Гюнтер Грас
Тенекиеният барабан (7)

Распутин^[1] и азбуката

Тъкмо разправях на приятеля си Клеп и Бруно Гледача, надаващ половин ухо, как Оскар се запозна със седмичната програма, и им викам: Върху черната дъска, услужливо опънала традиционния фон за фотографа да щрака шестгодишните първолаци с чанти и шарени фунии, на снимки колкото пощенски картички, било написано:

Моят пръв учебен ден!

Разбира се, това изреченийце беше понятно само за майките, наредени зад фотографа по-развълнувани и от своите рожби. Едва година по-късно — при великденския прием на новите първолаци или от оцелелите снимки — малчуганите пред дъската в най-добрия случай можеха да разшифроват, че тези приказно хубави фотографии са правени по случай първия им учебен ден.

Злобно изшилен и с погрешно удебелени заврънкулки Зютерлиновият шрифт^[2] пълзеше по школската дъска и изписваше с тебешир оня надпис, маркиращ началото на един нов житейски период. Фактически тъкмо тоя шрифт най подхожда за нещо стегнато, забележително, за парливи лозунги например. А има документи, дето никога не съм виждал, но си ги представям, попълнени с шрифта на Зютерлин. Имунизационни паспорти, да речем, спортни грамоти и писани на ръка смъртни присъди. Още тогава, въпреки че не можех да разчета; аз прозрях шрифта на Зютерлин: двойният клуп на главното М най-отпред злокобно понамирисваше на коноп и ми напомняше бесилка. А как ми се щеше да го прочета буква по буква, вместо да се лутам в догадки!

Не мислете, че от самомнителност съм обърнал срещата с госпожица Шполенхауер на протестно-бунтарска думканица в стъклобоен аранжимент, защото съм познавал азбуката. О, не, прекрасно знаех, че не е достатъчно само да прозреш Зютерлиновия шрифт и че ми липсват елементарни школски знания. Уви! На Оскар не се понравиха методите на някаква си госпожица Шполенхауер, с които искаше да го превърне в грамотник.

Ала не заради това на излизане от училище „Песталоци“ твърдо реших: Първият ми учебен ден да бъде и последен. Край на даскалото. Хайде да си ходим вкъщи! Нищо подобно! Още докато фотографчията ме увековечаваше на кадро, си рекох: Стоиш тук пред някаква черна дъска, под един навярно важен, ако не и съдбовен надпис. Е, по линията на шрифта можеш да съдиш за надписа и да асоциираш килии-единочки, предпазни арести, надзиратели и „Марш — всички — на бесилото!“, но да го разчетеш — не можеш. И при цялото си невежество, което въпие към полузаоблаченото небе, смяташ да не стъпваш вече в това училище на седмични програми! А къде ще научиш голямата и малката азбука, Оскар?

Че съществуват голяма и малка азбука — макар на мен и малката да ми стигаше, — бях забелязал между другото в хаотичното и неизкоренимо от света битие на големите, които сами се наричаха възрастни. А и как не им омръзна да доказват правото на живот на тая голяма и малка азбука — кога с големия и малкия катехизис, кога с голямата и малката таблица за умножение^[3]; а при междудържавнически визити според големината на свитата от окичени с ордени дипломати и сановници говорят за голям и малък прием.

През следващите няколко месеца нито Мацерат, нито маминка се погрижиха за моето ограмотяване. Родителското тяло се задоволи единствено със злополучния и конфузен за маминка експеримент да ме прати в училище. И за да не останат по-назад от чичко Ян Бронски, въздишаха, когато ме гледаха отвисоко, и изравяха стари истории като инцидента от третия ми рожден ден.

— Да опустее и капакът му дано! Ама ти го забрави, нали? Ти беше в кухнята и ти слиза за компот, нали? И ти забрави да го пуснеш, нали?

Всичко, за което маминка упрекваше Мацерат — както ни е известно, хем беше истина, хем не. Но той си влачеше вината и понякога дори си поплакваше, защото и неговата душица можеше да се размеква. Та се налагаше маминка и Ян Бронски да го тешат, наричаха мен, Оскар, кръст, дето трябвало да се носи, участ, дето трябвало да се приеме, изпитание — да се чуди човек защо го сполита.

И чакай помощ от тия тежко изпитвани кръстоносци и жертви на съдбата! А и леля Хедвига Бронски, която често ме водеше да си поиграем с двегодишната Магда в пясъка на Щефенспарк, не я биваше за учителка. Е, кротка жена беше, но тъпа като галош! Трябваше да избия от главата си и сестра Инге, която не беше нито тъпа, нито кротка, понеже беше умна и не само обикновена помощница на доктор Холац, а и незаменима негова асистентка, ето защо нямаше време за мен.

Сума пъти на ден превземах повече от стоте стъпала в четириетажната сграда, барабанях на всеки етаж отнейде съвет да взема, душех какво готвят деветнайсетте наемателски семейства, но не похлопах на ничия врата, защото не виждах даскал за мен ни у Стария Хайланд, ни у часовникаря Лаубшад, още по-малко пък у дебелата госпожа Катер или — въпреки симпатиите си — у мама Тручински.

Но имаше в мансардата един музикант и тромпетист Майн.

Господин Майн държеше четири котки и беше вечно пиян. Свиреше в кръчмата „Цинглерово било“, а на Бъдни вечер с още петима фиркани приятелчета се кандилкаше по снежните улици и с хоралите напред воюваше с кучешкия студ. Видях го веднъж на тавана: лежеше по гръб, в чер панталон и атлазена бяла риза, захвърлил обувки, търкаляше с крак празна ракиена бутилка и надуваше възхитително тромпет. Без да откъсва тенекиения мундщук от уста, само леко извъртайки очи, ме улови с крайчеца на окото и прие барабанния ми акомпанимент. И неговият Тенекийко си му беше скъп, както моят на мен. Нашият дует прогони и четирите котки на покрива, а холандските керемиди леко затрепераха.

Щом приключихме с музиката и свалихме инструменти, измъкнах изпод пуловера си един стар брой „Нойесте Нахрихтен“, поизгладих листовете, сгуших се до Майн Тромпетиста, тикнах ги под носа му и го помолих да ме учи на голямата и малката азбука.

Ала от обятията на тромпета господин Майн тозчас се бе хвърлил в обятията на съня. Той признаваше само три музи: бутилката, тромпета и съня. По-точно казано, докато влезе в духовата музика на СА — кавалерията и за няколко години остави ракията — ние неведнъж свирехме дуо и без репетиции изнасяхме концерти на комини и холандски керемиди, на гълъби и котки, ала за учител не го биваше.

Опитах и с Греф Зарзаватчията. Без Барабанко, защото Греф не го понасяше, честичко навестявах сутеренния магазин през улицата отсреща. Всички предпоставки за сериозно обучение бяха налице: навред из двустайния апартамент, из магазина, зад и по тезгяха, та дори и в що-годе сухия килер за картофи се подмятаха книги: приключенски истории, песенници, „Херувимският странник“^[4] произведения на Валтер Флекс^[5], „Обикновения живот“, „Дафнис и Хлоя“ на Вихерт^[6], монографии за художници, купища спортни списания, както и илюстровани томчета с полуголи юноши, които по непонятни причини гонеха топка между дюни и демонстрираха лъскави нашарланени бицепси.

По онова време Греф вече си имаше главоболия с магазина. При една проверка ревизори от Службата за мерки и теглилки пипнали Греф за нередности. Удрял в кантара. Греф трябваше да плати глоба и да купи нови теглилки. Тъй го бяха натиснали грижите, че книгите и неделните излети със скаутите бяха единствената му разтуха.

А моята поява Греф почти не забелязваше и продължаваше да си надписва табелчици с цени, на мен калиграфстването по табелчици — добре ми дошло; вземах три-четири фишчета, червен молив още и уж усърдно подражавайки на Зютерлин, използувах за модел готовите вече, за да привлека вниманието на Греф.

Но явно Оскар му се виждаше много дребосъчест, не дотам едроок и бледолик. Затова хвърлях червения молив, избирах някое по-долнопробно книжле, пълно с изпиващи Грефовите очи голишарчета, навирах му го под носа и му показвах да гледа — я на право, я на криво — снимките на тук издупени, там изпружени момчурляци, по които, чини ми се, Греф много си падаше.

Когато в зарзаватчийницата нямаше клиенти, за да искат алабаш, зарзаватчията така тънко изписваше цените — та чак прекаляваше, а аз от немай — къде с корици ли не шляпках, с листата ли не шумолтях, дано Греф вдигне глава от етикетите и съжали мен — неграмотника.

Да си го кажем направо: Греф не ме разбираше. Когато в зарзаватчийницата имаше скаути — подиробед все се навъртаха двама — трима от неговите помощници, — той въобще не поглеждаше Оскар. Пък останеше ли сам, Греф нервничеше и раздразнен от натрапничеството ми, скачаше и строго започваше да раздава заповеди:

— Я остави книгата на мястото й, Оскар! Не е за тебе! Много си малък и глупав още за нея. Ще я скъсаш! Струва цели шест гулдена! Ако искаш да си играеш, ей на — картофи и зелки колкото щеш!

Сетне дръпваше тоя шедьовър от ръцете ми, прелистваше го най-апатично и ме зарязваше да самотувам сред къдрави и брюкселски, червени и бели зелки, сред алабаш и гулия — нали ми го нямаше Барабанко.

Затова пък стрина Греф беше там, та щом зарзаватчията ме натиреше — къде? — къде? — намъквах се в съпружеската им спалня. По него време Лина Греф вече седмици се въргаляше из леглото, болна уж, нощницата й понамирисваше на леш, ръцете й държаха що ли не, ала книга, с която да ме ограмоти, не похващаха.

През следващите дни как преглъщах капчицата завист, като видех връстниците си, метнали чанти на гръб, край които важно — важно се полюшваха гъбките и бърсалките за шистовите плочи. Ала Оскар не си спомня някога да са му минавали мисли от сорта: Сам си надроби тая попара, Оскар. Трябваше с усмивка да скриеш разочарованието си от това школско театро. Защо ти трябваше да се караш с Шполенхауерката? Тия дръвници ще те изпреварят! Ще накълват буквите, а ти няма да знаеш как да хванеш един вестник.

Капчица завист, както ви казах — нищо повече. Стига само да помиришеш училището, та носът да ти окапе. Подушвали ли сте някога мърлявите прокъсани гъби и парцалки, закачени по олющените жълти рамки на първолашките плочи, ония гъби и парцалки, дето поглъщат изпаренията от всичкото краснописание, вонята от сметките, потта на скърцащите, колебливите, хлъзгавите, наплюнчените калеми? Сегиз-тогиз на връщане от училище, когато учениците захвърлеха чанти да поиграят футбол или народна топка, аз се навеждах към изпръхналите на слънцето гъби и си представях, че ако има сатана, сто на сто си култивира същите киселяви облачета под мишниците.

Та училището на шистовите плочи едва ли ми беше по вкуса. О, не че Гретичка Шефлер, която наскоро след това пое ограмотяването на Оскар, бе въплъщение на неговия вкус!

Цялото обзавеждане на Шефлеровия фурнаджийски апартамент на Клайнхамервег ми лазеше по нервите. Тия гиздави салфетчици, тия възглавнички с бродирани инициали, тия кукли „Кете Крузе“^[7], спотаени по ъглите на канапетата, дето стъпиш — плюшени зверчета, порцелан, плачещ за някой слон, тия вездесъщи сувенири и какво ли още не: заплетенко на кука, захванатко на две, бродиранко, сплетенко, навързанко, дантеленко, обточенко с ширит. За това жилище — тъй сладичко и миличко тъй възхитително уютничко и задушаващо възтесничко, зиме — претоплено, лете — с цветя отрупано, ми хрумва само едно обяснение: Гретичка Шефлер нямаше деца. А как би искала да си има дечица, та дрешки да им наплете, ох, как би искала… Но кой бе виновен — господин Шефлер ли, тя ли — божа работа! … едно сладко бебче, просто да го схрускаш — та пеленки да му наплете, с мъниста да го обшие, с галончета да го обточи, с целувчици кръстат бод да го обсипе.

Тук влязох малка и голяма азбука да уча. Едва се устисках да не озлочестя я порцелан, я някой сувенир. Оставях стъклобойния си глас — тъй да се каже — у дома и си затварях очите, щом Гретичка речеше, че достатъчно съм барабанил за днес, лъсвайки златни конски зъби в усмивка, дръпваше Барабанко от коленете ми и го подреждаше между мечетата.

Сприятелих се с две кете — крузички, притисках тия сладурки в прегръдка, влюбено кокетирах с миглите на вечно удивените им очи, та това макар фалшиво, но затуй пък искрено наглед приятелство да оплете примка около изплетеното — ластик две на две — Гретино сърце.

Планът ми не беше лош. Още при второто си посещение Гретичка Шефлер открехна сърце — така го разпреде, сякаш прежда разпридаше, показа ми целия си дълъг къде протрит, къде вече на възли конец, наотвори ми всички гардероби, долапи и чекмедженца, разгърна ми обшитите с мъниста парцали и парцалки: куп бебешки ризки, бебешки лигавчета, бебешки ританки, които биха стигнали да се отгледат петзначета, мереше ги по мен, обличаше ме и пак ме събличаше.

После ми показа всички медали за стрелба, дето Шефлер бе получил от Клуба на ветераните, и снимки, които отчасти съвпадаха с нашите снимки, а накрая — тъй като пак наизвади целия бебешки арсенал, за да търси дявол знае що — най-сетне излязоха книгите; дали Оскар се бе надявал да изрови книги сред бебешките партакеши, дали бе подочул от разговорите й с маминка нещичко за книги, или знаеше колко усърдно двете си бяха разменяли или заемали книги от библиотеката до „Филмпаласт“ — още като годеници, а после и като, кажи-речи, едновременно венчани съпруги, та напомпани с четиво, да внесат повече светска широта и блясък било в бакалския, било във фурнаджийския си брак.

Бог знае какво Гретичка не можеше да ми предложи. Сигур и тя като мамчето, която не похващаше книга заради Ян Бронски, вече не четеше, откакто само плетеше, и бе подарила внушителните томове от читателския клуб, където двете дружки бяха членували доста време, на хора, които все още четяха, защото не плетяха, нито си имаха Ян Бронски.

И лошите книги са книги, затова са святи. Онова, което открих у Гретичка, беше сбирщина от кол и въже и в по-голямата си част навярно наследство от сандъчето на брат й Тео, загинал с моряшка смърт в битката при Догербанк^[8]. Седем — осем тома от „Флотски календар“ на Кьолер, пълен с отдавна потънали кораби, „Ранговете в Имперската марина“, „Паул Бенеке — Морския вълк“ — едва ли това е била духовната храна, за която е копнеело сърцето на Гретичка. „Историята на град Данциг“ от Ерих Кайзер и „Битка за Рим“ — която някакъв мъж на име Феликс Дан бе водил с помощта на Тотила и Тея, Велизарий и Нарзес — бяха изгубили в ръцете на странствуващия по моретата брат част от своя гланц и здравина. Към Гретината лавичка отнесох книгата „Дебит и кредит“ на Густав Фрайтаг^[9] нещо от Гьоте за „Родства по избор“, както и богато илюстрования доста тлъстичък том „Распутин и жените“.

След дълго колебание посегнах — асортиментът бе твърде беден, за да решавам бързо, — посегнах наслуки, вслушвайки се единствено в познатия си вътрешен гласец — първо към Распутин, а после към Гьоте.

Тази несъвместима комбинация щеше да предначертае и повлияе живота ми, най-малкото оня живот, който си позволявах да водя извън моя барабан. Тъй като не давах пет пари за Шилер и сие, и до ден-днешен — алчен за знания, Оскар лека-полека примъква цялата библиотека на психоклиниката в стаята си — аз се люшкам между Распутин и Гьоте, между заклинателя и енциклопедиста, между тъмния субект, покорявал жените, и светлия крал на поезията, покоряван от жените. Ако понякога съм се чувствувал по-близко до Распутин и съм се страхувал от нетолерантността на Гьоте, това се дължеше на плахото ми подозрение: Оскар, ако ти барабанеше по негово време, Гьоте щеше да вижда в твое лице само антиприродата, да те осъжда като въплъщение на тази антиприрода, а своята натура и своя натюрел, от които винаги си се възхищавал и си се стремил да ги постигнеш, макар да са се перчили най-антиприродно — тях той щеше с мед да намаже, а теб, клетнико, щеше да халоса по главата ако не с „Фауст“, то с някой по-тежък том от своята „Теория на цветовете“.

Но да се върнем на Распутин. С помощта на Гретичка Шефлер той ми даде голямата и малката азбука, научи ме да се отнасям внимателно с жените и ме утешаваше, когато Гьоте ме наскърбяваше.

Не беше толкова просто да се научиш на четмо, пък да играеш невежа. Тази игра ме затрудни май повече от дългогодишната лъжа с начишканите чаршафи. Докато с начишкването всяка сутрин демонстрирах един дребен недостатък, то да играя невежа означаваше да прикривам бързия си напредък и упорито да воювам със зараждащия се у мен снобизъм. Какво като ме смятаха за пикльо — чудо голямо! — приемах го и вдигах мислено рамене, но ролята на Ханс Глупака, която трябваше да понасям с години, обиждаше не само Оскар, но и неговата учителка.

Едва — що бях спасил книгите от купчината бебешко бельо, когато Гретичка на мига и с радостен възклик прозря учителското си призвание. Успях да измъкна от преждите изцяло оплетената в плетива бездетка и едва ли не да я ощастливя. Впрочем щеше да й е по-драго, ако за учебник си изберях книгата „Дебит и кредит“; но аз — Распутин, та Распутин, а когато за втория урок ми купи истински буквар, накрая реших и да проговоря, тъй като Гретичка току ми пробутваше я някой роман за рудничари, я приказките за „Джуджето Дългоноско“ и „Малечко Палечко“.

— Распутин! — писках аз или пък: — Рашутин!

В тоя момент се държах като истински дебил:

— Распу, Распу! — ломотеше Оскар, та Гретичка хем да разбере кое четиво предпочитам, хем да не се сети за моя пробуждащ се буквокълвен гений.

Усвоявах бързо, системно, с лекота. След година вече се чувствувах като у дома си в Петербург, в покоите на царедържеца на всички руси, в детската стая на кекавия царевич, сред заговорници и попове и не на последно място — като свидетел на Распутиновите оргии. Техният колорит ми допадаше, всичко се въртеше около една централна фигура. За това говореха пръснатите тук-таме из книгата гравюри от онази епоха, които показваха брадатия Распутин с въгленочерни очи сред обути с черни копринени чорапи, ала инак голи дами! Смъртта на Распутин не ми излизаше от ума: Тровили го с отровна торта и отровно вино, но той поискал още торта, тогава го стреляли с пищови, но от оловото в гърдите сърцето му се разиграло, тогава го оковали и го удавили в една дупка под ледовете на Нева. Тая работа сторили мъжете, офицерите. Дамите от петербургската метрополия за нищо на света не биха поднесли отровна торта на своя батюшка Распутин, но затова пък му давали всичко, що си поискал от тях. Жените вярвали в него, докато офицерите първо трябвало да го очистят, та да повярват отново в себе си.

Чудно ли бе, че не само аз харесвах живота и свършека на атлетичния баяч? Малко по малко Гретичка си възвръщаше любовта към книгите, както през първите години след брака, понякога, докато четеше на глас, направо се разтапяше, потръпваше при думичката „оргия“, прошепваше в отмала таз вълшебна дума и кажеше ли „оргия“, готова бе за оргия, макар че не можеше под „оргия“ да си представи оргия.

Лошо ставаше, когато маминка идваше с мен на Клайнхамервег и присъствуваше на урока ми в апартамента над фурната. Понякога той се израждаше в същинска оргия и се превръщаше в самоцел, а не в урок за малкия Оскар, всяко трето изречение будеше двугласен кикот, устните изпръхваха и се попукваха, и само Распутин да речеше, двете омъжени жени се посместваха една към друга, въртяха се неспокойно върху възглавничките на кушетката, стисваха здраво бедра, първоначалните закачки се обръщаха на заключителни въздишки и дванайсетината страници за Распутин произвеждаха уж нежелан и едва ли очакван посред бял следобед ефект, срещу което Распутин не само нямаше да възрази, а направо щеше да ги ощастливи — безплатно и во веки веков.

В заключение, след като двете жени избожикваха своето ахбожебожке и смутено оправеха разчорлените си коси, маминка изказваше известно опасение:

— Дали наистина Оскарчо нищо не разбира?

— Ами — успокояваше я Гретичка, — аз толкова се старая, а той нищо не поема. По всичко личи, че май няма да се научи да чете.

И за да докаже моето неразклатимо невежество, притуряше:

— Я си представи, Агнес, къса страници от нашия Распутин, мачка ги и дявол знае где ги дава. Понякога ми иде да се откажа. Но като видя колко е щастлив над книгата, му давам да я къса и парцалосва. Казах вече на Алекс и за Коледа обеща да ни купи нов Распутин.

Сигурно сте се досетили, че така лист по лист за три-четири години — толкова, пък и малко повече ми преподаваше Гретичка Шефлер — успях да отмъкна половината Распутин: уж лудувах, ала внимателно откъсвах и смачквах страниците, сетне вкъщи ги изваждах изпод пуловера, оглаждах ги и ги редях на купчина в къта за барабанене, за да си ги чета тайно и необезпокояван от жени. По, кажи-речи, същия начин постъпих и с Гьоте, когото изкрънквах от Гретичка през три урока, врещейки „Дьоте“. Не исках да залагам единствено на Распутин, защото твърде скоро проумях, че на тоя свят всеки Распутин си има за антипод по един Гьоте, че Распутин влече подире си Гьоте или Гьоте — Распутин, дори го създава, ако трябва, за да може да го съди.

Понякога Оскар се свираше я на тавана, я в барачката на Стария Хайланд зад стойките с велосипедите, размесваше като тесте карти хвърчащите листове от „Родства по избор“ с топчето страници от Распутин и четеше новоскалъпената книга хем с нарастваща почуда, хем с усмивка под мустак, виждаше как Отилия благонравно се разхожда с Распутин под ръка из градините на Средна Германия, докато Гьоте лети в шейна през снежен Петербург от оргия на оргия с някоя безпътно-аристократична Олга.

Нека се върнем отново в класната ми стая на Клайнхамервег. Макар да не се виждаше явен напредък, Гретичка изживяваше чрез мен моминската си радост. В моя близост, а също и под благотворната, уж невидима, но пък космата десница на руския лечител тя цяла цъфваше, вдъхновявайки дори своите фикуси и кактуси. Ех, защо Шефлер в ония години не изваждаше сегиз-тогиз пръсти от тестото и не заменяше втасалите земелки с една друга земелка! А Гретичка на драго сърце би му дала да я мачка, меси, маже и пече! Кой знае какво щеше да излезе тогава от фурната? Може би все пак едно бебче. А Гретичка заслужаваше да изпита тая месаческа радост.

Но ето че след най-възбудителните редове за Распутин тя седеше с пламнали очи и поразчорлени коси, мърдаше златни конски зъби, ала нямаше какво да захапе, мълвеше само ахбожебожке и си мечтаеше за изначалната квасчица. Понеже маминка — нали си имаше Ян — не можеше да помогне на Гретичка, минутите след тази част от моя урок лесно можеха да избият в скръб, ако Гретичка нямаше весел нрав.

После тя изприпкваше до кухнята, връщаше се с мелничката за кафе, гушнала я като любим, и докато мелеше кафето, с меланхолна страст запяваше „Очи черные“ или „Красный сарафан“, а маминка й пригласяше, сетне Гретичка отнасяше черните очи със себе си в кухнята, туряше вода да кипне на газта и докато водата завираше, тя изтичваше долу до фурната, донасяше оттам — най-често против волята на Шефлер — студени или още топли лакомства, нареждаше пъстри кафени чашки — уникати, каничка за сметана, захарничка, вилички и пръсваше между тях теменужки, после наливаше кафето, минаваше на някоя арийка от „Царевича“, поднасяше ту слепнати курабийки, ту меденки — „Стои войник на брега на Волга“ — и набоден с бадемки козунак „Франкфуртски венец“ — „Има ли там горе много ангелчета при теб?“^[10], — също и целувки със сметанена плънка — мм, че сладки, мм, че сладки! — и докато дъвчеха, пак отваряха дума за Распутин, но сега вече от нужната дистанция, а след кратък сладкишо-натумбачен час искрено започваха да се възмущават от страшната и бездънно — покварена епоха на царизма.

В ония години направо прекалявах със сладкишите. Както може да се види по снимките, от тях Оскар не порасна ни сантим, ала хубавичко се ошишка и обезформи. Често пъти след тия захарни уроци на Клайнхамервег единственото средство да ми поолекне бе да се промъкна в бакалията на Лабесвег и щом Мацерат се запилее нанякъде, да завържа на конец комат сух хляб, да го топна в норвежкото каче с маринована херинга и да го издърпам, когато хлябът се накиснеше до скапване в маринатата. Не можете да си представите какво прекрасно средство за повръщане е тази закуска, след като си прекалил със сладкишите. Често пъти, за да поотслабне, Оскар повръщаше в бащиния си клозет курабийки от Шефлеровата фурна колкото цяла торта за един данцигски гулден; навремето това бяха много пари.

И с още нещо трябваше да си плащам уроците на Гретичка. Тя, нали мреше да шие и плете детски дрешки, ме превърна в манекен. Волю — неволю трябваше да меря ризки, шапчици, ританки, жакетчета със и без качулки — всевъзможни модели, разцветки и платове.

Не зная дали маминка или Гретичка ме издокара по случай осмия ми рожден ден като малък царевич, достоен за разстрел. Тогава техният култ към Распутин бе достигнал върха си. На снимката от този ден съм застанал до обрамчената с осем некапещи свещи торта, облечен съм с везана руска рубашка, с дръзко кривнат казашки калпак, зад две картечни ленти на кръст, в бял брич и полуботушки.

Какво щастие — дали са на Барабанко да се снима! Охо, и още едно щастие: Гретичка Шефлер — навярно по мое настояване — ми е скроила, ушила и натъкмила костюм, — един „избран по родство“ бидермайер, който възкресява и до днес Гьотевия дух в албума ми, свидетелствува за моите две души и ми позволява да сляза с барабан в света на майките — хем в Петерсбург, хем във Ваймар — и да устройвам оргии с жени.