Серия
Данцигска трилогия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Blechtrommel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Начална корекция
maket (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2015)

Издание:

Гюнтер Грас. Тенекиеният барабан

Немска. Първо издание

Рецензенти: Атанас Натев, Божидара Делииванова, Любен Дилов

Редактори: Красимира Михайлова, Юрия Симова

Художник: Гюнтер Грас

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректори: Жанета Желязкова, Надя Костуркова, Стоянка Нешева

 

Рисунка на корицата: Гюнтер Грас

© Венцеслав Константинов — автор на предговора, 1990 г.

© Надя Фурнаджиева — преводач, автор на послеслова

 

ЕКП 07/9536676631/5637-317-90

Издателски № 2882

Формат 84 х 108/32

Печатни коли 34,00

Издателски коли 28,56

Условно издателски коли 31,87

Дадена за набор на 10.ІХ.1989 г.

Излязла от печат на 30.ІІІ.1990 г.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

Цена 5,49 лв.


Стъкльо, стъкльо, стъкълце

Току-що описах една фотография: Оскар в цял ръст с барабан и палки — и същевременно прогласих отдавна назрелите решения, които Оскар взе по време на фотографчийското театро и пред живописната празнична компанийка, навъртяла се около тортата с трите свещи. А тъй като сега фотоалбумът мълчи затворен до мен, ще трябва аз да говоря — за всички ония перипетии, които няма да обяснят многолетната ми тригодишност, но са се случили — и то предизвикани от мен.

От самото начало ми беше ясно: големите няма да те разберат и престанеш ли да растеш видимо за тях, ще те обявят за недораслек; ще помъкнат теб и парите си по стотици доктори и ако не лек, ще потърсят обяснение за болестта ти. И за да огранича броя на консултациите до поносим предел, трябваше да подхвърля на големите сносна причина за спрелия растеж, преди още докторът да ми лепне диагноза.

Слънчев септемврийски ден, моят трети рожден ден. Нежно послелятно стъклодухане, дори смехът на Гретичка Шефлер звучи приглушено. Маминка — на табуретката пред пианото, изпълнява мотиви от „Цигански барон“, Ян — спрял зад нея, докосва рамото й, сякаш следи нотите. Мацерат в кухнята вече приготвя вечерята. Баба Анна с Хедвига Бронски и Александър Шефлер — присламчили се към Греф Зарзаватчията, защото Греф бъкаше от истории, скаутски истории, напомпани с преданост и смелост; в добавка един стоящ часовник, който не изпускаше и четвърт час от фино изпредения септемврийски ден. И тъй като — подобно часовника — всички бяха страшно заети, а Унгарската пуста на циганския барон, пътеките на Грефовите скаути, бродещи из Вогезите, и кухнята на Мацерат, където в тигана с бъркани яйца и шкембе цвъртяха кашубски гъби пачи крак, бяха свързани с нишка, извеждаща през коридора към бакалията, аз — потропвайки унесено на Барабанко — се реших на бягство и скоро се озовах зад тезгяха в бакалията; далеч от пианото, гъбите и Вогезите — и що да видя — капакът на зимника вдигнат: сигурно го е забравил Мацерат, когато слиза да вземе компот асорти за десерт.

Но все пак ми трябваше минута, докато схвана към какво ме приканва капакът на нашето мазе. Опазил ме бог — не към самоубийство! Самоубийството бе най-лесното нещо. Но другото бе по-трудно и болезнено, изискваше жертва и както винаги, когато от мен се изисква жертва, пот изби по челото ми. Преди всичко Барабанко не биваше да осакатее, трябваше да го опазя по шестнайсетте охлузени стъпала и да го наместя между чувалите с брашното, за да оправдая читавостта му. И хайде пак нагоре до осмото стъпало, не, едно по-долу, дали петото не би свършило същата работа? Но оттук как да съчетае човек хем безопасност, хем правдоподобно нараняване! Хайде пак нагоре, десетото стъпало е множко май и най-после от деветото, повличайки лавицата с бутилки малинов сироп, се хвърлих с главата напред.

Още преди съзнанието ми да спусне завеса, установих, че експериментът е успял: умишлено катурнатата стъклария така тресна, че погна всички — Мацерат от кухнята, маминка от пианото и останалата празнична компания от Вогезите — и те препуснаха презглава към вдигнатия капак в бакалницата и надолу по стълбата.

Преди да дотърчат, успях да се понасладя на аромата от леещия се малинов сироп, да усетя, че главата ми кърви, а като затопуркаха по стълбата, си поумувах кое ли ухае тъй сладко и притомително — кръвта на Оскар или малините, ала пък бях адски щастлив, че всичко мина благополучно и благодарение на моята предвидливост Барабанко се е запазил цял — целеничък.

Май Греф ме отнесе горе. Едва в дневната Оскар отново изплува из оня облак, който се състоеше наполовина от малинов сироп, наполовина — от младата ми кръв. Доктора го нямаше още. Маминка врещеше и налагаше по лицето Мацерат, който се опитваше да я теши, и го налагаше ту с длан, ту с опакото, наричайки го убиец.

Ето че аз — и докторите за сетен път го потвърждаваха — с един-единствен, е, не безобиден, ала добре пресметнат плонж подхвърлих на големите не само тъй важното за тях обяснение, а и неволно превърнах безобидния добър Мацерат във виновен Мацерат. Бе забравил вдигнат капака на зимника, маминка стовари цялата вина върху него и години наред той влачеше тази вина, за която маминка му натякваше рядко, но неумолимо.

Плонжът ми осигури цял месец болница, а впоследствие, като изключим ежепетъчните визити при доктор Холац — и относително спокойствие от страна на разни врачове. Още в първия си ден като барабанчик бях успял да дам знак на света, моят случай бе изяснен далеч преди големите да схванат истинския му, предначертан от мене смисъл. От тоя момент насетне те щяха да разправят: Мъничкият ни Оскар, на третия си рожден ден за беля взе, че падна от стълбите, е, не си строши главата, ама на̀ — не можа да порасте!

И така започнах да барабаня. Живеехме под наем в четириетажна сграда. Барабанях по стълбището — от партера до тавана и обратно. От Лабесвег до площад „Макс Халбе“, оттам до „Нова Шотландия“, по Антон-Мьолер-Бег, Мариенщрасе, през Клайнхамер парк, край Акцийна пивоварница и Акцийно езеро, Фрьобелова поляна, училище „Песталоци“, Нов пазар и обратно — по Лабесвег. Виж ти, Барабанко издържаше на тоя маратон, а големите не можеха: искаха да прекъсват Барабанко, да се пречкат на Тенекийко, да препъват палките — но провидението ме закриляше.

Дарбата да отмервам с Барабанко нужната дистанция между големите и мен се прояви наскоро след плонжа ми от стълбата и почти едновременно с появата на един глас, който ми позволяваше да пея, да пищя и да пея, пищейки, така продължително и пронизително, та никой не посмяваше да ми вземе Барабанко, ако ще и тъпанчетата му да пукнех; защото а̀ ми вземеха Барабанко, а̀ писвах, а писнех ли, трошеше се най-скъпоценно стъкло; бях надарен със стъклобоен глас; моят писък убиваше вази; моята песен караше да коленичат стъкла и предизвикваше въздушни течения; моят глас — като непорочен, но неумолим диамант — разрязваше витрини и без да изгуби невинността си, озлочестяваше в утробата им хармонични, изящно-стройни, напрашени ликьорени чашки — дар от любима ръка.

Не мина много време и се прочух със заложбите си по цялата наша улица и от „Брьозенска“ чак до предградието край летището, сиреч из целия град. Щом ме зърнеха съседските дечурлига, чиито игри „Маринована херинга — раз, два, три“, „Тука ли си, Чумо черна?“ или „Топло-студено“ не ме привличаха, хорът мърльовци тозчас ревваше:

Стъкльо, стъкльо, стъкълце,

шоколади, бири,

Фрау Холе от сърце

на пиано свири.[1]

То наистина си беше една глупава, нищо и никаква детска римушка. Мен песничката не ме вълнуваше, та важно-важно с Барабанко отпред минавах право през хора, през стъкълцата и Фрау Холе — улавях простичкия ритъм, все пак нелишен от чар, и барабанейки „Стъкльо, стъкльо, стъкълце“, макар да не бях магьосник-плъхоловец[2], увличах детския орляк подире си.

И до ден-днешен, когато Бруно мие прозорците ми например, все ще намеря местенце върху барабана за тая римушка и тоя ритъм.

По-тревожно и по-досадно от подигравателната песничка на съседчетата — особено за родителите ми — беше скъпо струващото обстоятелство, че на мен или по-скоро на гласа ми се приписваше всеки счупен от кой да е калпазанин прозорец в квартала. Отначало маминка честно и почтено си плащаше кухненските прозорци, строшени най-често от катапултно изстреляни камъни с прашки, ала после и тя схвана гласовия ми феномен и щом някой предявеше иск за щети, тя издокарваше своя делови, стоманеносив поглед и искаше доказателства. А съседите наистина ме клепаха несправедливо. Много бъркаха, като си мислеха, че ме е обсебила детинска вандалщина, че съм хранел необяснима омраза към стъкло и стъклария, както децата понякога изливат смътната си стихийна неприязън в дивашки изстъпления. Само деца, които играят, рушат вандалски. Пък аз никога не играех, аз се трудех на своя барабан, а колкото до гласа ми, той се мобилизираше само за самоотбрана. Загрижен за съдбата на барабанното си дело, подчинявах гласните си струни единствено на тая цел. Де да можех със същите тонове и средства да накълцам отвратителните, натруфени с бродерия карета на Гретичка Шефлер — измишльотини на мострената й фантазия, или да отлепя мрачната политура на пианото, с радост щях да си оставя всичката стъклария целокупна и дрънчаща. Но гласът ми нехаеше за карета и политури. Не успях нито да залича с неуморен крясък шарките от тапетите, нито по най-първобитния начин да трия два протяжни тона — ту кресчендо, ту пианисимо, — за да се загреят и възпламенят искрата, нужна да хвърли в декоративни пламъци сухите като прахан, подлютени с тютюнев дим завеси на двата прозореца в дневната. Не откърших с брули-песен крака на нито един стол, дето бяха седели например Мацерат или Александър Шефлер. Бих се защитавал по-безобидно и не тъй нечовешки, ала нищо безобидно не искаше да ми се подчини, единствено стъклото се вслушваше в гласа ми и трябваше да си плати за това.

Първото успешно представление от тоя сорт изнесох малко след третия си рожден ден. Май не беше минал и месец, откакто бях получил барабана, и нали бях прилежен, кожицата му съдрах. Ошареният в червено-бели пламъци цилиндър наистина все още крепеше и горницата, и дъното, но дупката в средата все по̀ личеше и тъй като пренебрегвах дъното, тя растеше ли, растеше, разцъфна, нащърба се зъбата и остроръба; просенени тенекиени парченца се отронваха в барабана, подрънкваха унило при всеки удар, а навсякъде по килима в дневната и по ръждивокафявите дъски на спалнята заблещукаха бели люспички лак, неуспели да се задържат на изтерзания ми Тенекийко.

Що страх беряха всички да не се порежа на опасно острите ръбчета! Особено Мацерат, който след плонжа ми от стълбата бе станал от бдителен по-бдителен, все ме наставляваше да внимавам. Понеже вените на китките ми наистина непрестанно лудуваха край щърбавия кратер, право да си кажа, Мацератовите опасения, макар и прекалени, бяха основателни. Е, един нов барабан щеше да предотврати опасността, но и през ум не им минаваше! Искаха да ми отнемат стария предан Барабанко, дето с мен се хвърли, с мен лежа в болницата и с мен го изписаха, дето с мен се качваше, с мен слизаше по стълбището, съпровождаше ме по паваж и тротоари, минаваше право през „Маринована херинга — раз, два, три“, край „Студено и топло“ и Черна чума — да ми вземат Тенекийко искаха и да не ми го заменят с друг. Ще ме залъгват с някакъв си тъп шоколад! Маминка го държеше, свила устица на фунийка. А Мацерат се намусваше — уж много строг — и сграбчваше грохналия инвалид. Аз с всичка сила се вкопчвах в моята трошка. Но той яката опъваше. А силиците ми, които едвам стигаха да бия барабана, гаснеха. Бавно ми се изплъзваха пламък подир пламък и насмалко да ми измъкнат цилиндъра из ръцете, когато Оскар — до тоя ден кроткото и едва ли не най-послушното дете на света — успя да издаде въпросния си пръв разрушителен и резултатен писък: кръглото шлифовано стъкло, което пазеше от прах и умиращи мухи меденожълтия циферблат на стоящия часовник, се пръсна и строшавайки се на стъкла и стъкълца, се разпиля по ръждивокафявите дъски, защото килимът не стигаше до часовника. Скъпоценната му вътрешност обаче не пострада: махалото спокойно продължи пътя си — ако така може да се каже за едно махало — и стрелките също. Дори звънчевият механизъм, дето инак реагираше чувствително, та дори хистерично при най-лекото подрусване на трополящата бирена талижка отвън, никак не се трогна от писъка ми; само стъклото се строши, ала хубавичко се смля — на сол.

— Отиде часовникът! — вресна Мацерат и пусна барабана.

С мигновен поглед се уверих, че писъкът ми не е повредил часовника, а е отишло само стъклото. Но според Мацерат, за маминка и чичко Ян Бронски, пристигнал на обичайната си неделна визита, комай се бе счупило нещо много повече от стъклото пред циферблата. Пребледнели и безпомощни се пулеха един другиму, очите им — ха-ха ще окапят, те търсеха опипом кахлената печка, подпираха се на пианото и бюфета, не смееха да шавнат, а Ян Бронски мърдаше изпръхнали устни под умолително извъртени очи; и до ден-днешен вярвам, че чичко се мъчеше да си спомни някоя призоваваща за помощ и милосърдие молитва; нещо от рода на „О, агнец божи, ти, който опрощаваш прегрешенията земни…“ „Miserere nobis“[3]. И този текст се повтаря три пъти, а след това още един: „О, господи боже, недостоен съм да влезеш в моя дом, но кажи една дума само…“

Разбира се, господ не каза нито дума. Та нали не беше счупен часовникът, а само стъклото! Но възрастните се отнасят към часовниците си по най-странен и детински начин — в тоя смисъл аз никога не съм бил дете. А часовникът е може би най-значителното изобретение на възрастните. И както е тръгнало от време оно: възрастните не само могат да бъдат, а с усърдие, амбиция и малко късмет са и биват съзидатели, но веднага след съзиданието започват да робуват на собствените си епохални изобретения.

А от създаването си до днес часовникът е нищо без възрастния. Той го навива, сверява и носи на часовникар, за да го провери, почисти и при нужда поправи. Както се вслушват в рано секналата кукувича песен, както се вглеждат в катурнатата солница, в паяци по ранина и в падналия чичов портрет от стената[4] — да не им мине черна котка път, както се взират в огледалото, — така възрастните виждат зад и в часовника повече, отколкото представлява той.

Маминка — въпреки фантазно — мечтателната си природа — гледаше най-трезво на нещата и каквато си беше лекомислена, тълкуваше всеки знак от хубавата му страна — и този път намери-спасителните думи:

— Счупеното носи щастие! — възкликна тя, плесвайки с ръце, донесе лопата и метла и смете стъкълцата или тъй нареченото щастие.

Ако река да се опра на мамините думи, аз май донесох премного щастие на родители, роднини, познати и непознати, защото посегнеше ли някой да ми вземе Барабанко, аз гласоломствах, песноломствах, стъклоломствах над прозорци, кристални фруктиери с изкуствени цветя, пълни бирени чаши, празни бирени бутилки, флакони с парфюм, отприщили пролетен мирис, накратко — всичко, що бе произведено от стъкло по стъкларски заводи благодарение дъха на стъклодуха, що стигаше до пазара като обикновено стъкло или художествена изработка.

За да огранича щетите, тъй като обичах а и до днес обичам изящната стъклария, вечер, щом посегнеха да ми приберат барабана, чието място беше до мен в креватчето, аз пръсках в дневната една или няколко крушки на нашия бъхтащ се в четворен напън полилей. Така на четвъртия си рожден ден, в началото на септември двадесет и осма, с един-единствен циркулярен писък поразих четирите му крушки и потопих в допотопна тъма събралата се в моя чест компания — родителите си, семейство Бронски, баба Коляйчек, Шефлерови и Грефови, които ми бяха надонесли всевъзможни подаръци: оловни войничета, платноход, пожарникарска кола, но не и тенекиен барабан — всички тях, дето искаха да си пилея времето с разни оловни войничета и ме залъгваха с умопомрачителни игри като пожарникарска команда, дето не харесваха потрошения ми, но почтен барабан и искаха да ми отнемат Тенекийко, а в замяна ми пробутваха тоя глупав, лаишки натруфен с платна кораб; всички, дето бяха слепи за мен и моите желания.

Ах, тия възрастни! След първите възгласи на ужас и почти пламенен копнеж по светлината те бързо привикнаха към мрака, а когато баба Коляйчек, която единствена освен малкия Щефан не можеше да се възползува от тъмното, слезе в бакалията за лоени свещи с хленчещия Щефан за полата и се върна, огрявайки стаята с лоениците, добре почерпената компания се представи странно чифтосана.

Както можеше да се очаква, маминка със свлечена блуза се бе насадила в скута на Ян Бронски. Противно бе да се види как късокракият фурнаджия Александър Шефлер едва ли не потъва в туловището на стрина Греф. А Мацерат ближеше златните конски зъби на Гретичка Шефлер. Само Хедвига Бронски седеше на пламъчето пред свещите с благочестив кравешки поглед, отпуснала ръце в скута, близо, ала не много близо до Греф Зарзаватчията, който нищо не беше пил, а пееше, сладко пееше, меланхолно, печално пееше и подканяше Хедвига Бронски да му приглася. Скаутска песен в дует пееха те, според която призракът на някой си Рюбецал[5] бродел из дебрите на Ризенгебирге[6].

Мен ме бяха забравили. Под масата седеше Оскар с отломките от своя барабан, все още докарваше Тенекийко на ритъм и нищо чудно откъслечните, но равномерни барабанни звукове да са галели приятно слуха на онези, които, разместени и прехласнати, бяха насядали и налягали из стаята. Защото барабанният ритъм като памук попиваше всички мляскателни и смукателни звуци, които се изплъзваха от тях напук на трескавите им усилия.

Все още се спотайвах под масата, когато бабчето — подобно разгневен архангел — се яви със свещите, огледа на тяхна светлина Содом, разпозна Гомора, вдигна скандал с треперливи свещи, нарече всичко свинщина и като постави лоениците в чинийки, като сграбчи картите за скат от бюфета, като ги запрати върху масата и заутешава онова мрънкало Щефан, сложи край и на идилията, и на разходките на Рюбецал из Ризенгебирге и обяви втората част от рождения ден. След малко Мацерат зави нови крушки в старите фасонки, засуркаха се столове, захвърчаха тапи от бирени бутилки; над главата ми заплющя скат с миза една десета пфениг.

Хубаво ми беше под масата, на завет под диплите на покривката. С леко барабанене посрещах вършеещите по картите юмруци, подравних се по хода на партиите, а след около час обявиха скат: Ян Бронски загуби. Имаше добра карта, но въпреки това загуби. Нищо чудно, защото не внимаваше. В ума му се въртяха всякакви мисли освен неговите кари без два. В началото на играта, още докато бъбреше с леля си и се опитваше да замаже одевешната оргийка, той бе изул черната си половинка и с ляв крак в сив чорап бе потърсил, а и намерил покрай главата ми коляното на маминка, седнала отсреща му. Едва докосната, маминка се понамести по-плътно до масата, така че Ян, който тъкмо в тоя момент пасува на трийсет и три, обявени от Мацерат, успя първом да повдигне крайчеца на роклята й с пръсти, а сетне да поразходи между бедрата й целия си набъбнал, надянат днес и почти чист чорап. Моите поздравления за маминка, която въпреки вълненото чорапопълзновение под масата, горе — върху опнатата покривка — убедително печелеше най-рискованите игри, между другото и една трефа без четири, докато Ян — все по-настъпателен отдолу, отгоре губеше игра след игра, дето дори Оскар с лунатична сигурност щеше да изкара.

По-късно и умореният Щефан допълзя при мене, не след дълго заспа, ала преди да заспи, така и не разбра що чини татковият му крачол под мамината рокля.

Ясно, с разкъсана облачност. Подир пладне — краткотрайни превалявания от дъжд. Още на другия ден пристигна Ян Бронски, взе подаръка си за рождения ми ден, платнохода значи, подмени жалката играчка при Зигисмунд Маркус от безистена на Арсенала за тенекиен барабан, намина привечер, понаръсен от дъждеца, и донесе онова свидно барабанче с червено — бели пламъци, подаде ми го, пое любимата ми вехта трошка, по която само тук-таме личаха следи от червено-бяла боя. Докато Ян поемаше уморения, а аз новия Тенекийко, погледите на Ян, Мацерат и маминка бяха вперени в Оскар — чак ме напуши смях: нима мислеха, че толкова здраво съм сраснал с традицията и лелея принципи в душата си?

Без да надам очаквания от всички писък, без стъклобойна песен, аз пуснах тенекиените мощи и незабавно се посветих с две ръце на новия инструмент. След два часа най-внимателно барабанене вече го бях овладял.

Но не всички възрастни от моето обкръжение се оказваха тъй благоразумни като Ян Бронски. Наскоро след петия ми рожден ден през двайсет и девета — в ония дни много се говореше за краха на нюйоркската борса и аз се позамислях дали и дядо Коляйчек, търговец на дървесина в далечен Бъфало, не е понесъл загуби — маминка, обезпокоена от моя вече видимо спрял растеж, ме улови за ръка и тури началото на ежепетъчните ни визити при доктор Холац на Брунсхьофервег. Стоически понасях досадните и безкрайно протакащи се прегледи, защото бялата, галеща окото престилка на сестра Инге, помощница на Холац, ми харесваше още тогава, напомняше ми за увековечената на снимка сестра — мама по време на войната, и така с усърдни проучвания на падащите винаги по нов начин дипли на болногледаческата премяна успявах да остана глух за тръбния, подчертано гръмък, а впоследствие и покровителствено — чичковски брътвеж на доктора.

Като отразяваше в лещите на очилата си мебелировката в кабинета — там имаше много хром, никел и шлайфлак; освен това етажерки, витринки, където стояха спретнато надписани стъкленици със змии, саламандри, жаби, свински, човешки и маймунски ембриони, — та като фокусираше тия спиртосани плодове в очилото си, Холац поклащаше глава, угрижено прелистваше анамнезата ми, за кой ли път изслушваше маминия разказ около плонжа ми от стълбата и я утешаваше, когато тя най-безогледно започнеше да хули Мацерат, че забравил капака на зимника вдигнат и го обявяваше за виновен во веки веков.

Когато след месеци при една от нашите петъчни визити — вероятно за да докаже на себе си, а може би на сестра Инге резултата от досегашното си лечение — докторът посегна да ми вземе Барабанко, аз стъклопръснах по-голяма част от колекцията змии и крастави жаби, както и цялата му сбирка ембриони с най-разнообразен произход.

Като не смятаме пълните, непохлупени бирени чаши и изключим маминия флакон с парфюм, Оскар за пръв път мереше сили с по-значително количество пълни и педантично похлупени стъкленици. Ефектът беше неподражаем, а за всички присъствуващи, дори и за маминка, която уж познаваше отношението ми към стъклото — поразителен, изненадващ. Още с първия пестеливо окастрен звук разрязах по дължина и ширина витрината, където Холац къташе всичките си гнуснави чудатости, после катурнах едно, кажи-речи, квадратно парче стъкло и то пльосна върху линолеума, където — запазвайки квадратната си форма — се натроши на хиляди стъкълца, след това придадох на писъка малко повече изразителност, направо прахосническа бойкост и с този богато нюансиран звук обходих епруветка по епруветка.

Стъклениците се пръскаха с трясък. Зеленикавият, посгъстил се формалин плисваше и повличаше по червения линолеум препарираните си бледи затворничета с малко тъжни очи и изпълваше кабинета с — бих казал — толкова остра миризма, че на маминка й призля и се наложи сестра Инге да отвори прозорците към Брунсхьофервег. Доктор Холац все пак съумя да извлече облага от сполетялата го загуба. Няколко седмици след моя атентат в специализираното медицинско списание „Арцт унд Велт“ се появи авторска статия за моя милост — „Стъклоразрушителният гласов феномен Оскар М.“. Изложената на двайсет страници теза на доктор Холац трябва да бе предизвикала интерес сред медицинските среди в страната и чужбина и бе срещнала както възражение, така и одобрение от компетентни лица. Маминка, на която бяха изпратили няколко екземпляра от този брой, се гордееше със статията по начин, който ме подтикваше към размисъл, и не се стърпяваше да прочете по някой откъс било пред Грефови, било пред Шефлерови или пред нейния Ян, а след всяко хранене — и пред съпруга си Мацерат. Дори клиентите на колониала бяха принудени да изтърпяват подобни рецитали, но и как с основание се възхищаваха на маминка, която подчертаваше медицинските термини — е, наистина погрешно, ала с много фантазия и според случая. За мене фактът, че личното ми име за пръв път намери място в някаква вестникарска статия, изобщо не представляваше интерес. Моят скептицизъм, изключително буден още тогава, ме караше да ценя произведенийцето на доктор Холац — погледнато отблизо — точно толкова, колкото заслужаваше в действителност: като разтеглено на няколко страници, не бездарно пустословие на медик, който драпа да оглави катедра.

Днес в психоклиниката, когато гласът на Оскар не може да помръдне и чашата за зъби, когато подобни на онзи Холац лекари го навестяват час по час и го подлагат на роршахови, асоциативни и какви ли не тестове, та да може принудителното му задържане най-сетне да получи благовидно име, днес Оскар с носталгия си спомня за праисторията на своя глас. Ако в онзи ранен период той рушипееше кварцовите продукти при нужда, и то на сол, по-късно — през разцвета и упадъка на своето изкуство — той се ползваше от дарбите си без принуда отвън. От чисто влечение към играта, повлиян от маниеризма на една по-късна епоха, предан на „l’art pour l’art“[7], Оскар брулипееше структурата на стъклото и тъй старееше.

Бележки

[1] Превод на стиховете: Тодор Чонов.

[2] Герой от легендата „Хамелнският ловец на плъхове“. Според преданието през 1284 г. един скитащ музикант избавил град Хамелн от нападналите го плъхове, като ги подмамил със звуците на флейтата си и ги удавил в река Везер. Но плъхоловецът не получил уговореното за това възнаграждение и за отмъщение извел от града всички деца. Според един вариант на преданието всички деца се удавили във Везер, според друг — изчезнали вдън планината Копенберг. — Б.пр.

[3] Господи, помилуй (лат.). — Б.пр.

[4] Немски поверия. Рано замлъкналата кукувича песен ще донесе смърт в къщата, паяците заран са знак за грижи и неприятности през деня, катурне ли се солничка, ядове ще береш, падналият портрет смърт вещае. — Б.пр.

[5] Рюбецал — горски дух, който според поверието бродел из Ризенгебирге и Харц, явявайки се в различни образи — от великан до крастава жаба, примамвал туристите, на добрите помагал, а злите наказвал. — Б.пр.

[6] Средновисока планина на полско-чешката граница. — Б.пр.

[7] Изкуство за изкуството (фр.). — Б.пр.