Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (37)

Мадона-49

Паричната реформа изпревари, превърна ме в шут, принуди ме да реформирам и Оскаровите пари; видях се принуден да чакам от гърбицата си ако не капитал, то поне хляба насъщен.

А можех да стана добър гражданин. Времената след обмяната на парите, които създадоха всички предпоставки — както виждаме сега — за процъфтяване на днешния еснаф, можеха да развият еснафските заложби и на Оскар. Като господин еснаф и съпруг щях да се включа във възстановителния процес, сега щях да имам неголяма каменоломна, да давам надница и хляб на трийсетина калфи, помощници и чираци, да облицовам всички фасади на новите многоетажни учреждения и застрахователни дворци с предпочитания мушелкалк и травертин: можех да бъда бизнесмен, добър гражданин и съпруг — ала Мария ми отказа ръката си.

Тогава Оскар се сети за своята гърбица и се обрече на изкуството. Преди да напусне Корнев — чийто хляб зависеше от надгробния камък и бе сериозно застрашен от паричната реформа, — напуснах аз: когато не лентяйствувах в дневната на Густе, шляех се по улиците и постепенно износих елегантния си костюм, ушит по поръчка, занемарих се — е, не се карахме с Мария, но тъй като се боях да не се скараме, още в ранни зори напусках апартамента в „Билк“. Първо навестявах лебедите на площад „Граф Адолф“, сетне — лебедите в Кралската градина, седях в парка свит, замислен, ала не озлобен, срещу Трудовата борса и Художествената академия, които в Дюселдорф се намират в съседство.

Седи ли, седи човек на пейката в парка, докато сам не се вдърви и не си потърси отдушник. Зависими от времето дядковци, беловласи бабки се разбъбрят като малки момичета, паркът, спретнат според сезона, черни лебеди, малчугани се гонят с писък и влюбени двойки — драго ти е да ги гледаш до мига на раздялата. Някои хвърлят хартийки. Похвърчи малко хартийката, попреметне се, докато един чичо с фуражка, главен от градската управа, ги набучка с изшилен бастун.

Оскар знаеше как да сяда, та крачолите на коленете му да се издуят равномерно. Естествено че бях забелязал двамата хърбави младежи и очилатата дебелана с кожено манто и вермахтски поясок още преди тя да ме заговори. Идеята да ме заговорят явно бе на момчетата, които се носеха в черно и анархистично. Колкото и опасни да изглеждаха, все пак се срамуваха направо и без заобикалки да заговарят мене, гърбушкото, у когото съзираха скрито величие. Те надумаха кожената дебелана. Тя дойде, изтъпанчи се разкрачена върху два дирека и се разпелтечи, докато не я поканих да седне. Тя седеше със запотени очила, защото откъм Рейн се стелеше лека омара, почти мъгла, и плещеше ли, плещеше, докато не я подканих да почисти първо очилата си, а след това да формулира молбата си така, че и аз да я разбера. Тогава тя помаха на мрачните си приятелчета, без подкана те веднага се представиха като художници-живописци, графици и скулптори, които си търсели модел. Накрая разпалено ми обясниха, че в мен виждали модел, но тъй като палецът ми зашари бързо върху показалеца, те побързаха да изтъкнат хонорара на един модел: за час Академията плащала по марка и осемдесет — а за голо тяло, но изобщо не ставало дума за това — обади се дебеланата, — дори по две марки.

Защо Оскар склони ли? Дали изкуството ме поблазни? Или хонорарът? И изкуството, и хонорарът ме поблазниха и накараха Оскар да склони. Затова станах, простих се навеки с пейката, с възможността за моето пейкосъществуване и последвах сковано стъпващата очилатка и двамата младежи — превити като куки, сякаш понесли на плещи своя гений, които минаха край Трудовата борса и хлътнаха първо в улица „Ледника“, а сетне в полуразрушената сграда на Академията.

Професор Кухен — черна брада, очи — въглен, черна екстравагантна капела, черно под ноктите — напомняше ми черния бюфет от детските години — също като студентите си откри в мене, човека от пейката, превъзходен модел.

Дълго ме обикаля, въртеше очи — въглен, пръхтеше чер прах из ноздри и говореше, сякаш стиснал с черни нокти невидим враг за гушата.

— Изкуството е обвинение, израз, страст! Изкуството е чер въглен, който се разяжда върху белия лист!

На това разяждащо изкуство станах модел. Професор Кухен ме заведе в ателието на своите питомци, вдигна ме собственоръчно върху въртящия се подиум и го завъртя, ала не за да ме зашемети, а за да онагледи от всички страни пропорциите на Оскар. Шестнайсет триножника се подместиха към профила му. И още една кратка лекция от пръхтящия въглен прах професор: Израз искаше той, изобщо много тачеше думичката „израз“, викаше: катраненочер отчаян израз. Аз, Оскар, обвиняващ, предизвикателен, извънвременен, изразителен израз на безумството на нашия век, съм изразявал разрушения човешки образ, твърдеше той за мен и тътнеше гласът му над стативите:

— Не рисувайте изрода! Заколете го, разпнете го, приковете го с въглен към листа!

Навярно това бе знак да започнат, защото въгленът зад стативите изхриптя шестнайсеткратно, пищеше разяждан, топеше се по моя израз — сиреч по моята гърбица — почерняше, пречерняше, зачерняше я; защото питомците на професор Кухен гонеха израза с толкова тлъста чернилка, че неминуемо преиграваха и надценяваха размера на гърбицата ми, посягаха към все по-големи и по-големи картони, ала все не я побираха.

Тогава професор Кухен даде добър съвет на шестнайсетимата въгледраскача да не започват с контура на ярко изразената гърбица — защото щяла да взриви всеки формат, — а да скицират първо главата в горния ляв ъгъл на листа.

Хубавата ми коса е тъмен кестен и лъскава. А те ме направиха като циганин — с кече на фитили. Как така нито един от шестнайсетте послушника на изкуството не забеляза, че Оскар има сини очи! Когато в една пауза — защото след три четвърти час позиране моделът има право на петнайсет минути почивка — хвърлих поглед към горния ляв ъгъл на шестнайсетте листа, аз се стъписах — наистина от всеки ескиз поразяваше социалният укор на мъртвешки изпитото лице, но къде беше лъчистото сияние на сините ми очи: с огорчение забелязах, че там, където трябва да грее ведрина и подкупващо лъчезарие, се кокореха, свиваха, ронеха, бодяха възчерни следи от въглен.

Както и да е — рекох си, — силата на изкуството е в творческата свобода: тия синове на музите и увлечени в изкуството момичета прозряха Распутин у теб, а дали някога ще открият и събудят дремещия у теб Гьоте и ще го нарисуват по-фино, с по-малко израз и по-сдържан рисунък? Нито шестнайсетте ученика — колкото и даровити да бяха, — нито професор Кухен — колкото и неподражаем да бе неговият щрих — не успяха да оставят на поколенията верен портрет на Оскар. Е, какво пък, добре припечелвах, носеха се с уважение към мен, стоях по шест часа дневно върху въртящия се диск, въртяха ме ту с лице към вечно задръстената мивка, ту с нос към сивите, небесносини или заоблачени прозорци, а сегиз-тогиз към някакъв параван и раздавах израз, който ми носеше по марка и осемдесет на час.

След няколко седмици студентите започнаха да ми правят доста симпатични портретчета. Тоест не пречерняха много израза, не раздуваха гърбицата ми до безкрай и понякога ме вместваха в листа — от глава до пети и от копчетата на сакото до върха на гърбицата, прибрана под костюм. На много от ескизите се бе намерило местенце и за заден план. Въпреки паричната реформа, младите хора все още живееха под впечатление от войната, градяха зад мене руини с обвинително черни дупки вместо прозорци, или ме подреждаха като отчаян, прегладнял беглец между разцепени дънери, нещо повече — дори ме арестуваха, с прилежно чер въглен плетяха зад мен свръхбодлива бодлива тел, и пак на заден план ме дебнеха заплашително от стражници; празно канче стисках в ръка, тъмничните прозорци зад и над мен разпръскваха своя графичен чар — напъхваха Оскар в затворнически дрехи — и всичко в името на художествения израз.

Като вакло циганче ме очерниха, и не синеок, а с въглени очи гледах цялата тази нищета, но кротувах — защото знаех, че истинска бодлива тел не може да се нарисува, — все пак се зарадвах, когато скулпторите, които — не е тайна — трябва да се справят без епохални фонове, ме поканиха за модел, за модел на акт.

Този път ме заговори не ученик, а самият майстор. Професор Марун беше приятел с моя въглепрофесор, майстор Кухен.

Веднъж както си мирувах в частното ателие на Кухен, сумрачно помещение, пълно с множество рамкирани ескизи, за да може Черната брада да ме увековечи с неподражаем щрих върху листа, пристигна професор Марун — набит здравеняк към петдесетте, който — ако прашасалото таке не издаваше художническия му занаят — с бялата си престилка спокойно можеше да мине за хирург.

Марун — както забелязах веднага — беше почитател на класическите форми и изгледа враждебно пропорциите ми. И с приятеля си се изгаври: не му стигали моделите — цигани, които навъглил досега, та заради тях художниците му лепнали прозвището Майстор Манго, че се захванал и с изроди? Какво смятал да прави, да не би след бума на Циганския период да навъглял още по-успешен Гномски период?

Професор Кухен претвори подигравките на своя приятел в яростен катраненочер щрих: това беше най-черният от всички негови портрети на Оскар — всъщност целият бе черен освен няколко светли петна върху скулите, носа, челото и ръцете ми които Кухен винаги изразително разперваше — едри и с подагрични възли — в центъра на въглените си оргии. Все пак на тази рисунка, която след време натрупа авторитет по изложбите, имах сини, тоест светли, не помръкнали очи. Оскар си обяснява тази аномалия с влиянието на скулптора Марун, който не беше експресионист — фанатик, а класик, уловил Гьотевата ведрина в очите ми. Само очите на Оскар са могли да изкусят скулптора Марун, ценителя на хармонията, да ме вземе за модел, за свой модел.

Ателието на Марун бе светло, с трептеливи прашинки, почти празно, без ни една завършена работа. Навред обаче стърчаха каркаси на започнати скулптури, тъй съвършено обмислени, че жиците, телта и извитите оловни тръбички, макар без глинен пълнеж, загатваха една бъдеща хармония.

Позирах гол по пет часа дневно срещу две марки на час. Той маркираше с тебешир една точка върху въртящия се подиум къде трябва да пусне корен десният ми опорен крак. Вертикалът, вдигнат от глезена на опорния крак, минаваше точно през ключичната ямка. Левият крак бе свободен. Измамна свобода. Макар че лекичко го прегъвах и го отпусках нехайно встрани, нито можех да го преместя, нито да го въртя насам-натам. Така че и свободният крак пусна корени в тебеширения контур, очертан върху въртящия се подиум.

През седмиците, докато позирах на скулптора Марун, той все не можеше да намери подходяща и — подобно краката — непоклатима поза за ръцете ми. Ту трябваше да отпусна лява ръка надолу, а дясната да сгъна над глава, ту да скръстя ръце пред гърди, да ги сключа под гърбица или да ги подпра на хълбок — имаше хиляди възможности и скулпторът изпробваше всичките върху мен и върху каркаса с гъвкави телени крайници.

Когато след цял месец усърдно търсене на подходяща поза най-сетне реши да ме извая в глина със сключени на тила ръце или просто като торс, той толкова бе капнал от построяването и престрояването на каркаса, че щом гребна шепа глина от сандъка, вместо да я лепне на каркаса, пльосна безформената сива топка обратно в сандъка, клекна пред скелета и съзерцаваше ту мен, ту скелета, а пръстите му отчаяно трепереха: скелетът бе твърде съвършен!

С примиренческа въздишка и симулирайки главоболие, ала без да си го изкарва на Оскар, той заряза всичко и подреди гърбавия каркас — вкупом с опорен и свободен крак, с вдигнати телени ръце, с пръсти — жички, сключени върху железния тил — в ъгъла до другите преждевременно завършени каркаси; лекичко, без насмешка, по-скоро съзнали собствената си безполезност, се поклащаха из пространния ми гърбав скелет дървените летвички — наречени още пеперудки, — които инак би трябвало да поемат тежестта на глината.

След това пихме чай и бъбрихме близо час, скулпторът ми плати като за позиране. Разправяше как преди години като млад Микеланджело без задръжки налепял тонове глина по каркасите и завършвал пластики, ала по време на войната повечето били разрушени. А аз му разказах за работата на Оскар като каменоделец и гравьор на епитафии. Поразговорихме се на професионални теми, а накрая ме заведе при учениците си да им позирам за каркаси.

От десетте ученика на професор Марун — ако дългите коси се считат белег за пола — шест можеха да минат за момичета. Четири бяха грозни и даровити. Две бяха симпатични, бъбриви и истински момичета. Никога не съм се стеснявал да позирам гол. Да, Оскар дори изпита задоволство, когато двете симпатични и бъбриви скулпторки ме огледаха за пръв път на подиума и леко смутени установиха, че въпреки гърбицата, въпреки спестения си ръст, Оскар е собственик на един член, който при нужда може да съперничи на всеки друг — тъй наречен нормален — мъжки атрибут.

Неволите на питомците на майстор Марун бяха по-различни от грижите на майстора. За два дни каркасите им бяха готови. Като истински генийчета, обсебени от мания за гениалност, те шляпкаха глината между криво-ляво закрепените оловни телчета, но, види се, малко пеперудки бяха накачили в гърбавия ми каркас: защото тежката влажно — дъхава глина едва бе залепнала за скелета, придавайки на Оскар безразборно нацъфкан вид, и десетте преснослепени оскаровци вече се разпадаха — я главата ми ще тупне при нозе, я глината ще изпокапе от оловните телове, я гърбицата ще се изхлузи в подколенните ямки. Тогава започнахда ценя учителя Марун като голям строител на каркаси, дори не бе нужно да натъпче скелета с евтин пълнеж.

Грозноватите, но даровити скулпторки дори сълзи пуснаха, задето Глинен Оскар се свлича от Каркасен Оскар. А хубавките бъбрици се заливаха в смях, когато нетрайната ми плът едва ли не символично капеше от кокалите. След три-четири седмици ваятел — чираците все пак успяха да скалъпят няколко послушни скулптури за семестриалната изложба първо от глина, а сетне от бял бетон и отново имах възможност да сравня грозните и талантливите с хубавите, но бъбриви момичета. Докато противните, ала не бездарни девици най-старателно ваяха главата, крайниците и гърбицата, а от необясним свян игнорираха или нелепо стилизираха половия ми член, то сладките едрооки девици с изящни, но непохватни пръсти не прахосваха излишно внимание по пропорциите, а влагаха цялото си старание да възпроизведат най-прецизно внушителните ми гениталии. Щом сме подхванали тази тема, да не забравим и четиримата млади ваятели: те нашляпаха с плоски профилирани лопатки по един абстрактен куб и със суховат мъжки разум издокараха въпросното нещо — дето грозните девици бяха пренебрегнали, а двете сладурани бяха разгърнали в пищно обилие от плът — като четвъртит чеп, увенчан от две еднакви зарчета — все едно бог Приап^[1] с пощръклял за разплод фалос.

Дали заради сините ми очи, или заради лампите — грейки, които скулпторите нареждаха край мен, голия Оскар, не зная, но неколцина живописци, навестяващи чаровните госпожици-скулпторки, откриваха живописен чар я в синеочието ми, я в нагрятата ми, пламнала като рак кожа, отмъкваха ме от приземните ателиета на скулптори и графици към горните етажи и оттук нататък размесваха боите по палитрите си според моя образ.

Отначало живописците останаха силно поразени от синия ми взор. Тъй син е синеел погледът ми, че живописната четка все във синьо ме багреше. Здравата плът на Оскар, чупливата му кестенява коса, сочните му розови устни вехнеха и мухлясваха в мъртвешкосини тонове: само тук-таме, между дрипелите от сини меса, ускорявайки още повече тлението, се промъкваха мъртвешкозелено и гнусно-слизесто жълто.

Смениха гамата на Оскар едва през карнавала, празнуван цяла седмица в сутерена на Академията, където той откри Ула и я представи на художниците като тяхна муза.

Кога беше това? Да, в деня преди Сирница, когато реших и аз да празнувам, да се маскирам и да влея в тълпата един маскиран Оскар.

Щом ме видя пред огледалото, Мария рече:

— Я си стой вкъщи, Оскар! Ще те смачкат.

Но сетне ми помогна за костюма, тя разкрояваше парцалите, а сестра й Густе с иглица-бъбрица веднага ги съшиваше в шутовски костюм. Първо ми се въртеше мисълта да направя нещо в стила на Веласкес. На драго сърце бих се видял също като пълководеца Нарзес или принц Ойген. Когато накрая застанах пред голямото огледало с диагонална пукнатина — наследство от военните събития, която разкривяваше леко образа — и насреща ми изплува онова шарено, буфанпанталонесто чудо с цепчици и звънчета и задави сина ми Курт в смях и кашлица, рекох си тихичко и не твърде щастлив:

— Е, Оскар, ето те и теб — шутът Йорик. Но къде е кралят, с когото да се поглумиш?

Още в трамвая, който трябваше да ме откара на Ратингска врата до Академията, забелязах, че вместо да разсмея, изпоплаших народа — всичко, що като каубой или испанска синьора се опитваше да забрави канцелария и тезгях. Те се отдръпваха от мен и въпреки голямата навалица, успях дори да седна. Пред Академията полицаите въртяха своите неизбеляващи некостюмирани палки. „Езерото на музите“ — тъй се казваше карнавалният храм на изкуството — преливаше от народ, но тълпата се опитваше да превземе сградата с щурм и ако не лееше кърви, то във всеки случай — бои.

Но щом от левия ръкав на Оскар се обади миниатюрното звънче, тълпата се отвори и един полицай с професионален нюх тозчас съзря истинския ми ръст, отдаде чест отвисоко, попита за желанията ми и размахвайки палка, ме въведе в празнично украсеното приземие — там вреше плътта, но още не беше сварена.

Никой няма да повярва, че празникът на артистите не е празник за артистите. Повечето студенти от Академията стояха със сериозни, напрегнати, макар гримирани лица зад оригинални, ала малко паянтови тезгяхчета, непохватно наливаха ракии и продаваха бира, шампанско, кренвирши, за да турят по нещичко в джоб. Всъщност празникът на бохемите беше празник за гражданите, които поне веднъж в годината искаха да пилеят пари и да бохемствуват.

След като близо час — я на стълба, я в кьоше или сврени под някоя маса — стрясках разни двойчици, които тъкмо се канеха да изкопчат някакъв чар от неудобните си пози, завързах приятелство с две китайки, в чиито жили комай течеше гръцка кръв, защото практикуваха една любов, възпята преди столетия на остров Лесбос. Макар че двенките — твърде чевръсти и многопръсти — не мирясваха и не ми закачаха невралгичните места, на моменти ми предлагаха забавна гледка, пихме заедно възтопло шампанско, с мое позволение опитаха върха на сладострастната ми гърбица и навярно бяха щастливи — което още веднъж потвърждава тезата ми: гърбицата носи щастие на жените.

Но колкото се протакаше това сношение с жените, толкова повече унивах. Вълнуваха ме мисли, политиката ми създаваше грижи, с шампанско чертаех блокадата на Берлин върху масата, живописвах Въздушния мост, при вида на двете китайки неспособни да се съешнат, се отчайвах от безнадеждната мисъл за съединението на Германия и вършех нещо, което никога не бях вършил: Оскар — Йорик търсеше смисъла на живота.

Когато двете ми дами не можаха да измислят вече нищо интересно — решиха да си поплачат, което остави издайнически следи по китайските им личица, — аз се надигнах потурест, шлицован, подрънкващ, две трети от мен ме теглеха към къщи, а останалата третина търсеше още някое карнавално приключенийце — тогава съзрях — не, той ме заговори — оберефрейтор Ланкес.

Спомняте ли си го? Срещнахме го на Атлантическия вал през лятото на четирийсет и четвърта. Там той пазеше бетона и пушеше от цигарите на Маестро Бебра.

По стълбата бяха насядали човек до човек и нежно се притискаха. Тъкмо се канех да поема нагоре и си палех цигара, когато някой ме побутна отзад и един оберефрейтор от последната световна война заговори:

— Ей, колега, я черпи един цигар!

Нищо чудно, че го познах от една дума, но и костюмът му беше землистокафяв като фронтовашки шинел. Въпреки това не бих подновил познанството, ако върху землистокафявото коляно на оберефрейтора и бетонописеца не седеше самата Муза.

Позволете ми първо да поприказвам с художника, а след това да опиша Музата. И не само с цигара го черпих, но и запалка му поднесох, а щом той изпусна първото облаче дим, рекох:

— Оберефрейтор Ланкес, не ме ли помните? Фронтовият театър на Бебра? Мистичен, варварски и отегчен?

При тези думи художникът се сепна — е, не изтърва чак цигарата си, но изтърси Музата от коляно. Улових дългокракото мъртвопияно дете във въздуха и му го върнах. Докато ние двамата, Ланкес и Оскар, обменяхме спомени и сипехме ругатни по адрес на оберлейтенант Херцог, когото Ланкес нарече натегач, възпоменахме също Маестро Бебра и монахините, излезли да събират раци из Ромеловите таралежи, аз се дивях на това видение — Музата. Бе се явила като ангел, с релефна мукавена шапчица от опаковка за експортни яйца и въпреки безпаметното си пиянство, въпреки печално скършените си криле, тя блестеше с художествено — занаятчийския чар на небесна обитателка.

— Туй е Ула — осветли ме живописецът Ланкес. — Учила е за шивачка, но кат е рекла — изкуство, та изкуство, което хич не ме грей, щот от шивачеството все нещо ще изкара, а от изкуството — дръжки.

Тогава Оскар предложи услугите си — нали вадеше добри пари от изкуството — да препоръча шивачката Ула за модел и муза на живописците от Академията. Ланкес тъй се въодушеви, че издърпа от пакетчето ми три цигари наведнъж и от своя страна, ни покани в ателието си, само трябвало аз да платя таксито дотам — не можа да мине без уговорки.

Потеглихме веднага, зарязахме карнавала, платих таксито, а Ланкес — ателието му се намираше на Зитардер Щрасе — кипна на спиртника по едно кафе, което съживи отново Музата. Комай поотрезня, след като повърна с намесата на десния ми показалец.

Едва сега видях, че светлосините й очи постоянно се дивят, чух гласа й — писклив, хриплив, но нелишен от трогателен чар. Когато художникът Ланкес съобщи предложението ми и по-скоро й наложи, отколкото предложи, да стане модел в Академията, тя първом се опъна — не искала да става ни муза, ни модел, искала да принадлежи единствено на живописеца Ланкес. Ала въпросният сухо и без думи — както обичат да постъпват даровитите художници — й зашлеви няколко плесника с едра длан, а сетне пак я попита и се ухили доволно и вече добродушно, когато тя, хлипайки — о, тя плачеше като ангел! — се съгласи да стане добре платен модел и може би муза на живописците от Художествената академия.

Представете си Ула — висока е някъде метър седемдесет и осем, много стройна, крехка и мила, напомня едновременно Ботичели и Кранах. Позирахме голо тяло заедно. Лангустите имат цвета на стройната й гладка плът, покрита с нежен детински мъх. Косите й не са гъсти, ала дълги и сламеноруси. Срамните й къдрици са рижи, порасли в малко триъгълниче. Под мишниците Ула се бръсне всяка седмица.

Както можеше да се очаква, редовите студенти никаква не я свършиха — или ръцете ще й провесят от дълги по-дълги, или главата ми ще направят като плондер, тоест допускаха грешките на всички новаци: не можеха да ни вместят във формата.

Едва когато ни откриха Циге и Разколников, се получиха картини, правилно отразяващи фигурите на Оскар и Музата.

Тя спи, аз я сепвам в съня: „Фавън и нимфа“.

Аз — клекнал, тя — склонила над мен малките си, винаги леко тръпнещи гърди, гали косата ми: „Хубавка и Чудовището“.

Тя — легнала, аз играя между дългите й крака с еднорога конска маска: „Дамата и Еднорогът“.

Всичко това в стила на Циге или Разколников — ту в цвят или в изискано сиви тонове, ту финия рисунък на Разколников или мощния размах с гениалната шпатула на Циге, или леко загатната тайнственост край Ула и Оскар, а накрая Разколников с наша помощ намери пътя към сюрреализма: ето лицето на Оскар се преобразява на меденожълт циферблат — като нашия стоящ часовник навремето, — и от гърбицата ми цъфват механично навити рози, които Ула трябваше да бере, ето ме седнал в разпорената утроба на усмихващата се горе и дългокраката долу Ула, клекнал така между далака и черния й дроб, трябваше да разгръщам книжка с картинки. Страшно обичаха да ни костюмират — Ула беше Коломбина, Оскар — тъжен белосан мим. Накрая на Разколников се падна честта — викаха му така, защото все за престъпление и наказание говореше — да нарисува шедьовъра: аз седях върху нежно мъхнатото ляво бедро на Ула — уродливо детенце, а тя бе Мадоната; Оскар мируваше вместо Исусчо.

Тази картина впоследствие обходи много изложби под заглавие „Мадона 49“ — получи се и ефектен плакат, той се хвърли в очи на моята солидно оеснафена Мария и предизвика домашен скандал, но накрая срещу тлъста сума я купи един рейнски фабрикант, та сигурно и днес виси в заседателната зала на някой административен небостъргач и вдъхновява управленческото тяло.

Забавляваха ме тия талантливи безчинства, дето вършеха с гърбицата и пропорциите ми. Към това се прибавяше и високият хонорар по две марки и половина на час, който даваха за голо тяло двойка на Ула и мен — нали бяхме търсени. И Ула се чувствуваше добре като модел. Откакто редовно внасяше пари вкъщи, художникът Ланкес с едрата тежка ръка се отнасяше по-добре към нея и я побийваше само в случай че гениалните му абстракции се нуждаеха от яростна десница. Така в известен смисъл тя и за този художник се явяваше нещо като муза, макар че той никога не я използуваше като чисто визуален модел; затова плесниците, които й нанасяше, вливаха в живописващата му ръка истинска творческа потентност.

Откровено казано, Ула предизвикваше и мен към насилие с тази своя сълзлива крехкост, която на практика се равняваше на жилавостта на ангел; ала аз умеех да се владея и за да не грабна камшика, я канех на сладкарница или — от чист снобизъм, възприет от контакта ми с художници — я водех на разходка по оживената и тузарска Кьонигсалее като екзотично растение, израсло тънко и дълго под моите пропорции, и я дарявах с чифт лилави чорапи и розови ръкавици.

Друг бе случаят с художника Разколников, който, без да наближава Ула, влизаше в най-интимен контакт с нея. Той я караше да позира широко разкрачена, не я рисуваше, а сядаше на трикрако столче само на няколко крачици от нея и шептейки натрапчиво за престъпление и наказание, впиваше поглед в срамните й части, докато те овлажнееха и се отвореха, а Разколников само от приказка и гледане изпитваше освободителното чувство, скокваше от столчето и с грандиозен размах на четката се нахвърляше върху „Мадона-49“ на статива.

Понякога и мен фиксираше Разколников, макар по съвсем други причини. Той смяташе, че нещо ми липсва. За някакъв вакуум между ръцете ми говореше и току тикваше между пръстите ми един или друг предмет, а неговата сюрреалистична фантазия изобилствуваше от идеи. Така Разколников въоръжи Оскар с револвер и ме накара — вече като Христа — да се целя в Мадоната. Пясъчен часовник ли не държах, едно криво огледало даже, пред лицето на Мадоната, което ужасно я обезобразяваше. Ножици, рибена кост, телефонни слушалки, мъртвешки черепи, самолетчета, танкове и океански кораби стисках в ръце, ала вакуумът — Разколников начаса забелязваше — все не се запълваше.

Оскар се страхуваше от деня, когато художникът щеше да донесе предмета, предназначен единствено и само за неговите ръце. А когато най-сетне донесе барабана, неистово изкрещях: „Нее!“

Разколников: Вземи барабана, Оскар, прозрях те!

Аз (треперейки): Не, за нищо на света. Това е минало!

Той (мрачно): Нищо не е минало, всичко се повтаря, престъпление, наказание и пак престъпление!

Аз (със сетни сили): Оскар се покая. Пощадете ме, недейте! Всичко ще държа, само барабан — не!

Плачех, когато Муза Ула се приведе над мен и — заслепен от сълзи — не можах да я възпра да ме целуне, да ме целуне с най-сатанинската целувка. Всички вие, които някога сте получавали целувка от муза, навярно ще се досетите, че след тая жигосваща целувка Оскар мигом взе барабана, отново пое онзи Тенекийко, от който се бе отрекъл преди години и го бе погребал в пясъка на гробището „Заспе“.

Ала не забарабаних. Само позирах, за да ме нарисуват — и тази гавра ми стигаше — като Христос Барабанчика върху голото ляво бедро на Мадона-49.

Така ме бе видяла Мария върху афиша за една изложба. Без да ми каже, ходила на изложбата, колко ли е стояла пред картината, за да се назлоби; защото вкъщи ме подложи на разпит и започна да ме налага с линийката на сина ми Курт. Тя, която от няколко месеца си бе намерила добре платена работа в един голям деликатесен магазин първо като продавачка, а скоро — благодарение на усърдието си — като касиерка, излезе насреща ми като добре интегрирала се в Запада персона, а не като далавераджийка и бежанка от Изтока. Ето защо с основание можеше да ме нарича и прасе, и курвар, и пропаднал тип, крещеше ми също, че не ми искала мръснишките пари, изкарани с курварлък, да съм се пръждосвал заедно с тях от очите й.

Но Мария скоро си взе последните думи назад и след две седмици отново удържа за общата каса немалка част от хонорара ми. Въпреки това аз твърдо реших да не съжителствувам повече с нея, сестра й Густе и сина ми Курт; исках да замина някъде далеч, в Хамбург и — ако е възможно — да се върна на морето, ала Мария, която твърде бързо се помири с намерението ми да се изнеса, ме предума с помощта на сестра си Густе да си потърся квартира по-наблизо, край нея и Курт, или поне в Дюселдорф.