се“, защото моят Тенекийко бе по-гръмък от нейното „Махай се“, защото вече не можех да понасям някой постоянно да се маха, точно както Ян Бронски се махаше от маминка; понеже и маминка все викаше: „Махай се“ — на Ян махай се, на Мацерат махай се. А сетне се отплитаха и сополът пльосваше някъде — в кърпа ли, в що ли, а ако нямаха нищо подръка — на кушетката или може би на килима. Не можех да гледам всичко това. Та нали и аз не се бях махнал. Аз бях първият, който не се махна, затова аз съм бащата, а не оня поплювко Мацерат, дето цял живот си е въобразявал, че е мой баща. Всъщност Ян Бронски е мой баща. И на Ян съм се метнал, затова не се махнах, още много преди Мацерат, и вътре останах, и вътре го оставих; а оттам се пръкна моят син, не неговият! Той въобще нямаше син! Той не беше никакъв баща! Ако ще десет пъти да се венчаеше за клетата маминка, та и за Мария да се венча, защото бе бременна. А той умуваше какво ли ще си рекат съседите и махленците. Естествено рекоха си, че Мацерат е напомпал Мария и сега се венчава за нея, дете на седемнайсет години и половина, а той, коцкарят, вече гонеше четирийсет и пет. Но нея си я биваше за възрастта, а що се отнася до малкия Оскар, голям късмет извади с тая мащеха, защото Мария се отнасяше към клетото дете не като мащеха, а като родна майка, въпреки че Оскарчо малко перко пада и мястото му е в лудницата Зилберхамер или Тапяу.

Мацерат се вслуша в съветите на Гретичка Шефлер и се венча за моята любима. Значи, ако приема своя лъже — баща за свой роден баща, от това неминуемо следва: моят баща се венча за бъдещата ми жена, впоследствие обяви моя син Курт за свой син Курт, значи от мен се искаше да призная неговия внук за свой несъщ брат и да допусна своята скъпа, ухаеща на ванилия Мария като мащеха във вонящото му на хайвер легло. Но ако си река: тоя Мацерат не е дори твой лъже-баща, той ти е абсолютно чужд, не е симпатичен, но не и чак отвратителен, и добре умее да готви човекът — виж какви манджи ти готви — и криво-ляво грижи се за теб като баща, защото клетата ти майчица те е завещала на него, а той сега пред очите на всички ти измъква най-великолепната жена на света, превръща те в свидетел на една венчавка, а пет месеца по-късно и на кръщенка, сиреч в гост на две семейни тържества, на които по право на теб се пада да бъдеш домакин, защото ти трябва да заведеш Мария в гражданското, на теб се полага да избереш кръстниците. Но като гледах главните действуващи лица в тази трагедия, не можех да не забележа колко неправилно са разпределени ролите и направо се отчаях от театъра: понеже на Оскар, главния герой, бяха отредили ролята на статист, а и без нея можеше.

Преди да дам на сина си името Курт, преди да го нарека така, както не би трябвало да се казва — понеже аз бих го кръстил на истинския му дядо Винцент Бронски, — значи преди да се примиря с името Курт, ще ви призная колко много се съпротивлява Оскар на Мариината утроба.

Вечерта в оня злополучен ден, когато сгащих двамцата на кушетката, яхнах плувналата в пот Мацератова гърбина и барабанейки, попречих на тъй желаната от Мария предпазливост, направих още един отчаян опит да спечеля отново любимата си.

Мацерат твърде късно се отърси от мен. Затова пък хубавичко ме наплеска. Мария защити Оскар и нападна Мацерат, задето не я е опазил. Мацерат се оправдаваше като някой дядка. Тя си била виновна, оправдаваше се той, не й стигало веднъж, ами още, та още — насита нямала. В отговор Мария се разциври, тя не можела така набързо — раз-два и хайде хоп! — готова работата, да си намерел друга, е, тя наистина била неопитна, ама сестра й Густе нали работела в „Еден“, та знаела и й разправила, че тъй надве — натри не ставала тая работа и да се пазела, щото имало мъже, дето само си хвърляли семето, а той, Мацерат, май бил от тях, но вече не издържала, до гуша й дошло — ако ша е, да е. Но нищо не му пречело да я пази, мигар не заслужавала поне туй дребно вниманийце. А сетне се разхлипа и продължи да си седи на кушетката. А Мацерат се разврещя по долни гащи, не можел да слуша вече туй циврене; но сетне съжали за гневността си и пак се заумилква на Мария, тоест опита се да я погали на голичко под роклята, но Мария побесня.

Оскар никога не бе я виждал тъй разярена. Червени петна избиха по лицето й, а сивите й очи потъмняха. „Мухльо такъв!“ — викна му тя, Мацерат завчас грабна панталоните, шмугна се в тях и ги закопча. Да си върви при целенлайтерите, крещеше Мария, били си лика — прилика, и те били същите пъргавелковци. А Мацерат сграбчи жилетката си, сетне — дръжката на вратата и се закани, че щял да стегне юздите, втръснало му било от женски фасони; като била такваз мръсница, да си хванела някой вносен бачкатор, ей оня французин, дето разнасял бирата, той сигур по ги умеел тия работи. Но той, Мацерат, си представял любовта другояче, а не само разни свинства, сега отивал да си поиграе скат, там поне знаел какво го очаква.

Тогава останахме с Мария сами в дневната. Тя не плачеше вече, а умислено и тихичко подсвирквайки, обу пликчетата си. Още дълго приглажда роклята, пострадала на кушетката. Сетне пусна радиото, заслуша се в бюлетина за нивото на реките Висла и Ногат, но щом съобщиха нивото на Долна Мотлау, а в ефира обявиха и прозвучаха валсови ритми, Мария ненадейно и светкавично смъкна пак пликчета и изтича в кухнята — дрънна тенджера, шурна вода, просъска газ и ми светна: Мария е решила да се понапари.

За да пропъди мъчителната мисъл, Оскар се състредоточи върху валсовите ритми, ако не се лъжа, дори отмерих няколко такта Щраус и изпитах задоволство. После валсовите звуци рязко секнаха, обявиха извънредно съобщение. Оскар бас държеше, че съобщението ще е от Атлантика и не се излъга. Няколко подводници край западния бряг на Ирландия бяха успели да потопят седем или осем кораба с еди-колко си хиляди бруторегистъртона. Други подводници успешно бяха пратили почти същия тонаж на дъното на Атлантика. Особено се бе отличила една подводница с командир някой си капитан — лейтенант Шепке — или Кречмар, все едно — във всеки случай един от двамата или трети прославен капитан-лейтенант бе потопил най-много бруторегистъртонове, а отгоре на това или свръх това и един английски торпильор от клас „ХУ“.

Докато измислях с Барабанко вариации на марша „Щурм против Англия“ и почти го изкарах на валс, Мария влезе в дневната с хавлиена кърпа през ръка. И със снишен глас рече:

— Чу ли, Оскарчо, пак извънредно съобщение! Ако я карат тъй…

Без да каже на Оскар какво ще стане, ако я карат тъй, тя седна на един стол, на чието облегало Мацерат обикновено мяташе жилетката си. Мария усука влажната хавлиена кърпа на салам и — доста силно, но вярно — засвири заедно с радиото английския марш. Финала повтори два пъти, макар че по радиото, последният рефрен бе отзвучал, ала когато отново се разляха непреходни валсови ритми, тя го изключи. Остави усуканата хавлия на масата, седна и положи пухкавите си ръце на бедрата.

Тогава нашата дневна потъна в дълбока тишина, само часовникът бъблеше все по-силно, а Мария сякаш размишляваше дали пак да не пусне радиото. Оброни глава върху хавлиения салам, ръцете й тежко виснаха над килима и заплака — беззвучно и монотонно.

Оскар се питаше дали Мария не се срамува, че я е сварил в толкова неудобно положение. Реших да я поразведря, измъкнах се на пръсти от дневната и отидох в тъмния магазин, напипах до кремовете на прах и желатиновите корички едно пликче, което в сумрака на коридора се оказа лимонаден прах от лазарец. Оскар бе доволен от своето попадение, защото си мислеше, че е налучкал вкуса на Мария.

Щом влязох в дневната, дясната буза на Мария продължаваше да лежи върху усуканата на салам кърпа, а ръцете й, както преди, се клатушкаха безпомощно между бедрата. Оскар се приближи откъм лявата й страна и се разочарова, като видя очите й затворени и сухи. Търпеливо изчаках да вдигне клепачи и леко слепнати ресници, подадох й пликчето, ала тя не виждаше лазареца — все едно гледаше през пликчето и през Оскар.

Сигурно е заслепена от сълзи, извиних Мария и след кратка вътрешна консултация реших да действувам направо. Под масата пролази Оскар, клекна при пайташки кривнатите стъпала на Мария, улови лявата й, почти докосваща килима ръка, обърна я с дланта нагоре, разкъса пликчето със зъби, изсипа половината прахче в безволно отпуснатата шепичка, притури слюнката си, видя и първото прикипване, а сетне отнесе в ответ такъв болезнен ритник в гърдите, който хвърли Оскар на килима чак до средата на масата.

Въпреки болката, тозчас се надигнах и изпълзях изпод масата. Мария също стана. Стояхме, пъхтейки, един срещу друг. Мария грабна хавлиената кърпа, отърка си лявата длан, зафучи парцала в нозете ми и ме нарече „гадна мръсна свиня, злобно джудже, смахнат гном, когото трябвало да натикат в лудницата“. После ме сграбчи здраво, прасна ме по шията, пустоса клетата маминка, задето пръкнала такъв изрод, а когато зинах да потроша всичкото стъкло, що съществуваше в дневната и на тоя свят, тя натъпка в устата ми оная хавлиена топка, която бе по-жилава и от конско месо.

Едва когато успях да се надуя и да стана мораво — червен, тя ми отприщи устата. Сега можех лесно да сразя с песнобой всички чаши, прозорци и още веднъж стъклото пред циферблата на настолния часовник. Но не креснах, а позволих на омразата да ме обладае и така да уседне в мен, че и до днес, щом Мария прекрачи прага на стаята ми, усещам между зъбите си вкуса на оная хавлиена кърпа.

Но нали настроението й се менеше час по час, Мария ме остави на мира, засмя се добродушно, пусна радиото с едно врътване на копчето и подсвирвайки си валса, пристъпи към мен, за да ме погали — с любимата ми ласка — помирително по главата.

Оскар я изчака да се приближи, че като взе да я налага с юмруци — отдолу, отгоре! — точно там, където бе допуснала Мацерат. Но тя хвана юмруците ми, преди да нанеса втория удар, и тогава я захапах с все сили на същото проклето място, и все още вкопчен в Мария, се свлякох заедно с нея на кушетката и чух по радиото, че обявиха поредното извънредно съобщение, ала на Оскар в момента не му беше до съобщения; та сега не мога да ви кажа кой, какво и колко е потопил, защото силен истеричен писък охлаби челюстите ми и се отпуснах примрял върху Мария, тя плачеше от болка, а Оскар плачеше от омраза и обич, която се сломи в оловнотежка немощ, но въпреки това не можа да угасне.