Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (13)

В стеснения към нозете ковчег

Едва след тоя Разпети петък с гъмжащата от змиорки конска глава, едва след великденските празници, които прекарахме в село Бисау у бабчето и чичо Винцент заедно със семейство Бронски, и за маминка щяха да настъпят страдалчески дни, които нямаше да облекчи дори веселото майско време.

Не е истина, че Мацерат насилваше маминка пак да яде риба. По своя воля и обладана от необяснимо желание, две седмици след Великден тя започна да поглъща риба в такива количества и без да се съобразява с фигурата си, че Мацерат я кореше:

— Недей яж толкоз много риба, никой те не сили!

Но тя като напук започваше с мариновани сардини за закуска, след два часа, когато нямаше клиенти в магазина, се нахвърляше на сандъчето с бонзакски шпроти, за обяд пожелаваше пържена писия или треска в сос от горчица, а следобед отново държеше отварачка в ръка: желирана змиорка, солена или пържена херинга, а ако Мацерат за сетен път откажеше да изпържи или свари риба за вечеря, тя нито си хабеше думите, нито се разправяше, просто ставаше спокойно от масата и се връщаше с парче пушена змиорка от бакалията, че като вземеше да остъргва с ножа кожицата й — та отвътре, та отвън, до шушка ще я обере, — всичкият ни апетит отиваше; изобщо тя ядеше рибата вече само с нож. Час по час повръщаше. А Мацерат, безпомощен и загрижен, все подпитваше:

— Кво ти става! Да не си бременна, ако пък не, тогаз кво?

— Глупости, пък ти! — измърморваше маминка, ако изобщо промърмореше нещо, а когато една неделя на обедната трапеза се появиха зелени змиорки и пресни картофки в масълце, баба Коляйчек удари с длан между чиниите: „Е, Агнес, казвай кво ти е? Що ядеш риба, кат’ не ти понася, нищо не казваш, а лапаш кат’ невидяла!“

Маминка само поклати глава, избута картофите встрани, прекара змиорката през соса и се залови да яде с такава неумолимост, сякаш изпълняваше домашно по старание, Ян Бронски нищо не каза. Веднъж спипах двамата на кушетката, както обикновено, те се държаха за ръце и дрехите им се бяха посвлекли, но ме изненадаха подпухналите очи на Ян и мамината апатия, която изби в другата крайност. Маминка скочи, сграбчи, вдигна, прегърна ме, показа ми една дълбока пропаст, която не можеше да се запълни с нищо, та дори с несметни количества пържена, варена, консервирана и пушена риба.

Няколко дни по-късно видях маминка в кухнята как се нахвърли не само върху обичайните проклети сардини, ами изсипа олиото от няколко престояли консерви в една сосиера, стопли тоя бъркоч на газта и пи от него, а аз бях застанал на прага и ръцете ми се свлякоха безсилни от Барабанко.

Още същата вечер откараха мама в Градската болница. Мацерат плачеше и се вайкаше, докато дойде линейката.

— Ама що не искаш детето? Все едно от кого е. Или пък зарди оназ глупава конска глава? Де да не бяхме ходили там! Забрави я, Агнес! Не съм искал!

Линейката дойде, изнесоха маминка. Хлапетии и възрастни се стълпиха на улицата, откараха я и скоро се разбра, че мама не е забравила ни вълнолома, ни конската глава, че е отнесла със себе си спомена за дръгливия кон, все едно дали се казваше Фриц или Ханс. Нейните органи болезнено ясно си спомняха оная разпети-петъчна разходка и от страх тази разходка да не се повтори, тикаха мама, която бе в единомислие с органите си, към смъртта.

Доктор Холац спомена жълтеница и отравяне с риба. В болницата установиха, че маминка е бременна трети месец, настаниха я в самостоятелна стая и цели четири дни тя показваше на всички нас, които можехме да я посещаваме, погнусеното си, съсипано от повръщане, понякога усмихващо ми се в погнусата лице.

Въпреки усилията й да достави малко радост на посетителите си — както и аз днес в дните за свиждане полагам усилия да изглеждам щастлив пред приятелите, — тя не можеше да надвие периодичния напън, който поваляше бавно креещото тяло, макар от него нищо да не излизаше, освен дето на четвъртия ден от тази мъчителна агония се изцеди оня сетен дъх, който всеки трябва да изпусне, за да си получи смъртния акт.

Всички си отдъхнахме, когато вече не откривахме у маминка симптоми за тъй обезобразяващи хубостта й спазми. Щом я положиха в погребалния саван, тя отново си възвърна познатото обло, хитровато-наивно лице. Старшата сестра затвори очите на маминка, понеже Мацерат и Ян Бронски плачеха и сълзите ги заслепяваха.

Аз не можех да плача, тъй като всички останали плачеха: и мъжете, и бабчето, и Хедвига Бронски, и наближаващият четиринайсетте Щефан. А и смъртта на маминка почти не ме изненада. Нали Оскар, който в четвъртък я бе придружавал до стария град, а в събота — до църквата „Сърце Христово“, бе подразбрал, че тя от години упорито търси случай да разчупи любовния триъгълник, та Мацерат, когото навярно мразеше, да наследи вината за нейната смърт, а Ян Бронски, нейният Ян, да продължи службата си в Полската поща с мисълта: „Тя умря заради мен, не искаше да ми пречи и пожертвува себе си.“

При цялата изобретателност на двамата, когато трябваше да осигурят спокойно ложе за своята любов, маминка и Ян проявяваха в еднаква степен талант за романтичност: при добро желание човек лесно можеше да види в тяхно лице Ромео и Жулиета или принца и принцесата, които не могли да преминат дълбоката вода, за да се хвърлят в обятията си.

Докато маминка, своевременно получила последно причастие, лежеше под молитвите на свещеника, аз разполагах с достатъчно време да наблюдавам сестрите, повечето от които изповядваха протестантска вяра. Те сключваха ръце не както католиците — някак по-надменно, струва ми се, мълвяха молитвата „Отче наш“ не по оригиналния католишки текст и не се кръстеха като баба Коляйчек, Бронски и мен. Татко Мацерат — понякога му викам така, макар че е много съмнително дали той ме е създал, — уж протестант, а се молеше по-различно от другите протестанти, закотвяше ръце пред гърди, нервно кършеше пръсти — ту според едната, ту според другата вяра — някъде покрай срамните части и явно се срамуваше от молитвените си маниери. Бабчето коленичи пред смъртния одър редом с брат си Винцент, заопява на висок глас и без задръжки по кашубски, докато Винцент само мърдаше устни — вероятно по полски, затова пък широко бе отворил очи, пълни с духовни преживявания. Ех, как ми се искаше да побарабаня! Та нали дължах множеството си червено — бели барабани на клетата маминка! И пак тя — в разрез с желанията на Мацерат — бе дала майчината си благословия за тенекиения барабан още в люлката ми, а когато бе все още стройна и не се налагаше да играе гимнастика, мамината хубост понякога ми служеше за партитура. Накрая не издържах и още веднъж — пред смъртния одър на маминка — претворих в барабанни звуци идеалния образ на нейната сивоока хубост и се изненадах, че тъкмо Мацерат усмири спонтанно възропталата старша сестра и ме защити, прошепвайки: „Оставете го, сестро, те бяха много привързани един към друг.“

Мама можеше да бъде много весела. Мама можеше да бъде много плаха. Мама можеше бързо да забрави. Но мама можеше и хубаво да помни. Мама може да ме бе изхвърлила с коритото помия, но седеше в същото корито. Мама някога ми чезнеше от погледа, ала нейният търсач вървеше като сянка по петите й. Когато стъклоломствах, мама замазваше всичко с маджун. Понякога се насаждаше на пачи яйца, макар че наоколо имаше достатъчно столове. Дори когато се закопчееше, мама беше открита картинка за мен. Уж се боеше от въздушни течения, а често докарваше ветрове и бури. Тя живееше от разноските по бакалията, а никак не обичаше данъците. Аз бях опакото на нейната карта. Когато мама играеше купи от ръка, винаги печелеше. Когато мама умря, червените пламъци на моя барабан поизбледняха; но белият лак още повече избеля и стана тъй ослепителен, че дори Оскар понякога примижаваше.

Не погребаха клетата маминка на „Заспе“, както си бе пожелавала тя, а на малкото спокойно гробище в Брентау. Там почиваше и нейният пастрок, барутчията Грегор Коляйчек, споминал се през седемнайсета година от инфлуенца. Погребението беше голямо — както подобава за една обичана собственица на бакалия, — появиха се опечалените лица не само на постоянната клиентела, но и на едри търговци от различни фирми, дори от конкуренцията — например господин Вайнрайх от колониала и госпожа Пробст от гастронома на Хертащрасе. Параклисът на гробището Брентау не можа да побере всички. Миришеше на цветя и нафталинирани черни дрехи. Ликът на клетата маминка жълтееше, изпит, в отворения ковчег. По време на нескончаемата церемония не можех да се отърва от чувството — ей-сега ще надигне глава и ще повърне, има още нещо в утробата, дето иска да излезе навън: не само тримесечното ембрионче, което също като мен не знае на кой татко да благодари за бащинство, не само то напъва да излезе и да поиска барабан като Оскар, там има и риба още, ала не консервирани сардини, не и писия, а късче змиорка, няколко бяло-зелени влакънца от змиорка, змиорка от битката в Скагерак, змиорка от вълнолома на Нойфарвасер, змиорка от Разпети петък, змиорка, изпълзяла от конската глава, а защо не змиорка от баща й Йозеф Коляйчек, потънал под саловете и станал плячка — на змиорките, змиорка от твоята змиорка, защото змиорката се превръща в змиорка…

Ала маминка не повърна. Тя задържа у себе си, отнесе със себе си, прибра със себе си змиорката под земята, за да настъпи най-после мир и покой.

Щом мъжете вдигнаха капака на ковчега и понечиха да затворят колкото решителното, толкова и погнусено лице на клетата маминка, Анна Коляйчек се хвърли към тях, стъпквайки цветята отпред, сетне се хвърли върху дъщеря си и избухна в плач, като дърпаше скъпия бял покров и крещеше неистово по кашубски.

По-късно мнозина разправяха, че била проклела моя набеден татко Мацерат и го нарекла убиец на дъщеря й. Споменала също и прословутия ми плонж от стълбата в зимника. Тя възприе тази басня от маминка и не позволяваше на Мацерат нито за миг да забрави своята мнима вина за моето мнимо нещастие. Тя постоянно му натякваше тоя случай, въпреки че Мацерат — напук на всяка политика — волю-неволю й въртеше политика и през военните години я снабдяваше със захар, синтетичен мед, кафе и газ.

Греф Зарзаватчията и Ян Бронски, разциврил се във висок, регистър като жена, отведоха бабчето от ковчега. Мъжете можаха да затворят ковчега и най-сетне добиха онова изражение, което добиват всички носачи на трупове, щом застанат под ковчега.

На почти селското гробище Брентау — с две редици гробни полета покрай алеята с брястове, с герана, с жизнерадия птичи свят, с кукленския параклис, напомнящ декор от коледна пиеса — Мацерат начело, а аз подире му водехме процесията по грижливо изтърмъчената алея; за пръв път харесах формата на ковчега. И по-късно често ми се удаваше случай да плъзна поглед по черното или възкафяво, употребено за сетни житейски цели дърво. Ковчегът на клетата маминка беше черен. Той се стесняваше по удивително хармоничен начин в долния си край, при нозете. Има ли на света друга форма, която да съответствува тъй сполучливо на пропорциите на човешкото тяло?

Защо леглата не се стесняват в долния си край? Защо всичките ни привични и случайни ложета не са стеснени тъй недвусмислено? Защо — както и да се разполагаме — в последна сметка за нозете ни е нужна такава тесничка основа, която постепенно да се свива от прекомерната раздутост за главата, раменете и трупа към долния си край.

Мацерат вървеше точно зад ковчега. Носеше цилиндър в ръка и при бавния ход, въпреки голямата мъка; се стараеше да опъне коляно. Щом погледнех тила му: силно изпъкналия череп и двете вратни жили, издути изпод яката докъм косите, ми дожаляваше за Мацерат.

Защо точно мама Тручински ме улови за ръка, а не Гретичка Шефлер или Хедвига Бронски? Тя живееше на втория етаж в нашата къща и сякаш си нямаше име, та всички й викаха мама Тручински.

Пред саркофага вървеше Преподобния Винке с министрантите и тамяна. Погледът ми се плъзна от врата на Мацерат по набраздените надлъж и шир вратове на носачите. Трябваше да обуздая палавата си прищявка: прищя му се на Оскар да се качи на ковчега. Отгоре искаше да седне той и да барабани. Не по Тенекийко, по капака на ковчега искаше да удари палки. Да го поязди, докато се полюшва в такт с носачите! Докато другите отзад мрънкат молитви подир Преподобния, Оскар искаше барабанен концерт да им изнесе. Докато го свалят над дупката върху въжета и дъски, Оскар ще балансира върху дървения капак. По време на проповедта, подрънкването на църковните камбанки, тамяна и светената вода да изчука искаше всичкото си изкуство върху дървото ида издържи, докато го спуснат с ковчега в земята. Заедно с маминка и ембриона в дупката искаше да отиде Оскар; И да остане долу, докато опечалените хвърлят по шепа пръст върху него, и да не излиза отгоре, върху стеснения край на ковчега искаше да седи той и да барабани, да барабани — ако може — под земята, докато палките в ръцете и дървото под палките изгният, докато неговата маминка, докато той, докато двамата изгният един за друг, да отдадат плътта си на земята и нейните обитатели; как му се искаше да отбарабани нещо с кокалчета и за нежните хрущяли на ембриона — де да можеше!

Никой не седеше върху ковчега. Необременен, той се полюшваше под брястове и плачущи върби из гробището на Брентау. Между гробовете щъкаха пъстрите кокошчици на клисаря, кълвяха червеи — нищо не сееха, а все пак жънеха. Сетне — помежду брезите. Аз — зад Мацерат, уловен за мама Тручински, веднага след мен — баба Коляйчек, Греф и Ян я подкрепяха, Винцент Бронски на Хедвига облегнат, малката Марга и Щефан, ръчичка за ръчичка, пред Щефлерови. Лаубшад Часовникаря, стария господин Хайланд, Майн Тромпетиста, ала без тромпет и що-годе трезв.

Едва когато траурната церемония приключи и започнаха съболезнованията, забелязах Зигисмунд Маркус. Траурночер и притеснен, той се прикачи към опашката състрадалци, които се ръкуваха с Мацерат, с мен, бабчето и семейство Бронски, за да измърморят по нещо. Отначало не можех да схвана какво точно иска Александър Шефлер от Маркус. Те почти не се познаваха, ако изобщо се познаваха. Накрая и Майн Музиканта започна да увещава нещо продавача на играчки. Бяха спрели зад високия до пояс жив плет от оная зелена тъкан, дето — стриеш ли я между пръсти — цапа и горчи. Госпожа Катер и щерка й Зузи — поприбързала с растежа, ама се захильотила в носната си кърпа — тъкмо поднасяха съболезнования на Мацерат и естествено не пропуснаха възможността да ме погалят по главата. Зад плета повишиха тон, ала нищо не се разбираше. Майн Тромпетиста почука Маркус с показалец по черния костюм, сръга го, сбута го, а сетне награби Зигисмунд под лявата мишница, а Шефлер го хвана отдясно. И двамата гледаха Маркус да не се блъсне в оградката на някой гроб, тъй като вървеше заднишком, изтикаха Зигисмунд по главната алея и му посочиха гробищните порти. Той, види се, поблагодари за информацията и пое към изхода, наложи цилиндър и повече не се обърна, въпреки че Майн и Фурнаджията го сподириха с очи.

Нито Мацерат, нито мама Тручински забелязаха кога се измъкнах от тях и съболезнованията. Все едно му се пишка, Оскар се изниза заднишком покрай гробаря и помощника му, после хукна направо през бръшляна и стигна брястовете и Зигисмунд Маркус досами изхода.

— А, Оскарчо? — удиви се Маркус. — Я кажи що правят тъй с Маркуса? Кво е сторил, та правят тъй с него?

Не знаех какво е сторил Маркус, но го улових за потната длан, изведох го през отворената кована порта и двамата — пазителят на моите барабани и аз, Барабанчика, навярно неговият барабанчик — налетяхме на Шугер Лео, който също като нас вярваше в рая.

Маркус познаваше Лео, защото Лео беше известна личност в града. Бях чувал за Шугер Лео, че още докато учел в семинарията, един светъл ден свят, сакраменти, религии, небе и ад, живот и смърт тъй се объркали в главата му, че от тоя момент Леовото мировъзрение заблестяло, макар объркано, но съвършено.

Професията на Лео бе след всички погребения — и не пропускаше нито едно — да изчаква опечалените в лъскав, чер, размъкнат костюм и бели ръкавици. Маркус и аз тутакси схванахме, че той стои пред кованата решетка на гробището от професионален интерес и с ревностно раздаваща съболезнования ръкавица, с извъртени воднистосини очи и олигавени бърни се лигавеше срещу опечалените.

Средата на май — ясен слънчев ден. Храсталак и дървета, отрупани с птици. Кудкудякащи кокошки, които с яйцата си олицетворяват безсмъртието. Жужене във въздуха. Свежа зеленина, без прах. Шугер Лео носеше измачкан цилиндър в лявата си оръкавичена ръка и с лека танцова стъпка — тъй като наистина бе орисан — пристъпи към Маркус и мен, протегнал петте мухляви пръста на ръкавицата, наклони се настрана, сякаш огънат от вятър, макар да нямаше и най-лек полъх, изви глава и заломоти, точейки лиги, когато Маркус — първом колебливо, а сетне уверено — мушна гола десница в посягащия плат:

— Какъв прекрасен ден! Ето че тя отиде вече там, където е толкова евтино. Видяхте ли господ? Habemus ad Dominum. Мина оттук, забързан нанякъде. Амин!

Казахме „амин“, а Маркус се съгласи с Лео за прекрасния ден и се престори, че наистина е видял господ.

Зад нас — подобно жужащ кошер — идеха опечалените. Маркус изсули ръка от ръкавицата на Лео, свари и бакшиш да му даде възнагради ме с един Маркусов поглед и забърза, не, направо хвръкна към таксито, което го очакваше пред кварталната поща в Брентау.

Бях се загледал в облака прах, който забули изчезващия Маркус, когато, мама Тручински отново ме докопа за ръка. Те идеха на групи и групички. Шугер Лео изказваше съболезнования на всички опечалени, обръщаше внимание на хубавия ден, питаше всекиго дали е видял господ и както обикновено, получаваше по-голям, по-малък или никакъв бакшиш. Мацерат и Ян Бронски се разплатиха с носачите, гробаря, клисаря и Преподобния Винке, който — смутено въздъхвайки — понесе една целувка по ръката от Шугер Лео и с целуната ръка изпрати благословията си подир мудно разпръсващата се погребална компания.

А ние — бабчето, брат й Винцент, семейство Бронски с децата, Греф без жена си и Гретичка Шефлер — се настанихме в две конски каруци. Откараха ни през гората край Голдкруг и близката полска граница на помана в Бисау — Аббау.

В една падина се намираше стопанството на Винцент Бронски. Отпред растяха тополи, които да посрещат мълниите. Извадиха от пантите вратата на плевнята, поставиха я върху две дървени магарета, застлаха я с покривки. Надойдоха махленци. Мина не мина време и яденето беше готово. Пирувахме под стряхата на плевнята. Гретичка Шефлер ме държеше в скута си. Първо — някаква блажна гозба, после — нещо сладко, пак — блажно, картофена ракия, бира, гъска и прасенце, печиво със салам, киселка и сладка тиква, малинов крем с кисела сметана, привечер — малко вятър през отворената плевня; затупуркаха мишки, а също и дечурлигата на Бронски, които заедно с палавите съседчета завладяха целия двор.

С газените лампи на масата пристигна и тестето за скат. И картофената ракия оставиха. Имаше и домашен айерликьор. Той поразвесели компанията. А Греф, нали не пиеше, песни пееше. И кашубите пееха, а на Мацерат се падна пръв да раздава картите. Ян беше вторият партньор, а майсторът от тухларната — трети. Едва сега забелязах липсата на клетата маминка. Играха до среднощ, но нито един мъж не можа да спечели на купи от ръка. Когато Ян Бронски най-левашки загуби на купи от ръка без четири, чух го да шушне на Мацерат:

— Агнес сто на сто щеше да изкара тая игра.

Тогава се изсулих от скута на Гретичка Шефлер, навън открих бабчето и брат й Винцент. Седяха върху ока на каруцата. Винцент си лафуваше със звездите на полски. Бабчето нямаше сили да плаче повече, но пък ме пусна под полите си.

А днес кой ще ме пусне под полите си? Кой ще ме приюти от дневната и лампената светлина? Кой ще ми даде дъха на онова жлътняво, разтопено, леко граниво масло, което баба заделяше, къташе, съхраняваше под полите си специално за мен и ме хранеше с него, та да се поохраня и пооблажа.

Заспах под четирите й фустаиа, досами зачатието на клетата маминка, и в блажен покой, макар и не тъй бездиханен като мама в стеснения към нозете ковчег.