Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (24)

Как намерих отдушник при стрина Греф

Него, Греф, не го обичах. Той, Греф, не ме обичаше. И по-късно, когато Греф ми построи барабанната машина, пак не го обикнах. Дори днес, когато Оскар едва намира сили да храни дълготрайни антипатии, не обичам много Греф, макар отдавна да не е на тоя свят.

Греф беше зарзаватчия. Не се заблуждавайте. Ни в картофи, ни в къдраво зеле вярваше той, ала имаше обширни познания в градинарството и се пишеше за голям градинар, природолюбител и вегетарианец; Но тъкмо защото не кусваше месо, Греф не беше истински зарзаватчия. Не умееше да говори за зеленчука като за зеленчук:

— Вгледайте се, моля, в тоя покъртителен картоф — чувах го често да говори на клиентите си. — Вижте тоя набъбнал, напращял, създаващ все нови и нови форми, ала тъй непорочен плод! Обичам картофа, защото имаме общ език!

Естествено един истински зарзаватчия не бива никога да говори по тоя начин и да шашва клиентелата. Баба Анна Коляйчек, която прекара живота си по картофищата, дори при най-добрата реколта отдумваше не повече от едно изреченийце:

— Таз година грудките комай станаха малко по-едри от ланшните.

При това Анна Коляйчек и брат й Винцент Бронски разчитаха на картофената реколта къде — къде повече от Греф Зарзаватчията, който наваксваше слабия картофен добив с добрата сливова реколта например.

Всичко у Греф бе префърцунено. Защо бе нужно да носи зелена престилка из зарзаватчийницата? А що за самомнителност — да важничи и се хили в очите на клиентите и да нарича спаначенозеления си пещемал „зелената градинарска престилка на милозливия бог“. Пък и скаутството в прибавка — сърце не му даваше да го зареже. Вярно, наложи се още през трийсет и осма да разтури групата си — спретнаха момчетата с кафяви ризи и напети черни униформи за зимата, — ала бившите скаути — цивилни или в нова униформа — наминаваха редовно и често, за да попеят със своя бивш старши скаут, който подръпваше струните на една китара върху заетата лично от дядо Боже градинарска престилка, утринни песни, вечерни песни, планинарски песни, войнишки песни, жетварски песни, черковни песни, песни от родния и чуждия фолклор. Тъй като Греф съвсем навреме бе влязъл в НМСК^[1], и от 41-ва минаваше не само за зарзаватчия, а и за квартален отговорник по противовъздушна отбрана, освен това се позоваваше на връзките си с двама бивши скаути, бързо напреднали в Юнгфолк като ротен и кадрови фюрери, можеше да се каже, че спявките в картофения склад на Греф бяха получили благословията на Областното бюро на Хитлерюгенд. Също и гаулайтерът по идеологическата част Льобзак го покани да организира няколко певчески вечери с курсантите в крепостта Йенкау. В началото на четирийсета година натовариха Греф и още един прогимназиален учител да съставят младежка песнопойка за областта Данциг — Западна Прусия, под надслов „Пейте с нас!“. Няма що — хубава книжка стана. Зарзаватчията получи покана от Берлин, парафирана лично от райхсфюрера на Хитлерюгенд, да участвува в Берлинската среща с ръководители на певчески групи.

Та значи Греф бе истинско чудо на природата. Той не само бе наизустил всички строфи на всички песни, но и палатки можеше да вдига, и лагерни огньове да пали и да гаси, без да лумне пожар в гората, и да марширува целеустремено с компас, зовеше всички зрими звезди по малко име, разправяше весели и приключенски истории; знаеше преданията от поречието на Висла, държеше патриотични лекции на тема „Данциг и Ханзата“, изброяваше всички велики майстори на тевтонския орден със съответните биографични данни, ала не се задоволяваше с това и с часове говореше за Германската мисия в земите на ордена, но много рядко си позволяваше да пусне някоя скаутска пикантерия в лекциите си.

Греф обичаше младежта. Обичаше момчетата повече от момичетата. Всъщност въобще не обичаше момичетата, обичаше само момчетата. Често обичта му към момчетата не свършваше само с агитките. Нищо чудно, ако оная повлекана стрина Грефовица с вечно мазен сутиен и прокъсани кюлоти го е принуждавала да търси по-чистите измерения на любовта сред пъргавите и уханно чисти юноши. Но кой знае къде се коренеше онова дърво, по чиито клони през всички сезони цъфтеше мърлявото бельо на госпожа Греф? На мен ми се струва, че Грефовица се занемари само защото зарзаватчията — противовъздушен защитник нямаше око да оцени нейната небрежна и малко глуповата пищност.

Греф обичаше нещо по-стегнато, по-мускулесто, по-закалено. Под „природа“ разбираше аскетизъм. А под „аскетизъм“ разбираше особен род хигиена на тялото. Греф до тънкост познаваше своето тяло. Обгръщаше го с най-нежни грижи, излагаше го на зноя и — с особена и изобретателност — на студа. Докато Оскар стъклоломстваше с близко — и далекобоен писък, а понякога разтапяше скрежни цветчета по прозорците или кършеше и звънтеше по ледени висулки, зарзаватчията атакуваше леда с ръчен инструмент.

Греф пробиваше дупки в леда. През декември, януари, февруари пробиваше с брадва дупки в леда. Още по тъмно изкарваше велосипеда от зимника, увиваше ледотрошачката в една торба за лук, поемаше през Заспе към Брьозен, а от Брьозен по снежната морска алея към Глеткау, спираше нейде по пътя между Брьозен и Глеткау и — докато бавно просветляваше, — буташе велосипеда с брадвата в торба по заскрежения плаж, сетне навлизаше двеста-триста метра в заледеното Балтийско море. Там владееха гъсти мъгли. Никой откъм брега не можеше да види как Греф полага колелото на леда, отвива брадвата от торбата за лук, притихва благоговейно за минута — две, вслушва се в сирените на скованите в лед товарни кораби, сетне хвърля якето, поразкършва се и накрая със силни, равни удари започва да копае кръгла дупка в Балтийско море.

За има-няма час Греф изкопаваше дупката. Само не ме питайте откъде знам всичко това. В ония години Оскар знаеше какво ли не. Така знаех и за колко време Греф изкопава своята дупка в ледената кора. Солена пот избиваше по високото му гърбовато чело и отхвърчаше на пръски в снега. Греф умело въртеше брадвата; очертаваше дълбок кръг, а щом кръгът се затвореше, повдигаше с голи ръце дебелия двайсет сантиметра диск от ледената равнина, която навярно стигаше до Хела, ако не и до Швеция. Прастара и сива, понесла своя леден булгур, се блещеше водата от дупката. Отвътре струеше лека пара, макар да нямаше горещ извор. Дупката подмами рибата. Сега Греф би могъл да метне въдица и да налови миноги или някоя десеткилограмова треска. Но вместо да метне въдица, той започваше да се съблича, да се съблича дибидюс гол; понеже когато Греф се събличаше, той се събличаше дибидюс гол.

Оскар съвсем не иска да ви полазят тръпки от студ. Накратко казано: Зиме Греф Зарзаватчията се къпеше два пъти седмично в Балтика. Всяка сряда се къпеше, сам в ранни зори. В шест подкарваше колелото, в шест и половина пристигаше там, до осем без четвърт изкопаваше дупката, с ловки, префърцунени движения хвърляше дрехите си, след като първо се натъркаше със сняг, скачаше в дупката и се разцирикваше, ала понякога го чувах и да пее: „Диви гъски пърхат в нощта“ или: „О, как любим ний силните бури“, пееше, къпеше се, цирикаше в продължение на две-три минути, а после с един скок изрипваше отвън, чудовищно откроен върху белотата на леда: една димяща, червена като рак мръвка препускаше презглава край дупката, цирикаше, тлееше, най-сетне се шмугваше пак в дрехите и яхваше колелото. Малко преди осем Греф отново бе на Лабесвег и отваряше навреме зарзаватчийницата.

Втората баня Греф правеше всяка неделя в компанията на няколко момчета. Оскар не твърди, че ги е видял, а и наистина не ги е видял. Но тъй разправяха хората по-късно. Майн Музиканта знаеше разни истории за Зарзаватчията, разтръбяваше ги из цялата махала, в една от тия тромпетни истории се казваше: В най-студените зимни месеци Греф се чипкал всяка неделя в момчешка компания. Но дори и Майн никога не спомена, че Зарзаватчията е принуждавал младежите да скачат голи в ледената дупка. Разтапял се от удоволствие, като гледал как тия полуголчовци или почтиголчовци палуват мускулести и жилави по леда и се натъркват едни други със сняг. Да, така сгрявали момчурляците сърцето на Греф в снега, та преди или след банята той често палувал с тях, помагал да обтрият един или друг юноша със сняг или позволявал на цялата орда да обтрие и него самия; така разправяше Майн Музиканта, че със собствените си очи бил видял тая картинка от морската алея за Глеткау въпреки гъстата крайбрежна мъгла: ужасяващо голият, пеещ, цирикащ Греф награбил двама от голите си питомци, и тъй натоварени гольо връз гольо — една разцирикана, изпусната тройка буйно препуснала по дебелата ледена покривка на Балтика.

Не е трудно да се досети човек, че Греф няма рибарска жилка, при все че в Брьозен и Нойфарвасер имаше мнозина рибари на име Греф. Греф Зарзаватчията бе родом от Тигенхоф, но Лина Греф, по баща Барч, се бе запознала с мъжа си в Прауст. Там помагал на един млад предприемчив викарий да обслужва калфите от католическото сдружение, а Лина заради същия тоя викарий всяка събота ходела в енорийската община. Ако се съди по една снимка, която стрина Греф явно ми е подарила, защото и до днес се мъдри в моя албум, двайсетгодишната Лина е била твърде ячка, дундеста, жизнена, добродушна, лекомислена и глуповата. Баща й имал една бая голяма градина с разсадник в Свети Албрехт. Венчала се за Греф на двайсет и две години млада и неопитна — както уверяваше по-късно тя, — така я посъветвал викарият, и със зестрата от баща й отворили зарзаватчийница в Лангфур. Тъй като получавали голяма част, от стоката, кажи-речи — всички плодове, на безценица от бащината й градина, търговията потръгнала някак от само себе си, та Греф не могъл много да й напакости.

Ами да, ако Зарзаватчията не проявяваше детинска склонност към изобретения, като нищо щеше да превърне дюкяна в златна мина, на такова удобно място в многодетното предградие, далеч от всяка конкуренция. Но нали ревизорът от Службата за мерки и теглилки три или четири пъти идва на проверка, конфискуваше теглилките, заключваше кантара и налагаше на Греф кога по-големи, кога по-малки глоби, ето защо част от постоянните му клиенти го зарязаха и предпочетоха земеделския пазар, а хората взеха да шушукат:

— Абе тя стоката на Греф от хубава по-хубава, пък не е и скъпа, ама данъчният пак ходи в дюкяна, не му е чиста май работата.

При това съм сигурен, че Греф не е искал да мами никого. Ето какво се бе случило: След като зарзаватчията бе направил някои корекции в големия кантар за картофи, той теглеше по-малко, за сметка на Греф. И така, малко преди войната Греф вгради във въпросния кантар пеещи камбанки, които запяваха при определено тегло картофи. За двайсет фунта картофи клиентът изслушваше в добавка мелодията „На слънчевия плаж на Заале…“, петдесет фунта картофи включваха „Бъди верен и почтен до гроб“, сто фунта зимни картофи изтръгваха от камбанките наивно — омайните звуци на „Анютка от Тарау“.

Макар да виждах, че подобни музикални шегички няма да се харесат на Службата за мерки и теглилки, Оскар проявяваше разбиране към приумиците на Зарзаватчията. Също и Лина Греф прощаваше тия чудатости на съпруга си, защото, само защото бракът на Грефови се крепеше тъкмо на това качество на двамата съпрузи — да си прощават взаимно всички чудатости. И дума да няма — бракът на Грефови бе хармоничен. Зарзаватчията не биеше жена си, никога не й изневеряваше, не беше пияница, нито гуляйджия, по-скоро бе весел, солиден на вид мъж, станал с общителния си отзивчив характер любимец не само на младите, но и на онази част от клиентите, които купуваха заедно с картофите и музиката на търговеца.

Така Греф спокойно и снизходително гледаше как неговата Лина от година на година все повече се занемарява и овонява. Виждах как Греф се подсмихва, когато негови приятели незлобливо го подмятаха за неговата повлекана. Понякога го чувах да казва на Мацерат — духайки и потривайки добре поддържаните си въпреки картофите ръце, — който шумно се възмущаваше от мърлявщината на стрина Греф:

— Разбира се, че имаш право, Алфред. Такава си ми е тя, малко мърлявичка, кротушата Лина. А ти и аз — да не би да сме идеални?

Ако Мацерат се заядеше, Греф решаваше подобни спорове с твърд, но любезен тон:

— Може и да си прав за едно — друго, но пък златно сърце има. Познавам си аз моята Лина.

Може и да е познавал своята Лина. Но тя надали го познаваше. Също както съседите и клиентите, тя виждаше в отношенията на Греф към юношите и младежите, чести гости на търговеца само момчешко въодушевление от един наистина самодеен, но ревностен приятел и възпитател на младежта.

Мен лично Греф не можеше нито да въодушевява, нито да възпитава. А и Оскар не беше неговият тип. Ако бях решил да поотрасна, може би щях да стана неговия тип; понеже синът ми Курт, който сега кара тринайсет, при цялата си кокалеста дангалащина е точно въплъщение на Грефовия тип, макар да е одрал кожата на Мария, от мен е взел по-малко, а от Мацерат — нищичко.

Греф и Фриц Тручински, върнал се в домашен отпуск, кумуваха на Мария Тручински и Алфред Мацерат. Понеже и Мария бе протестантка като съпруга си, сключиха само граждански брак. Събитието стана в средата на декември. Мацерат каза своето „да“ в партийна униформа. Мария беше в третия месец.

Колкото по се ошишкваше моята любима, толкова повече нарастваше омразата на Оскар. Нямах нищо против самата бременност. Но перспективата, че заченатият от мене плод един ден ще носи името Мацерат, убиваше радостта ми от очаквания наследник. Ето защо предприех първия опит за спонтанен аборт, естествено твърде късно, защото Мария бе влязла в петия месец. Това се случи по време на карнавала. Мария искаше да закачи няколко серпентини и две клоунски маски с грамадни като патладжан носове на месинговия прът над тезгяха, където висяха саламите и сланината. Стълбата, която обикновено стоеше непоклатимо до лавиците, сега едва се крепеше, опряна на тезгяха. Мария — високо горе, а Оскар — ниско долу, в подножието на стълбата. Подпъхнах барабанните палки като лост, подложих едно рамо и най-твърдото си намерение, повдигнах крачето на стълбата първо нагоре, после встрани: Мария се сепна и леко извика, сред книжни гирлянди и палячовски маски, стълбата се олюля, Оскар отскочи встрани, а досами него, повличайки шарени лентички, колбаси и маски, се сгромоляса Мария.

Получи се по-зле, отколкото очаквах. Навехна си само глезена, нямаше други по-сериозни увреждания, трябваше да лежи и се пази, разплуваше се все повече и повече и нито дума не спомена пред Мацерат кой е спомогнал да си навехне крака.

Едва през месец май следващата година, някъде три седмици преди термина за раждане, когато направих втори опит да предизвикам аборт, тя сподели със съпруга си Мацерат, но спести част от истината. Каза го на масата, в мое присъствие:

— Напоследък малкият Оскар е станал много палав и понявга ме удря в корема. Кво ша каиш, да го пратим при мама, докато родя, там място има.

Мацерат чу и повярва. В действителност обаче един пристъп на унищожителен гняв бе довел до съвсем друг сблъсък между мен и Мария.

През обедната почивка тя бе полегнала на кушетката да си почине. След като бе измил съдовете, Мацерат бе слязъл в дюкяна да аранжира витрината. Тихо беше в дневната. Муха бръмваше, обичайното тиктакане на часовника, радиото едва чуто мъркаше съобщение за успешната акция на парашутистите на остров Крит. Заслушах се само когато пуснаха гласа на големия боксьор Макс Шмелинг. Доколкото схванах, при скока и приземяването на скалистия критски бряг той бе навехнал шампионския си глезен и сега трябваше да лежи и го къта — също както Мария, която след падането от стълбата трябваше да пази леглото. Шмелинг говореше спокойно, скромно, сетне заговориха по-неизвестни парашутисти и Оскар престана да слуша: тишина, може би муха бръмваше, обичайното тиктакане на часовника, радиото едва чуто мъркаше.

Седях си на столчето до прозореца и наблюдавах Марииното шкембе. Тя дишаше тежко и беше затворила очи, сегиз-тогиз сърдито потропвах по Тенекийко. Ала Мария не помръдваше и ме принуждаваше да дишам в една стая с нейния тумбак. Какво от това, че там бяха часовникът, мухата между прозореца и пердето и радиото със скалистия критски бряг в дъното. Но съвсем скоро всичко това хлътна зад някакъв хоризонт и виждах единствено корема, не знаех нито в коя стая се е изтумбил, нито пък кому принадлежи, вече почти не си спомнях кой е напомпал тоя корем така, имах само едно желание: да се махне тоя корем, тук има някаква измама, той ти скрива гледката, стани и направи нещо! Тогава станах. Иди и виж какво може да се направи! Тогава се запътих към тоя тумбак и пътьом докопах нещо. Я как са се подули червата — лоша работа! Трябва да пуснеш въздуха! Тогава вдигнах пътьом докопаното, потърсих удобно местенце между пухкавите Мариини ръце, дишащи ведно с корема. Хайде, решавай, Оскар, Мария сега ще отвори очи! Тогава усетих, че съм наблюдаван, но продължих да гледам леко потръпващата лява ръка на Мария, е, забелязах, че тя помести десница, че десницата си е наумила нещо и никак не се учудих, когато Мариината десница изсука ножиците от юмрука на Оскар. И така съм застинал секунди може би с вдигната, опразнена длан, чувах часовника, мухата, гласа на шпикера, който дочиташе съобщението за остров Крит, а сетне, преди да започне следващото предаване — танцови ритми от два до три, се връцнах и избягах от нашата дневна, която при вида на тоя разплул се из стаята корем бе страшно отесняла.

Два дни по-късно Мария ме снабди с нов барабан и ме заведе при мама Тручински във вмирисания на ерзац — кафе и пържени картофи апартамент на втория етаж. Първо спях на канапето, понеже Оскар отказа да легне в някогашното легло на Херберт, боеше се да не ухае на ваниловия дъх на Мария. След седмица Стария Хайланд примъкна и дървеното ми креватче нагоре по стълбите. Позволих му да го сложи до онова легло, което бе кротувало под мен, Мария и нашия лимонаден прах.

Оскар се поуспокои при мама Тручински или просто стана по-безразличен. Нали сега не виждах тумбака, понеже Мария не смееше да изкачва стълбите. А аз избягвах жилището в партера, дюкяна, улицата, та даже и задния двор, където пак отглеждаха зайци, понеже пазарът все повече обедняваше.

Оскар най обичаше да се заседява пред пощенските картички, които подофицер Фриц Тручински бе изпращал или донасял от Париж. Бях си изградил някаква представа за град Париж, ала когато мама Тручински ми подаде изглед с Айфеловата кула, тая дръзко извисила се желязна конструкция така ме вдъхнови, че забарабаних Париж, забарабаних мюзет^[2], без да бях чувал мюзет в живота си.

На дванайсети юни, по моите сметки две седмици преждевременно, в зодия Близнаци, а не Рак — както бях смятал — се роди моят син Курт. Бащата — в годината на Юпитер, синът в годината на Венера. Бащата — Дева, повлияна от Меркурий, склонен към скептицизъм и находчивост; синът — също повлиян от Меркурий, но Близнак, надарен с хладен, амбициозен ум. Колкото благоприятно се бе отразила изгряващата Венера от зодия Везни върху мен, толкова пагубно бе повлиял Овенът моя син; имаше да си патя от неговия Марс.

Мама Тручински, възбудена като мишка, ми съобщи новината:

— Знайш ли баби, щъркелът ти донесъл братче. Все се молех, да н’ се пръкне женско, та да н’ създава грижи!

Тъкмо бях престанал да барабаня пред партитурата с Айфеловата кула и току-що присъединилата се Триумфална арка. В качеството си на баба Тручински мама Тручински явно не очакваше поздравления от мен. Въпреки че не беше неделя, тя реши да се поначерви, измъкна крайно практичната кесия от „Цикория“, натърка бузите си вместо с руж и — прясно гримосана — излезе от къщи, за да подкрепи долу, в партера, лъже-татко Мацерат…

Както казах вече — беше юни. Лъжовен месец. Победи по всички фронтове — ако победите на Балканите можеха да се смятат за победи, — затова пък ни предстояха грандиозни победи на Изток. Там се състредоточаваше многохилядна армия. Железницата се запъхтяваше от работа. И Фриц Тручински, който до тоя момент си бе живял царски в Париж, трябваше да предприеме едно пътуване на Изток, което нямаше да свърши много скоро и не можеше да се сбърка с който и да е фронтовашки отпуск. А Оскар си седеше спокойно пред лъскавите картички, пренасяше се в меката парижка пролет, барабанеше „Trois jeunes tombours“^[3] и нямаше вземане — даване с немските окупационни войски, така че защо да се страхува от разни партизани, че могат да го хвърлят от някой мост в Сена. Нищо подобно, изкачвах Айфеловата кула заедно с Барабанко — цивилен от глава до пети — наслаждавах се от върха на далечни простори, чувствувах се великолепно въпреки примамливата висота — освободен от всякакви горчиво — сладостни мисли за самоубийство, — та едва като слязох долу и застанах деветдесет и четири сантиметров в подножието на Айфеловата кула, се сетих за рождението на своя син.

Voila^[4], син! — помислих си аз. Като стане на три годинки, трябва да получи барабан. Ха да видим кой е бащата — оня господинчо Мацерат или аз, Оскар Бронски.

В августовските жеги — тогава пак съобщаваха за някаква успешна обсада, за битката при Смоленск, — тогава кръстихме сина ми Курт. Ала откъде изпаднаха баба Анна Коляйчек и брат й Винцент Бронски — дявол знае! Ако пак приемех версията, че Ян Бронски ми е баща, а кроткият и все по-чудноват Винцент ми е дядо по бащина линия, имаше достатъчно основания да бъдат поканени. Най-сетне нали моите дядо и баба бяха прадядо и прабаба на сина ми Курт.

Ала къде такава логика у Мацерат, макар че сам бе предложил да ги поканят. Дори и в най-отчайващите моменти, да кажем — след като го съсипеха на скат, — той се смяташе за двоен създател, баща и въртокъщник. Оскар можа отново да види своята баба и дядо по съвсем други причини. Бяха понемчили двамата стари хорица. Те не бяха вече поляци и само сънуваха за кашубски. Обявиха ги за немски изселници, група трета. Освен това вдовицата на Ян, Хедвига Бронски, се бе омъжила за един балтийски немец — местен селски фюрер в Рамкау. Вече бяха пуснати в ход заявления, съгласно които след потвърждение Марга и Щефан Бронски трябваше да вземат името на своя пастрок Елерс. Седемнайсетгодишният Щефан се бе записал доброволец, сега набиваше крак на учебния плац в Грос Бошпол и имаше изгледи да го допуснат до театъра на военните действия в Европа, а Оскар, който също скоро щеше да влезе в донаборна възраст, трябваше да чака зад своя барабан да се открие вакантно място за тригодишен барабанчик в армията, флота или евентуално в авиацията.

Местният селски фюрер Елерс повлече крак. Две седмици преди кръщенето той пристигна на Лабесвег във файтон с два коня, с Хедвига Бронски на капрата. Имаше криви крака като кавалерист, страдаше от стомах и въобще не можеше да се сравни с Ян Бронски. С цяла глава по-нисък от кравооката Хедвига, той седеше на масата в дневната. Неговата поява изненада дори Мацерат. Не можеха да завържат разговор. За времето поприказваха, заключиха, че на Изток големи работи ставали, войските бойко напредвали и къде по-енергично, отколкото в петнайсета — припомняше си Мацерат, — та нали и той воювал на фронта през петнайсета. Всички гледаха да не споменат случайно Ян Бронски, докато не им обърках негласните сметки, направих смешна мутричка и извиках няколко пъти името на Оскаровия чичко Ян, Мацерат се овладя, каза нещо прочувствено и дълбокомъдрено за своя бивш приятел и съперник. Елерс тутакси и словоизлиятелно го подкрепи, макар че никога не беше виждал своя предшественик с очите си. Хедвига дори съумя да произведе няколко искрени и бавно изтърколили се сълзи, а накрая и заключително слово на тема Ян:

— Кротък човек беше той. Една муа не мойше да убие. Кой би рекъл, че тъй ша свърши, горкият. Па толкоз бъзлив беше, от сянката си се сяпкаше.

След тия думи Мацерат помоли застаналата зад него Мария да донесе няколко бутилки бира и попита Елерс играе ли скат. Страшно съжалявал, но не играел, ала Мацерат беше достатъчно великодушен да прости тоя дребен недостатък на местния селски фюрер. Дори по рамото го потупа, а щом бирата се запени в чашите, го увери: Дребна работа — скатът, нямало да им развали доброто приятелство я.

Така Хедвига Бронски, понастоящем Хедвига Елерс, пак намери пътя към нашия дом и доведе на кръщенката на сина ми Курт не само своя селски фюрер, а и бившия си свекър Винцент Бронски и сестра му Анна. Мацерат явно бе предупреден, приветствува двамата стари хорица гръмко и сърдечно на улицата под съседските прозорци, а в дневната, когато бабчето бръкна под четирите фустана и извади кръщелния подарък — една охранена гъска, той каза:

— Ама нямаше нужда, майчице. Радвам се, че си тук, па и нищо да не беше донесла!

Но тия приказки не се харесаха на бабчето, тя очакваше да похвалят гъската й, потупа с длан тлъстата гъска и се сопна:

— Хайде, стига, Алфредко! Та туй не й кашубска гъска, ами чистокръвна арийка, ша ти са услади кат’ преди войната!

С това разрешиха всички национални проблеми, само преди кръщавката Оскар ги поразвъртя малко, защото отказа да влезе в протестантска църква. Как ли не ме залъгваха — донесоха Барабанко от таксито и ми го подхвърлиха като стръв, как ли не ме убеждаваха: в протестантски църкви човек спокойно можел да си внесе барабан, но аз си останах заклет католик, по-скоро бих предпочел една кратка, претупана изповед в свещеническото ухо на Преподобния Винке, отколкото да слушам протестантска проповед. Мацерат отстъпи. Навярно се боеше от гласа ми и произтичащите от него претенции за обезщетение. И така останах в таксито, докато в църквата кръщаваха, съзерцавах тила на шофьора, разглеждах лицето на Оскар в огледалцето, припомних си моята кръщенка преди години и напразните опити на Преподобния Винке да пропъди сатаната от кръщелника Оскар.

След кръщенката падна великото плюскане. Бяха събрали две маси. Започна се със супа „Мок Търтл“, хранене с лъжица и с ръба на чинията. Роднините от село юнашки сърбаха. Греф бе разперил кутре. Гретичка Шефлер дъвчеше супата. Густе се бе ухилила до уши над лъжицата. Елерс плямпаше. Винцент треперливо се мъчеше да улучи устата си. Само бабките, баба Анна и мама Тручински, се бяха отдали всецяло на лъжиците, а Оскар се изплъзна — така да се каже на лъжицата, изхлузи се тихомълком, докато другите продължаваха да гребат, и потърси в спалнята люлката на сина си, за да поразмишлява над своя син, докато другите зад лъжиците се спаружваха все по-безмозъчни и изсърбани, макар да се наливаха със супа лъжица по лъжица.

Небесносин балдахин от тюл — над кошчето с колелца. Тъй като пръчките на кошчето бяха прекалено високи, първо мернах само нещо сбръчкано и моравочервено. Стъпих на Барабанко, сега вече можех да погледам моя заспал, нервно потрепващ син. О, бащино честолюбие, дето търси все големите думи! Понеже при вида на кърмачето не ми хрумна нищо друго освен краткото изречение: „Когато стане на три години, ще получи барабан“; тъй като моят син не ме допусна в мисловния си свят; тъй като можех само да се надявам, че е от кърмачетата с остър слух като мен, аз още веднъж му обещах тенекиен барабан за третия рожден ден, сетне слязох от Тенекийко и пак реших да се завъртя край големите в дневната.

Там тъкмо дояждаха супата „Мок Търтл“. Мария донесе сладкия консервиран грах в разтопено масло. Мацерат, който отговаряше за свинското печено, собственоръчно сервира тепсията, хвърли сакото и се залови да реже крехкото сочно месо, режеше филийка след филийка и с такава безочлива нежност, че просто не можех да го гледам.

На зарзаватчията сервираха специална порция. Консервирани аспержи, твърдо сварени яйца и сметана с ряпа получи той, защото вегетарианците месо не ядат. Но и той като другите си пльосна топка картофено пюре, ала не я заля със сос от печеното, а с припържено масълце, което Мария любезно му донесе в цвъртящо тиганче. Докато другите пиеха бира, в чашата на Греф имаше сладък плодов сок. Коментираха обсадата на Киев, брояха пленниците на пръсти. Балтиецът Елерс така се разчевръсти, че на всеки стохиляден пленник мигом вирваше по един пръст, а когато разтворените му пръсти комплектуваха милион, броейки, обезглавяваше пръст подир пръст. Щом изчерпаха темата за руските пленници, които с нарастващата си численост ставаха все по-незначителни и безинтересни, Шефлер взе да разправя за подводниците в Готенхафен, а Мацерат пошушна в ухото на баба Анна, че в Шихау всяка седмица пускали по две подводници на вода. После Греф Зарзаватчията обясни на всички присъствуващи защо подводниците се пускали на вода не с кърмата напред, а странично. Той искаше да онагледи разказа си и за всяка операция разполагаше със съответните ръкомахания, част от гостите, шашнати от строителството на подводници, заплеснато и несръчно му подражаваха. Винцент Бронски, като замахна с лява ръка да наподоби потапяща се подводница, бутна чашата си с бира. Баба го сгълча. Но Мария я успокои, нали утре така или иначе покривката щяла да се пере, а при кръщенката не можело да не направят лекета, естествено било. Тогава мама Тручински тутакси дотърча с един парцал и попи бирената локвичка, а в лявата ръка държеше голямата кристална купа, пълна догоре с шоколадов пудинг с настъргани бадеми.

Ех, защо шоколадовият пудинг не бе залят с друг сос или по-добре да нямаше никакъв! А то — ванилов сос. Гъст, жълт — ванилов сос. Един най-обикновен, нищо и никакъв, но въпреки това единствен по рода си сос. Надали на този свят има нещо по-весело или по-тъжно от ваниловия сос? Колко нежно се вдигаше ваниловият аромат и ме обгръщаше все повече и повече с Мария, та не можех да я гледам и понасям повече тая разпръсквателка на ванилови миризми, която седеше до Мацерат и му държеше ръката.

От детското столче се изсули Оскар, вкопчен в полите на стрина Греф, просна се в краката й, докато тя гребеше с лъжицата горе, и за първи път се наслади на оная специфична за Лина Греф миризма, която мигновено надмогваше, поглъщаше, убиваше всяка ванилия.

Колкото и да ми киселееше в носа, аз упорито устоявах на новия вид миризма, докато всичките ми свързани с ванилията спомени се притъпиха. Бавно, безшумно и без спазми дойде освобождаващото чувство за повръщане. Докато от мен се изсипваха супата „Мок Търтл“, залците свинско печено, почти цели зелените грахчета и няколкото лъжички шоколадов пудинг с ванилов сос, осъзнах своята немощ, заплувах в своята немощ; Оскаровата немощ се разля пред нозете на Лина Греф — и реших занапред всекидневно да търся отдушник при Лина Греф.