Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (29)

Кокалярите

Оскар не става за следовник на Христа дори само защото изникват непреодолими трудности да сбере ученици, ала зовът божи стигна тогава сърцето ми по околни пътища и последвах Христа, макар да не вярвах в своя предтеча. Но верен на максимата: „Който се съмнява, вярва, а който не вярва, вярва най-дълго“, не успях да погреба в съмнения онова малко чудо, интимно поднесено ми в черквата „Сърце Христово“, а се опитвах да насърча Христа да повтори барабанния си спектакъл.

Неведнъж Оскар ходеше без Мария в споменатата тухлена черква. Измъквах се под носа на мама Тручински — нали бе сраснала здраво със стола и нямаше как ме пипне! Но какво ли можеше да ми предложи Христос? Защо оставах до късна доба в левия черковен кораб, щом клисарят заключеше? Защо Оскар стоеше пред левия страничен олтар — да му се вкочанясат крайниците, а ушите му да станат на стъклени шушулки ли? Защото въпреки сподавеното покорство, въпреки сподавените хули, не можах да изтръгна звук ни от Барабанко, ни от Христа.

Miserere! През живота си не бях чувал зъбите ми да тракат така, както в среднощния покой на черквата „Сърце Христово“. Едва ли някой шут е имал някога по-добра дрънкалка от Оскар! Дали имитирах гнездо, пълно с разточителни картечници, или в ченето ми се бе набутала огромната администрация на някоя застрахователна компания ведно със секретарки и пишещи машини? Кънтеше надлъж и нашир, намираше отзвук и аплодисменти. И треска затресе колоните, настръхнаха сводовете, и кашлицата ми заподскача на куци — крак по шахматните плочи, повърна се по Кръстния път, възвиси се в централния кораб, метна се на хора, изкашля се шейсет пъти — същинско Бахово дружество, което вместо да пее, кашлицата разучило — и тъкмо се надявах, че кашлицата се е свряла в тръбите на органа и ще се обади едва на неделния хорал, когато тя се чу от сакристията, миг след това от амвона, а накрая — киху, киху! — заглъхна зад централния олтар, зад гърба на гимнастика върху кръста и набърже изкашля душата си. „Свърши се“ — изкашля се кашлицата ми, макар че нищо не се бе свършило^[1]. Младенецът стискаше безочливо и непохватно палките ми, увесил Тенекийко на гипсовия врат, но не барабанеше, отказваше да потвърди моята мисия. А Оскар искаше да я види черно на бяло тая повелена му от Христа мисия.

Оттогава ми е останал добрият или лошият навик: вляза ли в църква, дори най-прочута катедрала, стъпя ли на плочите, дори в най-цветущо здраве, ме задавя неудържима кашлица, която според архитектурния стил, ширина и височина се разгръща готическа, романска или барокова, а и след години ще звучи кашлицата ми от Улмската или Шпайрската катедрала на Оскаровия барабан. Но в ония дни, в разгара на август, когато хубавичко се настудувах от мъртвешки студения католицизъм, можеше да се мисли за туризъм и посещения на църкви в далечни страни само ако си включен в планомерното отстъпление на райхсвера и навярно си записал в своя дневник: „Днес напуснахме Орвието, фантастична църква, след войната да я посетим и разгледаме с Моника.“

Нямаше да е трудно да стана черковник, тъй като нищо не ме задържаше вкъщи. Там беше Мария. Но Мария си имаше Мацерат. Там беше синът ми Курт. Но калпазанинът ставаше все по-непоносим — кога ще бръсне пясък в очите ми, кога зверски ще ме одере, та ноктите му ще се изпочупят в бащината ми плът. Или синковецът размахваше чифт юмруци с побелели кокалчета, че само при вида на тия войнствени близнаци кръвта плисваше от носа ми.

Странно наистина, Мацерат се държеше непохватно, но сърдечно с мен. Оскар сам се чудеше как позволява на тоя безразличен нему до вчера човек да го вдигне на скута и да го прегръща и оглежда, а веднъж дори да го целуне и просълзен да каже — по-скоро на себе си, отколкото на Мария:

— Таз няма да я бъде. Не може човек току-тъй да изхвърли собствения си син. Пък оня и докторите да приказват квото си щат. Дращят си най-безотговорно. Абе тия хора деца нямат ли?

Мария, която седеше на масата и както всяка вечер, лепеше купони върху вестници, вдигна очи:

— Успокой се, Алфред. Говориш тъй, сякаш мен ми е все едно. Но щом викат, че тъй трябвало… Знаеш ли кой крив, кой прав.

Мацерат посочи с показалец пианото, което след смъртта на клетата маминка звук не бе издало:

— Агнес нямаше никога да го стори, нито позволи.

Мария хвърли поглед към пианото, вдигна рамене и ги върна по местата им, щом заговори:

— Че нали му е майка, все се е надявала, че ша са оправи. Но нали виждаш: управия няма, подритват го насам-натам, не знай ни как да живей, ни как да умре!

Откъде се взе тая сила у Мацерат, дали от Бетховен, който продължаваше да виси над пианото и мрачно гледаше мрачния Хитлер, но като ревна: „Неее! Ни-ко-га!“ — и трясна юмрук по масата, по влажните, лепливи вестници, поиска от Мария писмото от лудницата и го прочете веднъж, дваж, триж, четеше и препрочиташе, сетне го скъса и посипа хартийките върху купоните за хляб, купоните за мас, купоните за продукти, купоните за пътуване, купоните за тежък физически труд, купоните за още по-тежък физически труд, върху купоните за бременни и майки кърмачки. От тоя ден и до ден-днешен, въпреки че Оскар не попадна в ръцете на ония доктори само благодарение на Мацерат, щом Мария се яви пред очите му, той тутакси си представя приказна клиника, потънала сред кристално свеж планински въздух, а в клиниката — светла, модерна, приветлива операционна, после вижда тапицираната врата и как Мария — свенлива, но доверчиво усмихната — го предава на първокласни лекари, които също се усмихват, вдъхвайки доверие, а зад белите стерилни престилки крият първокласни, вдъхващи доверие, бързо действуващи спринцовки.

Та бях отритнат от целия свят и само сянката на клетата маминка, която падаше върху пръстите на Мацерат и ги парализираше, щом посегнеха да подпишат скалъпената от здравните власти декларация, възпря мен, отритнатия, да отритна света.

Все пак Оскар бе благодарен. Нали си имах барабан. Имах си и глас, който едва ли ще ви изненада с нещо ново, тъй като вече знаете всичките ми победи над стъклото — а може и да отегчи любителите на промените сред вас — за мен обаче Оскаровият глас бе по-скъп от Барабанко, защото бе едно витално доказателство, че съществувам; защото докато брулипеех стъкло, аз съществувах, докато моят целенасочен дъх отнемаше дъха на стъклото, аз още живеех.

Тогава Оскар пееше много. Безутешно много пееше той. Всеки път, щом в късен час напуснех черквата „Сърце Христово“, аз стъклопръсвах нещо. Не търсех нещо особено, вървях към къщи, нарочвах си я някой лошо затъмнен прозорец на мансарда, я наплескан в синьо — съгласно инструкциите за противовъздушна защита — едва мъждеещ уличен фенер. След всяко посещение в църквата се прибирах по друг път. Веднъж Оскар излезе на Мариенщрасе по Антон-Мьолер-Вег. Друг път пое по Уфагенвег, заобиколи Конрадинума, раздрънча стъклата на училищния портал и през „Райхсколони“ излезе на площад „Макс Халбе“. Но един ден в края на август закъснях и черковните порти бяха вече залостени, тогава реших да направя по-голяма обиколка, за да намеря отдушник за гнева си. Вървях по Банхофщрасе, покосявайки всеки трети фенер, завих вдясно по улица „Адолф Хитлер“, край Филмпаласт, оставих вляво шпалира казармени прозорци и гневът ми се изля върху един почти празен насрещен трамвай, идещ откъм Олива, като му отне всички скръбно затъмнени стъкла по левия фланг.

Оскар не се главозамая от успеха си, изчака трамвая да изстърже и спре, хората да слязат, да се потюхкат и пак да се качат, сетне потърси десерт за своя гняв, някое лакомство в онова тъй бедно на лакомства време, вървя, вървя и спря ботушки чак в покрайнините на Лангфур и що да види — до дърводелницата на Беренд, разпростряла се пред бараките на летището, обляна в лунна светлина — лежи шоколадената фабрика „Балтик“.

Гневът ми бе поотминал и не бързах да се представя веднага на фабриката по резонния си начин. Защо да се притеснявам — преброих първо преброените вече от месеца стъкла — и аз толкова ги изкарах — сега спектакълът можеше да започне, но първо да видя какво са намислили ония пубертети, дето вървят по петите ми от „Хохшрис“ или още от кестените на Банхофщрасе. Шестима — седмина стояха във и край заслона на трамвайната спирка „Хоенфридбергски път“, а силуетите на други петима мернах зад първите дървета на Сопотското шосе.

Тъкмо смятах да отложа посещението си в шоколадената фабрика за друг ден и да се отбия от пътя им, тоест да заобиколя по жп моста и край летището да се измъкна през Вилния квартал към Акцийната пивоварна на Клайнхамервег, когато Оскар чу откъм моста да си подсвиркват уговорени сигнали. Вече нямаше съмнение: бойната тревога бе в моя чест.

В подобни мигове, когато си открил гоначите, но хайката не е тръгнала, човек обстойно и сладостно преценява последните възможности за спасение: Оскар можеше да ревне за мама и тати. Ако не друго, можех да добарабаня с Тенекийко някой полицай. При моя ръст възрастните сигурно щяха да ми помогнат, но понякога Оскар бе последователен, затова отхвърли посредничеството на полицая и помощта на пораслите минувачи. Измъчван от любопитство и самочувствие, се оставих на случая и сторих свещена глупост: претърсих катраносаната ограда за някоя пролука, но не намерих, видях как ония сополанковци излязоха от заслона и сенките на дърветата край Сопотското шосе, но Оскар продължи по оградата, сега те се зададоха и откъм моста, а по стобора ни дупка, ни дявол, те не бързаха, а се размайваха и влачеха един по един, Оскар можеше още да се поогледа, те му отпускаха точно толкова време, колкото да намери дупка в оградата, и когато най-сетне откри липсващата летва и едва се процеди през нея, раздирайки панталон, отвъд стобора го посрещнаха четирима в якета, изтумбили с юмруци скиорски клинове.

Мигом схванах критичното си положение, но първо прокарах пръсти по дрехите си да видя къде съм се закачил. Напипах порнатото триъгълниче отдясно на дънцето. Премерих го с два разтреперени пръста — уф, че досадна дупка! — но се въздържах и изчаках с окончателното вдигане на погледа, докато всички момчетии от трамвайната спирка, шосето и моста прекатерят оградата; защото пролуката не ставаше за тях.

Това се случи в последните дни на август. Месечината току се скриваше зад някой облак. Към двайсетина малчугана преброих. От четиринайсет — докъм шестнайсет — седемнайсетгодишни. Лятото на четирийсет и четвърта беше горещо и сухо. Четирима от по-големите бяха с униформи на помощник-авиатори. Спомням си, че през четирийсет и четвърта се народиха чудни череши. Момчетиите бяха обсадили Оскар на групички, говореха полугласно на някакъв жаргон, но въобще не си правех труд да го разбера. Подвикваха си чудати прякори, запомнил съм малка част от тях. Един петнайсетгодишен малчуган с премрежени очи на сръндак се казваше ту Тако, ту Вако. Другия до него наричаха Амуретката. На най-ситния, но положително не най-малкия, който фъфлеше с обратна захапка, викаха Въглокрад. Към единия помощник — авиатор се обръщаха с Мистър, а другия наричаха страшно сполучливо Трътката, имаше и исторически имена: Лъвското сърце, Синята брада — Синята брада бе един бледокожко, чух и старите си познайници — що за дързост! — Тотила и Тея, Велизарий и Нарзес. Щьортебекер, кръстен на славния пират, носеше въздълъг дъждобран и истинска велурена шапка с хлътнало дъно — същинско езеро за патици, него огледах по-щателно, защото въпреки пикливите си шестнайсет години, бе главатар на тайфата.

Никой не обръщаше внимание на Оскар, искаха да го скапят, хем ми беше забавно, хем ме беше яд, задето се впуснах в тая глупава юношеска романтика, поседнах с отмалели крака върху Барабанко, загледах се в изпълващата се луна и се опитах да отпратя част от мислите си в черквата „Сърце Христово“.

Може би тъкмо днес ще забарабани и проговори. А аз седях в двора на шоколадената фабрика „Балтик“ и играех на стражари и апаши. Сигурно ме очакваше и след кратка интродукция на барабана пак смяташе да проговори, да ми обясни моята мисия, но се е разочаровал, че ме няма и въси горделиво вежди. Какво ли си мисли Христос за тези момчетии? Какво да стори с тая пасмина Оскар, негов образ и подобие, негов следовник и заместник? Как можеше да се обърне към тия хъшлаци, които си викаха Амуретката, Тако, Въглокрад и Щьортебекер, с думите Христови: „Оставете дечицата и не ги възпирайте, та да дойдат при мене…“^[2].

Щьортебекер пристъпи към мен. А с него и Въглокрад — дясната му ръка.

Щьортебекер: — Стани!

Очите на Оскар бяха все още при месечината, а мислите му — пред левия страничен олтар на черквата „Сърце Христово“, и той не стана, та Въглокрад по знак на Щьортебекер изби с ритник барабана изпод задника ми.

Щом станах, прибрах Тенекийко до мен под ризата, за да го овардя от други сътресения.

Хубаво момче е тоя Щьортебекер — помисли си Оскар. — Очите му са дълбоки и сближени, а устните — изобретателни и живи.

— Откъде си?

Значи разпитът започваше и тъй като тоя поздрав не ми хареса, пак се хванах за лунния диск, представих си месеца като барабан — нали луната всичко понася — и се усмихнах на моята безобидна мегаломания.

— Тоя се хили, Щьортебекер…

Въглокрад ме изфиксира и предложи на шефа си някаква дейност, която нарече „кокалиране“. Другите от задния план, пъпчивото Лъвско сърце, Мистъра, Тако и Амуретката също бяха „за“.

Все още при месеца, аз произнесох буква по буква „кокалиране“. Колко хубаво звучи, ала е сигурно нещо неприятно!

— Тук аз нареждам кога ще се кокалира и кога не! — пресече ропота на бандата Щьортебекер, а сетне пак се обърна към мен: — Често са те виждали на Банхофщрасе. Кво правиш там? Откъде си?

Два въпроса наведнъж. За да владее положението, Оскар трябваше да отговори поне на единия. Тогава отвърнах лице от месеца, погледнах Щьортебекер със сините си магнетични очи и спокойно рекох:

— От църквата.

Шушукане зад дъждобрана на Щьортебекер. Те допълниха отговора. Въглокрад откри, че съм имал предвид черквата „Сърце Христово“.

— Как се казваш?

Тоя въпрос се очакваше. Той възникваше при среща и заемаше значително място в човешкия диалог. Отговорът на тоя въпрос лежи в основата на пиеси и опери — виж за справка „Лоенгрин“.

Все пак изчаках лунния светлик да изплува между два облака, оставих блясъка на сините си ириси да действува върху Щьортебекер три глътки време и сетне рекох, назовах се, завидно бе въздействието на словото — защото на името Оскар сто на сто щяха да се изхилят — и рече Оскар:

— Казвам се Христос.

Всички се смълчаха при това признание, накрая Въглокрад се обади:

— Дай да го кокалираме бе, шефе!

И не само Въглокрад желаеше да ме кокалират, Щьортебекер даде съгласието си с щракване на пръсти, Въглокрад ме сграбчи, сви юмрук, заби кокалчета в дясната ми ръка и ги задълбаваше сръчно и остро, парливо и болезнено в месото, докато Щьортебекер повторно не щракна с пръсти, но сега, за да прекрати сеанса — това било значи кокалирането.

— Е, как се казваш?

Шефът с велурената шапка направи отегчена физиономия, заби дясно кроше във въздуха, при което провисналият ръкав на дъждобрана му се набра, ръчният му часовник лъсна на лунната светлина, а той прошепна край лявото ми ухо:

— Давам ти минута време. А сетне Щьортебекер ще каже бай-бай!

Все пак за една минута Оскар можеше безнаказано да погледа луната, да потърси спасение в кратерите й, да отхвърли решението си за апостолската мисия. Едно, че не ми допадна думичката „бай-бай“, и второ — за нищо на света нямаше да позволя на някакви гамени да ми настойничат и отпускат време, след трийсет и пет секунди Оскар рече:

— Аз съм Христос.

Онова, което последва предизвика истински фурор, обаче не бе инсценирано от мен. Миг след повторното ми признание за каузата на Христа — Щьортебекер не бе успял да щракне с пръсти, а Въглокрад да ме кокалира — дадоха въздушна тревога.

„Христос“ — каза Оскар и си отдъхна, а сирените една подир друга потвърждаваха самоличността ми, сирените на близкото летище, сирената от казармата в „Хохщрис“, сирената от покрива на гимназия „Хорст Весел“, отсам Лангфурската гора, сирената от търговската къща „Щернфелд“ и в далечината, откъм Хинденбург Алее — сирената на Политехниката. След някое време всички сирени в предградието — отегчително и протяжно — архангели сякаш, подеха хубавата ми вест, нощта прииждаше и се стелваше, сънищата затрептяваха и се късаха, сиренният вой пропълзяваше в ушите на спящите и преобразяваше невъзмутимата луна в чудовищно небесно тяло, което с нищо не можеше да се затъмни.

Докато въздушната тревога бе добре дошла за Оскар, сирените изнервиха Щьортебекер. За част от бандата това бе пряк и служебен сигнал. Така че Щьортебекер трябваше да прати четиримата помощник — авиатори в батареите им на позиции 8,8 между трамвайното депо и летището. Други трима, между тях Велизарий, бяха дежурни на Конрадинума и също трябваше незабавно да тръгнат. Останалите петнайсетина момчета задържа и тъй като на небето нищо не се случваше, поднови разпита:

— Ако правилно сме разбрали, ти си Христос. Е, добре! Тъй да бъде! Друг въпрос Как правиш тоя номер с фенерите и прозорците? Само че без увъртания, всичко знаем!

Е, чак пък всичко не знаеха. Най-много да бяха видели едно-две изпълнения на гласа ми. Оскар реши да прояви снизходителност към тия хлапаци, които днес биха нарекли с една дума „хулигани“. Простих им агресивната и малко дебелашка напористост и опитах со кротце, со благо. Това били, значи, прословутите Кокаляри, за които от няколко седмици говореше целият град, банда младежи, които криминалната полиция и патрулите на Хитлерюгенд усърдно преследваха. Както се разбра впоследствие: все ученици от Конрадинума, гимназиите „Хорст Весел“ и „Петри“. Друга група Кокаляри действуваше в Нойфарвасер, главатарите й бяха гимназисти, но две трети от състава бяха чираци от корабостроителницата на „Шихау“ и вагоностроителния завод. Двете групи рядко работеха заедно, всъщност само в нощните акции, когато правеха верига от Шихаугасе през Щефенспарк до Хинденбург Алее и причакваха девойките — фюрерки след вечерния кръжок в младежката хижа на Бишофсберг. Групите не враждуваха помежду си, строго бяха очертали периметъра си на действие, а Щьортебекер приемаше главатаря в Нойфарвасер по-скоро за приятел, отколкото за съперник. Бандата на Кокалярите воюваше против всичко.

Те разшетваха клубовете на Хитлерюгенд, разжалваха фронтоваци, които се натискаха по парковете с момичета, като им отскубваха ордени и пагони, задигаха със съдействие на своите помощник — авиатори оръжие, муниции и бензин от зенитните батареи и още от създаването си подготвяха голям удар върху интендантството.

Макар Оскар да не знаеше нищо за организацията и целите на Кокалярите и да се чувствуваше страшно самотен и нещастен, тия момчета му вдъхваха сигурност. Мълком се сдружих с тях, пратих по дяволите голямата разлика в годините — скоро щях да навърша двайсет. Защо да не покажеш на момчетата своето изкуство — упрекнах се аз. Младите са любознателни. Та нали и ти си бил на петнайсет-шестнайсет години. Дай им пример, покажи нещо! Ще ти се възхищават, а може и да те последват. Упражни влиянието си, закалено в живота, изпълни призванието божие, сбери ученици и последвай Христа!

Може би Щьортебекер се досещаше, че моята замисленост си има оправдание. Не ме притесняваше и му бях благодарен за това.

Краят на август. Лунна нощ, тук-таме облачета. Въздушна тревога. Два-три прожектора от брега. Навярно разузнавателен самолет. В ония дни се оттегляха от Париж. Насреща богато остъклената фабрика „Балтик“. След дълго вървене армейска група „Център“ бе спряла при Висла. Всъщност „Балтик“ вече не работеше за пазара, а произвеждаше шоколад за Луфтвафе. Във всеки случай Оскар трябваше да свикне и с мисълта, че войниците на генерал Патън разхождат американските си мундири под Айфеловата кула. Опари го болка; „Ех, къде са щастливите часове с Розвита!“ Оскар вдигна барабанната палка. Щьортебекер улови жеста ми, проследи палката и плъзна поглед по шоколадената фабрика. Докато в Пацифика посред бял ден прочистваха едно островче от японци, тук луната се оглеждаше във всички прозорци на фабриката. И рече Оскар на всички, които искаха да чуят:

— Сега Христос ще песнобрули стъкло.

Още преди да опаткам първите три прозореца, чух високо горе бръмченето на муха. Докато други два прозореца се лишиха от лунната светлина, рекох си: Тая муха е в предсмъртна агония, затова бръмчи толкова силно. Сетне почерних с глас останалия пълнеж на прозорците от горния етаж и констатирах анемията на няколко прожектора, после спрях играта на светлините — приютени явно в батареята до лагера „Нарвик“ — от повечето прозорци на двата долни етажа. Първо затрещяха бреговите батареи, а сетне аз довърших втория етаж. Миг след това батареите от „Стара Шотландия“, Пелонкен и Шелмюл получиха сигнал за огън. Тук имаше три прозореца в партера, а там имаше нощни изтребители, стартираха от летището и прелетяха ниско над фабриката. Още не бях приключил с партера, а зенитното оръдие замлъкна и остави изтребителите да обстрелват четиримоторния далекобоен бомбардировач, празнично осиян над Олива от три прожектора едновременно.

Отначало Оскар се опасяваше да не би съвпадението на неговото представление и драматичните напъни на противовъздушната отбрана да раздвои вниманието на момчетата или дори да го отвлече от фабриката към нощното небе.

Но направо се смаях, че след сеанса цялата банда се е втрещила в обезстъклената шоколадена фабрика. Дори когато от близкия Хоенфридбергски път се разнесоха аплодисменти и възгласи „браво“ като в театър, защото бомбардировачът бе поразен и — предлагайки зрелище — по-скоро се сгромоли, отколкото приземи като горяща факла в йешкенталската гора, само неколцина от Кокалярите, и Амуретката между тях, откъснаха очи от ослепената фабрика. Но нито Щьортебекер, нито Въглокрад — всъщност те бяха по-важни за мен — проявиха интерес към сваления самолет.

А сетне, откак свят светува, на небето останаха само месечината и дребосъчетата звездици. Изтребителите кацнаха. Нейде в далечината се обадиха пожарни сирени. Тогава Щьортебекер се обърна, показа ми презрителната извивка на устните си, заби още едно кроше във въздуха, което откри ръчния му часовник изпод висналия ръкав — свали часовника, подаде ми го безмълвно, ала с тежка въздишка, искаше да каже нещо, но се наложи да изчака сирените, улисани със сигнала за отбой, за да признае под аплодисментите на своите сподвижници:

— Добре, Христос. Ако искаш, ела при нас. Ние сме Кокалярите, ако си чувал.

Оскар претегли часовника в ръка и подари на Въглокрад фината вещ със светещи цифри и стрелки, сочещи двайсет и три минути след полунощ. Малчуганът погледна въпросително главатаря си. Щьортебекер кимна в знак на съгласие. А Оскар, намествайки удобно Барабанко за из път, рече:

— Христос ще ви води! Следвайте ме!