Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (21)

Мария

Докато историята с цяло гърло тръбеше извънредни съобщения и като добре гресирана амфибия препътуваше, преплуваше и прелиташе шосетата, водните пътища и въздушните простори на Европа, моите дела, ограничаващи се единствено в разбишкването на лакирани Барабанковци, вървяха зле, мудно, удряха на камък. Докато ковачите на историята щедро пилееха скъп метал, последният ми Тенекийко пак се разхлопа. Е, да, Оскар бе успял да спаси един чисто нов, тук-таме поодраскан инструмент от Полската поща и по този начин бе осмислил донякъде защитата й. Колко му беше на един барабан — нали в най-добрите си дни за няколко седмици превръщах един Тенекийко в купчина боклук, та какво можеше да означава за Оскар тенекиеният барабан на господин Началник — младши — нищо работа!

Веднага след изписването ми от Градската болница — оплаквайки разлъката с моите медсестрици — аз запретнах ръкави и развъртях палки в яростен туш: заработих, тремолирайки, и тремолирах, работейки. Да не би заради оня дъждовен подиробед на гробището „Заспе“ да си зарежа занаята, напротив, Оскар удвои усилия и най-усърдно се зае да унищожи барабана — последния свидетел на позорното му съглашение с фрицовете.

Ала Барабанко се опъваше, държеше ми език — пернех ли го, и той ме перваше с някое обвинение. Странно защо, но при тези престрелки, с които исках да залича само определен отрязък от миналото си, в главата ми все пощаджията Виктор Велун се навърташе, въпреки че тоя Недоскиф нямаше как да свидетелствува против мене. А дали не бе успял да избяга точно защото беше късоглед? Дали късогледите не виждат по-добре и Велун, когото постоянно окайвам, не бе забелязал жестовете ми, макар и като размазан силует? Дали не бе прозрял юдинската ми игра и с бягството си не бе отмъкнал тайната и позора на Оскар, а сега ги разнася навред по света?

Едва към средата на декември обвиненията на моята лъскава, увиснала на врата ми съвест с огненочервени езици зазвучаха по-неубедително: лакът се попука, взе да се люпи. Тенекийко омекна, изтъня и се ръфаше, ръфаше, докато съвсем светна. А щом нещо страда и мъчително агонизира, състрадалецът гледа да спести някак мъките, да ускори кончината. В дните преди Коледа Оскар се разбърза, тъй се разчевръсти, че съседите и Мацерат за главата се хванаха, искаше до Бъдни вечер да се разплати; защото се надявах, че на Бъдни вечер ще получа нов, необременен барабан.

И успях. В деня преди двадесет и четвърти успях да избавя плътта и душата си от едно поръждавяло, дрипаво Дрънкало, все едно при катастрофа размазано; с това — надявах се — и за мен Полската поща окончателно падна.

Няма човек — ако сте склонни да ме смятате за човек, — който да е изживял по-разочароваща Коледа от Оскар, уважен с камара подаръци под коледната елха, освен с тенекиен барабан.

Кутия с кубчета се мъдреше там, така и не я отворих. Един лебед — люлка трябваше да предизвика сензация и да ме превърне в Лоенгрин. Колкото да ме ядосат, си бяха позволили да оставят сред даровете и три-четири бебешки книжки. В употреба можеха да влязат само чифт ръкавици, ботушки с връзки и един червен пуловер, майсторлък на Гретичка Шефлер. Съкрушен, Оскар плъзна поглед от кутията с кубчета към лебеда и се вторачи в корицата на една от книжките, на която цял оркестър весели мечовци стискаха в лапи всевъзможни музикални инструменти. Гледай ти, някакво миловидно скопено зверче ще държи барабан, ще дава вид, че може да барабани, че започва да солира, че вече е навлязло в партията, а аз, аз ще имам лебед, а не барабан, кажи-речи, хиляда кубчета ще имам, а нито един барабан, и топли ръкавици за мразовитите нощи ще имам, ала в кожените юмручета няма да държа един кръгъл, гладък, лъскаво — заскрежен Тенекийко, който да изнеса в зимната нощ, за да сгрея леденото й сърце!

Мацерат сигурно е скрил барабана — рече си Оскар. Или Гретичка Шефлер, довлякла се със своя фурнаджия да оплюскаме дружно нашата коледна гъска, се е насадила отгоре му. Решили са първо да се порадвам на лебеда, кубчетата и шарените книжки, а сетне ще извадят истинското съкровище. Тъй да бъде — запрелиствах книжките като глупак, яхнах лебедовата гърбина и с най-дълбоко отвращение се люлях минимум половин час. После, въпреки нетърпимата жега, дадох да ми премерят пуловера, надянах с помощта на Гретичка Шефлер ботушките с връзки — междувременно бяха довтасали и Грефови, защото гъската бе предвидена за шестима, — а след като излапахме пълнената с кестени, изкусно приготвена от Мацерат гъска, след като поднесоха круши и сливи за десерт — аз отчаяно стисках една книжка с картинки, която Греф бе притурил до останалите четири, — след супата, гъската, червеното зеле, варените картофи, сливите и крушите, под горещото дихание на камината, която не бива да се подценява, ние — и Оскар също — дружно изпяхме цяла коледна песен и един куплет, „Ликувай, празнувай“ и „Оелхаелхакакзеленисатвоителиста…“ „Звънкамбанкибимбамбимдогодинадоамина“ и най-после — вън камбаните вече се трудеха — барабана си поисках аз — ревящата пиянска компания, към която някога принадлежеше и Майн Музиканта, така се дереше, че ледените висулки отвън по стрехите… — аз исках, те не даваха, не го показваха и туйто. Оскар: „Дай!“, другите: „Найн!“ — че като писнах, отдавна не бях песноломствал, след тази дълга пауза пак наточих глас като остър диамант; ала ни вази, ни бирени чаши и крушки строших, нито витрина прорязах, ни очила лиших от зрение — не, злобата на гласа ми по-скоро имаше зъб на всички топки, камбанки, крехки сребърни балони, елхови висулки, блеснали по „Оелха“ — та и пръскащи празнично настроение: зън-зън, бим-бам-бим — елховите накити се смляха на прах. Изрониха се ненужно и няколко лопати елхови игли. Но свещиците горяха благочестиво и кротко, а Оскар въпреки всичко не получи барабан.

Мацерат бе лишен от всякаква прозорливост. Не зная дали ме възпитаваше, или просто не се сещаше да ме снабдява редовно и щедро с барабани. Всичко вървеше към провала; добре че със застрашителната ми гибел и хаосът в бакалията ставаше все по-осезателен, но нали има една приказка: когато неволята е най-голяма, господ е най-близо — та на мен и на бакалията дойде божи дар.

Тъй като Оскар нямаше нужния ръст, а и не изгаряше от желание да виси зад тезгяха и да продава сухар, маргарин и синтетичен мед, Мацерат, когото за улеснение пак ще наричам мой баща, пазари на работа Мария Тручински, най-малката сестра на клетия ми приятел Херберт.

Тя не само се казваше, но и беше истинска Дева Мария. Освен че за няколко седмици успя да възвърне реномето на нашата бакалница, заедно с любезно суховатата си деловитост — на която Мацерат охотно се подчиняваше, — тя проявяваше известна изобретателност по отношение на барабанните ми неволи…

Още преди да намери мястото си зад тезгяха, Мария неведнъж ми бе предлагала един стар леген наместо купчето дрипели пред тумбака ми, които укоризнено размъквах нагоре-надолу по стотината стъпала на нашето стълбище. Но Оскар не щеше никакви заместители. Заинати се — как така ще барабани по дъното на леген. Едва стъпила в магазина, тя съумя да наложи на Мацерат да се съобразява с желанията ми. Нищо обаче не можеше да склони Оскар да влезе с нея в магазин за играчки. Пищният пъстър свят вътре неминуемо щеше да извика у него болезнени спомени за смления магазин на Зигисмунд Маркус.

Блага и отстъпчива, Мария ме оставяше да почакам отвън или пазаруваше сама; през четири — пет седмици, според нуждите, ми донасяше нов барабан, а през последните години от войната, когато дори и детските барабани се изгубиха от пазара и ги даваха с купони; тя — кога захар, кога стиска кафе бутваше, — само и само да измъкне моя така дефицитен Тенекийко изпод тезгяха. Вършеше всичко това без въздишки, без клатене на глава, без досадени погледи, а с деликатна сериозност и оная естественост, с която ми надяваше праните, грижливо закърпени панталонки, чорапи, престилчици. Макар през следващите години отношенията ми с Мария да се меняха като мартенското време, та и до днес да не са се изяснили, жестът, с който тя ми подава барабана, се е запазил същият, ако ще цените на детските барабани да са хвръкнали значително от четирийсета година насам.

Днес Мария е абонат на моден журнал. От свиждане на свиждане тя се носи все по-шик. А в ония години?

Хубавица ли беше Мария? Имаше кръгло, винаги свежо измито лице, а доста изпъкналите й сиви очи с къси, но гъсти ресници гледаха изпод плътни сключени вежди хладно, но не и студено. Силно изявените скули — при голям студ кожата посиняваше и се напукваше до кръв — придаваха на лицето й уталожена плосковатост, която почти не се нарушаваше от мъничкото, ала съвсем не грозно или смешно, а по-скоро изящно носле. Челото й бе изпъкнало, възниско и твърде рано белязано от отвесни безпокойни бръчки в мъхестата вдлъбнатина над носа. Чупливата й кестенява коса, която и до днес лъщи като мокър ствол на дърво, възвиваше при слепоочията и обгръщаше, силно опъната, дребния топчест череп с едва загатнат тил — също както у мама Тручински. Когато облече бялата престилка и застана зад тезгяха в бакалницата, Мария все още носеше косата си на плитки зад бързо пламващите, пращящи от здраве уши, чиито пухкави висулчици за жалост не висяха, а направо се бяха срасли с кожата под долната челюст, без да образуват грозна гънка, но бяха достатъчно дегенерирали, та човек не можеше да си вади заключения за Марииния характер. По-късно Мацерат я придума да се накъдри и ушите й се скриха. Днес изпод модерно подстриганата бухнала коса на Мария надничат само слепналите висулки; ала дребния си козметичен дефект тя е скрила с големи простовати клипсове.

Тъй както дребната Мариина главица, уж една стиска само, а съчетаваше изхвръкнали скули, щедро изваяни очи и издути бузи, сред които се гушеше едва забележимо носле, така кажи-речи дребното й телце бе одарено с възшироки плещи, пищни, излели се изпод мишците гърди и подобаващ на таза апетитен ханш, който, от своя страна, се крепеше върху две твърде стройни, ала силни бедра, отварящи прозирка току под срамното й триъгълниче.

Май тогава краката на Мария бяха рахитично кривнати в коленете. За разлика от завършената й, окончателно оформена снага, вечно зачервените й китки бяха детински, а пръстите — като наденички. Тия пухкави ръце са се запазили и до днес. Докато нозете й, изнемогвали навремето в груби туристически кундури, а после в тесните старомодно елегантни обувчици на клетата маминка, въпреки че износваха неудобни патъци от втора ръка, с годините полека — лека изгубиха бебешката си руменина и миловидност и навикнаха към новия фасон западногермански, дори италиански обувки.

Мария не приказваше много, но да пее обичаше, докато миеше съдове или насипваше захар по четвъртинка и половинка в сини кесии. След работа, докато Мацерат засичаше касата, в неделите и винаги когато можеше да си даде половин час почивка, Мария посягаше към устната си хармоничка — подарък от брат й Фриц, преди да го мобилизират и пратят в Грос — Бошпол.

Мария свиреше почти всичко на своята хармоничка. Туристически песни, които бе разучила на вечеринките, организирани от Съюза на немските девойки, оперетни мелодии и популярни песни, които бе слушала по радиото или от брат си Фриц, отскочил по Великден четирийсета за няколко дни по служба в Данциг. Ах, как докарваше с език „Капчици дъждовни“ и какви звуци се лееха, щом засвиреше „Вятърът ми разказа една песен“, без обаче да подражава на Зара Леандър. Но през работно време Мария никога не изваждаше своя „Хонер“. Дори когато нямаше клиенти, тя се въздържаше да свири, тогава с едър детски почерк надписваше етикети и правеше описи.

Мало и голямо виждаше, че тя върти бакалницата, че тя върна клиентите, които след мамината смърт се бяха прехвърлили при конкуренцията, но нейното отношение към Мацерат си оставаше почтително, дори раболепно, ала той пет пари не даваше, защото не му липсваше самочувствие.

— Та нали аз доведох момичето в бакалията и го научих на занаят — излизаше той с дежурната си приказка, щом Греф Зарзаватчията и Гретичка Шефлер го подкачаха. Така простичко разсъждаваше човечецът, който се преобразяваше само по време на любимото си занимание — готвачеството, тогава ставаше някак по-изтънчен, дори сантиментален, с една дума — забележителен. Защото трябва да му се признае: неговите ребърца с кисело зеле, свинските бъбречета с горчица, виенски шницел — пане и най-вече — неговият шаран със сметана и ряпа бяха великолепни на вид, аромат и вкус. Ако Мацерат не можа да научи Мария кой знае колко на търговия, първо — защото момичето дойде в магазина с вроден търговски нюх, и второ — защото Мацерат нямаше хабер от тънкостите на покупко-продажбата зад тезгяха, горе — долу се оправяше само в пазарлъка на едро, но я научи да готви, пържи и задушава; макар че две години бе слугувала у едно чиновническо семейство в Шидлиц, когато постъпи при нас, тя не знаеше дори как се кипва вода.

Скоро животът на Мацерат потече по старому — както преди с клетата маминка: той царствуваше в кухнята, възвисяваше се от неделя на неделя, от печено на печено, можеше — доволен и блажен — с часове да приплаква съдове в мивката, между другото уреждаше доставките, заявките и сметките с търговските фирми и интендантството — задължения, които през войната все по-трудно се изпълняваха, доста рафинирано въртеше, преписката с данъчните власти, два пъти в месеца аранжираше витрината — и не дилетантски, а с фантазия и вкус; гледаше добросъвестно иженарицаемите си партийни задължения; и тъй като Мария непоклатимо стоеше зад щанда, Мацерат бе затънал до гуша в работа.

Ще попитате: кому са нужни тия прелюдии, тия пространни описания на момински скули, вежди, висулчици, ръце и нозе? Споделям изцяло вашето мнение и ще осъдя заедно с вас тоя вид характеристика. Та нали Оскар сам е убеден, че сто на сто вече е успял да изкриви, ако не завинаги да изопачи образа на Мария. Ето защо — едно последно изречение, с което — надявам се — всичко ще се изясни. Като оставим настрана всички анонимни медсестри, Мария бе първата любов на Оскар.

Осъзнах новото си състояние, когато един ден — а това се случваше рядко — се заслушах в барабана и долових как по новому, как натрапчиво и все пак предпазливо Оскар излива душата си пред своя Тенекийко. Мария добре приемаше барабанното ми обяснение. Но малко се дразнех, когато поднесеше хармоничката към устни и грозно сбърчеше чело над своето пищяло, чувствувайки се длъжна да ми акомпанира. Но често пъти, докато замрежваше чорапи или насипваше захар в кесии, тя отпускаше ръце в скута, взираше се със сериозно, внимателно и спокойно изражение в мен между барабанните палки и преди пак да се наведе над чорапа, нежно и сънливо прокарваше пръсти по четината ми.

Оскар инак не даваше да го пипнат, ала допускаше ръката на Мария и тъй отмаляваше под тая ласка, че неведнъж с часове умишлено отмерваше изкусителни ритми по Тенекийко, докато ръката на Мария не се подчинеше и не се плъзнеше благато по косите му.

Стигна се дотам, че Мария всяка вечер започна да ме приготвя за сън. Тя ме събличаше, умиваше, помагаше ми да надяна пижамата си, съветваше ме още веднъж да се изчишкам преди лягане и макар да беше протестантка, нашепваше заедно с мен веднъж — „Отче наш“, трижди — „Аве Мария“, навремени — „ИсусеХристезатебеживеязатебещеумра“, а накрая ме завиваше с мило, приспивно лице.

Колкото и хубави да бяха последните минути преди изгасяне на лампата — постепенно подмених „Отче наш“ и „Аве Мария“ с „Морсказвездапривет“ и „НатебМариясобич“, заради деликатния намек, — вечерните приготовления за сън ме притесняваха, те направо подриваха самообладанието ми и принуждаваха мен, Оскар, който умееше чудесно да се владее, да пламне в оная издайническа руменина, присъща за подевките и младите вързаци. Право да си кажа: когато Мария ме докоснеше, за да ме съблече, да ме сложи в поцинкованото корито и с четка, тривка и сапун да осапуниса и изжули от кожата ми прахоляка от изтеклия барабанен ден, когато осъзнаех, че аз, кажи-речи, шестнайсетгодишен юноша, съм се разхвърлил чисто гол и ей тъй в натура пред едно почти седемнайсетгодишно момиче, пламвах като божур и тлеех още дълго от срам.

Но Мария сякаш не забелязваше, че си пускам боята. Нима мислеше, че тривката и четката ме сгряват дотолкова? И че хигиената кипва кръвта ми? Или ежевечерната ми руменост не й убягваше, но тя свенливо и деликатно не я забелязваше?

И до днес съм жертва на тази внезапно и очебийно разливаща се боя, която често се задържа по пет и повече минути. Досущ като дядо Коляйчек Подпалвача, който се разжарявал като петльов гребен само при споменаване на думичката „кибрит“, кръвта ми лудваше в жилите. Стига някой, макар непознат, да спомене в мое присъствие как чипкат вечер някой дечко с гъба и четка във ваната. Същински индианец става Оскар тогаз; и компанията вече се подсмихва — чудак съм бил, сбъркан съм бил: отгде ще знае тази моя компания какво значи да се чипкат и сапунисват малки дечица, тривката да се пъха в най-потайните прегъвчици.

А Мария, дете на природата, без капка свян си позволяваше пред очите ми най-дръзки волности. Така например всеки път, преди да мие дъските в дневната и спалнята, тя запряташе пола досред бедра, за да изуе чорапите — подарък от Мацерат — да не ги скъса. Една събота вечер — Мацерат бе отишъл в кварталния клуб, а ние двамата бяхме сами — Мария се съблече, седна до мен на масата в сиромашката си, но чиста риза и взе да търка с бензин няколко лекета по полата и блузата си от изкуствена коприна.

Откъде дойде ваниловото ухание, щом Мария свали дрехите си, щом отлетя миризмата на бензин? Мария ухаеше на ванилия — приятно и наивно — упоително. Дали с ванилово коренче се натъркваше, или имаше някакво евтино благовоние с подобна нотка? А може би тоя мирис си бе неин, специфичен, както да кажем госпожа Катер изпускаше миризма на нишадър, а под полите на баба Коляйчек понамирисваше на граниво масло? Оскар, който проучваше до дъно всички неща, се спусна по ваниловата диря: Мария не се търкаше с миризми. Мария така си миришеше. Да, и до днес съм убеден, че тя не подозираше за това специфично ней ухание; защото в неделя, когато след телешкото печено с картофено пюре и карфиол, запържен в масълце, на трапезата потреперваше крем — ванилия — понеже аз ритах крака на масата с ботуш, Мария умираше за грис — малина, а едва поблизваше ваниловия крем, докато Оскар до ден-днешен е влюбен в тоя простичък и може би най-банален от всички десерти.

През юли 1940, малко след като гръмнаха извънредните съобщения за светкавичния победоносен поход срещу Франция, откриха летния сезон на Балтийско море. Докато Марииният брат, оберефрейтор Фриц, изпращаше първите си картички от Париж, Мацерат и Мария решиха, че няма да е зле, ако Оскар, походи малко на плаж да позакрепне на въздуха. Нека през обедната почивка — бакалницата затваряше от един до три — Мария ме водела на Брьозенския плаж, и до четири да сме поостанели, няма нищо — каза Мацерат, — той щял на драго сърце да постоява сегиз-тогиз зад щанда, та да се представи на клиентелата.

Купиха на Оскар сини бански гащета с апликирана котвичка. Мария имаше зелен костюм с червени кантове — подарък от сестра й Густе по случай конфирмацията. В една плажна чанта от мамини времена се натъпкваше пухкав бял халат, пак наследство от мама, а към нея — съвсем излишно — се прибавяха кофичка, лопатка и няколко формички за пясък. Мария носеше чантата. А Барабанко си носех сам.

Оскар се страхуваше да мине с трамвая край гробището „Заспе“. Нима се опасяваше, че видът на едно тъй тихо, но красноречиво място ще скърши и бездруго не дотам прекрасното му плажно настроение? Как ли ще се държи духът на Ян Бронски — питаше се Оскар, — когато неговият Юда в плажно одеяние издрънчи с трамвая край гроба му?

Деветката спря. Кондукторът извика: „Спирка Заспе.“ Аз напрегнато се взирах покрай Мария, в посока Брьозен, откъдето — бавно нараствайки — отсреща припълзяваше трамвай. Само да не отклонява погледа си! А и какво ли имаше да се гледа тук? Съковити борчета, поръждавели решетки с орнаменти, хаос от климнали паметници, чиито надписи можеха да прочетат единствено магарешките тръни и яловият див овес. Я по-добре да подам глава от прозореца и да погледам небето: там бръмчаха търбухестите „Ю-52“, както могат да бръмчат само тримоторни самолети или рояк тлъсти мухи под безоблачното юлско небе.

Дрънчейки, се изравнихме с гробището, но отсрещният трамвай заслони гледката ни. Щом ремаркето се източи, главата ми сама се извъртя: обозрях запуснатото гробище и част от северната стена, чието крещящо бяло петно — макар и в сянка — страшно ме разстрои.

А сетне петното изчезна, наближихме Брьозен и аз пак погледнах Мария. Тя изпълваше лека лятна рокля, напръскана с цветчета. Край заоблената, матово лъскава гушка над загладената й ключица възвиваше наниз от дървени черешки, чиито едри сочно червени зърна — аха — да се пукнат от зрелост. Дали си внушавах, или наистина надушвах позната миризма? Оскар леко се приведе напред — Мария бе понесла ваниловия си дъх и на Балтийско море, — дълбоко вдъхнах аромата и пропъдих гниещия Ян Бронски. Защитата на Полската поща бе вече история още преди месата на защитниците да бяха изпокапали от костите. Оскар, оцелелият, сега усещаше в ноздрите си други миризми, далеч по-различни от ония, които биха се разнесли от разложения труп на някога тъй елегантния му предполагаем татко.

В Брьозен Мария купи половинка череши, хвана ме за ръка — тя знаеше, че Оскар позволява това само на нея — и през крайбрежната борова горичка ме изведе на плажа. Въпреки че бях почти на шестнайсет чичото на входа изобщо не ме усети и аз се намъкнах в женската съблекалня: t° на водата — 18°, t° на въздуха — 26°, посока на вятъра — източен, ясно време — пишеше на черната дъска до нагледния инструктаж за изкуствено дишане, придружен от старомодни бездарни рисунки. Всички удавници имаха раирани бански, спасителите бяха с мустаци, а по коварно опасните вълни се носеха сламени капели.

Босоногото момиче от съблекалнята мина напред. Като покаяница носеше тя едно въженце през кръста, а на въженцето висеше масивен ключ, който отключваше всички кабини. Дървени скари. С парапети по края. Пред всяка кабинка — изтривалки от кокосово влакно. Дадоха ни кабина 53-та. Дъските на кабинката — напечени, изпръхнали, в естествен синкаво-бял цвят, бих го нарекъл кирлив. До прозорчето в кабината — огледало, което явно вече не гледаше сериозно на себе си.

Първо Оскар трябваше да се съблече. Събличах се гърбом и с неудоволствие й позволих да ми помогне. Сетне Мария ме врътна с практично твърдата си ръка, подаде ми новите бански и най-безцеремонно ме натика в стегнатите вълнени гащета. Едва-що закопчала тирантите ми, тя ме чучна на пейката, тръсна барабана и палките в скута ми и с бързи, енергични движения започна да се съблича.

Първо побарабаних малко, преброих и чворовете по дъсчения под. Сетне зарязах броенето и барабаненето. Не можех да се начудя защо докато си изува обувките, Мария свирука със смешно усукани устни, изсвири два тона, високо-ниско, събу си чорапките, като каруцар свирукаше, смъкна плата на цветчета, свирукайки, окачи комбинезона върху роклята, дръпна сутиен от гърди, като френетично продължаваше да подсвирква без мелодия, докато смъкна гащи до колене — всъщност физкултурни шорти, стръска ги до глезен, изхлузи нозе от свлечените крачоли и метна с ляв крак парцалената топка в ъгъла.

Мария уплаши Оскар с окосмения си триъгълник. Наистина от клетата маминка знаеше, че жените не са лиси отдолу, ала за него Мария не беше жена в оня смисъл на думата, в който неговата маминка се бе показвала пред някакви си Мацерат или Ян Бронски.

И тозчас я познах. От яд, свян, възмущение, разочарование и заради тая хем смешно, хем болезнено набъбнала в банските ми пущина забравих и барабан, и палки — заради една трета новопорасла ми палка.

Оскар скочи, хвърли се връз Мария. Тя го посрещна с косиците си. Той зарови лице в тях. Те прораснаха в устните му. Мария хихикаше и се дърпаше. Но аз все повече я всмуквах в себе си, уловил ваниловата диря. А Мария продължаваше да се смее. Дори ме допусна за по-дълго до своята ванилия, това, изглежда, я забавляваше, защото не спираше да се смее. Едва щом краката ми се посурнаха долу и й причиних болка — понеже аз не я пусках или тя не ме пускаше, — едва когато от ванилията очите ми се наляха със сълзи, когато вече усетих вкуса на припънки или нещо лютиво, но вече не ванилия, когато миризмата на пръст, която Мария къташе зад ванилията, разпна на челото ми гнилия Ян Бронски и во веки веков ме зарази с вкуса на тленността — едва тогава я пуснах.

Оскар се свлече на засечените дъски и още хълцаше, когато Мария отново прихна да се смее, вдигна го на ръце, помилва го и го притисна към наниза от дървени черешки — единственото й одеяние.

Поклати глава, събра своите космици от устните ми и възкликна:

— Ой, на кака палавчето! Как ми рипа то — а като не знай що е — плачка!